Лори Макбейн
Грешницата (9)

Глава осма

Когато вратите на салона се отвориха и се появи годеницата му, лейди Бланш Деланд, придружена от две сърдито джафкащи кученца, дук Кемъри се обърна бавно. Погледна я безстрастно, отбеляза зачервените бузи и разрошените кестеняви къдрици, отделили се от сложната фризура, и яркосините очи, които блестяха под периферията на шапката.

— О, Люсиен! — извика задъхано Бланш, когато мъжът се надигна бавно от пейката до прозореца. — Нямах представа, че си ти.

— Защо се изненадваш? Един мъж трябва да посещава годеницата си, поне от време на време — отговори с досада Люсиен. — Известно време не бях в града и исках да проверя с какво си се занимавала по време на отсъствието ми.

— С какво съм се занимавала? — Лейди Бланш се изсмя нервно. — Какви ги говориш, за Бога? — Тя захвърли на стола шала, ръкавиците и чантичката си, свали шапката и трескаво заоправя прическата си.

Люсиен я изгледа любопитно. Бланш беше винаги нервна, вълнуваше се за всяка дреболия и много му приличаше на двете къдрави кученца, които постоянно се въртяха около нея и се мотаеха в краката на гостите. Само след няколкоминутен разговор с нея му идеше да заспи от скука. Единствените теми за разговор, които понасяше годеницата му, бяха новите моди и скандалните истории във висшето общество. Тя беше една малка глупачка, но безобидна и макар че не изпитваше привързаност към нея, Люсиен не можеше и да я намрази.

— Какво ново си купи? — подразни я той.

Бланш го изгледа смаяно.

— Да съм си купила?

— Ами да. Приемам, че се връщаш от покупки, както обикновено.

— О, да, разбира се — отговори бързо тя и се изчерви. — Само няколко рокли.

— Надявам се, че междувременен си попълнила чеиза си? Сватбата е следващата седмица.

Бланш приседна на крайчеца на пейката, взе в скута си едното кученце и зарови пръсти в гъстата му козина.

— Разбира се, всичко е готово. Повярвах на думите ти и казах да изпратят всички сметки на теб.

Тя затрепка с мигли и го изгледа предизвикателно.

— Позволих си някои екстравагантности, Люсиен.

Мъжът вдигна рамене и я погледна равнодушно.

— Щом ще ставаш дукеса, трябва да се обличаш подходящо.

— Какво означава това? Аз съм твърдо решена да стана твоя жена, Люсиен.

— Не се съмнявам в теб, Бланш. Просто начинът ми на изразяване е такъв. Но като те гледа, човек може да си помисли, че съвестта ти не е чиста.

Бланш избухна в креслив смях и нервите на мъжа се опънаха още повече.

— Аз? Не ставай глупав, Люсиен. Знам, че сме сгодени, но това не означава, че съм готова да се откажа от забавленията си. Освен това нямам никакво намерение веднага след сватбата да се оттегля на село — отговори сърдито тя и добави със самодоволна усмивка: — Слава богу, една омъжена жена се ползва с много повече свободи от едно младо момиче.

Люсиен я погледна и се ухили.

— И ти смяташ да им се насладиш докрай, ако съм те разбрал правилно?

— Точно така — отговори Бланш. — Но това важи и за теб.

— Е, поне в това отношения няма да възникнат недоразумения, нито досадни драми на ревност и наранена гордост.

Бланш беше напълно доволна от отговора му.

— Кога ще получа фамилните скъпоценности?

— Когато му дойде времето. Дукесата-вдовица ги съхранява грижливо. Отдавна ми е заявила, че ще ги даде на съпругата ми. Вероятно ще ти ги връчи в деня на сватбата.

— О! — промърмори разочаровано Бланш. — Толкова ми се щеше да ги сложа утре вечер с новия си тоалет. Даже казах на Лети… О, Люсиен, убеди я да ми ги даде! — Тя изкриви умолително уста и погледна с очакване годеника си.

— Знаеш, че отношенията ми със старата дама не са най-добрите, Бланш — гласеше съкрушаващият отговор. — Е, ако ми дадеш няколко целувчици, ще склоня да й кажа няколко думи — добави саркастично той и не се изненада от отвращението в големите сини очи, устремени към белега му.

Бланш потрепери леко и изведнъж Люсиен си спомни две красиви виолетови очи, които го гледаха без следа от отвращение. А устните и пръстчетата милваха белега му…

— Какво ще направиш, когато сме женени и аз поискам да осъществя съпружеските си права, Бланш? — попита с презрителна усмивка той.

Младата жена обърна към него нежния си профил и отговори спокойно:

— Ще се подчиня, разбира се.

— Разбира се — повтори Люсиен и се изсмя грубо.

— Какво всъщност искаш, Люсиен? — попита учудено тя. — Ти не ме обичаш, знам. Жениш се за мен само за да получиш наследството си. А аз искам да стана дукеса. Всичко е много просто, нали?

Люсиен я изгледа разочаровано.

— Наистина ли е просто? — попита замислено той.

Бланш отвърна поглед от белязаната му буза. Пронизващите тъмни очи я нервираха. Чу трополенето на минаващите карета и очите й засвяткаха от възбуда. Колко страстни бяха устните, които я бяха целували. А перспективата беше още по-приятна…

Люсиен се облегна на седалката в каретата си и се зазяпа през прозорчето. Сбогуването с Бланш беше кратко и представляваше облекчение и за двамата. Той погледна нетърпеливо часовника си и тъкмо когато щеше да го пъхне обратно в джоба на жилетката, кочияшът му подаде глава през прозорчето. Стана му ясно, че ще закъснее за срещата с дукесата-вдовица.

— Има задръстване, Ваша светлост. Някакъв проклет глупак е преобърнал колата си. Тази паплач явно не знае как да държи юздите — съобщи презрително мъжът.

— Е, добре, но се постарай да побързаш, иначе ще се наложи да се обръсна още веднъж — отвърна сухо Люсиен.

— Тъй вярно, Ваша светлост — отговори ухилено кочияшът и започна да ругае с цветисти думи коларя, който беше заприщил улицата. Точно пред тях превозното средство беше загубило едното си колело, в същия този момент каретата, която се движеше зад тях, беше тръгнала да ги изпревари и сега бяха безнадеждно притиснати. Отдясно започваше тясна уличка и по нея фучеше загубила управление селска каручка. Само след миг щеше да се удари право в ярко изрисувания герб на вратичката на черната карета.

Люсиен чу предупредителните викове, придружени от оглушително трополене, вдигна любопитно глава и видя през прозорчето на каретата как безстопанствената, тежко натоварена каручка се носи с бясна скорост по тясната улица — право към него.

Дукът успя да запази самообладание и реагира светкавично. Хвърли се през прозореца, падна тежко на паважа и се претърколи няколко пъти, за да избегне колелата на каручката. Покрай него фучаха лица и човешки крайници. След секунди се чу оглушителен шум от сблъскалите се превозни средства, следван от трясък на цепещо се дърво. Конете изцвилиха уплашено и цвиленето им отекна във възцарилото се мълчание в секундата, преди тълпата да избухне в диви викове.

Люсиен усети как две груби ръце му помогнаха да се изправи. Надигна се и простена от болка. Жакетът и панталонът му бяха разкъсани при падането и целите в кал, перуката и шапката бяха паднали някъде под краката на множеството. Паважът беше хлъзгав от лекия дъжд, но въпреки това от всички страни се стичаха хора, за да видят разбитата карета и да проверят отървал ли се е собственикът.

— Скокът ви беше страхотен, господине — обади се страхопочтителен глас. — Никога не съм виждал такъв елегантен полет. Ама че гледка! Обувките и перуката в една посока, остатъкът — в другата — продължи през смях мъжът.

Люсиен погледна човека, който му беше помогнал да се изправи. Ръкавите на грубата риза бяха навити до лактите и разкриваха две грамадни, космати ръце. Над дебелия корем беше препасана кожена престилка. Дукът усети едва сега, че краката му са мокри, и разбра какво е имал предвид месарят.

— Ама че представление изнесохте! По-добро от боевете между петли. А бях готов да се обзаложа, че сте пльоснали като парче месо на паважа. Помислих, че няма да се надигнете.

— Ваша светлост! — извика облекчено дотичалият кочияш, забелязал господаря си сред зяпащата тълпа. — Добре ли сте? Господи, какво преживяхме! Помислих си, че сте загинали, Ваша светлост.

Люсиен направи гримаса.

— И аз помислих същото.

Той последва кочияша към остатъците от каретата. Конете бяха разпрегната и лакеите се опитваха да ги успокоят. Селската каруца се беше ударила челно с каретата и беше ужасно смачкана. Докато стояха и гледаха, един от кафезите с изплашени крякащи пилета, който висеше опасно в единия ъгъл, се преобърна и навсякъде се посипаха пера. Люсиен погледна изкаляния си кадифен жакет, по който се полепиха бели пера, после се обърна към кочияша си, който тъкмо избърсваше лицето си, и неволно се ухили. Двамата представляваха жалка гледка.

— Чия е колата? — попита той и усмивката изчезна от лицето му. Едва сега бе осъзнал, че е бил на сантиметри от смъртта. Сега можеше да лежи размазан под тези колела.

— Странно, но никой не желае да признае, че е негова — отговори кочияшът. — Сигурно ги е страх да се обадят, защото са изгубили управлението и едва не са убили един дук.

Кочияшът огледа тъжно жалките останки от каретата, после хвърли загрижен поглед към дука, който стоеше гордо изправен въпреки изпокъсаното си и мръсно облекло:

— Не разбирам защо каруцата се движеше с такава скорост. Улицата не е чак толкова стръмна. Цялата тази история ми се струва странна, Ваша светлост.

— По всичко личи, че някой е положил големи усилия да ме прати на оня свят — отвърна рязко Люсиен и погледна многозначително кочияша си. Мъжът се изплю и от устата му изригна поток ругатни.

— Трябва веднага да намериш друга кола — нареди Люсиен и огледа каретите, които бавно се движеха покрай мястото на катастрофата. — Чувствам се малко неудобно само с една обувка.

Когато най-после почука на махагоновата врата на представителния дом, в който живееше дукесата-вдовица, Люсиен бе закъснял с два часа. Майордомът не можа да го познае веднага, после обаче се поклони дълбоко и го поведе през входното антре, в което стояха цяла редица лакеи в ливреи, към салона, където го помоли да почака.

Люсиен погледна часовника и се ухили. Беше му ясно, че като наказание за закъснението ще го накарат да почака. Познаваше начина на действие на баба си и винаги можеше да предвиди следващия й ход. Въпреки това не преставаше да се забавлява и да се изненадва от постъпките й. Знаеше, че тя обича да държи хората около себе си в постоянно напрежение. Този път обаче козовете бяха у него.

Люсиен се разположи удобно на един диван и извади колодата карти, които винаги носеше у себе си. Размеси ги и започна да нарежда пасианс на красивото столче, което беше придърпал до дивана. Половин час по-късно, когато пасиансите вече бяха започнали да му омръзват, влезе майордомът и съобщи, че дукесата ще го приеме.

Люсиен вдигна глава и проговори с досада, докато продължаваше да размества картите:

— Щом свърша. Можете да уведомите Нейна светлост, че след малко ще се явя при нея. — Той се ухили и проследи как майордомът, чието лице изразяваше обидено достойнство, кимна сковано и дискретно се оттегли. Люсиен се изсмя зад гърба му.

След петнадесет минути дукът застана пред вратата на малкия салон, почука и влезе. Запъти се право към високото кресло, поставено като трон пред прозореца и то така, че светлината да пада върху посетителя, който обикновено сядаше на ниско столче отсреща.

— Bonjour, grand mere^[1] — поздрави с усмивка той и целуна ръката, която му бе протегната благосклонно.

Дукесата изпухтя презрително.

— Хубаво утро, наистина! Да ме оставиш да чакам повече от два часа! Но ти винаги си бил безсрамен.

— За последните тридесет минути сте отговорна само вие, доколкото си спомням — отговори нахално Люсиен.

Против волята си дукесата се засмя.

— Ти май се опитваш да ме биеш с моите собствени карти?

Люсиен седна на стола и тихо се изсмя в отговор.

— Досега никой не е успял да го стори, grand mere.

Дукесата се усмихна, опря се на бастуна си и се приведе напред. Ръката, с която почука по мръсните ботуши на Люсиен, леко трепереше.

— Обиждаш ме, като се явяваш пред мен като оборски ратай. Днешните млади аристократи май изобщо не се интересуват как изглеждат. Нищо чудно, че Бланш се страхува от теб. Понякога имам чувството, че направих грешка, като я избрах за твоя годеница.

Люсиен срещна спокойно погледа на тъмните й очи с цвят на старо шери, толкова прилични на неговите.

— Сигурно е заради белега, бабо. Бланш се бои, че аз не само изглеждам като пират — отбеляза саркастично той.

Дукесата изпухтя презрително.

— По мое време… Е, това е минало, но красавците, което виждам, днес, нямат кураж за две пари. Състоят се само от купчини дантели и дрънкулки — оплака се тя. Видя усмивката на Люсиен и се ядоса: — Какво толкова смешно има?

— Знаеш ли, много бих искал да се запознаеш с една личност…

— Жена ли е? — попита любопитно дукесата.

— О, да, и то каква! Виждал съм я да размахва шпага, да язди като мъж и да всява страх в сърцата на дванадесет мъже. Направо се усъмних в пола им.

Дукесата се изсмя злобно.

— Тази дама май е достойна за уважение. Но може би е по-добре да не се запознавам с нея? — Любопитството я мъчеше все по-силно.

Люсиен се усмихна мрачно.

— Наистина няма да я видите, а ако все пак се срещнете с нея, съмнявам се това да стане при обстоятелства, което биха ви харесали — отбеляза тайнствено той.

Дукесата удари с бастуна си по пода.

— Престани да ме измъчваш! Разкажи ми повече за нея, веднага! — Тя вдигна вежди. — О, разбирам. Щом има такъв силен дух, сигурна е някоя от твоите оперни певици или танцьорки, нали? Мисля, че сега единствената ти грижа трябва да е отвеждането на Бланш пред олтара. По-късно ще имаш време за приятелките си.

Усмивката на мъжа угасна.

— Вие ми напомняте много за тази жена. И двете сте силни, твърдоглави и постоянно забивате тръни в сърцето ми. Вие и вашата орда адвокати сигурно не сте мигнали цяла нощ, за да изработете проклетите условия към завещанието.

— Огорчен ли си, Люсиен? — подразни го дукесата.

— Мразя някой да се намесва в живота ми. Не понасям, когато ми поставят ултиматум — отговори равно той.

— Открай време си труден и упорит, още от бебе. Постоянно създаваше ядове, непрекъснато ми възразяваше. Отвратително хлапе, ето какво беше, но трябва да призная, че предпочитах дързостите ти пред добродетелната усмивка на Пърси.

— Защо тогава давате шанс на милия Пърси да се докопа до наследството ми? — попита рязко Люсиен.

Дукесата се изсмя дяволито.

— Защото то е единственото, с което мога да те умиря. Отначало смятах, че ако ти давам малко пари, ще станеш по-послушен, но ти спечели на карти цяло състояние и даже си създаде име в тези кръгове — обясни хладно тя. — Все още не съм сигурна дали да ти простя, че цели две години не ми обръщаше внимание. Нито веднъж не ме посети, Люсиен — укори го горчиво тя.

Болката в гласа й обаче не го трогна.

— Очевидно не сте била много засегната, иначе сега нямаше да ме заплашвате. Искахте да бъда зависим от вас, това беше всичко. А аз ви доказах, че мога да се изхранвам сам. Успях да се сдобия със състояние, три пъти по-голямо от онова, което трябва да наследя, но вие пак се опитахте да управлявате живота ми. Този път успяхте. Свободата или наследството? Въпросът е интересен, но аз отдавна вече не съм лудият младеж, който избяга от вас и се отказа от наследството. Установих, че мога да обуздая гордостта си. Кемъри означава за мен повече от всичките ви интриги. То е мое и ще си го получа.

— Значи си научил урока си — усмихна се доволно дукесата. — Изненадана съм, че трябваше да мине толкова много време, преди да разбереш, че накрая ще стане, както искам аз. Не ти харесва, че братовчедите ти живеят в дома ми и харчат парите ти, нали? Само като си представя, че Пърси би могъл да стане господар на Кемъри, а Кейт — господарка, защото тя непременно ще отиде да живее при него. Жената на Пърси няма думата, когато Кейт е там — а тя е почти винаги с братчето си. Кейт красавицата, безсърдечната, честолюбивата. Тя изгаря от ревност, Люсиен. Нали тя те беляза за цял живот, и то само заради някаква си играчка? Много е зла, когато нещо не става според волята й. Питам се какво ли си е помислила жената на Пърси, когато Кейт се настани при тях веднага след овдовяването си. Бедната малка мишка. Кейт просто ще я стъпче.

— Наистина ли щяхте да дадете Кемъри на Кейт и Пърси, grand mere? — попита ледено Люсиен.

Дукесата го погледна с тъга, поизправи се в стола си и отговори с чувство за вина:

— Ти още ми се сърдиш. Боя се, че загубих любовта ти, момчето ми, но съм решена да направя необходимото, за да могат бъдещите дукове Кемъри да наследят всичко онова, което са построили предците ти. Няма да допусна родът ни да загине. Не искам един Ратбърн да се разхожда из залите и градините на Кемъри, но Пърси поне има деца и нашата кръв ще продължи да живее в тях — обясни горчиво тя, после устреми поглед към внука си и в очите й блесна обич. — Предпочитам децата да са твои, Люсиен. Ако зависеше от теб, сигурно никога нямаше да се ожениш. По едно време бях сигурна, че ще бъдеш убит на дуел, преди да съм се погрижила за продължаването на името ни.

— Най-голямото ви желание ще се изпълни, бабо — отговори спокойно Люсиен. — Аз ще стана господар на Кемъри, но не искайте от мен да ви простя.

Устата на старата дама потрепери, гласът й прозвуча съвсем тихо:

— Не съм очаквала да постигна пълна победа, Люсиен. Знаех, че ще претърпя известни загуби.

Люсиен се обърна настрана. Лицето на баба му беше толкова уморено и набръчкано, но все още жизнено и трепереше от мъка. Почувства се виновен, но побърза да прогони угризенията, защото предполагаше, че това е поредният й номер, целящ да го направи по-податлив на интригите й. Познаваше я много добре и нямаше да се хване на въдицата. Нейното сърце не можеше да бъде разбито. Обърна се и улови дукесата да го наблюдава скритом и по устните й да играе дяволита усмивка. Все пак тя се овладя бързо и лицето й доби равнодушно изражение.

— Мисля, че междувременно се познаваме достатъчно добре, grand mere. Все пак аз съм ваш внук, нали?

На вратата се почука и майордомът съобщи за посетители. Дукесата се усмихна злобно.

— Въведете ги.

Дукът отиде до камината и се загледа в голямото огледало, което висеше над нея.

— Ако бях някое младо девойче, белегът ти щеше направо да ме омагьоса, Люсиен — отбеляза радушно старата дама, като го видя да поглажда с пръсти белязаната си буза.

Люсиен й се усмихна в огледалото.

— О, мадам, вие сте жена с бодър дух, жадна за приключения, а както казахте, днес не са останали много от този сорт.

Дукесата избухна в смях. В този момент майордомът въведе в салона лорд Пърси Ратбърн и сестра му, лейди Катрин Андърс. Когато забелязаха високата фигура до камината, облечена в изпокъсан и изцапан жакет, близнаците трепнаха изненадани. Братовчед им се държеше, сякаш беше у дома си…

— Люсиен — поздрави Пърси с кисело лице, после се принуди да се усмихне, обърна се към дукесата и заговори със сладък глас: — Скъпа бабо, днес отново изглеждате великолепно.

— Ласкател! Аз съм стара и сбръчкана, но още не съм оглупяла. Затова си спести усилията да ми се умилкваш.

Пърси се изчерви и се обърна учудено към Люсиен.

— Изненадан съм да те видя тук. Смятах, че не си говорите с дукесата.

— О, от време на време сключваме примирие. Ти май си разочарован, а, Пърси? — попита с лека ирония дукът.

— Какво ни е грижа? — намеси се Кейт и седна на дивана, като обърна съвършения си профил така, че Люсиен да може да го оцени по достойнство.

— Както винаги, изглеждаш възхитително, Кейт — поздрави я братовчед й и тя кимна доволно. — Жалко, че е само външно — прибави той и усмивката й замръзна.

Люсиен видя как бледосините й очи заискриха от гняв. Лицето й беше наистина съвършено, като на ангел. Сребърнорусата коса и прозрачната кожа й придаваха нещо въздушно, но диамантената твърдост на очите веднага я изобличаваше. Пърси застана зад нея. Лицето му беше съвсем същото, само сребърнорусата коса беше скрита под напудрена перука. Единствената разлика беше в очите — тези на Пърси бяха с цвят на шери. Открай време Люсиен възприемаше двамата близнаци като едно същество. Още когато бяха деца, Кейт и Пърси винаги бяха съюзници против него. Имаше късмет, че е по-голям от тях и умееше да се отбранява. Само веднъж успяха да го надвият и точно тогава Кейт обезобрази бузата му и го беляза за цял живот. Още помнеше триумфалната й усмивка при вида на кръвта, която заливаше лицето му.

— Точно ти би трябвало да знаеш, че външността лъже — парира умело Кейт, хвърли злобен поглед към бузата му и доволно помилва своята, гладка като коприна.

— Странно е, нали — не се отказа от битката Люсиен, — че тъкмо ябълките, които изглеждат най-зле, често са най-сладки. А колко често откриваме, че една червена, блестяща ябълка вътре е гнила?

Пърси побледня и стисна ръце в юмруци. Кейт нададе тих вик на ярост.

— С удоволствие бих те разрязал, за да проверя колко си изгнил, Люсиен — произнесе заплашително Пърси.

Дукесата ударите бастуна си по пода.

— Достатъчно! Държите се като улични побойници! Докато сте под моя покрив, изисквам от вас прилично поведение.

— Извинявам се, че ви обидих, grand mere — отговори хладно Люсиен. — Сега обаче трябва да ви кажа сбогом. Имам важна уговорка. — Поклонът му беше толкова кратък, че се възприе почти като обида.

— Люсиен! — извика с треперещ глас дукесата, но той вече беше изчезнал.

 

 

След като се прибра у дома си, дукът не беше в настроение за още битки и нетърпеливо и гневно се зае с оставената на писалището му кореспонденция. Нищо. Нито една думичка, нищо, което да го насочи по следите на Бони Чарли и двамата му съучастници. Писмото от слугите беше безполезно. Нима Сабрина просто се беше разтворила във въздуха? Не, изруга гневно той, тя не беше магия. Причината беше само в това, че хората му не знаеха къде да търсят и кого да питат. Селяните не обичаха да разговарят с чужди хора, още по-малко да дават сведения за местните. Вероятно бяха излъгали слугите му, бяха ги пратили по лъжлива следа, а после се бяха присмивали зад гърба им.

Той трябваше да намери тази малка мръсница, трябваше! Вместо това седеше, тук и вехнеше от любов като двадесетгодишен младеж. Дали не беше омаян от любовно биле като Шекспировия герой Лизандър, влюбен безумно в Елена? Не, неговият живот не беше Шекспирова комедия с дяволити елфи, които създаваха неразбории.

Достатъчно, реши отвратено той. Ще се хвърля в светските удоволствия и ще се забавлявам. Има премного балове и соарета, на които мога да придружа Бланш. Освен това ще освежа малко някои занемарени познанства…

Люсиен си наля чаша бренди от гарафата на масичката, вдигна чашата и проговори съвсем тихо:

— Проклета да е тази малка мръсница с черни коси и виолетови очи!

 

 

— Помислих, че виждам призрак, когато влязох в салона и зърнах проклетото му белязано лице — изруга Пърси, хвърли бастуна и ръкавиците си на един стол и се заразхожда нервно из стаята.

Кейт свали червената си наметка, запрати я към леглото и изсъска със зачервено от гняв лице:

— Нали трябваше да умре още сутринта? — Смехът й беше истеричен. — Още един неуспешен опит. Не знам как повярвах, че този път ще се справим. Колко покушения вече пропаднаха! Нима повярва, че онзи недодялан Йенсен ще убие Люсиен на дуел? Не те разбирам, братко. Вече започвам да подозирам, че братовчед ни Люсиен има специален ангел-хранител. Колко опита за убийство организирахме и той оцеля? Три ли бяха или четири?

— Ако добре си спомням, първите два бяха твоя работа. Нека да помисля. Първо наехме трима-четирима главорези от пристанището, които трябваше да го нападнат през нощта, на излизане от Воксхол Гардънс. Нещастна жертва на разбойническо нападение, само един от многото случаи по Лондонските улици. И какво стана? Люсиен прониза единия с шпагата си и заби куршум в рамото на втория.

— Идиоти — установи хладнокръвно Кейт.

— Идиоти? — Пърси се изсмя нервно. — Май идиотите сме ние, щом вярваме, че можем да се отървем от Люсиен. Какво стана със следващия ни, също така умен план? Платихме цяло състояние на онази прелестна малка артистка от Дръри Лейн, за да го прелъсти и да забие нож в гърдите му, когато заспи. — Той хвърли многозначителен поглед към сестра си. — Доколкото си спомням, тя трябваше да напусне града със счупена китка и няма скоро да се върне в Лондон. Страхотни бяхме, не мислиш ли?

— О, я си дръж езика зад зъбите, Пърси, че ме заболя главата — отговори хапливо Кейт и замислено подраска с нокти по тоалетната си масичка. — Казвам ти, започвам да се изнервям. Нищо не помага. Опитвам се да организирам едно просто убийство, но хората, които наемам, се оказват абсолютно негодни. Свършиха ли се истинските разбойници или що?

— Все се намесва по някоя случайност, но какво бихме могли да направим, Кейт? — попита отчаяно Пърси.

Кейт се заигра замислено със златния кръст на гърдите си и се загледа в огледалото.

— Ако нашето семейство не беше католическо и ако не се беше забъркало в онзи проклет заговор срещу короната, сега нямаше да сме в това отвратително положение — продължи горчиво Пърси.

— Ако парите не изтичаха като река през пръстите ни, също нямаше да бъдем в това неприятно положение, скъпи — поправи го хапливо Кейт. — Жестоката истина е, че харчим не според възможностите си.

— По дяволите парите, Кейт! — извика Пърси. — За какво са те, ако не за харчене и забавления?

— Да, позорно е, че именно ние сме лекомислената част от семейството, а не милият ни братовчед.

— Проклет скъперник! Отнася се с нас като с просяци, кара ни да пълзим пред него, преди да ни отпусне някоя мизерна сумичка — отбеляза Пърси и в погледа му светна дива омраза.

Кейт стана и се огледа ядосано.

— Сметки, сметки, сметки. Господи, как ми омръзна да се крия от кредиторите! Искам поне веднъж да отворя спокойно вратата, без да се страхувам, че ще се появи някой надут глупак, дошъл да иска парите си. На всяка цена трябва да попречим на Люсиен да влезе във владение на наследството си. След като не е склонен да умре, трябва да прибегнем към други средства — продължи решително тя и по устните й заигра жестока усмивка. — Мисля, че това ще ти достави удоволствие.

Пърси се ухили дръзко.

— Проявих изключителна дискретност, мила, и малката гълъбица е изцяло в ръцете ми. — Той стисна ръката си в юмрук и пръстите му се извиха като нокти на лешояд.

— Колко жалко ще бъде, когато бедният Люсиен застане пред олтара, а булката я няма — промърмори замечтано Кейт.

Пърси избухна в смях.

— Ти жадуваш да го видиш унизен, нали? Често ми е минавало през ум, че страдаш от несподелена любов към милия ни, арогантен братовчед. Но той нито за миг не е поглеждал към теб, нали? Нищо чудно, като се има предвид какво стори с лицето му.

— Внимавай с приказките, братко, иначе ще ми поднесат сърцето ти на вечеря — предупреди го ядно Кейт.

— Моля за милост — отговори през смях Пърси и разпери ръце. — Ние с теб сме чудесен отбор, но сме непобедими само когато сме заедно. Един ден ще осъществим най-великите си желания, ще видиш. Люсиен ще падне на колене и ще моли за пощада.

— Кога смяташ да отвлечеш годеницата му? — попита делово Кейт. — Времето напредва, трябва да действаме.

— О, мисля да го направя утре вечер на бала, който дават лорд и лейди Хариер — отговори самоуверено Пърси.

Кейт се ухили злобно.

— Вечерта обещава да бъде интересна.

 

 

— Поеми дъх — заповяда Мери, стегна корсета на Сабрина и здраво завърза връзките на гърба. Деколтето беше дълбоко изрязано, с черни шнурове от горе до долу и едва покриваше гърдите на Сабрина.

Младата жена приседна на един стол и с дълбока въздишка вдигна над коленете си черните копринени чорапи. Закрепи ги с красиви ластици, избродирани със сребърни конци.

Мери я изгледа притеснено.

— Много ли е тесен корсажът ти? Иска ми се контесата да побърза с тоалета си, за да могат камериерките да помогнат и на нас. Боя се, че не умея да го правя като тях — извини се тя.

— Справяш се чудесно, Мери. Хайде, помогни ми с кринолина. — Мери разтвори кринолина и Сабрина скочи вътре. Последва черна фуста от тънка коприна, обточена със сребърни конци. След нея дойде бяла сатенена рокля с черна и сребърна бродерия, черни дантелени рюшове на лактите, отворена отпред, за да се вижда фустата.

— Прекрасна е, Сабрина — проговори замечтано Мери, докато сестра й слагаше белите, избродирани със сребро копринени обувки с високи тънки токове.

— Много бие на очи — отговори развеселено Сабрина, — но маркизът точно това иска. — Тя закрепи на ушите си диамантени клипсове и си сложи огърлица с голям диамант.

— Първо ти — обърна се тя към Мери и посочи кадифените бенки в кутийката на масичката. Мери залепи на бузата си малка черна точица и провери ефекта в огледалото.

— Струва ми се, че това не съм аз — промърмори тя, засмя се и захвърли бенката. Бузите й бяха красиви и така, гладки и розови. Роклята от бяла дамаска беше избродирана цялата с цветя и птици и шумолеше при всяка стъпка.

Сабрина взе от кутийката една бенка с форма на сърце и внимателно я залепи до ъгълчето на устата си. После топна пръста си в руж и намаза устните си. От огледалото я гледаше съвсем чужда жена. Черната коса беше изчезнала под дебелия слой бяла пудра, сложната прическа беше украсена с клонче от искрящи диаманти.

— Изглеждаш възхитително, Рина — прошепна Мери. Тя също беше напудрила обилно червената си коса и я беше закрепила на тила със златни игли. Носеше малък златен медальон и подходящи обици, талията й беше стегната с колан, закрепен със златна тока, украсена с перли. — Много мило от страна на контесата, че ти зае някои от диамантите си — продължи тя.

— Мило ли? — отговори със съмнение Сабрина, после се изправи и нахлузи ухаещите на мускус дълги ръкавици, взе ветрилото и чантичката си и се обърна към Мери: — Тръгваме ли?

Маркизът и контесата ги очакваха в салона. Маркизът носеше кремав копринен костюм, богато избродиран с копринени конци в цвят бордо, а контесата блестеше в бургундскочервена Дамаска. На шията й искряха кървавочервени рубини.

— Bene — прошепна възхитено контесата, завладяна от красотата на двете сестри. Очите й заблестяха от радост. Все пак това беше и нейно дело.

— Господи, нямах представа, че контрастът между двете ми дъщери е толкова забележителен — рече маркизът и въодушевено плесна с ръце. Красивата гледка го накара да забрави нетърпението си. — Прекрасни сте, наистина прекрасни. Много съм доволен, но сега ще сложите тези маски, за да стане още по-интересно — добави той и им подаде две черни домина. — Така ще бъдете съвсем по модата.

Сабрина завърза маската си, погледна се в огледалото и се разсмя. После се обърна към Мери, която отначало се уплаши, но после също избухна в смях.

Маркизът смръщи чело.

— Кое е толкова смешно? — попита нервно той.

— Винаги съм се питала как ли се чувства човек под маска, Рина — промълви Мери и отново се засмя.

— Каква ирония на съдбата, да отида на първия си бал с маска — въздъхна Сабрина и намести доминото на носа си.

— Проклет да бъда, ако разбирам какво говорите — ядоса се не на шега маркизът.

Контесата мълчеше, взряна замислено в маскираното лице на Сабрина.

— Виждала съм някъде това лице… — прошепна тя и изведнъж трепна уплашено.

— Да тръгваме — прекъсна я рязко маркизът. — Ето, това току-що дойде от шивачката. — Той им подаде шалове да закрият раменете си. Този на Мери беше от бяло копринено кадифе, а на Сабрина от съвсем тънък газ и загръщаше раменете й като сребърен облак.

Пътуването по прашните Лондонски улици премина в мълчание. Тишината се нарушаваше само от тракането на колелата по паважа. Когато наближиха Баркли Скуеър, шумът се усили. Виковете на кочияшите, които си подхвърляха неприлични забележки, ги стреснаха.

— Господи, какво задръстване! — изруга маркизът, като видя дългата опашка карети, чакащи да свалят гостите на бала.

Опашката напредваше съвсем бавно и мина доста време, преди да могат да слязат пред ярко осветения вход на голямата къща. Слуги в парадни ливреи ги поведоха по червения килим.

Мери улови ръката на Сабрина и двете тръгнаха след маркиза и контесата към препълненото входно антре, осветено от безброй свещи в кристални полилеи. Маркизът непрестанно поздравяваше познати. Като забеляза многото любопитни погледи, които ги сподириха, той се усмихна доволно. Трите му красиви придружителки правеха силно впечатление.

— О, Джеймс, скъпи! — извика отрупана с бисери жена. — Толкова се надявах да се завърнеш навреме за бала ми. — Любопитният й поглед се втренчи в двете маскирани млади дами, които стояха мълчаливо до маркиза. — Вече познавам съпругата ти — продължи възбудено тя и й кимна кратко, — но какво чуха ушите ми? Наистина ли си довел дъщерите си? Нямах представа, че имаш семейство — добави с добре изиграна изненада тя, хвърли бърз поглед към контесата и заключи хапливо: — Или са дъщери на съпругата ти? Мисля, че сте достатъчно възрастна да им бъдете майка, контесо.

Лучана се усмихна непринудено.

— Не. Момичетата са от първата съпруга на Джеймс, но много скоро и аз ще го даря с дете — отговори гордо тя. После присви кокетно уста и продължи съжалително: — Жалко е, когато една жена остарее и не може да даде живот на дете, нали? — И тя погледна по-възрастната от нея жена с лицемерно разбиране.

Лейди Хариер пое дълбоко въздух и стисна устни.

— Защо досега не съм имала възможност да се запозная с дъщерите ти, Джеймс? Къде ги беше скрил?

Маркизът се усмихна невинно.

— Как можете да си помислите, че съм ги крил, лейди Джейн? Просто чаках удобен случай да ги въведа в доброто общество. — Той се обърна към двете момичета и засия от бащинска гордост. — Позволете ми да ви представя голямата си дъщеря Мери и по-малката, която се казва Сабрина и се е метнала изцяло на баща си.

Лейди Хариер се усмихна замислено.

— Да, както виждам, тази вечер ще бъде наистина необикновена. Вие сте голям дявол, Джеймс. Всички гости, особено онези, които носят панталони, ще искат да узнаят какво се крие под тези загадъчни маски.

— Така ли мислите? — попита с добре изиграно простодушие маркизът.

Лейди Хариер избухна в смях.

— Дявол да ви вземе, Джеймс, хайде, вървете и потърсете добри кандидати за дъщерите си.

Четиримата продължиха пътя си. Маркизът оглеждаше внимателно тълпата и представяше Сабрина и Мери само на избрани лица. Онези, които според него бяха под достойнството им, просто отминаваше. Без да го иска, Сабрина се зарази от всеобщото вълнение. Музикантите настроиха инструментите си и малкото й краче затропа в такт с музиката. Маркизът спря пред един възпълен млад мъж в син брокат и махна на дъщерите си да се приближат.

— Ваша светлост — заговори смело той, — още не сте се запознали с моите красиви дъщери, които за първи път се явяват пред лондонското общество. Мери, Сабрина, това е дук Гранстън. Дъщерите ми, Ваша светлост.

Двете момичета направиха реверанс, дукът целуна ръцете им и бледите му очи засвяткаха заинтересовано.

— За мен е удоволствие, дами — проговори задавено той. Очевидно беше пил. — Желаете ли да танцуваме? — Улови ръката на Мери, без да чака отговор, и я повлече към танцуващото множество.

— Дяволски е богат — прошепна маркизът на контесата и се усмихна доволно. — Виждаш ли колко е лесно, Лучана? Ще станем достатъчно богати, за да купим половин Венеция, ако е нужно.

Контесата се изсмя подигравателно.

— Не очаквай твърде много, caro, или поне не веднага — предупреди го тя.

— Точно така, милорд — намеси се дръзко Сабрина. — Нужни са ви покорна невеста и, разбира се, жених. Смятате ли, че ще намерите и двамата?

Маркизът изгледа ядосано дъщеря си.

— Още от първия миг разбрах, че ще ми създаваш ядове — отговори презрително той, — но не забравяй какво ти казах, чу ли? — После се обърна към контесата: — Ей сега ще се върна, мила. Виждам един човек, с когото трябва да обсъдя нещо.

Сабрина го проследи с поглед, докато изчезна в гъстата тълпа. Беше толкова вдълбочена в мислите си, че се стресна до смърт, когато една хладна ръка помилва рамото й.

— Няма смисъл да се бориш, дете — прошепна съчувствено контесата. — Той ще наложи волята си и ти няма да имаш сили да се отбраняваш.

— Толкова ли сте сигурна? — попита горчиво Сабрина.

Контесата вдигна рамене и отговори:

— Знам, че не обичаш Джеймс, и трябва да призная, че не е бил добър баща, но сега е мой съпруг. Познавам недостатъците му, но когато погледна във виолетовите му очи, толкова прилични на твоите, забравям всичко и му прощавам. Един ден, малката ми, някои мъж ще погледне в очите ти и ще прости всичките ти грехове. О, да, ти имаш същите недостатъци като баща си. Не вярваш ли? Ти си дебелоглава, капризна, прекалено темпераментна и много красива. Свикнала си да налагаш волята си, а сега се появи баща ти и преобърна плановете ти с главата надолу. Съжалявам, но аз мисля и за себе си. Имаме нужда от пари и ако ти се омъжиш за богаташ… — Тя се усмихна извинително. — … това би било много приятно за всички ни. Разчитаме на зестра, нали разбираш?

— С други думи, очаквате добро заплащане — констатира ядно Сабрина. — Трябва да ме купи най-богатият клиент.

— Не се изразяваш много изискано, но това е истината. Така е било винаги. Един мъж се жени или за красавица или за пари. За нещастие двете заедно се срещат много рядко. В твоя случай ще вземе красавицата. Но трябва да е много богат, за да те получи, Сабрина.

Младата жена се обърна настрана. Пъстрата тълпа наоколо изведнъж й се стори мръсна и отвратителна.

— Доста си цинична за толкова младо момиче — отбеляза контесата и погледна доведената си дъщеря право в очите. — Разбирам, че не ти е било лесно. Трябвало е да храниш семейството си и аз не мога да скрия учудването си. Как сте оцелели? Джеймс не ви е изпращал пари.

Сабрина вдигна рамене.

— Справихме се някак си. Имотът носи известен доход, а и наследихме малко пари от дядо ни — отговори хладно тя.

— Права си, Сабрина, вече няма да се меся в неща, които не ме засягат — засмя се контесата, без да се засяга от студеното й държание. — Ти си много горда, виждам. Баща ти ще има много ядове с теб.

Сабрина се усмихна и очите под маската заблестяха.

— Много повече, отколкото можете да си представите. А сега ме извинете, контесо — помоли тя и се отдалечи с нетърпеливия си партньор.

Контесата я сподири с поглед и изведнъж извика сподавено. Беше си спомнила едно друго маскирано лице, което беше говорило със същия предрезгавял глас. И то на италиански! Божичко, каза си тя, това не може да бъде вярно! Но нещо в държанието на онзи дребен разбойник я смути още тогава — а нещо подобно я смущаваше и у Сабрина. Тогава сметна, че подозренията й са смешни, но днес не беше толкова сигурна. Имаше нещо, което можеше да усети само една жена, някаква свързаност, въпреки маската.

— За какво си се замислила толкова дълбоко? — попита маркизът и сложи ръка на кръста й.

Контесата се обърна изненадано, но успя да му се усмихне.

— Нищо, caro, или поне нищо, което да те засяга. Мислех как ще изхарчим парите от зестрата — излъга тя. Откритието трябваше да си остане нейна тайна. Щеше да се възползва от него, ако малката решеше да им създава трудности.

— Колкото и да се старая да остана скромен, Лучана, ще ти призная, че дъщерите ми са истинска сензация — похвали се доволно маркизът. Мери и Сабрина тъкмо минаваха покрай тях под ръка с двама от най-търсените лондонски ергени. — Със сигурност ще им намерим женихи, каквито заслужават. Не виждам никакви трудности.

Главата на Сабрина бучеше от многото имена и лица на богати кандидати за женитба, които й представяше маркизът. Краката й се умориха, слепоочията й пулсираха. Само да можеше да поседне за малко!

— Кълна се, не мога да се придвижа дори на сантиметър — обърна се тя към младия мъж, с когото танцуваше. Усмихна му се, за да покаже трапчинките си, вдигна глава и виолетовите очи заблестяха под маската.

— Разбира се, скъпа лейди Сабрина — извини се бързо младият джентълмен и скри разочарованието си от загубата на тази омагьосваща танцьорка. Изведе я от танцовата площадка и когато видя минаващия прислужник с табла, пълна с чаши шампанско, предложи плахо:

— Ако желаете да подишате малко чист въздух, разрешете ми да ви придружа в градината и да ви донеса чаша шампанско.

Сабрина се усмихна с благодарност, очите й сияеха.

— Би бито чудесно. Много сте любезен.

Младият господин се усмихна широко и потъна във виолетовите дълбини на очите й. Лицето му пламтеше от вълнение. След малко изчезна в тълпата, а Сабрина приседна на една каменна пейка под балюстрадата на един балкон. Само след минута я стреснаха непознати гласове, които идваха някъде съвсем отблизо. Огледа се, но не видя никого и се подсмихна, когато разбра, че гласовете идват отгоре. Очевидно някаква двойка се бе възползвала от усамотения балкон за кратка среща.

— Закъсня!

— Съжалявам, Пърси, но нямаше как да се отделя от него — оплака се обидено Бланш. — А и ти изобщо не поглеждаше към мен. През цялото време зяпаше онази с маската.

— О, я стига, Бланш, знаеш, че обичам само теб — успокои я Пърси. — Бях само любопитен, нищо повече.

Последва мълчание и Сабрина чу сподавено кискане.

— Това доказва ли ти, че те обичам? — попита Пърси.

— О, Пърси, иска ми се да остана завинаги с теб! — изхленчи Бланш.

— Честно казано, Бланш, смятах, че тази вечер ще намериш време за това — предложи младият мъж.

— Тази вечер? Как ще се измъкна, за Бога? — попита възбудено Бланш.

— Само трябва да кажеш на милия ми братовчед, че имаш мигрена, а после ще напуснеш бала и аз ще те последвам — обясни уверено Пърси.

— О, не знам… — промърмори Бланш, измъчвана от съмнения.

— Ако се тревожиш заради братовчед ми, грешиш. Изобщо няма да му липсваш. Той през цялото време зяпаше онова възхитително същество в черно и сребърно.

Сабрина се усмихна горчиво и се запита дали е танцувала с бедния годеник, когото братовчедът и годеницата смятаха да измамят.

— Добре — съгласи се решително Бланш. — Къде ще се срещнем?

— Трябва да бъдем предпазливи, за да не заподозрат нещо. Ако кажеш на братовчеда, че ти е зле, той ще настоява да вземеш неговата карета. Затова е по-добре да му изпратиш бележка, че си отиваш, да излезеш и да си наемеш карета, която да те откара вкъщи. Ще спреш на следващия ъгъл и аз ще мина да те взема.

Сабрина изчака двамата да се отдалечат и се ухили цинично при мисълта за предстоящата измама. След малко въздъхна нетърпеливо. Къде остана младежът, който й обеща чаша шампанско? Чу шум от приближаващи стъпки, усмихна се и нетърпеливо вдигна глава.

— Помислих, че сте ме забравили — проговори тихо тя.

— Да те забравя? Никога, Сабрина — отговори подигравателен глас. Сабрина извика ужасено, познала високата, облечена в коприна фигура на дук Кемъри.

— Люсиен — прошепна невярващо тя.

— Прощавайте, вие наистина ли сте лейди Сабрина Верик? — осведоми се саркастично мъжът и се изсмя презрително. — Видях как се отдалечихте с обожателя си и с риск да го разочаровам реших да заема мястото му. — Той протегна ръце и грубо я сграбчи за рамото. — Отговори ми, по дяволите!

— Да — потвърди тихо Сабрина и се разтрепери от страх, когато мъжът пусна рамото й и издърпа маската от лицето й. Все пак тя не се помръдна от мястото си, само впи очи в неговите. Люсиен я дръпна да стане.

— Значи историята се повтаря. Очевидно съм осъден да свалям маските ти и всеки път се изненадвам от разкритието си. — Той впи очи в бледото й лице, осветено само от лампата на балкона. Изкриви горчиво уста и гневно я обвини: — Сигурно през цялото време си се надсмивала над мен и си ме наричала жалък глупак! — Смехът му беше заплашителен. — Не повярвах на очите си, когато те видях да танцуваш на бала. Помислих, че виждам призрак.

— Наистина ли ме позна? — попита невярващо Сабрина.

— Днес си с рокля, но маската е същата. Ирония на съдбата, нали? Заслужаваш поздравления за дързостта. Или толкова си свикнала с маската, че се чувстваш гола без нея? Тъжно е, че тази вечер трябваше да бъда тук и да разваля малката ти игра. Наистина ли повярва, че можеш да ме заблудиш? Дръзкото поведение те издаде.

Сабрина не посмя да го погледне в очите. Познаваше добре необуздания му гняв.

— Не съм очаквала да те видя тук — отговори тихо тя.

Люсиен я разтърси здраво.

— По дяволите, Сабрина, каква игра играеш? Защо дъщерята на един маркиз се е преобличала като разбойник? И той ли е в играта? — изкрещя ядно дукът. После му хрумна нещо друго, втренчи очи в лицето й и попита по-тихо: — Той не знае, нали? Отговори ми! Знае ли баща ти? — Хватката му беше много болезнена и Сабрина изпищя.

— Пусни ме! Причиняваш ми болка, Люсиен!

— Кажи ми, каквото искам да узная, и ще те пусна — настоя той.

— Не, не знае — призна унило Сабрина.

Люсиен разхлаби хватката си, но не пусна ръката й.

— Така си и мислех. Онази нощ представлението беше съвсем реалистично. Освен това двамата с контесата току-що се бяха върнали в Англия след дълъг престой в чужбина. Логично е да не знае нищо за похожденията ти. Да, ако добре си спомням, ми каза, че не е виждал семейството си от години. — Изведнъж лицето му се разведри и той избухна в смях. — Това е страхотно! Нападна собствения си баща! Знаеше ли с кого си имаш работа?

Сабрина вирна брадичка. Първоначалният й страх отстъпи място на луд гняв.

— Не, не знаех, че е той. Едва когато поговорих с контесата, разбрах какво съм направила. Както ти е казал маркизът, семейните ни отношения не са особено сърдечни.

— Искам да чуя отговора ти, Сабрина — проговори тихо Люсиен. — И този път няма да ми избягаш — предупреди я той и очите му засвяткаха злобно.

— За какъв се смяташ, по дяволите? Нямаш право да се месиш в живота ми!

— Разбира се, че имам право — възрази хладно дукът и отново стисна ръката й. — Дължиш ми няколко обяснения, Сабрина.

— Нищо не ти дължа! Как смяташ да се разправиш с мен? Мислиш ли, че просто можеш да излезеш пред хората и да им кажеш истината? Няма ли да ти бъде малко неловко? Освен това аз престанах да играя ролята на разбойник. Това би трябвало да те задоволи.

— Ще се задоволя едва когато знам всичко за теб, Сабрина — отговори тихо мъжът. — Ти си загадка за мен и не преставаш да ме предизвикваш. Не мога да ти устоя. Само като си помисля как ме измами… Никога не бях срещал такава дръзка жена — изруга сподавено той.

— Никой не те е молил да идваш. Не разбираш ли, че между нас не може да има нищо, освен вражда? Затова ще ти бъда много благодарна, не, аз настоявам да не се месиш повече в живота ми — отговори упорито Сабрина.

Люсиен я стисна в железните си ръце и грубо я привлече към себе си. Лицето му изразяваше мрачна решителност.

— Заклех се да те намеря и да те накажа за това, че ме разигра като последен глупак. И ще го направя, кълна се! Все едно дали си дъщеря на прислужник или на маркиз, ти ще си платиш за всичко, Сабрина, бъди уверена в това! — обеща ядно той, приведе се и жадно впи устни в нейните. Съпротивата й се удави в страстната му целувка. Сабрина заблъска с юмруци по гърдите му, защото се боеше, че устните ще издадат истинските й чувства, но мъжът не я пусна, докато не усети отговора й.

— Сабрина! — извика един глас от алеята.

Люсиен вдиша неохотно глава и се вслуша. Гласът повика отново. Сабрина се освободи от ръцете му и задиша тежко. Ръката й все още беше в неговата.

Двамата застанаха на известно разстояние един от друг и зачакаха появата на маркиза. Очите на Джеймс Верик святкаха от гняв. Той не позна херцога и се обърна сърдито към дъщеря си:

— Къде беше, по дяволите? Сър, изисквам да… — Маркизът погледна мъжа насреща си и замръзна на мястото си. Най-после го беше познал. — О, Ваша светлост, нямах представа, че… — Той хвърли изпитателен поглед към Сабрина, която беше отвърнала пламтящото си лице, и продължи нервно: — Моля да ме извините, Ваша светлост, но бих желал да представя дъщеря си на някои добри приятели. Това е първото й явяване в обществото и тя не знае, че може да й излезе лошо име, ако се разхожда в градината сама с някой джентълмен. Да вървим, Сабрина — продължи настойчиво той и я дръпна за ръката. — Може би ще се видим по-късно, Ваша светлост?

Усмивката на Люсиен беше ледена.

— Прощавайте, че задържах дъщеря ви — проговори небрежно той и си тръгна.

— Какво правиш, по дяволите? — изсъска гневно маркизът, щом дукът се отдалечи. — Този мъж ще разруши доброто ти име и никой няма да те иска за жена.

— Не успях да му попреча — отговори кратко Сабрина. Нервите й бяха опънати до скъсване. — Как да отблъсна един дук?

Маркизът въздъхна примирено.

— Права си, моето момиче, но няма да имаме никаква полза от този човек. Той е сгоден и следващата седмица ще се венчае — осведоми я той. Слава Богу, че не забеляза болката в очите й. — Жалко, защото е дяволски богат.

Остатъкът от вечерта премина в мъгла от чужди лица и гласове. Всеки път, когато вдигаше глава, Сабрина виждаше, че дукът е наблизо. Тъмните му очи я следваха неотстъпно, на лицето му беше изписано цинично презрение, докато следеше усилията на маркиза да въведе дъщеря си във висшите кръгове и да я представи на всички заслужаващи внимание ергени. С особена благосклонност се ползваше дук Гранстън.

Сабрина беше бледа и напрегната. Най-после маркизът реши да си вървят и триумфалната му усмивка направо преобърна стомаха й. Баща й беше повече от доволен от вечерта. Контесата я безпокоеше не по-малко. Знаещата й усмивка и погледът, с който следеше всяко нейно движение, намекваха за някаква споделена тайна. Какво ли беше открила? Сабрина трепереше от нерви и през цялото време имаше усещането, че примката на палача отново се затяга около шията й. Тя изгледа любопитно мълчаливата Мери, която през цялото време търкаше слепоочията си. Трябваше да я попита какво е усетила.

Не се наложи да го прави, тъй като по-късно, когато се приготвяха залягане, Мери се обърна загрижено към нея.

— Положението не ми харесва — започна тя, докато сплиташе косата си. — Имам чувството, че нещо ще се случи и няма да можем да го спрем.

— Какво да спрем? — попита Сабрина.

— Мисля, че е по-добре да кажеш „кого“ — поправи я Мери. — Говоря ти за дука. Видях го тази вечер. Преди го виждах в сънищата си, но тази вечер го видях от плът и кръв. Страхувам се от него, Сабрина. Изглежда толкова жесток — прошепна тя и потрепери. — И през цялото време не откъсваше очи от теб. Познал те е, нали?

Сабрина кимна загрижено.

— Да, и вече знае коя съм, но ми се струва, че нищо не може да ми направи. Никой няма да му повярва, ако разкаже историята ми, но ще избухне ужасен скандал, а аз мисля, че той иска да го избегне. — Виолетовите очи гледаха Мери въпросително и загрижено. — Не мога да му вярвам, Мери. Той иска да си отмъсти, защото смята, че съм го изиграла, и се боя, че няма да се успокои, преди да го направи. А това означава, че ще иска да ме унижи по някакъв начин. Не знам какво да правя — въздъхна уморено тя.

— Искам да се върна във Верик Хаус, Рина — проговори решително Мери. — Усещам, че в Лондон става опасно.

Сабрина свали ръцете от лицето й.

— Опасно ли? — попита смаяно тя. — Да не мислиш, че Люсиен ще прибегне до физическо насилие?

— Не, от негова страна не те заплашва физическа разправа, макар че той има твърдото намерение да ти причини болка — обясни Мери. — Има нещо друго, което ме безпокои. Тази вечер усетих полъха на злото. Стана ми толкова студено, изведнъж се възцари смъртна тишина. Някой е умрял от насилствена смърт, Рина, и по някакъв начин ние сме виновни за участта му. — Мери сграбчи ръцете на сестра си и пръстите й бяха толкова ледени, че Сабрина се уплаши.

— Разбери ме, Рина, трябва да се махнем оттук и то по-скоро! — прошепна умолително Мери.

Сабрина прехапа така силно долната си устна, че едва не извика от божа.

— Как бихме могли? Знаеш, че маркизът заплаши да изхвърли леля Маргарет и да ни отнеме Ричард. И ще го направи, ако не му се подчиняваме. — Сабрина се бореше със сълзите си. — Не знам какво бихме могли да направим. Трябва да измисля нещо, за да осуетя плановете на маркиза, и то по-бързо. Смятам, че дукът няма да предприеме нищо против мен. Освен това — продължи с пресекващ глас тя — няма нужда да се тревожим заради него, защото той се жени следващата седмица и се съмнявам, че след сватбата ще му остане време да мисли за мен. Няма да се занимавам с него, имам нужда от цялата си енергия, за да се боря с маркиза.

Мери кимна и се пъхна в леглото. Все още й беше студено. Опита се да заспи, но в мислите си все още виждаше далечния път и каретата, чуваше страхлив вик, а после идваше тишината — тишина, която излизаше от разтворен гроб. Опитвайки се да разбере какво общо има това с нея и с близките й, тя потъна в неспокоен сън.

 

 

Пърси Ратбърн гледаше безучастно сгърчената фигурка на лейди Бланш Деланд. След малко изтри окървавените си ръце в панталоните, без да се тревожи, че ще останат петна. Искаше по-бързо да почисти ръцете си от кръвта. Погледът му беше устремен към безжизненото тяло. Бланш беше мъртва. Той я бе пронизал с камата си. Изненада се колко лесно му беше, но тя беше толкова доверчива и усети острието на камата чак когато студеният метал се опря до кожата й. Тогава изпищя като обезумяла. Пърси поклати глава. Викът й все още оглушаваше ушите му.

Без да съзнава какво прави, той продължаваше да трие ръцете си в панталоните, докато трескаво размисляше какво още трябва да направи. Бе отвел Бланш навътре в гората, макар че тя го следваше неохотно в мрака. Можеше да я остави да си лежи тук и да се върне при каретата, където го чакаше кочияшът. Слугата му нямаше да види дали придружителката му се качва в каретата с него. Щеше да го накара да спре някъде в града и да се престори, че изпраща любовницата си до къщата й. Правилно. Кочияшът нямаше да узнае дали дамата се е качила отново в каретата или не.

Пърси се ухили доволно и погледна още веднъж трупа без следа от разкаяние.

— Нима си повярвала, че ще допусна Кейт и аз да загубим наследството си заради теб, Бланш? — попита тихо той. — Ти си една малка глупава гъска. Наистина ли мислеше, че ще станеш господарка на Кемъри? Бедната глупава Бланш — заключи подигравателно той и отново изтри ръце в панталоните си. — Свършено е с Люсиен. Докато открие, че си изчезнала, ще бъде късно да си намери нова годеница, която да отговаря на изискванията на дукесата. Кемъри ще бъде мой.

Той се обърна и се отдалечи от полянката, на която беше убил Бланш Деланд, без да удостои мъртвото тяло с последен прощален поглед. Тръгна с усмивка към каретата, която го чакаше на пустия път. Кейт щеше да се гордее с него. Най-после двамата бяха постигнали победа. С нетърпение чакаше да види лицето на Люсиен, когато откриеше, че годеницата и Кемъри са се изплъзнали от ръцете му. Бедният Люсиен, каза си през смях Пърси и се облегна удобно на седалката. Предстоеше му дълъг път до Лондон.