Лори Макбейн
Грешницата (15)

Глава четиринадесета

Сабрина гледаше замислено през прозореца. Грамадният парк, средновековният параклис на брега на езерото правеха силно впечатление й тя не преставаше да се чуди на съдбата, която я беше направила господарка на цялото това великолепие. Едно посещение в Кемъри беше изключително преживяване, а фактът, че тя щеше да живее тук, внушаваше смирение. За първи път беше видяла Кемъри през прозорчето на каретата, която бавно се изкачваше по дългата няколко километра входна алея, обградена от прастари кестенови дървета. Пътуваха покрай тераси, строго разграничени зелени морави и обрасли с гори хълмове, докато Кемъри изникна от изпаренията, приличен на призрачен замък с благородната си фасада и величествени линии. Тя беше преброила повече от шестдесет прозорци само в източното крило. Топлият медноцветен камък се вписваше съвсем естествено в природната среда, сякаш беше стоял тук от древни времена, неподвластен на бурите и вятъра.

Сега всичко това беше и нейно, макар че не го беше искала. Имаше право да се разхожда из градините с изкусно подрязани дървета, по алеите, заградени с живи плетове, да броди из грамадния парк и да търси скритите езерца, пълни с прекрасни бели лилии.

Това наистина беше съвършеното и подобаващо обкръжеше за Люсиен Доминик, дук Кемъри. Най-после тя разбра защо съпругът й се беше борил с всички средства за наследството си, но и сега не му прости, че я е използвал като средство към целта. Люсиен искаше Кемъри и нищо и никой не беше в състояние да му попречи да си го вземе.

Сабрина си припомни елегантния златнобял салон, величествената галерия с красиви картини и с портретите на семейство Доминик, голямото стълбище с фреските, високите огледала, в които се отразяваха ръчно рисуваните тапети на салона, гипсовите тавани и скъпоценните гоблени по стените.

Без съмнение, новият й дом беше прекрасен — но тя усещаше болезнено липсата на Верик Хаус. Копнееше за дъбовата ламперия в стаите и ниските греди на таваните, за полуразрушените стени в градината, за плодните дръвчета и пъстрите цветя. Понякога й се струваше, че животът във Верик Хаус е бил сън, нещо, което никога не е съществувало.

Леля Маргарет живееше сама в старата къща и само Хобс й правеше компания. Към края на годината Мери се бе омъжила за полковник Флетчър. Той беше оставил военната служба и с голямо удоволствие играеше ролята на провинциален благородник, който води спокоен живот в усамотеното си имение. При мисълта за Ричард Сабрина се усмихна доволно. През последната година с братлето й беше станала учудваща промяна. Ричард беше загубил по-голямата част от плахостта и бавността си и сега беше дързък и весел като всички момчета на неговата възраст и постоянно измисляше разни номера. Единственото, което й създаваше грижи, беше постоянният конфликт, в който живееше момчето. От една страна, то се опитваше да бъде лоялно към сестра си, от друга обаче, обожаваше Люсиен. Дукът беше първият мъж, който се отнасяше към него като баща, и Ричард оценяваше високо това. Сабрина се стараеше да не му влияе, но той не можеше да не забележи какви са отношенията между двамата. И вината беше у нея. Проклетата й гордост я беше направила сляпа за реалността и с течение на времето й ставаше все по-трудно да намери правилните думи, за да сложи край на напрегнатите отношения със съпруга си.

Никога нямаше да забрави как побесня от гняв, когато си възвърна паметта. Още обвиняваше Люсиен, че я е измамил и се е възползвал от състоянието й за користните си цели. Но тези дни бяха отминали и щом се върнеше към тях в спомените си, тя разбираше, че е допуснала много грешки. Когато пристигнаха в Кемъри и прислужниците я отведоха в спалнята й, Люсиен влезе след нея и първите му думи й помогнаха да състави плана си за действие. При спомена за този ден сърцето й започна да бие по-силно.

— Обмисляш как да ме унищожиш, нали? — попита тихо Люсиен, вперил поглед в неподвижната фигурка пред прозореца.

— Ти ще го направиш и без моята помощ — парира го умело Сабрина, без да го удостои дори с поглед.

— Наистина е жалко, че си спомни миналото.

Сабрина се усмихна и бавно се обърна към него. В този момент Люсиен приличаше на малко момче, което е било лишено от любимата си играчка.

— Не ти ли е достатъчно, че стана пълновластен господар на наследството си?

— За съжаление не всичко става според моята воля — отговори намръщено той. — Макар че, както вече казах, наистина е много жалко, дето си припомни лошото си отношение към мен.

Той се приведе към нея и докосна тила й с устни, после плъзна пръсти по раменете й в нежна милувка.

— Имам прекрасни спомени от близостта ни, Рина — прошепна той и топлият му дъх погали кожата й.

Сабрина се отдръпна и го измери с презрителен поглед.

— Както вече каза, наистина е жалко, но не можеш да имаш всичко.

— Мога все пак да опитам — отговори с усмивка Люсиен.

Заплахата в думите му беше недвусмислена и Сабрина усети как я обзема страх.

— Няма да бъде лесно — предупреди го дръзко тя.

— Нито за миг не съм помислял, че бракът с теб ще бъде лесен, Сабрина. Разбрах го още при първата ни среща.

— Защо не взе под внимание гласа на разума, Люсиен? Ето че сега се натовари с повече, отколкото можеш да носиш.

— Може би си права, но аз винаги съм се наслаждавал на добрата битка, скъпа — възрази с усмивка Люсиен. — Което ми напомня, че пристигна покана да посетим Баркли Скуеър. Дукесата-вдовица иска да се запознае със съпругата ми. Утре рано заминаваме за Лондон. Може би ще бъде по-добре да сме сред хора, иначе мога да се изкуша да ти дам няколко урока.

След няколко дни Сабрина беше представена на старата дукеса. Макар да не го признаваше дори пред себе си, тя беше нервна и положи големи усилия да изглежда добре. Носеше тъмносиня рокля, чиито плисета прикриваха умело закръгления й корем. Корсажът беше избродиран със златни конци, снежнобелите дантели на маншетите бяха същите като на фустата. Дните бяха хладни, често валеше дъжд, затова тя влезе в салона на дукесата, загърната в прекрасна тъмносиня наметка, и зачака нервно майордомът да ги въведе. От време на време хвърляше сърдити погледи към Люсиен, който беше седнал най-спокойно пред една малка масичка и нареждаше пасианс.

— Не мисля, че ще имаш време да го довършиш — отбеляза тя, когато реши, че вече не издържа.

— И защо мислиш така? — попита равнодушно той и продължи да размесва картите.

Минаха двадесет минути, но двамата все още седяха в салона.

— Ще имаш възможност да свикнеш с игричките на баба ми, Сабрина. Научи се на търпение.

— Вече ми е ясно на кого си се метнал — отговори ядно тя.

Люсиен избухна в смях.

— А знаеш ли какво мислех аз? Тъкмо се учудвах колко много си приличате. Срещата обещава да бъде много интересна.

Люсиен говори глупости, каза си Сабрина след известно време, когато седеше срещу достолепната стара дама. Тя нямаше нищо общо с тази властна личност, която командваше внука си и все още не беше готова да го освободи от опеката си.

— Значи ти си новата дукеса Кемъри? Струва ми се, че си малко дребна за жена, която трябва да заеме едно толкова почетно и ползващо се с много власт положение — бяха първите думи на дукесата.

— Опитът не ви ли е научил, че ръстът не е мярка за сила, Ваша светлост? — парира я дръзко Сабрина и погледна предизвикателно в избледнелите очи, толкова прилични на очите на съпруга й.

В първия момент дукесата не намери какво да отговори, после избухна в смях.

— Браво, дете, още от пръв поглед разбрах, че компенсираш липсващия ти ръст с войнствен дух. — Тя хвърли развеселен поглед към усмихващия се Люсиен. — Как успя да я уловиш на въдицата си, момчето ми? Ако не ме лъжат очите, погледите, които ти отправя, не са много любезни.

— Вие не ми оставихте време да я ухажвам, както заслужава, бабо. Затова се погрижих да разруша доброто й име и когато стана ясно, че никой не я иска за жена, веднага я взех — обясни спокойно той и Сабрина едва не го удари.

— Не знам дали да вярвам или не, но като знам какво се говори за теб в обществото, не бих се усъмнила в думите ти. Но какво ще стане с бъдещия наследник, ако продължавате да се държите така враждебно един към друг?

— Е, поне в това отношение няма за какво да се тревожим, бабо. Имаше време, в което се разбирахме отлично — отговори с усмивка Люсиен.

Сабрина пламна от срам. Ако можеше, би го убила с поглед.

Дукесата погледна учудено внука си и очите й заблестяха щастливо.

— Знаех си, че от теб ще стане нещо, Люсиен. Винаги си бил твърдоглав, но никога не си ме изоставял в беда. — Тя се усмихна на Сабрина, която не знаеше къде да се дене от срам. — Ти ще ни родиш наследник, и то скоро! А аз се боях, че ще умра, без да съм осигурила продължението на рода.

— Може да родя дъщеря — отговори сковано Сабрина.

Люсиен се изсмя. Баба му за втори път не знаеше какво да отговори.

— И сигурно ще стане така, повярвай, бабо. Никога не съм виждал толкова упорита и своенравна жена като моята.

— Както виждам, ще имаш много работа с новата дукеса, Люсиен. Щом веднъж е застанала срещу теб и удържа положението, никога няма да ти се удаде да я покориш напълно — предрече старата дукеса. — Трябва самата тя да го поиска — засмя се тя и очите й заблестяха доволно.

— Тя е застанала срещу мен? — попита иронично Люсиен и хвърли недоверчив поглед към Сабрина. — Та тя дори насън не би помислила подобно нещо, не е ли така, скъпа?

Сабрина скри ръце под плисетата на роклята си, за да не видят стиснатите й юмруци.

— Аз да застана срещу теб? — отзова се с медено гласче тя. — Никога не съм помисляла за това. Просто го правя.

Люсиен разпери ръце.

— Нали виждате, бабо, нямам никакъв шанс — промърмори примирено той.

Дукесата кимна замислено.

— Сигурно няма да ми повярвате, особено при сегашните ви отношения, но един ден ще заживеете много добре. Помнете думата ми. И двамата имате висок дух и страстна природа. Единствената ми грижа е преди това да не се избиете помежду си. Моля ви, не го правете, или поне не, докато не се роди правнукът ми.

— Не се страхувай, бабо. Сабрина е невероятно издръжлива. Може да изглежда нежна и кротка, но нека изисканата й външност не ви мами. Под кадифето и дантелите тя е яка и силна.

Старата дукеса се усмихна, очевидно сцената я забавляваше.

— Ще останете за чая, после можете да си вървите — заповяда тя и позвъни за майордома.

Люсиен се приведе към Сабрина.

— Ти си приета и трябва да се гордееш с това. Баба почти никога не кани гости на чай. Дори аз съм имал твърде рядко тази чест — прошепна в ухото й той.

— Причината е, че твърде рядко съм била доволна от теб — отговори дукесата, която чуваше всичко. — Но сега се радвам, че си се оженил за това момиченце и ще ме направиш прабаба.

— За мен беше удоволствие — отговори с усмивка Люсиен и погледът му се устреми към полуотворените устни на Сабрина.

Изведнъж дукесата се сети за писмото, което беше получила вчера.

— Странно е, не мислиш ли, Люсиен, как Пърси и семейството му — и Кейт, разбира се — са напуснали Лондон посред нощ като крадци и са тръгнали да обикалят континента? Много странно, наистина. — Тя погледна въпросително внука си. — Знаеш ли нещо за намеренията им?

Люсиен потърка замислено белега си и затърси подходящ отговор.

— Не, бабо. Знаеш, че ние с Пърси никога не сме били особено близки. Не знам нищо за намеренията му, известно ми е само, че е продал всичко, каквото притежава, дори къщата в Лондон. По всичко личи, че смята да остане дълго в чужбина.

— Хм… Просто не мога да повярвам. Но след като ти влезе във владение на Кемъри и Пърси и Кейт разбраха, че вече нямат шанс да получат нищо, очевидно се решили, че е най-добре да сменят обстановката. Знам, че им е било много трудно да понесат поражението си.

— Мисля, че сте права, бабо — отговори тихо Люсиен.

Дукесата потропа с бастуна си по пода.

— Онова, което ме учудва най-много, е писмото от лейди Ан, жената на Пърси. Тази малка мишка е поела командата над цялото семейство. Пише ми, че Кейт е много болна и не напуска стаята си, а Пърси всяка вечер се налива с алкохол, за да може да заспи. Има нещо загадъчно в тази работа — заяви намръщено тя.

Люсиен не каза нищо. Отпи голяма глътка чай и разгледа внимателно сладкишите на таблата, преди да си избере едно парче. Сабрина видя как потрепна белегът му и разбра, че нещо го безпокои. Очевидно той беше решен да го запази за себе си, защото когато вдигна глава, лицето му беше безизразно.

Завладя я споменът за един друг ден. Една сутрин Люсиен влезе в будоара й и го завари пълен с хора. По столовете и масите лежаха бали пъстра коприна и кадифе и усърдните шивачки ги развиваха, за да може господарката да ги разгледа по-подробно. Фризьорът тъкмо й правеше прическа, а в един ъгъл седяха двама музиканти и пееха някаква тъжна балада. Учителят по танц чакаше нетърпеливо и се опитваше да привлече вниманието й върху себе си. Няколко обожатели бяха закусили с нея и сега изказваха предположения коя рокля ще отива най-добре на тъмните й коси.

Сабрина проследи с ъгълчето на окото си как Люсиен огледа незаинтересовано суетнята и побърза да се оттегли. Незнайно защо, тя се почувства изгубена и самотна, когато широките му рамене изчезнаха през вратата и я оставиха сама, макар и обкръжена от бъбрещите дами и господа, които бе обявила за свои придворни. Всъщност, тя не харесваше нито един от тях, дори ги презираше и ги беше допуснала близо до себе си само за да ядоса Люсиен. Само че спокойствието му изглеждаше ненарушимо, поне засега. Понякога й се струваше, че му е все едно, но тогава в очите му светваха опасни искри и тя разбираше, че с мъка се сдържа да не я удари. Решена да отиде докрай, тя продължаваше с номерата си и го предизвикваше да избухне. Чакаше някаква реакция, но когато тя най-после дойде, остана много уплашена от силата й.

Двамата бяха поканени на бал с маски и Сабрина бе скицирала сама костюма си на гръцка богиня. Меката, прозрачна материя на роклята подчертаваше женствените й форми, ръцете бяха голи, деколтето — дръзко. Босите крака бяха обути в златни сандали. Когато влезе в салона и видя физиономията на Люсиен, тя се ухили доволно. Очите му потъмняха от гняв, впити в крехката й фигура.

— Можете спокойно да се върнете в стаята си, мадам — проговори ледено той. — В този вид няма да напуснете къщата.

— Така значи! — извика Сабрина и очите й засвяткаха войнствено.

— Точно така — отговори с опасно тих глас той. Изглеждаше строг и недостъпен в черното кадифе, тъй като беше предпочел да носи само домино, не цял маскараден костюм.

— За първи път повдигаш възражения срещу външността ми — установи делово Сабрина. — Защо точно сега?

— Защото си моя жена, дукеса Кемъри, и няма да ти позволя да се излагаш по този начин — отговори надменно той.

Сабрина пламна от гняв.

— О, да, естествено не бива да забравяме новото ми обществено положение. Не можем да допуснем името Доминик да бъде опозорено — изсъска тя.

Люсиен я сграбчи за раменете и я разтърси с такава сила, че сложната й фризура се развали и напудрените къдрици се посипаха по раменете.

— Давам ти десет минути да облечеш нещо друго — рече накрая той, пусна я и й обърна гръб.

Сабрина избяга от салона, за да скрие сълзите си. Изкачи тичешком голямата стълба и тресна вратата на стаята си. Застана пред огледалото, пое дълбоко дъх и се опита да се овладее. Нямаше да позволи на Люсиен да й развали вечерта. Изведнъж й хрумна друга мисъл и очите й заблестяха злобно. Затърси в раклите си, докато намери онова, което търсеше.

Само след петнадесет минути Сабрина нахлу като вихър в салона, изпълнена със страх, че Люсиен може да е тръгнал без нея.

— Тръгваме ли? — попита задъхано тя.

При звука на гласа й Люсиен вдигна глава и остана като закован на мястото си. Лицето й беше скрито под черна маска.

— Така значи, Бони Чарли се е решил на един последен обир? — отбеляза равнодушно той и плъзна поглед по панталона и ботушите, криейки умело смущението си. На хълбока й се люшкаше шпага. — Е, добре, щом желаеш, отиваме на бал. Без съмнение, господата ще полудеят по теб. Само се надявам да не присъства някоя от жертвите ти.

Разбира се, той имаше право. Появата й беше сензация, особено след като се разбра, че малкият разбойник в кадифен костюм е дукеса Кемъри.

 

 

Много скоро обаче развлеченията и празненствата на Лондон започнаха да й досаждат. Освен това бременността й напредваше и тя реши, че е дошло време да сложи край на излизанията в обществото. Напусна Лондон без съжаление, за да роди детето си сред спокойствието на Кемъри. Остана обаче много изненадана и засегната, когато Люсиен й позволи да замине сама. Трябваше да положи големи усилия, за да не се разплаче.

— Тъй като присъствието ми ти досажда, сигурно ще се зарадваш да чуеш, че няма да се върна с теб в Кемъри — каза й той и напрегнато зачака да види реакцията й.

Ала Сабрина беше свикнала да крие истинските си чувства. И този път успя да вдигне незаинтересовано рамене.

— Както желаеш, скъпи. Оценявам високо деликатността ти. Един път и ти да се съобразиш с чувствата ми — отговори хапливо тя.

Опитваше се да си внушава, че се радва да живее в Кемъри сама, без Люсиен, но още по време на безкрайното пътуване с каретата мислеше непрекъснато за него и се питаше какво ли смята да прави сам в Лондон. Въздъхна, отвратена от самата себе си. Никога ли нямаше да знае какво иска? Гордостта и гневът все още й пречеха да потърси близостта му, макар че всеки път, когато го погледнеше, пулсът й се ускоряваше. Трябваше поне да признае, че все още го желае.

По пътя към Кемъри беше минала през Верик Хаус, за да вземе страхливо очакващия я Ричард и да го отведе в новия му дом. Присъства и на сватбата на Мери. Усети дори известна завист, като видя щастливото лице на сестра си под венеца от портокалови цветчета. Мери изглеждаше възхитително в роклята от сребърна коприна с шестметров шлейф, поръчан специално за случая от Лондон, докато вървеше по тесния проход между пейките в църквата и гледаше с обич и доверие бъдещия си съпруг. Люсиен пристигна изненадващо в самия ден на сватбата и заяви, че просто минава оттам и иска само да им пожелае всичко най-добро. След церемонията изчезна също така бързо, без да си даде труд да обясни поведението си.

Макар че не остана дълго във Верик Хаус, Сабрина намери време да посети мисис Тейлър и й занесе кошница с портокали и лимони. Стана й тъжно, когато влезе в малката къща и си припомни часовете, които бе прекарала в кухнята. По-рано бъбреше и се смееше безгрижно с мисис Тейлър, но сега всичко беше различно. Усещаше, че добрата жена се смущава от титлата й. Добре, че Джон и Уил не се бяха променили. Все още бяха добрите стари приятели, зарадваха се да я видят и да чуят новини от Лондон.

Когато двамата с Ричард потеглиха на път, Сабрина беше потисната и едва сдържаше сълзите си.

 

 

Следващите месеци преминаха спокойно. Зимата беше студена, тя дебелееше, детето натежаваше в нея и не й позволяваше да напуска къщата. Люсиен ги посещаваше много рядко и посвещаваше цялото си време на Ричард, а нея почти не поглеждаше. Е, може би това се дължеше на безформената й фигура…

За Коледа пристигнаха Терънс и Мери и доведоха леля Маргарет и Хобс. Сабрина се смая от поведението на Люсиен, който изведнъж се превърна в сърдечен домакин и омагьоса всички гости с прословутия чар на семейство Доминик.

Все по-често се улавяше да мисли, че ако не бяха препятствията, които сама беше издигнала в глупавата си гордост и упорство, животът й можеше да бъде съвсем друг. Ами ако Люсиен я обичаше истински? Защо беше толкова мил с нея, преди да възвърне паметта си, ако не изпитваше нищо? Не, тогава той просто си играеше с нея и след като беше постигнал онова, което искаше, вече не се интересуваше от нея. Имаше Кемъри, скоро щеше да си получи и така желания наследник.

Когато дългата зима наближи края си, когато небето се проясни и засия синьо и весело, Сабрина разбра, че времето е дошло. От доста време насам усещаше движенията на бебето. Когато я прониза първата божа, тя извика от изненада и внимателно обгърна с ръка корема си. Вдигна глава и очите й заблестяха радостно. Смая се, когато откри по лицето на Люсиен, който я наблюдаваше с тревога, израз на пламенен копнеж. Но много скоро копнежът изчезна и отстъпи място на хладна заинтересованост.

Реа Клер Доминик се роди рано сутринта и силният й вик, когато за първи път видя света, накара Мери да избухне в радостен смях. Тя сложи бебето в ръцете на Сабрина и се извърна, за да скрие сълзите на облекчение и благодарност, които се стичаха по бузите й.

— Ето ти на — рече тихо Люсиен и погледна меко бебето. — Ти си упорита както винаги, Сабрина.

Тя го погледна уморено и пламтящата в очите му радост й даде сили да отговори:

— И така ще бъде винаги.

Още през май Сабрина се върна към нормалния си живот, но не пожела да отиде в Лондон и да участва в светските развлечения. След раждането на Реа Клер й беше много по-приятно да живее уединено.

Дукесата-вдовица предприе едно от редките си посещения в Кемъри, за да види правнучката си, и през цялото време повтаряше, че е много разочарована, дето не се е родило момче. Все пак обсипа бебето с подаръци и дори го взе на ръце. Веселите виолетови очи на Реа я накараха да се засмее от радост. Тя си замина бързо, но не и без предупреждението:

— Следващото трябва да бъде момче.

Сабрина се усмихна и избягна погледа на Люсиен. Не можеше да каже на старата дама, че никога няма да има друго дете.

 

 

Странно, но окончателното скъсване стана не по нейна вина. Люсиен реши да даде бал в чест на дъщеря си, първият бал в Кемъри от много години насам. Гостите пристигаха един след друг и пълнеха салоните и градините, облени от топлото слънце. Повечето бяха от Лондон, но имаше и много благородници от околността. Сабрина откри, че харесва много сър Джереми Уинтърс и жена му, но повечето от гостите не подхождаха на Кемъри. Много по-приятно щеше да й бъде да прекара деня с Реа и Люсиен, който почти не напускаше Кемъри след раждането на дъщеря си.

Сабрина беше много изненадана, когато откри между гостите дук Гранстън, но си каза, че Люсиен просто не е можел да не го покани. Сега беше благодарна на мъжа си, че я е спасил от женитбата с дука. Гранстън беше мазен и отвратителен както винаги и на всичкото отгоре през цялото време не се отделяше от нея. Бледите му очи я следяха с неприкрита похот и тя трепереше от напрежение. Както обикновено, той пи много, след полунощ падна под масата и двама слуги трябваше да го изнесат от залата. На следващата сутрин обаче се появи рано-рано, точно когато тя правеше утринната си разходка на кон през близката до имението горичка. Той също беше на кон и й препречи пътя на един завой.

— Добро утро — поздрави спокойно Сабрина и се опита да не забелязва самодоволната усмивка на тлъстото му лице. — Мога ли да направя нещо за вас? — попита тя.

— Ах, вие, Сабрина — отговори мазно той и доближи коня си до нейния. — Нали нямате нищо против да ви наричам така? Все пак едва не се ожених за вас, нали? Само че Люсиен ме изпревари, както го е правил още много пъти преди. Той направи първата крачка, или може би трябва да кажа — първата целувка? — изсмя се той и хвърли многозначителен поглед към устата й.

— Моля да ме извините, Ваша светлост, но трябва да се погрижа за гостите си — отговори ледено Сабрина и вирна високомерно брадичка.

— Недей така, малката ми, знам, че имаш достатъчно време за мен. Бъди мила с мен, защото не обичам да ме отблъскват.

— Ще получите много повече, ако веднага не се отстраните от пътя ми — проговори предупредително Сабрина. — Мъжът ми ще се ядоса много, ако види, че ми досаждате.

Дук Гранстън се изсмя подигравателно.

— Люсиен ли? Той е твърде зает и не го е грижа къде си и какво правиш. Лейди Сара заема цялото му внимание, само преди петнадесет минути ги видях в градината. Остани с мен, малка Сабрина — прошепна похотливо той и й намигна. — Тази гъста горичка ще ни скрие от любопитните погледи. Вината съм съжалявал, че не те опознах по-отблизо. А когато се омъжи за Люсиен, бях направо отчаян. Но щом той се върна сам в Лондон и те остави да скучаеш в Кемъри, сърцето ми се изпълни с нова надежда. Той се върна към старите си навици и аз съм уверен, че ние двамата с теб също ще се забавляваме добре, скъпа.

Никога преди това Сабрина не беше изпитвала такова унижение и обида.

— Махни се от пътя ми! — изсъска тя и виолетовите й очи пламнаха от гняв.

— Ти си красива. Никога преди това не съм виждал такава красавица — промърмори дукът и насочи коня си напред, така че Сабрина остана заклещена между него и едно дърво. Тя се опита да се отдръпне, но дукът я улови и я привлече към себе си. Притисна горещата си уста в нейната и се опита да разтвори устните й. Сабрина побесня от гняв и отвращение. Гневът удвои силите й и тя го блъсна така, че той се строполи на земята и от гърлото му се изтръгна болезнен вик. Беше се приземил в един къпинов храст. Сабрина пришпори коня си и препусна през откритото поле, без да се тревожи от ядните проклятия на дук Гранстън.

Когато се върна вкъщи, тя завари Люсиен в салона, седнал до лейди Сара, която играеше ролята на домакиня и наливаше чай на събралите се гости. Без да каже дума, Сабрина им обърна гръб и се прибра в спалнята си.

Забелязал измачканата й шапка и святкащите от гняв очи, Люсиен се извини и я последва, без да го е грижа за недоволството на лейди Сара.

Сабрина свали шапката си и я запрати гневно към леглото. Разкопча жакета си и тъкмо щеше да захвърли и него, когато Люсиен влезе в спалнята й.

— Какво означава това, по дяволите? — попита той, когато видя как жакетът не стигна до леглото и падна на пода. — Втурваш се в салона, като че те преследват цяла рота дяволи, поглеждаш ме убийствено и си излизаш, без дори да поздравиш гостите ни.

Сабрина се обърна към него с разкривено от гняв лице.

— Току-що ме обидиха в собствения ми дом, а когато влязох в салона, заварих метресата ти да си играе на домакиня и да се смее като идиотка. Ти, само ти си виновен за всичко. Всеки мъж си въобразява, че съм готова да приема неприличните му предложения, докато ти най-спокойно флиртуваш с онази кокетка.

Люсиен скри ръце зад гърба си, за да не я сграбчи и да я разтърси здравата.

— Какви глупости дрънкаш! Аз не съм човек, който подслонява метресите си под същия покрив с жена си — обясни високомерно той. — Обикновено им купувам къща.

Лицето на Сабрина побеля като вар.

— Защо тогава не заживееш окончателно с някоя от тях, след като очевидно не те е грижа за съпругата ти?

Люсиен я погледна замислено.

— Мислех, че с времето отношенията ни ще се променят. Мислех, че раждането на Реа ще те направи малко по-достъпна, но ти си остана твърда като стомана, Сабрина. Постепенно стигам до убеждението, че не си струва усилията. Съмнявам се, че някога ще поумнееш.

Сабрина впери поглед в широкия му гръб, докато той вървеше към вратата. Много й се искаше да го повика обратно, но не можа. На прага Люсиен се обърна и рече тихо:

— Мисля, че ще последвам съвета ти. Смяната на обстановката ще ми се отрази добре. Обвиненията и постоянните ти капризи ме изнервиха. Искам да имам жена, не малко момиче.

Сабрина не смееше да се помръдне. Сърцето й беше разбито. Люсиен никога не беше разговарял с нея с този студен, нетърпелив тон. Сигурно никога нямаше да се върне при нея. Тя падна на колене и захълца отчаяно.

Това беше преди една седмица. Оттогава живееше сама в Кемъри. Люсиен беше удържал на думата си и беше заминал с всички гости за Лондон. Единствената й утеха беше Реа. Тя погледна бебето, което доволно сучеше от гърдата й, притисна устни към меката косичка и изпита облекчение. Това малко същество беше само нейно. То се нуждаеше от майка си и тя щеше да му даде цялата любов, от която бащата го беше лишил.

— Сабрина! — прошепна развълнувано леля Маргарет и се промъкна на пръсти в стаята.

Сабрина вдигна изненадано глава. Потънала в мисли за миналото, тя беше забравила всичко около себе си.

— Днес си станала много рано, лельо Маргарет — проговори с обич тя. — Мислех, че ще си поспиш повече след вчерашното пътуване. Знам как мразиш да те друса каретата.

— Трябваше да дойда — отговори шепнешком лелята и огледа любопитно бебето. — Дойде време да ти разкрия истината.

— Каква истина? — попита учтиво, но незаинтересовано Сабрина и се наведе над Реа.

— Ще ти разкрия тайната — отговори твърдо лелята. — Дойде време да я узнаеш. Само аз мога да ти я покажа.

Любопитството на Сабрина се събуди. Леля й беше толкова развълнувана.

— Какво имаш да ми покажеш?

— Трябва да бъдем насаме, миличка — отговори строго лейди Маргарет и хвърли подозрителен поглед към бебето. — Никой не бива да ни послушва.

Сабрина смръщи чело. Старата дама беше видимо нервна, ръцете й трепереха, очите блестяха от възбуда. Тя сведе поглед към бебето и установи, че Реа е заспала с невинна усмивка на кръглото си личице.

— Ще я сложа в люлката и тогава ще си поговорим, лельо — рече тихо тя. — Ще трае само минута — добави успокоително тя, като видя нетърпението на леля си.

Когато влезе в салона, тя завари леля Маргарет приседнала на крайчеца на една пейка, притиснала до гърдите си гоблен. Лицето й пламтеше от нетърпеливо очакване.

— Нямаше те цял час — проговори укорно старата дама, макар да бяха минали най-много петнайсет минути, откакто се бяха разделили.

— Съжалявам, лельо — извини се Сабрина. — Е, каква тайна ще ми разкриеш?

Старата дама се усмихна загадъчно.

— Много отдавна знам тази тайна, но никому не съм я доверила. Беше ми забранено да говоря за това. Трябваше да обещая на Ангъс, че ще мълча, а аз никога не нарушавам обещанията си — обясни самоуверено тя.

Без да крие изненадата си, Сабрина се отпусна на пейката до леля си.

— Искаш да кажеш, че дядо ти е доверил някаква тайна? — Гласът й беше пълен със съмнения.

— О, да, и беше много загрижен, макар да не разбирам защо — обясни объркано лелята. — Трябва да го попитам, но толкова отдавна не съм го виждала. Къде ли е отишъл?

Сабрина помилва ръката й. Очакваше да чуе някоя невероятна история, но знаеше, че леля й не обича да я карат да бърза.

— Той е добре, лельо, но ти щеше да ми разкриеш тайната. Какво ти каза дядо?

Очите на старата дама се проясниха отново. Тя притисна гоблена до гърдите си, после се огледа страхливо, за да е сигурна, че никой не ги наблюдава, разгъна тежката материя и я разстла на скута си.

Сабрина се вгледа възхитено в красивата бродерия.

— Прекрасен е, лельо Маргарет — прошепна тя. Никога не беше виждала толкова сложна и прецизна изработка.

— Разгледай го по-внимателно — помоли лелята и се усмихна тайнствено.

Сабрина се постара да вникне в изобразената сцена и едва не извика от изненада.

— Та това е замъкът! И езерото! Същинска карта на възвишенията — прошепна смаяно тя. После разгледа дребните фигурки около замъка, видя същите тези фигури и в една лодка, носена от сивите вълни на езерото. — Ти си избродирала бягството ни от Шотландия. — Тя се вгледа по-внимателно в гоблена и очите й се разшириха от учудване. На платното бяха представени още няколко сцени. Думите, които дядо й беше произнесъл на умиране, изведнъж изникнаха в съзнанието й.

— Конци, златни конци — прошепна невярващо тя и едва не подскочи, когато мършавият пръст на лелята се заби в бялата църквица, обшита със златни конци.

Църквата, бе казал дядо й и тя беше запомнила думите му. Проследи пътя на златния конец, който се виеше покрай брега на езерото, минаваше през сиви скали и се появяваше отново като грамаден златен възел в най-далечния край.

— Господи! — извика възбудено тя. — Това е заровеното богатство. Златото на дядо, всички ценни предмети от замъка, скъпоценностите на клана. — Тя скри лице в ръцете си и тъжно поклати глава. — През всичкото това време са били там, толкова години. Ти си знаела къде се намират и си мълчала, а аз бях принудена да обирам богаташите, за да се изхраним. Ключът към загадката е бил в сръчните ти пръсти. О, лельо Маргарет, защо не ми каза по-рано? — изплака тя, вдигна глава и смаяно установи, че лелята е изчезнала. Тя беше направила онова, което трябваше, и не се интересуваше от продължението на историята.

Няма смисъл да съжалявам, каза си унило Сабрина, леля Маргарет не е виновна за нищо. Не можеше да й се сърди, че е удържала на дадената дума. Дядо й беше доверил тайната си на сръчните й пръсти. Знаел е, че ако се случи нещо, тайната му ще остане съхранена и няма да бъде забравена, ако се увековечи върху гоблен, който ще се запази за поколенията.

Леля Маргарет беше изпълнила буквално заръката му, без да съзнава, че можеше да помогне на племенниците си много по-рано. Сигурно е имала на разположение и карта, дадена й също от дядото.

Сабрина не можеше да откъсне поглед от гоблена. Очите й бяха пълни с тъга. Ако знаеше тайната му, животът й щеше да протече по съвсем друг начин. Пъстрите конци се размиха от нахлулите в очите й сълзи.

— Какво има, Сабрина? — попита уплашено Ричард, който бе влязъл тихо в стаята и я завари да хълца над гоблена.

Той приседна до нея и я прегърна несръчно, опитвайки се да я утеши.

— Люсиен не се е върнал, нали? — попита тихо той, приемайки, че сестра му тъгува за мъжа си.

Сабрина вдигна глава и се опита да се усмихне.

— Не, Дики, не. В този гоблен е скрито твоето наследство. Ти си много богат — обясни с треперещ глас тя.

— Аз да съм богат? — попита смаяно Ричард. — Затова ли плачеш?

— Не, миличък, не. Просто се бях пренесла за малко в миналото и се натъжих.

— Това не е ли гобленът на леля Маргарет? — попита любопитно Ричард и поглади меката материя, влажна от сълзите на Сабрина.

— Той е — отговори кратко тя и го сгъна грижливо.

— Тя ще се ядоса много, ако разбере, че си го разглеждала. Знаеш, че не позволява никой да го пипа — предупреди я Ричард.

— Леля Маргарет завърши гоблена си, Дики, и се съмнявам, че го помни. През всичките тези години го е пазила за теб. Това е наследството ти.

Момчето смръщи чело.

— Този гоблен? — Любопитството му нарастваше. — Защо е решила да ми подари гоблен? Какво ще правя с него?

— Той е част от наследството ти, най-важната част — обясни Сабрина. — Той е ключът към заровеното съкровище на дядо ни. Той остави всичко на теб, единствения мъжки наследник, но трябваше да го скрие в планините, за да го запази от англичаните. Леля Маргарет е извезала цялата сцена със сръчните си пръсти.

Ричард зяпна от изненада.

— Моето наследство? Дядо ми е оставил богатството си? А аз бях убеден, че съкровището не съществува. Смятах, че си измислила цялата история, за да ме забавляваш. — Той скочи възбудено от мястото си. — О, Сабрина, аз съм богат!

— Ричард, моля те, не се вълнувай — укори го Сабрина, когато той заподскача из стаята. — Не искам да те разочаровам — продължи меко тя, — но може да се окаже, че в историята на леля Маргарет няма и капчица истина. Знаеш, че тя обича да си фантазира. Искам да разбереш, че не бива да разчиташ на това богатство. Минаха толкова години и е много вероятно някой да го е намерил. Англичаните претърсиха навсякъде.

Ричард не успя да скрие напълно разочарованието си, но вирна брадичка, както имаше обичай да прави тя, и рече уверено:

— Знам, че е там, сигурен съм в това. То е мое, Сабрина. С него ще се върнем във Верик Хаус и ще заживеем, както преди. Ще бъде както по-рано, преди Люсиен да се появи и да развали всичко. Той няма повече да те прави нещастна, аз ще се погрижа за това. Вече няма да живееш с него и да се измъчваш, Рина — обясни възбудено той. — Ще вземем Реа и ще се махнем. И ще заживеем както преди.

Сабрина го прегърна, трогната от лоялността му.

— О, Ричард, и аз искам същото, но вече е много късно за мечти. Все пак съм ти благодарна и те обичам много за това, че помисли за мен и Реа.

— Не е късно, Рина — възрази упорито момчето.

— Някой ден ще заминем за Шотландия и ще потърсим съкровището, обещавам ти, но не бива да разчитаме на него, Ричард.

Ричард не каза нищо, само погледна гоблена в скута на сестра си и очите му засвяткаха решително.

На следващата сутрин, когато Сабрина тъкмо беше седнала да закусва, икономът влезе в трапезарията и застана смутено зад стола й.

— Какво има, Мейсън? — попита с усмивка Сабрина.

— Не бих желал да преча на Ваша светлост, но един от лакеите е донесъл спешно съобщение.

— Спешно ли? — учуди се Сабрина. — Веднага го доведете, Мейсън.

— Разбира се, Ваша светлост — отговори облекчено достолепният старец и дискретно се оттегли.

Сабрина отпи замислено глътка чай и се запита какво ли е това спешно съобщение, та винаги загриженият за етикецията Мейсън ле посмял да прекъсне закуската й и е довел един най-обикновен лакей. Вдигна глава и огледа любопитно зачервения от срам момък, който се изправи пред масата. Позна го и му се усмихна окуражително.

— Разкажи какво е станало, ако обичаш — помоли тихо тя.

Мейсън побутна сърдито умълчалия се мъж, лакеят вдигна глава и се покашля.

— Значи, Ваша светлост, аз не съм от хората, дето обичат да клюкарстват, но мисля, че този път няма да сбъркам, като ви кажа за младия лорд Ричард.

Като чу името на братчето си, Сабрина трепна и отговори строго:

— Да, говори, аз трябва да знам каква каша е забъркал пак. Сигурно отново е натопил нечии ботуши във вода? Или е стрелял по шапката ти?

Лакеят пристъпваше смутено от крак на крак.

— Не, Ваша светлост, той се измъкна от къщата на разсъмване, оседла си един кон и препусна нанякъде. През цялото време се оглеждаше да не го види някой. Аз… — Лицето му почервеня още повече. — Аз се прибрах на разсъмване, затова го видях.

— Разбирам. Е, обикновено той не излиза на езда, без да ме е уведомил, но сигурно просто е искал да се поразходи. Ще го намерим от другата страна на езерото да лови риба или да стреля с пушката си — отговори безгрижно Сабрина, която все още не разбираше тревогата на двамата мъже.

— Отначало и аз така си помислих, Ваша светлост, и нямаше да ви обезпокоя, но след около час един ратай от „Флайнинг Хорз Ин“ доведе обратно коня на младия лорд.

— Какво? — уплаши се Сабрина. — Да не е паднал? Ранен ли е? — Тя скочи от стола си с разширени от страх очи.

— Не. Ратаят ми каза, че младият господар му е заповядал да върне коня, защото вече нямал нужда от него.

— Как така? И какво е търсил във „Флайнинг Хорз Ин“? — попита Сабина и по гърба й пролазиха студени тръпки.

— Той е заминал с пощенската карета на север, Ваша светлост. Реших, че не знаете нищо за плановете му, затова побързах да ви уведомя — заключи смутено той и трепна, когато лицето на младата му господарка стана пепелносиво.

— О, Ричард! — прошепна безпомощно Сабрина. Беше сигурна, че гобленът е изчезнал от стаята й. Ричард беше тръгнал да търси наследството си. — Благодаря ти — обърна се тя към лакея, когато успя да се овладее. — Добре направи, че ми каза веднага. А сега иди и запрегни каретата. Трябва да тръгна най-много след час.

 

 

Мери се сви на кълбо под завивките и потръпна от допира на студените чаршафи. Погледна тъжно празното място до себе си и мислено помоли Терънс да побърза и да се върне в леглото, за да я стопли. Беше го оставила в библиотеката, наведен над сметководните книги. Откакто бяха пристигнали, той бе поел отново управлението на имението си. След като се беше отказал от военната служба, хвърляше цялата си енергия в новата организация на арендата. Достатъчно дълго беше търпял леността на стария си управител и сега пое командата като офицер, комуто е възложено да дисциплинира една разхайтена рота.

При мисълта за новия си живот Мери се усмихна щастливо и доволно. Вече осем месеца живееше като съпруга на Терънс в Грийн Уилоус и сега очакваше с огромно нетърпение раждането на първото им дете. Докато тя се надяваше на син, който да прилича на баща си, Терънс я уверяваше, че предпочита една мила малка дъщеричка, за да я глези. Може би и аз ще си имам момиченце като Реа, каза си Мери, после поклати глава. Не можеше да има друго дете, красиво като племенницата й. Не само златните къдрици и виолетовите очи, а и нравът й я правеше сладка и неустоима. Дано помогнеше на родителите си да намерят щастието си. Мери не преставаше да мисли за Сабрина и Люсиен и понякога се отчайваше от неотстъпчивостта им. След раждането на детето двамата сякаш се бяха отчуждили един от друг, вместо да се сближат. Съвсем друго беше с нея и Терънс — но Сабрина и Люсиен бяха много по-различни от тях двамата. Те бяха горди и надменни и никой от двамата не беше склонен дори на най-малка отстъпка. Положението ставаше особено трагично, защото двамата се обичаха. Мери беше убедена в това. Ако скоро не намереха начин да изгладят различията си, щеше да се разрази истинска трагедия. Горчивите спомени им пречеха да споделят любовта си. В последно време до ушите на Мери бяха достигнали някои тревожни слухове от Лондон и макар че отказваше да им повярва, тя все по-често се питаше дали пък Люсиен наистина не е почнал да търси забрава в обятията на леките жени. Невъзможно беше обаче сестра й да си е взела любовник. Това бяха долни лъжи.

Мери се обърна по гръб и се постара да мисли за друго. Леля Маргарет беше обещала да ги посети скоро. Сега беше при Сабрина, но смяташе да си тръгне през следващата седмица. Грийн Уилоус и Кемъри са толкова различни, каза си с усмивка Мери. Нейният дом нямаше огромно парадно стълбище, нито рисувани тавани и великолепно обзаведени стаи като Кемъри, но червените тухли, прозорците с оловни рамки и високите фронтони представляваха прекрасна гледка. Входната алея, която се виеше към къщата, беше обградена от двете страни със стари тисове. Вътрешната стълба беше с резбован парапет, трапезарията с дъбова ламперия, а салоните и стаите за гости бяха изцяло в любимите й цветове — жълто и синьо. Наскоро бяха завършили обзавеждането на детското крило и Мери не беше пропуснала да купи цяла рота оловни войничета в една кутия. Тя задряма отново и на лицето й изгря доволна усмивка, защото сънуваше как държи в прегръдката си първородния си син.

Събуди се отново, когато големият часовник в салона удари дванадесет. Надигна се уплашено и установи, че нощницата й е мокра от пот. Лицето й беше влажно. От гърлото й се изтръгна дрезгав вик, тя скочи и избяга от стаята. Очите й бяха замъглени от сълзи и едва не се строполи по стълбата.

Терънс седеше зад писалището си, наведен над документите си, перото му дращеше по хартията. Мери се втурна в библиотеката, останала без дъх. Мъжът й вдигна изненадано очи и като видя бледото й лице, изруга полугласно, скочи от креслото и забърза към нея.

— Какво се е случило, за Бога? — попита разтревожено той и я натисна в един стол. — Да не е детето? — сети се изведнъж той и лицето му потъмня от уплаха.

Мери поклати глава. Терънс въздъхна облекчено, наля й чашка бренди и я поднесе към синкавите й устни. След като тя изпразни чашата на един дъх, той взе студените й ръце в совите и започна да ги масажира, за да възстанови кръвообращението.

— Мери, моля те — прошепна той. — Трябва да ми кажеш какво се е случило. Нещо те е уплашило до смърт. Кажи какво стана!

Очите на Мери вече не бяха сиви, а имаха цвета на оникс. Кожата на лицето й синееше, костите се очертаваха под нея и тя приличаше на мъртвешка маска.

— Сънувах нещо. Бях се разтревожила за Сабрина и се опитах да прогоня тревогите си — обясни с треперещ глас Мери.

— Нищо не можеш да направиш за нея, мила — рече тихо Терънс.

— Двамата трябва сами да намерят решението. Тази дяволска упоритост ще разруши живота им. Не искам да се тревожиш за…

— О, не, Терънс, не е това — прекъсна го отчаяно Мери и стисна до болка ръката му. — Почувствах се съвсем близо до смъртта. Студен полъх от гроба се плъзна по бузата ми.

— Това трябва да престане, Мери — промърмори загрижено мъжът. — Ще се разболееш.

Мери го гледаше отчуждено.

— Чух някой да свири на гайда, после видях как луната изгря над езерото. Беше толкова тъжно, толкова тихо и самотно, сякаш времето беше спряло. След малко се появиха някакви хора, но лицата им бяха скрити. Когато омарата се разпръсна, видях лодка… — Мери устреми очи към мъжа си и погледът й се проясни. Любимото лице й вдъхваше доверие. — В лодката беше Сабрина, а до нея седеше Ричард. Нещо не беше наред, повярвай.

— Недей така, Мери — опита се да я успокои Терънс и помилва ръката й. — Нали каза, че си била разтревожена за Сабрина. Било е само сън, нищо повече.

Мери изтръгна ръцете си от неговите и очите й засвяткаха гневно.

— Не се дръж с мен като с малко дете, Терънс. Това не беше сън. Това беше видение и сега знам, че ще се случи нещо ужасно. — Тя преглътна смело сълзите си и продължи: — Нещо ще се случи със Сабрина. О, Терънс, повярвай ми! Цял живот съм живяла с тези видения и знам кога трябва да им вярвам и кога не. Не мога да ги отхвърля с лека ръка. Повярвай ми, моля те, знам, че ще се случи нещо лошо!

Терънс гледаше безпомощно сключените й ръце и пълните с ужас очи.

— Какво мога да направя? — попита накрая той. — Ти не ми каза нищо съществено. Само няколко неясни образа и…

Мери се приведе към него. Лицето й бавно възвръщаше цвета си.

— Трябва да отидем в Кемъри. Трябва да попречим на Сабрина и Ричард да заминат за Шотландия.

— Шотландия! Наистина ли мислиш, че биха предприели това дълго и трудно пътуване? Защо, за Бога? Чуй ме, Мери, това просто няма смисъл. Сабрина никога не би оставила Реа, за да избяга в Шотландия, и то с Ричард.

— Ти не разбираш. Когато нещата не са черни или бели, ти просто отказваш да повярваш — ядоса се още повече Мери, за първи път след осем месеца брак. — Аз знам, сигурна съм, че видението ми ще се сбъдне. Трябва да предприемем нещо, просто трябва!

Мери стана от стола и наедрелият й корем се очерта ясно под тънката нощница. Тя застана пред Терънс и заяви решително:

— Не искам тази трагедия да тежи на съвестта ми. Смятам да замина за Кемъри и да предупредя Сабрина — разбира се, ако вече не е твърде късно. — Тя се обърна сковано и понечи да мине покрай Терънс.

— Мери — прошепна полковникът, взе я в прегръдките си и я притисна силно до себе си. — Мила моя Мери, не ми се сърди, моля те! Аз съм един себелюбив стар глупак, защото искам да те задържа само за себе си, но ме е страх да не ти се случи нещо, разбери. Права си, трудно ми е да разбера нещо, което не мога да видя. — Той вдигна лицето й към своето и се усмихна. — Ще заминем веднага, Мери. Изтрий сълзите си и поръчай на камериерката да събере багажа ти. Вземи най-топлите си дрехи. Не искам да настинеш.

Мери го погледна с безкрайно доверие, целуна го бързо и се изплъзна от прегръдката му.

Двамата пътуваха цяла нощ и през цялата следваща сутрин, като спираха само за смяна на конете и кратко похапване. Мери отказваше да яде, но приемаше с благодарност чаша горещ чай и настояваше да продължат, колкото се може по-скоро. Тя се взираше замислено през прозореца, гледаше как зората огрява сивото небе и сякаш търсеше в розовите пламъци отговор на измъчващите я въпроси.

Пристигнаха в Кемъри към обед. Влязоха забързано в големия салон и Мери се втурна направо към стълбата. В този миг се появи икономът и спря като закован на прага. Не беше очаквал да види сестрата на господарката и съпруга й.

— Лейди Мери! — заекна той. — Боя се…

— Къде е Сабрина? Тук е, нали? — прекъсна го страхливо Мери.

Мейсън отговори почтително:

— Доколкото знам, Нейна светлост напусна Кемъри.

— Господи! — прошепна безсилно Мери. Тя се олюля и Терънс побърза да я подкрепи.

— Ела, миличка, седни. Донесете малко чай и една препечена филийка — нареди властно той и стъписаният иконом побърза да изпълни заповедта.

Мери се отпусна в мекия стол, пое дълбоко въздух и направи опит да се успокои. Терънс стисна ръката й и когато икономът се появи отново, придружен от прислужник с табла, попита строго:

— Къде е дукът? Моля, кажете му, че сме тук и желаем да го видим веднага.

— Боя се, че в момента Негова светлост също не е тук.

Мери погледна безпомощно мъжа си и очите й се напълниха със сълзи.

— И лорд Ричард ли замина? — попита колебливо тя, макар да знаеше отговора.

— Честно казано, да — отговори доверително. Мейсън. Отчаянието, изписано по лицето на Мери, го накара да забрави сдържаността си. Все пак дамата беше сестра на Нейна светлост. — Наистина е странно. Младият лорд изчезна вчера на разсъмване и след като узна за заминаването му, Нейна светлост много се обезпокои и веднага заповяда да запретнат каретата. Както ни казаха, лорд Ричард е взел дилижанса на север. Нямам представа каква е целта му, но Нейна светлост очевидно знаеше — съобщи с мрачно лице той. — И ако ми позволите да бъда откровен, ние бяхме много объркани, защото Нейна светлост не остави никакви разпореждания — заключи той и по лицето му пролича, че изпитва голямо облекчение да прехвърли товара си върху някоя по-авторитетна личност.

— А Реа? — попита внезапно Мери и побледня още повече.

Икономът си разреши кратка усмивка.

— Малката лейди е на сигурно място в стаята си. Бавачката и камериерката й не се отделят от нея.

— Слава Богу! Ще се кача да я видя — зарадва се Мери и стана от стола, макар че се олюляваше от изтощение.

— Разбира се, мила, но после настоявам да си починеш малко. Пък и в момента не можем да направим нищо — отговори загрижено Терънс, после се обърна към иконома и поиска перо и хартия. — Трябва да изпратя вест на дука. В Лондон ли е той?

— Да, мисля, че е там — отговори сдържано Мейсън.

Мери влезе на пръсти в детската стая. Бавачката седеше до люлката и шиеше. Като видя сестрата на Нейна светлост, младата жена се усмихна облекчено. Мери пристъпи към люлката и се вгледа с обич в спящото бебе. Малката главичка беше покрита със златни къдрици, бузките бяха розови, на личицето беше изписана невинна усмивка. Мери докосна мъничките, съвършено оформени пръстчета.

— Толкова е крехка и в същото време толкова съвършена — прошепна тя.

— Много деца съм отгледала, но никога не съм виждала толкова прекрасно малко същество — засмя се бавачката.

Мери я огледа внимателно и с облекчение установи, че лицето й е честно и приятно.

— Реа е нашето най-голямо богатство. Грижете се добре за нея, защото тя е всичко за Сабрина.

— Вчера сутринта Нейна светлост влезе тук със зачервени от плач очи. Знам, че не й се искаше да остави малката Реа — отговори с тъга, бавачката.

— Каза ли колко време ще отсъства? — попита бързо Мери. Жената поклати глава.

— Каза само да се грижа добре за момиченцето й, нищо повече.

Мери въздъхна, приведе се над детето и целуна златните къдрици. После слезе долу и намери Терънс пред табла с ядене. Прие чашата ароматен чай, която й предложи прислужникът, и се усмихна с благодарност.

— Видя ли детето? — попита мъжът й, макар че прочете отговора в нежните й сиви очи.

— Да, Терънс, тя е най-сладкото същество на този свят. Прилича на ангелче. Аз ще бъда най-любящата леля.

— Аз чакам с нетърпение нашето дете, Мери — отговори тихо Терънс.

Мери се усмихна с любов.

— Знам. Знам също, че ще го обичам с цялото си сърце — отговори тя, — защото е твое дете, Терънс.

Той взе ръката й в своята и я привлече към себе си. Мери се отпусна на рамото му и скоро задряма. Терънс се усмихна доволно, намести главата й по-удобно и също затвори очи — само за малко, за да й позволи да си отпочине, опита се да се убеди той.

Вечерта дойде, но Люсиен все още не беше пристигнал, макар че изпратеното от Терънс писмо трябва да го беше намерило още следобед. Терънс успя да убеди Мери да си легне и остана да чака. Когато часовникът удари дванадесет, той реши да сложи край на бдението си и се оттегли в спалнята. В стаята беше все още тъмно, когато го събудиха високи гласове. Терънс имаше лек сън и вече седеше в леглото със запалена свещ в ръка, когато врата се отвори с трясък и в спалнята влезе дук Кемъри. Лицето му беше белязано от умора и тревога. Той застана пред леглото, без да каже нито дума на извинение за нетактичното си поведение.

— Какво става тук, по дяволите? — изфуча гневно той, извади писмото на Терънс и го размаха пред очите им. — Какво означава това писмо? Бях в стаята на Сабрина и я намерих празна. Не мога да повярвам, че си е заминала и е оставила Реа.

Мери го гледаше с нямо учудване. Лукът изглеждаше толкова измъчен. Русата му коса беше разрошена, лицето му беше отслабнало и толкова напрегнато, че белегът изпъкваше още по-ясно.

— Сабрина е в опасност — отговори направо тя, без да обръща внимание на предупредителния поглед на Терънс. — Двамата с Ричард са напуснали Кемъри и пътуват за Шотландия.

— Каква Шотландия? — попита смаяно Люсиен и приседна на края на леглото. Раменете му увиснаха безпомощно. — Защо, за Бога?

Мери вдиша рамене.

— Не знам защо. Знам само, че ги заплашва голяма опасност.

Люсиен я погледна изпитателно, после се обърна към Терънс и кимна леко с глава.

— Благодаря, че ме уведомихте — проговори сковано той. — Веднага ще замина след тях.

— Та ти дори не знаеш къде да ги търсиш, докато аз познавам добре онези места — възрази меко Терънс и скочи от леглото. — Идвам с теб, Люсиен, знам, че ще имаш нужда от мен.

Дукът кимна уморено.

— Благодаря ти, Терънс. Защо да не присъстваш на заключителната сцена със Сабрина, след като си бил свидетел на първото действие? Може би ще успееш да я вразумиш — заключи цинично той. — Ще заповядам да оседлаят най-добрите коне. Ще потеглим на разсъмване. С коне ще напредваме по-бързо, отколкото с карета, а ти си стар войник и сигурно няма да имаш нищо против, ако няколко нощи спим под открито небе. — Той закрачи към вратата, но на прага се обърна още веднъж. — Прощавайте, че смутих съня ви — извини се кратко той и излезе от стаята.

Терънс погледна замислено затворената врата, после се отпусна в леглото и взе Мери в прегръдките си.

— Този мъж е луд от тревога — прошепна загрижено той.