— Кой е тук? — попита тя и се прозя уморено. Беше свалила роклята си и лежеше върху покривката на леглото по корсет и фуста. Тя размърда обутите си в копринени чорапи крака и погледна учудено зачервеното лице на Мери.

— Дукът, Рина — отговори направо сестра й.

Сабрина разтърка очи.

— Той е тук? — попита невярващо тя.

— Да, видях го да препуска към къщата. Вероятно вече е влязъл в салона и е поискал да те види.

Сабрина преметна крак през ръба на леглото и скочи на пода.

— Няма да ме намери тук!

— Напротив, вече го направи — проговори хладен глас от вратата. Мери изписка уплашено и се разтрепери като зайче, попаднало в капан. Сабрина се обърна бавно по посока на познатия глас. Задигна тежко и гърдите й затрепкаха под тънката дантела на долната риза. Тя погледна Люсиен право в очите, изправи се гордо и проговори невъзмутимо:

— Мисля, че сте сбъркали стаята, Ваша светлост. Както виждате, тъкмо се обличам.

Мери едва сега забеляза облеклото на сестра си и побърза да й донесе халата. Сабрина се усмихна с благодарност и наметна раменете си. Виолетовите кадифени ръкави покриха голите й ръце, тя уви халата около кръста си, за да не се вижда дантеленият корсет. Беше развалила кока си и косите й падаха на гъсти вълни чак до хълбоците.

— Не съм сбъркал, Сабрина. Жените често канят мъже в спалните си, докато се обличат, а и ние с теб сме сгодени, нали? — попита тихо дукът и направи няколко крачки към нея. Носеше тесни панталони от еленова кожа, които подчертаваха мускулестите му бедра, и жакет с двуредно закопчаване. Високите ботуши, които закриваха коленете му, бяха покрити с дебел слой прах.

— Не вярвам, че обстоятелствата са същите — възрази Сабрина. — А и не съм ви канила.

Погледът на Мери се местеше от единия към другия и тя не смееше да се помръдне или да изрече дори една дума. Люсиен хвърли шапката и ръкавиците си на един стол и посвети цялото си внимание на двете жени.

— Както личи по страхливия ви поглед, лейди Мери, сигурно са ви разказвали най-грозни неща за мен и сте загрижена, че едно такова чудовище ще ви стане зет. Но като се има предвид в какво общество се движи сестра ви, можеше да стане и нещо много по-лошо, така например, Сабрина да се омъжи за разбойник или крадец.

Мери облиза нервно устните си, но преди да е намерила подходящ отговор, думата взе Сабрина.

— Играй си с мен, колкото искаш, Люсиен, но не се докосвай до Мери. Тя не може да се противопостави на изискания ти сарказъм и жестокия, изтънчен хумор, освен това с нищо не е заслужила такова отношение.

Люсиен се поклони в знак на съгласие.

— Признавам греха си. Ти познаваш по-добре от мен младата дама, Сабрина, но след като е твоя роднина, също както и маркизът, изпитвам известни съмнения в способността ти да я прецениш правилно. Някои качества са характерни за всички членове на това семейство.

— Как смееш да идваш неканен в дома ми ида ме обиждаш! Как смееш да обявяваш навсякъде годежа ни, след като много добре знаеш, че нямам намерение да се омъжа за теб!

Устата на Люсиен се опъна в тънка линия, очите му също се присвиха. Той направи властен жест с ръка, за да й попречи да продължи.

— Мисля, че нямаме нужда от публика. — Той се обърна към Мери и посочи вратата. — Ще бъдете ли така любезна?

Ноздрите на Сабрина трепереха от гняв.

— Отиваш твърде далеч, Люсиен. Как смееш…

— Ще правя, каквото си искам и ако не искаш да измъчиш още повече сестра си, като я оставиш да чуе онова, което имам да ти казвам, бих ти предложил да продължим разговора на четири очи.

Сабрина погледна нерешително към Мери. Вече не знаеше какво трябва да направи.

— Ще повикам Симс и слугите и ще го изхвърлим оттук — заяви смело Мери.

Люсиен се изсмя злобно.

— Съмнявам се, че който и да е слуга би посмял да посегне на дук, а и надали ще успее. Освен това съм дошъл с препоръчително писмо от маркиза, което ми дава абсолютна власт над къщата по време на отсъствието му. Мисля, че прислугата ви ще размисли три пъти, преди да последва такава заповед.

— Така значи! — Сабрина не се владееше. — Властвай си, колкото искаш, над нашето домакинство, но що се отнася до мен, можеш да си я затъкнеш в гърлото!

— Лейди Мери — проговори меко Люсиен и я придружи до вратата.

— Рина — прошепна задавено Мери и погледна страхливо към сестра си.

— Няма нищо, Мери. Знам как да се справя с Негова светлост. И не му приготвяй стаята за гости, защото няма да стои дълго.

Люсиен затвори вратата зад Мери и се обърна към Сабрина с искрящи от ярост тъмни очи.

— Така ли? Наистина ли няма да остана дълго?

— Точно така — отговори решително Сабрина, но неволно се отдръпна назад. Мъжът спря точно пред нея и я погледна право в очите.

— Не ми е приятно да ме правят на глупак, макар че това ти доставя огромно удоволствие, и не ми харесва да променям плановете си. Не ми е приятно да гоня избягалата си годеница по пътищата като някой болен от любов хлапак. Защо ми създаваш всички тези неприятности, Сабрина?

Сабрина си разреши доволна усмивка.

— А ти? Ти не ми ли създаваш ядове? — попита нахално тя.

Известно време двамата се гледаха мълчаливо. Най-после Сабрина наруши тишината.

— Няма да се омъжа за теб, Люсиен.

— Така ли? — ухили се цинично мъжът. — Вече няма значение какво искаме ние двамата. Много скоро ще бъдеш моя жена, Сабрина, затова започвай да свикваш с тази мисъл.

Сабрина затропа ядно с краче по пода.

— По дяволите! Защо не ме оставиш на мира, Люсиен?

— Престани с тези маниери на разбойник, Сабрина! Защо не се опиташ да се държиш като дама?

Сабрина вдигна светкавично ръка и преди той да успее да реагира, му зашлеви силен шамар. Плесницата отекна като гръм в ушите й и я уплаши.

Без да помисли, Люсиен отговори на удара, поддавайки се на бесния си гняв. Удари я с такава сила, че Сабрина политна към стената. На бузата й избиха червени петна. По лицето й потекоха сълзи, тя вдигна ръка към треперещата си уста и го погледна замаяно. После изплака високо, хвърли се на леглото и притисна пламтящото си лице в меките, хладни възглавници. Кадифената й роба се развя като ветрило и падна върху копринената завивка.

Тя усети как леглото подаде под тежестта на Люсиен и изведнъж се озова в прегръдките му. Устните му нежно замилваха червените петна по бузата й.

— Исках само да те целуна, а ти причиних болка. Защо винаги става така? — прошепна в ухото й той. Гласът му пресекваше от страст и разкаяние. Устата му завладя нейната, езикът му се втурна навътре, принуди устните й да се отворят и да го приемат. Сабрина се задъха от внезапно нахлулата в тялото й страст. Простена от удоволствие, когато устните му продължиха пътя си по извивката на врата й и се отправиха към рамото. Ароматът на мъжкото тяло замая главата й.

Тялото му лежеше тежко върху нейното, ръцете му се заровиха в гъстите черни къдрици, той привлече лицето й към своето и потърка белязаната си буза в меката страна, която беше ударил.

— Когато влязох в стаята ти, бях бесен, а сега искам само да те любя. Когато лежа в прегръдките ти, забравям жаждата за отмъщение и искам само да целувам сладката ти уста — прошепна страстно той, впи отново устни в нейните и я зацелува жадно, ръцете му се плъзнаха в меката кадифена роба и обхванаха гърдите й.

Сабрина освободи устата си и се отвърна от жадните му устни.

— Няма да ме прелъстиш още веднъж, Люсиен — проговори през сълзи тя.

Мъжът се изсмя тихо.

— Опитваш се да се покажеш студена, но аз знам, че не можеш да устоиш на целувките ми. Ти ме желаеш, Сабрина — заяви уверено той и притисна по-силно мекото й тяло.

— Не, не те желая — отговори упорито Сабрина. — Не те упреквам, че мислиш така. През онази първа нощ се опитах да те прелъстя — призна тя, — но оттогава нещата се промениха. То беше само една нощ, Люсиен. Знам кой си и какъв си и не те обичам. Ти си жесток, подъл егоист и аз не искам да бъда марионетка в играта, която играеш.

Люсиен погледна в упоритото й личице и помилва с устни сълзите, които се стичаха по бледите бузи.

— Ти си много смела, малката ми, но думите ти са напълно безсмислени. Ние с теб ще се оженим и мисля, че трябва да извлечем най-доброто от положението си. Ще имаш пари, колкото си искаш, ще живееш във великолепен дом и… — Той спря за миг и продължи дръзко: — Ще имаш и внимателен съпруг, нещо, с което повечето жени не могат да се похвалят. Няма да бъдеш самотна, Сабрина, обещавам ти. — Той се усмихна и целуна червените й устни.

— И докога ще ме желаеш, Люсиен? Колко време ще те забавлявам? Аз не означавам нищо за теб. Само едно ново развлечение, с което ще убиваш скуката известно време. А после? Какво ще стане, когато ми се наситиш?

— Когато си омръзнем един на друг, ще бъдеш свободна да си вземеш любовник, разбира се, ако обещаеш да бъдеш дискретна — заяви великодушно Люсиен.

Сабрина изхълца високо и го отблъсна с все сила.

— Веднага се махни! Не те искам в живота си, Люсиен! Мразя те! — изплака тя.

— Не, ти не ме мразиш, ти… — започна твърдо мъжът и отново я привлече към себе си. Изведнъж в стаята отекна гръм и двамата скочиха уплашено. Люсиен се претърколи върху Сабрина, за да я защити с тялото си, погледна през рамо и видя една фигура, която се спусна към него. Той сграбчи непознатия за рамото и го стисна здраво, за да го задържи далече от себе си и от Сабрина.

— Не пипайте сестра ми! Ще ви убия! — изкрещя Ричард, замахна с юмрук и за малко не улучи носа му.

Люсиен улови ръцете на момчето, отдръпна се от Сабрина, която се бе свила на кълбо и успя да задържи с коленете си диво ритащите крака на нападателя. Ричард се опита да се отскубне, но след известно време се предаде.

— Пуснете ме веднага! — заповяда мутиращият момчешки глас.

Люсиен сграбчи хлапака за косата и повдигна лицето му, за да го разгледа по-добре. Две големи сини очи зад дебели стъкла го гледаха гневно. Връзката на момчето беше изкривена, при борбата то беше загубило едната си обувка, а чорапът се беше смъкнал до глезена.

Люсиен отговори спокойно на злобния поглед.

— Ако се съди по добрите маниери, този буен хлапак е твой роднина.

Сабрина се изправи като свещ в леглото си и изгледа смаяно братчето си, заклещено между коленете на Люсиен, с пламтящо от гняв и обляно в сълзи лице, но продължаващо опитите си да се освободи.

— Ричард! — извика отчаяно тя и се втурна да го отърве. — Пусни го веднага! Това е брат ми — заповяда ледено тя, след като напразно бе дърпала китката му. Халатът й се беше отворил и дантелата на гърдите й трепереше от задъханото й дишане. Погледът й прониза тъмните мъжки очи. — Само ако си му сторил нещо лошо, ще те убия!

— Аз да съм сторил лошо на този малък побойник? — отзова се подигравателно Люсиен. — Ако не стреляше толкова безобразно, и двамата щяхме да сме мъртви.

— Никога не бих причинил болка на Рина! — изкрещя възбудено Ричард. — Вие се държите зле с нея. Разплакахте я, нали чух, а тя каза, че ви мрази! — защити се с детската си логика той. — Никога не бих й причинил болка! — повтори през сълзи той.

Вратата се отвори и в спалнята нахлу Мери, следвана от Симс и още двама слуги. Камериерката Хобс стискаше маша, а готвачката беше грабнала точилка. Смаяни от гледката, нападателите спряха насред стаята.

Мери изтича до леглото и попита с треперещ глас:

— Какво стана, за Бога? — Лицето й беше бяло като чаршафите, които напразно претърсваше за кървави следи.

Сабрина се уви в халата си, приглади назад тежките си къдрици и се обърна към ужасените лица, наобиколили голямото легло.

— Ричард показваше на Люсиен новия си пистолет и по невнимание натисна спусъка. За щастие никой не беше ранен. — Усмивката й беше принудена. — Благодаря ви за загрижеността, но всичко е наред, наистина.

Слугите разбраха, че ги освобождават, и излязоха от стаята, объркани от случилото се.

— Аз ще бъда долу в салона, тъй като трябва да излъскам среброто, лейди Сабрина — каза Симс, преди да излезе, и хвърли предупредителен поглед към дука, който вече беше пуснал разплакания Ричард.

Мери остана до леглото, не знаейки какво да каже. Люсиен я погледна и изведнъж избухна в луд смях. Ричард се скри зад полите на сестра си и надникна страхливо зад гърба й, смаян от този внезапен изблик на веселие. Мери и Сабрина размениха любопитни погледи.

— От години не бях се смял така. Персоналът ти е много лоялен. — Той се засмя отново. — А коя беше дебелата личност с точилката? — Люсиен направо се превиваше от смях — Господи, на какви хора попаднах! Първо бях нападнат от една дама с див поглед, която съскаше като побесняла котка, после се появи едно хлапе, едва обуло панталонки, и ме заплаши с пистолет, най-накрая, за капак, нахлуха слугите с маши и точилки. Кой ще бъде следващият? Някой крастав уличен пес, който да захапе краката ми? Господи, какво сърдечно посрещане на един бъдещ съпруг!

Люсиен скочи от леглото, поклони се театрално пред смаяните сестри и излезе от стаята. Смехът му отекна в коридора.

— Не го харесвам — проговори ядно Ричард. — Кой е той и защо е тук? — Той погледна учудено сестра си. — Какво искаше да каже с думите „бъдещ съпруг“, Рина? — попита наивно той и отново се покатери на леглото при сестра си. Сабрина помилва червената му коса и го погледна с болка.

— Иска ми се да мога да ти обясня всичко, Дики, но не съм сигурна какво ще правя оттук нататък.

— Дукът няма да се откаже, Рина. Този път няма да му избягаш.

— Дук! Той истински дук ли е, Рина? — Гласът на Ричард прозвуча страхопочтително.

— Да, той наистина е дук, и то от най-лошите — отговори Сабрина. — Заслужава си титлата.

— Ще се омъжиш ли за него?

Сабрина затвори очи и пое дълбоко въздух.

— Не — отговори тя тихо, но решително.

Ричард не посмя да каже нищо, само очите му заблестяха страхливо.

— Но, Рина, ако не му се подчиниш, той ще те набие. Видя ли белега му? Този човек е опасен. — Момчето се изправи гордо. — Аз ще те защитя, сестричке. Щом не искаш да се омъжиш за него, ще го прогоня.

Сабрина притисна до себе си треперещото момчешко тяло.

— Благодаря ти, миличък, но няма да се наложи. Не ми е приятно да ви оставя в компанията на дука, но трябва да се махна оттук, ако искам да остана свободна и да събера парите, които са ми необходими. Ако имате нужда от мен, оставете ми вест в църквата, под нашата пейка. Нали помните камъка? От време на време отивайте там и проверявайте имали писмо от мен. Разбрахме ли се?

— Къде ще се скриеш? — попита загрижено Мери. Планът не й хареса. — Не можеш ли да останеш у семейство Тейлър и да изпращаш Уил и Джон да ни носят новини?

— Люсиен ще ги види, а той ги познава достатъчно добре. Едрият ръст ще ги издаде, а и могат да ме видят, когато излизам от Тейлърови, все едно като Бони Чарли или като дама, и хората ще почнат да говорят — обясни Сабрина. — Имаме една колиба в тресавището и смятам да отида там. Ще трае само няколко дни. Люсиен е толкова самодоволен, че не може да си представи как някой би могъл да не се подчини на волята му. Освен това няма да има време да претърси цялата околност, за да ме намери. Трябва само да изчакам и той ще се откаже. А после ще се върнем към нормалния си живот. Почакайте още малко — помоли възбудено Сабрина и в очите й заблестяха сълзи, докато се опитваше да прикрие болката си със самоуверена усмивка. — Пак ще си правим пикници, Ричард ще излиза с нас на езда и ще се забавляваме като луди. Ще забравим бързо този кошмар. Скоро всичко ще свърши, ще видите.

Мери сведе поглед, защото не искаше острият поглед на сестра й да улови съмненията и страховете, които я мъчеха. Беше сигурна, че не ги чака нищо добро.

— А аз си мислех, че никой няма да вечеря с мен — проговори сухо Люсиен, когато Мери влезе в салона. Тя беше първата, която се осмели да се яви пред очите му.

Девойката направи лек реверанс и се запъти към госта със сериозно лице.

— Много бих искала да поговоря открито с вас, Ваша светлост. Позволявате ли?

Мъжът се усмихна цинично.

— О, да, с радост. Най-после един свеж полъх. Много ми се иска да чуя истината.

Двамата седнаха един срещу друг и Мери започна с пресекващ глас:

— Вероятно имате много лошо мнение за нас, Ваша светлост. Вероятно презирате цялото ни семейство, но трябва да признаете, че обстоятелствата са наистина необикновени. — Тя стисна нервно копринената си кърпичка. Люсиен, който се държеше като у дома си, отпи глътка бренди, и кимна с внимание.

— Вие узнахте нашата семейна тайна, но се питам дали съзнавате цялата важност на случилото се — продължи страхливо тя.

Люсиен се усмихна.

— Ако не бях видял със собствените си очи какво е скрито под разбойническите дрехи, никога не бих повярвал, ако ми го разкажеха.

— Знаете ли, че избягахме от Шотландия в един студен, страшен ден, за да спасим живота си? Нямахме бъдеще, не знаехме какво ще ядем утре. Носехме със себе си само спомена за къщата, в която се бяхме родили, но не бяхме виждали шест или седем години. След смъртта на мама дядо ни взе при себе си в Шотландия.

Люсиен я гледаше с интерес.

— Сега започвам да разбирам Бони Чарли — отбеляза сериозно той.

Мери кимна тъжно.

— Така е, ние сме половин шотландци. Само Сабрина прилича на английската част от семейството, докато при мен и Ричард шотландският произход е повече от очеваден. Но дядо ни имаше най-силно влияние именно върху Сабрина. Ричард беше твърде малък, а аз… — Тя го погледна виновно. — Аз никога не съм била буйна като Рина. Двамата с дядо бяха сродни души.

Люсиен поклати глава.

— Нищо чудно, че е израснала като дива котка без всякакви морални принципи, щом е живяла в дома на един вожд на клан.

Мери скръсти ръце в скута си.

— Тя видя смъртта на дядо. Аз също, но само в сънищата си. Рина присъства на битката при Кулодън.

— Сабрина е била свидетел на онази касапница? Господи! — прошепна невярващо Люсиен. — Та тя е била дете!

— Още носи белезите в душата си. Има кошмари и твърдо отказва да носи червено.

— Да, разбира се, кошмарите — припомни си мъжът.

— Представяте ли си какво е преживяла? Убийствата, кръвта? Дядо е умрял в ръцете й, в една планинска хижа — разказа тихо Мери. Гласът й се давеше в сълзи. — Никога няма да забравя лицето й, когато се върна в замъка. Бяло като порцелан. Бях сигурна, че като я докосна, ще потреперя от студ. Само за два часа беше остаряла с години.

Мери погледна в замислените мъжки очи и направи широк жест с ръка, който обхващаше къщата и нея самата.

— Всичко тук, както вътре, така и навън, целият този имот беше съживен благодарение на нея. Да не мислите, че когато пристигнахме, къщата беше в това състояние? Беше напълно занемарена. Арендаторите гладуваха, общинската мера беше завладяна от големите земевладелци, особено от господата Малтън и Нюли, които бяха изкупили почти цялата долина, дори голяма част от нашата земя. Когато пристигнахме в Англия, бяхме практически без средства. Как да живеем? Данъците бяха непоносими и адвокатите на маркиза бяха решили да продават. Трябваше веднага да намерим пари. Маркизът живееше в Европа и не се интересуваше от имота. Не ни оставаше друг избор, освен бързо да намерим пари. Платихме данъците, възстановихме Верик Хаус и започнахме отново да обработваме земята, за да можем да се изхранваме. А след като подобрихме финансовото си положение, започнахме да помагаме на селяните.

Мери гледаше дука право в очите и говореше, без да се срамува от думите си.

— Не се опитвам да извиня сестра си, но тя вземаше от онези, което лъжеха и грабеха бедните, и връщаше на хората онова, което им беше отнето. Скоро всичко това щеше да свърши, но точно тогава се появихте вие и заловихте Рина, а после се върна и маркизът и ни принуди да излезем в обществото на лов за богати съпрузи. Всичко се обърка. — Тя поклати безпомощно глава. — Мисля, че нещата се променят, но Сабрина не желае да разбере.

— Тя не иска да приеме промяната, не иска да приеме и мен. Това ли се опитвате да ми кажете? — попита Люсиен. — Искате да ме предупредите, така ли?

— Исках само да ни разберете и да бъдете добър с Рина. Мислех, че като вникнете в мотивите за действията й, ще променете отношението си към нея. Тя не е лоша, но вие ранихте гордостта й, а такова нещо не се прощава. Ако искате да я спечелите, Ваша светлост, трябва да я накарате да ви прости.

— Вече съм я спечелил — отговори уверено Люсиен. — Но се радвам, че ми се доверихте. Вече си обяснявам някои неща и ще действам според променените обстоятелства.

Мери поклати глава. Този човек беше дързък и решителен като сестра й. Двамата много трудно щяха да решат проблемите си. Дали да го предупреди, че Сабрина отново е избягала от него? Не беше ли по-добре веднъж завинаги да се сложи край? Изходът щеше да бъде същият, все едно дали всичко щеше да свърши сега или следващата седмица. Колкото и да се стараеше, Сабрина вече не беше в състояние да промени нищо. Мери беше наясно, че Сабрина никога няма да й прости предателството, но беше загрижена за здравето на сестра си и трябваше да рискува.

— Тя ще избяга — промълви едва чуто тя.

Люсиен я погледна смаяно.

— Кога? — попита той и скочи от стола.

— Сега, или поне така възнамеряваше. Има намерение да се крие, докато събере достатъчна пари да се откупи от маркиза и докато изтече срокът за женитбата ви.

— Значи иска да плати? — попита ядно Люсиен. — Сега ще видим!

— Мисля, че е най-добре веднага да се ожените за нея. Отведете я оттук. Отвлечете я, ако е нужно, но я отведете далеч. Усещам, че ще се случи нещо страшно — прошепна умолително Мери.

— Не се страхувайте, лейди Мери. По най-бързия начин ще се справя със сестра ви — обеща Люсиен и излезе с решителна крачка от салона.

Мери остана на мястото си, неспособна да се помръдне. След малко влезе леля Маргарет, настани се на един стол до прозореца и се усмихна заговорнически. После се зае да подрежда конците си.

— Няма да я намери — прошепна тя и сведе глава.

Люсиен се втурна като луд в стаята. Белегът му се беше налял с кръв.

— Избягала е, дявол да я вземе — изруга той, но като видя седналата до прозореца непозната дама, побърза да се извини: — Простете, дами.

— Това е леля ни, лейди Маргарет Верик — представи я автоматично Мери и устреми поглед към Люсиен. — Лельо Маргарет, това е дук Кемъри.

Лелята вдигна глава и избледнелите й виолетови очи се втренчиха замечтано в лицето на дука.

— Ние знаем тайната, нали, Мери? Знаете ли, че някога имах обожател, който много приличаше на вас? — Тя се замисли, загледана в далечината. — Не, мисля, че неговите очи бях с друг цвят. — Тя погледна очаквателно Люсиен, после отново се посвети на гоблена си.

Мъжът смръщи чело и се обърна към Мери.

— Тази малка глупачка! А аз си помислих, че се е вразумила. Какво си мисли, че ще постигне?

— Сабрина е горда, а вие я наранихте. Тя няма да забрави това, Ваша светлост — отговори Мери. — Смята да даде всички пари, които е събрала, на маркиза.

Люсиен се усмихна мрачно.

— Маркизът вероятно е вече във Франция — съобщи той и Мери го погледна смаяно. — Маркизът и контесата получиха значителна сума за честта, която ми оказаха да ми дадат ръката на Сабрина. Онова, което е решила да направи сега, е напълно безсмислено и само я излага на опасност. — Люсиен застана пред Мери и очите му засвяткаха от гняв. — Ще ми кажете ли къде е тя?

— Ако знаех, щях да го направя — отговори честно Мери. — Но Сабрина познава толкова много скривалища, че няма да я намерите, докато тя сама не се покаже. — Мери погледна несигурно дука и колебливо добави: — Мисля, че има и друг проблем.

Люсиен вдигна въпросително едната си вежда.

— Наистина ли? Не вярвам, че би могло да стане по-сложно.

— Има един полковник Флетчър, който е изпратен от Лондон със специалната мисия да залови Бони Чарли.

Люсиен не изглеждаше много обезпокоен.

— Но това не е кой знае каква заплаха за Сабрина! Тя имаше дяволски късмет, поне досега. Съмнявам се, че този полковник ще има по-големи успехи от другите.

— Иска ми се да се съглася с вас, но трябва да знаете, че той подозира Сабрина — обясни открито Мери и мъжът смръщи загрижено чело.

— Защо е заподозрял Сабрина? Никой няма да повярва, че Бони Чарли е жена.

— Всичко се дължи на случайността. Полковник Флетчър е бил в Кулодън и знае, че сме наполовина шотландци. А всички знаят, че разбойникът е шотландец. Полковникът не е глупав, Ваша светлост, събрал е две и две и е открил тайната ни — обясни загрижено Мери. — Още не знам трябва ли да му се доверим или не.

Люсиен поглади замислено белега си.

— Но той няма доказателства за предположенията си. Само подозира, нали?

Мери кимна и дукът се ухили.

— Мисля, че няма защо да се тревожим за полковник Флетчър, а ако си позволи да се намеси твърде много в нашите дела, аз ще се заема с него — успокои я той. — Сега най-важното е да намеря бързо Сабрина, преди да се е забъркала в някоя по-страшна каша.

— Знам, че тя смята да остане в скривалището си, докато изтече срокът за сватбата ви, а това е в края на следващата седмица.

— За съжаление и това вече не отговаря на истината — съобщи мрачно Люсиен. — Получих малка отсрочка и това означава, че мога спокойно да изчакам завръщането й. — Лицето му се разкриви от гняв. — Тази малка глупачка! Защо не иска да се предаде? Не може да спечели.

Мери потрепери. Този мъж беше страшен неприятел и вървеше безогледно към целта си. Бедната Сабрина. Защо трябваше да срещне точно мъж като него? Тя не вярваше, че сестра й е наясно в какво се е забъркала — дукът нямаше да се откаже, преди да я направи своя жена. Мери се помоли на Бога да й даде сили и проговори тихо:

— Знам как можем да й изпратим вест.

— Така си и мислех — усмихна се Люсиен. — Е? — Очите му заблестяха.

Мери прогони угризенията на съвестта и отговори:

— Уговорихме се да й оставим бележка в църквата. Тя ще мине да я вземе, но едва след неделя, за да не възникнат подозрения.

— Ясно ви е, че постъпихте правилно, нали? Колкото по-бързо я намерим, толкова по-добре. Защо да отлагаме неизбежното? Аз ще наложа волята си, независимо от всичките й усилия. Жалко е само, че трябва да чакаме и да търпите присъствието ми в дома си — извини се иронично Люсиен.

— Мисля, че е редно да сключим примирие — отговори с лека усмивка Мери.

— Съгласен, лейди Мери — отвърна веднага дукът. В този момент в стаята влезе Ричард и той добави с подигравателен, но недвусмислено предупреждаващ поглед: — Надявам се само, че няма да има повече куршуми, които да прелитат покрай ухото ми?

Ричард се изчерви до корените на косата, но отговори на погледа.

— Вие сте гост, Ваша светлост, и ще се отнасям към вас с уважение — отговори той и сините очи зад очилата бяха честни и сериозни.

Усмивката на Люсиен беше искрена.

— Вашата дума ми е достатъчна, лорд Ричард, нали така беше името ви? Не са ни представили един на друг, но след като ще бъда ваш зет и ще отговарям за цялото семейство, бих предпочел и двамата да ме наричате Люсиен.

Усмивката му беше завладяваща. Макар и неохотно, двамата признаха привлекателната му сила и се поддадоха на чара му. Ричард беше въодушевен от госта. Този дързък, красив и толкова мил дук олицетворяваше идеала му за мъжественост. Никога по-рано не беше срещал толкова властен и внушаващ страхопочитание мъж. Това беше първият му досег с висшето общество. Момчето беше напълно завладяно от Люсиен, който полагаше големи усилия да бъде остроумен и весел и скоро успя да разруши сдържаността им. Знаеше, че му предстои време на чакане във Верик Хаус, и смяташе да го използва колкото се може по-добре.

Сабрина влезе тихо в кухнята и жената, която тъкмо пълнеше чиния с гъста, приятно ухаеща супа, не забеляза нищо.

— И аз бих хапнала малко, мисис Тейлър — проговори от прага Сабрина.

Мисис Тейлър се обърна и вдигна заплашително черпака, после притисна ръка към сърцето си.

— Господи, как ме уплашихте, лейди Сабрина! Остарях най-малко с десет години, казвам ви. — Тя изгледа недоверчиво облеклото на влязлата и добави: — Не знаех, че тази вечер ще излизате. Джон и Уил са във „Феър Мейдън“. Чакам ги за вечеря.

— Нямаме никаква уговорка — отговори уморено Сабрина.

Мисис Тейлър я погледна загрижено.

— Седнете тук и хапнете малко супа. Имам чувството, че ей сега ще се строполите на пода. — Тя намести стола на Сабрина, сипа й голяма чиния супа и отряза парче хляб. Опряла лакти на масата, Сабрина я наблюдаваше доволно.

— Боя се, че нямам нищо особено, само остатъци. Трябва да ви се извиня, лейди Сабрина — проговори смутено мисис Тейлър.

Сабрина се нахвърли жадно върху супата и успя да отговори едва след малко:

— Прекрасна е. Толкова съм изгладняла, а и вие готвите фантастично. Моля ви, седнете да се нахраним заедно.

Мисис Тейлър засия от радост, надроби хляба в супата си и започна да яде. Двете ядоха мълчаливо, докато отвън се чуха гласове и шум от стъпки. Влязоха Уил и Джон. Като видяха седналата на масата Сабрина, двамата великани спряха изненадано.

— Здравейте — поздрави с усмивка Сабрина.

— Какво правите тук, Чарли? — попита смаяно Уил. Като видя облеклото й, добави несигурно: — Не знаех, че тази вечер ще излизаме.

— Боя се, че нещата са малко по-сложни — отговори мрачно Сабрина. — Бях принудена да избягам от къщи.

Уил и Джон я погледнаха изненадано и лицата им пламнаха от гняв.

— Баща ви ли създава ядове? Май трябва да му дадем урок.

— Точно така — присъедини се и Джон и стисна ръце в юмруци.

— Седнете и яжте, а аз ще ви разкажа всичко. Няма защо да бързам, защото човекът, от когото избягах, е у нас и смята да стои дълго — рече Сабрина. — Не е маркизът, а старият ни приятел дук Кемъри. — Тя се изчерви и бързо добави: — Той си е осигурил достъп до дома ми и ме принуждава да стана негова жена.

— Ще се омъжите за дука? — измънка слисано Уил и остави чашата си на масата.

Мисис Тейлър гледаше гостенката си със зяпнала уста.

— Точно така. Той пристигна с препоръчително писмо от маркиза, който му е предал цялата си власт. Държи се като господар вкъщи и очевидно е много доволен от положението — обясни горчиво Сабрина.

— Как ви намери, Чарли? — попита Уил, който не беше докоснал супата си.

— Видя ме в Лондон. Не ви разказах за срещата ни, за да не ви тревожа. Казах ви само, че имаме нужда от пари, защото маркизът иска да омъжи мен и Мери за богати мъже, които да му платят добра зестра. Сега маркизът ще получи много пари, а дукът се нуждае спешно от невеста, за да наследи имението си — тоест положението устройва и двамата.

— Свине — промърмори презрително Джон и се изпъчи войнствено. — Мен простреляха, Уил трябваше да се мъчи в онова мазе, а сега ви принуждават да се омъжите против волята си. — Той подпря брадичката си с ръка и попита: — Дали маркизът знае за нас? Как смята да ви накара да станете жена на дука? Сигурно шантажира, че ще ви издаде?

— О, господи! — проплака мисис Тейлър, наля си чаша бира и отпи голяма глътка.

Сабрина поклати глава.

— Не, не ме шантажира, макар че би прибягнал и до тази мярка, ако реши, че ще му донесе успех. Маркизът беше решил да ме омъжи за първия богат ерген, който прояви интерес, затова заплаши да прогони леля Маргарет и да ни отнеме Ричард. Вече почти ме беше сгодил за един дебел дук, когато се намеси Люсиен и развали нещата. А той е принуден да се ожени, защото в завещанието на дядо му има някаква глупава клауза, в която се казва, че наследникът не може да поеме Кемъри, без да е женен. Годеницата му е избягала и той е решил да вземе мен вместо нея.

— Каква каша! — прошепна объркано мисис Тейлър.

— Няма да им позволя да си играят с мен. Няма да се омъжа за дук Кемъри след всичко, което ни стори. Той ме унижи и искам да го видя да страда — закле се мрачно Сабрина. Лицата на сътрапезниците й изразяваха искрено съчувствие. — Трябва да съберем още пари. Ще ги дам на маркиза и Люсиен ще остане с пръст в устата.

Уил и Джон размениха мрачни погледи, кимнаха си и започнаха да се хранят.

— Не се страхувайте, Чарли, ние ще ви помогнем. Никой, дори дук Кемъри, няма да ви принуди да сторите нещо, което не желаете.

Мисис Тейлър помилва утешително ръката на Сабрина.

— Тук ли ще останете?

— Не, в никакъв случай — отговори решително младата жена. — Трябва да си потърся скрито местенце, защото полковник Флетчър няма да ни остави на мира. Смятам да остана в тресавището, докато шумът утихне. Надявам се, че няма да е задълго. Дукът разполага с малко време.

— О, не, не бива да отивате там! Ще се разболеете. Тресавището е опасно, лейди Сабрина — възрази разгорещено мисис Тейлър.

— Нищо няма да ми стане. През цялото време ще стоя в колибата — успокои я Сабрина, трогната от майчинската й загриженост.

— Няма да трае дълго, Чарли, ние ще се погрижим за това — намеси се Уил. — Ако не бяхме купили „Феър Мейдън“, щяхме да ви дадем всичките си пари.

Сабрина поклати глава.

— Нямаше да ги приема, но оценявам високо предложението ви. Вие сте най-добрите ми приятели. — Тя стана и огледа с въздишка топлата, чиста кухня. — Моля ви само да ми дадете няколко одеяла и ще вървя.

— Разбира се, ще ви дам всичко необходимо. Позорно е, че трябваше да се измъкнете от собствения си дом като престъпник, а онзи негодник се разполага там като господар.

— Тръгваме с вас, Чарли — обади се Уил, решен да не вземе под внимание съпротивата й.

— Не бива. Вече ни познават навсякъде. Ако съм сама, няма да направя впечатление — обясни тъжно Сабрина.

Мисис Тейлър събра одеялата и храна в един голям вързоп.

— Няма да е задълго — рече тихо тя и подаде вързопа на Сабрина.

— Най-добре е аз да тръгна след вас и да донеса още храна и тенджерка, за да можете да си варите чай. А и без това трябва да ви събера дърва за огрев. — Уил беше твърдо решен да наложи волята си.

Сабрина се усмихна с благодарност.

— Много ти благодаря, Уил, наистина имам нужда от компания.

Тя възседна коня си и се насочи към блатото, заобикаляйки оживените улици. Стигна до колибата, отведе коня под навеса, изтърка го и донесе наръч сено, складирано наблизо. После влезе в колибата, уви се в наметката си и седна на земята. Вслуша се в квакането на жабите, огледа празното помещение и потрепери. Заля я вълна на самосъжаление, но се овладя и не пророни нито сълза. Беше плакала достатъчно и знаеше, че плачът не помага. Сълзите не отмиваха страха и болката. Нещо прошумоля по покрива и я уплаши до смърт. След малко конят й изцвили и друг кон му отговори в мрака. Чу се плискане на вода.

Уил донесе две дебели одеяла, тенджерка и още храна. Събра бързо дърва, натрупа ги в един ъгъл и запали огън в малкото огнище, за да прогони влагата. След като си отиде, Сабрина се уви в едно одеяло, сложи другото под главата си и се загледа сънено в трепкащите пламъци на огъня. Заспа, но сънят й беше неспокоен. На няколко пъти се събуди окъпана в пот и трепереща.

По едно време скочи на крака, за да прогони поредния кошмар, и застана пред малкия прозорец. Дъхът й спря, когато изведнъж забеляза едра, тъмна фигура, която се разхождаше бавно в далечината, но само след миг въздъхна облекчена и щастлива. Луната надникна между облаците и огря самотната фигура. Уил стоеше на пост, твърдо решен да не оставя приятелката си сама. Сабрина си легна отново и този път спа спокойно и дълбоко.

Люсиен намести възглавницата си, но не намери покой, затова я сгъна на две и я мушна под главата си. После въздъхна и скръсти ръце зад главата си. Сатенената калъфка беше мека и болезнено му напомняше за нещо друго, също така меко под ръката му. Тази малка проклетница! Тя беше най-изнервящата жена, която беше срещал, с изключение на дукесата-вдовица, разбира се. Той не можеше да проумее капризите на Сабрина, а постоянната й игра на криеница му беше омръзнала. Безброй пъти й беше обяснил, че е можела да налети на някой много по-лош от него, особено като се имаше предвид в каква атмосфера беше живяла през последните години. Господи, какво семейство! Една завеяна леля, която се стрелкаше насам-натам като пеперуда, един войнствен хлапак, който едва не го уби, и една сестра с очи, които проникваха до най-интимната му същност. Е, създателят им също не беше между стълбовете на обществото. Никога не беше виждал единствения си син, бе оставил дъщерите си сами, без мъжка защита в тази далечна провинция. Дори само затова заслужаваше да го нашибат с камшик.

Не, наистина не беше изненадващо, че Сабрина се е превърнала в дръзка малка женичка. Един надменен, твърдоглав уличен разбойник, който непрестанно се забъркваше в разни каши. Не, на това трябваше веднъж завинаги да се сложи край. Дукът се ухили мрачно. Само да я хване, ще види тя! Ще й даде да се разбере, а после ще я научи да се държи прилично и да бъде покорна и мила. Ако не бързаше толкова с женитбата, щеше да проведе битката по друг начин и да й се наслади, както заслужаваше, но на карта беше заложено твърде много и не можеше да рискува.

Проблемът с Кейт и Пърси не биваше да се подценява, освен това един ден трябваше да каже на лейди Деланд, че с Бланш се е случило нещо страшно, и тази перспектива не беше особено радваща. Но как щеше да го докаже? Братовчедите му бяха достатъчно предпазливи и никой не можеше да свърже имената им с убийството, нито с опитите да бъде премахнат самият той. А и след като нямаше труп, какво можеше да направи? Той се обърна на другата страна и се опита да заспи, но две виолетови очи продължиха да бродят в съня му и не го оставиха на мира.

Когато на следващата сутрин слезе в салона, някой го повика с тих глас. Люсиен се обърна и видя едно съвсем младо момиче.

— Какво има?

Момичето гледаше като хипнотизирано белега му.

— В градината има един човек, който желае да говори с Ваша светлост — проговори задъхано то. — Аз съм слугиня в кухнята и ако Симс ме залови да говоря с Ваша светлост, ще ми откъсне главата.

Тя направи реверанс и избяга, преди Люсиен да е попитал кой е човекът, дошъл да говори с него. Затова просто излезе навън и тръгна към градината зад къщата. Желязната врата изскърца протяжно, когато я отвори, и го стресна. Люсиен се огледа и се запъти към дърветата, чиито клони се огъваха под едрите плодове. Любопитството му нарастваше. В градината беше тихо, само една птица цвърчеше някъде високо в клоните.

Изведнъж тишината се разкъса от шумно чупене на клони. Люсиен се обърна в посоката, от която идваше шумът, и видя иззад дърветата да излизат две познати едри фигури.

Дукът се ухили без следа от хумор.

— Добре се справихте, джентълмени — проговори подигравателно той. — Сигурно носите вест от Бони Чарли? Да, виждам, виждам — завърши примирено той, забелязал стиснатите им юмруци.

— Вие започвате да ни притеснявате, дук, затова сметнахме, че бихме могли да ви убедим да си заминете — отговори заплашително Уил.

— Разбирам — промълви тихо Люсиен и заби ботушите си в меката земя. — Да приема ли, че всички засегнати лица са съгласни с начина ви на действие?

— Ако говорите за Чарли, да, тя също желае да ви види гърба. Вие се отнесохте много грубо с малката лейди, освен това сте ни длъжник за рамото на Джон и затова че ме затворихте в мазето.

— Радвам се да ви видя пак, милорд — поздрави Джон с широка усмивка.

— Искате да ме прогоните, значи, и да ми оставите за спомен няколко сини петна, след като така и така сте тук?

Усмивката на Джон стана още по-широка, той намигна на брат си и кимна.

— Вие сте бил истински умник, милорд. Но ние сме почтени и няма да се нахвърлим едновременно върху един градски плъх. Мисля, че аз имам предимство, дължите ми го.

Джон пристъпи няколко крачки напред, вдигна заплашително юмруци и направи кръг около Люсиен, който не се помръдна от мястото си, макар че противникът му беше доста по-висок и силен.

Джон нападна внезапно, като разярен бик, хвърли се напред, но Люсиен се приведе светкавично и прехвърли едрия момък през рамо, така че тежкото му тяло се стовари с трясък на земята. Джон изрева като мечка, скочи и нападна отново, но се препъна в протегнатия ботуш на Люсиен, полетя напред и получи силен удар в стомаха, който отново го просна на земята.

Люсиен се обърна, юмрукът на Уил улучи брадичката му и го зашемети. Той падна, но се претърколи настрана, сграбчи огромния крак на Уил и го изви брутално. Уил загуби равновесие, падна и Люсиен светкавично се хвърли върху него. Тресна му един юмрук в окото, избегна умело грамадния юмрук, който профуча покрай ухото му, и заби още един удар в носа на великана. Чу, че другият му противник простена и се надигна, и побърза да се изправи. Бръкна в джоба на жакета си, извади малък пистолет и го насочи към двамата мъже, които бавно се надигаха.

— Да, да, по-големите падат по-тежко — отбеляза ухилено той, но направи гримаса, защото брадичката му беше здраво натъртена. — Трябваше да се сетите, че аз не се оставям да ме сплашат, джентълмени, и не позволявам някакви си селски грубияни да ми налагат волята си. Радвайте се, че не ви застрелях още в самото начало. Кажете на Сабрина, че планът й се провали и че повече от всякога съм решен да се сдобия с онова, което искам. Ясно ли се изразих, приятелчета?

Уил и Джон пристъпваха от крак на крак, разкъсвани между неохотното уважение към умението, с което жертвата им си служеше с юмруците, и гнева от поражението. Промърмориха нещо неразбрано.

— Май езиците отказват да ви служат, а? — подигра ги Люсиен. — Кажете на Сабрина, че много скоро ще си отмъстя. Да ме чака.

— Ей, чакайте! — извика Уил, като видя, че дукът се обърна. — Не ни разбрахте!

Двамата останаха загледани след него, докато изчезна между дърветата, после се спогледаха безмълвно.

— Този път направихме грешка.

— Да — потвърди мрачно Уил и обърса с ръкав окървавения си нос. — Причинихме повече вреда, отколкото полза. Чарли ще се разсърди. Дукът побесня от гняв.

— Май трябваше да го оставим на спокойствие.

— Хайде да се махаме оттук, преди да се е върнал и да е забил по един куршум в дебелите ни глави.

Двамата излязоха от градината с увиснали рамене.

— Този човек се бие като дявол!

— И е много бърз. Представяш ли си как ще го харесат, ако излезе на панаира!

— Да ни победи един лондонски джентълмен в коприна и дантели! Ако узнаят момчетата от селото, ще има да ни подиграват — промърмори мрачно Джон.

— Най-добре да не казваме нищо на Чарли — предложи Уил.

Джон кимна в знак на съгласие.

— Прав си, братко.

Когато се появиха следобед в колибата, Сабрина ги поздрави зарадвано, но усмивката й угасна, като забеляза сините петна по лицата им.

— Какво се е случило?

Уил вдиша рамене.

— Сбиване в кръчмата. Няколко тукашни решиха да си изпочупят главите, защото спореха за нещо си.

— Май е по-опасно да си собственик на кръчма, отколкото разбойник по пътищата — засмя се Сабрина, очевидно повярвала на обяснението.

Тя седна на един пън и остави слънцето да стопли раменете й. Лицето й беше бледо и хлътнало, под очите си имаше тъмни сенки.

Джон пристъпи смутено от крак на крак и проговори колебливо:

— Изглеждате доста уморен, Бони Чарли. Не е лошо да ви заведем при мама. Не е добре да оставате дълго в блатото.

— Добре съм, наистина. Имам нужда от малко почивка и това е всичко. Щом всичко отмине, ще се наслаждавам на живота — усмихна се Сабрина. — Ако наистина искате да ми помогнете, разкажете ми какво сте чули. Дукът още ли е във Верик Хаус? Да не е дошъл и маркизът?

— Не сме чули нищо за маркиза, но знаем със сигурност, че дукът е още тук — отговори мрачно Уил, но се стресна от предупредителния поглед на Джон. — Ще ви кажа също, че много се е сприятелил със семейството ви.

Сабрина присви очи и по хлътналите й бузи избиха червени петна.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух, че излиза с брат ви на езда и го учи да стреля.

Сабрина скочи на крака.

— Как смее да се сприятелява със семейството ми! Този човек замисля нещо лошо, сигурна съм. Само ако можех да се върна, щях да му дам да се разбере!

Уил и Джон си размениха многозначителни погледи над главата й. И двамата бяха забелязала трескавия израз в очите й, паническите движения на ръцете, но нищо не можеха да направят. Сабрина опря ръце на хълбоците и зае обичайната си поза. Разкрачена, с упорит израз на лицето, тя внезапно им напомни за дука.

— Те ще съжаляват, всички до един. Никой не може да ми се присмива безнаказано. Люсиен ще се разкайва, че е дошъл неканен в дома ми.

— Най-добре е да си тръгваме. Ще се видим довечера. Последните дни бяха прекалено спокойни, но се надяваме, че поне днес някой ще мине по пътя.

— Е, добре — въздъхна Сабрина. — Ще се видим там, а ако чуете нещо за вечеря или бал, веднага ми съобщете. Ако ограбим няколко такива празненства, ще съберем парите по-бързо.

Двамата тръгнаха, но скоро спряха, тъй като Сабрина тичаше след тях и ги викаше. Щом стигна при тях, тя стисна силно ръцете им и ги погледна в очите.

— Много ви благодаря, че снощи не ме оставихте сама. Оценявам усилията ви, но наистина не беше нужно.

— Не ми харесва да стоите сама в блатото — отговори Уил. — И без това нямаше да спя от тревога, така че…

— Е, тогава се погрижи довечера да донесеш повече неща за ядене, за да стигнат и за двама ни. Не обичам да се храня сама — ухили се Сабрина.

— Разбира се, Чарли, ще ти правя компания — отговори облекчено Уил, зарадван, че Сабрина не се сърди на загрижеността му.

Сабрина се усмихна и им махна с ръка, но щом се скриха зад завоя, усмивката й угасна. Ако не се чувстваше толкова зле, сигурно щеше да скучае до смърт в тази усамотена колиба. Можеше само да седи и да си блъска главата какво ли става във Верик Хаус. Можеше само да следи безпомощно събитията, без да е в състояние да се намеси.

Усети, че я тресе, уви се в едно одеяло и излезе на слънце. Облегна се на стената и зачака слънчевите лъчи да стоплят вледенените й крайници. После изведнъж се разкиха, усети пронизваща болка в очите и се свлече на земята, притиснала болезнено пулсиращата си глава между коленете.

На следващата сутрин, след една дълга, безрезултатна нощ, прекарана край пътя, носът й беше запушен, гърлото я болеше и не можеше да преглъща. Джон обикаляше около постелята й и се стараеше да бъде полезен, но само я нервираше. След като си отиде, пристигна Уил, натоварен с мехлеми и топли напитки за главоболието и възпаленото гърло.

— По-добре да беше донесъл бутилка ром — оплака се Сабрина, докато момъкът разтоварваше лекарствата и още одеяла.

— Мама каза да сваря меда с билките и да… — Той се поколеба и добави засрамено: — … да ви натрия гърдите.

— Мисля, че ще се справя и сама — успокои го с дрезгав глас Сабрина и мъчително се закашля. Пое с благодарност топлото питие, което й подаде Уил, и веднага усети облекчение. Великанът разпали огъня и я накара да седне по-близо.

— Аз наистина донесох и малко ром. На мен поне винаги ми е помагал най-добре — изкиска се Уил и постави шишето на масата. После приседна на едно столче, потърка ухото си и въздъхна тъжно. — Знаете ли, тази вечер ще има голямо празненство у лорд Нюли и е жалко, че не сте в състояние да го посетим, Чарли.

Сабрина, увита цялата в одеяла, вдигна глава към него. Нослето й беше зачервено от непрекъснатото кихане.

— Разбира се, че ще отида, Уил, нямам друг избор. Може да е за последен път — заяви възбудено тя.

— Не знам, Чарли. Болна сте. Да не искате да припаднете пред гостите на лорда?

Сабрина изпухтя презрително, макар че мисълта да припадне й беше страшно неприятна.

— Не се тревожи за мен, Уил — отговори решително тя. — Ще отидем у лорд Нюли и ще издържа докрай, дори това да ме убие.

— Точно от това ме е страх — промърмори потиснато Уил.

— Какво толкова ни чака там? Бал ли ще има или не?

— Това е странното, Чарли — ухили се Уил. — Празникът е във ваша чест и в чест на дук Кемъри. Нещо като отпразнуване на годежа.

Сабрина отвори широко очи и избухна в смях, но пак се закашля.

— Е, тогава непременно трябва да присъствам. За нищо на света няма да пропусна празненството — изкиска се тя и трескавите й очи заблестяха от радостно очакване.

Късно вечерта Сабрина се облегна на масата, сплете с треперещи пръсти косата си и я напъха под перуката. Лицето й пареше като огън, главата я болеше толкова силно, че щеше да се пръсне. Дано за последен път слагам тази маска, каза си с надежда тя. Нахлупи шапката, уви се в наметката, а когато затъкна пистолета в колана, се олюля и едва не падна. Трябваше да затвори очи и да се залови здраво за масата. Не, тя щеше да издържи докрай. Всичко зависеше от нея, цялото й бъдеще. Когато отвори очи, стаята беше престанала да се върти. Вирна упорито брадичка, нахлузи бързо ръкавиците и излезе навън. Закрачи гордо по меката земя и шпорите й задрънчаха в тихата нощ.

— Празненство? — повтори смаяно Мери. — Вие се шегувате!

— В никакъв случай — отвърна сериозно Люсиен. — Нюли е решил да даде бал в моя чест, или по-скоро, в чест на Сабрина и мен.

— И искате да отидем? Не мога да си представя как ще стане. А и е по-добре да си останем тук, защото Сабрина може да реши да се прибере.

Люсиен се усмихна замислено.

— Точно по тази причина държа да присъствам на бала. Нима смятате, че Сабрина ще се откаже от възможността да се появи на празненство, което се дава в нейна чест? Уверен съм, че тя ще дойде, затова отивам там — обясни мрачно той. — Защото някой по-смел гост може да се изкуши и с един изстрел да ме лиши от годеницата ми.

— Прав сте, Сабрина ще бъде там. Познавам я много добре и знам, че ще отиде — съгласи се Мери и лицето й побледня още повече.

Люсиен я погледна и понечи да каже нещо, когато тя изведнъж притисна ръце в слепоочията си и се олюля, сякаш щеше да падне в безсъзнание. Той се хвърли към нея, подкрепи я и внимателно я положи върху едно кресло.

Все още стоеше наведен над нея, обгърнал я с ръце, когато в салона влезе полковник Флетчър. Радостната му усмивка замръзна в маска на изненада и ревност. Неговата Мери беше в прегръдките на друг мъж!

— Какво става тук, по дяволите? — извика гневно той, отиде бързо до креслото и издърпа Люсиен далече от любимата си.

Дукът се обърна ядосано и беше готов да се нахвърли върху непознатия, когато внезапно осъзна, че това трябва да е полковникът.

Терънс Флетчър видя как очите на мъжа срещу него се присвиха опасно и устните му се опънаха в тънка линия. Той се изправи гордо и се запита кой, по дяволите, може да бъде този джентълмен с белязано лице. Двамата се гледаха пренебрежително, докато един стон на Мери отклони вниманието им и ги накара да пристъпят отново към нея. Младата жена отвори очи и погледна покрай тях някъде в празното пространство. Сивите очи заблестяха сребърни и двамата мъже замръзнаха по местата си.

Мери стисна облегалките на креслото с такава сила, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Виждам… гъсти изпарения и хора… чувам писъци… виждам Сабрина, тя е там… и Бони Чарли. Господи, тя лежи на пода… виждам пистолети… и белязаното лице на дука. Всичко е толкова мрачно. Усещам студ… Рина има нужда от помощ… Дукът се бие с Бони Чарли… Двойно… двойни лица… толкова съм объркана — изплака тя. — Сабрина! — Мери протегна ръце към невидим образ.

По гърба на Люсиен пролазиха студени тръпки. Без да разбира какво става, той се взираше в разкривеното от страх лице на девойката. Полковник Флетчър се наведе, сграбчи Мери за раменете и я разтърси силно. Главата й падна настрана, миглите й затрепкаха, тя се отпусна безсилно в ръцете му. Въздъхна тежко, по челото й изби студена пот.

Люсиен наля чаша шери и я подаде на полковника, който бързо наведе главата на Мери назад и изля част от течността между посинелите й устни. Една капка се плъзна надолу към шията. След малко лицето й доби цвят, кръвта запулсира в слепоочията й.

Полковникът я вдигна на ръце и я понесе към спалнята й, без да удостои дука дори с поглед. Люсиен взе забравеното шери, изпи го на един дъх и седна на най-близкия стол. В главата му напираха хиляди въпроси.

Полковник Флетчър свали блузката на Мери, обърна я по гръб и разхлаби връзките на корсета. После я настани удобно във възглавниците, взе студените й ръце в своите и започна да ги разтрива.

Мери пое дълбоко въздух, отвори очи и погледна право в загриженото лице на полковника. Топлите му ръце милваха голите й рамене и тя се изчерви от срам, когато забеляза, че гърдите й са покрити само с тънка копринена риза.

— Много пъти съм се питал защо вие жените държите да се стягате така, че да не ви достига въздух. Нищо чудно, че през повечето време сте бледи и ви прилошава — укори я с любов Терънс. — Освен това ти просто нямаш нужда от този корсет. Талията ти е съвсем тъничка. — Ръцете му спряха за миг върху гърдите й, после обгърнаха талията. Той се приведе и впи устни в нейните. Страстната му целувка отне дъха й.

— Терънс — прошепна задъхано Мери, — не бива така.

Устните му продължиха да милват нейните, тя се опита да се отдръпне, но все пак му позволи да я целува. Когато устните му се плъзнаха към меката извивка на гърдите й, по тялото й пробягаха сладостни тръпки. Тя зарови пръсти в косата му, привлече главата му към своята, намери с жадни устни устата му и го изненада с тази първа реакция на събуденото си тяло. После внезапно се отдръпна назад и обърна глава настрана.

— Моля те, Терънс…

Полковникът се надигна неохотно и й даде време да се овладее.

— Ще ми разкажеш ли, Мери? — попита той и я погледна настойчиво.

Младата жена кимна уморено.

— Ще ти се доверя, защото искам и ти вярвам — отговори тихо тя и го погледна с умоляващи сини очи.

Терънс я прегърна нежно и обеща с предрезгавял глас:

— Никога не бих ти причинил болка, Мери. Довери ми се, искам да ти помогна.

— Нали не си играеш с мен?

Полковникът улови брадичката й и я принуди да го погледне в очите.

— Няма да те излъжа, Мери. Случвало ли ти се е да срещнеш някого, за когото от самото начало знаеш, че ще ти бъде приятел? Когато те видях за първи път, разбрах, че искам да станеш моя жена. Изненадва ли те това? Няма да чакам маркизът да ти намери богат съпруг, както направи със сестра ти. Аз не съм младеж, който ухажва първата си любов. Аз съм един стар ерген и вероятно не съм принцът, за когото си мечтала и с когото искаш да отгледаш децата си. Аз съм на четиридесет години, Мери. А ти си на осемнадесет или деветнадесет, нали? Може би разликата във възрастта е твърде голяма, но да бъда проклет, ако не намериш в мое лице най-добрия съпруг на света. Аз ще се грижа за теб, ще те пазя и ще те обичам. Искам семейство, искам дом. Омръзна ми да спя в палатки, омръзна ми да студувам по бойните полета. Искам жена, която да топли леглото ми и да ми ражда деца.

Той помилва нежно устните на Мери и я погледна дълбоко в очите.

— Ти ли си жената, която търся, Мери? Да, ти си, затова ще поискам ръката ти. Не мога да си представя, че баща ти ще има възражения. Аз съм син на граф и имам доста голямо имение, в което скоро мога да се оттегля. Там ще ти хареса, Мери, обещавам ти. — Очите му грейнаха, докато описваше дома си. — Намира се на север оттук в красива долина, пълна с езерца, които блестят на лунната светлина. И не съм чак толкова стар, че да не знам как да покажа любовта си на една жена. Къщата е малка, но удобна, скоро ще бъде готово и новото крило. През есента…

— Престани, моля те — прошепна Мери. — Не ме мъчи така.

Полковникът замлъкна, очите му потъмняха. Мери отвърна поглед от лицето му, неспособна да понесе пронизващия му поглед, болката в очите му. Ръката й намери неговата и се сгуши в шепата му. След малко тя заговори тихо, търсейки отговор на съмненията си.

— Ти ми правиш чест с предложението си, Терънс, но аз не мога да се омъжа за теб. Няма да се омъжа и за никой друг — обясни през сълзи тя. — Тук имат нужда от мен. След онова, което видях преди малко, знам, че трябва да остана. Не мога да се омъжа за теб и да изоставя семейството си, защото близките ми имат нужда от мен. — Мери погледна към сплетените им ръце и прибави съвсем тихо: — Не мога да те помоля да почакаш, защото ще бъде непочтено.

Терънс изтри сълзите й и меко я целуна по бузата.

— Ще чакам, Мери. Ти си единствената жена, с която искам да живея. Разбирам решението ти, макар че ми причинява болка. Но е вярно, че сестра ти е в много трудно положение — заяви сериозно той. — Трябва да поговоря с нея. Ще я повикаш ли?

Устата на Мери затрепери.

— Тя избяга. Избяга от дука, защото не иска да се омъжи за него. Преоблече се като Бони Чарли и си отиде. Отдавна не беше излизала, но сега… — Мери стисна до болка ръката на полковника и се опита да обясни: — Нали разбираш защо го правеше? Трябваше да живеем, а нямахме пари. Сабрина ограбваше богатите само заради нас. Разбираш, нали?

— Разбирам я, Мери. Но защо трябваше да се излага на опасност? Можеше да се омъжи за дука и всичките й проблеми щяха да бъдат разрешени.

Мери поклати тъжно глава.

— Сабрина е много чувствителна и горда. Тя мрази маркиза и дука. И двамата направиха много грешки, заплашиха я, унижиха я и тя не може да им го прости. Трагичното е, че всичко, което прави, е безсмислено! Дукът вече е изплатил голямо обезщетение на маркиза и баща ни е заминал за Европа. Сабрина няма на кого да връчи незаконно придобитите си пари и напразно се излага на опасност. Толкова ме е страх за нея. Имам чувството, че ще се случи нещо страшно. Още по-лошо е, че дукът е тук, защото той няма да се предаде толкова лесно.

— Права си — съгласи се полковникът. — Чувал съм за него. Гневът му поразява като гръмотевица.

— И аз напълно отговарям на славата си, полковник — обади се Люсиен откъм вратата.

Мери извика засрамено, сви се зад едрия гръб на полковника и отправи страхлив поглед към белязаното лице на дука. Той изгледа хладно смутената двойка.

— Да приема ли, че мога да ви поздравя?

— Да, можете — отговори ледено полковникът и измери с пренебрежителен поглед дука, който се беше облегнал на рамката на вратата.

— Ще ми позволите ли да прекъсна за малко приятното ви уединение? — попита Люсиен и хвърли многозначителен поглед към деколтето на Мери. — Искам само да разбера какво означаваше сцената преди малко. Вие имате видения, така ли?

Мери облече бързо блузката си и я закопча.

— Да, но никога не виждам достатъчно, за да стане ясно какво ще се случи. Така съм прокълната. Виждам само толкова, колкото да вдигна тревога. Дори не съм сигурна какво точно ви казах.

— Нещо, свързано със Сабрина и мен — и с Бони Чарли. Нещо ще се случи със Сабрина, така ли? — попита без заобикалки Люсиен.

— Да — отговори тихо Мери. — Но не знам кога.

— Е, тогава ще се погрижа да не е тази вечер, а в неделя ще я доведа тук — обеща твърдо Люсиен.

Полковник Флетчър се надигна.

— Не мислех, че има и друг човек, който знае кой е в действителност Бони Чарли. Съмнявам се, че тя ви го е разказала — намеси се полковникът и изгледа въпросително смълчаните се двама души.

— Не е важно как съм го разбрал, полковник — отговори надменно Люсиен. — Сега най-важното е да не позволим бъдещата дукеса Кемъри и ваша балдъза да бъде заловена или застреляна тази вечер. — Той погледна предизвикателно военния. — Надявам се, че мога да разчитам на вас?

— Аз не съм човек, който следва сляпо дадените му заповеди, Ваша светлост — отговори успокоително полковникът. — Тази вечер ще дойда с вас, за да бъда сигурен, че няма да се случи нищо непредвидено. Освен това ще се погрижа хората ми да се намират далече от мястото на събитието.

— Благодаря ви, полковник. Няма да съжалявате, защото след неделя Бони Чарли ще престане да ви създава грижи — обеща доволно Люсиен.

— Веднъж казах на лейди Сабрина, че има нужда от твърда ръка, а тя ми отговори, че мъжът, който ще я подчини на волята си, още не се е родил, но днес мисля, че вече го е срещнала — изрече тихо полковникът и изгледа изпитателно дук Кемъри.

Люсиен се усмихна.

— Мисля, че по този въпрос сме единни, полковник. Колкото по-скоро обезвредим Бони Чарли, толкова по-добре. Въпреки това видението на лейди Мери ме тревожи. Дали не е предупреждение, че тази вечер ни очакват неприятности? Не искам Сабрина да бъде заловена. Тя е въоръжена, а и двамата й големи приятели могат да направят някоя глупост, която да им струва живота. Трябва да почакаме до неделя, за да не изглежда подозрително, и мога само да се надявам, че дотогава няма да й се случи нищо.

— Боя се, че сте прав. Като Бони Чарли тя ме е превела през толкова блата и гъсталаци, познава толкова скривалища, че никога няма да я намерим. Трябва да отидем довечера у лорд Нюли и да се погрижим за безопасността й. Това е всичко, което можем да направим — заключи с мрачно лице полковникът.

Мери гледаше с плахо доверие двамата мъже, толкова различни и в същото време толкова еднакви. Как самоуверено стояха тук и вземаха решения за бъдещето на Сабрина и на цялото семейство Верик.

Люсиен седеше тихо, но с бдителен поглед начело на голямата банкетна маса. Тук беше започнало всичко. Тук се затваря кръгът, помисли си той. Ухили се цинично и огледа кадифените завеси, толкова прилични на онези, през които Сабрина се беше появила за първи път. Дали щеше да се появи и днес — макар да знаеше много добре, че той също ще бъде тук?

Мъжът се усмихна и прокара пръст по белега си. Тя знаеше, че той очаква това от нея, и нямаше да устои на предизвикателството. Миналия път той остана изненадан, един нищо неподозиращ гост. Сега обаче седеше тук и наблюдаваше внимателно присъстващите. Знаеше, че всеки момент завесите ще се разтворят и ще се появи Бони Чарли. Изгледа засмения лорд Малтън, със зачервено от брендито лице, и не можа да удържи усмивката си при мисълта каква изненада му предстои.

Полковник Флетчър го погледна въпросително от другия край на масата, но Люсиен само вдигна рамене. Вече беше доста късно и скоро господата щяха да се присъединят към дамите в салона. Люсиен беше изпълнен със съчувствие към лейди Мери, която трябваше да слуша празното им бъбрене, без да знае какво става, макар да го очакваше със страх.

Той отпи глътка бренди и сведе глава. Избухналият на масата смях заглуши всички останали шумове. Когато вдигна глава, той потрепери от изненада. Бони Чарли стоеше мълчаливо зад гърба на лорд Нюли, насочил пистолета си към гостите.

Много скоро господата забелязаха новодошлия и замръзнаха по местата си. Само лорд Нюли, който седеше с гръб към пистолета, продължи да се смее, докато забеляза, че в стаята цари пълна тишина. Тогава той скочи, блъсна чашата си, но един глас проговори в опасна близост до ухото му:

— Много забавно. Трябва да запомня вица, за да го разкажа довечера на приятелите си. — В гласа на разбойника звучеше неприкрита подигравка.

Уил и Джон нахлуха в салона с извадени пистолети и Бони Чарли се разходи гордо покрай гостите.

— Я виж ти, вече се чувствам тук като у дома си. Събрали сте се все стари приятели. Напомня ми за една друга, много сполучлива вечер. Надявам се, че тази няма да й отстъпва по нищо.

Лорд Нюли пламна от гняв, очите му едва не изскочиха от орбитите, гласът му се давеше:

— Това е нечувано!

— Е, джентълмени, всички знаете за какво съм дошъл, а аз не обичам да повтарям предупрежденията си — каза Бони Чарли. Очите му следяха внимателно лорд Нюли, който посягаше към един нож на масата. Когато лордът бавно свали ръката си, Сабрина се ухили доволно и притисна дулото малко по-силно в гърба на лорда.

— Бъдете великодушни и щедри, джентълмени, защото това ще бъде последният път, когато влизам неканен в домовете ви.

В салона се понесе учуден шепот.

— Не желая да предизвиквам късмета си. След като бяхте толкова щедри към мен, вече мога да се оттегля на село и да водя живот на джентълмен. Може би някой ден ще вечеряме заедно или ще се срещнем на масата за карти, макар че вие няма да узнаете кой е седнал насреща ви — засмя се дрезгаво Бони Чарли.

— Какво безсрамие! — извика вбесено лорд Малтън. — Ще пием за теб, когато увиснеш на бесилката.

Бони Чарли отново избухна в смях.

— Е, това не беше особено учтиво. Затова ще поискам повече.

Уил държеше гостите в шах с пистолета си, докато Джон обикаляше масата и събираше всички по-ценни предмети: През това време Бони Чарли занимаваше господата с обидни забележки. Когато стигна до Люсиен, Джон погледна въпросително малкия си водач. Сабрина се запъти с усмивка натам и зае мястото му.

— Позволете на мен — проговори подигравателно тя. — Негова светлост е почетният гост, нали?

Тя се приведе към Люсиен и го погледна право в очите. Беше очаквала гнева му, но все пак потрепери от пронизващия му поглед. Взе ръката му, извади диамантения пръстен от показалеца му, после бръкна в джоба на жакета му, измъкна часовника и кесията. Отговори на погледа му с цялото самообладание, на което беше способна, после вдигна ръка и бавно прокара пръст по белега му, за ужас на останалите гости.

— Добре играеш — пошепна в ухото й Люсиен. — Но силните карти са у мен, Бони Чарли.

Очите на Сабрина заблестяха трескаво. Тя се отдръпна рязко от Люсиен и се обърна към полковник Флетчър, който мълчаливо седеше в края на масата.

— Я виж ти кой бил тук! Смелият водач на кралските хора! Разгледайте ме добре, полковник, защото това е първият и последен път, в който ме виждате в цял ръст — проговори през смях тя, но изведнъж се закашля. Полковникът свали пръстена си, но Сабрина вдигна ръка и го спря. — Не, полковник, тази вечер събрах достатъчно. Стига ми, че допуснахте да бъдете изненадан от Бони Чарли, разбойника, когото трябваше да заловите.

Сабрина се изсмя дрезгаво, обърна се и закрачи спокойно към прозореца. Когато чу шум зад гърба си, тя се обърна и инстинктивно вдигна оръжието си. Люсиен беше сграбчил светкавично пистолета на мъжа до себе си и сега го хвърли на пода. Чу се оглушителен гръм. Разширените от страх очи на Бони Чарли срещнаха тъмните очи на дука. В следващия миг Сабрина се обърна и скочи през прозореца, следвана по петите от Джон и Уил. Завесите се затвориха зад разбойниците и в салона останаха група господа, загубили ума и дума.

— Какво направихте, по дяволите! — изкрещя джентълменът, когото Люсиен бе лишил от пистолета му. Той се изправи и застана пред дука с диво святкащи очи. — Защо ми отнехте оръжието? Щях да убия негодника!

— Да, защо се намесихте в негова защита? — попита и лорд Нюли, но гласът му заглъхна в шума, който вдигнаха нахлулите в салона въоръжени слуги, следвани от уплашените до смърт дами.

Преди Люсиен да е успял да се оправдае, свикналият да дава заповеди глас на полковника въдвори ред.

— Вие постъпихте като идиот, господине. Да насочите пистолет към разбойника! Когато е заплашен от всички страни, човек изобщо не се опитва да стреля. Да не мислите, че щяхте да ги спрете? Точно обратното: разбойниците щяха да изстрелят всичките си куршуми и да улучат поне двама-трима от нас. Струваше ли си да рискувате живота на тези джентълмени? Вашето лекомислие щеше да остави някои от дамите в салона вдовици. Ако Негова светлост не беше реагирал така бързо, много се съмнявам дали лорд Нюли щеше да бъде още между живите, да не говорим за лорд Малтън, който беше точно пред дулото на разбойника!

— Велики Боже! — Лорд Малтън преглътна уплашено. — Не бях помислил за това. Значи аз щях да падна пръв, а? Дължа ви живота си, Ваша светлост — изохка той, отпусна се на един стол и започна да си вее хладен въздух с една салфетка.

Мери беше влязла първа. Тя се огледа бързо, после втренчи поглед в лицето на полковник Флетчър, който леко поклати глава в отговор на немия й въпрос. От гърдите на младото момиче се изтръгна облекчена въздишка. Тя застана зад стола на полковника и потърси топлата му ръка. Когато се обърна към дука, едва не извика от страх. Тъмните му очи се взираха гневно в завесите, зад които беше изчезнал Бони Чарли. Белегът на бузата му пламтеше и придаваше на лицето му нещо демонично.

Люсиен се надигна и оправи небрежно канеления си жакет и избродираната със злато жилетка. Той и днес представляваше образ на съвършен джентълмен. Разтърси с досада маншетите си, изпи останалото бренди в чашата си и се присъедини към Мери и полковника.

— Мисля, че е време да се сбогуваме, Нюли. Боя се, че вълненията са изтощили лейди Мери. Ще ни извините ли?

— Разбира се — побърза да отговори домакинът. — Аз съм просто бесен от случилото се и не знам как да поправя позора и унижението, които онзи негодник хвърли върху дома ми. — В погледа на лорда светеше любопитство. — Наистина е странно, но този разбойник очевидно изпитва някаква лична омраза към вас, Ваша светлост. Достави му радост да ви предизвика.

— Вероятно не е харесал кройката на жакета ми — отговори равнодушно Люсиен и излезе от стаята, следван от лейди Мери и полковника.

Уил и Джон свалиха маските си и ги захвърлиха в един ъгъл без следа от тъга. После се изправиха до масата и погледнаха загрижено Сабрина, която седеше, подпряла брадичката си с ръце. Цялото й тяло трепереше, пристъпите на кашлица следваха един след друг. Уил направи знак с очи и Джон се разбърза да запали огън в камината.

— Знаете ли какво — проговори внезапно Сабрина и гласът й беше само дрезгав шепот, — иска ми се куршумът да ме беше улучил.

— Чарли! — извика Джон, ужасен от примирението в гласа й.

Сабрина вдигна глава и го изгледа предизвикателно.

— Защо се изненадваш? Това щеше да сложи край на всичките ми грижи. И изобщо, да не мислите, че ми хареса как се държах тази вечер? Аз бях наистина Бон Чарли. Мразех, както мрази той, а когато чух изстрела, едва не натиснах спусъка, за да се отърва завинаги от онзи нещастен идиот. Действах слепешката, по инстинкт. Имам чувството, че наистина съм се превърнала в разбойник.

— Стана толкова, Чарли. Всичко ще се оправи. Лошо ви е и това е всичко. Утре светът ще изглежда по-добре — опита се да я утеши Уил.

— Радвам се, че всичко свърши — проговори задавено Сабрина. — Мисля, че нямаше да издържа дълго. Толкова съм уморена…

— Разбира се, Чарли — отговори тихо Уил и направи на Джон знак да излезе. — Най-добре си починете. Джон ви приготви топло питие, а ако имате нужда от нещо, ние ще бъдем отвън. Трябва само да ни повикате.

Сабрина погледна тъжно след тях. Не искаше да остава сама. Трябваше й някой, който да я вземе в прегръдките си и да я утеши. Чувстваше се зле, беше й студено, искаше да се прибере вкъщи и да се сгуши в собственото си легло. Срещата с Люсиен тази вечер бе събудила в сърцето й спомени и мечти за онова, което можеше да бъде между тях. Тя погледна буйно пламтящия огън, но не усети топлината му. Нахвърля отгоре си всички одеяла и си каза, че утре ще отиде да провери в църквата дали няма вест от Мери. Дано Люсиен да се е отказал. След тази вечер трябваше да е осъзнал, че тя няма намерение да се предаде.

На следващата сутрин, когато Сабрина се появи пред старата норманска църква, всичко беше тихо и спокойно. Тя мина под високата входна арка, влезе вътре и спря пред пешата, на която обикновено седеше семейството им. Седна на гладкото дърво, опипа с крак за разхлабения камък и го избута настрана с върха на ботуша си.

Бръкна в отвора и зарадвано извади парче хартия. Намести камъка обратно, но когато разгъна листчето, замръзна на мястото си. То беше празно!

— Нищо не е написано там — уведоми я студен глас откъм края на пейката.

Сабрина вдигна глава и едва не изпищя. Люсиен беше застанал така, че да й препречи пътя към изхода. Като видя измъченото й лице, той се ухили доволно. Изправи се в целия си ръст, облечен в черен кадифен панталон, също като нейния, с отворен жакет, под който проблясваше жабото на снежнобялата риза. Едната му ръка беше небрежно подпряна на хълбока, в другата стискаше тръстиков бастун със сребърна дръжка и почукваше по ботуша си.

Сабрина си пожела да беше дошла с маска. Люсиен не биваше да види чувствата, които я разкъсваха в този миг. Тя се надигна и стисна ръце в юмруци.

— Измама — проговори с треперещ глас тя.

— Боя се, че да. Играта свърши, както ти казах още снощи, когато едва не изгуби глупавата си главичка.

— Откъде знаеше, че ще дойда? Само Мери… — Тя занемя. Истината беше повече от страшна. — Мери? Мери ти е казала?

Лицето й побледня, виолетовите очи засвяткаха трескаво, докато чакаше потвърждението на Люсиен.

— Да, сестра ти е много по-разумна от теб и разбра какво трябва да направи. — Люсиен се стресна. Едва сега беше забелязал трескавите очи и хлътналите бузи. Дъхът й идваше на тласъци, гърдите й свиреха.

— Ти си болна. Защо се опитваш да се самоубиеш? — попита ледено той, макар че сърцето му се свиваше от съчувствие.

— Смъртта ще бъде избавление за мен. Собствената ми сестра ме е предала. Как е могла? — прошепна задавено Сабрина, забравила присъствието на Люсиен.

— Тя те обича и се страхува за теб. Затова ми каза истината. Освен това осъзна, че постъпката ти е безсмислена, тъй като маркизът си получи парите и замина за Европа — отговори Люсиен и заби още един нож в сърцето й.

Сабрина скъса листчето и го пусна на земята.

— Ти! — изсмя се истерично тя. — Ти ме унищожи.

— Ти сама се унищожаваш, Сабрина. След начина, по който се държа с мен снощи, трябваше да оставя онзи идиот да те убие.

— И защо му попречи? Това щеше да спести на всички ни и време, и неприятности — отговори с пресекващ глас Сабрина. — Единственото, което щеше да направиш, бе да си потърсиш друга годеница. Но нямаш време, нали?

— Права си. Имам нужда от теб, Сабрина. Но освен че държа да получа наследството си, искам също да те имам в своя власт, поне за известно време. Имаш нужда от доста уроци, за да се научиш да се държиш както подобава на една добре възпитана млада дама. Ще ми достави истинско удоволствие да те обучавам, малката ми — заяви твърдо Люсиен. Лицето му се разкриви в жестока гримаса. Вече започваше да губи търпение. Тази жена нямаше ли да се предаде най-после?

— О, не, Ваша светлост, боя се, че няма да ви доставя това удоволствие. Никога няма да изуча изкуството как да ви забавлявам. — Докато говореше, ръката й се плъзна към пистолета, тялото й беше леко извърнато настрана. Люсиен усети намерението й, хвърли се напред, изби пистолета от ръката й, после издърпа шпагата от ножницата, без да обръща внимание на отчаяните й усилия да се освободи.

— Ти се бориш докрай, така ли? И щеше ли да ме застреляш? Много интересен въпрос — промърмори като на себе си той. — А може би щеше да се самоубиеш? — Той сложи ръка на челото й и продължи с нарастваща загриженост: — Ти гориш! Ако онези двама грубияни ми попаднат в ръчичките, ще им одера кожите. Как можаха да ти позволят да се криеш в някоя дяволска дупка?

Сабрина вдигна с мъка глава и го погледна със святкащи от омраза очи. Тялото й тежеше като олово, не й достигаше въздух да говори.

— Мразя те… — започна тя, но се задави от нов пристъп на кашлица.

— Чувал съм това твърде често и престанах да му обръщам внимание. Постепенно започвам да мисля, че речникът ти е малко ограничен — отговори гневно мъжът, вдигна я на ръце и я понесе навън. Каретата му чакаше пред вратата.

Лейди Малтън тъкмо излизаше от дома на свещеника и очите й шареха из двора. Когато забеляза спрялата пред църквата карета на дук Кемъри, очите й светнаха от любопитство. Кръглото й лице под яркожълтата шапка се закръгли още повече, защото в този миг дукът излезе от църквата с нещо в ръце, което приличаше на младо момче. Лейди Малтън видя само чифт ботуши, които се люлееха във въздуха, и едно орлово перо, което се подаваше над рамото на дука. Тя присви очи, за да вижда по-добре, и бързо се скри зад един храст, когато дукът вдигна глава и тя видя заплашителния израз на лицето му.

Колко странно, каза си възбудено лейди Малтън, когато каретата на дука се отдалечи с голяма скорост, следвана от един кон без ездач. Много й се искаше да разбере какво е станало. Това орлово перо й се струваше познато. Къде ли го беше виждала? Изведнъж тя извика и се хвана за сърцето. Снощи, да, точно така! Но откъде, за Бога, се беше появил в църквата скандално известният разбойник Бони Чарли и защо дук Кемъри го прибра в каретата си?

Сабрина не помнеше почти нищо от следващите две седмици, които прекара в непрестанни пристъпи на треска и висока температура. Постоянно я наливаха с билкови чайове, мажеха я с отвратително миришещи мехлеми и това беше единственото, което се запечати в паметта й.

Една сутрин тя се събуди изтощена и сякаш изстискана, но странно спокойна. Чаршафите бяха чисти и хладни и миришеха на лавандула. Един прозорец беше отворен и лекият, ухаещ на рози бриз движеше листата на книгата, оставена отворена на един стол до леглото й.

Тя чу гласове и обърна глава към вратата. Влезе Мери с табла в ръка. Прекоси мълчаливо стаята, остави таблата до стола с книгата, вдигна я, отпусна се на стола и си наля чаша чай.

Сабрина остана много изненадана от тъмните кръгове под очите на Мери, от бледите й страни, но най-вече от небрежния й вид. Розовата рокля на сестра й беше измачкана и на петна. Талията й не беше стегната, косата висеше на кичури по раменете. Изглеждаше уморена до смърт и много разтревожена от нещо. Това изобщо не беше предишната Мери.

— Сестричке — проговори високо и ясно Сабрина.

Мери се стресна и с трепереща ръка остави чашата си в чинийката. Погледна Сабрина и виолетовите очи отговориха спокойно на погледа й.

— Рина! — извика задавено Мери и избухна в плач. Чаят се разплиска в чашата и тя побърза да я остави настрана. — Ти се събуди!

Тя отиде до леглото, сложи ръка върху хладната буза на сестра си и я целуна облекчено. Сабрина я изгледа със съмнение.

— Какво е станало? Изглеждаш толкова объркана и загрижена — установи тя. Мери приседна на края на леглото и втренчи поглед в лицето й. — Та ти изобщо не приличаш на себе си. Никога не съм те виждала в този вид. Като че ли си спала с роклята — подразни я шеговито Сабрина.

Усмивката на Мери издаваше смущение.

— Наистина спах с дрехите, няколко нощи подред, докато беше болна. — Тя взе тясната ръка на сестра си в своята. — Бяхме се уплашили, че ще умреш. Беше много тежко болна.

Сабрина не повярва на ушите си.

— Болна? Аз? Не вярвам — засмя се тя.

Мери смръщи чело. Гласът на сестра й беше толкова бодър…

— Не помниш ли как се разболя?

Сабрина поклати глава, после се появиха неясни спомени, които малко я уплашиха.

— Аз… спомням се за пикника. Ти, леля Маргарет, Ричард и аз. Имаше печено пиле и маринована сьомга. Помня също, че леля Маргарет я намери малко солена — заразказва тя, смръщи чело и се опита да си спомни нещо, без да забелязва ужасения поглед на Мери. — Това беше вчера, нали? — засмя се тя и погледна учудено Мери. — Странно, но не помня нищо, освен пикника. Всички друга образи са някак замъглени. Не си спомням да съм боледувала. Но сигурно е вярно, защото се чувствам много слаба. Мислиш ли, че са останали няколко тортички с цариградско грозде? Умирам от глад. — Сабрина се засмя, очите й заблестяха, трапчинките разхубавиха отслабналото й лице.

— Мисля, че в кухнята ще се намери нещо — успокои я Мери, която едва сдържаше треперенето си. Тя зави сестра си до брадичката и се опита да се усмихне. — Много се радвам, че си вече здрава, и не бива да позволяваме да се разболееш отново. Легни си и почивай, а аз ще ти донеса супа и малко пудинг.

— С канела — усмихна се Сабрина, разположи се удобно в леглото и затвори очи.

— С канела, разбира се — съгласи се Мери и излезе от стаята. Затвори след себе си вратата и се облегна изтощено на стената. Коленете й омекнаха. Пое дълбоко дъх, за да се овладее, и се втурна към салона с отчаяно лице.

— Люсиен! — извика тя, благодарна, че го е заварила вкъщи.

Дукът се надигна бързо от писалището. Като видя лицето на Мери, захвърли кореспонденцията си и се втурна към нея. Сграбчи я за раменете и погледна уплашено в сивите очи.

— Мъртва ли е? — попита безизразно той.

Мери преглътна, понечи да каже нещо, но успя само да поклати глава. Ръцете на Люсиен се впиха в раменете й.

— За Бога, Мери, какво се е случило? Добре ли е Сабрина? — попита глухо той и в очите му блесна лъч надежда.

— Треската свърши. Сабрина е будна.

Люсиен я пусна и падна в най-близкото кресло.

— Слава на Бога.

Мери захапа долната си устна, тъй като не знаеше как да продължи, и зачака мълчаливо Люсиен да вдигне глава. Той щеше да разбере.

— Какво има? Кажи ми всичко, моля те.

Мери въздъхна и притисна пулсиращите си слепоочия.

— Още преди седмица ти казах, че Сабрина има не само белодробно възпаление и блатна треска.

— Помня — кимна Люсиен. Всеки миг от изминалите четиринадесет дни беше запечатан в паметта му. Колко често беше седял безпомощно до леглото на Сабрина и беше наблюдавал как крехкото й тяло се мята насам-натам, измъчвано от поредния пристъп на треска. Колко пъти беше налагал челото й с мокри компреси и само след секунди ги беше свалял, защото я побиваха студени тръпки. Най-много го измъчваше, че тя изтъняваше буквално пред очите му.

— Смятам, че е имала и мозъчна треска — прекъсна мислите му Мери.

— Какво говориш? — учуди се Люсиен.

— Сабрина не помни как се е разболяла. — Тя спря вика му с кратък жест. — О, тя знае коя е, но не помни нито едно от драматичните събития преди болестта си. — Тя спря за миг и продължи колебливо: — Знаеш ли, Люсиен, тя не помни нито теб, нито маскарада си като Бони Чарли.

Белегът на Люсиен пулсираше като нещо отделно от личността му и Мери не издържаше да гледа лицето му.

— Имам чувството, че е прогонила от паметта си всичко, което е било болезнено за нея. Тя е напълно безгрижна — същинско дете.

Люсиен скри лице в ръцете си, опря лакти на коленете си и втренчи поглед в шарките на килима пред ботушите си.

— Ето ти на — изсмя се безрадостно той. — Тя не искаше да се омъжи за мен и по всичко изглежда, че желанието й ще се осъществи — поне за момента. Освен ако не си спомня нищичко за мен. — Той вдигна глава и устните му се разкривиха в цинична усмивка. — А може би ме помни и това е поредният й дяволски маскарад, за да ме измами? Така ли е? Пак ли ми погодихте номер, Мери? Тя ли те накара да играеш този театър?

— Не, Люсиен. Тя не помни нищо и аз й вярвам. Познавам я и не мисля, че би се опитвала да се преструва пред мен. Ти също видя колко болна беше и не мисля, че сега има сили да се бори срещу теб — отговори искрено Мери. — Тя е забравила всичко, това е истината.

Мери пристъпи смутено от крак на крак, после се покашля, не знаейки как да продължи.

— Боя се, че има и друг проблем. Досега не го споменах, защото, честно казано, не вярвах, че Сабрина ще оживее, а тогава нямаше да има никакво значение — изрече тихо тя и погледна Люсиен в очите.

— Грижих се за нея през повечето време, освен когато ти ме сменяше. Ние с нея сме много близки, живеем в една къща, но досега не подозирах… — Мери погледна към прозореца, пое дълбоко въздух и обясни: — Мисля, че Сабрина е бременна. Лицето й пламтеше от срам и тя беше сигурна, че е червено също като косите й. Почака реакцията на дука, но когато той не каза нищо, се покашля и продължи: — Има вероятност болестта да е променила нещо в тялото й, но аз съм убедена, че очаква дете. Докато беше в делириум, говореше най-различни неща, затова предполагам, че бременността й има нещо общо с теб. Не мога да си представя, че детето е от друг мъж.

Мери погледна тъмните очи на дука и се разтрепери от страх. Когато мъжът стана и направи крачка към нея, тя веднага се отдръпна.

— Детето е мое — проговори ледено той. — Не може да е от друг мъж.

Мери въздъхна уморено.

— Не знам какво да правя. Ако тя не помни нищо, как ще й обясня, че чака дете?

Люсиен взе жакета си от облегалката на стола и го метна на раменете си.

— Нищо няма да й обясняваш.

— Аз… не те разбирам. Тя трябва да узнае.

— Разбира се. Аз ще й обясня всичко, което трябва. Все пак аз съм неин годеник — и баща на детето й. Мисля, че най-добре знам какво трябва да се направи.

Той тръгна към вратата и в крачките му се усещаше странна лекота.

— И какво ще й кажеш? — не се предаде Мери. Изразът в очите на дука никак не й харесваше.

Люсиен се обърна и на устните му изгря усмивка.

— Щом не ме помни, значи не помни и какви чувства е изпитвала към мен, така ли е? Ако й се представя като неин годеник, тя ще приеме съвсем естествено, че ме обича. Забравила е, че ме мрази, забравила е и възраженията си срещу нашата женитба.

Мери го гледаше с отворена уста, неспособна да проумее намеренията му.

— Всъщност тази загуба на паметта идва тъкмо навреме, защото Сабрина ще стане моя жена в края на тази седмица. Тогава изтича срокът, даден от дукесата-вдовица. Всичко ще стане тихо и мирно, без войната, която щеше да избухне, ако тя помнеше всичко. — Той потърка замислено белега си. — Ти разбираш, надявам се, че е наложително да се оженим колкото се може по-скоро?

Мери кимна колебливо.

— Да, разбирам. Но не бих искала да я излъжем и много се страхувам, че всичко ще завърши трагично. Ще й оставиш време да свикне с теб, нали? — помоли тихо тя.

Люсиен вдигна рамене.

— Нямаме много време, Мери. Тя ще се възстанови бързо, надявам се, но сега не мога да й позволя да възвърне паметта си.

Той излезе решително от стаята и остави Мери на измъчващите я съмнения.

Късно следобед на следващия ден Люсиен влезе в стаята на Сабрина. Тя беше настояла да се окъпе, но Мери не позволи. Изтърка тялото й с благоуханно масло, изми косата и, изсуши я и я изчетка хубаво, докато добие предишния си блясък. Сега Сабрина седеше в леглото си, облечена в бяла батистена нощница, и си тананикаше някаква стара балада от детството си, учудена, че все още си я спомня. Изведнъж в стаята й влезе някакъв чужд мъж, пристъпи смело към леглото й и я погледна странно.

Той изглежда много добре, въпреки този белег на бузата, каза си Сабрина и свенливо се наметна с одеялото. Мъжът беше едър и строен, носеше кожен панталон, който подчертаваше силните му бедра, а разкопчаният кожен жакет разкриваше снежнобяла копринена риза. От разтвореното деколте на ризата се подаваха кичурчета златни косми. Косите му имаха същия златен цвят и висяха на небрежни къдрици до раменете.

— Извини ме за неподходящото облекло, но бях на езда и при завръщането си бях уведомен, че си се събудила и пиеш чай. Казах си, че е най-добре да ти правя компания — проговори с усмивка мъжът, приседна на леглото до нея, без да чака покана, и кръстоса дългите си крака. — Донесох си и чаша. — Той се ухили и си наля чай.

— Кой сте вие? — попита любопитно Сабрина. — Защо влязохте в стаята ми?

— Защото съм жаден — отговори ядно мъжът и отпи голяма глътка горещ чай. — А отговорът на първия ти въпрос е, че името ми е Люсиен. — Той присви очи, наклони глава встрани и продължи: — Но аз си мислех, че ме помниш, скъпа.

Сабрина притисна с ръце слепоочията си, защото бе усетила остра болка.

— Съжалявам, но аз бях болна и съм забравила някои неща. Бих искала да си спомня за вас, но не се получава нищо. Сигурен ли сте, че се познаваме?

— Разбира се, че съм сигурен. Аз съм годеникът ти, Сабрина — заяви без заобикалки Люсиен.

Очите на младата жена се разшириха от страх.

— Това не може да бъде! Аз не съм сгодена! Не може да съм забравила това. Вие сте ми непознат — извика през сълзи тя, напълно объркана.

Люсиен остави чашата си, взе студените й ръце в своите и тъжно поклати глава.

— Не съм ти чужд, Сабрина. Ние се обичаме. Ти носиш детето ми под сърцето си.

Сабрина пламна от срам и се опита да освободи ръцете си.

— Не! — прошепна отчаяно тя.

— Да — отговори строго мъжът, пъхна ръка под одеялото и властно я положи върху корема й. Сабрина се вцепени от страх. — Скоро ще ти проличи.

— Затова ли искате да стана ваша жена? — попита с болка тя, без да го погледне в очите.

— Не. Щях да се оженя за теб и без детето. — Ръката му помилва бедрото й и се плъзна към талията. — Довери ми се, Сабрина. Щеше ли да се съгласиш да станеш моя жена, ако не ме обичаше? Щеше ли да ми позволиш да спя с теб?

Сабрина се обърна към него и се опита да прочете нещо в тъмните му очи.

Не, този човек нямаше причини да я лъже.

Ако наистина очакваше дете, какво друго й оставаше? Сигурно го обичаше — и с времето щеше да си спомни, но дотогава трябваше да му вярва. А и начинът, по който седеше тук, до леглото й, беше толкова естествен, толкова познат…

На лицето й изгря усмивка, устните й се отвориха, ръцете й се вдигнаха от само себе си, за да обгърнат врата му. В погледа й имаше доверие. Люсиен пое дълбоко дъх и усети как покорното й тяло се притиска към неговото. Нито следа от упорството и омразата, които беше очаквал, фучащата дива котка се бе превърнала в мъркащо котенце.

Той сведе глава й я целуна, отначало меко, а после, усетил реакцията й, все по-страстно и настойчиво. Сабрина отговори на целувката със същата пламенност. Останала без дъх, тя откъсна устни от неговите и погледна в пълните му с любов очи. Усмихна се доверчиво и рече:

— Мисля, че казваш истината, защото имам някакъв смътен спомен за целувка като тази.

Към следващата част или към съдържанието

Лори Макбейн Грешницата (12)

Метаданни

Данни

Грешницата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава единадесета

Лори Макбейн
Грешницата (12)