Лори Макбейн
Грешницата (7)

Глава шеста

— Господи, Сабрина, вече си мислех, че никога повече няма да те видя. Толкова ме беше страх — прошепна задавено Мери. Очите й бяха подути от плач.

Тя тъкмо подреждаше цветя в салона, когато Сабрина нахлу вътре като вихър, с бледо, хлътнало лице и треперещи ръце. Контрастът с черния жакет й придаваше вид на мъртвец. Краката едва я държаха. Мери побърза да я отведе горе, далеч от любопитните погледи на прислугата. Ужасът й нарасна, когато откри зарастващата рана на рамото на Сабрина и узна за дуела.

Нещо не беше наред. Погледът на сестра й беше пълен с болка, но това не беше страх от смъртта. Лицето й беше отслабнало, високите скули изпъкваха още повече. Отговорите й не бяха дръзки, както обикновено, походката й не беше горда и уверена както преди. Естествено тя беше изтощена от прекараната треска и преживените страдания — но имаше и друга промяна. Бедната малка Рина, какво ли беше станало с нея. Мери гледаше треперещите устни на сестра си и сърцето й преливаше от съжаление.

— Не прозря ли съдбата ми във виденията си, Мери? Предусети опасността, но каза, че всичко ще свърши добре, помниш ли? — попита тихо Сабрина. — Но се излъга… ужасно се излъга.

— Разбрах, че съм сбъркала, когато не се върна. Джон също нямаше представа накъде сте тръгнали. Уплашихме се, но какво можехме да направим? — Мери вдигна безпомощно ръце. — Само като си представя, че онзи зъл човек е можел да те убие… Господи, сигурно щях да умра! Защо, защо се съгласих да те пусна?

— Нямаше друг избор, Мери. Как би могла да ме спреш? И как щяхме да живеем, ако не бяха парите от обирите? Но не се тревожи повече. Бони Чарли е мъртъв. Никога вече няма да броди по пътищата нощем.

— Слава на Бога! Това ме успокоява. Мисля, че нямаше да понеса още едно излизане. Знаеш ли какво ми беше да те чакам нощ след нощ и да си блъскам главата дали не са те заловили!

Мери събра набързо мъжките дрехи, напъха ги в раклата и затръшна капака. После приседна на края на леглото и погледна към сестра си, която неохотно отпиваше от чая си и ровеше из закуската си.

— Не мога да рискувам да срещна още веднъж онзи човек — обясни Сабрина. — Той знае, че съм жена.

— Мога да си представя колко се е смаял, като е открил, че има насреща си младо момиче — отговори злобно Мери, надявайки се, че непознатият джентълмен се упреква горчиво, дето се е дуелирал с жена. — Но мисълта, че се е грижил за теб, докато си била болна, ме смущава, Рина. Той е чужд човек и… — Тя се изчерви от срам и замлъкна.

Сабрина се усмихна. Колкото по-малко знаеше Мери, толкова по-добре. Нима можеше да й обясни случилото се? Мери щеше да умре от срам. Тя самата не се разбираше и не можеше да си прости. Чувствата, които изпита, бяха толкова примитивни, че споменът за преживяното я караше да се изчервява. Не, нямаше от какво да се срамува. Споменът щеше да остане завинаги в сърцето й.

— Казах на леля Маргарет, че си отишла да помагаш на едно семейство, в което има болни. Бях много изненадана, че тя изобщо забеляза отсъствието ти. Има и още нещо, което ще ни създаде допълнителни затруднения.

Сабрина смръщи чело и погледна въпросително сестра си.

— Преди няколко дни пристигна полковник Терънс Флетчър, изпратен от Лондон специално за да залови разбойника Бони Чарли.

Сабрина отпи замислено глътка чай.

— Разбирам, но няма защо да се тревожим. Вече няма да се преобличам като разбойник и полковникът ще остане с пръст в устата. Напразно са го изпратили чак тук.

Мери поклати загрижено глава.

— Не знам, Рина. Този човек е много уверен в себе си. Не бива да го подценяваме. Като ме погледна с пронизващите си сиви очи, останах с чувството, че знае всичко. — Мери потрепери при спомена за първата им среща.

Сабрина се засмя и за миг отново заприлича на предишната весела девойка.

— Защото съвестта ти е нечиста, сестричке. Нима наистина си помислила, че полковникът може да ни заподозре като престъпници? Това е абсурдно, всеки ще му го каже. Не, мисля, че няма да имаме проблеми с него. Как му беше името всъщност?

— Полковник Терънс Флетчър — отговори Мери и се изчерви още повече.

— Не, наистина не си струва да се тревожим за него — повтори пренебрежително Сабрина, без да забелязва смущението на сестра си.

— Лорд и лейди Малтън дойдоха да ни посетят, придружени от лорд Нюли, който остана много разочарован, че не те намери вкъщи. Той те харесва, да знаеш.

— Той харесва всички жени, които се мернат пред очите му — отбеляза саркастично Сабрина.

Мери въздъхна и тъжно поклати глава.

— Тревожа се за Ричард. Откакто изчезна, тон просто не беше на себе си. Даже с мен се държеше нахално и дръзко.

Сабрина вдигна глава и за първи път в очите и проблесна истински интерес.

— Понякога изчезваше с часове, или се заключваше в стаята си. Не отговаряше, когато го виках, не слизаше да яде. Не мога да се справя с него. Той винаги е бил по-близък с тебе, Сабрина — продължи Мери и в гласа й нямаше и капка горчивина или ревност. — Поговори с него, моля те. Той сигурно ще дойде да те види веднага, щом разбере, че си се върнала. Днес излезе много рано. Разбери какво го потиска. Надявам се, че като те види, ще стане отново нормално момче. Имам чувството, че нещо не е наред, но като се опитам да го проумея, всичко се размазва пред очите ми.

— Не се безпокой, Мери, ще говоря с него — отговори уверено Сабрина.

Мери се приведе към нея и загрижено попита:

— Добре ли си, Сабрина? Всичко ли ми каза? Господи, само да можех да ти спестя този ужас! Не мога да понеса мисълта, че е трябвало да страдаш. Остарях с години, откакто те нямаше.

Сабрина улови ръцете на Мери и ги стисна сърдечно.

— Всички остаряхме, Мери. Време е да променим живота си. Досега имахме късмет. Знаех, че един ден щастието ще ни изостави, и мисля, че спряхме навреме — прибави тя. Не само Мери, и тя се измъчваше от съмнения за бъдещето. — Какво толкова може да ни се случи? Кой би помислил, че Бони Чарли е жена? Единственият, който знае истината, разбира се, с изключение на Тейлърови, няма да посмее да ме издаде. Знам, че няма да го направи. — Гласът й пресекна.

— Разбира се, че няма да го направи. Нали суетността и доброто му име ще пострадат — утеши я Мери и помилва ледените й ръце. — Не се безпокой, мила. Знаеш ли, изведнъж се почувствах много добре. Главата ми се проясни, грижите изчезнаха. Всичко е наред, вече никой не може да ни причини зло — заключи уверено тя, взе таблата със закуската и излезе от стаята, като си тананикаше.

Сабрина се отпусна в меките възглавници и се загледа през прозореца. Небето беше ясносиньо, само тук-там се виждаха леки перести облачета. Една червеношийка кацна на перваза и зачурулика весело. После отметна назад пухкавата си главичка и я изгледа важно. След малко размаха криле и изчезна между дърветата.

— Рина? — обади се от прага изтънял от вълнение глас.

Сабрина се обърна към вратата и разпери ръце. Ричард се хвърли към нея, зарови глава на гърдите й и се вкопчи отчаяно в нея. Хълцания разтърсиха гърдите му. Сабрина милваше гърба му и го люлееше като бебе.

— Мислех, че си мъртва. Мислех, че никога вече няма да те видя. О, Рина, не ме напускай, моля те! Никога! — Отчаяният му вик разкъса сърцето й.

— Няма, миличък, няма. Вече сложих край на глупостите. Имаме всичко, от което се нуждаем. Покрив над главата, плодородни ниви, храна на масата и огън в камината. Имаме всичко, Дики — заговори утешително тя. — Това е нашият дом и един ден ти ще бъдеш негов господар и ще се грижиш за мен. Как ти звучи това? — попита с усмивка тя.

Ричард преглътна сълзите си, подсмръкна, после вдигна глава. Вгледа се в дълбоките виолетови очи на Сабрина и сините му очи заблестяха.

— Значи ще останем завинаги заедно? Никога вече няма да си отидеш, нали, Рина? Аз ще се грижа за теб и за леля Маргарет. Аз съм силен, нали знаеш. Я пипни тук! — И той й протегна малката си ръка с опънат мускул.

Сабрина притисна ръката му и се засмя.

— Прав си, Дики. Вече си станал истински мъж.

— Така е. Скоро ще бъда по-висок от теб, Рина, макар че ти и без това си дребничка. Така че няма значение.

За първи път от много дни насам Сабрина се разсмя от цялото си сърце и притисна Ричард до гърдите си.

— Слушай, приятелче, все още мога да ти цапна едно шамарче!

Ричард се ухили. Изтегна се доволно до сестра си, опъна дългите си крака, обути в къси сини панталони и черни обувки, и заговори гордо:

— Докато те нямаше, прочетох шест дебели книги. Мистър Тисдейл казва, че съм много напред за възрастта си.

— И е прав. Ти знаеш много повече от мен, Дики.

— Точно така е — съгласи се високомерно Ричард.

Сабрина вдигна строго едната си вежда, но като видя дяволитите искри в очите му, отново избухна в смях.

— Магаре — укори го нежно тя и започна да го гъделичка.

Той се сгърчи и побърза да скочи от леглото. Трескавият поглед беше изчезнал, Ричард стана отново едно нормално дете.

Сабрина се сви на кълбо и скри лице в ръцете си. Затвори очи и се опита да прогони мислите, които я измъчваха. Трябваше да забрави случилото се и да се наспи хубаво. Когато се събудеше, всичко щеше да изглежда другояче.

 

 

Люсиен скочи от коня си и го поведе по тясната горска пътека. Лицето му беше мрачно, белегът на бузата му пулсираше. Злобни мисли не му даваха мира.

Той крачеше напред през гъстите треви и папрати, без да се тревожи къде стъпва. Видя малко букетче късно разцъфнали виолетки в сянката на един склон и ги откъсна брутално. Букетчето остана в ръката му заедно с меката, влажна глинеста почва. Мъжът погледна вбесено нежните виолетови цветчета и силните му ръце смачкаха меките им стъбълца. При спомена за искрящите виолетови очи, което го бяха гледали с толкова любов, погледът му потъмня от гняв. Той запрати букетчето на земята и го стъпка с тока на ботуша си.

После продължи пътя си, докато помътеният му от гняв мозък ковеше планове за отмъщение. Той щеше да я намери — рано или късно, но щеше да я намери! И тогава Господ да й е на помощ! Само като си помислеше как се събуди сутринта и се оказа сам в празното легло! Гневът го обзе с нова сила. Тя му избяга — и отведе със себе си и онзи великан! При мисълта какво щеше да й стори, когато я намереше, устата му се разкриви в грозна усмивка. Тази малка негодница трябваше да си плати за всичко, което му беше причинила. Да го прави на глупак — как смееше! А той се улови на въдицата й, остави се невинните й целувки да замаят главата му…

При мисълта за прелестното тяло и неочаквано бурната реакция на нежностите му, за жадните устни, които искаха все повече и повече, тялото му потръпна от възбуда. Дори сега искаше да я има в леглото си. Какъв глупак беше! Откога позволяваше на огъня в слабините да определя действията му? Трябваше да я набие и да изтръгне тайната й. Тази малка мръсница сигурно разбира само от бой.

Трябваше да признае, че суетността и мъжката му гордост бяха понесли тежко поражение. Тази жена го надви, като се престори на страстна любовница. Сигурно през цялото време, докато го е целувала с меките си устни, е обмисляла бягството си. Той се изсмя грубо, внезапният шум подплаши коня. Защо се държеше като болен от любов младеж, замаян от първата страст в живота си? Това май бяха първите признаци на старческо оглупяване. Как позволи на тази чернокоса уличница да го омае с евтините си милувки? Трябваше да я намери и да й даде добър урок, за да се научи да се държи както трябва.

Още същия ден беше разпратил слугите си по селата и фермите в околността да разпитат за двама огромни мъже и едно дребно чернокосо момиче. Много скоро щеше да има сведения за това негодническо трио — и тогава щеше да се наслади на отмъщението си. Беше заповядал на хората си да бъдат особено внимателни в кръчмите, където се разпространяваха местните клюки. Веднъж вече бе успял да примами Сабрина, като пусна слух в кръчмите, може би щеше да успее още веднъж.

Беше заповядал веднага да му съобщят в Лондон какво са научили. Още отсега се радваше на следващата им среща. Малката пак щеше да му поднесе някоя изненада. Той се метна на седлото, пришпори коня си и напусна гората в посока към пътя за Лондон. Колкото по-бързо препускаше конят, толкова по-леко му ставаше на душата.

 

 

— Ричард! Внимавай! — извика Сабрина, но вече беше късно. Ричард се препъна в дръжката на една коса, захвърлена небрежно от някого, и извитото острие за малко не се вряза в коляното му.

Побледняла от уплаха, Сабрина се втурна към брат си.

— Добре ли си? Не видя ли косата? Моля те, Ричард, внимавай къде стъпваш. Непрекъснато се спъваш — укори го сърдито тя. Как можа да я уплаши така!

Ричард се ухили смутено.

— Е, този път поне не разлях млякото — оправда се той и усмихнато посочи дървеното ведро. — Сара ми позволи да й помогна при доенето.

— Личи си — засмя се Сабрина. Устата му беше изцапана с мляко.

— Ето, опитай и ти.

Сабрина надигна ведрото и с наслада отпи от топлото, прясно издоено мляко. После подаде ведрото на Ричард, но той избухна в смях.

— Кое е толкова смешно?

— Ти, Рина. Сега и ти имаш бял мустак.

Сабрина се ухили и изтри устата си.

— Сега как изглеждам?

— Като котка с дървени обувки — отговори критично момчето.

— Я влез вътре и се измий, Дики, защото урокът ти с мистър Тисдейл започва след по-малко от час — посъветва го Сабрина. Панталонът му беше целият в сламки, лицето на петна. В далечината се появи ездач, който влезе в тясната входна алея. — Побързай — настоя строго Сабрина.

Ричард чу конския тропот, присви очи и се загледа към ездача.

— Кой идва?

Сабрина изгледа замислено напрегнатото лице на братчето си.

— Джон Тейлър. Не го ли позна?

Ричард се изчерви.

— Разбира се, че го познах. Само си помислих, че може да е Уил — обясни тихо той, после се обърна и забърза към къщата. Тесните му рамене висяха тъжно.

Сабрина се обърна към Джон, който вече беше влязъл в двора, и го поздрави със сърдечна усмивка.

— Здравей, Джон, какво те води при нас?

Джон скочи от коня, свали шапка и учтиво поздрави Сабрина.

— Добро утро, лейди Сабрина. Мама каза, че сигурно имате нужда от малко мехлем. — Той огледа загрижено двора и след като се убеди, че наблизо няма никой, който би могъл да подслушва, продължи доверително: — Няколко непознати разпитвали местните хора дали познават мен и Уил и едно младо чернокосо момиче на име Сабрина. И били много любопитни.

— Какво са научили? — попита с треперещ глас Сабрина.

Джон се ухили самодоволно.

— Не повече, отколкото са знаели при пристигането си. Нашите хора не обичат чужденците. Особено след като всички знаят колко сте добра и как се грижите за тях. Пък и тук живеят цял куп чернокоси жени. Чух, че една красавица имала къща съвсем близо до Тънбридж Уелс. Само половин ден езда в някой топъл ден. — И той се ухили с цялото си лице.

Сабрина се усмихна облекчено.

— Значи можем да смятаме, че не са узнали нищо?

— Точно така. Тук живеят десетки едри мъже. Само като се сетя за ковача Бен Сампсън или за Робърт, който вари бира. И още колко други. Жалко ще бъде, ако онези момци прекалят с въпросите си. Кой знае какво може да им се случи. — Той се полюляваше на краката си, доволно ухилен.

Сабрина усети голямо облекчение, но не толкова, колкото в миналото.

— Двамата с Уил купихме „Феър Мейдън“ — довери й гордо Джон. — Ще го обновим изцяло.

— Това е прекрасно, Джон. Макар че понякога се питам дали ни е съдено да водим нормален живот.

— Е, след като се отказахме от нощните разходки, а и имаме достатъчно пари, двамата решихме, че е най-добре да я купим, преди старият Джак да е размислил или да я е продал на някой външен човек.

— Много се радвам за теб и за Уил. Толкова много ми помогнахте, вечно ще ви бъда задължена — рече топло Сабрина и великанът се изчерви от смущение.

— Знаете ли, Чарли, ние ще продължим да се грижим за вас. Ако имате нужда от нещо, можете по всяко време да разчитате на нас — обеща той, после се покашля нервно и продължи: — Сигурна ли сте, че семейството ви има достатъчно пари, Чарли? Искам да кажа, че аз и Уил сме готови да ви услужим…

Сабрина беше трогната от предложението. Без да се съобразява с евентуалните любопитни погледи, тя се надигна на пръсти и целуна великана по бузата.

— Благодаря ти, Джон. Никога няма да забравя великодушното ти предложение. Не се безпокой, имаме достатъчно. Спестихме значителна сума и ще изкараме дълго, ако живеем скромно.

Лицето на Джон пламтеше от смущение. Той възседна коня си и препусна към дома. В края на алеята се обърна, махна й с ръка и изчезна зад живия плет.

Сабрина тръгна обратно към къщата и с решителна крачка се отправи към просторната кухня. Голямата маса беше отрупана с продукти. От гредите висяха сушени подправки и билки и ароматът им се смесваше с миризмите на прясно опечени сливови сладкиши и говеждото печено, което се приготвяше във фурната. Готвачката беше задрямала до печката, престилката й беше пълна с грах за белене.

Младата слугиня, която обръщаше печеното, побутна уплашено готвачката, когато видя Сабрина. После се изправи с плаха усмивка пред младата си господарка, която обожаваше. Готвачката изсумтя недоволно и замахна да удари момичето, но когато отвори очи и видя Сабрина, застина насред движението.

— Лейди Сабрина! — извика тя, поправи нервно бонето си и се надигна от стола, на който се беше разположила.

— Исках само да си открадна малко джинджифилов хляб. Две или три парченца и едно за Лоте — засмя се Сабрина. Очите на момичето светнаха жадно при вида на вкусния сладкиш.

Готвачката завърза краищата на престилката си, отряза няколко парчета от ухаещия сладкиш и поклати укорно глава.

— Лоте никога няма да се научи да се държи прилично, лейди Сабрина, ако продължавате да я глезите. Не бива да й позволявате това. Сигурно скоро ще поиска да носи кадифе и коприна.

Сабрина се усмихна на момичето.

— Едно парче сладкиш няма да й навреди, нали? — рече любезно тя. Знаеше как да ласкае старата готвачка.

Пълното лице на жената засия. Лейди Сабрина наистина беше неустоима с тези прелестни трапчинки. Въпреки това младата лейди Верик никога нямаше да стане истинска дама, за разлика от лейди Мери, която беше толкова тиха и спокойна.

Сабрина изтича горе при Ричард, сложила сладкиша на тънка порцеланова чиния. Намери го в класната стая, където седеше пред отворена книга и чакаше мистър Тисдейл.

— Изненада! — извика от вратата тя и пъхна чинията под носа му.

Ричард вдъхна дълбоко аромата на джинджифил и бързо протегна ръка. Сладкишът изчезна за рекордно кратко време. Сабрина събра трохичките. Ричард беше погълнал своята част и хвърляше жадни погледи към парченцето в ръката й. Тя се засмя и му отчупи още малко.

— Много ти благодаря, Рина — промърмори с пълна уста момчето.

Сабрина отиде до прозореца и погледна навън. Изведнъж извика възбудено:

— О, Ричард, ела да видиш! Каква красива малка червеношийка!

Точно пред прозореца, на един клон на големия бряст, беше кацнало сиво врабче. Ричард застана до Сабрина.

— Да, толкова е пъстра и мила.

Сабрина измери с поглед нежния му, крехък профил и с мъка потисна напора да го вземе в прегръдката си, за да го защити. Вместо това проговори спокойно:

— Това беше само едно сиво врабче, Ричард.

Момчето побледня и се обърна укорително към нея.

— Ти ме измами! — изкрещя то и по бузите му потекоха сълзи. — Мразя те! Това беше непочтено. — Тесните му рамене се разтърсиха от ридания, гласът му се задави от сълзи.

Сабрина го прегърна и се опита да го утеши. Лека-полека Ричард се успокои, хълцанията се разредиха.

— Защо не ни каза, Дики? — попита топло тя и приглади непокорните му червени къдрици. — Ама че глупачка съм била! Толкова ли бях заета, че да не разбера какво измъчва малкото ми братче? Откога имаш тези трудности?

Ричард подсмръкна и вдигна безпомощно рамене. Главата му оставаше притисната до гърдите на Сабрина.

— Не знам. Доста отдавна. Четенето е лесно. Само нещата, които са далече, са някак си замъглени — призна смутено той.

Сабрина затаи дъх. Беше се сетила за още нещо.

— Затова ли не обичаш да яздиш, Дики?

Тя вдигна обляното му в сълзи лице към своето и се вгледа в големите му сини очи. По устните й заигра усмивка.

— Трябваше да ми го кажеш веднага, момче, за да мога да ти помогна. Не искам да се тревожиш или да се срамуваш от себе си — укори го с обич тя.

— Исках да бъда с теб и да ти помагам, Рина, но толкова ме беше страх от язденето. Страшно е да не знаеш накъде препускаш. Всеки момент можеш да се удариш в някой клон или да паднеш в реката. А ако се опитам да стрелям, кой знае накъде ще се прицеля…

Сабрина остави Ричард да говори, за да се освободи от натрупалата се в гърдите му мъка.

— Какво ще кажеш да заминем за Лондон, Дики? — попита сериозно тя.

Ричард изтри сълзите си с дантеления маншет на ризата си и погледна изненадано сестра си.

— За Лондон? — промълви страхопочтително той. — Искаш да кажеш, че и аз ще дойда с вас?

— Ще заминем само заради теб. Мисля, че заслужаваш награда. Докато сме там, ще ти поръчаме очила. Е, какво ще кажеш?

Ричард сведе глава, но Сабрина беше видяла как възбудено святкат очите му.

— Нали не мислиш, че съм един… — Той затърси отчаяно думата — … един слабак, който не може без очила? — Гласът му звучеше умолително.

Сабрина изпухтя презрително.

— Разбира се, че не. Ще изглеждаш като интелектуалец, освен това очилата ще ти помагат да виждаш накъде вървиш. Най-важното е да не паднеш в канавката, особено ако се опитаме да привлечем вниманието на премиер-министъра.

Ричард избухна в смях и се втурна, подскачайки, към мистър Тисдейл, който току-що влизаше в стаята с укорно изражение на лицето.

— Заминавам за Лондон, мистър Тисдейл! — извика весело момчето. Високо вдигнатите вежди на учителя не бяха в състояние да го накарат да застане мирно.

— Наистина ли? — промърмори учтиво мистър Тисдейл, но по лицето под сивата перука не пролича какво мисли. Той поздрави Сабрина, подреди грижливо книгите си на масата и попита:

— Кога ще се състои пътуването до Лондон? Трябва да знам, за да преразпределя учебния план на младия лорд Ричард.

Сабрина потисна усмивката си и отговори сериозно:

— В началото на следващата седмица. Предстоят ни още известни приготовления. Ще останем около две седмици. Ричард ще получи очила.

Мистър Тисдейл я погледна изненадано, но веднага успа да се овладее.

— Много добре — промърмори само той. — Ще предвидя прекъсването, защото обучението не бива да страда.

Сабрина се сбогува и предостави Ричард на учителя му. Първият час беше по математика. Монотонният глас на мистър Тисдейл я последва по коридора.

Мери и леля Маргарет бяха в салона. Сестра й четеше книга, а лелята както обикновено шиеше. И двете вдигнаха глави при влизането на Сабрина и заслушаха изненадани онова, което тя имаше да им каже.

— Следващата седмица заминаваме за Лондон. — Мери затвори шумно книгата и изгледа любопитно Сабрина. Леля Маргарет се усмихна с отсъстващ вид и отново се приведе над шева си.

— Ричард има нужда от очила — обясни Сабрина и разказа на ужасената Мери за откритието си. — Само аз съм виновна за всичко. Трябваше много по-рано да открия проблема му. Очилата му трябват спешно. Бедното момче, толкова години е трябвало да живее в своя замъглен свят. Нищо чудно, че се заравяше в книгите. Но сега ще сложим край. Ще му набавим добри очила, за да може да язди и играе като всички момчета на неговата възраст.

Мери поклати глава и лицето й помръкна.

— Аз съм най-голямата, а се държах най-зле. Кога ще тръгнем?

— Най-добре в понеделник — отговори замислено Сабрина. — Ще се наложи да живеем в градската къща. Надявам се маркизът да не е уволнил прислугата и да намерим къщата в ред. Освен това няма да останем дълго. Лельо Маргарет, ти ще дойдеш ли с нас?

Лелята погледна замечтано племенницата си и кимна.

— Разбира се, мила, както кажеш.

— Ще отида да видя мисис Тейлър. Брат й живее в Лондон и прави очила. Казвала ми е, че работел много добре, макар че не бил богат и известен. — Сабрина скочи от стола си и се заразхожда нервно из стаята. — Мисля, че и за мен ще бъде добре да напусна тези места, попе за известно време.

От няколко дни насам Сабрина е неузнаваема, каза си тъжно Мери. Нервна и раздразнителна, понякога направо груба. Състоянието й я плашеше. Сега не е време да й разказвам, че пак съм имала видение, каза си унило Мери.

— Да, Сабрина, мисля, че си права. Едно посещение в Лондон ще ни се отрази много добре. Постарай се да се върнеш за чая, мила.

 

 

Сабрина вървеше бавно под старите дървета. Горичката беше усамотена и хладна, само прехвърчащите под клоните гълъби смущаваха мислите й. В средата на горичката се намираше езерце, скрито от гъсти храсталаци, дълбоко и студено. В спокойната му повърхност се отразяваха зелените корони на дърветата и небесният свод.

Тя свали бързо роклята и бельото си и се хвърли в хладната вода. Отпусна се по гръб и се загледа нагоре, към безкрайната синева на небето. Меката милувка на водата й напомняше ръцете на един опитен любовник…

Само да можеше да забрави — но не можеше. Тялото й беше постоянно напомняне за любовната нощ. Предателските мисли я връхлитаха всеки път, когато се усамотяваше дори за миг, макар че се втурваше да изпълнява и най-неприятната къщна работа, за да се умори да мисли и дори да сънува.

Сега обаче споменът я завладя и тя си пожела Люсиен да е до нея. Да можеше да погледне поне за малко в тъмните му очи, да слее устните си с неговите.

Сабрина се обърна по корем и заплува към брега, разруши спокойствието на езерцето. Покатери се на тревата и се разтрепери от студ. Протегна ръце към слънцето, сякаш за молитва, вдигна високо глава и пое в себе си силата и енергията на огненото кълбо.

Постоя малко така, прилична на вълшебно горско създание, с малки гърди и втвърдени от хладния вятър зърна. Водата се стичаше по стройните й крака, леко разкрачени и заровени в студената тиня като корени в земята. Дрезгавият вик на един гарван разруши магията и Сабрина побърза да се облече. Беше време да си тръгва. Запъти се обратно към пътеката, където я чакаше малката й карета. Пътят беше обграден с къпинови храсти и диви цветя. Беше взела от мисис Тейлър името и адреса на брат й, както и препоръчително писмо. Сега оставаше само да се приготвят и да заминат за Лондон.

Щом се прибра във Верик Хаус, Сабрина забърза към салона за следобедния чай и завари там Мери, която сервираше сладкиш на едър мъж в яркочервен мундир.

Сабрина спря като закована на прага, но бързо се овладя и влезе в стаята с ведро лице. Ала когато офицерът се надигна и се обърна към нея, за да я поздрави, усмивката замръзна на устните й.

Учтивото изражение на полковник Флетчър изчезна. Той познаваше добре момичето с гарвановочерни коси, сърцевидно лице и дълбоки виолетови очи. Нямаше съмнение коя е — а и беше очевидно, че тя също го е познала. Това пролича ясно по страха, проблеснал в очите й, по стъписването, с което огледа лицето му.

— Сабрина, това е полковник Терънс Флетчър. Сестра ми, лейди Сабрина Верик. — Нищо неподозиращата Мери ги представи един на друг, без да забелязва възникналото напрежение.

— За мен е удоволствие, лейди Сабрина — проговори спокойно полковникът. — Трябва да кажа, че тази среща ми е много по-приятна, отколкото онази преди пет години. Надявам се, ще признаете, че мирната обстановка на един салон е много по-подходяща за учтив разговор от бойното поле.

Сабрина се поколеба, опита се да събере мислете си, пое дълбоко въздух и отговори:

— Не ви разбрах, полковник. — Изгледа го въпросително и грациозно приседна до смутената Мери. Наля си чаша чай и отново погледна мъжа насреща си.

— Съмнявам се, че сме, имали удоволствието да се срещнем — особено при такива ужасни обстоятелства, които изтъкнахте. — Тя се засмя иронично. — Господи, какво бих правила аз на бойното поле?

Сабрина забеляза как чашата на Мери потраква и как сестра й побърза да я остави на масата. Полковникът също беше чул, защото седна на мястото си и попита с усмивка:

— Сестра ви не ви ли е разказала за срещата ни преди няколко години?

След като разгледа обстойно таблата със сладкиши, той избра едно парченце и се облегна назад в стола си. Ботушите му бяха излъскани до блясък.

— Тогава тя беше дете, единадесет или дванадесетгодишна, и въпреки това носеше зареден пистолет, с който се прицели в сърцето ми.

— Това е абсурдно! — отбеляза презрително Сабрина.

— Така ли? — поклати глава полковникът. — Трябва да призная, че не очаквах да ви срещна отново. Много пъти съм се питал дали сте още жива. Когато войниците ми стигнаха до замъка на дядо ви, той беше пуст и за голямо разочарование не се намери нищо по-ценно. — Той погледна любопитно от едната сестра към другата. — Интересувате ли се какво е станало със замъка и как бе погребан дядо ви?

Мери сведе глава и скри ръце под роклята си. Сабрина изгледа полковника с блеснали от гняв очи.

— След като вие очевидно сте забравили, лейди Сабрина, позволете ми да опресня малко паметта ви. Помня всяка подробност от онзи ден. Смъртта и разрушението на бойното поле. Окървавеният труп на дядо ви. Малката хижа, в която изпусна последния си дъх. Надявам се, разбирате, че невинаги е възможно да се погребват мъртвите, особено от страна на неприятеля. Тъжно е, но…

— Престанете! — извика вбесено Сабрина. — Трябваше да ви убия, когато се прицелих във вас, наистина трябваше! Кой би помислил, че точно вие ще се появете в салона на Верик Хаус?

Полковник Флетчър не изпита задоволство от признанието й, дори напротив, усети известно отвращение от самия себе си. Все пак му беше интересно да научи защо малката отричаше да е била в Шотландия.

— Защо не признахте веднага, че сме се срещали? Това не е престъпление.

Сабрина вдигна рамене.

— Защо да разравяме миналото? Ние сме англичани, но израснахме под грижете на дядо. Обичахме го толкова много и аз наистина искам да забравя онзи ден, полковник. След смъртта му дойдохме в Англия и започнахме нов живот във Верик Хаус. Решихме, че е по-сигурно да не споменаваме шотландската кръв, която тече във вените ни. По онова време местните хора бяха враждебно настроени към северните си съседи. Най-доброто за нас беше да забравим. Така и направихме, затова се надявам да ми простите, че не ви посрещнах с отворени обятия — обясни горчиво тя. После се изправи, погледна го право в очите и продължи: — Що се отнася до мен, вие и хората ви сте убийците на дядо ми. Не искам да чуя разказа ви за онзи ден, не искам да си спомням. Кръвта на дядо още лепне по ръцете ми, полковник. Наистина ли мислете, че мога да го забравя?

Сабрина погледна ръцете си и отново видя пред себе си безжизненото тяло на стария лерд. После вдигна глава към сивоокия мъж, който я наблюдаваше съчувствено.

— Поне погребаха ли го както подобава? — пошепна задавено тя.

— Да — отговори кратко полковник Флетчър. Изразът на лицето й го тревожеше.

— Разбирам, че вие сте отговорен за това, и ако бях цивилизован човек, щях да ви благодаря, но сърцето не ми позволява да го сторя. А сега ви моля да ме извините — заключи с пресекващ глас Сабрина и побърза да напусне салона, без да погледне към сестра си.

Мери седеше като вкаменена и се взираше в чашата с изстиващ чай.

— Трагично е, че белезите, което оставя войната, зарастват толкова трудно. Не знаем как да ги лекуваме, затова гноят и не зарастват с години — рече полковник Флетчър и погледна в затвореното лице на Мери. — Сестра ви беше само едно малко момиче, а преживя нещо, което съсипва нервите дори на закалени войници като мен. Заради болката, която е изпитала тогава, тя има предразсъдъци към всяка друга гледна точка, особено към тази на английския войник, с когото се срещна в гората.

Мери се изправи, вдигна гордо глава и проговори със съвършена учтивост:

— Моля да ме извините, полковник, но сега е време да се погрижа за семейството си. Мисля, че ще бъде най-добре да не посещавате повече Верик Хаус.

Лицето на полковника се опъна, но той само сведе глава в знак на съгласие.

— Както желаете, лейди Мери. Няма да се натрапвам, щом не съм желан. Желая ви приятен следобед.

Взе шапката и ръкавиците си, отдаде чест и бързо излезе от стаята.

Мери се отпусна на дивана, устните й затрепериха. Как можа да се случи това? Защо беше толкова наивна да повярва, че грижите й са свършили?

Тя положи отчаяни усилия да се овладее и се запъти да търси Сабрина. Намери я в спалнята да се разхожда нервно напред-назад и да хапе долната си устна. Когато Мери влезе, на лицето и се изписа очакване.

— Отиде ли си? — попита с надежда тя. — Господи, никога не бях помисляла, че ще го срещна отново.

— Никога не си ми разказвала, че си стреляла по английски офицер, Рина.

— А трябваше ли? Нищо не се случи, а и онзи ден много бързахме. После го забравих. Е, поне до преди няколко минути, когато споменът внезапно оживя. Странно как едно лице може да събуди толкова много отдавна погребани чувства.

Мери кимна и след малко попита учудено:

— Защо отначало не признаваше, че сме живели в Шотландия?

— Колкото по-малко знае полковникът, толкова по-добре. Нали е изпратен тук да залови Бони Чарли. Не мислиш ли, че ще се усъмни, като разбере, че едно шотландско семейство живее в същите тези места, където се подвизава един шотландски разбойник? Питам се колко време ще мине, докато тази случайност му се стори подозрителна…

— Господи, изобщо не помислих за това! — прошепна загрижено Мери.

Сабрина се усмихна замислено.

— Е, сега това няма да му помогне много. Бони Чарли изчезна и полковникът не разполага с никакви доказателства. Пък и кой ли би му повярвал?

Мери въздъхна облекчено.

— Ти винаги имаш готов отговор, Рина. Наистина не знам какво щяхме да правим без теб.

Сабрина избухна в смях.

— Ти щеше да водиш мирен живот, без грижите и тревогите, които непрекъснато ти създавам.

Мери поклати съжалително глава.

— Боя се, че след живота, който водихме през последните години, ще ми бъде малко скучно.