Лори Макбейн
Грешницата (6)

Глава пета

Мери изтри сълзите си с опакото на ръката, малката й копринена носна кърпичка беше цялата мокра. Къде беше Сабрина? В какъв капан я беше тласнала тя с дяволските си предчувствия? О, как проклинаше деня, когато й се яви второто лице! Само да не беше казала на Сабрина, че всичко ще свърши добре. Защо излъга доверието й? Как можа да се случи това? Защо не видя, че сестра й ще попадне в голяма беда? Вярно е, предвиди неприятности, но не повярва, че е нещо сериозно — и въпреки това Сабрина изчезна. Вече пет дни. Нито следа от нея и Уил Тейлър.

Мери отметна глава назад и се изсмя. Пресеклив, почти истеричен смях, който не я облекчи. Какво можеше да направи? Да отиде при властите и да им разкаже, че сестра й, лейди Сабрина Верик, която всъщност е скандално известният Бони Чарли, разбойникът, всял страх в сърцата на всички богаташи наоколо, е изчезнала? Че онази нощ е излязла на един от обичайните си набези със своя въоръжен съучастник и не се е върнала?

Господи, днес беше шестият ден! Мери впи нокти в дланите си. Трябваше да предприеме нещо. Не можеше да понася повече тази ужасяваща неизвестност. Дълбоко в себе си тя знаеше, че Сабрина не е мъртва — но това не я успокояваше.

Джон Тейлър претърси обстойно цялата околност и не откри нищо. Двамата сякаш бяха потънали в земята.

Мери отиде до прозореца и отчаяно се загледа към хълмовете и дърветата в далечината. Те бяха обгърнати от лека мъгла и в уплашените й очи изглеждаха призрачни. Колко пъти беше стояла до този прозорец и се беше взирала в нищото? Защо не виждаше сестра си? Всеки път едно и също, само един въпрос — къде е Сабрина?

— Един джентълмен желае да ви види, лейди Мери — проговори почтително застаналият на вратата иконом.

Мери стисна зъби, изтри сълзите си и се обърна.

— Кой е?

— Името му е полковник Терънс Флетчър, милейди.

— Въведете го, Симс — отговори с треперещ глас Мери.

Полковник ли? Какво можеше да иска от нея? Дали не беше заловил Сабрина?

Докато чакаше икономът да въведе непознатия, Мери мачкаше нервно копринената си кърпичка. Тя вдигна очи към влезлия и прикова хипнотизиран поглед в пронизващите му сиви очи. Строгото лице и военната стойка вдъхваха страх и, без да съзнава какво прави, тя отстъпи крачка назад пред тази застрашителна фигура. Ботушите му бяха излъскани до блясък, яркочервеният мундир беше отлично скроен. На кръста му висеше дълга шпага, а когато пристъпи към нея, шпорите издрънчаха предупредително.

— Полковник Флетчър — поздрави Мери с пресекващ глас.

— За мен е удоволствие, милейди. — Гласът му беше тих и прозвуча странно успокояващо за опънатите нерви на Мери. — Надявам се да ми простите, че се явявам неканен, но пристигнах от Лондон само преди няколко дни и се опитвам да опозная съседите си — обясни гостът.

— Моля, заповядайте, полковник — покани го Мери и в очите й блесна страх. — Какво ви води по нашите места?

— Наредено ми е да намеря разбойника Бони Чарли и да го предам на властите, за да получи заслуженото си наказание.

Мери избягна пронизващия поглед и обърна глава към цветята на масата.

— Разбирам.

Полковник Флетчър я наблюдаваше любопитно. Направи му впечатление как нервно стиска носната си кърпичка и си каза, че младата дама очевидно е много обезпокоена от нещо. Всъщност, това не го засягаше, освен ако той не беше казал нещо, което я бе уплашило. Не, тя беше нервна още когато го въведоха.

— Надявам се, че онова, което ви казах, не ви плаши? Фактът, че живеете тук сама с по-малките си сестра и брат, само с една леля като компаньонка, ме накара да ви посетя и да се представя. Лорд Малтън, с когото говорих преди малко, ми разказа за вас и трябва да призная, че съм загрижен за семейството ви. Онзи разбойник може да се изкуши от лесната плячка. Вие сте лишени от мъжка защита, а това предизвиква опасността. Смятам да разположа няколко войници около имота ви, за да осигуря безопасността ви. Разбира се, ако сте съгласна.

— О, моля ви, не го правете! — извика стреснато Мери. — Само ще се вдигне ненужен шум и ще изплашите до смърт бедната ми леля. Не искам постоянно да ми напомнят за опасността, в която живеем. — Мери се овладя бързо, успя дори да се усмихне и погледна заинтересования полковник право в очите. — Наистина не мога да допусна това. Не мисля, че ни заплашва опасност. Като знам, че се намирате наблизо, ще съм още по-спокойна. Лорд Малтън вероятно е преувеличил малко в описанията си. Все пак, досега не са ни нападнали, нали? Това доказва, че можем да спим спокойно. Освен това не сме много богати.

Мери погледна отново настрана и безмълвно се помоли полковникът да не настоява повече. Ако разположеше войници около къщата, Сабрина щеше да падне право в ръцете им.

Без да издава мислите си, Терънс Флетчър отговори с усмивка:

— Разбира се, ще се съобразя с желанието ви. Знайте, че удвоих патрулите и съм уверен, че скоро ще заловя разбойника. Но ми позволете да се съмнявам, че сте в безопасност, а фактът, че още не сте били ограбени, не означава нищо. — Заслужаваше си да помисли по-сериозно над този факт. Защо ли семейство Верик още не беше станало жертва на този разбойник? Но пък младата дама твърдеше, че не са особено богати…

Той погледна домакинята си и с готовност прие поканата й за чай. Тази необикновена млада жена го омагьосваше, искаше му се да остане още малко в компанията й. В тази първа среща имаше нещо загадъчно. Повечето жени ценяха и търсеха компанията му, но той никога не си позволяваше по-продължителни връзки. За първи път виждаше млада жена да трепери от страх при влизането му като лейди Мери. И с каква неохота му бе протегнала ръка…

Той я изчака да налее чай от сребърната кана и разбра, че се е овладяла. Стройните й ръце бяха съвсем спокойни.

Червената коса грееше под дантеленото боне, лицето й беше прекрасно оформено, по нослето блещукаха златни лунички. Но онова, което го възхити, бяха очите: светлосиви и прозрачни като кристал.

Мери му подаде чашата и го погледна въпросително.

— Прощавайте, че ви разглеждах така — извини се полковникът, — но очите ви са наистина необикновени.

Мери се изчерви и отпи глътка чай. Гъстите мигли се спуснаха над очите и скриха мислите й.

— Неловко ли ви е? Не исках да стане така. Мислех, че ви правя комплимент — продължи полковникът и очите му блеснаха предизвикателно. Тази жена беше плаха като сърна и бягаше от него. Той се усмихна и се надигна.

— Трябва да се сбогувам, лейди Мери — рече тихо той и Мери го погледна смаяно. Беше я нарекъл на малко име. — За мен беше удоволствие да се запозная с вас. Съжалявам, че нямах възможност да видя и останалите членове на семейството ви.

Мери реагира бурно, очевидно облекчена:

— О, леля Маргарет почти не слиза долу, а брат ми Ричард има уроци. Сестра ми Сабрина… — Изведнъж Мери започна да заеква. — Тя… тя не се чувства добре. Настинала е.

— Съжалявам да чуя това. Надявам се, че скоро ще оздравее — отговори съчувствено полковник Флетчър. Погледна замислено Мери, усети тревогата й. — Ще ви държа в течение на усилията си, лейди Мери. Не искам да се тревожите без нужда. Желая ви приятен следобед.

Мери се отпусна изтощено на дивана. Нещо в този мъж я безпокоеше. Той изглеждаше смел и сигурно вървеше решително към веднъж набелязаната цел. Този полковник я плашеше. Само ако Сабрина беше тук — тя щеше да знае какво трябва да се направи и как да се отнасят към този опасен човек. Сабрина винаги знаеше как да се държи. Какво не бих дала Сабрина да е тук и да я слушам как се заяжда с него, каза си с неволна усмивка Мери.

 

 

Сабрина отвори очи и се прозя сънено. Понечи да се протегне, но рамото й беше стегнато в дебела превръзка. Тя смръщи чело и любопитно опипа превръзката. После се погледна. Носеше тънка бяла риза. Ръкавите бяха много дълга и трябваше да навие дантелените маншети. Тя се надигна и седна без усилие в голямото легло. Стаята беше осветена от буен огън. Навън плющеше дъжд. Сабрина се чувстваше слаба, но бодра, парещата горещина в тялото й беше изчезнала. Тя вдигна ръка към челото си и облекчено установи, че е хладно и сухо.

— Както виждам, възвръщаш се към живота — проговори дълбок глас от другия край на стаята. Сабрина вдигна изненадано глава и видя как една едра фигура се надига от креслото в сянката.

Пулсът й се ускори. Белязаният джентълмен пристъпи към леглото й и я огледа с пренебрежение. Тя се уви в ризата и вдигна одеялото до брадичката си.

Мъжът се ухили и проговори сухо:

— Тази внезапна свенливост идва ненавреме, скъпа, защото аз се грижех за теб, докато беше болна и… — Той разпери ръце и я остави сама да си направи заключенията.

Безпомощна, Сабрина го гледаше и не съзнаваше колко е красива в този вид, облечена в една от ризите му, с разпиляна по раменете черна коса и блестящи виолетови очи на зачервеното от срам лице.

Дукът придърпа един стол към леглото, възседна го наопаки и се загледа в белите ръце, които смутено подръпваха дантелените маншети.

— Така, мисля, че дойде времето да разменим няколко сериозни думи, но първо бих желал да се представя. Казвам се Люсиен Доминик, дук Кемъри. Вероятно си забравила името ми.

Сабрина го изгледа дръзко.

— Разбира се, че не, Ваша светлост — отвърна хладно тя. — Как бих могла да го забравя?

— Много добре. А ти как се казваш? О! — продължи той, преди Сабрина да е успяла да отговори. — Не искам да чуя професионалния ти псевдоним, нали знаеш? — Гласът му прозвуча предупредително. — Не мога да си представя, че почтените ти родители са те кръстили Бони Чарли.

Сабрина отмести поглед и упорито стисна устни. Когато една силна ръка улови брадичката й и я повдигна, тя се разтрепери като лист. Но отговори на погледа му, без да мигне.

— Защо си правите толкова труд, Ваша светлост? — попита хапливо тя. — И без това ще ме обесят, нали? Войниците сигурно вече са на път.

Дукът се усмихна заплашително.

— Какви войници?

Сабрина вдигна ръка, за да го блъсне, но той я стисна с другата си ръка и я задържа.

— Каква малка ръка, а как умее да удря — промърмори той, отметна глава назад и се изсмя. — Само като си представя, че си държала в страх цялата околност, ти, едно младо, нежно момиче. — Той продължи да се смее и цялото му тяло се разтресе.

Когато най-после престана, погледна изпитателно Сабрина и попита рязко:

— Коя си ти? Откъде идваш? — Огледа фините лиши на лицето й и продължи глухо: — Онзи великан съпруг ли ти е?

— Разбира се, че не — изтърси Сабрина, без да помисли.

Дукът се усмихна облекчено.

— Така си и мислех, но не бях сигурен. Не съм виждал много съпрузи, които с готовност се оставят да ги командват жените им, а е очевидно, че ти си водач на бандата скитници.

— Мъртъв ли е той? — попита задавено Сабрина.

— Какво? Разбира се, че не. Един или два дни го боля глава. Седи си на сигурно място в мазето.

Сабрина въздъхна облекчено. Ако с Уил се беше случило нещо…

— Още не си отговорила на въпроса ми — продължи грубо дукът. — Коя си ти?

— Само едно бедно селско момиче, което се опитва да оцелее, Ваша светлост — отговори скромно Сабрина.

— Едно забогатяло селско момиче, което дълго време водеше властите за носа — поправи я сърдито дукът. Отново си спомни как малката го беше направила на глупак и гневът му се усили. Да предизвика жена на дуел, това беше отвратително. Ами ако я беше убил? А тя си седеше самодоволно пред него и очевидно не изпитваше ни най-малко разкаяние за стореното. Той беше в притеснено положение и тя го съзнаваше. Тя не беше обикновен разбойник — и произхождаше от добър дом. Това доказваха черпете на лицето й — освен ако не беше незаконна дъщеря на някой провинциален благородник. Беше образована и умееше да се държи. Езикът й издаваше култура. Тази жена беше истинска загадка — и го възбуждаше. Беше толкова спокойна, толкова дръзка. Трябваше да й даде урок.

— Ти си крадец, лъжец и… — Той спря и я измери с презрителен поглед от глава до пети. — … и кой знае още какво.

Сабрина пламна от гняв.

— Не съм крадец! Или поне не обикновен — защити се ядно тя. — Не вземам повече от онова, което ми е необходимо, освен това половината от плячката отива за нуждаещите се. Вие ме обиждате с подобни твърдения — заключи високомерно тя.

Дукът се усмихна цинично.

— Ти си добра артистка, но разкаяните ти извинения няма да променят присъдата. Много скоро въжето на палача ще се затегне около стройната ти шийка. — Гласът му беше тих, топлата му ръка обхвана шията й, пръстите се заровиха в меките коси на тила. — Ще бъде жалко една толкова красива жена да се гърчи на бесилката. Ще се задушиш, очите ти ще изскочат от орбитите, кръвта ще забучи в главата ти, а малките ти крака ще се залюлеят във въздуха и бялата ти кожа ще стане цялата на виолетови петна. Гледката няма да е много красива. — Ръката му се стегна здраво около шията на Сабрина. Пулсът й биеше като луд под палеца му, а когато го притисна, кръвта наистина зашумя в главата й, тя сграбчи ръката му, обзета от паника, и се опита да се освободи.

После вдигна глава и се взря в потъмнелите му от гняв очи. Изведнъж Люсиен я пусна и й обърна гръб. Сабрина пое дълбоко въздух, щастлива, че отново може да диша свободно. Стаята скоро престана да се върти пред очите й.

Устата на дука се изкриви в жестока усмивка.

— Това беше грубичко, нали? Май се уплаши? — Смехът му беше безсърдечен. — Ти никога няма да признаеш, че те е било страх, нали, Бони Чарли? Непоколебима до края, нали? Ще видим — заключи тайнствено той.

Сабрина се опита да овладее треперенето си и изфуча:

— Никога няма да падна в краката ви и да моля за милост! Сигурно си въобразявате, че можете да ми заповядвате, но се лъжете! Вие сте един подъл Юда, Ваша светлост, но с мен няма да се справите!

Сабрина вирна решително брадичка и прекрасните виолетови очи засвяткаха злобно. Побесняла от гняв, тя забрави всяка предпазливост и продължи да го подиграва:

— Наистина ли искате приятелите ви да узнаят, че смелият дук Кемъри се е дуелирал с жена? Че едва не я е убил? Нима не разбирате как ще се засрамят, като узнаят, че кръвожадният Бони Чарли, който ги тероризира вече две години, е бил само една жена? Не, мисля, че никой няма да ви бъде благодарен, Ваша светлост. Напарфюмираните ви приятелчета никога вече няма да могат да се явят пред обществото с гордо вдигнати глави — заяви през смях Сабрина, която се смяташе господарка на положението. После гордо отговори на високомерния поглед на дука. — Вие сте притиснат до стената. Самоуважението ви е поставено на карта, а честта и името са всичко за един мъж, не е ли така? Не, не вярвам, че ще предадете Бони Чарли на властите.

Люсиен се ухили мрачно.

— Защитата ти е много убедителна. Но кой е казал, че възнамерявам да предам на властите някакъв си уличен разбойник? — Като видя стъписването на Сабрина, той се изсмя злобно. — Какво ми струва да им кажа, че някакво момиче е проникнало в къщата ми, за да краде? А с нея и един едър младеж. О, както виждам, ти забрави големия си приятел — продължи той. — Да, той без съмнение ще бъде обесен, а ако съдиите са милостиви, ще полежите малко в затвора, а после ще ви изпратят на заточение. Не е много приятно, мога да те уверя. Ти си тази, която е в трудно положение и трябва да се страхува, малката ми. Или те е страх, или си истинска глупачка, в което не съм склонен да повярвам.

При тези заплашителни думи лицето на Сабрина побледня, очите й потъмняха, устната й затрепери.

Дукът изглеждаше доволен от въздействието на думите си. Той й обърна гръб и докато вървеше към вратата, заключи пренебрежително:

— Помисли си добре и когато се вразумиш и пожелаеш да ми дадеш сведенията, от които се нуждая, ще поговорим пак.

Сабрина стисна юмруци в безсилен гняв. Замъгленото й съзнание трудно възприемаше думите му. Отпусна се в меките възглавници и издърпа завивката до брадичката си. Една гореща сълза бавно потече по бузата й.

Какво да прави сега? Откакто лежеше тук, не беше способна да разсъждава разумно. В миналото всичко вървеше според желанието и. Никога не беше срещала мъж като този. Безскрупулен, отмъстителен, подъл — и интелигентен. Как бе допуснала да падне в ръцете му?

Сабрина изхълца и като малко дете изтри сълзите си с опакото на ръката. Изведнъж се сети нещо и уплашено скочи.

Мери. Какво ли, за Бога, мислеше сега сестра й? Колко ли дни бе лежала в безсъзнание в тази проклета къща? Бедната Мери сигурно я мислеше за мъртва. Джон сигурно се беше втурнал да претърсва околността, но нямаше да открие нищо. Двамата с Уил се бяха отдалечили от обичайните места, в които правеха набезите си, и никой не знаеше къде са отишли. Джон нямаше да ги намери. А дори и да ги откриеше, не можеше да предприеме нищо, за да ги освободи. Само щеше да се изложи на опасност. Тази къща беше като крепост, а дукът не беше мъж, който лесно се оставя да го измамят. Тя, само тя трябваше да намери начин да избягат. Но как?

Сабрина потърка замислено тила си и това движение й напомни милувката на една друга ръка. Хитра усмивка огря лицето й. Споменът й вдъхна надежда.

Дукът я беше погледнат като жена — като много красива жена. Тя бе усетила това инстинктивно. Имаше нещо в начина, по който ръката му се уви около талията й, а когато я притисна до гърдите си и заплаши, че ще я удуши… Начинът, по който я докосваше, нямаше нищо общо с бруталните му думи. Опита се да я заплаши, но не успя да овладее несъзнателната нежност в ръката, която притискаше талията й.

Очите също го издаваха. Те бяха меки, от време на време в дълбините им проблясваше съчувствие, а това беше сигурно доказателство, че не е гневен. Сабрина беше виждала очите на много мъже, реакцията им, когато оглеждаха лицето и тялото й, но беше изпитвала само презрение. Никога не й беше хрумвало да вдъхне надежди на някой мъж, но сега? Сега можеше да си поиграе.

Решена на всичко, Сабрина се изправи в леглото. Трябваше да омагьоса похитителя си. Трябваше да го накара да падне на колене пред нея и когато стане мек като памук в ръцете й, когато главата му се замае от медените й слова, тя щеше да избяга. Щеше да освободи Уил и двамата заедно щяха да се измъкнат от този затвор, а болният от любов дук щеше да си остане с празни ръце.

Сабрина скочи от леглото и веднага й се зави свят. Макар че коленете й се огъваха, тя успя да се добере до порцелановия леген, оставен на нощната масичка. Нави ръкавите на ризата, наля студена вода от каната и изми лицето си. Подсуши се с голямата хавлия, среса грижливо косата си и я пусна на меки вълни покрай лицето. Огледа се в огледалото и недоволно смръщи чело. От обичайната й свежест и жизненост нямаше и следа. Треската я беше изтощила. Трябваше й баня. Щеше да измие косата си и да поиска чисто бельо. Опита се да раздвижи рамото си. То беше сковано и най-малкото напрежение предизвикваше силна болка, но тя не издаде нито звук. Е, поне се бяха погрижили добре за нея, докато беше болна. Този подлец едва дочака пленницата му да се оправи, за да свали копринените ръкавици.

Мисълта за онова, което й предстоеше, я плашеше. Тя погледна драскотината на дланта си и като си припомни как я е получила, потръпна от страх. Опасността беше реална и в този момент плановете и изглеждаха неосъществими. Тази драскотина беше незначителна раничка в сравнение с онова, което можеше да я сполети, ако решеше да осъществи рискования си план. Но какво друго можеше да направи? Трябваше да избяга, да спаси Уил. Трябваше да се махне оттук, преди дукът да е открил коя е тя всъщност. На всяка цена трябваше да запази тайната си. Освен това можеше да сложи край на играта, преди да е станало много късно. Трябваше да изиграе ролята на прелъстителката, да измами дука й да го нападне тогава, когато най-малко очакваше.

 

 

Дукът прокара върха на шпагата си по бузата на великана.

— Бъди добро момче и ми разкажи какво си вършил досега. Аз съм много по-кротък от слугите си. Знаеш, че някои от тях са още с подути бради и горят от желание да ти отмъстят, приятелю. — В гласа му звучеше искрена загриженост.

Уил отговори мрачно на погледа му. Едното му око беше насинено, устата подута. Но не каза нито дума.

Люсиен вдигна рамене.

— Е, надявам се, че скоро ще заговориш. Опитвам се само да облекча положението ти. — Той спря за миг и прибави заплашително: — На малката ти приятелка също няма да й бъде леко. Жалко е, нали, защото момичето е красиво.

Уил се замята като подивял под въжетата, които го привързваха към стола.

— Ако я докоснете, ще ви нарежа на хиляди парченца! — изфуча вбесено той.

— Я виж ти — подигра се дукът. — Този момък можел да говори. Май те улучих в чувствителното място. — Той направи няколко крачки към вратата, обърна се рязко и попита с остър глас: — Коя е тя?

Но великанът остана ням. В сините му очи пламтеше безсилна ярост.

— Все някога ще го открия и тогава… тогава ще бъде твърде късно да молите за милост.

— Нищо няма да откриете — промърмори Уил и спокойно посрещна изненадания поглед на дука. — Иначе щяхте отдавна да сте го направили. Войниците щяха да са тук, за да отведат и мен, и Чарли. Къде са червените сюртуци, милорд? Само блъфирате.

Дукът се усмихна разколебан.

— Лъжеш се, приятелю. Нямам причини да щадя нито теб, нито твърдоглавата ти приятелка — заяви хладно той. — Тя трябва да си плати дълговете, драги мой, и то с лихвите, и ако това означава, че смятам да се позабавлявам малко с вас, преди да ви убия, мисля, че имам право да го сторя. Кой ще ме обвини, че съм убил двама подли крадци, дръзнали да се промъкнат в къщата ми?

Лицето на Уил почервеня от гняв. Гърлото му се свиваше от страх за Сабрина.

— Какво направихте с Чарли? — попита задавено той и отново задърпа оковите си. — Ако сте й причинили зло…

— Тя е жива и здрава, поне за момента, но кой знае какво е приготвила съдбата на хора с толкова опасен занаят като вашия. Всичко може да й се случи. И ще бъде жалко, след като ти очевидно харесваш малката мръсница — засмя се надменно дукът. — Тя е истинска красавица, макар че е малко дива и необуздана. Сигурно храниш доста топли чувства към нея, а? Хм, може би ще бъде интересно да се сближа малко повече с нея — промърмори като на себе си той.

Уил побесня от гняв. Ала всичките му опити да разкъса здравите въжета бяха напразни.

— Тя не е такава! Тя е невинна и ако я докоснете с проклетите си ръце, аз ще ви изтръгна сърцето и ще го хвърля на гарваните! — изсъска предупредително великанът. Решителният му поглед подсказваше, че ще изпълни заканата си.

— Я виж ти — промърмори дукът и направи опит да се усмихне. Запъти се към тежката дървена врата, но се обърна още веднъж и заговори тихо и настойчиво: — Ще те оставя да поразмислиш малко над думите ми. Ако решиш да нарушиш мълчанието си, повикай някой от слугите. Пред вратата ти има постове. И не се бави много, приятелче. Аз не съм търпелив човек. — С тези думи Люсиен излезе и предостави великана на мрачните му мисли.

Щом се прибра в стаята си, дукът си наля чаша бренди и се загледа навън в мрачния следобед. Не беше имал намерение да остава толкова дълго тук. Но откъде можеше да знае, че ще се случат толкова невероятни неща?

Жена! Кой би помислил, че страшният разбойник в действителност е младо момиче? Невероятно. Като си помислеше как за малко не я уби, го обземаше луд гняв. Да убие жена — никога не бе помислял, че може да стигне дотам. Но защо се чувстваше виновен? Откъде можеше да знае, че под маската на Бони Чарли се крие жена? Тя нямаше право да се държи така. Люсиен поклати объркано глава. Точно там беше проблемът — тя не беше обикновена жена. Изглеждаше и говореше като дама от добро семейство. Но дори да беше обикновено момиче, нима можеше да я предаде на властите? Това означаваше да я изпрати на сигурна смърт! Нима трябваше да натовари съвестта си с тази вина? Не, разбира се. Но не можеше и да я остави да си отиде просто така. Какво обаче можеше да предприеме?

Единственото, което искаше, бе да узнае името й, за да събере сведения за нея и за великана в мазето, а после да я заплаши, че ще я изобличи, ако отново тръгне да граби почтените хора. Да, точно така трябваше да постъпи. Но как да изтръгне ценните сведения от тази твърдоглава хлапачка?

Да я заплаши пак? Все още усещаше меката й шия под ръцете си. Тя трепереше от страх, но мълчеше, а заплахите не можеха да траят вечно. Пък и не му беше по вкуса да шантажира жени. Предпочиташе по-изискани методи.

Пред очите му отново изникна малкото сърцевидно лице с прекрасни виолетови очи, млечнобяла кожа и чувствени устни. Трябваше да признае, че е попаднал на изключителна красавица.

Тук имаше нещо необикновено. Можеше да се закълне, че никога преди не я е виждал, но нещо в лицето й му беше близко познато. Сигурно я беше срещал някога, макар че не знаеше кога и къде. Можеше да заяви на всеки от двамата, че ще убие другия… Не, имаше и друг, доста по-приятен начин да стигне до целта. Люсиен се усмихна самоуверено. Жена, която води двойствен живот, не може да е толкова невинна и свенлива, колкото твърдеше онзи великан. Особено когато е замайващо красива. Мъжете сигурно я преследваха с ухажванията си. Жени като нея винаги знаят какво иска от тях един мъж и пленницата му сигурно щеше да приеме с готовност възможността да се откупи от трудното положение, в което беше изпаднала. Може би досега беше твърде гневна и уплашена, за да проумее това, но много скоро щеше да се опита да го прелъсти. Само че прелъстителят щеше да бъде той, не тя. Щеше да изтръгне истината от меката й уста, без тя да го забележи и преди да е успяла да се възпротиви. Той щеше да съумее да се справи с това малко дяволче и щеше да го подчини на волята си.

При спомена за меката й шийка, която тръпнеше под ръцете му, Люсиен се усмихна със злобно нетърпение. Имаше право да се поразсее малко, преди да потегли обратно за Лондон.

 

 

Сабрина седеше пред пращящия огън. Прясно измитата й коса съхнеше бързо и се будеше за нов живот под равномерните удари на четката. По черните вълни, които падаха до хълбоците, играеха тайнствени отблясъци. Сабрина се протегна сладостно и косите й се разпиляха по облегалката на стола.

Вратата се отвори. Подчинявайки се на инстинкта си, Сабрина щеше да се свие на кълбо, но си припомни отчаяния си план и се принуди да диша спокойно и равномерно и да продължи да четка косата си. Съзнаваше, че огънят в камината ясно очертава тялото й под тънката нощна риза.

Люсиен спря на прага, изненадан от сцената, но само след минута успя да се овладее. Погледът му поглъщаше красотата на жената пред камината, но лицето му не издаваше нищо. Само едно мускулче играеше под белега на бузата му. Тънката батистена риза разкриваше красиво заоблени бедра и дълга, стройни крака, високи гърди над тънката талия, която без затруднения можеше да обхване в ръцете си. Под ризата се подаваха съвършено оформени сгъната. Ако не бе видял усмивката и обещаващия поглед, можеше да се закълне, че тя изпитва страх.

Той остави таблата с чашите и бутилката на масата и се запъти към камината. Пламъчетата затанцуваха по лицето му. Протегна ръка, улови един кичур и пръстите му уж неволно докоснаха гърдите на Сабрина. Нави дългия кичур на пръста си и остана смаян от копринената му мекота. Тази коса сякаш беше жива под докосването му. Той сведе поглед към лицето й, впи очи в нейните и леко я издърпа за косата към себе си.

Очите на Сабрина се разшириха от страх. Нямаше как, трябваше да пристъпи към него. Малките й боси крака застанаха между големите му блестящи ботуши, той уви ръка около кръста й и я притегли към себе си, притисна я силно към гърдите и мускулестите си бедра. Ръката му се плъзна към лявата й гръд и сърцето й заби като лудо.

Люсиен сведе глава и потърси меките й устни. Свежият аромат на жасмин, който струеше от тялото и косата й, замая главата му. Не беше очаквал, че ще реагира така бурно на близостта й, на първата целувка. Ръцете му затрепериха.

Сабрина обви ръце около врата му и привлече главата му по-близо до устните си. Тялото й несъзнателно се устреми към неговото. Твърдата му уста запали пламък в гърдите й. Това беше първата й целувка. Никога дотогава не беше опитвала вкуса на мъжките устни.

Устата му милваше устните й, дразнеше ги, примамваше ги да се отворят. Дъхът му беше горещ, бузите му пламтяха. Леките целувки по очите и страните й, беглите милувки на езика му, нежните захапвания на зъбите я подлудяваха.

Търсещите му устни отново се върнаха към устата й и я завладяха цялата. Този път целувката беше дълга и страстна и Сабрина спря да диша. Мъжките ръце се плъзгаха по гърба й, притискаха задничето й към твърдите му бедра.

Сабрина не можеше да откъсне устните си от неговите. Люсиен я вдигна на ръце, отнесе я до голямото легло и внимателно я положи върху пухеника. И той бе разтърсен от страст след тази първа истинска целувка. Ръцете му разтвориха ризата и разкриха пред жадния му поглед меката закръгленост на гърдите й. Устните му се спуснаха към шията и раменете й, после нежно и внимателно се плъзнаха към потръпващото зърно на лявата гърда. Без да съзнава какво прави, Сабрина помилва с връхчетата на пръстите си гъстата му златна коса, после нежно притисна силния му тил.

Люсиен се надигна, открадна си една целувка от полуотворената й уста и потъмнелите му от страст очи отново се впиха в набъбналите й гърди. Сабрина се изчерви и побърза да се покрие. Очите й светеха и в този момент тя не знаеше кое я вълнува по-силно — страстта или страхът от непознатото.

Двамата се погледнаха в очите, после Люсиен се наведе и свали тежките си ботуши. Ризата, отворена от Сабрина, разкриваше овлажнените от пот златисти кичурчета на гърдите му. Сабрина протегна ръка и внимателно помилва назъбения белег на бузата му. Мъжът се отдръпна и я погледна смаяно.

— Как го получихте? — попита сподавено тя.

— Не успях да се отдръпна достатъчно бързо — отговори с усмивка дукът, но гласът му прозвуча мрачно. Той взе ръката й, целуна меката длан, после неочаквано заби зъбите си в показалеца й. Сабрина извика изненадано. — Веднъж ме заплаши, че ще обезобразиш и другата ми буза, ако добре си спомням.

Сабрина се усмихна дяволито, надигна се срещу него и потърка гърдите му със своите. После плъзна устни по белега, наслади се на твърдостта му. Люсиен обърна глава и когато устните им се срещнаха, езикът му се втурна в меката дълбина на устата й. Той я натисна във възглавницата, покри тялото й със своето. Имаше чувството, че ще я смачка, но когато Сабрина отново обви ръце около врата му, се успокои и отговори на целувките й като опитен любовник. Изпитваше невероятно удоволствие да я учи как да реагира и да задоволява страстта му.

Сабрина се чувстваше отлично под тежкото му тяло. Устните и ръцете му изпращаха сладостни тръпки по вените пия правеха слаба и покорна. Беше готова да се остави на тази мощна вълна. Когато ръцете му се сключиха около задничето й, хълбоците й се задвижиха инстинктивно, краката й се надигнаха и се увиха около неговите. Потта му навлажни тялото й. Пламнал от страст, мъжът над нея дишаше на пресекулки, тялото му пламтеше като огън.

Изведнъж Люсиен престана да бъде нежният любовник от преди секунда и Сабрина изтръпна от страх и отвращение. Тя откъсна устата си от неговата, отблъсна го, сви се на кълбо. Погледите им се срещнаха и тя видя как изненадата в тъмните очи се замени с гняв. Белегът му запулсира, ноздрите над изпотената горна устна затрепериха.

Сабрина опря ръце в гърдите му, за да го задържи далеч от себе си. Силите й бяха на изчерпване. Раненото рамо я болеше непоносимо. Беше победена.

— Оставете ме! Престанете, моля ви! Не мога! Не мога! — изплака объркано тя.

Люсиен присви очи, устата му се опъна в тънка линия. Той я пусна и седна на края на леглото. Сабрина се претърколи встрани и скри лице в ръцете си. Тялото й се разтърси от хълцания. Люсиен я гледаше гневен и смутен едновременно. Не можеше да види сълзите под буйната черна коса, но знаеше, че са истински.

След малко мъжът поклати глава и стана от леглото. Облече ризата, която бе захвърлил на пода, вдигна ботушите и панталона си. Хвърли още един поглед към крехката фигурка под завивката и с мрачно лице се запъти към вратата. За първи път в живота си изпитваше несигурност. Нищо не стана така, както беше планирал. Мислеше си, че ще омагьоса малката мръсница със сладки думи, а тя просто го чакаше с прелъстителната си усмивка, подканваща, с меки, жадни устни. Той забрави плана си да замае главата й и да изтръгне тайните й, потъна цял в тънките й ръце и твърдите малки гърди, притиснати до неговите. По дяволите, как можа да го допусне? Нали беше абсолютно сигурен, че е господар на положението. А сега се оказа, че не той е прелъстил нея, а точно обратното.

По едно време Сабрина се огледа предпазливо и видя, че стаята е празна. Люсиен беше излязъл. Тя изтри сълзите си с ръкава на нощницата. Страхът й постепенно отслабна и отстъпи място на някакво упоение. Пое дълбоко въздух и притисна с треперещи ръце слепоочията си.

Какво ставаше с нея? Как можа да забрави целия свят, когато Люсиен я притисна до себе си и започна да изследва тялото й с ръце и устни? Сабрина захапа с такава сила долната си устна, че я разкървави. Планът й беше отличен. Трябваше да прелъсти Люсиен и това беше толкова лесно, толкова естествено. Но бурната му реакция я завари неподготвена. Никога преди това не беше играла ролята на изкусителката, затова действаше слепешката. Но се оказа, че изобщо не е господарка на положението. Главата й беше абсолютно празна, някакъв вакуум, в който плуваше единствено образът му. Никога не беше помисляла, че между мъжа и жената могат да пламнат такива необуздани чувства.

Сабрина присви очи и здраво стисна с ръце главата си. Само да можеше да забрави случилото се! Сега всичко беше различно. В тялото й се бяха събудили нови чувства и тя не знаеше как да ги овладее.

Беше й студено и тя хвърли объркан поглед към догарящия огън. Бутилката с бренди беше останала на масата. Сабрина я грабна зарадвано, наля си половин чаша и я изпи на един дъх. Огнената течност предизвика сълзи в очите й, тя се закашля, но скоро по тялото й се разля приятна топлина. Зави се с одеялото и скоро заспа. Ала сънят й беше неспокоен, измъчваха я кошмари.

Лицето на дядо й беше студено и безжизнено под ръцете й, а след малко се превърна в каменна маска. Тъжните тонове на гайдата я викаха да се върне, но тя тичаше и тичаше, за да избяга от смъртта. Обкръжиха я войници. Накъдето и да се обърнеше, червените мундири бяха там и протягаха ръце към нея. Не можеше да диша. Краката й се залюляха във въздуха, тя усети как студена примка се стяга около гърлото й. Всички стояха и я гледаха — Мери, Ричард, леля Маргарет, която бродираше на гоблена си бесилка. Защо не й помагаха? Сабрина протегна ръце, но те се извърнаха.

— Не! Върнете се! Не съм мъртва, жива съм, не ме оставяйте тук! Моля ви, не си отивайте! — изплака тя.

Никой не чу виковете й. Близките й я оставиха сама с войниците и палача. Отидоха си, обърнаха й гръб. Сабрина изпищя и шумът отекна оглушително в студеното мълчание на спалнята.

Две ръце я сграбчиха и я разтърсиха, но тя се отбраняваше отчаяно. Не биваше да им позволи да се докоснат до врата й.

— Моля ви, не ме обесвайте! Не! Моля ви, умолявам ви!

— Да се обеси! Да се обеси! — крещеше възбудено множеството.

— Няма нищо, всичко е наред. Ти сънуваш, отвори очи, чуваш ли!

Сабрина се вслуша в нареждането. Очите й бяха пълни с ужас.

Мекият мъжки глас постепенно я върна в реалния свят.

Люсиен седеше на края на леглото, студеното му лице издаваше загриженост. Той стискаше здраво раменете й, забравил за раната, но Сабрина не усещаше болка, само утехата, която се излъчваше от силните му пръсти. Надменното мъжко лице изведнъж й се стори невероятно скъпо и близко. Тя вдигна ръце, сключи ги около врата му и се притисна до коравото му тяло.

Люсиен се втрещи от изненада.

— Моля ви, не ме напускайте — зашепна до бузата му Сабрина. — Не мога да остана сама. Знам, че те още ме чакат отвън. Ако ме заловят, ще ме обесят. — Тя вдигна обляното си в сълзи лице към неговото, после безсилно се отпусна в ръцете му.

Люсиен не знаеше какво да каже. Никой никога не го беше молил за помощ и утеха. Дори не беше сигурен, че е способен на това. Очите на Сабрина бяха впити в неговите, лицето й изразяваше невинното очакване на дете. Той я обгърна с ръце и я сложи в средата на леглото. Тя се вкопчи отчаяно във врата му, после с доволна въздишка се отпусна до него. Люсиен я зави грижливо, обгърна я с топлото си тяло. Осветена единствено от трепкащото пламъче на донесената от него свещ, стаята беше странно успокояваща.

Люсиен усети как вцепененото и тяло бавно се отпусна и как тя се сгуши още по-плътно в него. Разбра, че това крехко същество има отчаяна нужда от него и бе обзет от неизпитвана досега топлота. Зашепна утешителни думи в ухото й, приглади нежно разрешените къдрици, наслади се на копринената им мекота. Тялото на Сабрина се затопли и тя въздъхна доволно, но нито за миг не се откъсна от него, сякаш се страхуваше, че ако го освободи от прегръдката си, той може да изчезне.

Никога досега не се беше чувствала толкова сигурна. Изведнъж непробиваемата защитна стена, която бе издигнала около себе си, беше рухнала и тя се бе оказала сам-сама в света, изоставена и нещастна. Изведнъж разбра, че не иска да избяга от здравата прегръдка на мъжа до себе си. С него се чувстваше защитена от всички опасности. Докато Люсиен беше до нея, никой не можеше да й стори зло. Най-после проумя, че отдавна е копняла някой да я прегърне и утеши. Баща й не я обичаше, а дядо й никога не даваше израз на чувствата си. Сега обаче до нея беше човек, който я бранеше, който я утешаваше и закриляше. Вече й беше омръзнало сама да решава живота си, постоянно да поглежда страхливо през рамо. Само да можеше да забрави опасността, поне за малко…

Сабрина потрепери и се опита да прогони кошмарните образи от съня си. Люсиен я притисна по-здраво, привлече я към гърдите си и нежно целуна пулсиращото слепоочие. Усети меката й гръд до своята, студените й крака бяха обвити около неговите, хълбоците й се опираха в твърдия му корем.

Двамата лежаха тихо, без да говорят, наслаждаваха се на близостта си. Люсиен усети как ръката й се плъзга към тила му и се запита дали тя изобщо съзнава какво прави.

Той почака още малко, после позволи на устните си да се спуснат по меката гладка буза и да стигнат до устата й. Ръцете й спряха за миг, когато устните им се сляха, но когато усетиха колко мека е целувката му, смело се заровиха в гъстите руси къдрици.

Люсиен усети как възбудата пълзи по тялото му. Примами устните й със своите, докато те се отвориха жадно и позволиха на езика му да се плъзне навътре. Ръцете му милваха стройното тяло, опипваха изкусителните му очертания, за които беше копнял толкова силно.

Сабрина се притисна плътно в него, за да усети тялото му. Опита вкуса на устните му, но когато Люсиен се опита да я задържи под себе си, плахо се отдръпна назад. В същото време ръката й се плъзна по гърба му и смело напредна към хълбоците. Люсиен простена, улови брадичката й със силната си ръка и устните му завладяха нейните. Целувката беше толкова страстна, че и двамата останаха без дъх.

Устните му се отделиха и се спуснаха надолу към шията. Ръцете му обхванаха гърдите й. Бузата му докосна превръзката, той вдигна глава и промърмори:

— Само като си помисля, че шпагата ми нарани това съвършено малко тяло… — В очите му се изписа неверие. — Прости ми, че ти причиних болка.

Той вдигна към устата си одрасканата й ръка, опря я в белязаната си буза, сякаш искаше да създаде връзка между двамата чрез болката.

Устните им се сляха отново. Сабрина усещаше как сърцето й бие лудо под търсещите му ръце. Белегът правеше лицето му кораво и жестоко, но очите пламтяха от страст. Гласът му шепнеше задавено в ушенцето й:

— Ти си загадка за мен, мъничката ми. Притискам те до сърцето си, а не знам дори името ти. Кажи ми поне това. — Зъбите му се впиха в крайчето на ухото й. — Елизабет ли се казваш или Джейн? А какво ще кажеш за Ан или Катлийн? — продължи шеговито той. — О, май трябва да измисля нещо по-необикновено. Харесвали ти Ариадна или Кресида?

— Не, не! — засмя се весело тя. — Името ми е Сабрина.

— Сабрина — повтори с наслада мъжът. Прекрасно звучеше. — Трябваше да се сетя. Ти си нимфата на реката Северн и принцеса на стара Англия. Ти хареса един недостоен смъртен и ме избра за свои любим, така ли, Сабрина? Ще бъдеш ли добра с мен? Ще ме поведеш ли през горите и тресавищата, където ще бъда безпомощен и изцяло зависим от теб? — попита с мека ирония той, после я целуна страстно, сякаш искаше да я накаже.

— Никога не бих направила това, Ваша светлост — отговори тихо Сабрина и трепкащата светлина на свещта хвърли тайнствени сенки върху лицето й.

— О, да, ти си жестока към мен. Как се осмеляваш да ме наречеш „Ваша светлост“, сякаш съм ти чужд? Името ми е Люсиен, Сабрина — възрази той и устата му отново завладя нейната.

Той я притискаше силно до себе си и Сабрина усещаше промяната, настъпила в него. Опита се да се отдръпне, но той не й позволи.

— Не се отвръщай от мен, милата ми, не и когато ме държиш така здраво в малките си ръце. Луд съм по теб, Сабрина, и ще те взема още сега.

Сабрина извика тихо от изненада, когато Люсиен я обърна, притисна се предизвикателно до нея и я накара да усети възбудата му. Допирът до голата му кожа беше невероятно възбуждащ. Тя се надигна насреща му, задвижи прелъстително хълбоците си, постара се да се доближи още повече до него, докато ръцете и устните му умело усилваха възбудата й. Самозабравата бе заменена с рязка болка, когато Люсиен стана част от тялото й и двамата се задвижиха съединени. Овладяната му сила я уплаши и омагьоса, но скоро в слабините й запулсираха първите искри на страстта и тя започна да отговаря с наслада на всяко негово движение. Колко беше хубаво, че има до себе си такъв опитен любовник. След като всичко свърши, Люсиен се отдели от нея, прегърна я нежно и изпи с целувки сълзите от лицето й. После се наведе над нея и тихо попита:

— Защо, Сабрина? — В гласа му звучеше необичайна нежност. Това младо момиче, което лежеше в прегръдките му, му вдъхваше непознати досега чувства. — Защо ми позволи да те взема? Нито за миг не помислих, че си още девствена. — Той поклати невярващо глава, но гордостта на собственик беше по-силна от угризенията на съвестта. Толкова беше хубаво, че я бе любил пръв, че никой преди него не беше притежавал прекрасното й тяло.

— Все някога трябваше да се случи — отговори философски Сабрина и сви рамене. — Защо да не потърся удоволствието, преди въжето на палача да се увие около шията ми? — засмя се тя, но смехът й прозвуча глухо и безрадостно.

Люсиен я разтърси здраво, устата му се опъна от гняв.

— Никога вече няма да се маскираш! Ще се погрижа да те предпазя от всичко това. — Той улови грубо брадичката й и се загледа като хипнотизиран в страстно святкащите й очи. — Господи, не мога дори да те погледна, без да те пожелая. — Целуна жадно червените и устни, за да вкуси отново сладостта им. Сабрина го обгърна с две ръце и отговори на милувките му с новопридобита самоувереност.

— Бързо се учиш, малката — проговори с усмивка Люсиен и нежно помилва гладкия й корем.

— Имам добър учител — отвърна шеговито тя и на бузата й се появи очарователна трапчинка. — Представи си само какво ще стане след още няколко урока — прибави нахално тя.

— Докато аз съм мъжът, който ти дава уроци, няма нищо страшно — изрече с усмивка Люсиен, но очите му останаха студени. — Няма да те деля с никого.

— Ревнуваш ли, Люсиен? — Толкова беше прекрасно да произнесе името му. — Това подхожда на златните ти къдрици и наглия поглед.

— Аз ли съм нагъл? — попита сериозно Люсиен. — Не знаех що е наглост, преди да се запозная с теб. Кой се разхождаше гордо в панталон и високи ботуши и правеше за смях почтените местни благородници?

При мисълта за първата им среща и двамата избухнаха в смях. Колко мрачни бяха лицата около масата. Само ако знаеха! Тази мисъл го изпълни със злобна радост.

— Кое е толкова смешно, че ме изтръгваш от сладките сънища? — попита Сабрина, опря лакти на гърдите му и го погледна в очите.

Люсиен не можеше да спре.

— Ти, моя малка принцесо. А сега — продължи той с глас, свикнал да заповядва, — трябва да изясним някои подробности. Искам да науча всичко за теб. Защо една дама от добро семейство е станала уличен разбойник?

Сабрина се изтръгна от топлите му ръце и изведнъж се почувства самотна и изоставена. Обърна му гръб и се загледа в полутъмната стая. Свещта беше отдавна угаснала, огънят в камината догаряше.

— Защо искаш да знаеш? Защо трябва да се намесваш в нещо, което не те засяга? Нищо нямаше да се случи, ако не ме беше подмамил в този капан — изплака отчаяно тя. Споменът за споделената страст отстъпи място на старите й страхове. Тя все още беше негова пленница.

Люсиен я привлече отново към себе си, разгневен, че една жена бе посмяла да му обърне гръб и да покаже пренебрежение към него. Не беше свикнал да му оказват съпротива и това важеше не само за жените. Нямаше да й позволи да го води за носа.

— Разбира се, че ме засяга. Ти ме нападна няколко пъти с изваден пистолет, обра ме, предизвика ме на дуел. Нима това не ми дава право да узная истината? Кълна се в Бога, аз ще я изтръгна от теб, Сабрина. Няма да те пусна да станеш от леглото, докато не ми кажеш — заключи заплашително той. — Какво бих могъл да ти сторя? Ако обвиниш други хора, това не ми върши никаква работа. Не мога да ги издам, без да въвлека и теб, а аз ще предпочета да горя в ада, отколкото да те издам. За какъв ме смяташ изобщо? Нима мислиш, че днес ще те любя, а утре ще те предам на войниците? Освен това — прибави надменно той — никой не би се осмелил да заплашва нещо, което ми принадлежи — а ти си моя, Сабрина. Няма да се откажа от теб — закле се той и гласът му беше твърд, собственически.

Устните му намериха нейните и я зацелуваха жадно. Той я вдигна на гърдите си и започна да я милва.

— Какво искаш да кажеш, Люсиен? — попита несигурно Сабрина. Тонът му я уплаши.

Люсиен продължаваше да целува раменете и врата й и отговорът му прозвуча неясно.

— Ще станеш моя метреса. Искаш ли да ти купя къща в Лондон и имение в провинцията? Всъщност, аз наскоро си построих прекрасна малка къщичка край Бат, обзавеждането е току-що завършено. Ще прекарваме много време заедно, а когато идваш в Лондон, ще те посещавам в къщата, която ще купя за теб.

Ръцете му се плъзнаха по задничето й и нежно я притиснаха към пулсиращата му мъжественост. Той я претърколи под себе си и устремно я облада. Показа й как да му доставя удоволствие и даде воля на страстта си едва когато усети, че я е довел до екстаз.

Сабрина въздъхна дълбоко и се вслуша в дълбокото равномерно дишане на мъжа, който спеше до нея. Захапа долната си устна и се опита да удържи напиращите сълзи. Само тя беше виновна за всичко. Защо трябваше да й предлага повече? Нима можеше да му каже, че е дъщеря на маркиз, и дали щеше да й повярва? Какво бъдеще я очакваше? Може би той беше женен. Това беше твърде вероятно. Все пак беше дук, много богат и дори красив. Вероятно беше прехвърлил трийсетте и сигурно имаше деца на възрастта на Ричард. Не, тя не можеше да му стане метреса. Погледна го с насълзени очи. Спеше си тихо и мирно и изобщо не подозираше, че това ще бъде единствената им любовна нощ. Тя щеше да избяга от него и нямаше да го види никога повече. И тъй като не биваше да рискува повторна среща, щеше да захвърли маската на Бони Чарли. Играта свършваше. Страшният разбойник и грабител щеше да изчезне. Вече имаха достатъчно пари. Тя беше уморена, нервите й бяха опънати до скъсване от постоянните страхове и тревоги, а този последен неуспех срина самоувереността й. Знаеше, че е играла играта твърде дълго. Всяко следващо излизане вещаеше заплаха. Край на лекомислието! Проклетата й самоувереност я примами в капан, който едва не й струва главата.

Не, не биваше да рискува да срещне още веднъж Люсиен. Той щеше да побеснее от гняв, когато я загубеше. Сигурно щеше да я търси, а тя вече познаваш желязната му решителност. Трябваше да бъде предпазлива. Трябваше да се скрие за известно време и той скоро щеше да забрави тази чудна любовна нощ. Напразното търсене щеше да му омръзне и сигурно щеше да потърси другаде развлечение. Тя трябваше да преглътне този горчив хап, макар да й беше много мъчително да признае, че за него е била само временно развлечение. Той не я обичаше, искаше само да задоволи похотта си.

Сабрина гледаше спящия мъж и в погледа й светеше любов. Защо трябваше да бъде нещо повече за него? Колко ли любовници беше имал, откакто бе станал мъж? За нея обаче беше различно, нещо съвсем особено. Люсиен беше първата й любов. Идеалният мъж за една млада девойка, който събуди страстта й и я превърна от невинно момиче в жена. Люсиен щеше да остане завинаги в паметта й, не само защото беше първият й любовник, а и защото се беше влюбила в него.

Да, тя обичаше този белязан негодник. Не, никога повече не биваше да го нарича така. Протегна ръка да помилва спящото лице и виолетовите й очи отново се напълниха със сълзи. Погали с връхчето на пръста си назъбения белег, после чувствено извитата уста, изкривена в лека усмивка. Дългите гъсти мигли я възхитиха и тя не устоя да докосне и тях. Косо разположените му очи бяха като на сатир, а мисълта за страстната любовна игра стопляше тялото й.

Изведнъж я обзе отчаяние. Каква съдба си беше избрала! Тласкана от неудържима вълна, тя зарови пръсти в косата на Люсиен, приведе се и впи устни в неговите.

Мъжът отвори изненадано очи и лицето му засия. Тази малка вещица не преставаше да го изненадва. Той я притисна към себе си, отговори на целувката й и пое сладостта й, както пчелата поема нектара на цветето.

— О, малката ми, каква радост ми доставяш — промърмори до ухото й той, когато малките й ръце започнаха да го милват. Погледна изненадано в искрящите й очи и онова, което видя, го изпълни с ликуване. Тя взе инициативата в свои ръце и го поведе към върха с нарастваща възбуда. Огнената й реакция и необуздана страст запалиха пламък в тялото му и той я взе устремно и мощно, после отново и отново, докато двамата станаха едно цяло.

След много, много време Сабрина отново се бе подпряла на лакът и гледаше заспалия Люсиен. Трябваше да запомни чертите му, да ги запечата в паметта си до най-малките подробности. След малко се обърна бавно, плъзна се от леглото и на пръсти се промъкна към вратата. Отвори я безшумно и огледа пустия коридор. Излезе решително навън и затвори вратата зад гърба си, без да погледне повече към спящия мъж. Ослуша се, после забърза към една отворена врата и надникна в стаята. Измачканите чаршафи и разпръснатите лични вещи показваха, че Люсиен се е нанесъл тук, след като й бе отстъпил своята спалня. Сигурно дрехите и оръжията и също бяха тук. Сабрина отиде до раклата в края на леглото, вдигна капака и се усмихна облекчено. Панталонът и жакетът й бяха най-отгоре. Под тях бяха пистолетът, шпагата и камата. Ризата и жилетката вероятно бяха твърде мръсни и разкъсани и той ги беше изхвърлил. Тя се облече набързо, нахлузи големите ботуши и препаса оръжията си. Най-много се зарадва, когато откри в един ъгъл маската си. Сплете косата си, вдигна я високо и я скри с перуката и двувърхата шапка.

Провери зареден ли е пистолетът й и тихо се измъкна от стаята. Изтича надолу по стълбата, ослушвайки се нервно.

Къщата беше тиха. Нощта вече свършваше, но навън цареше пълен мрак. Сабрина намери вратата към кухнята, измина тичешком дългия коридор и слезе по стълбичката към избата. Люсиен бе споменал, че избата е достатъчно здрава, за да затворят в нея Уил. Пред една врата беше седнал човек и хъркаше доволно. Сабрина стисна здраво пистолета, обърна се в посока към шума и светкавично опря дулото в голия врат на спящия пазач. Гласът й прозвуча опасно тихо:

— Без излишни движения, приятелче, иначе ще ти направя хубава дупка в черепа.

Внезапно събуденият мъж се задави от изненада и едва не падна от стола. Опита се да извие глава, за да погледне нападателя си, и преглътна шумно, като откри черната маска и двете блестящи очи под нея.

— Отвори вратата, за да видим дали големият ни приятел не желае да се присъедини към нас — заповяда властно Сабрина.

Пазачът се изправи бавно и отключи тежката врата. Когато я отвори, Сабрина го удари по тила с пистолета и той се строполи на пода с глух вик.

— Кой е? — попита в мрака Уил.

— Кой друг, ако не Бони Чарли — отговори дръзко Сабрина и едва не се изсмя с глас, толкова силно беше облекчението й, когато чу дрезгавото му ръмжене.

— Чарли! — извика възбудено Уил. — Вие ли сте наистина?

— Да, Уил, аз съм човек от плът и кръв, не дух, който те преследва — отговори весело тя и измъкна камата си, за да пререже въжетата му.

Уил първо трябваше да се подсигури, че пазачът няма да им създава повече неприятности. После се протегна доволно и се обърна към спасителката си.

— Отдавна ми се искаше да смачкам малко идиотската физиономия на този подлец — призна ухилено той.

— Побързай, Уил, вече се зазорява. Трябва да се махнем оттук, преди слугите да са се събудили — предупреди го нервно Сабрина.

— Готово, вече сме на път — съгласи се весело Уил и увереният му глас беше балсам за опънатите нерви на Сабрина.