Лори Макбейн
Грешницата (16)

Глава петнадесета

Сабрина настигна Ричард малко след шотландската граница. Когато влязоха в двора на една гостилница, тя видя голямата, черна, обкована с гвоздеи пощенска карета и слизащите от нея пътници. Огледа ги внимателно, но Ричард не беше между тях. Тъкмо щеше да заповяда на кочияша да продължи напред, когато забеляза някакво движение с ъгълчето на окото си. На покрива на каретата, сред струпания багаж, изникна червенокоса глава. Ричард се прехвърли през куфарите и пазачът, който пътуваше до кочияша, му помогна да слезе.

Сабрина слезе от каретата си и последва Ричард в гостилницата. Мина доста време, преди да открие момчето между многото пътници. Братчето й стоеше в един ъгъл и се взираше жадно в яденето, което поднасяха на пътниците на една дълга маса.

Ричард бръкна в джоба на панталона си и извади няколко монети. На таблата, която тъкмо носеха покрай него, имаше печена патица, месни пастети, яйца и тортички. Сладкият аромат го удари право в носа, но като преброи монетите в шепата си, той сведе примирено глава и се отдръпна настрана.

Сабрина влезе в кръчмата и бавно закрачи към братчето си. В помещението беше шумно и момчето не чу приближаването й.

— Ричард — проговори меко тя.

Червенокосата глава се стрелна нагоре, очите зад дебелите стъкла на очилата се разшириха от учудване.

— Рина? — прошепна невярващо той, после се втурна да я прегърне. — О, Рина, ти идваш винаги, когато имам нужда от теб! Толкова исках да си с мен — призна тихо той, подсмръкна и притисна лице в рамото й.

— Гладен ли си? — попита с усмивка тя, когато той се изправи и смело се опита да овладее треперенето на устата си.

— Мога да изям цяла тава пудинг — отговори жадно той, забравил мъките си. Щом Сабрина беше с него, вече нямаше нищо страшно.

Сабрина нае отделна стая и поръча богат обяд. Стана й смешно, когато момчето си взе трета порция пудинг с ябълки и портокали и го погълна с удоволствие. Тя бутна настрана чинията си, отпи глътка вино и се замисли какво би трябвало да му каже. Беше толкова облекчена, когато го намери, че сърце не й даваше да му се скара за глупостта да я напусне без предупреждение.

— Надявам се, съзнаваш, че си постъпил много непочтено, като се измъкна тайно от къщи. Можеш ли да си представиш как се чувствах, когато един млад лакей ми каза, че си излязъл на разсъмване и си заминал с пощенската карета за Шотландия? — попита строго тя. — Не помисли ли колко грижи ще ми създадеш? Знаеше, че няма да ти позволя да заминеш, и просто избяга.

Ричард сведе виновно глава. След известно време погледна сестра си и от очите му капнаха две големи сълзи.

— Наистина не помислих за теб, Рина. Но бях сигурен, че го правя само за нас. Не ми се сърди, моля те — прошепна той, приведе се към нея и смутено я подръпна по ръкава.

Сабрина го привлече към себе си и го целуна с обич.

— Съжалявам, че трябваше да ти се скарам, но исках да знаеш как се чувствах след внезапното ти изчезване. Когато правиш нещо, винаги мисли и за другите хора, Дики.

— Но аз направих точно това, Рина! Исках да намеря съкровището и да ти го дам — заяви момчето и лицето му грейна в надежда. То помълча малко и замислено добави: — Смятам, че се отнасяш много зле с Люсиен, Рина. Та той ти е съпруг.

Сабрина усети, че се изчервява, и отговори кратко:

— Това е нещо друго.

— Не те разбирам. Понякога ми се иска отново да станете приятели. Помниш ли колко хубаво беше преди и как всички бяхме щастливи? Много ми е мъчно, че непрекъснато си причинявате болка — обясни той и сините му очи се замъглиха от тъга. Не беше лесно да разбереш възрастните.

Сабрина прехапа устни.

— И аз бих искала да бъде така, Дики, но Люсиен не искаше и не ми остави друг избор.

— Сега обаче искаш, нали? — попита с надежда той.

Сабрина се усмихна тъжно.

— Честно казано, не знам какво искам. А дори и да знаех, сигурно нямаше да мога да го постигна. Но стига толкова — заяви строго тя и бързо промени темата. — Тази вечер ще останем тук, а утре рано сутринта потегляме за Кемъри.

Ричард се отдръпна от нея и се напери като малко куче с настръхнала козина.

— Не, Рина. Няма да се върна с теб. Вече сме съвсем близо до целта и трябва да намерим съкровището на дядо. Само така можем да напуснем Кемъри и да заживеем постарому.

И аз няма да бъда зависима от един мъж, който не ме обича, каза си с болка Сабрина. Щеше да напусне Люсиен и нямаше да го моли за нищо. Реа щеше да бъде само нейна. Люсиен нямаше да си я поиска обратно, защото не беше момче, което един ден щеше да наследи Кемъри. Той обичаше дъщеря си, Сабрина беше сигурна в това, но все пак тя не означаваше толкова много за него, колкото би означавал един син.

Защо да не продължим пътя си и да потърсим богатството на дядо, запита се тя. Ричард имаше право да получи наследството си, за да стане независим и да не се страхува, че маркизът може да се върне и да го вземе под крилото си. Мъчно й беше за Реа, но пътуването нямаше да трае дълго, а и машата беше на сигурно място в Кемъри.

— Е, добре, Ричард, ще продължим — реши тя и момчето избухна в радостно ликуване.

 

 

Когато след около четиринадесет дни двамата се озоваха във високите планини, бяха уморени до смърт и болни от носталгия. Тесните, каменисти пътища на много места бяха залети с вода и почти непроходими и пътуването беше същински кошмар. Дори въодушевлението на Ричард се беше поизпарило след изтощителното пътуване в тясната, друсаща се карета.

Сабрина оглеждаше мълчаливо местата, през които минаваха. Никога не беше помисляла, че един ден ще се чувства чужденка в Шотландските планини — но днес се чувстваше точно така. Тя не беше вече част от Шотландия, а за Ричард местата, през които пътуваха, бяха напълно чужди — той беше твърде малък, когато заминаха, и не помнеше нищо.

Пристигнаха в малкото село Тимере и наеха стая в мрачната гостилница, където нямаше дори отделни стаи за хранене. Гостилничарят ги поздрави недоверчиво. Той не обичаше англичаните, но приемаше златото им. Слава Богу, че мърморещият кочияш и лакеите бяха слуги на Люсиен и се бояха до смърт от гнева на господаря си, иначе сигурно щяха да я оставят сама в тази негостоприемна страна.

Когато се оттеглиха в стаята си, Сабрина се опита да развесели Ричард.

— Утре ще станем много рано и ще тръгнем към планината. На коне, разбира се, защото с каретата е невъзможно. Замъкът на дядо се намира в една долина северно от тук и е разположен на един скален нос, който се издига стръмно над езерото. Трябва да прерисуваме картата от гоблена на хартия, за да ни е по-лесно да я носим — рече тя и се зарадва, че ще има някакво занимание за ръцете си.

— Горя от нетърпение да тръгнем — отговори щастливо Ричард. Утре ги очакваше истинско приключение, първото в живота му.

Когато на следващата сутрин наеха две здрави планински понита, гостилничарят не попита нищо, само се изправи на вратата и ги проследи с мрачен поглед, докато се изкачваха по близкия хълм.

Когато стигнаха върха, Сабрина и Ричард спряха и мълчаливо се загледаха към мъртвата кафява степ на Кулодън Моор и покритите със сняг планини на Морай Фърт и Грийн Глен, които се издигаха в самото сърце на Шотландия. Сабрина пришпори понито си и отвърна поглед от мрачното тресавище. Очите й се напълниха със сълзи. Трябваше да внимават много, докато заобиколят блатото с многобройните му опасни дупки. Понитата пристъпваха уверено по мочурливата земя, осеяна с безброй вадички и покрита с гъста растителност. Ричард не изоставаше от сестра си. Скоро влязоха в тесния проход, който водеше към долината. Местността беше гориста, от странно оформените скали се спускаха кристалночисти водопади. Когато навлязоха в долината, по гърба на Сабрина пролазиха студени тръпки и тя погледна загрижено към облаците пара, които се виеха към планинските върхове. Много скоро мъглата можеше да се спусне в долината и непредпазливият пътник да се обърка в непроницаемия мрак.

Тя спря кончето си на няколко пъти и се вслуша напрегнато. Над долината се носеха странни звуци.

— Кой вдига такъв шум? — попита Ричард, който също беше наострил уши.

Сабрина се засмя смутено.

— Сигурно съм полудяла, но мисля, че е гайда.

— Нали законът го забранява, Рина?

— Прави си, Ричард, и аз мислех същото.

Нито един слънчев лъч не проникваше в гъстата дъбова и борова гора и Сабрина усещаше как студът я пронизва до кости. Слава Богу, че се беше сетила да вземе кадифената наметка с качулка, която скриваше косата и отчасти лицето й.

— Тук е страшно, Рина — промърмори унило Ричард.

Сабрина му се усмихна окуражително през рамо. Той също беше облечен в топло палто, а големият шал на главата го пазеше от студените ветрове, които се спускаха по покритите със сняг планини.

— Сигурна ли си, че това е долината? — изкрещя Ричард, за да надвика шума на реката, която си проправяше път през скалите.

Сабрина се постара да скрие съмненията си и извика в отговор:

— Да, почти стигнахме. Остава ни още съвсем малко… може би — прибави на себе си тя.

Пътят направи остър завой покрай една издадена скала и когато излязоха от другата страна, Сабрина и Ричард спряха като заковани. Пред тях се простираше сребърно езеро, а на брега му стърчаха руините на замък.

— О, Рина — прошепна страхопочтително Ричард, макар че в гласа му се долавяше и разочарование. — Замъкът е разрушен. Мислиш ли, че са намерили и златото?

Сабрина подкара понито си по скалистия склон към езерото, устремила неподвижен поглед в разрушения си дом. Въпросът на Ричард остана без отговор.

— Защо са го направили? Защо са сринали замъка до основи? — попита мрачно тя, докато препускаше по брега на езерото. Вълните меко се плискаха в пясъка. Когато стигнаха, Сабрина скочи от седлото и тръгна бавно към изпопадалите стени. Огромни каменни късове, части от някогашни наблюдателни кули, бяха разпръснати във вътрешния двор. От каменната стълба беше останал само скелетът, покривът на големия салон беше срутен. Изпълнена с ужас, Сабрина гледаше разрушения замък и стискаше до болка ръката на братчето си.

— Това беше друг живот, Ричард — прошепна тъжно тя и сякаш чу гласа на дядо си да отеква в голямата зала.

— Помня деня, в който заминахме оттук. Помня как слязох по тази стълба — заяви учудено Ричард и се огледа недоверчиво. В голямата зала, обрасла с бурени, гнездяха кресливи чайки. Стреснати от проникването на натрапниците, те се виеха над главите им и се опитваха да ги прогонят с пронизителни писъци.

Момчето извади картата и се опита да се ориентира.

— Мисля, че пещерата е оттатък — рече Ричард и посочи към отсрещния бряг на езерото. — Но как ще стигнем дотам? Не е посочен пътят.

Сабрина разгледа картата, после се обърна към езерото.

— Трудно е да се каже. Да вървим — настоя внезапно тя, защото изведнъж беше изпитала страх да остане сама в руините. — Трябва да се върнем, преди да е паднала мъглата.

Ричард последва сестра си и двамата скоро изкачиха високите скални блокове, разпръснати навсякъде по брега на езерото. Тръгнаха по една камениста пътека, която изобщо не беше обрасла с трева, сякаш членовете на клана я използваха всеки ден.

Изведнъж Сабрина спря. Пътеката изчезваше в езерото.

— Бях забравила, че тук не може да се мине, Дики. Няма как да стигнем до другия бряг. Нямаме лодка.

Двамата спряха пред водата и се загледаха в отраженията си. Изведнъж Ричард нададе уплашен вик. Към двата образа във водата се бе присъединило трето лице. Сабрина преглътна с мъка, обърна се и погледна смаяно човека, който незабелязано се беше приближил до тях. Ричард изхленчи тихо и се притисна до сестра си.

Мъжката фигура направи няколко крачки напред и ги измери с див поглед. Брадата му беше до пояса, косите висяха разбъркани по раменете, на главата му беше нахлупена шапка с орлово перо.

Сабрина огледа внимателно карираната кърпа и висящата на колана кожена торбичка. Човекът носеше карирани чорапи до коленете и тежки шотландски обувки. Беше загърнат в шотландско наметало, в едната си ръка стискаше меч, в другата кама с блестящо острие.

Сабрина придърпа Ричард зад гърба си и се опита да не покаже на непознатия колко я е страх. Мъжът беше въоръжен, а през рамото му висеше гайда. Сабрина беше много изненадана от вида му, защото знаеше, че това облекло е забранено със закон, също както и свиренето на гайда. Сигурно той беше свирил преди малко.

— Сабрина — прошепна страхливо Ричард и стисна до болка ръката й.

Странният мъж отмести поглед от Сабрина и се обърна към момчето, чиято червена коса стърчеше изпод дебелата кърпа. Мъглата бавно се стелеше над долината. По косата на Ричард надвиснаха блестящи капчици, а светлинните, които се отразяваха в очилата му, придаваха на очите му сивкав блясък. Макар че трепереше с цялото си тяло, момчето отговори смело на погледа на шотландеца.

Мъжът направи крачка към тях и изведнъж се ухили широко.

— Ангъс? — попита смаяно той. — Не знаех, че си ти. Толкова чаках завръщането ти. Чудех се какво да правя, когато те отнесоха в замъка. Чуваше ли гайдата ми, Ангъс? — попита с надежда той. — Вървях през долината и свирех за теб.

Сабрина почувства как от сърцето й падна камък. Най-после беше познала мъжа. През последните шест години той се беше променил толкова много, че бе станал напълно неузнаваем.

— Ейвън? Ейвън Макелдън, това си ти, нали? — попита колебливо тя.

Мъжът се обърна към нея и я изгледа объркано.

— Аз съм внучката на лерда — обясни тя със същите думи, които беше употребила преди много години.

Очите на шотландеца заблестяха.

— Малкото момиче?

— Да, нали ме помниш? — засмя се радостно Сабрина. — А това е брат ми, внукът на лерда.

Макелдън пристъпи по-близо.

— Внукът? — попита той и от очите му потекоха сълзи. — Значи лердът е мъртъв? А аз помислих, че духът му е дошъл да ме вземе. Обещах му всяка нощ да свиря на гайда — промърмори той и очите му огледаха внимателно лицето на момчето.

Сабрина се усмихна, макар че сърцето й замираше от тревога. Мъглата ставаше все по-гъста.

— Трябва да си вървим, Ейвън, иначе няма да намерим пътя в мъглата. Утре ще дойдем пак — обеща тя и дръпна Ричард за ръката.

Ала Ейвън им препречи пътя.

— Няма да стигнете далеч — обясни той. Мъглата вече ги обгръщаше. Като видя уплашените им лица, той се усмихна окуражително. — Няма страшно, аз ще ви заведа на сигурно място. Да вървим — заповяда той и им направи знак да го следват.

— Ами понитата? — попита загрижено Ричард. — Те останаха в замъка.

Ейвън не се трогна.

— Нищо няма да им стане на кончетата — отговори спокойно той.

Двамата го последваха през мъглата. Вървяха дълго по един скалист склон, докато внезапно чуха плискането на вълните точно пред краката си.

— Ще се качим на лодката и ще прекосим езерото — обясни Макелдън и издърпа една малка лодка от скривалището й. Стърженето на дъното по чакъла отекна оглушително в ушите им.

Сабрина се огледа нерешително.

— Не бива, Ейвън. Не ми се иска да се отдалечавам от замъка. Ако мъглата се вдигне, можем да слезем в Тимере, преди да се е стъмнило.

— Нямаш друг избор, момиче — възрази категорично Ейвън. — Не знаеш пътя. Никой не може да избегне мъглата — заключи той и им махна да влязат в малката лодка.

Сабрина хвърли бърз поглед към бледото лице на Ричард и примирено седна в лодката. Ейвън я избута във водата, покатери се вътре и примитивното превозно средство се понесе по вълните, обгърнато в мъгла. Валеше ситен дъждец, по лицата им блестяха капки.

— Знаеш ли къде отиваме, Ейвън? — попита загрижено Сабрина. Тя не виждаше нищо пред очите си, толкова гъста беше мъглата.

— Не се страхувай, момиче, много добре знам пътя.

Сабрина му повярва, защото дъното на лодката скоро застърга в твърда земя. Слязоха на бряг, заобиколен от грамадни, хлъзгави скални блокове. Шотландецът ги поведе уверено по една стръмно изкачваща се пътечка, която свършваше пред тесен отвор в скалата. Той мина пръв през мрачния тунел и влезе в грамадна пещера, осветена от множество факли, поставени в специални гривни по стените. Въздухът ухаеше на смола.

Сабрина и Ричард се оглеждаха смаяно. На куки в стената висяха труповете на овца и крава. По стените бяха заковани кожи, няколко бяха разпрострени и на пода, а в един ъгъл имаше нар с одеяла и карирани наметала. Сабрина свали качулката си и двамата с Ричард застанаха пред пращящия огън в средата на пещерата.

Ейвън Макелдън зашета из пещерата, събра няколко одеяла и ги нареди пред огъня.

— Седнете, аз ще ви направя нещо топло за пиене — покани ги той. Сабрина му се усмихна с благодарност и издърпа Ричард да седне.

Момчето се уви в палтото си, без да изпуска от очи едрата мъжка фигура.

— Тук не ми харесва, Рина — прошепна то и огледа недоверчиво опушените стени и сенчестите ъгли.

Сабрина прехапа устни, после се принуди да се усмихне и отговори уверено:

— Нищо няма да ни направи, Ричард. По-добре да се скрием тук, отколкото да се лутаме в мъглата. Ейвън е стар приятел на дядо и можем да му имаме доверие.

— Той ме гледа странно, Рина.

— Това е, защото много приличаш на дядо. Той също имаше червена коса, а скоро и носът ти ще бъде точно като неговия. Само трябва още малко да пораснеш — подразни го тя и се зарадва, когато лицето му грейна в усмивка.

Ейвън играеше чудесно ролята си на домакин и сякаш се намираше в голямата зала на замъка, а не в скритата под скалите пещера. Направи им силен бульон и го сервира в дървени купи, опече овесен хляб и една прясно уловена в езерото пъстърва.

— Яденето беше чудесно, Ейвън — похвали го Сабрина и отмести празната си чиния. Напрежението й беше отслабнало.

Очите на мъжа засияха от радост.

— Ами, аз вече съм станал истинска готвачка. Един мъж не би трябвало да готви, но като си нямам никого, който да ме храни…

— Никоя жена не би се справила по-добре — усмихна се Сабрина и смушка братчето си.

— Много ви благодаря, сър, беше наистина вкусно — проговори учтиво момчето.

Ейвън се изправи гордо.

— Аз съм твой верен човек, Ангъс, тук съм, за да ти служа — отговори покорно той.

Ричард се стресна и погледна безпомощно сестра си.

— Аз не съм… — започна смутено той, но Сабрина побърза да го прекъсне.

— Той е много доволен, Ейвън — обясни тя и се усмихна на дивия шотландец.

— Добре, а сега вземете тези одеяла. Тази нощ ще спите до огъня — нареди Макелдън и отиде да почисти съдовете. Беше им струпал дебела постеля от сушени треви и цветя.

Ричард хвърли страхлив поглед към Сабрина. Много му се искаше да се махне оттук.

— Междувременно мъглата трябва да се е вдигнала, Ейвън. Много сме ти благодарни за гостоприемството, но е по-добре да тръгваме — започна умолително Сабрина.

Ейвън, който носеше към огъня цял наръч съчки, спря изненадано.

— Не ставай глупава, малката. Мъглата не се е вдигнала и трябва да останете тук — обясни строго той и ги изгледа предизвикателно.

Сабрина кимна на Ричард да не се противи. Трябваше да се примирят със съдбата си. Знаеше, че без шотландеца няма да намерят пътя към замъка, независимо от мъглата, камо ли пък да излязат от долината.

Двамата си легнаха и с облекчение установиха, че постелята от листа и цветя е много мека и удобна. Ричард се сгуши до сестра си и тя обгърна окуражително тесните му рамене.

— Кой е този човек, Сабрина? — попита момчето.

Сабрина, която беше устремила поглед към догарящия огън, отговори замислено:

— Той беше гайдар на клана и спаси живота ми. Помогна ми да избягам от англичаните. Ако не беше той, сега щях да лежа мъртва някъде в долината. Не мога да му причиня болка, Ричард. Длъжни сме да се отнасяме любезно с него, разбери. Вече толкова години живее съвсем сам в долината. Нищо чудно, че се е побъркал. Изпитвам съжаление към него.

Ричард помълча малко, после попита съвсем тихо:

— Мислиш ли, че знае нещо за съкровището?

Сабрина поклати глава в мрака.

— Нямам представа. Той беше много близък с дядо и…

— Дали да му покажем картата? — продължи с въпросите Ричард.

— Може да знае къде е пещерата. Дали не е някъде наблизо? — Гласът му трепереше от възбуда.

— Може би. Утре ще го попитаме. Спи сега. Искам да сме отпочинали, за да имаме сили да търсим.

Сабрина скри лице в ръцете си и се опита да прогони тъгата по Кемъри. Реа й липсваше много. Копнееше да притисне до себе си малкото телце, да целуне русата косичка. Беше забравила колко изолирани и старинни са шотландските планини. Този свят беше съвсем друг и тя се чувстваше чужденка в него. Очите й се напълниха със сълзи. Искаше да се върне у дома. Искаше да прегърне детето си, да види отново Люсиен. Дори караниците им й липсваха.

Не знаеше откъде дойде това чувство на страх, но то просто връхлетя върху нея и завладя цялото й същество. Изведнъж реши, че никога вече няма да напусне планините и да види отново Кемъри и Реа.

Люсиен сигурно беше узнал, че е заминала. Дали щеше да се разтревожи? Дали щеше да тръгне да ги търси? Къде ли беше сега съпругът й?

 

 

Люсиен подкара коня си през реката, която им препречваше пътя. Водата опръска прашните му ботуши и по черната кожа потекоха мръсни вадички. Той хвърли мрачен поглед към сивото небе, после се обърна към мъжа, който яздеше мълчаливо редом с него.

— Никога ли не свети слънцето в тази проклета страна? — попита той и се ухили подигравателно.

Терънс Флетчър се засмя уморено.

— През цялото време, докато бяхме на лагер тук, не го видях нито веднъж. Някои хора твърдят, че имало много слънчеви дни, но не съм срещнал нито един, който да ги е видял с очите си.

Люсиен опъна рамене.

— Мислиш ли, че са тръгнали към замъка?

— Не съм съвсем сигурен, но съм готов да се обзаложа — отговори със сериозна физиономия Терънс. — Моля се на Бога да се окажа прав.

— Защо на Ричард му е хрумнало да бяга в Шотландия? — попита поне за стотен път Люсиен и пак не можа да си отговори.

— Сигурно е свързано със замъка. Проследихме пътя на каретата дотук и се надявам да я намерим в Тимере. Замъкът се намира в планините над селото. Сигурно са там. Имат най-много ден преднина. Ако не бяхме попаднали в онова наводнение, вече щяхме да сме ги настигнали. Сигурно сме загубили три дни — промърмори злобно той. — Май остарявам. Разстоянието ми се струва огромно, планините са станали по-високи, а гърбът ми е скован и ме боли.

Люсиен се ухили съчувствено.

— Същото важи и за мен. Разходките в Хайд Парк не са особено добра подготовка за езда от няколко стотици мили, така че ще ти призная, че и аз не се чувствам по-добре.

Досега бяха нощували винаги в гостилница, но тази вечер бяха принудени да спят под открито небе. Люсиен изяде бързо, макар и без наслада своята част от провизиите и благодарно прие предложението на бившия полковник той да приготви постелята. Опитът беше помогнал на Терънс да състави точен маршрут и да разпредели храната.

— Странно, но тук винаги съм се чувствал не на мястото си — отбеляза по едно време полковникът, седнал от другата страна на огъня. — Помня какво облекчение изпитах, когато получих заповед да се върна в Англия. Винаги имах чувството, че се движа в друго време. Планините са толкова странни. Даже езикът на хората е друг.

— Разкажи ми как срещна за първи път Сабрина — помоли дукът и се загърна в дебелото одеяло.

— Не преставам да се чудя на случайностите на живота. Никога не съм помислял, че един ден ще се оженя за сестрата на малкото момиче и че ще се върна тук да я търся и да я спася от някаква непозната опасност.

— Мери казва, че Сабрина е видяла със собствените си очи битката при Кулодън — промърмори Люсиен.

— Никога няма да забравя малката красавица, която срещнах в гората. Виолетовите й очи святкаха яростно, бузите й пламтяха като огън, устата трепереше — описа я тихо Терънс. — Вдигна пистолета си и изпрати един куршум към мен, макар че оръжието тежеше колкото нея самата.

— И днес си е същата. Характерът й не се е променил особено — отбеляза сухо Люсиен.

— Тя няма да се опитоми никога, Люсиен. Сабрина е една темпераментна малка кобилка и никога няма да спре да се бунтува — опита се да обясни Терънс. — Но ти я обичаш точно затова, нали? — попита с усмивка той. Лицето на дука не се виждаше в мрака, но той чу ясно как остро си пое дъх. — Ти я обичаш, Люсиен, не отричай. Но си прекалено упорит, за да го признаеш.

— Не, Терънс, не съм упорит, по-скоро съм изплашен. Влюбих се в тази малка вещица много отдавна, но когато го осъзнах, вече бях извършил най-страшните грешки в живота си. Не биваше да лъжа Сабрина, за да я направя своя жена. Но как мислиш, щеше ли да ми повярва, ако след като си беше спомнила, че я искам за жена само за да наследя Кемъри, й бях заявил, че изведнъж съм пламнал от искрена и честна любов? — Люсиен се изсмя горчиво. — Не, нямаше да ми повярва. Тя беше толкова ядосана, толкова засегната в гордостта си, че не би изслушала никого, най-малкото мен.

— Но тя те обича. Знаеш ли колко пъти съм ви наблюдавал след сватбата? Тя беше истински щастлива.

— То беше, защото започнахме отначало, без недоразумения и болезнени спомени за миналото, които разрушиха връзката ни. Тогава я обикнах истински. Желаех я още от първата ни среща, но след сватбата ни желанието се превърна в нещо сериозно и дълбоко — призна тихо Люсиен. — Това беше напълно ново за мен и тъй като нямам опит в това отношение, направих цял куп грешки.

— Защо, за Бога, изчака да мине цяла година, преди да й кажеш истината? Ти се отнасяш много зле с нея и трябваше да се сетиш, че когато я оставиш да се оправя сама, ще се забърка в някоя каша.

— Исках да й дам време да се успокои и да лекува проклетата си гордост. Надявах се, че ще забрави старите рани, и смятах, че след раждането на Реа ще можем още веднъж да започнем отначало. Но месеците минаваха и с тях намаляваха и шансовете ни да променим нещо. Никога досега не съм изпитвал страх или колебание как да постъпя — но този път не посмях да взема решение. Установих, че ме е страх да изляза открито срещу Сабрина. Не можех да рискувам и да я загубя завинаги. Когато напрежението стана непоносимо, нервите ми отказаха и избягах в Лондон. Ето как стана така, че не бях до нея, когато имаше нужда от мен.

— Не се обвинявай, Люсиен. Никой не можеше да знае, че ще се случи нещо такова.

— Но Мери… — Възрази уморено дукът.

— За съжаление тя не успя да го предотврати — прекъсна го категорично Терънс. — Много ми се иска да знам точно какво възнамерява Сабрина.

На следващото утро, след тричасова езда, двамата влязоха в едно малко село.

— Тимере — обясни Терънс и очите на Люсиен заблестяха очаквателно. В далечината се виждаше покрито със сняг планинско било, блещукаше сребърната повърхност на езеро.

Терънс хвърли бърз поглед към спътника си и отбеляза здраво стиснатата уста и решителната стойка. Дукът препускаше по тясната улица, без да отмества поглед встрани, и изглеждаше отслабнал и измъчен.

Двамата откриха едновременно семейната карета на дуковете Кемъри. Лакеите тъкмо я почистваха от натрупалата се кал. Мъжете вдигнаха глави при тропота на конските копита и когато видяха господаря си, възкликнаха от радостна изненада. Втурнаха се и го заобиколиха, за да го поздравят. Помогнаха на двамата уморени ездачи да слязат от седлата и отведоха конете в обора.

— Ако знаете как се радваме да ви видим, господарю — взе думата кочияшът и се поклони почтително.

— Здравей, Джордж — поздрави с усмивка дукът. — Изглеждаш доста уморен.

— Прав сте, господарю, но ще се осмеля да кажа, че каретата се оказа много здрава.

— Много добре. Приемам, че това е било голямо облекчение за Нейна светлост. Погрижи се за конете ни, Джордж, защото нашият път също беше дълъг и бедните животни са изтощени — нареди Люсиен и се запъти към гостилницата.

— Чуйте, Ваша светлост! — извика подпре му кочияшът и се втурна към вратата.

— Какво има? — попита учудено Люсиен и го изчака.

— Искам да ви кажа нещо за Нейна светлост — продължи, без да се замисля, Джордж.

— Какво има? — смръщи чело Люсиен. — Тя е в гостилницата, нали? Надявам се, че не е болна? — попита загрижено той.

— Честно казано, Ваша светлост, съпругата ви не е тук — отговори потиснато кочияшът.

Люсиен погледна Терънс, който беше изслушал с внимание думите на кочияша, и попита кратко:

— Къде е отишла?

Джордж облиза нервно устните си и отговори:

— Тя и младият лорд излязоха вчера сутринта на две шотландски понита и още не са се върнали. Вероятно са били изненадани от мъглата и са се подслонили някъде. Много съжалявам, Ваша светлост, ние искахме да тръгнем с тях, но Нейна светлост отказа категорично и ни заповяда да останем тук — обясни потиснато той. — Вече претърсихме местността, но не открихме нито следа от нея или от младия господар.

— Много ти благодаря, Джордж. Ти си направил всичко, което зависи от теб.

Люсиен се обърна рязко и тръгна с големи крачки към гостилницата. Терънс го следваше по петите. Гостилничарят ги посрещна на вратата, много изненадан от пристигането на двама нови гости, след като цяла година не беше идвал никой.

— Дукеса Кемъри е отседнала в гостилницата ви. Желая да видя стаята й и ви моля да приготвите още две за мен и придружителя ми — нареди спокойно Люсиен, без да се тревожи от киселата физиономия на гостилничаря.

— Не съм сигурен, че мога да ви подслоня — отговори бавно шотландецът. — И кой сте вие, та желаете да влезете в стаята на една дама?

— Аз съм нейният съпруг, дук Кемъри. Виждате, че имам правото да го направя.

Стоманеният поглед на белязания мъж сломи съпротивата на гостилничаря.

— Добре, така да бъде. Желаете две стаи и нещо за ядене, така ли?

— Дайте ни, каквото имате — усмихна се Люсиен. — Коя стая е на Нейна светлост?

— Първата врата вдясно.

Терънс тръгна след дука по тесния коридор. Двамата влязоха в машата стая и се огледаха очаквателно. До леглото бяха оставени два куфара — единият беше на Сабрина, а вторият, по-малкият, на Ричард. Стаята беше подредена и чиста, леглото приготвено, не се виждаше нито една лична вещ.

Люсиен въздъхна уморено.

— Не знам какво се надявах да намеря. Но щом конете си отпочинат, тръгваме към планините. Трябва да ги намерим. Дали гостилничарят знае къде е замъкът?

— Забрави за конете. Няма смисъл да ги мъчим. В тази пустош са ни необходими шотландски понита — отговори уверено Терънс и добави: — Мисля, че не е зле да погледнем в куфарите. Ако са носили нещо важно, сигурно са го скрили от любопитни погледи.

Люсиен коленичи пред куфара на Сабрина и се опита да го отвори.

— Вземи — рече Терънс и му подаде джобно ножче.

Дукът пъхна острието в ключалката и тя щракна. Той вдигна капака и погледна унесено добре познатите рокли на Сабрина. Помилва една дантелена риза, разрови се по-навътре, но не намери нищо, което да му е от помощ. Раздипли долните дрехи и кърпите и скоро стигна до дъното, без да открие нищо. Понечи да нахвърля дрехите обратно, когато Терънс се приведе и взе навит на руло гоблен.

— Какво е това? — промърмори учудено той и изведнъж извика изненадано: — Велики Боже!

Люсиен скочи като ужилен.

— Какво видя, по дяволите?

— О, Люсиен, не мога да повярвам на очите си! Ето отговора на въпроса какво търсят тук Ричард и Сабрина — отговори възбудено Терънс и разстла гоблена на леглото.

Люсиен изгледа смаяно фината бродерия.

— Та това прилича на карта! Виждам замък, езеро, църква. — Той присви очи, проследи пътя на дребните фигурки и следата на златните конци и извика: — Боже, това е карта на заровено богатство!

— Точно така. Старият лерд го е скрил преди шест години, за да го опази от англичаните. Старецът е постъпил умно, защото английската армия грабеше де каквото срещне и неговият замък беше сринат до основи. Не открихме нищо и това е много странно. Откъде ли се е взел този гоблен и защо точно сега, шест години по-късно?

Люсиен стисна тънката материя толкова здраво, че кокалчетата му побеляха.

— Помниш ли видението на Мери? Тя каза, че Сабрина и Ричард са били в някаква лодка, нали? — попита глухо той.

Терънс кимна загрижено.

— Защо не са се върнали? Замъкът е само една руина, Люсиен. Нямам представа къде може да са прекарали нощта.

Дукът сгъна внимателно гоблена и го пъхна под мишницата си.

— Ела да поговорим с гостилничаря. Този тип знае нещо.

Яденето вече ги очакваше в кръчмата, заедно с кана бира и бутилка уиски.

— Ще позволиш ли да говоря аз, Люсиен? — попита Терънс, когато влязоха в обширното помещение и седнаха на масата. — Ако не го подхванем правилно, няма да научим нищо. При тези хора заплахите не помагат. Довери ми се, моля те.

Люсиен хвърли нетърпелив поглед към гостилничаря и въздъхна примирено.

— Е, добре, но не се бави много — отговори неохотно той, наля си чаша уиски и я изпи на един дъх. В продължение на няколко минути ядоха мълчаливо. Дукът беше много изненадан, че е в състояние да яде, макар че в гърлото му беше заседнала буца.

След като свършиха, Терънс повика гостилничаря и му предложи да изпие по чаша с тях. Шотландецът се изненада не по-малко от Люсиен, макар да знаеше, че така изисква обичаят, но след кратко колебание се съгласи и си наля чаша уиски.

— Както чувам, дукесата и братчето й вчера не са се върнали от езда?

Гостилничарят вдигна незаинтересовано рамене.

— Не мога да знам какво вършат гостите ми и къде се намират. Терънс стисна здраво устни и хвърли предупредителен поглед към Люсиен, който вече кипеше от гняв.

— Но вие сте им дали понита, нали?

— Да.

— Видяхте ли в каква посока тръгнаха? — попита търпеливо полковникът.

— Не съм съвсем сигурен — отговори с хитра усмивка гостилничарят и понечи да стане, но следващият въпрос на Терънс го накара да замръзне на мястото си.

— Знаете ли, че дукесата е внучка на стария лерд от замъка, а момчето е единственият му внук и наследник?

Гостилничарят се плесна по челото.

— Ама че съм глупак! През цялото време си мислех, че момчето прилича на шотландец. Червените му коси са същите като на хората от клана. А сега си спомням как разправяха, че едната внучка е различна. Казваха, че е тъмна като нощта и също толкова дива.

— Към замъка ли тръгнаха? — попита Терънс с надеждата да получи повече информация след това разкритие.

— Сигурно. Потеглиха право към долината — отговори гостилничарят и поклати глава. — Трябваше да ги предупредя, но като не знаех къде отиват…

— За какво да ги предупредите? — намеси се остро Люсиен, който беше изгубил търпение. — Заради мъглата ли?

Мъжът отново поклати глава.

— Мъглата е ужасна, вярно, но в долината броди призрак и ще ги убие.

Люсиен и Терънс се спогледаха загрижено.

— Какъв призрак? — попита недоверчиво полковникът.

— В долината на замъка броди призрак. Английските войници също не повярваха, влязоха вътре и не се върнаха. Никой не смее да отиде там, защото знае, че няма да излезе жив — отговори с пълна увереност гостилничарят.

 

 

— Желая ви добро утро — поздрави на следващата сутрин Ейвън Макелдън и се наведе над огъня, където пържеше няколко яйца. Паля в чашите ароматен билков чай, подаде ги на двамата си гости и продължи със сияещо лице: — Подсладих го с горски мед. Нали го обичате сладък?

Ричард отпи голяма глътка и кимна признателно.

— Прекрасен е, Ейвън — рече той, но страхът в очите му още не беше изчезнал.

— Радвам се.

— Вдигнала ли се е мъглата, Ейвън? — попита с надежда Сабрина.

— Не, момиче, още не — отговори мъжът, без да вдига очи от огъня.

— Кога смяташ, че ще се изясни? — не се отказа Сабрина.

— Нямам представа — отговори упорито Ейвън и изсипа яйцата в чиния със студено агнешко.

Ричард закуси с голям апетит, макар че се смущаваше от пронизващия поглед на шотландеца. Сабрина едва преглътна няколко хапки.

— Ти познаваш добре долината, нали, Ейвън? — попита тихо тя.

— Да, живея тук от цяла вечност.

Сабрина кимна на братчето си и момчето бързо извади картата от джоба си.

— Знаеш ли къде е тази пещера, Рейвън?

Мъжът взе картата и я измери с мрачен поглед.

— Откъде имаш това, малкият? — попита той и очите му бяха пълни с недоверие.

— Направи я леля Маргарет — отговори Ричард, който трепереше от очакване. — По-точно, тя избродира гоблена, а ние прерисувахме картата. Каза ни, че дядо й е поръчал да избродира точния път към скритото богатство и после да даде гоблена на мен и Сабрина. Имаш ли представа къде е съкровището, Ейвън? — попита доверително момчето.

— Това беше тайна, малкият — отговори дрезгаво шотландецът. — Никой не биваше да я узнае.

— Ричард е единственият внук на лерда и има право да знае, Ейвън. Не смяташ ли и ти така? — намеси се Сабрина.

— Така е, момчето е в правото си — съгласи се Ейвън, взе меча и го втъкна в колана си. — Елате с мен, ще ви покажа съкровището, но не ви позволявам да разкриете тайната ми. Обещах на стария лерд да го пазя с цената на живота си.

Той им направи знак да го последват и Сабрина и Ричард станаха. Голямо беше учудването им, когато не излязоха от пещерата, а се запътиха към задния й край. Ейвън взе една от факлите, които бяха поставени по стените, и освети пътя им към един тъмен ъгъл. Пред очите им се разкри тесен проход, невидим откъм входа. Ейвън тръгна уверено напред. Ричард улови студената ръка на Сабрина и я поведе по хлъзгавата пътечка, все по-навътре в скалата. От стените се стичаше вода, а факлата в ръката на Ейвън хвърляше гротескни отблясъци по мокрия таван.

Стигнаха до края на тунела и спряха. Голяма дървена врата затваряше пътя им. Ейвън извади от кожената си торбичка огромен ключ и вратата се отвори с протяжно скърцане.

Ейвън влезе пръв в мрака и им направи знак да го следват. Двамата тръгнаха предпазливо след него, прекосиха една неголяма зала и когато стигнаха до дъното й, Ричард изведнъж стисна до болка ръката на сестра си.

— Погледни там! — извика възбудено той.

Погледът на Сабрина проследи протегнатата му ръка и дъхът й спря. Застанал до редицата старинни ракли, Ейвън осветяваше струпаните в тях златни и сребърни предмети и безброй монети. Истинско златно съкровище, като в приказките, десетина препълнени ракли, преливащи от пари и скъпоценности. На стената бяха опрени картини в тежки златни рамки, вази и други безценни предмети на изкуството.

Ричард отиде до една ракла и извади от нея голям бокал, пълен със златни гвинеи. После грабна една перлена огърлица и я подаде на Сабрина. Малките бели топчета блещукаха тайнствено в полумрака.

— Съкровището, Сабрина, намерихме съкровището! — извика задъхано момчето и заподскача възбудено около раклите. Сабрина го гледаше с радостно святкащи очи.

Ейвън бутна факлата в един железен пръстен и запали още няколко факли, които чакаха готови по стените. Сабрина и Ричард разглеждаха страхопочтително богатството на дядо си. Ричард напъха няколко шепи златни монети в джобовете си. Той вече се чувстваше собственик на съкровището. Ейвън застана зад момчето и го загледа с усмивка. Сабрина много искаше да сподели радостта на братлето си, но странното изражение на шотландеца й вдъхваше страх.

След малко Ричард се обърна към нея с грейнало лице и рече:

— Ела, Рина. Можеш да вземеш всичко, което… — Той замлъкна изведнъж, монетите в ръката му паднаха със звън на каменния под и се изтъркаляха настрана. Онемяло от ужас, момчето посочи към отсрещната стена, неосветена от факлите.

Сабрина проследи ръката му и изпищя задавено. Над главите им висяха два скелета, оковани във вериги. Ричард скри лице на гърдите на сестра си, тя го притисна силно до себе си. И двамата трепереха от страх. Ейвън се изкиска зад гърба им.

— Тези бяха глупаци. Кой ги караше да идват в долината? Искаха да откраднат съкровището. По-добре никой да не се опитва да го стори — проговори заплашително той, извади меча си и застана пред тях с широко разкрачени крака. Можеше да отсече главите им само с един замах.

Сабрина притисна Ричард до гърдите си. Инстинктът й подсказваше, че едно погрешно движение може да й коства живота.

Ейвън поклати тъжно глава.

— Не биваше да идвате тук. Вече знаете тайната и нямам право да ви пусна да си идете. Ще останете тук и ще охранявате съкровището, също като онези двамата — обясни той и се ухили коварно. Очите му шареха безумно по телата им.

— Нямаш право да ни докосваш, Ейвън — отговори с треперещ глас Сабрина. — Ние сме от кръвта на стария лерд. Ако ни сториш нещо, той никога няма да ти прости.

Мъжът смръщи чело и се замисли.

— Значи Ангъс ще се разсърди? Не знам какво да правя. Каза ми да пазя съкровището от англичаните — промърмори той, после ги изгледа недоверчиво. — Вие не сте от кръвта на лерда. Той не обичаше англичаните, а вие сте две английски кучета, дошли да откраднат златото — изсъска гневно той. — С тия тънки панталони ти си истински англичанин. Къде ти е поличката, момче?

Сабрина вдигна главата на Ричард и обърна лицето му към светлината.

— Погледни това момче, Макелдън, добре го погледни — изкрещя отчаяно тя. — Виждаш ли червената коса, виждаш ли очите и носа? Това е Ангъс. Ангъс е излязъл от гроба и е дошъл да те види — обясни настойчиво тя и бутна Ричард пред себе си, докато с другата ръка отчаяно се мъчеше да намери някакво оръжие в раклата.

Ейвън гледаше със съмнение вкамененото лице на Ричард.

— Наистина ли старият лерд е излязъл от гроба само за да дойде при мен, Ейвън Макелдън? — пошепна задавено той и за миг отпусна меча си.

Сабрина грабна една тежка златна чаша и без да се прицели, я запрати към сведената глава на шотландеца. Ейвън изпъшка и падна на колене.

Сабрина улови ръката на Ричард и хукна да бяга. Празните очни орбити на двата черепа я проследиха ухилено. Двамата забързаха по тесния тунел, доколкото им позволяваше хлъзгавият камък. По едно време Ричард полетя да падне, но Сабрина го дръпна с все сила, за да го изправи на крака, и го поведе навън. Стигнаха до голямата пещера, но знаеха, че нямат време за губене. Сабрина бутна Ричард да върви пред нея и се огледа уплашено. Ехото донесе до нея гневен вик. За миг пред очите й оживя бойното поле и тя потрепери. Макелдън искаше кръвта й. Това беше старият шотландски боен вик.

Когато най-после излязоха на открито, Сабрина примигна заслепена. Ейвън беше излъгал — мъглата се беше вдигнала, небето беше яркосиньо, между дърветата прозираше сребърната повърхност на езерото.

Двамата се втурнаха с последни сили надолу по склона, страхът им вдъхваше неподозирана енергия. Тичаха между дървета и храсталаци, прескачаха камъни и поточета и бързо стигнаха брега на езерото.

— Какво ще правим сега? — прошепна задъхано Ричард и хвърли страхлив поглед през рамо. Лудият шотландец много скоро щеше да се появи иззад дърветата.

— Помогни ми, Дики — отговори нервно Сабрина, която мъкнеше малката лодка по крайбрежния пясък. Ричард се включи в тегленето, двамата се напрегнаха и много скоро успяха да спуснат лодката на вода. В този миг между дърветата проблесна тежкият меч на Ейвън Макелдън. Карираното наметало се вееше зад гърба му.

Сабрина и Ричард замахнаха с греблата и побързаха да се отдалечат от опасния бряг. Двамата гребяха като обезумели, водата се плискаше на всички страни, докато изведнъж Ричард нададе страхлив вик и едва не изпусна своето гребло. Сабрина се огледа и видя мъжката фигура в шотландско каре, която гребеше с мощни движения зад тях и бързо ги настигаше. Макелдън имаше втора лодка!

— Заедно, Ричард, заедно — извика ядно Сабрина, хълцайки от страх и от гняв към проклетата лодка, която не искаше да се движи достатъчно бързо. Изведнъж обаче тя се понесе устремно напред, скоростта й се увеличаваше непрекъснато и само след минута двамата видяха руините на замъка.

— Попаднахме в течението — извика Сабрина и в сърцето й покълна нова надежда. Разстоянието между двете лодки се увеличи. Скоро щяха да стигнат спасителния бряг. Лодката буквално връхлетя в пясъка и ги запрати към сушата. Ричард се измъкна пръв и помогна на сестра си да слезе. Двамата хукнаха като подгонени зайчета, за да се скрият в руините. Тичаха по същата тясна пътечка, по която бяха слезли вчера, и когато най-после стигнаха замъка, бяха останали без дъх. Ако бяха продължили по брега, никога нямаше да успеят да се скрият зад дърветата или да изчезнат в тайнствената долина.

Сабрина се притаи между два грубо издялани гранитни блока и обходи с бдителен поглед околността, докато с мъка си поемаше дъх. Видя двете лодки на брега, но от Ейвън Макелдън нямаше и следа.

Тя притисна Ричард до себе си, двамата се скриха под една увиснала стълба и зачакаха. Сабрина изруга тихо, защото протестните крясъци на чайките сигурно щяха да издадат скривалището им.

— О, Рина — прошепна с треперещ глас Ричард, — толкова съжалявам. — По очите му потекоха сълзи, лицето му беше пепелносиво.

Сабрина обгърна покровителствено слабичките му рамене.

— Всичко е наред, Дики, не те обвинявам за нищо, миличък.

Момчето подсмръкна, пое дълбоко въздух и се опита да се овладее. Сабрина го залюля като бебе и той скоро престанала хълца. Изведнъж трополенето на падащи камъчета ги накара да замръзнат на местата си. Ричард се разтрепери като лист и двамата се свряха по-навътре в нишата.

Грозен вик отекна някъде зад гърба им. Сабрина беше толкова уплашена, че усещаше само лудото биене на кръвта в слепоочията си. Тя вдигна глава и изпищя ужасено, когато видя изправения на стълбата Макелдън. Мечът му блестеше заплашително, кръвясалите очи святкаха безумно. От гърлото му се изтръгна заплашително ръмжене и той скочи на плочника точно зад тях. Сабрина блъсна Ричард зад себе си, закри тялото му със своето и се приготви да посрещне смъртта. Само след секунди студеното острие щеше да прониже гърдите й. Точно в мига, когато шотландецът се нахвърли върху нея, отекна оглушителен изстрел. Ейвън Макелдън политна напред, свлече се на колене, мечът се търкулна със звън по каменната настилка. Той падна по лице на камъните и карираната наметка се разпростря върху безжизненото тяло, сякаш искаше да го скрие от любопитните погледи.

Сабрина не смееше да помръдне от мястото си. Застинала от ужас, тя не чуваше тежките стъпки, които тичаха към нея и Ричард.

— Сабрина, сърце мое — прошепна задавено Люсиен, грабна я в прегръдката си и я притисна с все сила до гърдите си, сякаш искаше да се увери, че е жива.

Сабрина се вгледа в белязаното му лице, без да може да повярва на очите си.

— Люсиен? — промълви смаяно тя, после се вкопчи отчаяно в него. — Ти си тук? — попита объркано тя, после отмести поглед към Терънс, който беше прегърнал успокоително момчето. Замаяна, тя погледна отново съпруга си и разбра, че ще запомни завинаги лицето му в този миг, белязано от умора и решителност. — Ти дойде, ти дойде, когато имах нужда от теб. О, Люсиен, никога вече няма да те напусна. И ти не ме пускай да си ида — прошепна умолително тя и очите й се напълниха със сълзи. Захълца и скри лице на гърдите му, за да изличи завинаги страшния спомен за безумния Макелдън.

 

 

Сабрина се усмихна плахо на Люсиен, който седеше на леглото й. Отново бяха в Тимере, в малката гостилница. Ричард спеше в съседната стая. Той бе погълнал механично вечерята си, после без съпротива се остави Терънс да го отведе в леглото. При спомена за преживения ужас Сабрина въздъхна и виолетовите й очи се замъглиха от болка.

— Опитай се да не мислиш повече за случилото се, Сабрина — посъветва я Люсиен, взе таблата с чай от скута й и я остави на масата. — Смъртта беше избавление за онзи беден безумец.

— Не мога да забравя, че именно той ми спаси живота, когато бях малко момиче. Защо днес се опита да ми го отнеме? — проговори тъжно Сабрина. — Знаеш ли какво? Радвам се, че ще се махна оттук. Някога бих дала всичко, за да се върна, а сега искам само да се прибера в Кемъри и да видя Реа.

— А мен? — попита тихо Люсиен. — Искаш ли да се върнеш и при мен, Сабрина?

Младата жена погледна дълбоко в тъмните му очи и за първи път в живота й гласът й прозвуча смирено:

— Много искам да се върна при теб, ако все още ме желаеш. Знам, че не ме обичаш — обясни задавено тя и преглътна с мъка, — но това не е от значение, стига само да ми позволиш да бъда до теб.

— О, Сабрина, съкровище мое — прошепна в ухото й Люсиен и я прегърна. — Та аз те обичам още откакто се целувахме в полята на Верик Хаус! — Забелязал изненадата й, той се разсмя весело. — Проявих се като истински глупак, но знаех, че в гнева си ти никога нямаше да ми повярваш, ако ти кажех, че щях да се оженя за теб дори ако трябва да загубя наследството си.

Виолетовите очи на Сабрина го гледаха неразбиращо, разширени от учудване.

— Исках да не те насилвам, да ти дам време да се влюбиш отново в мен, но моето твърдоглавие и твоята гордост се оказаха непреодолими пречки. Да не говорим за проклетата ми избухливост. — Той улови брадичката й и вдигна лицето й към своето. — Обичам те, Сабрина, и не искам да живея без теб. Мислиш ли, че сърцето ти ще ми прости? — попита сериозно той и я погледна в очите.

Сабрина обви с ръце врата му и отговори на погледа му с безкрайна любов.

— Толкова ми липсваше, Люсиен, толкова копнеех да дойдеш. Казвах си, че ако успея да се върна в Кемъри, ще направя всичко, за да спечеля любовта ти. Да върви по дяволите гордостта, защото животът ми не струва нищо без теб — призна тихо тя, докосна устните му със своите и продължи с усмивка: — Аз те обичам и ако още ме искаш, с радост ще те даря със син.

Люсиен избухна в смях, притисна я с все сила до себе си и се наслади на допира до младото й тяло.

— Днес в планините изгря слънце, Ричард намери богатството си, а аз… — Той спря за миг, целуна жадно разтворените й устни и довърши: — Аз също намерих моето съкровище.