Лори Макбейн
Грешницата (3)

Глава втора

Сабрина слизаше с леки стъпки по старото стълбище, всичките й мисли бяха заети с прекрасното лятно утро. През отворените прозорци долитаха мелодични птичи песни, лек вятър носеше в къщата аромат на рози.

Въоръженият разбойник от снощи беше отстъпил място на прелестна млада жена в светлосиня копринена рокля и кремава сатенена фуста. Дългата черна коса падаше на меки вълни покрай лицето, а скромният кок на тила изглеждаше твърде тежък за стройния врат, който се издигаше гордо от корсажа на роклята. Златни пръстени блестяха на ръцете й. Сабрина хвърли поглед към златното часовниче, което носеше на верижка на шията си, и смутено вдигна глава.

— Страшно закъснях, нали? — извика тя към Мери, която тъкмо подреждаше ваза ухаещи лилии на дъбовата маса в салона. — А денят е толкова прекрасен, че не би трябвало да пропускаме нито миг.

— Знам, но първо трябва да подредя книгите и да проверя прането, преди да излезем на пикник — отговори с усмивка Мери.

— Ти си най-добрата домакиня, Мери, от теб нищо не може да се скрие. Има ли поне една тайна, която още не си разкрила? — отзова се шеговито Сабрина, извади една лилия от кошничката и я помириса.

Усмивката на Мери угасна.

— Знаеш, че бих се радвала, ако нямах тези видения, Сабрина. Не искам да виждам бъдещето. Страх ме е от него. Имам чувството… — Мери спря за миг. — Толкова ме е страх, че ще се случи нещо, което ще унищожи всички ни.

— Сигурно снощи си сънувала нещо, което те прави нервна? — предположи Сабрина.

Мери поклати глава.

— Не, това е само някакво предчувствие, но много обезпокояващо. — Тя се усмихна измъчено.

— Но когато ти имаш предчувствие, винаги се случва нещо, Мери. Младата жена срещна ясния виолетов поглед на сестра си и странните й светлосиви очи плувнаха в сълзи.

— О, Сабрина, ако се случи нещо с теб, няма да го преживея! — Мери пусна лилиите, които държеше в ръка, и се хвърли към сестра си. — Ти си толкова малка и сладка и въпреки това рискуваш живота си за нас. Ако те заловят, ще умра!

Сабрина отговори на прегръдката и обвинително поклати глава.

— Ти си едно малко глупаче, Мери. Нищо няма да ми се случи. Нали имам Уил и Джон, а и твоята дарба ме предпазва от беди. Какво толкова може да се случи? — Тя се изсмя самодоволно. — Добре, стига толкова — заключи тя и вдигна пръст към устните си. — Нали си обещахме да не говорим за това денем, защото прислугата може да подслушва. Пък и утрото е толкова прекрасно. — Сабрина разпери ръце, сякаш искаше да прегърне деня. — Няма защо да се тревожим за глупости.

Мери въздъхна и поклати глава.

— Предавам се. Никой не може дати устои, когато пуснеш в употреба чара си. — Тя постави и последната лилия във вазата, направи крачка назад, за да се възхити на творението си, и доволно се обърна към Сабрина. — Ела, сигурно си гладна.

— О, да, стомахът ми къркори ужасно! Не мога да разбера откъде идва този страшен апетит — отговори подигравателно Сабрина. — Сигурно е заради компанията, в която се движа. — Тя изгледа Мери с невинно лице, само очите й святкаха дяволито.

— Не, наистина, Сабрина, ти си непоправимо диваче — проговори през смях Мери, когато двете влязоха в трапезарията и тя помогна на сестра си да напълни чинията си с разни вкусни неща от бюфета. — Истинските светски дами ще се ужасят, като те видят какво изяждаш всяка сутрин — продължи тя и прибави към яйцата в чинията на Сабрина няколко парчета наденица и филийки, намазани с масло. Самата тя се задоволи с хлебче с масло.

— Съмнявам се, че дори те биха похапвали само хляб с масло, ако цяла нощ бяха препускали като бесни — промърмори Сабрина и доволно отпи глътка горещ чай. — Ще излизаш ли тази сутрин?

— Може би по-късно, когато приключа с домашните задължения. Приготвих една кошница за мисис Фишър. Няколко яйца, сирене, месни пастети.

— Мисис Тейлър сигурно вече е била там, след като Уил й е казал за станалото — рече Сабрина. — Отнеси им и едно-две одеяла, мисис Фишър беше болна.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Мери и веднага започна да проверява мислено съдържанието на шкафовете със завивки.

— Мили деца, колко е хубаво, че ви намирам тук. — Леля Маргарет прошумоля с полите си в трапезарията. — Бъди мила, Мери, и ми налей чаша чай.

Тя седна срещу момичетата, хвърли любопитен поглед към чинията на Сабрина, после благовъзпитано отмести очи.

— Благодаря, миличка. Знаеш ли, просто не мога да си представя къде отива всичко това. — И тя се загледа замислено през прозореца.

— Кое къде отива, лельо Маргарет? — попита Мери, намаза парченце хляб с масло и го подаде на старата дама. Тя проследи погледа на леля си, но видя само разкошните стари дървета в градината. — Всичко цъфти и е толкова прекрасно. Карамфилите са великолепни тази година.

— Така е, миличка, наистина са красиви — отговори с усмивка лелята, после устреми поглед към Сабрина. — Синьото ти отива много, скъпа, но не мога да разбера как успяваш да погълнеш тези вулгарни купища ядене. Разбери, една дама отхапва съвсем малки парченца и никога не показва, че изпитва глад. При това се сещам, мила Мери, че имам спешна нужда от хубав парфюм. „Аква Мелис“, ако обичаш, всъщност за друг и въпрос не може да става, както и още един от онези прекрасни генуезки сапуни. Как смятате, деца, индиговосиньото ли да взема или виолетовото? — попита нерешително тя.

Сабрина и Мери размениха погледи, изпълнени с разбиране. Вече бяха свикнали с внезапните подскоци в мисълта на леля Маргарет.

— Виолетовото, лельо — отговори автоматично Сабрина.

— Така ли мислиш? Е, може би си права — отвърна старата дама и смръщи чело. — Все пак би било по-добре да помислим, детето ми, и да не прибързваме.

Тя се надигна грациозно, потупа племенницата си по рамото и излезе от стаята, без да се е докоснала до чая.

— Милата, сладка леля Маргарет — въздъхна с обич Мери. — Често се питам къде се реят мислите й. По-рано не беше толкова разсеяна, помниш ли?

— Открай време си беше замечтана и отсъстваща — отговори Сабрина, която беше изпразнила чинията си, и изтри устата си със салфетката.

— Мисля, че това има нещо общо с несподелената любов — отбеляза тъжно Мери.

— Несподелена любов ли? Глупости!

— Сабрина! — укори я Мери, смаяна от избухването на сестра си.

— Никой мъж не заслужава да полудееш заради него. Преди това ще подпиша лично смъртната му присъда и ще го пронижа с шпагата си — увери я през смях Сабрина.

— Какви ги говориш! Не знам да се смея ли или да се моля за спасението ти! Дядо често казваше, че подводните обитатели на езерото са те изпратили при нас, за да си отмъстят за някои минали престъпления.

Мери често се тревожеше за Сабрина. Сестра й беше толкова непостоянна и неразбираема. Беше страстна и необуздана, лесно се гневеше, а когато си наумеше нещо, никой не можеше да я отклони от намерението й.

— По-добре се помоли на античния бог Меркурий краката ми да останат все така бързи, защото нямам никакво желание да се присъединя към него на планината Олимп.

— По-вероятно е да слезеш в подземното царство на Хадес, Рина — обади се един млад глас. — Там е мястото на падналите ангели.

Сабрина се обърна като ужилена и изгледа унищожително брат си. Мери само поклати глава.

— Не и преди да съм повлякла и теб натам, Ричард Гудфелоу — отговори с усмивка Сабрина.

— Ти винаги трябва да имаш последната дума — оплака се Ричард, взе си парче хляб и го намаза дебело с масло. — Мъжете не обичат жени с остър език, Рина.

— Отлично съзнавам това, Дики.

Усмивката на Ричард издаваше необичайна мъдрост за десетте му години. Червената му коса стърчеше непокорно на всички страни, под сините очи имаше тъмни кръгове.

— Все пак е по-добре, отколкото да си глупачка. Това би било непоносимо.

— Пак ли си чел до късно снощи? — попита Сабрина.

Ричард побърза да сведе глава и мрачно се загледа в хляба си.

— Не мога да спя, когато си навън, Рина.

Мери се задави с чая си и хвърли загрижен поглед към сестра си. Сабрина не реагира. Острият й поглед се устреми към сведената глава на Ричард.

— Къде съм била, Ричард? — попита тихо тя.

Момчето вдигна глава. Очите му бяха пълни със сълзи, гласът му трепереше от гняв:

— Много добре знаеш къде! Ти си Бони Чарли!

Мери извика изненадано и понечи да каже нещо, но Сабрина поклати глава.

— Е! — попита предизвикателно Ричард. — Няма ли да го отречеш?

— Не. Това би било глупаво, нали? — отвърна с усмивка Сабрина.

— Точно така. Аз не съм идиот. Да не мислиш, че не знам какво се върши тук през всичките тези години? — Той хвърли бърз поглед към вратата и продължи по-тихо: — Да не мислиш, че ми харесва, когато сестра ми излиза нощем, преоблечена като разбойник? Да не мислиш, че никога не съм се питал откъде идват парите, с които плащаш учителите ми и храната? — Той удари с юмрук по масата и чиниите иззвънтяха. — Нима смяташ, че съм повярвал в историите за някаква рента от маркиза, която уж ни изплащал адвокатът му? Той не се интересува от нас. Знаеш ли колко ми се иска да ти помагам! Но според теб аз съм само едно жалко момченце, което се страхува да се качи на кон, да не говорим, че не понася дори вида на пистолета. Каква полза би имала от мен — никаква! — извика през сълзи Ричард, скочи от мястото си, блъсна стола си и избяга от стаята.

Мери и Сабрина не смееха да кажат нито дума. Само седяха и се гледаха.

— Добре се подредихме. Нямах представа, че Ричард знае всичко и че се чувства толкова зле. Той е пораснал, без да го забележим, Мери. Винаги си е бил сериозен, затова не сме забелязали кога е узрял.

— Ще отида при него — предложи Мери. — Не искам да го виждам такъв — несигурен в себе си, колеблив. Не искам да се самоизмъчва така. Все пак той е още малко момче, макар че е учудващо разумен за възрастта си. Не искам да му е мъчно, че не може да язди.

— Не, по-добре е да го оставим на спокойствие, поне за момента — възрази Сабрина. — Просто трябва да му покажем, че вече му имаме доверие. Но аз никога няма да му позволя да се забърка в нещо, което ще го изложи на опасност.

Мери кимна в знак на съгласие.

— И на мен не ми се иска всички да увиснем на бесилката.

Мери извади от джоба си лист хартия и започна да проверява домакинските си задължения за деня. Сабрина се усмихна с обич и й се дощя да помилва сведената главица с буйни червени коси. Мери беше твърде добра и мила, за да свърши на бесилката. Мери трябваше да бъде защитена от всички опасности на живота. Тя беше семейният ангел. Сабрина захапа нервно долната си устна и се опита да прогони нахлулите в сърцето й съмнения. Как бе допуснала да се забърка в тази каша? Ако някой заслужаваше да го обесят, това беше само тя.

Следобедът е прекрасен, казваше си Сабрина, докато се оглеждаше в разцъфтялата градина. Карамфилите и шибоите бяха избуяли, ароматът им се смесваше с този на теменужките, шипките и дивата мащерка. По беседките се виеха орлови нокти и жасмин, златножълтите нарциси и невени цъфтяха сред лехите с розови и червени лалета и кандилки. Сабрина затвори очи и се наслади на царящата тишина. Чуваше се само усърдното жужене на пчелите от кошера в градината с билките, които обогатяваха меда си с есенция от розмарин, лавандула, майоран и салвия. Тук беше толкова спокойно, толкова отпускащо. Светът зад големите каменни стени сякаш не съществуваше.

— Готова ли си, Рина? — попита Мери и започна да събира празните чинии и да ги нарежда в голямата кошница. Ричард хвърли остатъците от пилето, шунката и сьомгата на черно-белите спаниели, които търпеливо чакаха своята част от пикника. Сладкишът с цариградско грозде и пудингът бяха отдавна изядени, останалите плодове и сиренето, както и празната стомна от лимонадата бяха прибрани в кошницата.

— Толкова беше приятно. Няма нищо по-хубаво от това да се отпуснеш и да помечтаеш — проговори доволно Сабрина и мързеливо се протегна. После се засмя и скри лицето си с ръце, защото един от спаниелите се опита да я оближе с мекия си влажен език. Кучето се сви на кълбо в тревата, Сабрина зарови пръсти в дългите му копринени уши и отново се засмя, когато животното се намести по-удобно и помоли за още милувки.

— Иска ми се всеки ден да е така хубав — отвърна тъжно Мери. — За съжаление пикникът свърши и дойде време да се заема със сметките. — Тя погледна удължаващите се сенки и въздъхна. — Да тръгваме ли, лельо Маргарет?

— Да, скъпа, време е — отзова се потъналата в мислите си стара дама. — Напомни ми да направя един гоблен с цветовете на тази градина, никога не съм виждала нещо толкова прекрасно. Все пак мисля, че консервираната сьомга беше малко пресолена — усмихна се тя и сръчно засъбира разпилените конци. После напъха всичко в голямата платнена чанта, която я придружаваше навсякъде.

— Кога ще свършиш гоблена, над който работиш през последните години? — попита Сабрина и улови леля си под ръка, докато бавно вървяха към къщата. — Още не си ни го показала.

— Всичко с времето си, миличка, всичко с времето си — отговори с отсъстващ вид лелята.

Двете влязоха в салона през една странична врата и бяха пресрещнати от иконома, който тъкмо бе затворил вратите на стаята за гости.

— Посещение, лейди Маргарет — обяви тържествено той, но погледът му беше насочен към Мери.

— Кой е, Симс? — попита любопитно девойката и провери дали по роклята й няма зелени петна. После подреди дантелите на маншетите си.

— Господата Малтън и Нюли, милейди — отговори сковано старецът, без да крие презрението си.

Мери погледна изпитателно Сабрина, но сестра й само вдигна равнодушно рамене и нахлупи по-дълбоко над лицето си широкополата копринена шапка.

— Трябва да видим какво искат. Иди с Мери, лельо… — Но старата дама вече беше изчезнала в стаята си.

Сабрина се обърна към Ричард.

— Искаш ли да присъстваш? — попита тя. Очите му блеснаха и той кимна в знак на съгласие.

Тримата тръгнаха към салона, за да поздравят неканените гости. Един слуга отвори вратите.

— Добър ден, лейди Мери — поздрави шумно лорд Малтън, наведе се над ръката на девойката, после кимна на Сабрина и Ричард. — Каква радост да ви видим.

— Радостта е изцяло наша — промърмори полугласно Сабрина и му се усмихна сладко.

— Трябва да кажа, че сестра ви се разхубавява с всеки ден, Мери. То се отнася и за вас, разбира се.

— Ако позволите, и аз бих искал да ви изкажа комплименти — прибави лорд Нюли и погледна Сабрина право в очите. — Трябва по-често да се виждаме с дамите, нали, Малтън?

— Точно така. Ние естествено разбираме колко ви е трудно да правите посещения, без да ви придружава мъж, само с леля ви като компаньонка. О, как е добрата жена? — попита колебливо лорд Малтън и нервно се огледа. Старата дама винаги изникваше изненадващо. — Познавах я още докато живееше при баща ви.

— Леля Маргарет се чувства по-добре от всякога и изглежда дори по-млада от сестра ми и мен — усмихна се Мери. — Моля, седнете. Желаете ли нещо освежително? — Добрите маниери на Мери бяха победили над желанието да се отърве по-скоро от неканените гости.

Тя не посмя да погледне Сабрина, която беше разкривила лице в гримаса, и приседна на края на една пейка.

— Ричард, позвъни, ако обичаш. Какво ще кажете за чаша бъзово вино?

— А може би лимонада или бира с джинджифил? — попита невинно Сабрина, макар да знаеше, че двамата предпочетат брендито.

— Не, благодаря, госпожици, не искаме да ви създаваме затруднения — отговори с широка усмивка лорд Малтън. Време беше да премине към целта на посещението си и усмивката му веднага избледня. Той се поизправи в стола си и заговори доверително: — За съжаление трябва да ви призная, че сме дошли по много сериозен повод.

— Господи, какъв ужас!

— Имате право, лейди Мери. — Лорд Малтън се опита да се намести по-удобно в лекия стол. Шпагата и бастунът със златна дръжка непрекъснато се удряха в краката му.

— Дойдохме да ви предупредим, млади дами — започна предпазливо лорд Нюли. — Не искаме да ви плашим, но всички се намираме в голяма опасност.

— О, не! И защо? — извика Сабрина.

— Снощи няколко мои приятели и аз бяхме заплашени с пистолети в собствената ми трапезария и ограбени — съобщи лорд Малтън и лицето му пламна от възмущение.

— Ограбени! Това е скандално. Шегувате се, нали? Кой би се осмелил? — попита със слаб глас Мери.

— Бони Чарли, кой друг! — процеди през стиснати зъби лорд Нюли.

Ричард пое дълбоко въздух, сините му очи се впиха с възхищение в стройната фигурка на Сабрина, която си седеше най-спокойно на пейката и се държеше точно както подобава на една уплашена дама.

— Това е нечувано! Дръзкият разбойник ще плати с главата си, знам. Вие ще се погрижите за това, милорди — прошепна тя.

— Точно това бяха и моите думи, лейди Сабрина! Този човек е дързък дявол! Само по тази причина съм тук. Исках да ви предупредя, за да бъдете подготвени да се защитавате. Имате ли добри, силни слуги, които да бранят дома ви?

— О, да, имаме няколко едри момци от селото, които са в състояние да ни защитят — отговори успокоително Мери.

— Не съм съвсем сигурен дали това е достатъчно. Съучастниците на Бони Чарли са истински чудовища. Поне два метра високи. А той си служи отлично с пистолета и шпагата. Мисля, че и той е висок не по-малко от метър и осемдесет. Никога не съм виждал по-голям негодник.

— О, господи! Един и осемдесет, казвате? Това звучи наистина застрашително — проговори с треперещ глас Сабрина. — Карате ме да се страхувам за живота си. Дали ще затворя очи тази нощ?

— Не бива така, мила госпожице! — провикна се виновно лорд Нюли и се приведе към нея. — Не се страхувайте. Доколкото знам, разбойникът не е убил никого досега, освен това ние с лорд Малтън вече сме повикали драгуни, които ще ни защитават. Аз лично гарантирам вашата сигурност. Обещавам да обесим негодника още преди края на седмицата. Този път той отиде твърде далеч!

— Много ви благодаря за загрижеността. Вече съм по-спокойна, че не сме изложени на опасност. Знаете, че живеем просто и нямаме ценни вещи — намеси се успокоително Мери, примигна и наивно продължи: — Ние просто нямаме какво да му предложим, господа.

— Много сте скромна, мила моя — възрази лорд Малтън. — Но сега не бива да ви задържаме повече. Бяхме длъжни да ви осведомим за положението. Много скоро патрулите ще бъдат удвоени.

— Благодаря ви, вече съм съвсем спокойна — отговори Мери. — Ценим вашата загриженост, милорди, нали, Сабрина?

— Разбира се и макар че описанието, което дадохте на разбойниците, ме уплаши до смърт, вестта за очакваните драгуни е извънредно успокоителна.

— Това беше наш дълг като добри съседи. Освен това за нас винаги е удоволствие да изкажем почитанията си на толкова прелестни дами — отговори лорд Малтън и господата се сбогуваха любезно.

След като вратата се затвори зад тях, в стаята се възцари напрегнато мълчание. Накрая Ричард не можа да се удържи и избухна в смях. Мършавото му тяло се тресеше.

— Твърде хубаво е, за да бъде истина! Трябваше да попитам лорд Нюли колко е часът — проговори през смях Сабрина, развърза връзките на шапката си и я захвърли настрана.

— Права си — съгласи се Мери и изтри очите си с копринена кърпичка. — Надявам се само, че не ги подценявате. Може би са идиоти, но не съвсем пълни.

— Така е, Мери, но няма защо да се боим от тези господа. Те са толкова вятърничави, че не могат да запазят една тайна дори ако животът им зависи от тона. Както са се разбъбрили, Уил и Джон ще научат всичко от слугите им в кръчмата. Знаете какви клюкари са слугите. Така ще бъдем осведомени за движението на драгуните, които вероятно ще следват съветите на Малтън.

Ричард гледаше Сабрина с неприкрито възхищение, лицето му пламтеше от вълнение.

— Кога ще излезеш пак, Сабрина? Не мога ли и аз да дойда с теб? Обещавам ти да не се страхувам — проговори умолително той.

Сабрина поклати глава.

— Знаеш, че и въпрос не може да става за това, Дики. Освен това тук имат нужда от теб. Ако с мен се случи нещо, какво ще стане с Мери и леля Маргарет? Те ще имат голяма нужда от теб, Дики!

— Нищо няма да ти се случи! — изкрещя Ричард, хвърли се пред нея на колене и скри глава в скута й. — Нищо, никога!

Сабрина погледна над главата му към Мери, за да види какво предчувства сестра й, но Мери само поклати отчаяно глава, неспособна да отговори на безмълвния въпрос. Сега не беше време за колебание. Нищо не биваше да смущава решителността й. Сабрина беше твърдо решена да продължи по избрания път и никой нямаше право да се намесва в живота й.