Лори Макбейн
Грешницата (5)

Глава четвърта

Сабрина слезе внимателно от малката си карета. Всеки случаен минувач трябваше да си каже, че тя играе ролята на добрата фея спрямо необлагодетелстваните си от съдбата съседи с тази голяма кошница домашно приготвени деликатеси, между тях хляб и супа за болния син на мисис Тейлър, който си наранил рамото, докато сякъл дърва.

Сабрина почука няколко пъти на къщната врата и нетърпеливо зачака да й отворят. Следобедният въздух беше задушен, изпълнен с тежък аромат на лавандула и билки. Теменужки с тъжни личица я гледаха от лехите, на кестеновото дърво беше кацнал дрозд и пееше в самозабрава.

— А, лейди Сабрина, заповядайте — поздрави я засмяно мисис Тейлър и я въведе в спретнатия си дом. — Нали няма да се сърдите, че ще влезем в кухнята? Хлябът ми е в печката и ако не съм там, може да изгори.

— Разбира се, че не. Много обичам вашата кухня. Там е винаги топло и мирише толкова приятно.

— Вие и момчетата никога няма да пораснете — засмя се мисис Тейлър. — Сигурно се надявате да получете парче топъл хляб с масло, нали? — Тя влезе след гостенката си и й придърпа един плетен стол.

Голямата кухня миришеше приятно на пресен хляб, който се печеше във фурната над камината.

— Как е Джон? — попита Сабрина.

— Ами, треската му още не е преминала съвсем, но това можеше да се очаква. Намазах раната с мехлем и се опитвам да го задържа в леглото. Няма да мине много и ще оздравее — отговори успокоително мисис Тейлър. — Какво ще кажете за чаша кафе? Току-що го сварих.

— Надявах се да ми предложите — призна Сабрина. — Ароматът му е толкова примамлив, сигурно е прясно смляно.

— Нищо не убягва от вниманието ви, лейди Сабрина — засия мисис Тейлър. — Когато почукахте, тъкмо бях свършила с меленето.

Мисис Тейлър донесе две калаени канчета и ги постави на масата. После извади от печката два пръхкави, златножълти самуна хляб, уви единия в огромната си престилка и го сложи на масата пред Сабрина. Върна се до огнището и напълни канчетата от тенджерката с ароматно кафе.

— Така, а сега и малко масло. — И тя извади от шкафа голяма дървена купа с прясно избито масло и едно малко гърненце мед.

— Мисля, че ще ни стигне — усмихна се тя и с въздишка се отпусна на стола си. — Цял ден съм на крака, трябва повече да си почивам.

Сабрина намаза топлия хляб с масло.

— Нищо чудно, че Джон и Уил са станали цели великани, след като ги храните толкова добре.

— Е, поне никой не може да твърди, че съм ги държала гладни — съгласи се с гордост мисис Тейлър и намаза дебело хляба си с мед.

Сабрина отпи глътка кафе.

— Нямам думи да изразя колко съжалявам за случилото се с Джон. За всичко съм виновна аз. Понякога се разкайвам, че се залових с тази работа — заговори съкрушено тя. Случилото се продължаваше да й създава грижи.

Мисис Тейлър помилва успокоително ръката й.

— Не ви виня за нищо. Момчетата ходеха на лов в чуждите гори дълго преди да ви срещнат, а това е не по-малко опасно.

— Да бракониерстваш не е като да нападаш богати пътници — възрази унило Сабрина.

— Не, но рано или късно те щяха да се заемат и с това. По нашите места хората живеят трудно, защото нямат работа. Гладуват и няма как да си помогнат. Е, така беше преди вашето идване. Вие дадохте земята си под аренда, а онези, които си нямат нищо, получават работа, пари и храна. Половината село се прехранва благодарение на вас. Другите господари не се интересуват от нищо — завърши гневно мисис Тейлър.

— Така както ме представяте, заприличах на втори Робин Худ, но това не е вярно. Не мога да твърдя, че се занимавам с разбойничество от чиста любов към ближния или по Божия повеля. Правя го в свой собствен интерес, от омраза и жажда за отмъщение — обясни замислено Сабрина.

Мисис Тейлър поклати глава. Нищо не можеше да я разубеди.

— Може би сте започнали именно по тези причини, но основната ви цел е била да помогнете на семейството си. Сега обаче е различно, нали? Защо помагате на селяните, ако ги мразите? Не, вие сте ангел, лейди Сабрина, и аз няма да търпя да твърдите противното. — С това въпросът беше уреден.

— Истината ще се узнае вероятно едва в деня на Страшния съд, но мисля, че няма да ми е необходима наметка — пошегува се Сабрина. — Къде е Уил?

— Отиде да пие една бира в кръчмата, за да чуе най-новите клюки. Още малко кафе, лейди Сабрина? Та вие почти не сте докоснали хляба си.

— Напротив! Само че вие сте свикнала с великанските порции на Джон и Уил. За мен беше повече от достатъчно — успокои я Сабрина и си взе още малко.

После се огледа в кухнята. Много обичаше да идва в приветливата селска къща. Можеше просто да си седи тук, да пие кафе и да яде хляб с масло, твърде различна от изисканите дами, правещи посещения по задължение. Но страхът беше неин постоянен спътник. Мъчеха я угризения на съвестта. Тя беше крадла и лъжкиня. И въпреки това: наистина ли беше толкова лоша? Тя помагаше на хора, чийто живот беше труден, и крадеше само защото беше в нужда. Не беше алчна, стремеше се да не причинява болка на другите, обуздаваше горещия си темперамент, за да не стига до крайности. Но онзи белязан господин непременно щеше да си плати за всичко, което й беше сторил…

Когато нещо се потърка в крака й, Сабрина се стресна до смърт. После обаче се засмя и се наведе към пода. Изпод диплите на роклята й надничаше дяволита муцунка. Тя вдигна на ръце малкото коте, което измърка доволно и се сви на кълбо в скута й.

— Откъде се появи? — попита тихичко тя.

Котенцето доверчиво облиза ръката й. Сабрина помилва меката му козина и се обърна към мисис Тейлър, която изваждаше разни продукти от запасите си.

— Нали бяхте уморена? Какво правите пак? — попита учудено тя, когато жената постави на масата голямо гърне, а до него купчина изсушени цветя.

— Ще правя медовина. Смесвам мед с джинджифил и го варя един час. После го охлаждам, махам пяната, изливам го в едно корито и щом изстине напълно, добавям маята. Оставям го една нощ, за да получи мек, приятен вкус, а после го пълня в бъчвичката оттатък. Няма нищо по-хубаво от една чаша медовина, когато човек е уморен от работа и гърлото му е пресъхнало — обясни подробно мисис Тейлър. — Аз съм си най-добрата клиентка. — И тя се потупа разкаяно по корема.

— Когато дойда следващия път, ще я опитам и аз — обеща Сабрина и отново помилва котенцето.

Мисис Тейлър смръщи чело и се направи на сърдита.

— Какво пак е намислило това малко дяволче? — попита тя и почеса котенцето под брадичката. — Винаги знае на кого да се подмаже. Умира за масло, а когато правя сметана, се опитва да я оближе, преди да съм я разбила.

— Как й е името? — попита с усмивка Сабрина.

— Откъде да знам? Нямах време да я кръстя — призна през смях мисис Тейлър. — Искате ли вие да й дадете име?

— О, с удоволствие! Ще я нарека Капчица, защото по мустачките й са надвиснали капчици масло — отговори Сабрина и потърка кадифеното черно носле на котенцето, което доволно дремеше в скута й.

— Чарли! — провикна се Уил, който тъкмо влизаше в кухнята.

— Здравей, Уил — поздрави зарадвано Сабрина. — Както чувам, отишъл си да опиташ селската бира и да събереш най-новите клюки.

Едрият мъж пристъпи смутено от крак на крак. Той кимна, но не посмя да погледна Сабрина в очите. После напъха в устата си голямо парче хляб, за да не може да говори.

— Знаеш, че щом преглътнеш залъка си, ще те накарам да ми отговориш — засмя се Сабрина. — Трябва да знам какво си научил.

Уил задъвка още по-бавно и се обърна към прозореца.

— Хайде, Уил — помоли Сабрина. — Знаеш, че рано или късно ще го узная. Спести ми усилията и ми го разкажи веднага.

— Уил! Направи онова, което иска лейди Сабрина. Какво става с теб? — ядоса се мисис Тейлър.

Уил се обърна и заговори мрачно:

— Чух само, че тази вечер един джентълмен е организирал малък прием.

Виолетовите очи на Сабрина засвяткаха заинтересовано и тя погледна очаквателно Уил.

— По-нататък!

— Това е всичко — отговори кратко мъжът.

Сабрина присви очи.

— Откога си толкова вързан в езика? — попита заплашително тя.

— Казах си, че това не ви интересува. Не е никой от съседите. Нали се разбрахме да ходим само по места, които познаваме. Освен това Джон не се е възстановил от раната, а без него не можем да се справим.

— Знам, но това още не обяснява защо не желаеш да ми разкажеш повече за предстоящата вечеря. Кой е домакин и къде ще се състои? — продължи с въпросите Сабрина.

— Моля да ме извините за малко, лейди Сабрина, отивам да занеса на Джон малко кафе и топъл хляб.

Тактична както винаги, когато имаха да обсъждат нещо важно, мисис Тейлър се оттегли.

Уил вдигна примирено рамене.

— В имението на Дейвърн. То е необитаемо от години, но сега има нов собственик, който е пожелал да даде вечеря.

Сабрина изгледа учудено зачервеното лице на Уил.

— Въпреки това не разбирам нежеланието ти да ми разкажеш. Вярно е, че имението е извън нашата област, но новината звучи толкова примамливо, че не би трябвало да пропуснем вечерята. Все пак мисля, че е по-добре да си останем тук — заключи тя.

Уил въздъхна облекчено.

— Надявах се, че ще кажете това — рече тихо той и се ухили широко.

— Защото тогава беше толкова загрижен? — попита учудено Сабрина.

— Защото човекът, който ми разказа за вечерята, е слуга на онзи, белязания. Точно той е новият собственик на имението, а човекът му се беше напил и разказваше на всеуслушание за предстоящата вечеря. Беше поръчал цели бъчви ром и вино. — Като забеляза опънатото лице на Сабрина, Уил се уплаши. — Нали няма да отидете там, Чарли? — попита загрижено той. — Точно затова бях решил да не ви казвам. Тази работа не ми харесва. Господинът с белега е опасен.

— А аз мислех, че ти пръв ще пожелаеш да му отмъстиш, Уил. Той стреля по брат ти! — укори го Сабрина.

Уил стисна огромните си ръце в юмруци.

— Ако зависи само от мен, ще го насека на парчета, но знам, че Джон ще се оправи, а и инстинктът ми подсказва да се пазя. Ако се захванем с него, ще платим висока цена.

— Знам, че не си страхливец, Уил, но ако не желаеш, тази нощ не идвай с мен. Не те обвинявам в нищо, но аз ще отида и сама, щом трябва — заяви твърдо Сабрина.

Уил поклати глава.

— Знаете, че няма да ви пусна сама. Имате нужда от мен. Само да можеше и Джон да дойде с нас…

— Уил, ние сме постоянно в опасност. Всеки път, когато излизаме, рискуваме да ни заловят и убият. И тази вечер няма да бъде по-различно — само дето още от началото знаем какво рискуваме и кой е противникът ни. По-добре да отидем там, вместо да спрем някоя карета на пътя. Този начин да се сдобием с нова плячка е много по-лесен и ти го знаеш — продължи уверено Сабрина. — Представям си лицето на нашия белязан приятел, когато се появим неканени на изискания му прием. Той трябва да си плати за необмислената проява на смелост онази вечер.

Уил кимна в знак на съгласие, но загрижеността не изчезна от лицето му.

— Вече трябва да вървя, но първо искам да видя Джон — обърна се Сабрина към мисис Тейлър, която тъкмо влизаше в кухнята. После остави котенцето на пода. Животинчето се втурна бързо към кошницата до огъня, сви се на кълбо вътре и продължи да спи.

Джон седеше в голямото си легло, облегнат удобно на високи възглавници, и четирите колони изглеждаха почти крехки в сравнение с масивната му фигура. Той се бе наметнал с одеяло и се взираше мрачно през прозореца, отпивайки от време на време по глътка кафе, когато влязоха Сабрина, мисис Тейлър и Уил.

— Чарли! — извика зарадвано великанът, но изведнъж се обля в червенина и се уви по-плътно в одеялото. — Тук не е място за дама. Не биваше да я водиш в спалнята ми, мамо — продължи укорително той.

— Откога някой може да забранява нещо на лейди Сабрина? Тя прави винаги онова, което иска, и така трябва да бъде. Радвай се, че изобщо се е сетила за глупак като теб.

— Как се чувстваш, Джон? — попита съчувствено Сабрина и приседна на края на леглото.

— Прекрасно, Чарли. Вече съм много по-добре.

— Донесох ти карти, а Мери ти е направила тортички с цариградско грозде, защото знае колко много обичаш сладко — съобщи с усмивка Сабрина и остави донесеното до леглото.

Джон се ухили смутено и лешниковите му очи засияха.

— Много мило от ваша страна, Чарли. Благодарете от мое име на лейди Мери — прибави плахо той и потвърди отдавнашните подозрения на Сабрина, че тайно обожава Мери.

— Ще й предам, Джон. Тя ще се радва много да чуе, че си по-добре. Сега обаче трябва да вървя. — Сабрина направи знак на Уил да я последва и двамата излязоха от стаята.

— Ще се срещнем в девет в градината с плодовете. Не бива да отиваме там много рано. Ще почакаме господата да пийнат повечко, за да забравят желанието за подвизи — заговори замислено Сабрина. — Макар че бих предпочела белязаният господин да ни предизвика. Така ще имам основания да го набуча на шпагата си.

Уил поклати примирено глава.

— Ще дойда с вас, но като се има предвид, че Джон е ранен, че има пълнолуние и че домакинът е тъкмо човекът, който стреля по брат ми, не очаквам нищо добро. Предстоят лоши дни, Чарли, повярвай.

Устата на Сабрина се опъна в тънка линия. Тя опря ръце на хълбоците си и вдигна глава към Уил, защото му стигаше едва до гърдите.

— Не знаех, че Уил Тейлър е страхливец и се бои от собствената си сянка.

Великанът почервеня като рак, стисна ръце в юмруци, но успя да се овладее.

— Чуй ме, Уил — продължи примирително Сабрина и сложи малката си ръка върху мускулестия му лакът. — Ако ни заплашва опасност, Мери непременно щеше да сънува нещо. Нали знаеш, че тя има дарбата да предвижда? Затова не се бой от нищо. — Тя помилва ръката му и призна: — Знаеш, че не бих взела никого, освен теб. Имам ти пълно доверие, Уил, на теб и на смелостта ти. Прощаваш ли ми?

Сабрина се усмихна и широкото мъжко лице се разведри. Тя беше засегнала гордостта му, но никой не можеше да устои на тази усмивка.

— Разбира се, Чарли — отговори ухилено той. — Не мога да ви се сърдя, но съм уверен, че правя грешка, като се съгласявам с лудостите ви.

Сабрина се сбогува весело с приятеля си, махна на мисис Тейлър, която ги наблюдаваше от прозореца на спалнята, качи се в малката си карета и подкара коня по тесния път, който водеше към селото. Жълтите колела се въртяха в бърз ритъм. Скоро прекосиха моста, построен над тихата рекичка. Точно до моста се издигаше стара мелница и от вътрешността й долиташе равномерно трополене. Сабрина забави препускането на коня, за да разгледа къщите на занаятчиите с високите им фронтони и грижливо подредени цветни градини, пълни с яркожълти слънчогледи, които уморено поклащаха главичките си под парещите лъчи на следобедното слънце. Пред пазарния площад с кръчмата, в която утоляваха жаждата си местни хора и пътници, тя се отклони от главния път и зави по една странична уличка. Мина покрай църквата, чиято кула се издигаше към синьото небе, но кестените и брястовете покрай пътя скоро я скриха от погледа й. В далечината се виждаха мирно пасящи волове, а зелените морави бяха пълни с камбанки и глухарчета.

Какъв сънлив следобед, каза си Сабрина, докато конят продължаваше бавния си тръс и сам зави в тясната, с много завои уличка, която водеше към Верик Хаус. Малко преди да стигне до дома си, девойката забеляза група патрулиращи войници и спря да диша. Несъзнателно стисна по-здраво юздите и трябваше да положи големи усилия, за да не пусне коня в галоп. Знаеше, че лорд Малтън и лорд Нюли са изпълнили заканата си и са повикали нови патрули да преследват Бони Чарли. Все пак тя не можа да удържи любопитството си и надникна под широкополата си шапка, за да огледа по-внимателно конниците. Не позна офицера им. Сигурно беше някой от новите, изпратен със специалното поръчение да я заловят. Това я развесели. Когато ме погони напразно няколко нощи, вече няма да седи така гордо изправен на седлото, каза си злобно тя и въздъхна облекчено, когато войниците се скриха от погледа й.

Алея, обградена с олеандри и лаврови дръвчета, водеше към Верик Хаус. Щом влезе в двора, Сабрина насочи каретата към обора и един ратай се втурна да й помогне. Тя остави юздите в ръцете му и тръгна към къщата. Влезе в салона, свали шапката си и тръгна по стълбата към втория етаж, размишлявайки как да организира най-добре нападението довечера. За да се успокои, реши първо да поговори с Мери, макар че не изпитваше никакви съмнения.

Намери сестра си в своята стая. Мери седеше на ръба на леглото и светлосивите и очи се взираха в нищото. Сабрина се втурна към нея, улови студените й ръце и ги стисна до болка.

— Мери — прошепна развълнувано тя. — Мери, аз съм, Сабрина. — Тя погледна в очите на сестра си и се опита да прочете нещо в тях, но Мери гледаше през нея някъде в далечината. — Какво има?

Мери сграбчи ръцете на Сабрина и се разтрепери с цялото си тяло. После затвори очи и въздъхна. Сабрина чакаше търпеливо, защото знаеше, че ще мине известно време, преди сестра й да се овладее.

След малко Мери отвори бавно очи, обърна се към Сабрина и се усмихна.

— Ти знаеше, нали? — попита тихо Сабрина.

— Да. Усетих въпросите и съмненията ти още преди ти сама да ги беше проумяла — отвърна също така тихо Мери, тъй като все още беше в плен на транса. — Никога преди това не съм изпитвала толкова странно чувство.

— Какво видя? — попита загрижено Сабрина.

— Видях чужда къща и един непознат.

Сабрина сграбчи ръцете й и попита тихо:

— Как изглеждаше той?

Мери смръщи чело.

— Има белег на бузата. Първо ме уплаши, но после…

Сабрина сведе глава и захапа долната си устна. Нервите й бяха опънати до скъсване. Никога не беше споменавала пред Мери белязания джентълмен.

— После се разтревожих. Но онази студена, отчаяна болка, която изпитах при смъртта на дядо, я нямаше. — Мери се усмихна смутено. — Знам, това звучи безумно и неразбираемо, но усещам, че онова, което ще се случи, е неизбежно. — Тя погледна Сабрина, сякаш търсеше помощ.

Сабрина отговори сериозно на погледа й и кимна.

— Е, добре, щом не ме виждаш на бесилката, няма нищо страшно. Тази вечер ще отида в дома на човека с белега — призна колебливо тя. — Ако не се нахвърли върху мен като лъв, чакай ме както обикновено на разсъмване.

— Значи човекът с белега наистина съществува? — попита смаяно Мери.

— Да, но белегът не го загрозява — отвърна Сабрина. — Изглежда нахален и високомерен и наистина е такъв. Той стреля по Джон.

Мери се разтревожи още повече.

— Иска ми се да бях видяла нещо по-конкретно, за да мога да те предупредя. Но аз виждам само неясни образи и с нищо не мога да ти помогна.

— Напротив, Мери — възрази Сабрина. — Помниш ли как ни предупреди за драгуните, които искаха да ни устроят засада зад един склон? Ами когато Ричард се беше заблудил и ти ни посочи точно къде да го търсим? О, Мери, ти винаги се оказваш права, затова сега не се отчайвай, че не можеш да ми кажеш всичко.

— Но защо виждам все този човек с белега? Кой е той? И защо е толкова важен за нас? И по-рано се е явявал в сънищата ми — призна Мери, — но не виждам смисъла. Враг ли е или не?

— Враг е разбира се, какво друго? — отговори сърдито Сабрина. — След тази вечер обаче ще забравим за съществуването му.

Мери плесна с ръце.

— Мразя се! Мразя тези дяволски видения! — заговори през сълзи тя. — Аз съм прокълната. Искам да бъда нормална, Рина. Не искам да бъда различна. Понякога си мисля, че съм вещица. Защо ме обичаш? Защо изобщо ме търпиш? Аз предвиждам само лоши неща!

— Не, Мери, ти не си лоша. Дарбата ти е дадена от Бога — утеши я Сабрина и сложи ръка на треперещото й рамо — Помниш ли как ни предупреди за английския кораб? Френският капитан ще ти бъде вечно благодарен. Припомни си и нощта, когато предупреди Джон, Уил и мен да не излизаме на пътя. На следващия ден двама разбойници, заловени от драгуните през нощта, увиснаха на бесилката. Дарбата ти е добра и помага на хората, Мери. А сега изтрий сълзите си и се усмихни. Омръзна ми да гледам унили лица. Стига ми, че Уил се мръщи като буреносен облак.

Мери се опита да изпълни желанието й, после се изправи и приглади полите си.

— Права си, Рина. Няма смисъл да униваме. Дано всичко свърши добре. Дано…

Сабрина се усмихна доволно.

— Знам, че ще се справя. Досега не съм имала неприятности, нали? Чакат ни още много добри години. Само почакай и ще видиш.

 

 

Когато двамата с Уил напуснаха добре познатата им местност, Сабрина усети как я обзема несигурност. Пълната жълта луна осветяваше тъмната нощ, докато двамата яздеха през негостоприемната, дива степ, а после през гъстата елхова гора. Местността излъчваше нещо заплашително. Каменните селца с високи средновековни стени приличаха на крепости. Нивите и пътищата, заградени с каменни стени и плетове, бяха като лабиринт, който щеше да затрудни бягството им. В далечината се виждаха неясните силуети на самотни къщи и ферми. Повечето сгради бяха обрасли с виещи се храсти с причудливи форми, придадени им от вятъра.

— Това не ми харесва — проговори тихо Уил, но гласът му отекна като гръмотевица в ушите на Сабрина.

Тя се обърна към него и добре познатата великанска фигура я окуражи.

— Вече е късно — отговори тя. Пред тях беше изникнала масивна господарска къща. Разговорливият слуга бе описал и алеята с платани, която водеше към нея.

— Струва ми се прекалено тихо — проговори със смръщено чело Уил и се опита да различи нещо в мрака.

— Това не означава нищо. Виж, онези прозорци са осветени. Пък и вечерята не е толкова официална. Новият собственик още не се е нанесъл и сигурно няма достатъчно прислуга — успокои го Сабрина. — Така е по-добре за нас. Ще бъдат само той, приятелите му и няколко слуги. Детска игра за нас, какво ще кажеш?

Двамата се приближиха до къщата, спряха в сянката на дърветата, слязоха и завързаха конете си. Докато внимателно се промъкваха към вратата, Сабрина пошепна на Уил:

— Иди до онзи прозорец и бъди готов. Щом те повикам, веднага влез. Аз ще мина от другата страна, ще се покатеря по лозата и ще вляза през отворения прозорец. Така ще нападнем от две страни. Този прозорец е затворен и ще се наложи да го разбиеш.

— Това не ми харесва. Не трябва да се разделяме. Ще тръгна с вас. Не познаваме разположението на стаите, Чарли, и не знаем кои е там горе. Нека дойда с вас — настоя глухо Уил.

Сабрина поклати глава.

— Искаш да се строполиш от лозата и да вдигнем къщата под тревога, така ли? Нали виждаш, че тези изсъхнали лози не могат да удържат великанската ти фигура? Ти си тежък като вол, Уил, и вдигаш голям шум. Не, мисля, че моят план е добър. Ще изляза на стълбата и щом преценя какво е положението, ще знам как трябва да действаме по-нататък.

Сабрина остави Уил на пост в близост до осветения прозорец, промъкна се безшумно към другата стена и леко се покатери по лозата. Влезе през отворения прозорец и се озова в тъмна стая. Ако се съдеше по неясните очертания на голямо легло с балдахин и масивен шкаф, беше попаднала в неизползвана спалня. Без да губи време, тя се стрелна към тясната ивица светлина, която проникваше изпод затворената врата. Отвори я и надникна предпазливо към широкия коридор, осветен от множество свещници.

Тя тръгна бавно по коридора и шумът от собствените й стъпки я накара да настръхне. Беше толкова тихо — твърде странно за една весела ергенска вечеря. Всъщност, може би бяха седнали да играят карти. Играта на карти е единственото, към което тези изнежени аристократи се отнасят сериозно, пък и я владеят доста добре, каза си презрително Сабрина. Освен от картите, те се интересуваха най-вече от външния си вид. Суетни пауни, такива бяха всичките…

При мисълта за кадифените си бричове, сюртука и карираното шалче на гърдите си Сабрина неволно се усмихна. Трябваше да изтрае добре ролята си, да защити доброто си име, а онези контета сигурно щяха да бъдат много разочаровани, ако появата й не отговореше на очакванията им.

Без да се тревожи от нищо, Сабрина продължи пътя си. Пистолетът и шпагата й даваха сигурност.

Повечето мебели все още бяха в калъфи. Армията слуги, за която беше разказал Уил, май не си даваше много труд. Сабрина вдигна глава и недоволно изтри една паяжина от лицето си.

Големият салон беше тих и пълен със сенки. Бяха запалени само няколко свещника. Сабрина слезе тихо по стълбата. Зад вратата, която водеше към помещенията на персонала, се чуваха гласове. Тя спря за миг, ослуша се, после пробяга бързо последните стъпала, избута един тежък дъбов стол пред вратата и го обърна така, че да заклещи бравата. Така слугите нямаше да могат да помогнат на господаря си. Зад друга затворена врата се чуваха смехове и звънтене на чаши.

При мисълта за онова, което я очакваше в салона, Сабрина едва не избухна в смях. Тя протегна ръка към бравата, натисна я бавно, стисна здраво заредения пистолет в десницата си, после блъсна вратата и нахлу в стаята, за да изненада жертвите си — но стаята се оказа празна!

— Търсиш ли някого? — попита доволен глас.

Сабрина се обърна като ужилена и сърцето й се качи в гърлото. Зад един параван излезе човекът с белега. В двете си ръце стискаше пистолети и се бе прицелил право в главата й.

— Изглеждаш ми изненадан, Бони Чарли — проговори с подигравателна усмивка той. — Май информацията ти се е оказала погрешна. Някой от шпионите ти е сгрешил, като ти е казал, че днес тук ще има вечеря с приятели и игра на карти. В салона съм само аз — заключи с широка усмивка той. — И ти, разбира се.

Пръстите на Сабрина се сключиха около спусъка, ръката й трепереше едва забележимо. Очите й се устремиха очаквателно към прозореца, чиито завеси бяха спуснати.

— О, ако чакаш големия си приятел, трябва да те уведомя, че с него се случи малка беда — проговори небрежно дук Кемъри и очите му с цвят на старо шери заблестяха развеселено.

— Капан — прошепна едва чуто Сабрина и очите й потъмняха.

— Точно така, капан. Но първо искам да ти се представя. Един пленник трябва да познава похитителя си. Аз съм дук Кемъри. Можеш да ме наричаш Ваша светлост.

Сабрина имаше чувството, че се задушава. Но трябваше да запази разсъдъка си. Не биваше да изпада в паника. Събра цялата си смелост и успя да проговори с твърд глас:

— Вие очевидно не забелязвате, Ваша светлост, че моят пистолет също е прицелен в главата ви.

— Виждам — отговори спокойно дукът. — Но доколкото си спомням, ти ме заплаши с шпага. — Презрителният му поглед й нанесе смъртоносна обида. — Естествено тогава гърбът ти беше защитен от двама въоръжени великани. Впрочем, би ли ми казал дали онзи, когото прострелях, е още жив? Боя се, че нямах време да се прицеля добре и вероятно не съм го улучил.

При тази забележка Сабрина закипя от гняв. Ей сега щеше да изтрие тази подигравателна усмивка от лицето му!

— Не, Ваша светлост, улучихте го само в рамото — отговори с добре изиграно равнодушие тя. — Което ме навежда на мисълта, че не сте особено добър в стрелбата с пистолет, след като не улучихте една толкова голяма цел.

Дукът избухна в смях. Очевидно се забавляваше чудесно.

— Много си остроумен, Бони Чарли. Е, каква смърт предпочиташ? Изборът е твой. Бих могъл да те застрелям веднага, но предпочитам да си поиграя с теб още малко.

Пистолетът му изгърмя оглушително. Сабрина отскочи назад и дъхът й спря. Орловото перо от шапката падна на пода пред краката й. Лицето зад маската побледня, по челото й изби студена пот. Нямаше друг изход, освен да се подчини на заповедта и да пусне пистолета си на пода.

— Принуден съм да се съобразя с превъзходството ви, Ваша светлост — проговори тихо тя, макар че вътрешно изгаряше от ярост. Щом съдбата й беше отредила да умре от неговата ръка, не биваше да се противи. Но нямаше да си отиде от този свят, преди да му е нанесла поне една рана.

Люсиен се усмихна злобно, изрита пистолета надалеч и остави собствените си на перваза на камината.

— Не ми е приятно да се бия с човек, който очевидно е много по-слаб от мен — проговори пренебрежително той и извади шпагата си. — Правя го само защото ти така искаше. Никой не може да ми удари шамар, без да си получи заслуженото наказание. Макар че си дребничък, характерът ти е доста злобен и е време някой да те научи на добри маниери.

Сабрина извади шпагата си и предизвикателно вирна брадичка.

— Както вече казах, Ваша светлост, ще имам честта да украся и другата ви буза с подходящ белег.

Дукът зае позиция за бой. Панталонът от еленова кожа подчертаваше мускулестите му бедра, тънката батистена риза се опъваше върху могъщите рамене. Русата коса блестеше като злато под трепкащата светлина на свещите. Той изрита един стол настрана и поздрави противника с шпагата си.

— En garde, смъртнико! — проговори през смях той.

Сабрина отбягна умело първото нападение, ниският ръст се оказа добро предимство. Успя дори да нападне и върхът на сабята й мина на сантиметър от гърдите на дука. Той парира удара без усилия, нападна на своя ред и принуди противника да отстъпи. Стоманените острия се сблъскаха със звън. Сабрина обикаляше с танцови стъпки около едрия мъж.

Като забеляза, че постоянно принуждава противника си да се защитава, Сабрина се изпълни с нова надежда. Ала когато видя злобната усмивка на лицето му, тя разбра, че той си играе с нея, и в сърцето й се надигна луд гняв. Нападна устремно, изненаданият дук забрави прикритието си, Сабрина одраска незащитеното му рамо и пъргаво отскочи извън обсега му. Усмивката изчезна от лицето му и той я атакува брутално. Шпагата му сякаш вдигна вихрушка от стомана и Сабрина напразно се опитваше да отбива бесните удари. Очите й се премрежиха от страх. Белязаното лице и искрящите очи го превръщаха в демон. Тя усети първите признаци на изтощението, ръцете й натежаха като олово и трябваше да напрегне цялата сила на волята си, за да запази защитата си.

Изведнъж дукът заби острието на шпагата си в рамото на Сабрина. Тя изпищя от болка, изпусна оръжието си, политна напред и се залови за един стол. Падна на колене и пред очите й се разстла черна пелена. После физическата болка изчезна, остана само смъртен страх.

Дукът застана над падналия противник и се ухили подигравателно.

— Май не си много силен в това изкуство, а? — Той разряза на две карираното шалче и леко нарани кожата под него. На жакета изби червено петно и се смеси с кръвта от раненото рамо.

— Първо искам да видя разбойническото ти лице, Бони Чарли. Крайно време беше някой да демаскира страшния разбойник, нали? Пък и съм любопитен да видя кого ще отведа под бесилката — проговори с безмилостна усмивка Люсиен и с един удар разряза ръкавицата на разбойника, който беше посегнал към ножа в ботуша си. Драскотината веднага се обагри в кръв.

— Още ли искаш? — попита презрително той и светкавично издърпа маската от лицето на разбойника. — Я виж ти! Ама ти си бил едно красиво малко хлапе… — Той замлъкна като ударен.

Люсиен впи поглед в лицето на противника си и усмивката му угасна. Очите му обхождаха смаяно сърцевидното лице, грамадните, пълни със сълзи виолетови очи, малката, красиво извита уста, която леко трепереше, гладката бяла кожа.

— Господи! — извика изумено той, захвърли шпагата си и коленичи пред дребната фигурка.

Сабрина въздъхна и падна в безсъзнание.

Люсиен вдигна на ръце безчувственото тяло на момичето и се запъти към вратата. Когато я отвори, видя заклещената врата към крилото на слугите и лицето му помрачня. Ритна креслото и понесе момичето нагоре по стълбата.

В спалнята, проветрена и почистена за него, той положи внимателно Сабрина върху голямото легло. Застана над нея и огледа замислено красивото лице. После свали двувърхата шапка и я захвърли в ъгъла. Дръпна напудрената перука и изпод нея се разсипаха разкошни черни коси. Без да съзнава какво прави, дукът помилва един копринен кичур и се удиви на мекотата му. А челото беше толкова крехко, като на дете…

Той съблече предпазливо кадифения жакет и сърдито смръщи чело, когато огледа окървавеното рамо и драскотината, която беше направил при разрязването на шалчето. Извади ножа от кончова на ботуша и разряза батистената риза.

— Наистина е жена — прошепна той и пребледня. Малките гърди потрепериха под пръстите му, той попи кръвта с чиста носна кърпичка, после я притисна върху раната. Свали ботушите, зави припадналото момиче и изскочи от стаята. Щом слезе долу, заповяда на слугите да стоплят вода и да донесат превръзки. Мрачното му лице задуши в зародиш всеки любопитен въпрос.

— Къде е другият разбойник? — попита Люсиен.

— Затворихме го в мазето. Доколкото мога да си представя състоянието му, главата му бучи, а брадата му се е издула здравата — отговори самодоволно един слуга и се ухили при мисълта за изненаданото ръмжене на великана, когато го издебнаха отзад и му нанесоха силен удар, преди да е размахал огромните си юмруци. Въпреки това трябваше да го ударят здраво и по брадичката, за да падне в несвяст. Сандърс изгледа любопитно дука и се запита за кого ли са потрябвали превръзките.

— Мога ли да ви помогна с нещо, Ваша светлост? — попита той. — Приемам, че сте се справили с другия бандит.

Дукът се поколеба за миг, после отведе верния слуга настрана и заговори доверително:

— Боя се, че възникна малък проблем. Нашият разбойник се оказа жена.

Сандърс се опули изненадано и едва успя да задържи учудения си вик. Дукът му направи жест да мълчи.

— Не искам никой да узнае, разбираш ли? — заяви строго той. — Донеси превръзките веднага щом са готови. Аз съм горе при нашия гост.

Сандърс се втурна да изпълни поръчението, но мислите му следваха дука към спалнята.

Сабрина отвори очи и лицето й се разкриви от болка. Тялото й гореше. Рамото я болеше непоносимо, но тя въпреки това се опита да се изправи. Изохка, облегна се на възглавницата и се опита да си припомни какво се беше случило. Мъглата пред очите й се разсея и споменът се върна с ужасяваща яснота: белязаният джентълмен! Той се опита да я убие и почти успя! Тя изплака тихо и отново се опита да избяга, но й се зави свят.

Огледа страхливо стаята, за да види къде е врагът й, но не откри никого. Потръпна от студения въздух в стаята и наметна голите си рамене с копринената завивка.

Изведнъж осъзна какво означава това и едва не изпищя: личността, която й бе свалила маската и перуката и бе разголила раменете й, знаеше кой се крие под маската на Бони Чарли. Тя притисна с две ръце треперещите си слепоочия и се опита да помисли. Беше твърде объркана, за да разсъждава разумно. Трябваше да избяга, на всяка цена. Трябваше да се махне от мъжа с белега, който я беше заловил. Какво ли си е помислил, когато е открил, че се е дуелирал с жена?

Сабрина се уви по-плътно в завивката и изплака от болка, когато раздвижи ръката си. Трябваше да стисне здраво зъби, за да продължи. Усети как по ръката й се стича топла кръв и лепне между пръстите й. Все пак успя да направи няколко крачки до прозореца и притисна пламтящото си лице до хладното стъкло. Изтърка го със завесата и се взря напрегнато в мрака, но не откри нищо. Трябваше да положи нечовешки усилия, за да отвори прозореца. Хладният нощен въздух беше балсам за лицето й.

Жакетът й беше хвърлен в другия край на стаята. Трябваше да го вземе. В този миг вратата се отвори. Люсиен влезе и спря смаяно, като видя ранената си пленница наведена над падналия на пода жакет.

Тя се надигна и го погледна с очи, от които струеше болка и отчаяние. Той направи крачка към нея и когато видя как от ръката й по килима капе кръв, устата му се опъна в тънка линия.

— Искаш да се убиеш ли? — попита ядно той.

Сабрина не можеше да откъсне поглед от лицето му. Белегът на бузата му я омагьосваше. Вдигна един лепкав пръст, за да го докосне, без да съзнава колко трескав и стъклен е погледът й.

Дукът усети студения полъх от отворения прозорец и се изненада, но скоро му стана ясно какво означава това.

— Искала си да избягаш, нали? — Той се изсмя дрезгаво и смехът му отекна в ушите на Сабрина като погребална камбана. Тя политна и падна в протегнатите му ръце, демоничното му лице се разми пред очите й.