Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (9)

Глава 9

Полицията бе събрала около две дузини свидетели на едно нищо. Служители и купувачи, те може и да са присъствали — или да не са присъствали — на нещо, което не се знае дали се е случило…

Интересът постепенно се приспиваше от почти еднообразните повторения, местните полицаи прилежно записваха разкази на хора, които като че ли бяха видели всичко, с изключение на единственото нещо от значение. Карин и Бекер се движеха между тях със значките си на агенти на ФБР, слушаха, от време на време се включваха с някой допълнителен въпрос.

— Като че ли разпитваме съседи на убит от мафията — прошепна Карин на Бекер. Никой не знаеше нищо. В този случай обаче хората даваха показанията си с желание, но бяха като свидетели на шоу с магически трикове: бяха гледали, но не бяха видели и не бяха разбрали какво точно е направил фокусникът.

— Разберете, че тук непрекъснато е тъпкано с хора — говореше отговорникът на щанд за понички, осигуряващ добър поглед към главния етаж на търговския център. — Не искам да кажа, че съм прекалено зает с работа или че хората си потрошават ребрата от желание да си купят понички, но те са пред щанда и навсякъде. — Докато говореше, смучеше клечка за зъби, която размахваше нагоре-надолу, щом замълчаваше.

Бекер седеше зад полицая, който водеше разпитите, и внимателно наблюдаваше мъжа на име Фред според картончето на гърдите му.

— Те идват на групи, на двойки, сами. Нима е възможно да се държи сметка за някой от тях, ако ме разбирате какво искам да кажа? Тази сутрин докараха старците от старческия дом. Едва ли някога сте виждали толкова много бастуни и инвалидни колички, събрани заедно. Довеждат ги на всеки две седмици тук — разходката в центъра за тях е сигурно голямо разнообразие. Разбира се, купуват само дреболии — на тази възраст за какво им е каквото и да било?

Фред говореше със стиснати челюсти, за да задържи клечката за зъби на място. „Прилича на човек, болен от тетанус“ — помисли си Бекер.

— Следобед дойдоха деца от училището. Нямаше как да не ги видя, изнизаха се пред очите ми вероятно към магазина за електронни играчки, но не знам точно. Понякога ги водят в магазина за домашни любимци. Друг път им показват тропическите риби като част от тяхната образователна програма, знам ли… Знам само, че не спряха тук.

— Децата не обичат ли понички? — запита Бекер.

Полицаят го погледна раздразнено, но забеляза значката на ФБР на гърдите му и си замълча.

— Кой не обича понички? Но тези деца бяха доведени тук организирано, ако разбирате какво искам да кажа. Пред тях — учителка, отстрани — друга, а отзад училищната медицинска сестра прибира изоставащите. Все едно че карат стадо говеда или нещо подобно. Няма начин да се откачат и да прескочат набързо до щанда за една поничка.

— Наоколо въртяха ли се сами деца без надзор? — запита полицаят.

— Откъде да знам? Пред щанда непрекъснато се въртят деца без възрастни. Как да разбере човек дали са изклинчили от тази група, или са тук с приятели или родителите си — или са дошли просто да се повозят на ескалаторите. Нито едно от тях не носи табелка „Аз съм сам“.

— Минава ли се край твоя магазин, за да се стигне до тоалетната?

Фред се позамисли за момент, като прехвърляше с език клечката за зъби в устата си.

— Може да се мине и край мене, но аз не съм толкова близо до тоалетната, ако това имате предвид. За да се стигне до тоалетната, трябва да се извърви нататък цялата дължина на коридора. Може да се стигне до нея и от другата страна.

— Забелязали ли сте деца, придружени от възрастни в този период от време? — запита полицаят.

— Кой период, от време? По кое време?

— Времето, за което говорим — въздъхна уморено полицаят. Това бе петото му интервю за по-малко от час. Сякаш разпитваше хора, седнали на личните полянки пред домовете си, дали виждат наоколо трева. — Между три и половина и четири часа.

Фред реагира с грубо изсумтяване на идиотския за него въпрос.

— Искате да знаете дали съм видял някакви момчета с възрастни между три и половина и четири часа? А къде, мислите, родителите водят децата на пазаруване?

Полицаят се опита да игнорира сарказма, като се концентрира върху дишането си. Но следващият му въпрос прозвуча още по-нетърпеливо отпреди:

— Не сте ли забелязали нещо необичайно? Някакъв знак, че някой от тези възрастни с насилвал децата по някакъв начин?

— Да ги насилва? Имате ли деца? Човек трябва да ги насилва почти непрекъснато.

— Какво искате да кажете? — запита Бекер.

— Те са като диви животинчета, не сте ли съгласен? Налага се непрекъснато да ги контролираш. Или ги дръпваш рязко за ръката, или ги пляскаш по дупето — знаете какво искам да кажа.

— Да — съгласи се Бекер.

— Понякога ги стискаш за врата и ги тикаш пред себе си. Това ли имате предвид под „насилване“? — Сега Фред се обръщаше към Бекер, привлечен от инициалите на ФБР като молец, притеглен от по-ярка светлина.

— Забелязахте ли нещо подобно?

— Виждам го през целия ден. Дали съм го видял между три и половина и четири часа? Вероятно. Щом край тебе минават родители и деца, няма начин да не забележиш някакво насилване. В това няма нищо лошо — и аз го правя. Ако не издърпвам ушите на децата си от време на време, няма да стигнем доникъде вкъщи. Откровено казано, те се нуждаят доста често от бърз ритник.

— Благодаря ви за откровеността — успокои го Бекер. — Не сте ли забелязали мъже с момчета? Това едва ли е нещо обичайно.

— Да, прав сте. С изключение на съботите. Тогава мъжете с колички или с момченца са нещо съвсем обикновено.

— А днес? Между три и половина и четири часа?

— Вижте, аз не си отбелязвам какво точно кога виждам. Всичко просто минава край мене — хора, много хора. Човек забелязва истински странните или красивите, но иначе… — Той сви рамене. — Плаща ми се да продавам понички. Да, наблюдавам и хората, но не ги изучавам, ако разбирате какво искам да кажа. Докато вие от ФБР сте тренирани да наблюдавате, нали?

— Например нещо като щангист?

— Искам да кажа, че сте тренирани, щом погледнете тълпата, да отделите лицето, което ви интересува, по походката му или нещо друго, не е ли така? Вярно ли е, че само с един поглед можете да разберете дали някой носи пистолет?

Бекер погледна полицая, очите му се отправиха към кобура на пистолета, прикрепен към колана му.

— Той например носи пистолет — заяви Бекер.

Фред се засмя.

— Не, исках да кажа…

— Не сте ли забелязали някой с вид на щангист, някой особено едър, мускулест мъж, от ония, които изглеждат като напомпани отвътре?

— Това не е нещо необикновено в наши дни.

— Да сте забелязали някой от този тип с деветгодишно момче? Това би било нещо по-различно от обикновените сцени, които минават пред очите ви ежедневно, прав ли съм?

Фред си замисли, отмести поглед от Бекер, вгледа се в някаква невидима точка в далечината и дори извади клечката за зъби от устата си.

— Не — заяви той накрая. — Не съм виждал такава комбинация.

— Да сте забелязали някакви особено силни на вид мъже със или без деца? Някакви мъже извън обикновеното?

Фред отново сви рамене.

— Какво да разбирам под „обикновено“? Тук идват всякакви мъже — тук е целият свят, може да се каже. Не, знам какво имате предвид, но не съм видял нищо подозрително.

Бекер си тръгна, но се завъртя на пета и се върна за още един въпрос. Този път полицаят дори не направи опит да прикрие раздразнението си.

— Когато дойдоха децата от училището, хората от старческия дом бяха ли си отишли?

Фред се вторачи неразбиращо в него и Бекер продължи:

— Сигурно щяхте да забележите, ако между инвалидните колички и бастуни се примесят деца. Забелязахте ли нещо подобно?

Полицаят се обърна към Бекер и за пръв път му заговори:

— Мислите, че някой го е напъхал в инвалидна количка и го е извел от центъра по този начин?

— Изглежда възможно.

Но Фред поклати глава.

— Не, старците си бяха отишли отдавна. Те се уморяват лесно, нали знаете. Или пък им става нещо, знам ли. Никога не стоят тук повече от два часа, преди медицинските сестри да откарат количките им обратно. Старците си бяха отишли преди обяд.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Живеех с надеждата, че ще дойдат при мене по обяд: те обичат сладките неща. — Фред говореше така, като че ли ставаше въпрос за някакъв друг вид хора.

— Кой обича сладки неща?

— Възрастните.

— А децата?

— И децата. Бях разочарован и от едната, и от другата група: никой не остави нито цент на моя щанд. Твърде голямо наблюдение. Прекалено дори.

* * *

— Винаги е така — въздъхна Карин по обратния път към Кламдън. — Затова го наричаме Ламънт: той някак съумява да остане незабележим като Сянката.

— Но той не е незабележим — отвърна Бекер.

— Разбира се, че не е. Трябва да се намери друга дума за някого, който успява да дойде, да си свърши работата сред тълпа от хора и да си отиде, без никой да го забележи.

— Виждат го — коригира я Бекер. — Но не го помнят.

— Защото помрачава умовете на мъжете.

Бекер отпусна глава назад върху възглавничката за глава и не промени позата си през целия път, като се опита да не обръща внимание на скоростта, с която караше Карин. Тя използваше колата като отдушник на гнева си и направо се нахвърляше върху пространството с нея.

— Дори не знаем дали това изчезване е работа на Ламънт — осмели се да подхвърли Бекер.

— Негова е. — Тя говореше така, като че ли думите й причиняваха болка.

Бекер я наблюдаваше напрегнато.

— Може би момчето се е загубило. Може би е срещнало случайно леля си и е отишло вкъщи с нея. Може би…

— Ламънт е — заяви Карин с тон, който не търпеше възражение. — Опознах го достатъчно добре досега. Не мога да го видя, кучият му син, но го познавам. Той е бил тук днес следобед и по някакъв начин е успял да се справи и измъкне с Боби Рейнълдс. И ако късметът ни не проработи срещу всички закони за вероятностите, след два месеца ще открием Боби Рейнълдс в чувал за отпадъци. А тази самонадеяна гадина ще бъде свободна, за да го направи отново.

— В такъв случай хайде да станем късметлии — обади се Бекер.

— Какво, мамка му, искаш да кажеш? — изръмжа тя.

— Нищо — въздъхна той. — Просто се опитвам да те успокоя.

— Не го прави отново. Гневът ми е единственото нещо, което работи за мен. Повече от сигурна съм, че нямам нито една шибана улика, за която да се заловя.

— Може би той не ги извежда със себе си. Може би го прави дистанционно. Примамва ги.

— Как? Като им подсвирва като на куче? Говорим за деца, Бекер, не за кучета. Те не се откъсват просто така от групата, за да излязат от търговския център. Искам да кажа, че могат да изостанат, да се пошляят отзад, но не и чак толкова далеко.

— Колко далеко се шляят?

— Това пък какво е?

— Не се вбесявай срещу мен, опитвам се да помогна. Признавам, че не знам много за децата. Ти си експерт по момчетата на тази възраст. Зададох ти сериозен въпрос. Колко далеко си позволяват да се отделят от групата, на какво разстояние си разрешават да се влачат отзад? Да приемем, че виждат нещо силно увличащо като… като какво? Какво би увлякло сина ти?

Карин натисна ядно клаксона на колата пред тях, която се осмеляваше да се движи в централната лента с по-малко от сто и трийсет километра в час. Колата подскочи стреснато и премина в дясната лента.

— На тази възраст? Нещо, което да го измъкне от групата на приятелите му?… Спортна звезда може би? Майкъл Джордан? Откажи се. Ако някой толкова известен е бил в търговския център, щяхме да знаем. А дори и в такъв случай синът ми няма да се отдалечи от приятелите си, без да им каже, нито ще излезе от центъра.

— Възможно ли е да се отдалечи достатъчно, за да се отдели напълно от групата? Мисълта ми е следната: ако приемем за миг, че вижда нещо силно увличащо в далечината, независимо какво е то?

— Възможно е, предполагам, но на тази възраст той силно обича приятелите си. Не е за вярване, че няма да каже поне на един от тях какво е видял…

— Искам да кажа, че не е абсолютно задължително да излезе от търговския център сам, нали? Или дори с Ламънт.

— Мамка му! — За секунда Бекер се изплаши, че тя ще удари спирачките, което при тяхната скорост щеше да бъде трагедия, но тя задържа колата, независимо от вълнението си.

— Само си помислих за такава една възможност — продължи той. — Не храня голяма надежда, но…

— Искаш да кажеш, че той може да е все още някъде в търговския център?

— Няма да ни навреди, ако проверим. Може да е под някой плот, в някой шкаф или малко помещение…

— Всеки магазин там трябва да има някакъв вид складово помещение. Колко място е нужно на едно деветгодишно момче? Съвсем малко.

Карин вече държеше телефона в ръка, като в същото време намали скоростта и отклони колата в дясната лента.

Продължи да говори на Бекер, докато набираше номера на офиса си.

— Мислиш ли наистина, че Ламънт ги натиква някъде, докато всичко се разчисти, и се измъква с тях през нощта?

— Не, далеко съм от такова предположение. Но смятам, че трябва да се провери.

Карин каза на Малва в офиса й да почака и съсредоточи цялото си внимание върху Бекер.

— Как ще ги държи неподвижни толкова дълго? Този център не се затваря преди девет часа вечерта. Трябва да задържи момчето неподвижно и тихо цели шест часа… След което да се измъкне с чистачите. — Карин насочи вниманието си към телефона. — Малва, извикай първо шефа на полицията в Бикфърд и му предай да претърси внимателно центъра. Той ще ти отговори, че вече го е направил, но искам да го направи отново с пълен екип хора, да оглежда всяко място с размери поне… о, да кажем, петдесет квадратни сантиметра. Кажи му да започне веднага, повтарям, целия търговски център, и събери всички хора, които можем да отделим, за да помогнат при претърсването. Обади се и на щатската полиция да изпратят свои хора за помощ. Настоявам за цялостно, старателно претърсване, Малва, ста-ра-тел-но! Искам всяко ъгълче да бъде преровено, разбираш ли? Изчезналото момче може все още да е там… правилно… Изпрати Елайъс да разпита бригадата за почистване, която идва през нощта. Трябва да са доста хора, центърът е огромен. Искам да провери внимателно всеки един, да се опита да разбере дали някой от тях е работил в някое от местата, където станаха другите отвличания. — Погледна Бекер. — Има ли още нещо?

Бекер сви неволно устни, докато напрегнато прехвърляше наум различни възможности.

— Ще ти се обадя по-късно, Малва. На път съм за къщи, ще ме намериш там към седем, ако се наложи.

— И въпреки това не е добре, нали? — каза Карин, веднага щом върна телефонната слушалка на място.

— Длъжна си да не пропускаш възможност.

— Ако ги упоява, за да не викат, трябва да има някаква суматоха в началото. Ако упойката задейства веднага, той ще трябва да ги носи на ръце до избраното скривалище. Ако пък е със забавено въздействие, момчетата ще се съпротивляват… Освен ако отиват по собствена воля в скривалището и там той ги упоява. Но откъде ще знаят къде е скривалището? Какъв е той, Хамелинският свирач? И защо никой не забелязва момче, което се намърдва в техните складови помещения или където и да е проклетото скривалище? Не е възможно да използва наркотици. Може да ги връзва и да им запушва устата, но това едва ли е поведение, което да остане незабелязано — освен ако те сами не отиват право в леговището му, което трябва да бъде достатъчно голямо и за двамата. Не върви, нали?

— И все пак си длъжна да провериш — упорстваше Бекер.

— Разбира се. — Тя удари волана с дланта си и отново влезе в централната лента, като веднага увеличи скоростта и Бекер се сгърчи нервно на седалката си.

— За секунда си помислих, че може и да сме попаднали на някаква логична възможност — простена тя.

— Разрешаваш ли ми да те помоля за нещо? — запита Бекер.

— Разбира се. Какво?

— Моля те, намали скоростта.

— Да намаля скоростта?

— На колата. Моля те, намали скоростта на колата.

Карин го погледна и се изсмя.

— Изплашен ли си?

— До смърт.

— Минала съм специален курс и по шофиране — продължи тя с усмивка. — Или нямаш доверие на жена шофьор?

Бекер забеляза, че тя не намалява скоростта.

— Нямам доверие на скоростта — заяви той. — Къде, по дяволите, е пътната полиция точно когато човек има нужда от нея?

Карин хвърли поглед на часовника си.

— Трябва на всяка цена да се прибера до седем. Затвори очи и мисли за нещо приятно.

— Ще се опитам да си спомня молитвите си.

— Изненадана съм, че знаеш такива.

Бекер като че ли потъмня и тонът му се промени.

— О, навремето се молех много. Много…

Карин забеляза промяната и замълча. Толкова лесно се правеха грешки с Бекер. За него бе възможно да преплува през най-лоши и тежки инциденти с приповдигнат дух, пръскащ искри от остроумие и добро настроение, успешно поддържащ живеца на другите около него сред ужаси, достатъчно страховити, за да хвърлят в дълбока депресия всеки жив човек. Но когато се вглеждаше в себе си, в това, което Карин наричаше „онова гадно гнездо на плъхове“, където се криеха личните му спомени и чувства, той се променяше за секунда и започваше да излъчва скръбна ирония и тъга. Тогава думите за него автоматично придобиваха двойно значение, асоциациите му се изместваха в някаква причудлива мрачна плоскост и той възприемаше всяко най-невинно изречение като въпрос или мъчителен отзвук от миналото му.

Съчувствието на Карин към него в такива минути обикновено се изравняваше с нарастващата й нетолерантност. Беше установила, че най-добрата реакция бе просто да замълчи. Тези епизоди бяха нежелано изпитание и за самия Бекер. Той мразеше самосъжалението и се измъкваше от него с усилие на волята веднага щом успееше. Тази негова гъвкавост впечатли най-силно Голд, психиатъра на Бюрото, с когото Бекер бе прекарал много време.

— Той просто не се предава — беше казал Голд на Карин. — Пред спомените си, пред личните си демони или каквото и да е то. Повярвай ми, всеки друг на негово място отдавна щеше да бъде болничен случай на депресия или психоза. Много хора загубват душевно равновесие от далеч по-малко психично натоварване в сравнение с това, което Бекер влачи със себе си… Концепцията за волята не се ползва с голяма популярност в моята област, но с нея най-добре си обяснявам неговата съпротива и издръжливост. Той няма сили да предотврати отблясъци на скръб, ярост, болка. Те се връщат периодично при него, с това никой не може да се пребори, но той, изглежда, е способен почти незабавно да ги отпрати обратно със силата на волята си! Госпожо Крист, никога не забравяйте, че най-силното желание на Джон Бекер е да постъпва правилно. Той желае да бъде определен тип личност, независимо от нещата, които го предават и дърпат назад. Всички ние трябва да се стремим да се приближим толкова много до личните си цели, колкото него, повярвайте ми. Той е забележителен човек.

„Забележителен е и в други отношения“ — помисли си Карин. Неща, за които Голд нямаше никаква представа. Споменът за тях и помагаше да го изтрае в най-неприятните му моменти, когато той се държеше така, като че ли целият свят му беше крив.

— Още нещо — обади се Бекер, преодолял вътрешната си паника. Опитваше се да фокусира очи върху таблото отпред, за да не наблюдава пътя и движението — Карин продължаваше да шофира със същата луда скорост.

— Карай.

— Разследвала ли си биографиите на момчетата?

— Само обикновения тип разследване: има ли роднини или врагове на семейството, които биха могли да вземат детето.

— Опитай се да установиш дали детето е било подлагано на физически тормоз преди отвличането.

Карин го изгледа остро.

— Защо?

— Проучванията доказват, че жени, подлагани периодично на сексуален тормоз, стават по-често жертви на изнасилване, отколкото тези, които не са. Съгласна ли си?

— Е, и?

— Може би Ламънт избира децата, белязани с такъв тормоз.

— Предполагаш, че познава това по някакъв начин?

— Може би, не знам.

— Какво мислиш, че правиш, като хвърляш вината на жертвата? — извика тя гневно.

Бекер отбеляза, че скоростта намаля.

— Допускам, че някои момчета се поставят по-леко на разположение в сравнение с други.

— За да бъдат пребивани до смърт? Исусе, Бекер.

— Имам предвид, че са по-податливи на обработка, по-покорни. Знам, че навремето бях ужасно добро малко момче.

— Ти, Джон?

— Бях толкова добър и послушен, че сега само при мисълта за това ме заболяват зъбите.

— Трудно е да се повярва.

— Опитай — каза мрачно Бекер. — Вършех всичко, което искаха от мене — на момента.

Карин си спомни, че — според Голд — Бекер отчаяно желае да бъде истински добър човек. И все пак не беше лесно да се съвместят противоречивите факти от репутацията на Бекер в Бюрото като независим човек, фрапиращо лишен от такт по отношение на другите, с твърдението му, че като дете се е опитвал да ближе петите на околните.

— Защо си се държал тогава така, а сега си напълно различен?

— Защото си въобразявах, че ако следвам определени правила, ще бъда в безопасност — проблемът беше само да разбера какви точно… Смятах, че ме бият, защото съм лош, и, вярвай ми, бях готов на всичко, за да не допусна боят да се повтори… Нищо не можеше да ме спаси, но ми трябваше дълго време, докато схвана тази проста истина… А ти?

— Какво аз?

— Не беше ли… Не би ли направила всичко, за да не се случи отново?

— Проклет да си, Бекер.

— Не вършеше ли точно това, което искаха от тебе? Мълчеше, не каза на никого, страх те беше: не искаше да се случи нищо лошо на семейството ти, знаеше, че никой няма да ти повярва, във всеки случай…

— Проклет да си! Остави ме на мира! Ти не знаеш нищо за мене, нищо!

— Кой беше, Карин? Баща ти, брат ти, някой „чичо“…

— Престани!

— Ти нямаш вина за това — тихо каза Бекер.

— Няма да разреша да бъда поставена на едно ниво с тебе в този смисъл, Джон. Престани да се опитваш.

— Но ти вече си на това ниво, нищо не зависи от мене, става въпрос за миналото ти.

— Ти само предполагаш, удряш наляво-надясно в тъмното. Иска ти се да намериш някаква връзка и си я създаваш…

— Не искам този вид връзка. Не я пожелавам на никого.

— Правиш го с мене сега и аз нямам намерение да ти разреша това.

Бекер насочи вниманието си към движението за момент, за да даде възможност на Карин малко да се поуспокои. Опитваше се да прецени дали скоростта им е увеличена или намалена, без да гледа скоростомера.

— Какъв тип дете беше? — запита я той след време.

— Бях страхотна мъжкарана: истински ужас. Сдъвквах момчетата без задръжки и ги изплювах.

— Какво имаше против тях?

— Бяха мижитурки. И все още са. Само Голд е различен, нали? Трябва да бъде различен, няма избор.

— Има повече практика — отговори Бекер.

— Защо тогава просто не отивам при Голд, когато имам психологически проблем? Плащат му да изслушва агентите, докато хленчат и се оплакват от родителите си, но твоята работа и задължение са други, Джон. Изправени сме пред сериозен случай, който изисква пълната ни концентрация, така че нека се придържаме към работата си. Окей?

— Този разговор има връзка с работата ни — упорстваше Бекер.

— Аз нямам нищо общо с този случай. Животът ми не е свързан с него. Нито пък животът на момчетата. Те не са искали да бъдат отвлечени, измъчвани и убивани. Не са носили надписи по челата си с текст: „Аз съм смирен и послушен, бият ме периодично, ела и се възползвай“.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Абсолютно.

— Защо?

— Колко време е изтекло, откакто не си дете, Джон? Откога не си бил с дете, независимо колко време? Особено с момче.

— Откакто самият аз бях момче.

— Така си и помислих — въздъхна Карин. — Всичко при тебе е теория, която няма нищо общо с действителността.

— Отмина отклонението за Кламдън — възкликна Бекер с поглед върху знака, който бързо отстъпваше в далечината.

— Няма да те карам вкъщи — отговори Карин. — Вече закъснявам. Освен това е време да се срещнеш с истинско момче.