Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (2)

Глава 2

Дий търсеше нещо, с което да го набие. Тя ругаеше, мяташе се гневно из стаята, опитваше върху мебелите разни предмети, които решаваше, че могат да бъдат използвани за целта, и ги хвърляше настрана — понякога срещу него, отвратена, че не бяха достатъчна подходящи. Аш лежеше на леглото в очакване. Гледаше я как дърпа закачалките за дрехи в гардероба на мотела, но те бяха здраво закрепени към напречната пръчка. Съпротивата им я вбесяваше още повече. Помисли си дали да не й каже, че вече бе пробвала безуспешно да измъкне някоя от тях, но реши да не се обажда. Любимият й инструмент за наказание бе телената закачалка, но оскъдната мебелировка на мотелите я бе принудила да ползва каквото й попадне подръка.

Той лежеше на леглото и чакаше. Накрая все ще намери нещо, което да й хареса. В момента изглеждаше, че ще си изхаби беса само в търсене. Дори страничен човек би си помислил, че тя ще се строполи на пода, изтощена и изразходвана много преди да се доближи до него. Аш знаеше обаче, че щом веднъж започне да бие, енергията и се възстановяваше. Тя черпеше сили от насилието — точно както гневът й се самоподклаждаше от собствения си огън, докато се превърне в бяс.

Ровеше за трети път в куфара си, сякаш очакваше телената закачалка внезапно да се материализира. Аш не й напомни, че вече е търсила там. Бе оставил закачалката в предишния мотел, когато тя му бе поверила опаковането на багажа. Той не харесваше телената закачалка: бе прекалено тънка и оставяше грозни подутини по тялото му. Тогава Дий се гърчеше в клещите на едно от заслепяващите я главоболия и не бе забелязала, когато Аш пъхна закачалката под леглото. Бе изненадан, че тя не успя да го хване в този спонтанен акт на предателство. Нямаше начин да се скрие нещо от нея. Много пъти му бе казвала, че може да чете мислите му, и той и вярваше. Кой знае, може би главоболията й се отразяваха стимулиращо на способността да разчита мислите на хората.

Тя внезапно замря, все още с гръб към Аш; куфарът се свлече на пода. Обърна се бавно към него и запита с много спокоен глас.

— Къде остави закачалката?

Изглежда, и този път бе разчела мислите му.

Аш дори не си и помисли да я излъже. Нямаше смисъл: тя виждаше през него като през стъкло.

— Оставих я в Бранфорд — отговори той. Не бе сигурен, но мислеше, че бяха живели последно в Бранфорд. Географията винаги го объркваше.

— Направил си го нарочно — заяви тя.

Имаше ли смисъл да отрича? Тя знаеше всичко. Когато го погледна, лицето й бе напълно неподвижно. Устните й бяха здраво стиснати, а кожата около тях зеленикавобяла. В горната част на ноздрите й избиха бели петна.

Беше много опасна, когато ставаше такава. Най-голяма болка му причиняваше в такива моменти.

— Съблечи се — заповяда тя. Каза го толкова тихо, че той едва я чу.

— Ще намеря друга закачалка — осмели се да промърмори той, докато ставаше от леглото. — Веднага ще я намеря. — Съблече ризата си през главата, без да я разкопчава. — Знам къде.

— Не, не знаеш — прозвуча студено гласът й.

Беше права. Той не знаеше откъде може да вземе друга телена закачалка за дрехи, но смяташе, че би могъл да я открадне отнякъде. Чувстваше се неловко пред вторачения й поглед. Много по-добре бе, когато в очите й имаше гняв. А сега те изглеждаха напълно пусти — като че ли бе отишла някъде и бе изоставила смразеното си тяло.

Аш смутено погледна гърдите си, в които бе фиксиран погледът й. Той бе едър мъж с масивен горен торс по природа: не бе нужно да вдига тежести или да се натоварва с упражнения, за да го поддържа. Тъмни косми се навиваха от колана до меката кожа на врата му. Знаеше, че тя мрази космите — отначало дори го бе карала да ги бръсне, но го остави на мира, когато се залови с момчетата. Момчетата промениха много неща.

— Панталоните — заповяда тя.

Аш ги събу и застана съвсем гол пред нея. От няколко месеца не носеше гащета: бе забравила да му купи нов чифт.

— Дай ми колана.

Изтегли колана от панталоните си и й го подаде. Наблюдаваше напрегнато как ще го увие около ръката си. Ако токата е в дланта й — ще бъде добре. Не протестираше вътрешно срещу колана, защото той бе широка ивица кожа и ударите с него не оставяха кой знае какви следи.

Тя хвана края на колана и го уви един път около стиснатия си юмрук — около метър остана да виси свободно надолу. Токата бе откъм свободния край.

— Сега ще видим дали наистина предпочиташ това пред закачалката.

Накара го да свие чорапите си на топка и да ги натъпче в устата си; следващата й заповед бе да се наведе и да се хване за облегалката на стола. В тази поза тя имаше възможност да го удря навсякъде по цялото тяло.

Биеше го мълчаливо; чуваше се само тежкото й дишане и изсумтяване при всеки удар, свистенето на колана, плясъка на кожата върху гола плът и по-тъпият звук от удара на метала. Обикновено му се караше, обясняваше му къде е сбъркал, ругаеше го за грешките му. Този път си пестеше енергията за ръката.

Аш се държеше здраво за стола. Утешаваше го само съзнанието, че си го заслужаваше. Той винаги си го заслужаваше. Нямаше наказание в света, което да е повече от това, което той заслужаваше.

* * *

Когато се съвзе, чу ясно ритмичното й дишане от леглото. Той лежеше на пода с лице към износения килим — там, където бе припаднал. Свитите му на топка чорапи бяха само на няколко сантиметра от лицето му. Лежа напълно неподвижен доста дълго време: знаеше добре колко силно ще го заболи, когато се раздвижи. Искаше му се да я вижда от мястото си. Обичаше да я гледа спокойно заспала в една стая с него, за да я пази и закриля, докато се наслаждава на броените часове спокойствие, които само сънят й даваше. Обикновено Аш седеше нощем пред телевизионния екран, но без да я изпуска от погледа си: отбелязваше всяко нейно мръдване, всяко обръщане. Ведрото спокойствие на отпуснатото й в сън лице му даваше сили да издържа непредвидимите бури в часовете на бодърстване. Едрият мъж я обичаше най-много, когато тя спеше.

Той коленичи и отвсякъде го преряза болка. Хвана се за стола, за да се задържи, но силно се залюля напред и му се наложи дълго време да стои на четири крака с наведена надолу глава като някое болно животно. Внимаваше да не стене много високо, за да не я събуди: не искаше да го види така. Тя бе свикнала да го мисли за много силен. Понякога го наричаше „моята мечка“. Това бяха добрите времена, много добрите и нежни времена. Аш се безпокоеше, че тя може да престане да мисли за него като за своята мечка, ако го види с тази подута и разкъсана кожа. Трябва да се облече и да скрие състоянието си. По лицето нямаше следи: тя винаги внимаваше да не го удря там — и с момчетата това бе правило, което никога не нарушаваше. За нея бе важно всеки да може да се покаже на публично място следващия ден, като че ли нищо не се бе случило. Това, разбира се, бе особено важно изискване за момчетата. Беше й безразлично, ако на Аш се наложи да прекара няколко дни в стаята, но с момчетата нещата не стояха така: тя обичаше да се показва с тях.

Трябваше да се облече, но първо искаше да се увери, че тя е в безопасност. Бе го била много жестоко, което бе необичайно за нея. Лош знак бе. Той пропълзя до леглото и погледна в дамската чанта върху нощното шкафче. Аш я прерови и намери лекарството й. Всичко беше наред: тя все още има от него, шишенцето бе пълно до половината. Нищо не я заплашваше, щом бе с него. Може би го беше била така жестоко, защото мислите й за грешките му са се оказали по-силни от нея самата. Всичко е наред — той си го заслужаваше.

Аш намери и своите хапчета в чантата й: в пластмасовото шишенце имаше поне една дузина. И той не бе в опасност. Тя ще се погрижи за него. Отпусна се внимателно на леглото до нея и затвори очи. Ще се преструва, че спи — тя предпочиташе да не се занимава с него веднага щом се събуди. Всъщност Аш никога не спеше. Не смееше да се отпусне в сън дори когато бе вземал редовно лекарствата. Но умееше да се преструва: отпусна се и изравни дишането си с нейното — сега и двамата дишаха равномерно. Опита се да мисли за нея, не за болката. Беше толкова щастлив, че тя е до него. Толкова й бе благодарен…

Утре ще излезе и ще й намери телена закачалка — нямаше значение какво трябваше да направи, за да я осигури. Ще попита собствениците на мотела, те ще му помогнат…

— Обичам те, Дий — прошепна той тихо.