Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (4)

Глава 4

Дий се чувстваше добре: не можеше да се сети откога не беше усещала такъв прилив на сила и бодрост. Тя бе в такова добро настроение, че дори не се подразни от Аш, който се тъпчеше с царевични питки и се окапваше с плънката им.

Забеляза самотния мъж на масата в ъгъла, където седеше с цигара пред чаша кафе и я наблюдаваше. Дий знаеше, че е привлекателна жена, преливаща от енергия и добро настроение. Кой не би я гледал? Кой не би я пожелал?

Тя каза нещо на Аш и се изсмя, като отметна глава и изпълни помещението със звънкия си глас. Дий обичаше смеха си — той бе толкова свободен, така открит. Ненавиждаше хората, които хихикаха сподавено зад поставена пред устата си длан. Тя искаше целият свят да знае, че е в добро настроение, дяволите да го вземат, а ако смехът й изглежда прекалено висок за някои хора, това си остава техен проблем. Глупаци, не знаят как да се радват на живота. А Дий бе друга, различна: тя умееше да му се радва и да прекарва времето си добре. В гърлото й отново се надигаше смях, докато наблюдаваше как Аш покапва по дрехите си салца и част от плънката. Тя познаваше тайната на радостта. Някога бе попаднала на книга точно с това заглавие: „Тайната на радостта“. Дий я бе разтворила с любопитство, питайки се дали авторът не е някой като нея. Но не беше разбрала за какво става дума и след няколко страници я бе захвърлила с отврата. Истинската, единствената тайна бе просто да се отпуснеш и да правиш това, което ти се иска. Да се смееш, ако ти се ще, и да таковаш фамилията на всички остроноси маймуни, убийци на радостта, като онази жаба, касиерката, която я гледаше така, като че ли си бе прищипала зърното на гръдта с чекмеджето на касата. Мъжът на оная маса там разбираше смеха й. С крайчеца на очите си го виждаше да се усмихва, привлечен и хипнотизиран от нея.

— Дий — обади се Аш и в гласа му пак прозвуча безпокойство. Гледаше я с тревога и парченца домати и скълцана маруля се сипеха от питката му.

Към ресторанта имаше и бар само на няколко врати по-надолу. Дий си го бе отбелязала наум веднага, щом влязоха.

— Аш, искам да отидеш пеша до мотела — заяви внезапно Дий.

Очите му се разшириха.

— Гримасничиш като клоун — подхвърли му тя.

— Извинявай — промърмори Аш.

— Не се извинявай. На мен ми харесва: разчитам мислите ти още по-лесно. — Потупа го по бузата.

— Да вървя пеша до мотела?

— Не се дръж така, като че ли никога по-рано не си го правил. Излизаш от търговския център и завиваш наляво.

— Наляво — повтори той, като се опитваше да се концентрира.

— Завиваш наляво и вървиш направо, докато стигнеш до мотела. Знаеш му името, нали?

— Добре — каза Аш.

— Какво значи това „добре“?

Аш сбръчка чело и тя отново се разсмя високо.

— Ти нямаш нужда от грим, какъвто си слагат клоуните — каза тя през смях. Хвърли поглед към мъжа в ъгъла, за да провери дали оценява чувството й за хумор. Той й се усмихна и леко наклони глава. Дий го гледаше, като че ли я бе стреснал с неочакваната си фамилиарност, като че ли едва сега го е забелязала и не е сигурна как да реагира на нахалството му.

Аш забеляза размяната на погледи и разбра защо трябвала върви до мотела. Предстоеше му да прекара още една нощ пред вратата на стаята им, вслушан в звуците, които ще издават Дий и някакъв непознат… Но ще се вслушва главно в смеха на Дий, в изблиците й на жизнерадост, в писъците й на екстаз накрая… Щеше да го боли да слуша всичко това, болеше го и сега, като гледаше как се държи заради непознатия в ъгъла — винаги го болеше, когато тя се отдаваше на някой друг…

— Какво е? — питаше го тя.

— Нищо — отвърна той, като реши, че го пита за какво мисли. Скоро тя сама ще разбере: винаги успяваше. Не искаше да се опитва да изрази с думи колко много го наранява, като върши това. Знаеше, че ще го заболи още по-силно.

— Нищо? Странно име за мотел.

— О! — Ясно, тя не четеше мислите му. Това се случваше понякога, когато бе в такова хубаво настроение: в такива моменти сякаш загубваше магическата си сила.

— „Дневен хан“ — опита се да се сети той.

— Не, зора — поправи го тя. — Мотел „Зора“. Запомни ли го?

Аш кимна.

— Повтори.

— Мотел „Зора“. Зора. Завивам наляво и вървя край магистралата, докато стигна до мотел „Зора“.

— Браво. Ще се справиш чудесно. А сега натикай остатъка от това гадно нещо в устата си и тръгвай.

Аш се изправи послушно и й разреши да му избърше лицето със салфетка.

— Добре ли си? — запита той.

— Никога не съм била по-добре — отвърна тя. — Не се тревожи: ние с теб държим света в ръцете си.

Аш се усмихна: изречението го разсмя, въпреки че настроението й го плашеше.

— А сега изчезвай — подкани го тя.

— Зора?

— Стига си се моткал, тръгвай.

Аш се затътри към вратата и излезе, като погледна само още веднъж назад с печално изражение, а Дий му махна демонстративно за довиждане, та мъжът в ъгъла да разбере, че сега е сама.

За да подчертае този факт, остана на масата още няколко минути. Отвори пудриерата и провери грима си, като държеше огледалото под такъв ъгъл, че да вижда отражението на мъжа. Той, разбира се, все още я разучаваше. Не снемаше погледа си от нея. Ето, вдига ръка и гърчи пръсти за поздрав. Жестът му изглеждаше смешен в огледалцето, слаб, някак женствен. Дий се надяваше, че не е от „онези“, но дори и да беше, риба в морето много, а по-добра примамка от нея здраве му кажи.

Дий излезе от пицарията, като се спря само веднъж, за да погледне мъжа многозначително. Изгледа го директно в очите, задържа погледа му и се усмихна. Той върна усмивката й. Според Дий в тези игри нямаше място за изтънченост: само загуба на време.

В бара към ресторанта бе много шумно и още с влизането й я обгърна музика и гласовете на струпаните там хора. По това време на нощта по-голяма част от магазините бяха вече затворени, с изключение на павилиона за продажба на хранителни продукти и отделни ресторанти, така че нямаше опасност собствениците на съседните търговски сгради да се оплачат.

Дий има време да си поръча бяло вино и да огледа мъжете от двете си страни преди появата на мъжа от ресторанта. Другите мъже изглеждаха достатъчно приемливи, при условие че са във форма — толкова малко съумяваха да се отсрамят пред една жена в наши дни, — но тя предпочиташе приятеля си от ресторанта. Той бе малко по-млад от другите двама, изглеждаше по-добре и не носеше златна верижка. Дий отдавна се бе отчаяла от мъже със златни верижки: не ги биваше за разговор, а в леглото бяха направо безполезни.

— Вашият… ъъ… приятел отиде ли си? — запита той.

Дий се взря в него за миг, обхвана с поглед помещението и отново се втренчи в него.

— Обичам да си мисля, че имам приятели, където и да отида — заяви тя.

— Сигурно. Но не исках да се натрапвам, в случай че приятелят ти се върне. Той е заплашително едър мъж и вероятно побойник; не искам да го дразня.

— Той си замина — успокои го тя.

— И остави хубава жена като теб съвсем сама?

— Той рядко е добра компания — обясни Дий. — Харесвам мъже, които могат да изразяват мислите си. Ти можеш ли да изразяваш мислите си, Лайл?

— Едгар — поправи я той.

— Ти не си от онези силни мълчаливи типове, нали? Въпреки че изглеждаш силен. Харесвам силата, но не и мълчанието. Харесва ми да знам как се чувства един мъж. Харесва ми да има повече шум около мен.

— И на мен така ми се стори. Когато те видях в ресторанта, веднага си казах: „Ето една много хубава жена, която не се страхува от малко повече шум. Обзалагам се, че самата тя е доста шумна… при съответните обстоятелства…“

— Ти можеш ли да създадеш тези обстоятелства, Лайл?

Той се захили малко накриво, усмивката му разтегли лицето му наляво, очите му се присвиха. Дий разбра, че в момента той й сервира най-сексуалното си изражение.

— По-добре да не се съмняваш в това — прошепна дрезгаво той и се наклони към нея.

Дий хвана косъм от гръдния му кош и го отскубна с рязко движение.

— Хей!

— Само проверявам — обясни Дий. — Изглежда, ще вдигаш шум, нали?

* * *

Аш се влачеше край магистралата с наведена глава, за да не го заслепяват фаровете на насрещните коли. Силните пориви на течението, предизвикано от профучаващите край него камиони, нарушаваха равновесието му, а минаващите мотоциклетисти надуваха клаксоните си, въпреки че не бе върху платното. Чуваше пронизителният звук от клаксоните им да отмира в далечината: те продължаваха да ги натискат, стресната и вбесени от неочакваното му появяване в една нощ, която те считаха, че принадлежи само на тях и на движението по магистралата.

Винаги беше лош знак, когато го изпращаше сам вкъщи. Знаеше, че тя все още има от хапчетата ся: беше направил проверка само преди два дни. „Май трябва да ги броя — помисли си той. — Може би ги има, но не ги взема.“ Тя беше в прекалено повишено настроение: бе заредена с прекомерна енергия и ентусиазъм. Няма начин нещо да не я разочарова. Ако не друго, то самият Аш сигурно. А когато се разочарова, тя ще се строполи оттам, където е сега. Ще пада бързо и дълго, като орлите, спускащи се стремително надолу, за да си хванат заек. Аш обичаше да ги наблюдава по телевизионните шоупрограми, посветени на природата. И сега виждаше пред очите си как огромните птици прибират крила и се понасят право надолу от облаците. Да гледа птиците по време на лов беше истински вълнуващо преживяване, но да наблюдава Дий бе повече от ужасяващо. Също като птиците, които винаги се вдигаха нагоре, сграбчили триумфално риба или заек, и Дий се изправяше с поредната си жертва в окървавените си нокти…

Зад него засвяткаха фаровете и той чу бибикане на клаксон. Профуча колата на Дий и той успя да зърне усмихнато лице и размахана ръка, добре осветени от колата отзад. Тя му изпрати бърза целувка, без да освободи клаксона, и изчезна за миг по посока на мотела.

Зад Дий седеше мъжът от ресторанта. Аш забеляза озадачения поглед, с който той се вторачи в него за миг, преди да потъне в тъмнината нататък.

— Ще се видим по-късно, Лайл — промърмори Аш. Гласът му бе погълнат от писък на гуми по пешеходната пътека.

Аш наведе глава и продължи да се влачи напред.

* * *

Едгар се съгласи да го нарича Лайл — или Хийтклиф, или Джеронимо, — след като е решила така. Сигурно съпругът и или баща и се е казвал Лайл — Едгар не знаеше кой точно. В този момент нямаше намерение да си проиграе късмета, като я поправя непрекъснато. Той работеше като агент по продажбите към фирма за спортни облекла и прекарваше половината от годината по пътищата, за да предлага произведената стока и да прибира дължимите суми. Понякога му провървяваше с някоя от продавачките или случайни жени като тази. В такива случаи той обикновено ги даряваше с блузи за тенис от мострите си в знак на благодарност. Но така, както се развиваха нещата с тази дама, блузата за тенис едва ли щеше да стигне. Той ще я дари с блузи, обувки, анцуг — целия екип. Този път не просто бе му провървяло: изтеглил беше печеливш билет от лотарията!

Жената смъкна ризата му, преди още да затвори вратата. Изглеждаше готова на всичко и Едгар се надяваше, че ще прояви достатъчно въображение, за да се възползва от това.

Тя стегна ръце около кръста му и притисна лице към гърдите му. Силата на ръцете й го смая. Не бе дребна, но не бе и някоя кобила, а направо спря дъха му. Тя внезапно го повдигна от пода с лице, все още заровено в гърдите му, и направи няколко нестабилни стъпки, като го завъртя, преди да го пусне, да отдръпне лице и да го погледне. Усмихваше се, по-точно, гримасничеше, с косми от гърдите му между стиснатите й зъби.

— Хей!

— Да не си бебе? Хей, бебчо?

— А ти си май суперактивна, а? Да не би да се друсаш? Хайде да я караме по-леко, а?

— Бебо, бебчо — подиграваше се тя. Погали гърдите му. — Нараних ли горкото бебе? Нима причиних болка на бебенцето?

— Е, ще го преживея — поуспокои се той. — Ти просто ме изненада.

Сега вече имаше възможност да огледа стаята. Почти се надяваше да види трапец или някое друго съоръжение за екзотична еротика. Каквото и да си имаше наум тази жена, той бе готов да го опита. Призна си, че половин живот бе мечтал за по-модерните и сложни секс техники, за които само неясно бе дочувал. Мисловната му дейност не се отличаваше с прецизност, така че никога не се бе замислял за подробностите. Нямаше и нужната самоувереност да експериментира. Нещата, които му се искаше да прави, изглеждаха смущаващи, неразумни — почти груби — и той нямаше смелостта да ги поиска от обикновените си сексуални партньорки, а още по-малко от жена си, с която трябваше да се изправи лице в лице в студената светлина на деня. Но с тази жена, с Дий, той инстинктивно знаеше, че не е нужно да иска разрешение за нищо. Всъщност може би единственото, което трябваше да прави, е просто да следва хрумванията й.

— Знам какво иска, бебчо — мъркаше тя. Издърпа блузата си през глава, без да я разкопчее. Не носеше сутиен, гърдите й бяха малки и стегнати. Тя изви гръб назад — явно се гордееше с тях. „Права е — помисли си той. — Наистина са хубави.“ Кожата й се опъна върху ребрата, коремът й се всмука навътре, както бе забелязал, че е при статуите. Нямаше дребен кокал: раменете й бяха широки, а ханшът й се разширяваше очевадно от кръста надолу, но тя бе стегната и силна. Едгар ги харесваше такива — слаби, но стегнати. Обичаше усещането, че може да повдигне и премести жената, с която се люби, когато и както си поиска; обичаше да се чувства господар на положението.

— Иска ле бебокът малко мляко?

— Иска — промърмори той и наведе глава към гърдите й с ръце върху бицепсите й.

Тя застена високо, когато той впи устни в зърната й. Едгар знаеше, че ще му се хареса. Той смука малко едната й гръд, после се прехвърли на другата, чу нейното ускорено дишане и посегна към ципа на полата й.

— Ще се погрижа добре за тебе — шепнеше той с глава във врата й, докато се мъчеше да освободи ципа й.

— Я млъкни — прекъсна го тя. Хвана главата му и я върна върху гърдите си. — Аз ще ти кажа кога дв престанеш.

* * *

Аш стигна до мотела след един час. Видя името му върху табела отпред, прочете го високо за себе си и тръгна към стаята им в ъгъла. Когато имаше възможност. Дий винаги наемаше стая в ъгъла. „Това реже съседите ни наполовина“, обясняваше му тя. Аш се бе опитвал да си представи съседите им срязани на две, но тези представи винаги водеха до мисли за насилие, за кръв и той бързо-бързо прекратяваше опитите да разбере какво иска да каже тя.

Завесите не бяха дръпнати докрай и лампата не бе загасена. Аш надникна и видя Дий върху пода на четири крака. Лайл бе зад нея и я работеше енергично. Зъбите й бяха оголени, сякаш в ръмжене; Аш чуваше ясно виковете й.

Обаче не искаше да гледа. Седна върху твърдия бетонен под на покритата веранда пред вратата на стаята.

— Татко, о, татко! — чуваше я той да вика. — Да, татко! Давай, татко!

Аш запуши ушите си и стисна очи. Опита се да мисли за последните хубави мигове, прекарани с Дий: снощи, когато тя бе започнала да се чувства добре, но още не бе чак толкова щастлива, колкото днес. Той гледаше една от онези шоупрограми за природата. Змия бе попаднала на жаба, която, вместо да се опита да спаси живота си с бягство, бе увеличила два пъти размерите си с надуване и се бе изправила на задните си крака. Тя изглеждаше прекалено голяма за нападателката, но змията явно си знаеше работата. Аш бе впечатлен от изуменото изражение на жабата, докато змията я поглъщаше: то не изразяваше тревога или страх, а само глупава почуда.

— Видя ли това? — запита Дий. — Дори не й пукаше.

На Аш му бе приятно, че гледат заедно телевизия. Тя много често не бе вечер вкъщи, а ако останеше, обикновено не бе в добро настроение. Снощи обаче бе решила да прекара времето си с него, въртеше се просто из стаята, гледаше телевизия с него, коментираше видяното. Те много рядко прекарваха така заедно.

Когато мислите за снощната вечер не можеха повече да погълнат виковете на Дий, Аш започна да прави лицеви опори. В двора на болницата много мъже ги правеха само за да убият времето; Аш бе най-добрият от всички. Отпускаше се надолу, докато носът му докосне бетонната настилка на верандата, и се отблъскваше нагоре, като внимаваше да не си помага с краката: знаеше, че това е опит за измама. Не се спря, докато от челото му не покапа пот, а ръцете му не се разтрепериха от натоварването.

Дий бе престанала да пищи и Аш ги чуваше да разговарят.

Едгар лежеше по гръб върху леглото, убеден, че умира, но както се казваше в поговорката, какъв прекрасен начин да си отиде от този свят. Жената бе всичко, което той очакваше да бъде: с богато въображение, неуморима, способна да достигне многократно оргазъм — и дяволски шумна. Не му бе нужно да отгатва как вървят нещата: тя с цяло гърло му го съобщаваше.

А и той се справи превъзходно. Винаги бе подозирал изключителни сексуални способности у себе си, но сега разбра, че е направо шампион. Клати я, докато не спря да мърда. Сега лежеше до него потънала в пот, изтощена и достатъчно задоволена, за да изтрае цял месец, без да помисли дори за секс — ако е нормална жена. Едгар се усмихна самодоволно и се поздрави вътрешно, вторачен в тавана. Бе й дал много повече от това, за което се бе пазарила.

Трябва да вземе телефонния номер на тази жена. Ще се върне тук след месец. Тя заслужава второ посещение. Имаше предвид някои неща, които се изкушаваше да опита, и вероятно ще стигне до тях следващия път. Бе усвоил няколко нови номера, които смяташе да приложи върху жена си. Едва ли щеше да се получи някакъв добър резултат: те зависеха много от ентусиазма на партньора, а точно това качество жена му не притежаваше. Но ако някога бе допускал, че боязливата й резервираност — да не каже апатия — е възможно да се дължи поради някаква причина на него, сега можеше с лекота да отхвърли подобни подозрения. Той направо бе подлудил тази жена. А тя бе умна и привлекателна — от този тип жени, които с лекота вкарват в леглото всеки пожелан мъж. Тази жена го беше пожелала, а той току-що и доказа, че е направила правилен избор.

Едгар не можеше да си спомни кога се бе чувствал по-доволен след търкаляне в леглото с непозната — или по-малко склонен да изхвърчи през вратата, след като е задоволил страстта си. Но ставаше твърде късно, а той имаше работа сутринта. Лежеше до нея вече няколко минути — не би трябвало да се обиди, ако той си тръгне сега.

Погледна демонстративно часовника си.

— Мили боже, нима наистина е толкова късно? — възкликна той и рязко седна. Тя постави ръката си върху голото му бедро. — Нямах представа — продължи той.

— Къде мислиш, че отиваш? — запита тя.

В гласа й звънна странна метална нотка, която бе дочул веднъж или два пъти, докато се потяха един над друг. Бе предпочел да я пренебрегне и да я отдаде на разгорещена страст, но и тогава не му хареса, а още по-малко сега.

— Късно е — повтори той. Прехвърли крака над ръба на леглото, изтегли се от ръката върху бедрото му. — Трябва да тръгвам.

— Няма да ходиш никъде — заяви тя.

Той разбираше чувствата й. Естествено е да поиска да се лепне за него. Такива са си жените; никога не знаят кога да се оттеглят. Но, по дяволите, този изискващ тон го вбесяваше.

— Трябва да си тръгвам. Нямах представа, че е толкова късно.

— Още не си приключил тук.

Предпочете да се изсмее, въпреки че му се искаше да й удари един — бе толкова агресивна, толкова настоятелна.

— Приключил съм — заяви той. Усмихна й се широко и й намигна. — Засега. Винаги можем да се съберем отново.

— Ти може да си приключил, но не и аз. — Тя се изправи на колене в леглото.

„Тя е наистина привлекателна жена“ — помисли си Едгар, въпреки че намираше голотата й леко смущаваща сега, когато липсваше оправдаващата я похот. По-голяма част от жените нямаше да му изглеждат така добре в ярката светлина на мотелската стая минути след като са правили секс. Гърдите им обикновено увисват, коремите им треперят, бедрата им се издуват; ясно изпъкват разни бенки, разширени вени, грозни следи от износени бременности и раждания: нито една от тях не отговаряше на съвършенството на женските тела по списанията, които бяха оформили представата му за женска красота. По-голяма част от жените бяха за Едгар по-добри на опип, отколкото на вид. Но тази жена наистина изглеждаше добре. Коремът й бе прибран, гърдите и бяха предизвикателно вирнати. Колко жалко, че започваше да се държи като кучка.

— И ти ми се виждаш доста изразходвана — подхвърли той с надеждата, че тя ще се присъедини към смеха му. Не искаше сцена.

— Може и да си приключил, но още не си свършил — каза тя.

Едгар вдигна ризата си от пода. Тя скочи от леглото и застана между него и вратата.

— Шегуваш ли се? Току-що получи толкова, колкото можеше да задоволи най-малко шест жени. Трябва да бъдеш благодарна за това.

— Аз ще преценя какво съм получила, а то бе прекалено малко. — Тя издърпа ризата от ръката му.

— Никога не съм имал оплаквания досега.

— Сега получаваш няколко. Връщай се в леглото! — Блъсна го в гърдите, ръбът на леглото го удари в коленната свивка и той се търкулна на постелята.

Тя скочи върху него с ръка между краката му.

— Вдигай го — заповяда му тя; ръката й нетърпеливо го теглеше.

— Господи, какво ти става? — Той се гърчеше под нея в напразен опит да се измъкне: тя го държеше прикован към леглото с една ръка върху гръдния му кош, а с другата — в слабините му.

— Вдигай го — повтори тя. — Играй с него.

— Ти си играй. Това не е моя работа.

— Правил си го често, ще го направиш и сега. Играй с него, вдигай го!

Той продължаваше да се гърчи под нея; не смееше да се стегне и да я отхвърли от себе си — страхуваше се, че тя вероятно ще се окаже по-силна.

— Престани. Достатъчно беше за една нощ. Ще дойда отново утре и ще го направим пак.

— Направи го сега! — възкликна тя. Хвана ръката му и я притисна между краката му. — Прави каквото ти казвам.

Тя загуби равновесие и Едгар успя да се изтърколи настрана и да я отблъсне от себе си.

— Боже мили! — Изправяше се, когато тя го грабна изотзад и го затегли към леглото. Той се дръпна и ноктите й раздраха гърба му.

— Ти, глупава кучко!

Обърна се и я удари силно по лицето. От носа й вече бликаше кръв, докато се изправяше, за да седне отново. Изражението й бе толкова свирепо, че той се сви в очакване на атака, но тя стана, без да промълви нито дума, и отиде в банята.

Едгар се спусна да се облича с трескава бързина.

— Ти ме предизвика да те ударя — извика той над рамо към банята. Подскачаше на един крак, опитвайки се да нахлуе панталоните си, като ги теглеше с една ръка: в другата стискаше бельото си. Ще го облече после.

— Аз не съм от мъжете, които посягат на жени. Но, боже мили, ти трябва да се успокоиш. Получи повече от достатъчно.

Чуваше я да се движи в банята и по звуците, които се носеха оттам, можеше да прецени, че тя бърза не по-малко от него. Вратата на аптечката се отвори и затвори.

Тя излезе от банята. Кръвта течеше от носа й, стичаше се по брадичката и капеше върху гърдите й. Тя като че ли изобщо не усещаше това, когато застана отново между него и вратата.

— Смяташ да си ходиш, а? — запита тя.

Той видя обувката си до стената точно зад нея. Нещо му подсказа тревожно да не се навежда и да излага гърба си на евентуално нападение. Но от какво се страхуваше? В стаята имаше само една напълно гола жена, застанала беззащитно между него и вратата. Вярно, очите й имаха леко безумен израз, но въпреки това той трябва да съумее да я изрита от пътя си с добре премерен ритник.

— Да, отивам си — отвърна той. — Ще ти позвъня сутринта.

— Ти се оказа голямо разочарование — процеди тя през зъби, без да се помръдне.

— Е, това си остава за твоя сметка. Аз прекарах чудесно. Ти си много сексуална жена, но човек наистина никога не знае накъде ще се извъртят тези неща…

Тя продължаваше да не обръща внимание на кръвта, която капеше от носа й, и това го объркваше допълнително. Кръвта се стичаше надолу по тялото и стигаше до окосмяването между краката й. Имаше нещо зловещо в това пълно пренебрегване на лично нараняване, колкото и незначително да е то.

— Виж какво ще ти кажа — започна тя, — тъй като не знаеш как да използваш онова нещо, което виси между краката ти, ти всъщност нямаш нужда от него, нали?

— Какво?!

— Защо просто не го оставиш тук, при мен. Ще бъдеш много по-добре без него. Така повече няма да даваш обещания, които не можеш да спазваш.

Едгар реши да си тръгне без обувка. Тя ставаше все по-чудата с всяка минута.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти каза, че ще се погрижиш добре за мен — отвърна тя. — Обеща да го направиш.

— Хей, направих каквото можах. Ти, изглежда, имаш някакъв малък проблем в тази област.

— Ти ме разочарова — продължаваше тя. — Всички ме разочароват и честно казано, това започва да ми омръзва.

Вдигна дясната си ръка до кръста си: между палеца и показалеца й имаше нещо.

— Ела тук, сладкия ми — замърка тя. — Ще те освободим от онова нещо там, което е причина за всичките ти неприятности, и ще те пуснем да изприпкаш при майчето си.

Едгар се взря в ръката и. Между пръстите й проблясваше бръснач.

— Казах ти да дойдеш тук. — В гласа й неочаквано прозвуча сурова нотка. — Прави каквото ти казвам. Веднага!

Дий пристъпи към него и изпадналият в паника Едгар я ритна с все сила, като се целеше в слабините й. Пръстите му улучиха корема й и тя се търколи на пода. Бръсначът се изплъзна от пръстите й и Едгар бързо го вдигна от килима. Тя веднага се изправи на четири крака, като се мъчеше да поеме дъх. За миг му се прииска да я резне по незащитения гръб, само за да й покаже какво означава да размахваш бръснач срещу някого.

— Ти си луда! — крещеше той. — Напълно побъркана!

Тя измърмори нещо неразбираемо. Той се наведе над нея с уста близо до ухото й.

— Луда си за връзване! Трябва да те затворят някъде!

Главата й висеше надолу като на победено животно и кръвта й капеше направо върху килима.

Тя отново промърмори нещо. Едгар се наведе още повече към нея, но без да изпуска бръснача от ръката си, в случай че тази побесняла кучка се опита да го ухапе или да направи нещо друго, също тъй налудничаво.

— Какво каза?

Тя задържа за миг дъха си.

— Мислиш, че съм луда? — И вдигна глава, за да го погледне в лицето. Гласът й прозвуча така, като че ли идеята я забавляваше. Кръвта течеше по устните й, но тя като че ли не я забелязваше.

— Знам, че си луда — заяви той.

Той отвори със замах вратата. Огромният мъж от ресторанта, когото бе видял да се влачи край магистралата, седеше на верандата пред вратата като куче, което чака господаря си.

— Мислиш, че аз съм луда? — повтори тя.

Мъжът се изправи и препречи пътя на Едгар.

Едгар прехвърли погледа си на Дий, която сега седеше върху килима. Искаше му се да й каже, че не е искал да я нарани, че нещата са преминали вече допустимите граници и няма нужда да се задълбочават допълнително. Опита се да й се ухили, за да покаже добрата си воля и сигурността, че тя всъщност не му се сърди сериозно.

Дий го погледа и му се усмихна ангелски. Кръвта й се бе размазала по корема в мястото на ритника му и цялата долна част на лицето й сега изглеждаше като боядисана в червено. Когато заговори, зъбите й също бяха почервенели от кръв.

— Той ме удари, Аш — каза тя.

Аш грабна Едгар за гърлото и го стисна. Едгар успя да замахне веднъж към него с бръснача, преди да бъде хвърлен бясно към стената.

* * *

Аш натика мъжа в багажника на колата му и се върна в стаята да я почисти. Все още гола. Дий се бе свила върху леглото с колена, притиснати към гърдите й, и с лице към стената.

— Трябва да тръгваме, Дий. — Аш започна да опакова дрехите й в куфара, като ги сгъваше внимателно, както тя го беше учила.

— Спи ми се, искам да поспя — простена тя. Гласът й бе толкова тъжен, че на Аш му се доплака.

Той постави резервната си риза върху нейните дрехи и отиде в банята да събере тоалетните им принадлежности.

— Трябва да се махнем, преди да дойдат за нас — напомни й Аш.

— Искам да поспя. — Гласът й бе тих и заглъхващ, сякаш вече се унасяше в сън. Той знаеше, че тя ще бъде такава през следващите няколко дни: обхваната от летаргия, прекалено депресирана, за да се облече или нахрани сама. Трябваше да я измъкне от мотела, преди тя да се отпусне прекалено много, за да се наложи да я носи на ръце.

Той провери чантата й и се увери, че и нейните, и неговите хапчета са все още там. Опита се да си спомни колко капсули имаше в нейното шишенце при последната му проверка, но не можа. Изглежда, не е вземала от лекарствата си през последните няколко дни — в това бе сигурен. Нямаше смисъл да я мъчи сега да вземе капсулата: знаеше от опит, че трябва да я подлъже да погълне една, но не и когато е толкова потисната или пък когато е прекалено възбудена — тогава беше прекалено умна за него. Можеше да й пробута някоя капсулка в храната само когато се измъкваше със собствени усилия от депресията си, но без още да се е превъзбудила достатъчно. След дните на пълно гладуване тя се нахвърляше върху храната с вълчи апетит. След тази първа капсула тя започваше да си ги взема сама — за известно време. Никога достатъчно дълго, но поне за известно време.

Докато тя се измъкне от депресията си достатъчно, за да им наеме стая в някой мотел, ще се наложи да живеят в колата. Аш знаеше, че никога не би могъл да наеме стая, където и да било. Хората там сигурно веднага ще разберат всичко за него. Веднага щом си отвори устата, те ще усетят, че той не е съвсем нормален и че не могат да му имат доверие. Ще му се смеят или — още по-лошо — ще извикат властите да се погрижат за него.

Налагаше се да изчака, докато Дий се възстанови достатъчно, за да поеме грижата и за двама им. Ще открие някакво място за почивка край магистралата с лесен достъп до автомати за продажба на цигари и шоколад и възможност за осигуряване на вода от тоалетните. Ще заседне там, ще я закриля и ще се грижи за нея. За самата Дий нямаше никакво значение къде са, когато е в такова състояние. Всякакъв подслон ще свърши работа, докато дойде на себе си и поеме грижата за него.

Той взе парцал, за да почисти кръвта от килима и стената, и погледът му неволно попадна в огледалото. Видя отражението си и се вторачи изненадано в него: бе порязан от скулата до брадичката. Раната бе плитка и с размер на косъм, кръвта бе вече засъхнала. Не бе разбрал, че Лайл е успял да го пореже — не бе почувствал нищо.

Сега само размаза петното по стената, а килимът, изглежда, бе попил кръвта на Дий като гъба. Аш погледна парцала в ръката си. Кръвта на Лайл от стената и тази на Дий от килима се бяха слели в кафеникаво петно върху парцала и това му хареса.

— Багажът ни е готов, Дий — оповести той, като се приближи към леглото с изпран парцал. Той я завъртя и внимателно се залови да мие засъхналата по лицето й кръв. Опитваше се да не поглежда голото и тяло. То го възбуждаше и същевременно смущаваше.

Дий метна ръце около врата му със сподавено ридание и го притегли върху себе си.

Захапа ухото му и прошепна право в него така, че Аш почувства шепота й право в слабините си — сякаш топлият й дъх бе преминал за миг през тялото му.

— Хайде, Аш — шепнеше тя. — Хайде…

Едната й ръка бе на врата му, а с другата вече дърпаше колана на панталоните му.

Аш стисна очи. Бе изпълнен с благодарност. Първо, че не се бе отпуснала чак толкова, колкото му се беше сторило — знаеше, че това, разбира се, е само въпрос на време, — и второ, че тя отново го искаше. Случваше му се рядко тези дни: от последния път, когато го бе поискала, досега се бе проточила дълга редица Лайловци.

Той никога не й се съпротивляваше — разрешаваше й да го използва както тя си иска и по начина, по който го предпочиташе. Той харесваше всичко, което тя желаеше…

Затвори очи и си я представи като птица — голяма, красива и опасна птица, носеща се в ефира с лекота, безжалостна в преследване на жертвата си. Смъртоносна и прекрасна. Като орлица.

А той бе мечок, който се крие в пещера: мечоците се крият. Но и те вършат ужасни неща: убиват, дерат и хапят — но се крият, защото се страхуват. Орлицата никога не се крие, тя не се плаши: нищо в този свят не може да стигне до нея, за да я нарани — тя никога не се крие, никога не дебне, никога не изчаква жертвите си в засада. Орлицата кръжи в небесата и ги търси с орловия си поглед, който прониква навсякъде. Тя може отдалеко да види ужаса в очите на заека и й трябва само да свие крила, да се спусне като стрела върху него и да го сграбчи, преди дори да се е помръднал.

Орлицата може да нападне дори и мечок: да го разкъса на части с нокти, да му извади очите, да грабне сърцето му. Според Аш мечокът бе безпомощен пред орлицата: тя можеше да се спусне върху него изневиделица — нито можеше да я чуе, нито да я види, преди да го атакува с целия ужас на грацията и красотата си… Мечокът може да върши ужасяващи неща със сила, но е безпомощен пред орлицата и стремителната й атака.

Той почувства орлицата върху себе си, чу припляскването на огромните крила и ласката на перата им, козината му бе оскубана и кожата разкъсана с човка, остра като бръснач, който реже, без да причини болка… Плътта му се разтвори за нея като цвят на овошка и тя се отдаде на пиршество…

А после той чу песента й, която изпълни пещерата и отекна от стените й, понесла красотата и богатството на нейната радост.

— О, татко — пееше тя. — Хайде, татко. Татко!…