Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (20)

Глава 20

Джак бе на половината път надолу по хълма и стоеше на опашката, изчакваща търпеливо времето за вечеря пред трапезарията, когато се сети, че бе обещал да даде на едно от момичетата от бунгалото на алгонкуините^[1] книгата си „Старият викач“. Измъкна се от опашката и тръгна обратно към бунгалото. Тича, докато стигна до стръмнината, после премина в бърз ход. Обичаше времето за вечеря. Тогава възпитателите разказваха приказки, пееха песни, пускаха шеги. Създаваше се приятелска атмосфера дори когато възпитателите ги караха да се надвикват, за да докажат превъзходството на едно бунгало над друго. На Джак не му се искаше да изпусне и минутка от вечерната веселба, но беше обещал книгата на момичето. Не знаеше защо се чувства така задължен да изпълни обещанието си към едно момиче — ако се изключи твърдението й, че с удоволствие ще я прочете. Стори му се лесен начин да направиш някого щастлив — като се изключи повторното изкачване на стръмнината към бунгалото.

Пътеката бе достатъчно широка за камиона, който им докарваше храната, но сега, когато Джак вървеше нагоре сам, тя му се стори много тясна: просто една ивица през гората, изровена от коловози. Когато децата от бунгалото се спускаха заедно надолу сутрин, тя изглеждаше широка като булевард, пулсиращ от хора и звуци, озвучен от викове и смях. Но сега, когато вървеше по пътеката нагоре сам, Джак усети примитивната същност на заобикалящата го гора. Няма начин между дърветата да се спотайват опасни диви животни — често им го бяха казвали. Няма и лоши хора, въоръжени с брадви и ножове. Един от възпитателите ги беше уверил, че лошите хора са в големите градове и никога не ходят по горите. Джак вярваше на всички тези приказки — бе ги чул от лица, облечени с власт — и все пак… А купищата лоши хора в Шеруудската гора^[2]? А лудите, които живееха по горите и се хранеха с деца, не точно вещици, а… Джак не помнеше ясно подробностите, но тревожното чувство у него бе достатъчно реално. Да не говорим за всички онези приказки за духове, които по-големите деца обичаха да разказват нощно време… Но, от друга страна, той беше тук и сам се изкачва към бунгалото, може да се каже, без да му мигне окото! Гордостта от собствената му смелост като че ли наклони везните на другата страна и той преодоля страховете си.

Медицинската сестра пристъпи към него, когато той стигна върха на хълма. Тя се появи така внезапно, че Джак не видя откъде изскочи — освен ако не се бе притаявала зад някое дърво. Не си спомняше да бе виждал по-рано в лагера медицинска сестра в униформа. Колосаната й бяла рокля, чорапи и ослепително бели обувки изглеждаха съвсем не на място сред непринудената естествена атмосфера на лагера.

— Майка ти катастрофира. Ще те отведа при нея — заяви сестрата строго. Тя се обърна рязко и тръгна към паркинга, който едва се виждаше зад бунгалото на Джак.

Момчето се поколеба. Струваше му се, че познава сестрата, имаше чувството, че я бе виждал и по-рано, но не успя да си спомни къде. Потърси с поглед възпитател наоколо за съвет. Разрешено ли е да напуска лагера? Къде е майка му? Колко е пострадала? Сигурно много сериозно, щом са изпратили сестра за него.

Тя беше вече доста напред, вървеше бързо, сякаш притисната от времето. Обърна се веднъж и го изгледа с мрачно лице. Случилото се с майка му трябва да е много, много сериозно.

— Тръгвай — каза тя остро, преди да се обърне още веднъж на пети и да закрачи решително към паркинга.

Джак се огледа още веднъж — търсеше някого, на когото да каже къде отива, но не видя никого и забърза след сестрата. Тя вървеше напред, сякаш бе готова да тръгне и без него, като че ли нямаше никакво време за губене. Не се обърна да го погледне отново.

* * *

Отначало Дий не знаеше дали Томи я следва или не, но не си разрешаваше да се тревожи. Ако тръгваха след нея — прекрасно, ако ли не — винаги можеше да опита някой друг път. Понякога не тръгваха след нея, защото не я разбираха, но тя не рискуваше да се спира и да обяснява. Обикновено минаваше като вятър край опашката на група деца и ги забърсваше по допирателната, самата тя вече насочена към изхода на търговския център и безопасността на колата. Ако съумяваше да откопчи нейното момче от групата с шокиращото си съобщение и да го увлече в своята собствена орбита, опитът й се увенчаваше с успех. Ако ли не, никога не се мотаеше наоколо, за да не бъде забелязана. Тя не спореше и не дискутираше нещата с тях, нито стоеше наблизо. Оставяше ги да я следват. Никога не вървеше заедно с тях, нито ги хващаше за, ръка. Не се бавеше, за да им даде възможност да се осъзнаят и да потърсят съвет от учители, братя и сестри или настойници. Те идваха, защото реагираха спонтанно на криза или команда — или не идваха. Обикновено идваха. Защото бяха в точната възраст, когато разбираха и съответно реагираха на команда, изречена с авторитетен тон, защото бяха в онази възраст, когато вече се осмеляваха да се доверяват на собствената си преценка и се решаваха да я следват без допълнително одобрение от трета страна, и защото бяха във възрастта, когато все още обичаха достатъчно силно майките си, за да откликват емоционално и, естествено, глупаво, винаги, щом ставаше въпрос за тях… Но идваха най-вече защото тя ги искаше — Дий бе убедена в това. Защото тя се нуждаеше от тях. Защото в края на краищата те фактически й принадлежаха и дълбоко в сърцата си го знаеха. Те копнееха да бъдат с нея, както тя копнееше да бъде с тях. Ако я следваха, значи бяха предопределени един за друг. Докато стигна до паркинга. Дий вече знаеше, че и Джак бе предопределен за нея. Тя отвори задната врата на колата за него и се плъзна зад волана. Наоколо нямаше жива душа — нито на паркинга, нито където и да било другаде. Някъде от подножието на хълма се понесе песен.

Двигателят бе запален, преди Джак да стигне до колата. Когато Дий чу затръшването на задната врата, веднага пусна колата в движение. В огледалото си за задно виждане видя как одеялото на задната седалка се издигна внезапно и веднага се спусна обратно като крило на голяма птица…

* * *

Когато телефонът иззвъня, Бекер точно миеше самотната си чиния от още по-самотната си вечеря. Беше си пържил пилешка наденица и бе отделил няколко минути за разсъждения по въпроса дали да прибави зелена пиперка в тигана и да направи и сос. Първоначалната му идея бе да се опита да приготви голям сандвич с наденица, пиперка и дълго хлебче от вида на предлаганите по пицариите. Но накрая реши, че не си заслужава да си дава чак толкова зор, след като приготвя вечеря само за себе си, и приключи набързо историята, като изяде само наденичката и нарече процедурата „вечеря“. Чинията дори не бе истински изцапана: бе дъвкал наденичката, като я държеше над тигана, но се залови да я мие по инерция. Мисълта да я върне неизползвана в шкафа, бе прекалено потискаща.

— Обажда се Малва — съобщи гласът по телефона и за миг Бекер си помисли развълнувано, че Карин го търси. — Синът на Карин е изчезнал.

Бекер чакаше тя да му каже, че заместник-директорката Крист желае да говори с него, и не разбра съобщението.

— Какво?

— Синът на директорката Крист е изчезнал от лагера — повтори Малва.

— Джак? — продължаваше да пита той глупаво.

— Забелязали са отсъствието му преди два часа. Засега смятат, че случаят е местен проблем. Допускат, че е възможно да се е изгубил в гората.

— Езерото — възкликна неволно Бекер, давайки израз на първата мисъл, която присвятка в главата му. Спомни са колко смело се бореше Джак с водата. И колко несръчно.

— Вероятно просто се е заскитал нанякъде…

— Разбира се.

— Децата понякога ги вършат такива — продължи Малва.

— Сигурно тази е причината — съгласи се Бекер, опитвайки се да убеди сам себе си. Мислеше за Джак, за страха му от тъмното, за противоречивите му чувства във връзка с вероятни приключения… Просто се заскитал? В тъмната гора?…

— Не познавам децата особено добре — призна си той.

— Вършат го непрекъснато, предполагам — не се спираше Малва. Бекер не успя да си спомни дали тя самата има деца или не. Джак да се заскита съвсем сам, да го няма цели два часа? Не успя да направи връзка между предполагаемата постъпка и момчето, което познаваше.

— Къде е тя? — запита той.

— На път към лагера.

— Решили са, че е необходимо да отиде до лагера?

— С впечатление съм, че тя сама реши така — отвърна Малва.

— Най-близките сили на разположение на ФБР са в Олбъни и Бостън — започна Бекер. — Ще е нужен най-малко един ден за…

— Нямам предвид помощ за намиране на детето — прекъсна го Малва. — Не знам точно какви са отношенията ви, но… Смятам, че в този момент тя има нужда от някого.

— Тръгвам веднага — забърза той. — И, Малва, благодаря ти.

— Тя е изключителна жена — заяви Малва.

— Знам.

— … Но невинаги е толкова смела, колкото се преструва, че е.

— Малва — въздъхна Бекер, — никой от нас, не е толкова смел, колкото се преструва, че е.

* * *

Стигна до Уасакний, след като претърсването бе прекратено поради тъмнината. Карин беше настанена в канцеларията на лагера, където й сложиха походно легло за през нощта. Когато Бекер влезе в стаята, тя издаваше заповеди и трима души я слушаха внимателно: директорът на лагера, човек на средна възраст, който изглеждаше малко смешноват в прокъсаните си дънкови къси панталонки и свободна трикотажна риза, и двама полицаи, които си приличаха като близнаци, въпреки различните имена на картите им. И двамата бяха тънки като винкели и лицата им бяха еднакво изострени. Бекер забеляза, че тя е забола значката на ФБР на жакета си. Запита се кога ли точно се бе преформирала от обезпокоена майка в координатор на претърсването. Карин хвърли поглед към Бекер в момента, когато той влезе в стаята, но дори не трепна. Продължи да дава разпорежданията си със същия сух официален тон. В очите й не проблесна искра на разпознаване: той бе само рутинно отбелязан, сякаш бе още един възпитател, влязъл да разбере докъде са стигнали нещата.

Двамата полицаи го удостоиха с по-голяма внимание: огледаха го от главата до петите, но те явно бяха изцяло под влияние на Карин и след като неговото присъствие не представляваше интерес за нея, то не интересуваше и тях.

Карин говореше спокойно, но властно. Тя осведомяваше тримата мъже за процедурите при утрешното претърсване. Обясняваше правилата за прочесването на дъното на езерото с мрежа, определяше начините на свръзка, установяваше методите на координация. Директорът нервно изразяваше съгласието си, като кимаше на всяко изречение, а двамата полицаи изглеждаха напълно покорени от привлекателната млада жена с властно присъствие и впечатляваща значка.

Самият Бекер бе възхитен от изпълнението й. Един неосведомен наблюдател нямаше в никакъв случай да разбере, че тази безпристрастна на вид професионалистка е всъщност майката на изчезналото момче. „С изключение на очите“ — помисли си той. Те като че ли бяха потънали дълбоко в лицето и — сякаш не бе спала от седмици… Измъчени, обезумели очи: те разкриваха цената, която плащаше за външно демонстрираното спокойствие. На Бекер му се прииска да я обгърне с ръце и да целува очите и, докато ги излекува… Но вместо това седна на едно от трите бюра в канцеларията и се загледа в нея.

Тя приключи съвещанието по характерния си начин: просто сменяше позата си, освобождаваше присъстващите с мръдване на рамене или с леко накланяне на глава. Мъжете се изнизаха облекчено навън, двете ченгета отново плъзнаха погледи по Бекер, преди да обърнат гръб и да изчезнат. Бекер не си въобразяваше, че в една малка общност без излишен блясък или избрани длъжностни лица, или йерархия, не по-дълбока от едва две степени, на полицията често се налага да се държи почтително към когото и да било. Но сега те излязоха от канцеларията като деца от начално училище, благодарни на късмета си да се отърват само с едно добро конско. Карин умееше не само да командва мъжете тя притежаваше редкия талант да постъпва така, че командоренето й да им се хареса. Бекер се зачуди защо тя се измъчваше толкова от несигурност по отношение на способностите си.

Останала сама с Бекер, Карин за пръв път съблече жакета си. Той си я представи как ходи из гората, облечена така: изкривената женска разновидност на популярния стереотип на агента от ФБР с вечния костюм и закопчана догоре риза. Разбира се, тя бе дошла направо от канцеларията и не бе имала време да се преоблече, но, от друга страна, правата пола и тъмносиният жакет я улесняваха в определено отношение: с тях по-леко постигаше нужния респект, отколкото ако се бе явила пред всичките тези мъже по дънкови къси панталонки и спусната над тях трикотажна блуза.

Блузата й бе покрита с тъмни влажни петна под мишниците и на корема, там, където бе натикана в полата. Беше се потила обилно, но не бе дала да се разбере. Денят бе топъл, но не чак толкова горещ. Тя се бе потила от напрежение и когато застана до него, в носа го удари киселата миризма на тревогата. Потта от физическо усилие никога не миришеше, докато бе прясна, но нямаше дезодорант на света, който да може да прикрие миризмата на страха…

Той се опита да я обгърне с ръце. Тя не оказа съпротива, но сгъна ръце пред себе си, те легнаха на гърдите му и осигуриха явно търсената от нея дистанция. Тялото й бе напрегнато като къс стомана.

— Надявам се, че си е счупил крака — засъска тя. — Кълна се пред бога, че го искам от сърце. Моля се да лежи зад някоя скала със счупен крак.

— Не… шшшшшт…

— Защото, ако не е така, ако той просто не е в състояние да се върне при нас…

Бекер наклони брадичка така, че главата й да се намести по-близо до него. Заразтърква гърба й и продължи да й шътка като на дете.

— Ако е отвлечен… — Тя замря, прекалено задавена от собствения си ужас, за да говори.

— Не е отвлечен, просто се е изгубил.

— Откъде, по дяволите, знаеш, че се е изгубил?

— Децата се губят — занастоява Бекер неубедително. — Понякога се заскитват и се губят.

— Не и Джак. — Тя поклати буйна глава. — Не и моят Джак. Той е прекалено умен, за да го направи. Той ще си проправи път и ще го маркира, ще се ориентира. Първо и преди всичко просто няма да го направи, знаеш какъв е. Няма да го направи.

Беше толкова напрегната, че тялото й като че ли вибрираше. Бекер беше изненадан, че му разрешава да я държи в ръцете си, но тя не се отдръпваше. Сякаш се нуждаеше от присъствието му, въпреки че не бе готова да си го признае. Дори и дотук да свърши всичко, което тя имаше намерение да му разреши. Бекер го прие като напълно достатъчно.

— Ако е отвлечен…

Бекер постави ръка на тила й. Сухожилията там създаваха впечатление, като че ли са готови всеки момент да се пречупят от напрежението, с което задържаха главата й върху раменете.

— По-добре е да е в езерото…

Бекер я разтриваше и шепнеше успокоително.

— Казвам ти, по-добре е да е там. Предпочитам го удавен, отколкото измъчван от някакъв шибан маниак.

— Няма причина да се мисли, че…

— Чувствам го — заяви тя.

— Само защото мислиш непрекъснато за този случай…

— Чувствам го. И ти също, нали? Джак няма да се замотае сам из гората, няма да влезе в езерото без човек наоколо. Той е прекалено добро момче, прекалено добре възпитано, прекалено загрижено за… — Тя се отдръпна от Бекер и постави ръце върху лицето му. Пръстите й бяха студени като лед, а очите й се взираха в Бекер, сякаш се вглеждаха в него от ада. — Нашите хора в Пенсилвания се опитват да намерят снимка или поне подробно физическо описание на този Ашфърд — скоро ще знаем как изглежда. А когато намеря този шибан кучи син, Ашфърд или Ламънт, или който и да е, ще го убия собственоръчно!

— Не… — Пръстите й се впиха в бузите му, задушиха думите му.

— Разбери ме, Джон, не ти предлагам идея за дискусия. Просто ти съобщавам какво смятам да направя. Когато го открием, ще го убия. От теб искам само да ми се махнеш от пътя и да ме оставиш да го направя.

— Няма да го направиш.

— Ти си го правил — просъска тя.

Бекер отстъпи назад като ударен в лицето. Карин не му обърна внимание, не показа с нищо, че е разбрала колко го е наранила.

— Защото той е мой — доуточни тя. — Мой! — Бекер не бе напълно сигурен кого точно има предвид: сина си или Ламънт.

Освободена от ръцете на Бекер, тя закрачи напред-назад, като говореше на себе прекалено ниско и неясно, за да разбере какво казва. Бекер я остави да се носи из канцеларията, извън контрол като детски пумпал, който се върти бързо, но губи скорост и се клати неравномерно, като помита всичко по пътя си. „А аз съм точно на пътя й“ — помисли си той.

Карин неочаквано спря и се залюля напред и назад, вътрешното напрежение бе пробило маската и сега го гледаше не само от очите, а и от лицето й. Тя изглеждаше внезапно остаряла с двайсет години и смъртно уморена.

Но не умора, а внезапна мисъл я бе принудила да се спре. Раменете й се смъкнаха, главата й се отпусна, очите й се вторачиха невиждащо в пространството с някакъв безмълвен ужас. Бекер пристъпи към нея, тя се обърна и го погледна, сякаш го виждаше за пръв път. Когато очите им се срещнаха, лицето й неочаквано се сгърчи от неописуема болка.

— Аз го биех — заяви тя, гласът й прекъсна на думата „биех“, като че ли тя бе пламтяща жарава върху езика й и гореше устата й.

Бекер запротестира, но тя поклати глава и заповтаря:

— Удрях го. Биех го.

— Кого?

— Джак. Моят Джак. — Тя заплака, сълзите й потекоха веднага, като че ли задържани прекалено дълго, и сега се изливаха свободно над бариерата, която ги бе спирала до този момент. — Веднага след като баща му ни напусна, сред най-голямата каша, в най-лошия момент. Той направи нещо, Джаки направи някаква беля, не знам точно каква. Не беше нещо кой знае какво, той не е непослушно дете, просто направи нещо, вероятно много дребно… Заплясках го и не можах да се спра, просто не можех да се спра… Продължавах да го удрям, удрям и удрям… Не знам какво ми стана тогава, загубих контрол над себе си, беше ужасно… Направих го три пъти. Последният път го ударих така, че от носа му потече кръв… Направих го на моето момче, Джон!

Този път тя сама потърси ръцете му и се притисна към него така, че кобурът под мишницата й се впи в ребрата му.

Тя говореше в ризата му, платът заглушаваше гласа й, изкривен от ридания.

— Нима наистина съм го вършила? И съм го направила прекалено пасивен? И затова се случи… случи това?

— Не, не…

— Но такава е твоята теория, нали? Ламънт отвлича пасивните деца, онези, които не викат, не се съпротивляват, не се…

— Не, това не е твоя…

— С това ли искаше да се съглася? Не настояваше ли да призная, че разбирам всичко, но просто не искам да си го кажа? Не твърдеше ли, че аз съм го направила такъв — готов да последва, когото и да било?…

— За бога, Карин, спри да се обвиняваш така. На първо място ние дори не знаем какво точно се е случило…

Тя се откъсна от него.

— Аз знам.

Отпусна се на пода, обгърна с ръце раменете си, сякаш се опитваше да не позволи на мъката да я разкъса на парчета, и се залюля в безсловесно, пронизващо ридание, натежало от скръб и болка.

За момент Бекер я гледа безпомощно как се люлее напред и назад, смразен от звуците, които издаваше. После коленичи до нея, обгърна я с ръка и тя рязко се обърна към него, вкопчи се в ризата му, дръпна я, приближи лицето му до своето. Притисна устни към неговите с такава сила, че той загуби равновесие.

— Хиляди дяволи, Бекер! Не мога да изкарам до сутринта, не мога!… Умирам, Джон, умирам!…

Тя задърпа токата на колана му, после се изправи и изгаси единствената светлина в стаята. Бекер също се изправи и тя отново се нахвърли върху него, пак затегли колана му. Все още бе с блузата и кобура под мишница, но бе успяла някак да махне полата и чорапогащите си, докато загасяше лампата.

— Помогни ми. Исусе, Джон, помогни ми! — шепнеше тя. Освободи колана и ципа му и пак притисна устни към неговите, а после бясно атакува устата му с език. Бекер знаеше, че това не е целувка, а друг израз на вик от болка…

Опита се да я успокои, оттегли се от алчната й уста, обсипа врата й с целувки, плъзна гальовно ръце по ръцете й, под гърба на блузата й, притегли тялото й към своето с постепенно увеличаващ се натиск. Тя се гърчеше срещу него, нетърпелива, нежелаеща да се покори на ласките му и още по-силно го удряше в лицето киселата миризма на страха й…

Ръката му се придвижи нагоре, за да обгърне гръдта й, предизвикателно ласкава, предизвикателно бавна, но тя се притискаше и търкаше бясно в него.

— Не ми трябва нежността ти — изкрещя тя. — Не и сега!

Бекер се опита да я положи на пода, но тя го отблъсна и се обърна с гръб към него, като придвижи бедра назад, докато ги притисна в слабините му.

Той я облада отзад, изправен, с панталони, смъкнати до коленете, а тя се държеше с две ръце за ръба на бюрото. Тласъците й назад-напред бяха по-резки и бързи от неговите, тя ги придружаваше с ниско ръмжене и сумтене при всяко усилие, докато свирепо се чукаха един друг. Не успя да бъде достатъчно твърд, нито достатъчно бърз за нея. На Бекер му се струваше, че тя се самонаказва и го използва като средство за целта. „Едва ли някога ще преживея отново нещо, толкова близо до изнасилване“ — помисли си той. Когато стигна до оргазъм и тялото му се разтърси от силата му, тя просто се изправи и се отдалечи от него, захвърляйки го наистина като инструмент, изпълнил предназначението си.

Половин час по-късно тя отново го облада и потрети час преди съмване, когато Бекер вече бе полузаспал. Когато приключи и го остави изтощено проснат по гръб върху походното легло, тя пак се изправи до прозореца, където бе прекарала по-голяма част от нощта. Бекер я наблюдаваше как гледа втренчено в предутринния полуздрач — първо към езерото, после към смълчаната гора наоколо — със сърце, разкъсано между двете еднакво ужасяващи и неприемливи възможности…