Дейвид Морел
Последно разкритие (55)

9.

В действителност Вила не беше там. Истинското му име беше Доротео Аранго. Беше роден през 1878 година в щата Дуранго, южно от Чихуахуа, но през цялата си кариера беше прекарал толкова много време в и около Чихуахуа, че познаваше областта не по-зле от родния си щат. Предвид преднината, която той имаше, на експедицията нямаше да й бъде лесно да го последва в неутрална територия, без да се говори за това, че ставаше дума за място, което той отлично познаваше. Освен всичко друго, от почти двадесет години той беше събирал опит в постоянно криене.

През 1895 година беше работил с овдовялата си майка, братята и сестрите си в едно голямо и богато мексиканско имение. Беше се сприятелил с местна банда крадци на добитък, взел бе участие в грабеж, беше прекарал в затвора няколко месеца, преди един приятелски настроен земевладелец да се намеси и да уреди пускането му. Малко по-късно, когато сестра му беше нападната. Вила уби виновника, син на семейството, в чието имение работеше, и тъй като разбираше, че първият принцип на правосъдието по онова време е този, според който богатият винаги има право, без да се бави, пое към планините. Тогава беше седемнадесетгодишен.

Може би, с цел да спаси семейството си от репресии, той си беше сменил името и стана Франциско Вила, нормално познато като Панчо, както обикновено това ставаше с тези, които носеха името Франциско. Спомняйки си приятелството си с бандата, той открадна един кон, оставен до някаква кръчма, и се присъедини към крадците, които действаха в Дуранго и Чихуахуа. Възможно е да е работил известно време като ратай в Ню Мексико, Аризона и Калифорния. Говори се, че се е присъединил към кавалерията на Теди Рузвелт. Така или иначе през по-голямата част от времето е действал като бандит, печелейки си репутация на някакъв Робин Худ, като е крадял добитък от големите имения, запазвал е част от него за себе си, продавал друга част и разпределял остатъка за бедните села. След всичко причината, поради която е бил бандит, на първо място е бил бунтът му срещу мексиканските аристократи и, както изглежда, му е било приятно да се издържа за тяхна сметка и да помага за намаляване на разликата между бедни и богати. Това бяха годините на Диас, тридесет години диктатура, и когато през 1910 година дойде революцията, Вила откри възможността да се превърне от бандит в партизанин, продължавайки да прави това, което беше правил през цялото време, но този път в името на справедлива кауза. Тогава той беше водач на собствена банда, по всеобщо мнение фигура, обградена с особен ореол, понякога с мустаци, понякога без, невисок, макар и набит, кръглолик, тъмноок, винаги набиваш се в очи. Един съвременник описва този едър атлет, изправен, преди да произнесе реч, с внушителен гръден кош, издуващ се под мека копринена риза, разтворена, за да изложи на показ широкия му като на бик врат. Имаше съпруги из цяло Мексико, предизвикваше приятелски чувства, където и да отидеше. Очароваше хората по начина, по който седеше на кон, и чрез самите коне, които избираше, най-едрите, най-силните, най-внушителните, които можеше да намери.

Предвид на способностите му не е за учудване, че веднъж обрекъл се на революцията, той в кратко време увеличи бандата си от петнадесет души на почти четиридесет хиляди. Опитът му в планирането на грабежи, изпълнението им и измъкването след всеки един от тях имаше нещо много общо с партизанската тактика. Любимият му военен номер, изненадата при внезапна нощна атака, беше резултат от бандитските му дни и ако не беше в последна сметка неохотата му да поеме отговорност, той би могъл да стане водач на страната си. Този шанс беше пропуснат. Това направи Каранса вместо него. По-нататък, третиран като аутсайдер, понасящ удари от силите на Каранса, той започна да губи битки, видя Съединените щати обърнат срещу него, загуби достъп до всякакви доставки, видя как неговите четиридесет хиляди бойци се стапят до четиристотин и през 1916 година злобата му към Съединените щати и нуждата от храна и куршуми, коне и доставки го бяха довели до Колумб.

След нападението, когато бандата му беше се смалила до само двеста души, той се насочи на юг, което беше очаквано от Съединените щати, но вместо да удари Колония Дублан и американските мормони, които се намираха там, на което наказателната експедиция отчасти имаше намерение да попречи, той заобиколи мястото, навлизайки по-дълбоко в Мексико към планините по на юг.

Спря в подножието на един град, Ел Вале, където взе нови хора. Думата взе е точна. Някои от мъжете на селището на драго сърце тръгнаха с него. Други Вила привлече с пламенна реч, произнесена от един фургон в средата на кръг от конници, по време на която той крачеше напред-назад и жестикулираше с огнен поглед. Местните хора го гледаха презрително или тъпо, а някои само поклащаха глави. Един млад мъж по-късно писа за това, отбелязвайки как, когато отказали, той ги строил в една линия, освободил възрастните и докато жените и децата плачели, наредил на хората си да вземат останалите под стража.

От Ел Вале продължи по-нататък на юг към Намикипа, където удържа победа срещу войски на Каранса. Датата беше осемнадесети март, същия ден, в който колоната на Пършинг пристигна в Колония Дублан, седемдесет мили на север. С някои изключения Вила продължаваше да запазва тази преднина, винаги изпреварващ с няколко дни. Американските конници при влизането си в градовете научаваха, че Вила, който вече е бил там, е отпътувал отдавна.

От Намикипа той се насочи по-нататък на юг към Рубио, прегрупирайки силите си, за да атакува силите на Каранса при Гереро на запад. Атаката премина добре. Придвижване нощем, заспал гарнизон, никакви часови. Вила превзе мястото без нито един изстрел. По друг начин се развиха събитията с един гарнизон в близкото село Сан Исидро. В очакване на съпротива и желаейки да защити фланга си, Вила беше изпратил част от бандата си да превземе и това място и там хората му се натъкнаха на такава съпротива, че се видяха принудени да бягат, оттегляйки се в Гереро, където преследващите карансисти ги ангажираха в голямо сражение.

Това направи нещата различни. В действителност Вила вече, без да съзнава това, беше направил нещата различни, когато взе тези мъже от съпругите и децата им в Ел Вале. Сега, принуден да използва всеки един от хората, с които разполагаше, той ги въоръжи за битката и докато тичаше напред, за да оглави нападението, те откриха огън по него и го раниха. Очевидно мислеха, че в бъркотията на сражението никой няма да разбере откъде е било стреляно. Лошото беше това, че точно когато започнаха да стрелят, другите сили се бяха отдръпнали и по този начин не можеше да има съмнение откъде е долетял куршумът. Самата рана — през крака отзад напред — също не скриваше много от истината. Войниците на Вила се нахвърлиха върху им, много от селяните хвърлиха пушките си, вдигнаха ръце и поклащайки глави, заговориха несигурно, че не знаят как се е случило. Едва не ги разстреляха.

Спаси ги неговата болка. Той се търкаляше по земята, от крака му силно течеше кръв и много скоро хората му се насъбраха около него, за да му помогнат. Доколкото разбираха, беше ударен от Ремингтън .44, много голям калибър, който предизвикваше отвор колкото един пръст при проникването си, и друг, колкото юмрук, при излизането, минавайки през крака от задната страна на коляното до пищялната кост и разтрошавайки я така, че в продължение на дни по-късно хората му събираха парчета кост от раната.

Превързаха раненото място и го шинираха, настаниха го в един фургон и под въоръжена стража с голяма бързина го изпратиха на безопасно място. Това се случи малко след полунощ на двадесет и девети март. Придружиха го сто и петдесет души. Другите сто останаха, за да охраняват града и за да починат. Осем часа по-късно, информирана, че може би Вила е до Гереро, Седма кавалерия, придвижвайки се нощем дотам, проведе атака и превзе мястото, убивайки петдесет и шест и ранявайки тридесет и пет. Ако не беше тактиката на вербуване, приложена от Вила в Ел Вале, и последвалото отмъщение на селяните срещу него, американската експедиция в Мексико можеше да завърши при Гереро две седмици, след като беше започнала, вместо онова, което в крайна сметка се проточи до една година.