Дейвид Морел
Последно разкритие (30)

29.

Един камион беше със счупена ос. На друг от радиатора излизаше пара. Добре, че колоната трябваше да спре. Отпред имаше село и Календър отиде натам с коня си, за да го огледа. Други двама разузнавачи се отправиха към фланговете. Отдалече през биноклите всичко изглеждаше наред, само селяни, никакви мексикански войници, град, който, сравнен с онова, което бяха видели досега, беше голям, триста постройки, може би повече, главен път, минаващ по средата. Календър тръгна по пътя, силно втвърдена от слънцето кал под копитата на коня му, оглеждайки постройките от двете страни. Когато го беше гледал през бинокъла, имаше много движение, хора на улицата, магарета пред къщите. На половината път дотук движението беше по-малко, а при влизането му почти нямаше никой. Няколко мъже стояха прави пред входовете и го оглеждаха. Всички останали бяха в къщите си. Прозорците нямаха стъкла, а само дъски, които можеха да се затварят отвътре, и сега той видя как ги затваряха, видя и врати, които се затваряха по същия начин. Пред него дългокосо момиченце с кръгло лице стоеше в един вход и го оглеждаше с любопитство, когато една ръка отвътре го грабна и тръшна вратата. От двете посоки на улицата Календър чуваше приглушени шумове на резета, които се спускаха. Докато отминаваше, някакъв мъж се изплю до краката на коня му. Някой хвърли камък. Календър се огледа, но не видя никого.

Не можеше да им се сърди. В края на краищата, нямаше начин, по който да можеха да победят. С годините бяха разбрали, че чужденецът не означава нищо друго освен неприятности. Или щяха да се появят хората на Вила и ще ограбят всичко, или, ако не те, федералистите. Истина беше, че в по-добри времена Вила снабдяваше подобни селища, като крадеше добитък от това или онова по-голямо ранчо, като даваше месото на селяните, но срещу лоялност и все едно дали чужденците, които преминаваха оттук, даваха или вземаха, за селяните беше ясно, че ръката, която дава, може и да взема, и че ръката, която взема, може да се появи и да вземе пак. В последна сметка те се държаха затворени в себе си и не се доверяваха на никого.

Това не беше нещо ново за Календър. Беше го виждал много пъти — на запад, към края на индианските войни. Неутрални племена, еднакво страхуващи се от разбойнически банди, както и от белите, нежелаещи нищо друго, освен да бъдат оставени на мира; в Куба и Филипините, всяко място, където партизаните живееха на гърба на местните хора. Колкото и да се опитваха да се отнасят приятелски, неутралните си патеха и от двете страни и накрая се превърнаха в особен вид враг. Можеха да бъдат не по-малко опасни от хората, които преследваш. Въпреки че на теория ти си там, за да им помогнеш, все пак им нямаш доверие. Ако ти дадат повод, все едно дали са неутрални, или не, ти ги посичаш.

Сега, не желаейки да ги изнервя, Календър яздеше, като ръката му беше не върху пистолета, а близо до скрития до рамото му кобур. Нямаше как да бъде прикрит отпред и отзад. Ето защо той беше изпратил трима други разузнавачи след първите двама и себе си, като неговият собствен човек се намираше на петдесет ярда по-назад, като единствената задача на разузнавача беше да следи дали някой няма да се появи след минаването на Календър и да се опита да го застреля. Едва ли имаше изобщо някакви хора, сградите ставаха по-големи, от колиби и сайванти до големи постройки, квадратни, с плоски покриви, жилища от тухли, чакъл и слама, подпорни греди, подаващи се от гордите касти. Той огледа уличките, тук-таме по някое и друго магаре и притичващи хора, които бързаха да се скрият, погледна пред себе си и видя селския площад с добре оформен с тухли кладенец точно в центъра, някакъв старец с въжени сандали и конопено пончо, седнал там и му мина през ум, че, ако изобщо съществува някаква опасност, тя не може да бъде другаде.

Календър се отправи към него, поздрави, селянинът кимна, без да го погледне, и, слизайки от коня, който остана между него и селянина, Календър го поведе към кладенеца. Имаше дървена кофа и той се боеше, че в нея би могло да има вода. Не мислеше, че ще отровят собствения си кладенец, но биха могли да сложат отрова в кофата и в интерес на безопасността щеше да е добре да я излее. При всички случаи водата на това място беше скъпоценно нещо и ако кофата не беше отровена, щеше да обиди хората, като я излее, поради което се зарадва много, когато откри, че е празна. Спусна я с въже до едно ниво, което в тъмнината на кладенеца изглеждаше да е на дълбочина двадесет фута, и, след като я извади, изля водата в едно намиращо се наблизо корито, след което отпусна поводите на коня, за да му даде възможност да пие. След като се убеди, че на водата й няма нищо, той посегна към седлото, избута встрани револвера, който се намираше в една торба, взе чаша и я потопи в кофата, изпи водата, която беше останала, и благодари на стареца за гостоприемството.

Старецът отново кимна. И този път той не погледна Календър.

Поглеждайки към своя човек, който чакаше до входа към площада, Календър вдигна ръка и човекът прекоси площада. Градът беше по-голям, отколкото беше помислил в началото, по-скоро шестстотин постройки, отколкото триста, но броят им в тази част на града изглеждаше по-малко, отколкото в другата. Календър не се успокои много, докато не видя, че партньорът му е преминал цялото разстояние до продължението на пътя и се присъединил към останалите двойки разузнавачи, които бяха обиколили в кръг града и чакаха в другия край. Даже и тогава.

Тогава, вече сигурен, че докато е там и върху краката си, никой няма да се занимава с кладенеца, знаейки, че разузнавачите ще отидат при колоната и ще кажат на майора да изпрати хора за вода, Календър избута назад шапката си, спомена нещо на стареца относно жегата, изправи се, така че едната му страна да бъде защитена от коня, и зачака.