Стив Олтън
Възкресяване (33) (Какво става с нас, след като умрем)

30

22 ноември 2033 г.

13 хангар, Космически център „Кенеди“

Кейп Канаверал, Флорида

15: 26

— Съжалявам, госпожице, но не мога да ви дам такава информация.

Лорън Бекмайър се втренчи във въоръжения пазач. Силите й бяха на изчерпване след тричасовото чакане.

— За стотен път ви казвам: зная, че той е тук. Предайте му само, че го търси годеницата му. Той ще излезе.

— И аз ви казвам, че дори ако приятелят ви е в 13-и хангар, това е зона, забранена за достъп. А сега бъдете така добра да се върнете в колата, иначе ще наредя да ви арестуват.

Лорън хвърли на пазача убийствен поглед, обърна се, качи се в колата, даде рязко газ и подкара към магистралата.

 

 

— Ако искаме да успеем на Ксибалба — тъкмо казваше Джейкъб на брат си, — всеки от нас трябва да си научи ролята. — Атаката ни трябва да е синхронизирана. Всяко действие, дори всяка мисъл, трябва да се протренира предварително.

Намираха се в холозалата, която отново наподобяваше древно индианско игрище. Джейкъб бе облечен в белия тренировъчен костюм, Сам — в черния. Три етажа по-нагоре Доминик, доктор Мор и групата му ги наблюдаваха иззад дебелото луксоново стъкло.

— Чувствам се странно — оплака се Сам: бе доста изморен след двата часа виртуални упражнения. — Трябва ли да носим тия смешни костюми?

— Казах ти вече, атмосферата на Ксибалба е богата на въглероден двуокис. Маските ни позволяват да дишаме, бронята ни защитава. В тренировъчната зона костюмите са свързани с нервната ни система. Ако те удари някой от холографските войници, ще го почувстваш.

— Страхотно.

— Стига вече, Мани. Искам да се отнасяш напълно сериозно към задачата си. Може да не се чувстваш в опасност тук, но повярвай ми, на Ксибалба ще умреш наистина.

— Знаеш ли, Джейк, отдавна исках да ти го кажа. Според мен този Хунафу ген бърника в мозъка на хората. Поне при теб със сигурност е така. Мама много отдавна ме предупреди, че може да отключи параноидна шизофрения.

— Имануел… Татко не е бил шизофреник. Затворили са го в лечебница за психично болни по скалъпени обвинения.

— Вярвай каквото си щеш. Играй си игричките, но без мен. Аз вече не съм Имануел. Истинският ми живот е на Самюъл Ейглър. — Той се изправи рязко, смъкна бронята и тръгна към изхода.

— Компютър, светлини! — Арената се озари в бяла светлина. — Мани, огледай се. Наистина ли вярваш, че НАСА ще профука милиони долари за нещо подобно само защото е повярвала на един луд?

— Джейк, това, че си объркал главите на други, или те твоята, въобще не ме интересува. Пък и ако видиш с какви тренажори разполагаме сега в университета… Махам се оттук.

— Мани…

— Писна ми от тези тъпотии за маите, дето датират още от времето на дядо ни. Писна ми от теб, от майка ми, от разказите за баща ни. Обичам те, но трябва да си вървя. Живей си щастливо живота.

Джейк поклати отчаяно глава и погледна към доктор Мор.

— Избрали сме погрешна тактика. Трябва да му го покажем.

— Джейк — отекна гласът на доктор Мор, — вече говорихме за това. На този етап не можем да разчитаме на дискретността на брат ти.

— Той е мой брат. Има повече право да види Златното руно от всеки друг. — Джейкъб затича и настигна Имануел в коридора. — Мани… ъъъ, Сам, преди да си тръгнеш, искам да ти покажа нещо.

— Стига, Джейк.

— Няма да ни отнеме много време. Обещавам ти. Пък после ми се подигравай, ако искаш.

Джейкъб го улови за ръката и го поведе надолу по едно стълбище, което излизаше на приземния етаж. Показа пропуска си на двамата въоръжени пазачи, без да изпуска ръката на брат си. Единият пазач понечи да се свърже с някого, но Джейк го избута настрани и продължи по коридора.

— Имаме съвсем малко време, преди да се усетят — каза той шепнешком. — Не повече от половин минута. Искам само да надзърнеш и после ще те оставя… за още шест години.

— Въобще не ме интере… ох… мамка му.

Стояха на входа на огромна работилница, висока поне двайсет етажа. Но Имануел гледаше втрещен не тази просторна зала, а онова, което се помещаваше в нея и заради което вероятно бе построена.

Това беше гигантски космически кораб с дължина над сто и двайсет метра. Блестящият му корпус наподобяваше заострен кинжал. Беше положен върху система от стоманени подпори с гумени уплътнители.

Дъхът на Мани секна.

„Не може да бъде… това не е истина…“

Няколко техници с бели комбинезони работеха по различни части на кораба, светлините от каските им се отразяваха в огледалната му повърхност.

— Това е „Балам“, звездолетът, с който са дошли преди шейсет и пет милиона години Закрилниците. „Балам“ е маянско божество, изобразявано под формата на ягуар, който защитава селищата от външна заплаха. Този кораб е бил изкопан преди години от една подземна кухина под Чичен Ица.

На Имануел му се зави свят. Залата се завъртя пред погледа му.

— … Корабът е въоръжен с йонно оръдие. Баща ни го е използвал, за да победи Тескатлипока през две хиляди и дванайсета. Мани?

— Джейк… аз не мога… не съм готов…

— Напротив, готов си. Ела да ти покажа всичко. — Той го прегърна през кръста и го поведе навътре. — Ето ти я и причината правителството да инвестира толкова много пари в моята така наречена лудост. Проект „Златното руно“ е реверсивно инженерство на звездолета, с цел да се установи по какъв начин се сдобива с енергия от нашата планета и в открития космос.

— Не… това не е истина…

— Били сме деца, когато са го изровили, Мани. Проблемът е, че няма никакъв начин да се проникне вътре. Или поне преди аз да се появя тук.

— За какво говориш?

— Закрилниците са ограничили достъпа до вътрешността само за същества с определен генетичен код. Ние двамата с теб, Мани, можем да влизаме безпрепятствено.

Стигнаха един малък ескалатор, който отвеждаше до предния край на кораба. Там върху обшивката бяха изрисувани странни червени знаци.

— Тризъбецът на Паракас — прошепна Мани. — Помня го от дневника на Джулиъс.

— Знакът на Закрилниците — потвърди Джейкъб и посочи високия над три метра люк. — Хайде, затвори очи и му нареди да се отвори.

— Как?

— Просто си представи, че се отваря.

Имануел затвори очи и се съсредоточи.

Не последва нищо.

— Съсредоточи се ти казвам!

— Опитвам се бе!

— Ето, гледай как става. — Джейкъб затвори очи. След няколко секунди люкът се отмести навътре и се чу свистенето на разхерметизирано помещение.

— Ще свикнеш, като потренираш. Влизай.

Вътре бе сумрачно и топло, таванът на коридора се издигаше на десет метра над тях. Стените бяха черни, полупрозрачни и зад тях прозираха сложни машинарии.

— Корабът е разделен на различни нива. Намираме се в горния преден отсек и вървим към мостика. Тези извити стени в действителност са интерфейсни пултове, свързани с централния компютър, който на свой ред е настроен на честотата на мисловния модел на Хунафу.

— Това чудо има ли тоалетна?

Джейкъб се засмя.

— Има си всичко. Това е ужасно сложна машина. Почти като жив организъм. В центъра на кораба е разположен мозъкът — кристално биологичен орган с размери на камион. От него излизат милиони вериги и синапси, водещи до всеки квадратен сантиметър на кораба. Този мозък не само чете мислите ми, но и разговаря с мен.

— Закрилниците ли са го направили?

— Не. Предоставен им е от някого, но от кого — нямам представа.

Коридорът извеждаше в кръгла зала. В самия й център от нещо като пиедестал се издигаше метална колона.

— Джейк, този кораб… действащ ли е?

Джейкъб стоеше в средата на залата и над него сияеше тънък като писалка синкав лазерен лъч, който го докосваше по челото.

Изведнъж цялата зала се озари със светлина и живот и Мани подскочи от изненада. По стените блеснаха синкави монитори, изобразяващи милиони връзки и схеми на машини.

— Слушай и се учи. Наричаме го първи урок по астрономия на Закрилниците.

Над центъра на залата се появи обемно изображение на спирачна галактика — въртеше се бавно около невидимата си ос.

— Добре дошъл в Млечния път — заяви тържествено Джейкъб. — Компютър, увеличи галактическия център с десет на шеста степен.

Почти мигновено изображението се увеличи многократно и изпълни цялата зала. Имануел и Джейкъб стояха вътре в него, а краката им бяха скрити от оранжева мъглявина.

В самия център на галактиката имаше черна дупка — въртеше се и от време на време лениво поглъщаше по някоя звезда.

— Черната дупка е нашето електрическо влакче. Подобно на ядрото на атома, гравитационната й сила осигурява нужната маса на звездите. Но освен това, скрито и невидимо за нашите очи, тя изпълнява и една друга функция… Компютър, инвертирай!

Изведнъж звездите угаснаха, превърнаха се в едва забележими виолетови точки.

Мани не можеше да откъсне хипнотизирания си поглед от черната дупка, която сияеше в изумруденозелено. Отвътре бавно изплуваха тънички нишки — кръвоносни съдове енергия, които оплитаха цялата галактика като космически тунели.

От тези кръвоносни съдове на свой ред се разплитаха безброй капиляри, които блещукаха с луминесцентно сияние. За разлика от съдовете, тези по-тънки нишки сякаш се носеха из черното пространство на воля, а свободните им краища се поклащаха като раздвижвани от течение водорасли.

— Това, което виждаш, е изображение на галактиката във възела. Черните дупки, които са разположени близо до центъра й, са се образували в ранния период от съществуването на вселената. Ако успееш да преживееш преминаването през тях, ще се озовеш в паралелна вселена — по-висша степен на духовната енергия, където времето вече не съществува. Когато умрем, душите ни преминават през това измерение и попадат в…

— В рая?

— Нещо подобно. — Той посочи извиващите се разклонения на гравитационния кладенец. — „Балам“ е оборудван с антигравитационно силово поле, което е в състояние да неутрализира смазващата сила, която се крие там. Именно по такъв начин пътува през подпространствените тунели из Млечния път.

— Това ли смяташ да направиш с „Балам“? Да прекосиш галактиката?

— Браво, сети се.

— Но тук всичко се движи. Като някаква гигантска налудничава въртележка. Откъде можеш да знаеш със сигурност, че ще излезеш на нужното място?

— Позицията на отворите към подпространствените тунели се мени непрестанно — следва въртенето на галактиката. „Балам“ обаче винаги знае откъде точно да мине.

Мани се огледа и се намръщи.

— Къде сме ние? Къде е Земята? Къде е, Ксибалба?

Джейкъб затвори очи.

— Компютър, увеличи съзвездие Орион десет на девета степен.

Този път залата се изпълни с друг участък на Млечния път. Пред очите на Мани се появи Слънцето с познатите му планети.

Джейкъб вдигна пръст и посочи три блещукащи точици над главата си.

— Ал Нитак, Ал Нилам и Минтака, трите поясови звезди от съзвездието Орион. Виждаш ли този мъничък сребрист свят? Според Закрилниците това е планетата Ксибалба. А сега гледай.

Джейкъб посочи надясно. През триизмерния космос бавно се движеше нагънат като тънка хартия пласт лазерна светлина — пресичаше цялото съзвездие.

— Това е нашият тунел. Отворът към него ще прекоси пространството между Земята и Марс след седем дни, а другият му край ще се намира в близост до Ксибалба. Последният път, когато това е ставало, е на 4 ахау, 3 канкин, зимата на две хиляди и дванайсета. Последният ден от календара на маите.

— Чакай… това нещо ще е тук след седем дни?

— Казах, че тогава ще е най-близкото разположение на отвора. Но за да сме там в нужния момент, трябва да напуснем Земята след деветдесет и осем часа.

— О, не… — Имануел заотстъпва към вратата. — Няма да стане. — Той затича, стигна до люка и го заблъска с юмруци. — Отвори ми, Джейкъб! Задушавам се!

Люкът се отмести. Мани се спусна по стълбите на замрелия ескалатор и се озова…

… право в ръцете на очакващите го войници.