Стив Олтън
Възкресяване (32) (Какво става с нас, след като умрем)

29

22 ноември 2033 г.

13 хангар, Космически център „Кенеди“

Кейп Канаверал, Флорида

13:14

Седяха на втората тераса, откъдето се виждаше японската градина — доктор Мор, Имануел, Джейкъб и майка им.

— Божичко, стига си ме гледал така! — тросна се Имануел.

— Липсваше ми — засмя се Джейкъб.

— Искаш да кажеш, че нямаше кого да командваш.

— Ти си ми брат. Имам нужда да съм до теб.

— Ами надживей го. Вече съм друг човек. Казвам се Самюъл Ейглър. Имам си свой живот!

— Успокойте се всички — намеси се доктор Мор. — Никой не подтиква никого към важни решения. Мани… ъъъ, Сам, доведохме те тук, защото брат ти се безпокоеше за теб.

— Влизал си във възела — каза Джейкъб. — Използвал си го, за да си подобриш играта.

— Не зная за какво говориш.

— Това е опасно, Мани. Там има и други като нас, други, надарени с Хунафу ген. Всеки път, когато влизаш във възела, те те усещат.

— И колко са тези други?

— Не зная. Стотици… хиляди.

— Още хиляда уроди като теб? Съмнявам се.

— Това е започнало много отдавна, Мани. Преди десетки хиляди години, когато Закрилниците са ни инжектирали Хунафу гена. Не на нас, на нашите предци. Не забравяй, че баща ни също е Хунафу.

— Той спаси човечеството, Мани — намеси се със спокоен глас Доминик.

Имануел не спираше да клати глава.

— Глупости дрънкате…

Джейкъб се надигна.

— Оставете ни. Трябва да говоря с него насаме.

Доктор Мор кимна и двамата с Доминик се отдалечиха.

— Това беше грозно, Мани.

— Брей, кой да го каже!

— Не те извиках, за да се караме. Във възела има една жена… Хунафу… от която се боя.

Имануел отмести поглед.

Джейкъб се взря в него уплашено.

— Ти… да не си говорил с нея?

— Не.

— Лъжеш!

— Може тя да е говорила с мен.

— „Може“?

— Виж, няма да влизам повече там. И без това смятах да се откажа от футбола.

— Мани, проблемът е много по-важен от футболната ти кариера. Става въпрос за това, че е време да разбереш кой си.

— Пак почваш!

— Имануел, искам поне веднъж да престанеш да се правиш на всезнайко и да ме изслушаш. Случвало ли ти се е някога да изпиташ deja vu — онова странно усещане, че този момент вече си го преживявал?

— Знам какво е deja vu.

— Ами ако наистина си изживявал този момент? Ако представите ни за времето и пространството са само ограничени понятия, които ни… приковават към материалния свят?

— И какво?

— Има толкова много неща за света, които не знаем. Какво става, когато умрем? Имаме ли душа? Съществува ли Бог? Отговорите на тези въпроси вероятно ще открием някога в някое друго измерение, в царството на вечността, където няма концепция за времето, само живот, в най-чистата му форма… Този невидим свят ни заобикаля постоянно, но повечето хора не са в състояние да долавят енергийните му вълни. Някои обаче, като будистките монаси например, се обучават от съвсем малки да надзъртат дълбоко в душите си. Двамата с теб притежаваме тази дарба по рождение — получили сме наготово нещо, за което много други мечтаят.

— И кое е то? Да виждаме умрелите?

Джейкъб поклати глава.

— Забрави всичко, което знаеш за живота и смъртта. Нашите физични тела не са нищо повече от дрехи от плът и кости, заселени от душа, която, по своята същност, е квантова енергия. Може да умираме физически, но душите ни продължават да съществуват в нематериалния свят. Това, което отделя теб и мен от останалото човечество, с, че притежаваме генетично заложената способност да се движим назад и напред във възела, както физически, така и душевно, без да се налага да умираме.

— Не те разбирам.

— Възелът е форма на съществуване, която свързва материалния с духовния свят, той е „етерът“, описван от „извънтелесните“ пътешественици. Малцина са успявали да попаднат там и да се върнат, за да разкажат за него. Когато човек умре, той вижда ярка светлина и усеща, че натам го привлича нечие топло присъствие. Но случи ли се в този миг да се върне към живота, всичко, което му остава, е споменът за това пътуване и усещането, че никога повече няма да се бои от непознатото.

— Като Ивлин Стронджин?

— Да, като Ивлин Стронджин.

Мани кимна.

— Единственото, което се случва, когато попадам в зоната, е, че светът ужасно се забавя. Виждам и светлина, но никога не съм влизал в нея.

— Това е, защото не можеш, поне засега. Моите Хунафу способности са по-напреднали от твоите и ми позволяват да навлизам надълбоко във възела. Там срещнах Лилит.

— Жената Хунафу?

Джейкъб кимна.

— Ивлин ме предупреди да се пазя от нея. По някакъв начин бе разбрала, че Лилит е попаднала под чуждо влияние. А след това Лилит я уби.

— Тя ли уби леля Ивлин?

Джейкъб кимна.

— И какво общо има всичко това с НАСА и целия този театър?

Джейкъб се наведе напред.

— Това, което ти разказвах за триизмерния свят, е свързано с едно друго явление, което наричаме примка във времето. Доктор Мор го нарича четириизмерно изкривяване, създаващо временен „ефект на бумеранга“. Същността на този ефект е, че важните исторически събития, които се случват в хода на човешката еволюция, всъщност са се случвали по-рано и ще се случват пак — освен ако не предприемем нещо срещу това. Съществуват варианти на човешката история, които могат да бъдат променяни и които понякога са свързани с ежедневните ни решения — за кого ще се оженим, каква работа ще си намерим, какъв избор ще направим. Накратко казано, историята има тенденция да се проиграва отново и отново.

— Но как е възможно това?

— Примката във времето започва в далечното бъдеще, когато корабът на Закрилниците „Балам“ навлиза в една черна дупка, преследвайки друг транспортен кораб астероид. Другият край на примката е някъде в близкото бъдеще. Предстои да преживеем чудовищна катастрофа, толкова разрушителна, че ще унищожи всичко живо на планетата. Само шепа човеци ще оцелеят на една колония на Марс. Част от тях ще продължат космическото пътешествие и след като попаднат в подпространствен тунел, ще се преместят на другия край на нашата галактика и по такъв начин ще затворят примката.

Мани понечи да се разсмее, но нещо като че ли го стисна за гърлото.

— Май си прекалил с четенето на научна фантастика, братко. Затворена примка във времето? Откъде ти хрумна това?

— Значи не ми вярваш?

— Не ти вярвам, разбира се.

— Мани, съществуването е енергия, която прави напълно възможно транспространственото комуникиране. От известно време поддържам връзка с един човек, който ме… съветва.

— Кой?

— Не казвай на мама.

— Кой?

— Баща ни.

Имануел завъртя очи към тавана.

— Да бе, знаех си…

— Какво искаш да кажеш?

— Че ти е изхвръкнала чивията.

— Мани…

— Джейк, Мик е мъртъв. Умрял е преди двайсет години. Никога вече няма да срещнеш баща ни. Никога. Свикни с тази мисъл.

— Не си прав. Баща ни е жив. С помощта на Закрилниците той съумя да извърши абсолютното пожертвование — върна се на Ксибалба, за да спаси душите на нефилимите.

— На нефилимите?

— Изоставените. Онези, с които Закрилниците е трябвало да се разделят, когато са отлетели за Земята. Оттогава нефилимите живеят в постоянни мъчения. Баща ни е бил избран да стане техният месия, но се е провалил, точно както е описано в Попол Вух. Сега ние с теб трябва да го спасим. Трябва да спасим душата му и душите на нефилимите. Отвори очи, Мани. Приеми съдбата си и се готви за нея.

— Може да е твоя съдба, но не и моя. Никъде не смятам да ходя.

— Ти си ин на моя ян. Само заедно двамата с теб имаме надежда да успеем.

— Добре, братко, чух те. Но си тръгвам. — Имануел стана и заобиколи Джейкъб. Понечи да се измъкне, но Джейкъб бе по-силен и по-бърз — извъртя се рязко и го стисна в мъртвешка хватка.

— Обичам те, Мани. Дадох ти шест години, но сега удари часът — време е да се върнеш при мен. Наистина ли вярваш, че Всевишният те е дарил с тези способности само за да играеш футбол? Колкото по-скоро осъзнаеш предначертанието си, толкова по-бързо ще се подготвиш за Ксибалба.

Шепот на мисли в океана на съществуванието

Изминаха шест седмици, преди нашата тайна групичка да успее да натрупа достатъчно запаси и да пробуди живота в една от трите марсиански совалки.

По това време организацията ни наброяваше трийсет и седем души: двайсет мъже, дванайсет жени и пет деца — три от тях бяха от първото поколение на генетично променени човеци, с издължени черепи. Чрез генетичен контрол жените от Нов Рай можеха да въздействат на овулацията си и да определят времето за зачеване. Можеха също така да избират дали да се роди момче, или момиче, но което бе още по-важно, майката бе в състояние да прониква в хромозомите на новороденото и да премахва вродени предразположения към болести и дори да променя външния вид на бъдещото си дете.

Този тип генно инженерство бе чисто аматьорство, сравнен с онова, което двамата с професор Бобинац открихме на повърхността на планетата. В подножието на летящия град се натъкнахме на голяма биологична лаборатория, издигната на брега на изкуствено създадено море. В тази лаборатория трансчовеците бяха оставили множество следи за невероятно напредналите методи на генно инженерство, съчетано с използването на изкуствен синтетичен интелект за създаването на биомиметични-биомимнетични организми. Тази същества, наречени Тескатлипока от трансчовешките си създатели, обитавали сребристата течност, с която беше запълнено изкуственото море.

Холографските записи ни дадоха възможност да видим как са изглеждали тези създания — наподобявали са исполински кибернетични змии — всяка от тях с големината на влакова композиция, с шестнайсет прешленовидни образувания на гърба, чието предназначение било да усилват и фокусират вълните на нулевата енергия — един божествен източник на енергия, до който учените на Земята не бяха успели да се доберат.

Но какво бе крайното предназначение на тези създания?

Двамата с професор Бобинац предполагахме, че трансчовеците са открили начин да контролират черните дупки с помощта на свръхзвукови вълни. Тескатлипока създавали „магнитни бутилки“, които осъществявали връзката между нашето измерение и по-горните.

И макар да наближаваше денят на нашето отпътуване, си давах сметка, че има и други неща, които трябва да свърша. Девлин и майка му бяха основали нова религия, която наподобяваше по-скоро сатанински култ, и почти всички колонисти, с изключение на членовете на нашата тайна група, бяха техни фанатични последователи.

Най-голямата ми грижа бе за Джуд. Като основател на Братството на закрилниците, бях въвел строги правила относно опазването на тайната и всеки нов член трябваше да премине през специален изпит за „вярност“. Джуд обаче категорично отказваше да се вслуша в думите ми и си оставаше верен последовател на Девлин. Именно това нейно отношение създаде първия разлом между Майкъл Гейбриъл и Бил Рейби.

Бил Рейби обичаше Джуд по начина, по който аз обичам майка ти, и с наближаване на часа на раздялата мъката му нарастваше и ставаше неконтролируема.

И за да се усложнят още повече нещата, два дена преди нашето отпътуване Джуд ми каза, че е бременна. Притиснат и отчаян, отново направих опит да я „вербувам“ за каузата.

— Джуд, днес чух, че били разчленили още един новораец. Ако е така, стават шестима за последните два месеца. Това не те ли безпокои?

— Нашият Създател говори чрез Девлин. Щом в редиците ни има предатели и неверници, такава е тяхната участ.

— Предатели на кого?

— На нашия създател, разбира се. Този, който ни доведе тук. Този, който ни спаси от катастрофата на Земята.

— Значи вярваш, че смъртта на милиарди хора е планирано събитие?

— Разбира се. Прочети Библията. Нима Потопът не е бил планирано събитие?

— Не вярвам. Според мен го казваш, защото и ти като останалите се измъчваш от чувството за вина.

— Никога няма да изпиташ щастие, ако не съумееш да отвориш сърцето си за създателя, за да може той да ти покаже пътя. Ела довечера с мен на службата в Дома на ангела. Чуй истината, скъпи, и тя ще те направи свободен.

Очевидно вече бяха успели да промият мозъка й, ала не можех да понеса мисълта да замина без нея. Давах си сметка, че единственият начин да я примамя към организацията е като науча повече за нейния „ангел“, и се съгласих да присъствам на службата на Девлин.

Църквата на Мейбас бе футуристична сграда, наподобяваща Нотр Дам. Под покрива й се рееха стотици антигравитационни пейки, от които възторжените почитатели на култа възхваляваха своето божество.

В центъра на залата бяха поставени два „трона“. В единия седеше Девлин, с корона от златни листа на черната коса и сгънати назад криле. Вдясно от него бе майка му Лилит, облечена в „свещеническо расо“, което бе толкова прозрачно, че поставяше на изпитание всички религиозни представи, които ми бяха втълпявали от съвсем малък.

Един трансчовек с лице на херувим и розови очила зае мястото си на амвона, но вместо да прибегне до телепатията, която в последно време използвахме всички, заговори със странен глас, напомнящ ми луизиански акцент.

— И истината, братя и сестри, ще ви направи свободни. Да, ние живеем в чудни времена, но и сега синьото небе се закрива от мрачни облаци. Лъжепророци са се появили в Нов Рай, приятели мои. Те сеят поквара и раздори, за да ви настроят срещу вашия архангел Девлин, чието великодушие и чиято мъдрост ни доведоха в този космически оазис. Но не се плашете, чада на Бога, защото Всевишният отдавна ги е осъдил и те скоро ще си получат заслуженото.

Чу се хорово „Амин“.

— Защото нашият архангел не прощава никому, когато става въпрос за богохулство и грехопадение, също както Господ Бог е спасил само Ной и семейството му по време на потопа. Тези лъжовни учители ще бъдат предадени на правосъдието и ще умрат. Не им съчувствайте, защото унищожаването им е малка награда за онова, което са сторили. Те са позор за нашето общество и ще си получат заслуженото.

При тези думи мъжът свали розовите си очила и втренчи поглед в мен.

Усетих, че изведнъж съм се озовал в центъра на всеобщото внимание.

Девлин се надигна и крилете му се разтвориха. Приличаше на ястреб, готов да се спусне върху плячката си.

— Хванете го — нареди той със съвсем спокоен глас. — И го разчленете.

Стотици ръце се протегнаха към мен и ме смъкнаха от летящата скамейка. Съблякоха ми дрехите и ме проснаха на пода, а над мен се извиси Девлин Серафимът — размахваше сребърни тризъбци.

Това, което последва, Джейкъб, бе истинско чудо.

Въпреки ужаса, който ме изпълваше, внезапно бях завладян от странно спокойствие. Същото чувство като онова, което бях изпитал като Майкъл Гейбриъл, когато предателят Т’куан ме приковал към ръба на Юкатанския кладенец.

Същото чувство, което изпитвах, когато се занимавах с дистанционно наблюдение.

Катедралата внезапно се озари от ярка светлина. Реещият се над мен Девлин сякаш замръзна.

Кръвта ми блъскаше в слепоочията. Усетих, че мускулите ми се изпълват с непозната досега сила. С едно бързо движение се освободих от онези, които ме държаха.

Девлин ме гледаше с ококорени очи и уста, замръзнала по средата на изречението. За един кратък миг изпитвах желанието да скоча, да го сграбча и да му скърша крилете…

… и тогава долових нечие вледеняващо присъствие.

Беше Лилит.

Устата й не се раздвижи, но аз чух телепатичния й глас:

„Усещам те, Хунафу. Отдавна очаквах да се появиш“.

Думите й сякаш пронизаха душата ми и ме изпълниха със страх, толкова силен и непреодолим, че побягнах, въпреки че Бил Рейби крещеше в мен какво ще се случи с Джуд.

Напуснах тази сатанинска катедрала с нечовешка бързина и спрях чак в дома на Кристофър Кобърн, мой близък приятел и съратник, известен във вътрешния кръг на ордена с прозвището Виракоча. Крис прати кодирано съобщение на останалите членове, докато същевременно си събираше багажа. После двамата тръгнахме към совалката.

Хората на Девлин обикаляха из града и ни преследваха като дървеници. Заловените бяха разпъвани на публични места, децата хвърляха в лагери за „превъзпитание“.

Само двайсет и четирима Закрилници успяха да напуснат живи Нов Рай.

 

 

В ръцете на социопата всемогъществото е опасно нещо.

Предполагам, че Девлин е подготвял завземането на властта и основаването на своя сатанински култ още от самото начало. Вероятно подсъзнателно съм се досещал за истинските му намерения от първия ден на своето постчовешко съществуване. Знаех, че няма да се спрат пред нищо, за да открият портала към постчовешкия междинен свят. Сега вече съм сигурен, че тъкмо по тази причина се бе разделило и обществото на Ксибалба. Докато едни трансчовеци са дирели безсмъртието в света на духовното, други вероятно са смятали, че има неща, които е по-добре да бъдат оставени на боговете.

След като успяхме да се изплъзнем на косъм от преследвачите си, изведохме кораба на орбита и кацнахме на обратната страна на една от двете луни: надявахме се огромната й маса да екранира всякакви опити за телепатично въздействие.

Луната, на която бяхме спрели избора си, беше безжизнен къс скала, носещ се из космоса. Без вода, без почва. Как щяхме да оцелеем там, дори надарени с „гениалните“ си мозъци?

Представи си изненадата ни, когато открихме изоставения пост на трансчовеците.

По-малък от Нов Рай, той все пак бе с исполински размери и натъпкан с невероятни технологии. Под огромния купол, захлупващ цял лунен кратер, имаше растения за преработка на въздух и вода, земеделски отсек и реактори, захранвани от слънчева енергия. Над всичко това доминираха огромните фоточувствителни панели, които се издигаха на височина няколко етажа.

Но най-впечатляващата постройка бе разположена в сърцевината на купола. Това бе величествена пирамида, точно копие на египетската пирамида в Гиза, но три пъти по-голяма. Отвън бе облицована със златисти плочи, лъскави като огледала, които съсредоточаваха в пирамидата неимоверни количества енергия…

… тъй като тя бе огромен кибернетичен инкубатор.

Във вътрешността на тази лунна крепост открихме изкуствен интелект, обитаващ остър като кинжал и облицован със златна обшивка космически кораб.

„Балам“.

Щом го видях, настръхнах…