Стив Олтън
Възкресяване (17) (Какво става с нас, след като умрем)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Resurrection, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Стив Олтън

Заглавие: Възкресяване

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-576-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2678

История

  1. — Добавяне

14

27 октомври 2027 г.

Лонгбоут Кей, Флорида

03:02

Кървавочервено небе. Пронизващо горещ вятър. Тъмни облаци, които се носят с нереална скорост.

Под тях — скрито от изпарения езеро, чиято огледална повърхност отразява чуждоземния пейзаж.

Джейкъб се приближи към овъгленото дърво, чието стебло бе дебело колкото секвоя.

Леденостудена мъгла оповести появата на Изчадието. Мъглата обгърна стъблото и когато се разнесе, там сияеха две яркосини очи, които го гледаха немигащо.

„Ела по-близо, братовчеде. Дай да ти оближа раните“.

 

 

Джейкъб Гейбриъл скочи с писък от леглото и се втурна към хола.

Доминик отвори рязко вратата на спалнята си.

— Ох, божичко, пак ли сънува кошмар?

Имануел също стоеше на прага на своята стая и клатеше глава.

— Пак ли?

— Почакай… — отвърна задъхано Джейкъб. — Някой ден и теб ще те споходи.

— Съмнявам се. Но дотогава защо не преместиш леглото си в гимнастическия салон?

Доминик се извърна към чернокосия близнак.

— Мани, върви да спиш.

Имануел затръшна вратата и я заключи отвътре. Доминик се приближи към Джейкъб и посегна да го прегърне, но той я отблъсна.

— Джейк…

— Не… Трябва да се справя сам. Заради всички нас.

— Кой ти каза това?

— Няма значение. Излизам да си проветря главата.

— В три през нощта? Джейкъб, не излизай!

Вратата се затръшна. Доминик остана сама, заслушана в туптенето на сърцето си.

 

 

Джейкъб се спусна тичешком към брега. Луната се отразяваше във вълните на залива. Той коленичи върху хладния пясък. Затвори очи. Опита се да медитира, да установи контакт с баща си. За един кратък миг дишането му се поуспокои, сетне от очите му бликнаха сълзи и той се хвърли на мокрия пясък.

„Престани! Трябва да си силен!“

Вятърът постепенно утихна, заменен от далечен писклив звук.

Джейкъб изтри лицето си и се огледа. Звукът идеше от север. Той се изправи и затича покрай брега. И ги видя.

Заливът кипеше от живот. Или по-скоро… от смърт. Плитките води гъмжаха от китове, дошли тук да умрат, или вече мъртви.

Джейкъб се приближи към най-едрия от издъхващите върху пясъка китове. Главата му, с големина на трактор, бе покрита с пясък, а опашката му изчезваше във вълните на залива.

Джейкъб вдигна ръка и изтри пясъка от окото на кита — и отскочи, когато то премигна и го погледна.

Разнесе се оглушително сумтене — умиращият бозайник изпусна струя въздух през дихателния си отвор.

За един кратък миг животното и момчето се спогледаха. „Сякаш иска да ми каже нещо — помисли си Джейкъб. — Дали ще може?“ Затвори очи и се премести във възела.

Наведе се напред и опря длани върху вибриращата кожа на умиращия кит. Сякаш го прослушваше със стетоскоп. Усети пулсациите му, които се усилваха и приближаваха, умът му бе обгърнат от белезникава мъгла…

… и после всичко се завъртя и се промени до неузнаваемост.

Алено небе, сияещо над огромното езеро с цвят на окървавен живак.

Повърхността на езерото се раздвижи. Над нея се издигна змиевидно създание — тялото му бе дълго колкото цяла влакова композиция. Ужасяващото същество разглеждаше Джейкъб с цепковидните си златисти очи, толкова симетрични, че по-скоро бяха изкуствено създадени, отколкото дело на природата. То разтвори паст и се видяха два реда остри като скалпели зъби.

Чу се оглушително сумтене и Джейкъб отскочи. От ноздрите на змията бликаха две струйки пушек.

Той отвори очи. Видението бе изчезнало.

Синият кит бе мъртъв.

 

 

28 октомври 2027 г.

Бел Глейд, Флорида

Четиринайсетгодишната Лилит Ева Робинсън имаше високи скули и яркосини очи, матова кожа и дълга до кръста коса. Тялото й бе гъвкаво и стройно, добре оформените й гърди — твърди и много по-развити от тези на съученичките й.

Малката красавица винаги седеше сама на последната седалка в училищния автобус. Всички момчета мечтаеха да излизат с нея, но никой не смееше да й предложи — заради чудатия й навик да разговаря с невидими събеседници.

Лилит сръга Бренди и каза:

— Всичко е заради тъпата майка на Джейкъб. Но ако тя или Джейкъб някога разберат кога съм родена, той никога вече няма да разговаря с мен.

„Ама че си глупачка. Нали обичаш Джейкъб и той те обича. Наистина ли вярваш, че съдбата ви е предопределила един за друг?“

— Да.

„В такъв случай зарежи майка му и направи каквото смяташ за нужно. Ето я и твоята спирка. Утре ще се видим“.

Училищният автобус спря до тротоара.

Лилит скочи от стъпалото и затича към къщи.

Реджина Джонсън я последва.

— Ей, Робинсън, почакай ме де!

Лилит забави крачка, но не спря.

Реджина я настигна.

— С кого разговаряше в автобуса?

— С Бренди.

— Коя Бренди?

Лилит отново ускори крачка.

— Ей, спри се де. Имам страхотна трева. Искаш ли да се надрусаме?

— Какво по-точно искаш от мен, Реджина Джонсън?

— Успокой се бе, момиче. Искам да станем приятелки.

— Защо?

Русокосото момиче се усмихна.

— Сама ли ще ходиш на купона у Брет?

— Да.

— Защо не дойдеш с мен? — Джина плъзна ръка по дупето на Лилит.

Лилит спря.

— Не си падам по момичета.

— Друго чух да казват.

— Така ли? И какво си чула?

— Уф, не знам. Че си готина… а не излизаш с момчета.

— Не трябва да вярваш на всичко, което приказват хората. Имам приятел, но той не е тук.

— Добре де. Не те ли интересува поне мъничко какво можем да направим двете?

— Трябва да се прибирам.

— Чакай. Ела с мен. Ще минем напряко през храстите. Ще ти дам да си дръпнеш от моята цигара. Нали сме приятелки? Закъде така бързаш…

Реджина тръгна към храстите. Лилит я последва.

 

 

Лонгбоут Кей, Флорида

Имануел Гейбриъл беше в лабораторията за хидроакустично наблюдение. Ивлин почука на отворената врата и попита:

— Може ли да ти правя компания?

Имануел дори не си направи труда да вдигне глава. Каза само:

— Джейк не е тук.

— Всъщност исках да разговарям с теб.

— За какво?

Тя се приближи, подпираше се на бастуна си.

— Над какво работиш?

— Картографирам нов миграционен модел на китовете.

— Може ли да послушам?

Имануел смъкна слушалките и й ги подаде.

— Толкова са много! Божествени създания!

— Аз не съм като него, ако не си разбрала досега.

— Зная.

— Той ме подлудява.

— Да, брат ти понякога е твърде… настоятелен.

— Той е луд. Защо му се подиграваш?

— Може и аз да съм луда.

Имануел се разсмя.

— Искаш ли да видиш нещо много интересно? — Извика на екрана изображение на странно четирикрако създание, което донякъде наподобяваше плъх. — Виждаш ли това? Нарича се пакисетид. Всъщност е праисторически кит.

— Това да е кит?

— Е, по-скоро прадядото на китовете. По някаква все още неизяснена причина пакисетидът се е върнал да живее в морето преди милиони години. С времето е изгубил козината си, която е била заменена от плътен слой тлъстини. Майката природа дори е преместила ноздрите му отгоре, за да може да диша по-лесно.

Ивлин се усмихна.

— Май ти харесва да работиш с китове.

— Има нещо такова. — Той прелисти страницата. — Виж това. Нарича се родосетус, първият кит с дихателен отвор.

— Изумително! Китовете са изминали дълъг еволюционен път, нали?

— Ами, да. — Имануел продължи да се занимава с програмата. — Съвременните китове се делят на два основни подвида. Сините и гърбавите китове нямат зъби. За разлика от тях, кашалотите и зъбатите китове и косатките си остават хищници, с добре развито чувство за ехо локализиране.

— Ехо локализиране? Това да не са онези пискливи сигнали, които издават?

— Точно така. Те използват звука, за да „виждат“ разни неща. Това го знам от баба ми. Улавят ехото на издаваните звуци и по такъв начин се ориентират.

— Нещо като вграден сонар, а?

— Именно. Ехо локализирането е като рентгеново лъчение за китовете. Според баба делфините са в състояние да засичат акулите от стотици метри и дори да установяват, по запълнеността на стомаха, дали са се хранили скоро.

— А защо толкова много китове мигрират към Мексиканския залив?

— Заради аномалията.

— Аномалия ли? Каква аномалия?

— В кратера Чиксулуб. Тя нарушава чувството им за ориентация.

— Не разбирам.

— В мозъка на кита има едни частици, които се наричат магнетитни кристали. Китовете се ориентират, като се включват към магнитните силови полета на Земята. Нещо като вградени компаси. Магнитните аномалии в Залива нарушават действието на тези компаси и ги объркват. Ето защо голяма част от тях излизат на сушата. Казва го дядо Джулиъс. Той е знаел всичко за китовете.

— А ти откъде разбра?

— От дневника му — Момчето натисна няколко копчета и на екрана се появи текст:

ДНЕВНИКЪТ НА ДЖУЛИЪС ГЕЙБРИЪЛ

— Това да не са спомените на дядо ти?

— Ами да. Джейк прехвърли всичко на запис. Компютър, прочети страница 722.

Дневник. Страница 722
Записана на платото Наска. Наска. Перу.
17 януари 1993 г.

Компютризираният глас на покойния Джулиъс Гейбриъл изпращя от говорителите:

„От всички зооморфи, изрисувани върху пустинната част на лампата, вероятно най-странни и необясними са трите кита от Наска, всеки от които е изрисуван по различен начин от другите.

Ще започна с най-стария от трите — десетметров екземпляр, притежаващ огромна перка и четири подобни на крака израстъци. Макар някои от колегите ми да смятат тези израстъци за «художествена измислица» аз съм на друго мнение.

Палеонтолозите отдавна са установили, че съвременните китове произхождат от отдавна изчезнал вид на име Пакисетид. Това обитаващо сушата същество по някакви загадъчни причини се е върнало в морето, след като Земята е била ударена от астероид. През следващите двайсет и пет милиона години еволюцията е успяла да трансформира това сухоземно животно в морски обитател.

Не по-малко загадъчен е обектът, изрисуван под челюстта на кита. Повечето от наблюдателите го определят като струя от дихателната тръба. Тук аз също не съм съгласен с тяхното мнение. Дихателната тръба на кита е разположена отгоре, а този обект определено се намира под челюстта. Никой обаче не желае да обяснява подобно противоречие.

Грешка? Не, всички останали рисунки от платото Наска се характеризират с изключителна прецизност. Колкото и невероятно да ви звучи, обяснението според мен е, че овалният обект представлява някаква форма на комуникация. Убеден съм, че художникът от платото е общувал с китовете и е намерил тази форма, за да ни го съобщи“.

 

 

— Компютър, край на програмата. — Имануел вдигна глава към възрастната жена.

— Е?

— Какво?

— Смяташ ли, че Закрилниците са общували с китове?

— Честно казано, нямам представа.

— Джейк смята, че са общували. Снощи, като бил на брега и… добре де, няма значение. Глупаво е.

— Кое е глупаво?

— Нищо. Трябва да тръгвам.

— Почакай, Мани. Искам да ти задам един въпрос.

— Само един ли?

— Щастлив ли си?

— А ти?

— Опитвам се.

Имануел отмести поглед встрани.

— Мразя тази вила. Чувствам се като в затвор. Майка ми е параноичка… никога не ме оставя да правя каквото си искам. Джейк е отвратителен, държи се като старшина в казармата. Интересува се единствено от глупавите си фантазии.

— Разбирам. Не ти е лесно.

— За нея е още по-трудно. Държи се с нея, сякаш е парцал.

— Така ли? Не съм виждала да я обижда.

— Но пък проявява преднамерено безразличие. Сякаш се бои да я обича — и всеки друг.

— Вярваш ли на тези негови истории? Нали знаеш за какво говоря? За онези легенди на маите за близнаците герои?

— Не питаш сериозно, нали?

— Според мен ти обичаш Джейк. Двамата много си приличате.

— Ха! Да не мислиш, че искам да стана като него?

— Не, Мани. Но ти имаш добро сърце. — Тя го докосна по гърдите. — Нека то бъде твоята пътеводна светлина.

 

 

28 октомври 2027 г.

Бел Глейд, Флорида

23:17

Басовият тътен на тонколоните се чуваше от две пресечки.

— Не се притеснявай — каза Реджина. — Дръж се естествено. Лилит подръпна нервно деколтето на тясната си блузка, за да прикрие щръкналите си гърди.

— Трябваше да ме почакаш да взема и Бренди.

— Забрави за Бренди. Тази вечер си с мен.

— Ако Куентон ме види как съм облечена…

— Успокой се. Дядо ти спи отдавна.

— Искаш да кажеш, отдавна се е натряскал.

Реджина я улови за ръката.

— Дръж се за мен.

Купонът вече бе във вихъра си. Колите бяха паркирани в пълен безпорядък. На моравата и под терасата на къщата се бяха струпали групички тийнейджъри, из въздуха се носеше лепкавата миризма на бира и марихуана.

Очите на всички бяха втренчени в Лилит.

Отвътре струеше светлина, ехтеше музика и се виждаха танцуващи тела.

— Джина… ей, радвам се, че дойде! — Брет Лонгли си проправи път към тях.

— Здрасти, Брет. Познаваш се с Лилит.

— Разбира се. Мярвал съм я в училище. Здрасти, Лилит.

— Здрасти.

— Време е да се повеселим — каза Джина, пъхна една бяла таблетка под езика си и погледна Лилит.

Брет изгледа ококорено двете момичета, докато се целуваха.

— Мамка му! Оставете малко и за мен де.

 

 

29 октомври 2027 г.

02:15

Лилит беше пияна.

Да си пиян е чудесно. Няма нужда да чувстваш. Нито да мислиш. Само дишаш от време на време с отворена уста, като риба на сухо.

„Всички ме харесват…“

Лежеше на дивана между Реджина и Рон Лей.

Високият Рон. Царят на баскетбола. Рон от горния клас. Хубавецът.

Рон беше възбуден. Лилит усещаше набъбналия му член всеки път, когато се навеждаше да я целуне.

— Лилит, допий ми бирата.

„Никаква бира. Още малко и ще повърна“.

Надигна чашата и я пресуши.

„Рон ме харесва. Рон ме смята за готина. Джейкъб сигурно ще ревнува“.

Реджина спеше в скута на Лилит.

От другия край на стаята Данте Адамс не сваляше лъсналия си поглед от нея.

Данте също я харесваше. Хищникът Данте.

Рон я целуна пак. Стисна я за гърдите — почти я заболя, — после я улови за ръката и я поведе към най-близката спалня.

„Не го прави, Лилит!“ — Тя понечи да се измъкне, но силите я бяха напуснали.

Данте ги последва в спалнята.

 

 

— Недей…

— Хайде, малката…

— Не… Рон, моля те, недей…

— Не обичам да ми се опъват.

— Не ти се опъвам.

— Хубаво. Щом не даваш да ти го бутна, ще ми го смучеш.

Бренди се появи над рамото на Рон.

„Направи го де. По-лесно е, отколкото да му се дърпаш“.

Лилит отвори уста. Лъхна я миризмата на запотения му член. Догади й се. Тя се преви и повърна върху маратонките на Рон.

— Ах, ти… тъпа кучко! — Рон я зашлеви през лицето.

Твърде пияна и объркана, за да съумее да се премести във възела, Лилит затвори очи и се олюля. Кръвта се стичаше по лицето й. Данте се приближи към тях.

— Аз ще й разтворя краката. Ти я оправи пръв… после е мой ред.

 

 

06:15

Лилит се прибра малко преди зазоряване. Долната й устна беше подута, бузата й — посиняла. Блузата й бе разкъсана. Беше си изгубила обувките.

И вече не беше вцепенена.

Беше съвсем трезва.

И готова да умре.

Промъкна се тихо в кухнята. Чуваше мощното хъркане на Куентон. Отвори чекмеджето и извади кухненския нож.

Влезе в стаята на Куентон. Старецът бе заспал на пода. Погледът й се спря върху подредените на тоалетката бръсначи. Не, опасно беше, щеше да вдигне шум.

Върна се в коридора и влезе в килера. Дръпна шнурчето на лампата и се изкатери по тясната стълба на таванчето.

От малка се боеше от това мрачно и неуютно място. Но сега имаше нужда да се спотаи някъде. През замърсеното прозорче едва прозираше розова светлинна.

Лилит се загледа в изпъкналите вени на китката си. Не се боеше да умре, страхуваше се от болката. А и ако извикаше, можеше да събуди Куентон.

Огледа се за кърпа или стара дреха, нещо, с което да си запуши устата. Докато се извърташе, усети пронизваща болка в разранения си анус. Спомни си за Джейкъб. „Той ще ме помисли за мръсница“.

Очите й се спряха върху някаква картонена кутия. Тя посегна и я отвори, завладяна от неочаквано любопитство.

Вътре имаше прашен албум с разкъсана корица. Докато го повдигаше, съдържанието му се изсипа в кутията.

Черно-бяла снимка на майка й и баща й на сватбата.

Официален документ за осиновяването й от семейство Морхед.

Бележникът на Маделина от прогимназията — само шестици.

Няколко размазани акварелни рисунки. Още снимки на майка й като съвсем малка.

И един запечатан хартиен плик. Тя го разкъса, без да се замисля. Вътре имаше изрезки от вестници и черно-бяла снимка на непознат старец — доста страшничък.

На гърба на снимката бе изписано: „Чичо дон Рафело“.

Тя разгъна вестникарските изрезки. Във всичките се разказваше за чичо й — наричаха го „нагул“, мексикански магьосник.

Лилит се зачете, трескавият й ум поглъщаше жадно информацията.