Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diario di Michelangelo il pazzo, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Шеста част

Флоренция, септември 1520 година.

Всяка буря отминава и настъпва затишие. Отмина и моята. Сега работя за същите тези господа, които спряха работата по фасадата на „Сан Лоренцо“, след като ми я бяха възложили. Става дума за строежа на един параклис с гробниците на Лоренцо Великолепни, на брат му Джулиано, на Джулиано, херцог Немурски, и на Лоренцо, херцог Урбински. Кардинал Джулио, братовчедът на Лъв X, изглежда, иска да ми повери и изграждането на една библиотека. В същото време имам чувството, че първите ми рисунки за гробниците не са го задоволили напълно.

В библиотеката, която Медичите искат да построят на площад Сан Лоренцо, ще бъдат събрани всички книги на Лоренцо Великолепни, на неговите родственици, на много придворни на Медичите, както и книгите, с които родът ще се сдобива с течение на времето. Параклисът и библиотеката са, както се казва, отговорна работа и ще ми струват доста усилия, тъй като за пръв път се заемам с архитектура. Още не се говори за сключване на договори.

Всичко е много неопределено, както са неопределени и предложенията на кардинал Джулио. Междувременно работя без особено напрежение и изчаквам. Не искам да се разпалвам много, както стана с фасадата. Медичите ги познавам добре.

Освен това не съм в състояние да поема твърдо задължение към кардинал Джулио. Не мога да му обещая нищо, защото съм много зле със здравето. Стигнах дотам, че като работя един ден, след това трябва три да почивам. Лекарите твърдят, че ще се съвзема, макар и бавно, но не им вярвам много. Привичките ми станаха като на старец. Това, което до вчера вършех с лекота, днес вече ми струва много усилия.

На всичко отгоре все още е в сила договорът с Дела Ровере за гробницата на папа Юлий. Вчера Бачо д’Аньоло ми каза, че Медичите не желаели тази гробница да бъде построена. Поисках да ми обясни как стоят нещата и той каза:

— Медичите могат да търпят само хора, които стоят по-долу от тях… Гледат с лошо око на всеки, който надига много глава, а тази гробница ще бъде проява на престиж за Дела Ровере.

— Та нали размерите й бяха сведени до една фасада?!

— Рисунката на картона си остава внушителна — рече Бачо. — Това дразни Медичите.

— Тогава ти си съгласен с тези, които приказват, че като ми възложиха фасадата на „Сан Лоренцо“, те са искали да ме отклонят от работата ми над гробницата.

— Не от днес и не от вчера, а от години мисля това — отвърна без колебание Бачо.

— Смяташ следователно, че тази поръчка е била само един хитър ход на Медичите?

— Разбира се. И струва ми се, постигнаха целта си.

Все още не вярвам в тази история за лукавството на Медичите. Впрочем вярно е, че бях принуден да изоставя работата по гробницата на Юлий, но вярно е също така, че сега я подхванах пак.

 

 

От април насам Бастиано Лучани ми писа на няколко пъти с молба да издействам от папата да изпише той Залата на папите. Отначало ме уверяваше, че учениците на Рафаело упорито се домогвали до тази поръчка и искали да изпишат залата с маслени бои. Сега пък, когато писмата ми не доведоха до очаквания резултат, ми предлага аз да се заема с тези фрески, само и само да не попаднат в ръцете на Рафаеловите ученици.

За тази своя идея той ми пише по странен начин: „Казаха ми под строг секрет, че на папата не допадало направеното от учениците на Рафаело. Истината е, че украсата на тази зала не е работа за млади — тя е достойна само за вас. Не се учудвайте, че не ви осведомих по-рано за това…“ После продължава: „Това е най-голямото и най-хубавото произведение, което човек би могъл да си представи и, ако сполучи да вземе поръчката, ще спечели голяма слава и богатство. От вас зависи всичко…“

В тези думи на Бастиано долавям наивно хитруване и опит, който никак не ми харесва, да ме примамва със слава и богатства. В края на същото писмо Бастиано, отчаян, че не е успял да получи никакви пари, пише доста комично: „Убеден съм, че ако исках тези пари, за да ги дам на някоя лека жена, досега да съм ги получил; но нали ми са необходими, за да омъжа една от сестрите си — дяволът се заяде.“ В заключение ще кажа, че за тези пари ще трябва да се погрижа аз. „Заради името Христово“, както пише моят приятел.

Не зная дали да настоявам отново пред Медичите да възложат Залата на папите на Бастиано. Ще бъде, изглежда, напразно. Папата е благоразположен към учениците на Рафаело и не вярвам да им откаже нещо, което вече е било възложено на урбинския художник. Като се наканя да пиша на венецианеца, ще му обясня и това. Надявам се, че то ще му отвори повече очите. Колкото до идеята да се заема аз с тази зала, да си я избие веднъж завинаги от главата.

В градините Оричелари често се събират учени флорентинци, които обичат свободата повече, отколкото предполагат днешните властници на Флоренция. В тези градини, или по-точно в този свободомислещ кръжец, където ходя често и аз, вчера се обсъждаше въпросът за избора на новия папа и за влиянието, което той може да окаже върху войната между испанци и французи. Всички се съгласихме, че за да се възстанови републиката във Флоренция, е необходимо на следващия конклав[1] да бъде отхвърлена кандидатурата на кардинал Джулиано, за папа да бъде избран Содерини, който клони към републиканската форма на управление, и Ватиканът да промени политиката си в полза на Франция (разправят на шега, че Лъв X умрял от радост, като научил за поражението на французите при Милано).

Кардинал Джулио, комуто са известни настроенията на флорентинците и на хората, събиращи се в градините Оричелари, за да затвърди позициите си, разклатени след смъртта на папата, негов братовчед, обещава да възстанови Големия съвет и други органи на републиканското управление, премахнати от Медичите през 1512 година. С тази маневра той преследва две цели: да омаловажи обещанията на Содерини и да си спечели привърженици от средите на „плачещите“ и „бесните“ и на образованите флорентинци.

В тази насока той направи сполучлив ход с освобождаването на политическите затворници. Слухът, който се разнесе тези дни, че ще бъде обнародвана нова конституция, също укрепва позициите на Джулио и заблуждава още повече народа относно истинските намерения на Медичите, които винаги са били легитимисти — привърженици на неограничената власт. За да получат желаните реформи, флорентинците, според кардинала, трябвало да изчакат края на войната в Северна Италия. Медичите — сега от тях са останали само кардиналът и двама-трима незаконородени младежи — искат да провъзгласят новата конституция в тържествена обстановка…

Днес в дома ми на улица Моца дойде Батиста дела Пала. Както обикновено, говорихме за политическите събития, а и за някои произведения на изкуството, които моят приятел трябва да купи във Флоренция, за да ги изпрати във Франция. Убежденията на моя приятел не са се променили: Флоренция, за да бъде свободна, трябва да изгони Медичите и дворецът им на улица Ларга да бъде разрушен, защото „в това гнездо — казва Батиста за двореца — са се измътили всички незаконородени ястреби-тирани на Флоренция“.

Приятелят ми е разпален републиканец. Когато му възразих, че преувеличава с приказките си, за малко не си тръгна разгневен. После се успокои и ми каза:

— Трябва да сте по-твърд в убежденията си. Мисля, че е по-лошо с една думичка дори да подцениш вината на враговете на републиката, отколкото да я преувеличиш.

В тези думи има нещо вярно.

 

 

Пиетро Урбано, когото изпратих в Рим, за да се заеме със статуята на Христос на кръста, останала в ателието ми в Мачел деи Корви, изглежда, не е свършил добра работа. Няколко души вече ми казаха, че е развалил на много места статуята, така че моята ръка в нея вече не може да се познае. Ако това е вярно, значи Пиетро не се е придържал към наставленията ми.

28_kashina.pngБитката при Кашина. Етюд.
29_kapitolii.pngРимският капитолии. Проект на Микеланджело.
30_brut.pngБрут. Мраморен бюст 1539 г. Флоренция, Национален музей Барджело.
31_kapela_paolina.pngКапела Паолина. Рим, Ватикана.
32_kupol.pngКуполът на катедралата „Свети Петър“ в Рим. 1557–1561 г.
33_sv_pavel.jpgПревращението на св. Павел. Фрескова живопис 1542–1550 г. Капела Паолина.
34_pieta_rondanini.pngПиета̀ Ронданини. Мраморна група. 1553–1564 г. Милано, Кастело Сфорцеско.

Въпреки моите съвети, в Рим младежът се е отдал на лек живот. Разправяха ми тук, във Флоренция, че вечер обикалял кръчмите и пилеел парите ми на комар. Ходел дори с развалени жени. Щом му отпуснах юздите, този мой непрокопсаник се разбесня.

Сегашните времена не са много благоприятни за изкуството, особено когато то е свързано със строителство. Кардинал Джулио сега е зает с твърде важни дела и не е в състояние да ми даде окончателни нареждания за работите, които трябва да се изпълнят в „Сан Лоренцо“, тоест параклиса с гробниците на Лоренцо и Джулиано и новата библиотека. Обяснимо е, че сега на кардинал Джулиано не му е до мене, но все пак не бива да злоупотребява твърде много с търпението ми. С една дума, би могъл откровено да ми каже: „Засега е по-добре да не говорим повече за «Сан Лоренцо».“ В такъв случай ще се чувствам свободен и няма да се залъгвам с илюзии.

Доколкото мога да разбера, словесните увъртания на кардинала и на неговата фамилия във връзка със споменатите работи се дължат и на недоверието им към мен. У кардинал Джулио то се засили от развръзката с работата по фасадата на „Сан Лоренцо“. За този провал излязох виновен аз и следователно поуката е да не ми се доверяват много. Но има и друг въпрос — гробницата на папа Юлий. Като ме държи обвързан, макар и само наполовина, с евентуална поръчка за „Сан Лоренцо“, Джулио ме отклонява от задълженията ми към Дела Ровере.

Февруари 1522 година.

 

 

Както предвиждах, за да ме принудят да завърша гробницата на Юлий II, Дела Ровере се обърнаха към новия папа (фламандец, епископ на Валядолид). Той подписа документ, с който им дава пълно удовлетворение, а мен поставя в твърде трудно положение. В този документ е казано, че ако не задоволя исканията на наследниците на Юлий, подлежа на съд.

Сега кардинал Джулио Медичи следва да реши дали ще ме остави да работя за Дела Ровере, или ще ме освободи от заплахите им, ако иска да направя гробниците в новия параклис на „Сан Лоренцо“. Не мога да работя за него и постоянно да се страхувам, че срещу мен ще бъдат предприети наказателни мерки. Междувременно трябва да се въздържам и да не утежнявам положението си с тази история — да изчакам всичко да тръгне на добре.

Новият папа, Адриан VI, не храни добри чувства към Медичите, особено към кардинал Джулио, който преди и по време на конклава се стараеше с всички средства да попречи на избирането му. При това този папа и по характер, и по начин на мислене е пълна противоположност на своя предшественик.

Той завари празни ватиканските каси поради разточителството папа Лъв X и един двор, отдаден на безгрижен живот, който той само за няколко дни разпръсна. Във Ватикана сега вече живеят скромно и въздържано. По нареждане на папата се пести от всичко. Спряна е работата по новия храм „Св. Петър“, която дава хляб на половината Рим.

Казват ми, че с възшествието на Адриан VI за Рим е започнала нова епоха. Наричат го папата скъперник.

Ясно е прочее защо молбата на кардинал Дела Ровере относно работата по гробницата бе веднага удовлетворена от новия папа. Сега този въпрос взема сериозен обрат за мене. Загубих и малкото спокойствие, което ми беше останало.

Ако не бях поел спрямо самия себе си задължението да отбелязвам събитията в живота ми, вече не бих писал на тези листа. Така или иначе пиша рядко. Няма го въодушевлението от миналите години. Живея с чувството, че вече няма какво да кажа. Сякаш светът, Рим и Флоренция са толкова обеднели, че не будят никакъв интерес. Изпитвам отвращението на преситения.

 

 

Вълнението, което обхвана Флоренция, когато се разкри заговорът срещу кардинал Джулио Медичи, затихна. Заговорниците, осъдени на бърза ръка, са вече в Барджело[2]. Кардинал Содерини, който, изглежда, е бил подбудителят, е затворен в Кастел Сант’Анджело. Мястото му във Ватикана зае кардинал Джулио, който влезе в Рим, приветстван от народа. Той съумя много ловко да отбие опасния удар и сега, когато властта му стана още по-голяма, Флоренция очаква от него действия, които ще орежат още повече останалата й и без това твърде малко свобода. Не ми се ще да пиша повече за този заговор. Статуите в зачатъчно състояние, които са постоянно пред очите ми тук, ме изпълват със смут и униние. Все още са затворени в мрамора тези роби, родени в промеждутъците между бедите, които ме връхлитаха една подир друга през миналите години. От години те ме следват като сенки. Дотегна ми да работя над тях винаги набързо, да прекъсвам работата си по една или друга причина, без да съм постигнал нещо значително. Имам чувството, че тези роби искат да останат в мрамора.

 

 

От последната ми записка до днес е минало много време. Ще кажа, че то не протече съвсем безплодно, защото все пак постигнах известен напредък в работата над гробницата на Юлий II. Но и ако бях писал през миналите месеци, все щеше да има за какво да разкажа. Имам предвид баща си и нашето семейство. Но да оставим това — днес сядам да пиша за съвсем други неща.

Кардинал Джулио Медичи бе избран за папа. Престарелият Адриан VI остана на папския престол малко повече от година. Сега Дела Ровере с техните изнудвания и заплахи вече не ми вдъхват страх. Уверен съм, че папа Климент VII Медичи ще усмири нетърпението им, ако не ги накара и изобщо да млъкнат.

Новината, че за папа е избран кардинал Джулио, предизвика във Флоренция голямо въодушевление сред народа, който винаги е в неведение и става жертва на всякакви политически машинации. Изобщо възторзите на народа са нещо твърде странно. Не мога да разбера наистина как е възможно да се радват на избора на един Медичи. Сега този род стана фактически господар на цяла Централна Италия, както по времето на папа Лъв X.

Просветените флорентинци не посрещат с особена радост новия избор във Ватикана. Аз също не съм във възторг, макар да бих могъл да извлека известна полза от него.

Ще добавя, че имам да кажа доста неща на Климент VII. Неща стари и нови — за работите, които предстоят в „Сан Лоренцо“, за каменоломните, за добития мрамор, за парите, които напоследък похарчих от собствения си джоб и така нататък. Преди всичко обаче искам той да има доверие в мен.

Работите с Медичите винаги се влачат дълго. Тези господа владеят изкуството да протакат решаването на всеки въпрос. Сега ми е необходимо нареждане на папата, за да мога да продължа строежа на параклиса в „Сан Лоренцо“. Остава да се засводи потонът, да се завърши латерната на върха и да се изпълнят други не по-малко необходими работи. После ще мога да мисля за статуите, с които възнамерявам да украся гробниците на Лоренцо и Джулиано. За да направя всичко това, ми е необходимо не само нареждане, но и работници, и пари.

В най-скоро време ще пиша на Климент VII да се разпореди за всички тези неща. Чакам вече много време, а е нужно да съм с развързани ръце, за да действам по свое усмотрение. Не ще мога да понеса нов провал.

Ноември 1523 година.

 

 

От два блока най-доброкачествен мрамор ще започна в скоро време статуите на Джулиано и Лоренцо. Когато бъдат завършени, те положително ще разочароват всички, които очакват да видят в тях верни портрети на двамата Медичи. Намерението ми е да направя нещо различно от обичайния портрет. Искам да създам образите на двама съвременници, подсказани не само от действителността, но и от виждането ми на художник, както впрочем винаги съм правил. Намирам за излишно да дялам мрамора, за да смая хората с две най-обикновени глави, каквито би могла да извае и прислужницата ми Анджела. Над саркофазите на Лоренцо и Джулиано ще поставя две статуи, които по форма и замисъл ще имат за основа моите скици за шестте седнали големи фигури, предназначени за гробницата на Юлий. От тези шест фигури направих само статуята на Мойсей, която още се намира у дома ми в Рим, в Мачел деи Корви.

Чувствам, че вече съм надминал Мойсей. Статуите в параклиса на Медичите ще представляват също такива седнали фигури, но ще бъдат израз на други чувства, на друг замисъл, бих казал дори на други художествени цели. Винаги съм смятал, че изкуството трябва да бъде постоянно развитие на форми и принципи, така че няма да се повтарям.

Като изключа и най-малкия намек за „портретна прилика“ с двамата Медичи, ще извая две статуи, в които движението ще бъде овладяно от покоя — покой, въплътен в жестове, които са сякаш застинали във въздуха. Тези жестове в празното пространство ще направят мрамора безплътен и ще съсредоточат цялата сила на израза в душевния мир на персонажите. Съвсем различно от Мойсей, у когото има движение дори в погледа. Ще изобразя двамата млади мъже силни и спокойни като Давид. Разбира се, не става дума за някакво връщане назад към моята статуя, която е на площада на Синьорията, а за особено духовно родство с нея — аз се чувствам по-близо до Давид, отколкото до Мойсей.

Джовани Фатучи[3] ми съобщава от Рим, че папата искал да изготвя собственоръчно проектите за библиотеката, а аз все още не знам със сигурност къде ще бъде издигната тя.

За тази работа Фатучи, а чрез него папата, ме беше уведомил по-рано чрез Стефано. Но можех ли да се опра на неговите думи? Нима този е начинът да се възлага подобна поръчка? Намирам, че това е недопустимо лекомислие от страна на Медичите и на папата, който, още когато беше кардинал, ми бе говорил съвсем неопределено за въпросната библиотека.

Няма да се учудя, ако някой съвсем непознат ратай се появи у дома да ми каже, че папата е наредил чрез Фатучи да се заема наново с фасадата на „Сан Лоренцо“. Лекомислието е способно на всичко. То ражда и илюзии.

 

 

Снощи, за да се поразсея от обичайното си униние, приех поканата да вечерям в една кръчма с неколцина приятели. Както става винаги при такива случаи, приказвахме за какво ли не. Разговорите за най-важните събития в обществения живот на града, за жените, за изкуството направиха приятна вечерта. Един от приятелите ми декламира шеговити стихове, които разсмяха и хората от съседните маси. Друг пък, без много да му мисли, прочете едно любовно стихотворение и когато го попитаха на коя е посветено, обърка се и цял почервенял, замълча. Очевидно стиховете бяха отправени към някоя жена, позната на всички ни. Тази весела случка ме предпази да извадя от джоба си едно стихотворение, което бях написал преди няколко дни, вдъхновен от чудните очи на едно момиче. То завършва така:

Който не я изживява, още нероден е.

А късно дойде ли,

да го кажем между нас,

трябва тя едва родена да умре,

че който не влюбва се

в очи красиви, не живее.

Контрастът между тези стихове и предложението[4] да вляза в ордена на францисканците, което ми направи преди време Климент VII, е очевиден.

Но да се върнем към приятелите ми. През цялата вечер най-приказлив беше капитан Куйо. Той говори за живописта така, че го слушахме с интерес. Друг се прояви, като разказваше забавни и остроумни истории. Още са на мода анекдотите на Брачолини[5], познати във всеки владетелски двор в страната. Приятелят ми носеше неговата книга и ни чете от нея. Веселите историйки за проповедника, който възбудил желанията на някакви си невежи жени, и за находчивия отговор на една жена събудиха жив интерес. Но никой от моите приятели, повтарям, никой не се почувства засегнат по някакъв начин от двете разказчета на Брачолини. По-късно, когато един от компанията, за да узнае какво мисля по тези въпроси, ме попита как се държа с жените в леглото, отговорих чистосърдечно, че жените отбягват леглото ми. На вашата възраст? — намеси се капитан Куйо.

— Да, на моята възраст — отвърнах.

— Но вие ненавиждате нашите прелестни жени! — каза тогава някой друг.

— Джовани Петрарка забравил за жените, когато бил на четирийсет години. Дори го е написал — отвърнах. — Леонардо ги остави още по-рано: когато „мръсните желания“, както ги наричаше, престанаха да го вълнуват.

Разговорът ни ставаше все по-непристоен и аз го прекратих тъкмо когато всички приятели очакваха да чуят нещо повече от мене.

Те съдят за влечението на мъжа към жената според общоприетите понятия, смесват любовта с обладанието, чувствата — с похотта. Не мотат да си представят или да възприемат нещо по-различно, защото според тях съществува само един-единствен вид любов — тази, която всички познават.

Какви ли физиономии биха направили приятелите, с които вечерях снощи, ако им попаднеше писмото, което пратих неотдавна на Герардо Перини от Пезаро. Обожавам този младеж, защото съзирам в него необикновена красота, която в мисълта си вече съм превърнал в идеал. Такива образи ме подтикват към творчество. Те са искрата, от която у мен се възпламенява идеята за красота, и тази красота аз винаги се стремя да въплътя.

И така, за статуята над саркофага на Лоренцо в параклиса на Медичите ме вдъхнови Герардо Перини — образ на ведър и уверен в себе си младеж, в чиито черти обаче Герардо няма да познае себе си. За мене изкуството е и любов, но любов непонятна за онези, които ме заобикалят, за семейството ми. Любов, която разбирам само аз.

 

 

Днес. 18 октомври 1524 година, изпратих чрез Антонио Мини, който работи с мене, писмо до Джовани Спина[6]. Моля го да ми съобщи дали е направил нещо по въпроса за пенсията, която ми бе отпусната заради възложената ми работа в параклиса на Медичите и от която се отказах преди осем месеца по причина, която тук ще премълча. Сега искам да си получа тази пенсия, тъй като безпаричието ми причинява безкрайни затруднения и не мога да работя така, както бих желал.

Леонардо Салайо беше прав, като ми казваше, че като се отказвам от пенсията, навреждам единствено на себе си. На същото мнение бяха и Фатучи, и Спина. Не послушах съветите им и сега съм принуден да искам нещо, което сам съм отказал, и то от същите хора, които ме увещаваха да приема каквото ми се полагаше и все още ми се полага. В същото време не само ми натякват, че аз единствен съм си виновен за положението, в което се намирам, че съм могъл да си спестя „смешното“ излагане, но ме упрекват и за други неща, макар още никой да не е разбрал съображенията, които ме накараха да постъпя така на времето. Аз просто смятах за нередно да се заема с една работа, след като съм получил пари за друга — гробницата на Юлий II — която бих изоставил, за да изпълня задълженията си към Медичите.

И в заключение ще кажа: нека повече не ме дразнят по повод на онова, което направих по съвест. Аз трябва да получа, и то час по-скоро, пенсията, отпусната от Климент VII. И не само нея, а и къщата на площад Сан Лоренцо, която напуснах, след като се отказах от пенсията.

Имах намерение да отида в градините Оричелари, но вече се мръква и ще си остана вкъщи. От времето на провалилия се заговор срещу Медичите сбирките там станаха по-малко шумни. Наплашени от гоненията по този повод, много хора престанаха да идват. Сега градините са под наблюдението на агентите на кардинал Кортона, който управлява града в очакване да предаде властта на Алесандро или Иполито Медичи, не се знае точно на кого, когато пораснат.

Междувременно градът живее в някакво състояние на постоянна тревога. Хората не посещават градините Оричелари, не се събират както по-рано на други обществени места, а сякаш се готвят за нещо недобро. Предвещават го всички слухове, както и „мерките за сигурност“, въведени в града от послушната на Медичите Синьория.

Някой насъсква сега работниците, с цел да ми ги отнеме и да ги насочи другаде на работа. Говорят им, че съм ги карал да работят много, че съм плащал малко и други такива неща.

Не бих искал да се повтори случилото се в Пиетрасанта с всичките му последици, които се стовариха върху мене. Сега си отварям добре очите и вече изгоних един бъбривец. Дано това послужи за назидание. В Рим Фатучи преговаря, според моите и на папата указания, с посланика на Урбинския херцог по въпроса за гробницата на Юлий II. Писах му вече няколко пъти да се върне във Флоренция, защото в Рим пак се е появила чума и не бих искал моят приятел и пълномощник да заболее по моя вина. Той обаче още не иска да ме послуша. За да бъда чист пред съвестта си, днес отидох при майка му и в присъствието на Граначи я помолих да го убеди да напусне Рим. Надявам се, че Фатучи ще послуша майка си и ще й спести тревогите.

Напоследък семейството ми се разпръсна на разни страни. Баща ми Лудовико и Буонарото с жена си и децата си се оттеглиха в Сетиняно. Там живеят в дома на баба ми Алесандра, майката на Лудовико. С тях е и Джизмондо, който работи в моя чифлик в Сетиняно и се грижи и за имота на баща ни, намиращ се близо до къщата. На улица Моца във Флоренция останаха брат ми Джовансимоне и мона Маргарита.

Често при тях е и чиракът ми Пиетро Урбано. Аз живея в къщата на площад Сан Лоренцо, която ми бе дадена от Климент VII и е близо до работата ми.

Старият Лудовико и Буонарото заминаха, защото не можеха да понасят забележките ми. Що за хора са те? Според тях аз съм длъжен да понасям всички и да си мълча. Но истината е, че разправиите у дома на улица Моца ставаха главно по вина на Лудовико. Нашият семеен глава искаше от мене постоянно пари „за семейството“, като че притежавам банката на Строци.

— Нямам повече пари — казах му веднъж. — Нищо не мога да ви дам.

— Не е вярно. Имаш пари — отвърна старият.

— Казвам ви, че нямам пари.

— Имаш цяло състояние в банката при „Санта Мария Нуова“. Тогава избухнах:

— Вие искате да ме докарате до просяшка тояга, ето истината. Не мога сега да ви дам пари.

Точно по това време се прибра Буонарото. Той послуша малко спора ни и се намеси:

— Вярно е, че имаш богатство и го постоянно расте. Имаш пари в банката на Киджи в Рим. Във Флоренция имаш влог и в банката на Строци… Длъжен си да ни помагаш.

— Забравяш, че притежавам и имоти — рекох на брат си. После попитах и него, и баща ми: — Къде отиват житото, зехтинът и виното от чифлиците ми в Ровенцано, Страдела, Санто Стефано, Поцолатино и Сетиняно?

Буонарото и баща ми ме гледаха слисани.

— Кажете ми кой взема всичко онова, което се получава от моите земи?

Баща ми измънка нещо, което не разбрах. Буонарото запази мълчание.

— Не ви ли стигат земите ми?

— Земите, та земите ти — възкликна Буонарото.

— Вие сте били способен само деца да създавате — обърнах се към баща си — но не и семейство.

И накрая:

— Днес не разполагам с пари и нищо не мога да ви дам. Оправяйте се сами!

Излязох от къщи и се отправих към Сан Лоренцо.

Сега тези господа разправят навсякъде — също като моите съперници — че съм луд. За стария Лудовико съм и негодяй, същински кучи син.

 

 

Странна идея хрумна на Медичите: искат да издигна в градината на двореца им един колос, висок четирийсет лакти[7]. На тези господа явно им е до шеги. Във всеки случай изпратих писмо до Джовани Фатучи, който ми бе писал от името на Медичите за този колос, и в него давам подобаващия отговор. Такова предложение могат да направят само несериозни хора.

От статуите за гробницата на Юлий II, които са в ателието ми, смятам за завършена само една. Представя младеж, който притиска с коляно съборен на земята варварин. Събореният, извил шия, се опитва да нанесе удар на героя, който пък, надвесен над варварина, не се решава да го довърши и гледа замислен встрани, без да го е грижа за неприятеля. Този гений на победата напомня Давид, но е уморен, изтерзан и разкъсван от колебания…

Вчера в градините Оричелари един приятел ми подхвърли шеговито:

— Как така вие, с вашите републикански чувства и убеждения, работите за Медичите?

— Засега няма какво друго да правя във Флоренция — отвърнах, колкото да кажа нещо.

— Според мен противоречие има, когато човек мисли две различни неща за едно и също нещо. А изкуството и политиката са две различни неща. Така че съвсем не си противореча.

— Дори и така да е — повиши глас другият — все пак изкуството служи понякога на политиката…

Около нас се бяха събрали и други приятели. Усмихнах се и обръщайки се към всички, отговорих:

— Приятели, наистина ще се усъмня в схватливостта ви, ако не можете да разберете, че с изкуството си аз служа само на себе си.

Декември 1525 година.

 

 

В параклиса на Медичите сега иззиждат свода и гробницата, която е срещу вече иззиданата. По протежение на стените са изправени няколко колони и са разположени нишите-табернакули. Аз работя статуите на Лоренцо и Джулиано и четири алегорични фигури. Работата над алегориите изостана, тъй като мраморът от Карара пристигна със закъснение. Изработването на по-маловажните статуи мисля да възложа на някои млади флорентински скулптори, които много искат да работят с мен и да видят своя творба редом с моите. Към по-възрастните майстори не мога да се обърна, дори да искам, защото работят по стария маниер.

Този път реших да взема помощници и да изпълня онова, което ми каза папата, когато отидох при него в Рим миналата година. Тогава Климент VII благоволи да ми даде доста съвети, за да „не изпадна в същите грешки“ както преди, грешки, поради които „се провали“ работата ми над фасадата на „Сан Лоренцо“ и които „огорчиха“ братовчед му, Лъв X.

Но докато папата ме уговаря да си взема помощници, в двора на Медичите се говори, че съм „пилеел пари“ за твърде многото хора, които имам в „Сан Лоренцо“. Аз обаче пари не пилея и щом някой работник свърши възложената му работа, веднага го освобождавам, както това го изисква Джовани Спина, папският ковчежник във Флоренция.

Тези дни помолих Спина да изплати петнайсет дуката на чертожника Стефани, три дуката на Николо ди Джовани, наречен Глухия, за доставката на по-твърд камък, необходим за библиотеката; предупредих го, освен това да уреди сметката на Буонакорси и да го освободи, тъй като повече няма какво да върши.

В това отношение съм точен, дори дребнав. Всеки ден вписвам всички разходи в книга и изравнявам сметките. Това ковчежникът го знае и лесно би могъл да затвори устата на бъбривците, които ме представят като разсипник пред него. Буонакорси е протеже на ковчежника.

Медичите бяха прогонени от Флоренция, без някой да им причини зло, тъй като новата управа начело е Николо Капони забрани всякакви прояви на враждебност срещу тях. Гонфалониерът успя да успокои дотолкова духовете, че предотврати разграбването на двореца им. Все пак едва в близките дни ще се разбере дали народът наистина се е умирил след първоначалните, и то доста плахи, мерки, взети от Капони.

Това, което ясно проличава сред голямата врява и нестихващите викове „Да живее възродената република“, „Да живее свободата“, „Смърт на тираните“, е въодушевлението на гражданите, които за часове очистиха залата на Големия съвет от всички пристройки, направени в нея през последните години. Разрушиха стените, с които беше преградена на малки помещения, и изхвърлиха скамейките, където седяха и се разполагаха бившите главорези на Флоренция. Доминиканците осветиха стените на залата и отслужиха благодарствен молебен. Днес над две хиляди граждани се събраха в залата на Големия съвет, която си възвърна строгото достолепие от времето на Джироламо Савонарола.

Като зашеметен съм от това, което стана. Въпреки че изгонването на Медичите вече се предусещаше, то ме завари неподготвен. Може би защото ходех рядко на сбирките в градините Оричелари, а и защото бях много улисан с работата в „Сан Лоренцо“. Особено напоследък успях доста да я ускоря и лично следях майсторите да работят усърдно. Исках да завърша по-скоро поне най-неотложните работи. Голяма грижа ми беше да покрия параклиса, та дъждовете да не повредят току-що завършените вътрешни работи.

Това успях да направя. Вчера обаче работниците не се явиха в „Сан Лоренцо“, така че бях принуден да спра всичко. Но това не ме опечалява. Възстановяването на републиката може да означава провал за тази ми работа, но въпреки това участвам с жар в сегашните събития. Тираните си отидоха без всякаква съпротива. Сега се готвят да ги последват придворните им. Напускат Флоренция и много художници. Аз обаче, който до вчера работех за Медичите, няма да мръдна от родния си град. Предпочитам да бъда верен на убежденията си и на възстановената република. Ако постъпя иначе, ще излезе, че съм солидарен с Медичите.

Питам се какво вярно има в слуховете за съществуването на някакви тайни връзки между Николо Капони и папата, когото испанците освободиха и който от няколко седмици се намира в Перуджа. Дори да предположим, че тези слухове не са верни, няма спор, че към гонфалониера се проявява голямо недоверие, особено от страна на „бесните“. Те смятат, че решението му да допусне на заседанията на Малкия съвет[8] да присъстват и знатни флорентинци, сродени с Медичите или отявлени техни привърженици, е опасно за сигурността на Флоренция. Тези хора, много ловки в ораторското изкуство, съумяват почти винаги да се наложат над осемдесетимата членове на Малкия съвет, повечето от които са хора от народа и не са свикнали с лицемерните дискусии, подклаждани от натрапниците.

Стигнахме дотам политическите дела на републиката да се решават от висшата аристокрация, тоест тъкмо от ония, които се отнасят с недоверие към възродените републикански институции. Тези най-благородни и просветени люде, които бяха толкова плахи в първите дни след освобождението, че не се осмеляваха да се произнесат по никое решение на осемдесетте, днес са негласните господари на града.

„Не се доверявайте на покварените благородници“ — казваше Савонарола. И за да предпази народа от техните речи, бе накарал да напишат в залата на Големия съвет с едри букви, за да може всеки да го прочете, своето прословуто двустишие:

Знай, че който иска да разисква,

властта от ръцете ти иска да изстиска.

Новата управа реши да подсили градските стени. Този път един евентуален опит за връщане няма да се окаже толкова лесен за Медичите, колкото през 1512 година. Сега се вземат мерки да продадем скъпо отново завоюваната свобода.

Тези дни в къщата ни на улица Моца почина Буонарото. От чума. Такива болни ги оставят да умират сами, като кучета, но ние всички се грижехме за него.

Буонарото остави жена и две деца — Франческа и Леонардо, за които грижата поемам аз според последното желание на брат ми. Моят племенник, който е още много малък, ми е много скъп. Мисля за него като за единствен наследник на рода Буонароти. Присъствието му у дома ме утешава.

Франческа, която е по-големичка, ще настаня в манастир, за да бъде възпитавана като девойките от патрицианските семейства.

Юли 1528 година.

 

 

Преди известно време ми бе предаден мраморният блок, който се намираше в ателието на Бандинели, за да направя една статуя. Приех поръчката след много настоявания и молби на членовете на Големия съвет. Не мислех да се нагърбвам с отговорността да работя друга статуя тъкмо сега, във време, толкова натежало от събития.

След ужасното разграбване на Рим[9] от испанците Климент VII се съюзи с техния Карл V. Предстоят ни тежки времена: известно е, че папата иска да върне роднините си във Флоренция с помощта на императора.

Много художници последваха Медичите в изгнанието. Ако бях по-прозорлив, би трябвало и аз да ги последвам, дори да отида в Рим. За мене щеше да бъде по-разумно да покажа, че съм верен на Медичите. Но в тези времена републиката ми е по-скъпа. Като човек с чувство за отговорност и верен на принципите си, мястото ми е тук, във Флоренция. Решавайки да остана верен на републиката, послушах гласа на съвестта си.

Моят приятел Бачо напразно си хаби думи те — той все още ме съветва да напусна Флоренция.

— Ти си художник — каза ми пак днес. — Мястото ти е при този, който ти дава работа.

— Мястото ми е тук — ще работя за републиката.

— Ще трябва обаче да се забъркаш в работи, с каквито един художник не бива да се занимава.

Тази представа за художниците като за хора, откъснати от събитията и от собствената си страна, стоящи над всичко и обитаващи свят, различен от този, предизвиква у мен нещо като зъбобол. Не мога да я понасям. Затова отговорих на Бачо:

— Решението ми е твърдо. Медичите няма да ме видят в Рим.

— Нима ще откажеш предложенията за работа, които продължават да ти правят?

— Не им обръщам никакво внимание.

— Има още време — настоя Бачо. — Можем заедно да отидем в Рим. — Скоро ще започна работа за републиката.

— Решението ти е погрешно… може би ще съжаляваш.

Думите на Бачо породиха у мен колебания и съмнения, но въпреки това му казах да запази за другиго съветите си. Преди да си излезе от ателието ми, той добави:

— Моите съвети съвпадат с волята на баща ти… Вчера старият Лудовико ми каза, че този път ще бъде много доволен, ако отидеш в Рим, при папата.

Баща ми, мъдрият човек, който досега не е направил нищо свястно, по-добре сам себе си да посъветва да мълчи. Но да оставим това.

 

 

От Франция пристигна Луиджи Аламани[10], за да ни приканва към споразумение с Карл V и с това засили още повече и без това голямото объркване сред членовете на градската управа. Аристокрацията и „топкаджиите“ са на страната на императора, „бесните“, част от „плачещите“ и най-далновидните граждани държат за краля на Франция. За щастие, при толкова различни мнения и политически програми, надделява идеята за спасението на Флоренция. Неотдавна Големият съвет одобри с голямо мнозинство предложението да се забрани на Капони да преговаря с папските пратеници. Управата трябваше да вземе това решение, за да попречи на маневрите на Климент, който досега ту с ласкателства и обещания, ту със заплахи се опитваше да разедини флорентинците и така да осъществи по-лесно плановете си. На всички вече е известно, че папата иска племенниците му отново да вземат властта във Флоренция.

Ако трябваше да записвам всички новини и събития в последно време, не бих могъл да вдигна глава от тези листа. Въпреки че вече пиша само когато се сетя, струва ми се, че отбелязвам премного неща. В същото време работата ми над статуите, които съм започнал, не е напреднала никак. Строежите, с които се захванах по поръчка на Медичите, са изоставени — дори от пазачите.

И ето сега, поел задължения към новата управа във връзка със защитата на републиката, се срещам и разговарям с хора, които никога не съм познавал по-рано — хора, въодушевени от твърдата воля да защищават своята република.

 

 

В Ломбардия се водят тежки сражения между испанци, французи и венецианци, а във Флоренция цари голяма възбуда: вече почват да се съмняват в победата на Франция. Още по-лоши новини пристигат от Рим. Изглежда, че младият испански крал е обещал силна подкрепа на папата, за да може той да подчини Флоренция. И като си помисли човек, че републиката не безпокои и не заплашва никого от съседите си, нито пък иска нещо от някого! Причината, за да постъпва папата по този долен начин, е ясна: унизен от враговете си, разочарован от приятелите си и предаден от васалите си, той търси възмездие и е хвърлил око на Флоренция.

За да намери съюзници срещу републиката и да поощрява предателствата против нея, папата не се спира пред никакви обещания. В същото време Капони, който не се вслуша в предупрежденията на Големия съвет, загуби длъжността си на гонфалониер, както и възможността да разменя тайно писма с агентите на Ватикана срещу обещаната му награда — кардиналска шапка за неговия син. Капони се опита да се защити и получи подкрепата на благородниците, но приказките му бяха прекалено трогателни, за да бъдат верни. Трябва да благодари на Бога, че дългата му и патетична реч и великодушието на Кардучи му спасиха главата.

Чумата започна да позатихва. Срещу глада се вземат мерки, като се доставят големи количества храни. Расте броят на хората с шлемове и ризници. Не ще мине много време и всички годни за бой мъже на Флоренция ще надянат бойните доспехи.

 

 

Откакто ме назначиха за главен началник на фортификационните съоръжения на Флоренция и на подвластните й територии, пътувам навред из Тоскана, за да проверявам укрепленията на много градове. Наредих да подсилят защитните стени на много селища по протежение на пътищата, които би могла да използва неприятелската войска, ако реши да завземе Флоренция. Тъкмо тези дни се завърнах от Ферара. Не смятам, че този град ще бъде от полза за отбраната, както се надява управата. Обстоятелството, че видях там някое и друго превъзходно оръдие и модерно изградени бастиони, не допринася с нищо артилерията на републиката да стане по-мощна, нито прави по-сигурни стените на Флоренция, на които изпратих да работят стотици мъже от селата. Те ще ги подсилят според новите схващания за употребата на артилерията, която вече се прилага все по-нашироко.

Работата по укрепяването на града щеше да бъде много по-напреднала, ако Канони не беше спъвал осъществяването на проектите ми. Този човек намираше хиляди поводи, за да ме отклонява от тази ми дейност. Ту казваше, че парите били необходими за други, по-неотложни работи, че пари изобщо нямало, че градските стени били добри и такива, каквито са, ту подхвърляше, че подсилването на укрепленията можело да бъде възприето от някои като преследване на не знам какви си цели, да породи подозрения у папата, у императора и т.н. За мен винаги е имало нещо мътно, нещо против интересите на републиката в упоритостта, с която Канони спъваше изпълнението на плановете ми за отбраната, в опасението му да не би градът да се окаже по-добре укрепен отпреди. И последните събития показаха, че съм бил прав. Новият гонфалониер, Франческо Кардучи, взе много присърце работата по подсилването на градските стени. Когато му предложих да се издигнат укрепления на хълма Сан Миниато, той веднага разбра целесъобразността на предложението ми.

Сега ден и нощ се работи трескаво, за да се навакса пропуснатото по времето на Канони. Бедните работници се трудят като впрегатен добитък с въодушевление, каквото досега не съм виждал. Едни пренасят дървен материал на гръб или превозват с мулета чебъри с вода за разтваряне на грамадите от туф. Навред околовръст Флоренция кипи строителство — това е пояс, който се променя и укрепва всеки ден като по вълшебен начин. Под палещото слънце на този месец август — 1529 година — в праха, който се сипе от скелетата и се вдига като мъгла от земята, флорентинците се трудят и се къпят в пот вече четири месеца, без нито миг почивка.

Нека флорентинските аристократи заповядат на градските стени и се научат веднъж завинаги как най-добре се брани свободата. Да заповядат тук и големите оратори, които на заседанията на осемдесетте представяха лъжата за истина и мамеха простия народ. Но много от тях предпочетоха да избягат, сякаш за да се скрият от знойната жега и изобщо от флорентинския климат, станал непоносим за тях.

 

 

В околностите на Флоренция се събарят къщи, вили и църкви. Само богатите собственици още се опитват да се противопоставят на тези разрушения, наложени от печална необходимост. Това е истинско богатство, което изчезва, сякаш отнесено от вихъра, но без тези загуби не може — решено е, че неприятелят не бива да разполага с никакво прикритие в подстъпите към града.

Днес няколко надзорници по разрушенията дойдоха да ме питат дали не е възможно да се спаси една голяма фреска в трапезарията на манастира „Сан Салви“. Отидох там и на място наредих голямата зала да не се разрушава и така запазих фреската — една „Тайна вечеря“ от Андреа дел Сарто.

Така или иначе флорентинците няма повече да видят много сгради от романската и готическата епоха. Като си помисля колко произведения на изкуството бяха разрушени пред очите ми по моя заповед, силите ми отпадат и съвестта ми се разколебава. Залогът обаче си заслужава такива жертви. Налага се да се разпореждаш и за неща, които не са ти по сърце. Това не подлежи на обсъждане — човек трябва да проявява твърдост и да се нагажда към действителността. Грамадният мраморен блок, който ми даде Синьорията, лежи все още недокоснат наред с много други в ателието ми. Попаднал във водовъртежа на събитията, които тук отбелязвам като някакъв летописец, не ми остава време дори и най-грубо да го одялам. А флорентинците очакват от мене нова статуя — един нов Давид.

 

 

Обстановката във Флоренция става все по-напрегната. Новината за сключения мир между Карл V и Франсоа I никак не успокои духовете. Сега Флоренция е изоставена от съюзниците си и е принудена да се брани сама срещу войските на Карл V, които отново нахлуха в Тоскана.

Сродниците на Медичите продължават да напускат Флоренция, отнасяйки със себе си всичко по-ценно, което притежават. Същото правят и много други аристократи. Бягството на знатните, започнало преди една година с единични случаи, сега става все по-масово. Очевидно във Флоренция ще останат накрая само онези, чието единствено богатство е свободата. Ще останат да бранят Флоренция хората от народа, които не притежават нищо и страдат от чумата и от глада, както и немалко смели хора на духа, сред които, разбира се, и някои по-просветени аристократи. Но над защитниците се спуска някаква сянка, а известна студенина проявяват и членовете на градската управа.

Алчни търговци ограбват града — изкупуват всичко, което им предлагат по-състоятелните флорентинци, понякога на смешно ниски цени. Златни и сребърни предмети се претопяват, тъй като иначе не е удобно да се изпращат във Франция и Фландрия, опаковат се и тутакси изчезват от погледа на флорентинците. Има хора, които забогатяват, и хора, които все повече обедняват. Има и такива, за които, отбраната на Флоренция е доходна сделка. Това наистина ме отвращава.

 

 

Петък. 26 септември 1529 година.

Изпаднал съм в състояние на такова отчаяние, каквото не съм изпитвал никога в живота си. Много селища около Флоренция бяха вече завзети от императорските войски, когато в един оживен разговор с Франческо Кардучи се реших да му разкрия нещо, което от дълго време пазех в тайна. Но какво толкова казах на гонфалониера, та да ме упрекне така сурово и да ме обвини в малодушие и подлост?

Мой дълг беше да го предупредя, че предводителят на флорентинските сили, Малатеста Балиони, не изпълнява задълженията си както подобава. Действията му пораждат двоумение у неговите подчинени. Освен това изказах на Кардучи и други мои съмнения във връзка с отбраната на Флоренция.

И въпреки че гонфалониерът възприе така неприязнено казаните истини, помолих го да запази в пълна тайна докладваното от мен. Но точно в този миг ме обзе ужасен страх. Скова ме истински ужас. В главата ми се разрази буря от объркани мисли, страшни предчувствия за предстояща разплата. Представих си, че ако узнае какво съм говорил на Кардучи, Балиони ще се постарае да се отърве от мене. Бастионите на Сан Миниато се превърнаха в затвор за мен, от чиито стени главата ми щеше да се отърколи върху шлемовете на неприятеля. Флоренция караше мозъка ми да гори.

И тогава реших да избягам. В Кастелнуово ди Гарфаняна отказах да се срещна с Николо Капони, във Ферара не приех гостоприемството на херцога, във Венеция отклоних веднага направените ми предложения от „Серенисима[11]“ и се приютих в квартала Джудека[12], избягвайки досадното внимание на ревностните почитатели, които се намират навсякъде.

 

 

Преследват ме посланици на много страни, за да изтръгнат едно или друго обещание от мен, за да ме обвържат към техните господари с някой от тия вечни договори. Всички искат да се възползват от положението, в което се намирам. Мнозина си мислят, че единственото желание на наплашения и сломен Микеланджело е да бяга — във Франция или дори в пъкъла. Но някои искат да ме задържат във Венеция. Днес градската управа, подновявайки тези си опити, ме уведоми, че с моето присъствие във Венеция „оказвам и ще оказвам чест на Републиката“.

Тези господа не си дават сметка, че ако приема предложенията им, ще накърня честта на друга република. Забравят, че съм флорентинец. Никога няма да се отрека от родината си. И никога друг път не съм си мислел с толкова обич за Флоренция, където въпреки недостойните машинации на неколцина интриганти народът се бори и страда. Затворен съм в тая стая, сред най-дълбока тишина, започват да ме налягат всевъзможни съмнения, дали съм постъпил правилно. Прокрадва се и мисълта да се върна обратно, но ме спира единствено още неуталоженият страх.

Покоят и самотата — единствената утеха на измъчената ми душа — са целебни за треската, която ме изгаря. Сега вече мога да кажа съвсем откровено, че започвам да мисля, вместо да фантазирам. Но животът, ах, този мой провален живот!

 

 

Синьорията постанови, че всички избягали от територията на републиката ще бъдат смятани за бунтовници, ако не се завърнат до седми октомври. Моето име не е включено в списъка на бегълците. Изглежда, че властите ми дават отсрочка от няколко дни. Този жест показва безспорно, че се проявява голямо разбиране по отношение на мен и че ако се върна, във Флоренция са склонни да простят дезертирането ми. Но всесилният Балиони и другите предатели са все още там и аз се страхувам от тях. Никак не ми е лесно да реша да се върна във Флоренция. Освен това бих искал да разбера дали говорят истината ония, които ме съветват да не разчитам на прошка и смятат, че каузата на Флоренция е вече загубена. Само аз си знам какъв смут всяват в душата ми тези съвети и тези слухове, както и указът на републиката, който направи още по-мъчителни дните ми.

Една проява на смелост, един жест на вярност към Флоренция и нейните бранители ме доведе до положението да бъда смятан за подлец и предател. Но бягството ще ми бъде простено…

 

 

Чрез някой си Бастиано ди Франческо флорентинската управа ми изпрати пропуск, за да се върна във Флоренция. Очевидно Галеото Джуни, посланикът на Синьорията при Ферарския херцог, е действал с похвално усърдие по моя случай. Освен пропуска, пратеникът Бастиано ми предаде много писма от флорентински приятели. Умоляват ме най-трогателно да заема пак своето място сред защитниците на републиката. Приятелят ми Батиста дела Пала пише дословно: „Всички приятели единодушно ми казаха да се върнете незабавно в родината, за да запазите и себе си, и тях, и честта си и за да се радвате плодотворно на времената, така очаквани и желани от вас.“ Благородният ми приятел, като ми припомня разговорите, водени с него и с други за необходимостта да създадем едно просветено отечество, ме приканва незабавно да се върна. Но в писмото си той изразява прекомерна увереност в успеха на съпротивата. Батиста вярва с младежка наивност, че очакваните и желани от мене времена са наистина близки.

„Ела си, Микеланджело, защото делото на Флоренция е свято и право“ — чета в едно от писмата, пристигнали от Флоренция. В друго е казано: „Уверени сме, че не ще измениш на републиката, нито на свободата.“ — „Или ще загинем всички под тези стени, или ще загинат тираните“ — прочетох в трето. В този куп листа, изпълнени с възторжени чувства, за тържеството на Флоренция и за нейната щастлива участ пишат като за нещо вече станало.

Днешният ден беше най-малко тъжният от всички, които прекарах във Венеция. Призивите на моите приятели разтърсиха съвестта ми и отстраниха не едно съмнение.

След двумесечно отсъствие заех отново длъжността си на главен началник на фортификационните съоръжения във Флоренция. Разрушава се всичко онова, което бе запазено досега в предградията. Манастирите, вилите, къщите се изравняват със земята не вече с кирки, а с огън, който бързо изпепелява всичко. Цялото пространство пред градските стени е изпълнено с пламъци и дим. От местата, от които най-добре се вижда полето, гражданите наблюдават огромните клади в околностите. Зрелището е неописуемо.

Навсякъде в града са изписани по стените думите: „Бедни, но свободни!“ Такъв е отговорът на флорентинците на решението, взето от управата, да им наложи тежък данък, за да посрещне разходите по войната.

24 ноември 1529 година — четвъртият ден от завръщането ми във Флоренция.

 

 

Ако някой ме запита какви чувства изпитвам, когато се намирам на крепостните стени, отговорът ми няма никак да съответства на сегашното настроение във Флоренция. Обезкуражен съм и изпълнен с подозрения по ред причини. Липсва ми смелост да поискам и най-незначителното сведение за събитията, които стават около мене. Не се доверявам никому. Който и да дойде при мене с някаква новина, вярна или невярна, тутакси го отпращам. Заклел съм се пред себе си да не слушам нищо от никого. Добро или лошо, лицемерно или подло, това ми поведение ме предпазва от нови неприятни приключения. Ако длъжността не ми налагаше да съм във връзка с всички, които отговарят за хода на отбраната, щях да живея, без да се срещам с никого. Групи хора от владенията на републиката преминават през неприятелските линии и търсят убежище във Флоренция, за да се избавят от всякакви насилия. Флорентинците, жадни за някаква вест, ги обсаждат и обсипват с хиляди въпроси, но новините само засилват опасенията им за участта на роднините, останали далеч, и затвърдяват още повече волята им да се борят докрай.

Големият съвет избра със значително мнозинство Рафаело Джиролами за гонфалониер и отхвърли домогванията на Кардучи, който искаше да бъде преизбран. Новият гонфалониер произхожда от стар флорентински род и минава за човек решителен, без да е вироглав и фанатик, какъвто сега искат да изкарат, че е бил Кардучи, който до последния момент управляваше с примерно умение и храброст.

Не мога да си обясня как Джиролами успя да направи така, че се забрави за службата му при Медичите. Не разбирам напълно и поведението на „плачещите“, които гласуваха против Кардучи може би само защото малко залягаше за религиозните дела.

Новият гонфалониер дължи избирането си на умението, което прояви като комисар по отбраната, както и на своето държане без всякакво важничене с всички, които са имали работа с него. Виждах го всеки ден и мога да кажа, че го познавам добре. За разлика от Джиролами, Кардучи проявяваше понякога прекалена самоувереност, която будеше страх и недоволство. Много често се нахвърляше срещу папата с настървение, присъщо на най-фанатичните монаси от манастира „Сан Марко“.

Струва ми се, че този приятел Лупо, заел позиция с оръдието си на върха на най-близката до мене кула, стреля и когато не е необходимо. Изстрелите му ме карат да не си лягам изобщо или пък, ако съм си легнал, ме вдигат на крак. Но аз забравям, че съм в обсаден град и че Лупо просто изпълнява дълга си.

 

 

Преди време си спомних за обещанието, което бях дал на Ферарския херцог, и започнах да рисувам за него картина, изобразяваща една пищна Леда, която се развлича с белоснежен лебед между краката й. Ако „плачещите“ и отец Захарий от доминиканците зърнат тази картина, има опасност да ми отсекат главата или да се видя окован в затвора сред шпиони и предатели. Като казвам това, никак не преувеличавам, защото всяко „посегателство“ срещу религията или така наречения обществен морал се наказва безмилостно. Затова на тази Леда се радват само моите очи.

Сам не разбирам какво ме тегли към подобни сюжети, които, поне във времена като днешните, следва решително да отблъсквам, за да избягвам всякакви емоции, свързани не само е изкуството.

Гладът започна да се усеща и бежанците, които пристигат от градовете, завзети от Оранския принц[13], влошават още повече положението. Колкото и големи количества припаси да са складирани във Флоренция, питам се как управата ще успее да изхрани през следващите месеци един град, чието население е толкова нараснало. А предсказанията и проповедите на доминиканците пред тълпите, чието настроение е променливо, макар все още да не са загубили вяра, укрепват наистина духовете, но са безсилни да снабдят града с храна.

За днес само ще добавя, че ако събитията не вземат някакъв обрат, императорските войски ще се озоват скоро под стените на Флоренция. Завземането на Синя, Монтепулчано, Пиетрасанта и на още много селища през последните седмици е предвестник на пълното ни обкръжаване.

 

 

Въпреки преговорите, интригите, проявите на вероломство и на смелост, тези февруарски дни се нижат доста еднообразно за мен. Не съм наистина човек, годен да издържи обсади и да носи железни доспехи, но се примирих и ще изпълнявам дълга си до самия епилог на трагедията. Рядко се отдалечавам от крепостните стени, срещам се с някой и друг приятел, чета. Чувствам голяма потребност да отвличам вниманието си, да се разсейвам постоянно, за да не мисля.

Тази година карнавалът не зарадва никого. Дори щеше да мине съвсем незабелязано, ако тук-там неколцина младежи не бяха вдигнали малко врява, за да нарушат еднообразието.

Забравих да отбележа, че тайният камерхер[14] на Климент VII, Якопо Джиролами, е брат на нашия гонфалониер, който пък е враг на папата. Ето факт, достоен за удивление (независимо от това обстоятелство гонфалониерът отлично изпълнява задълженията си). Но ще предизвикам още по-голямо учудване, като кажа, че Балиони се надява да получи отново Перуджа от папа Климент и носи на шлема си девиза „Либертас“[15] Но засега стига.

Февруари 1530 година.

 

 

Флорентинските бойци често излизат от крепостните стени и влизат в бой с испанците и с предателите, сражаващи се на тяхна страна. Неприятелят обаче избягва схватките и заявява, че предпочита да ни остави да измрем от глад. „Затворени сте като в капан, уважаеми господа републиканци. Когато влезем във Флоренция, ако не сте пукнали от глад, ще ви избием всички.“

Такива са мерзките и ненавистни думи, които предателите отправят към нашето опълчение. Ако победят ревностните поклонници на Медичите, във Флоренция ще се разиграе трагедия, каквато градът не е виждал досега. Гражданите обаче, въпреки лишенията, в които живеят, и въпреки чумата, която отново ги заплашва, повтарят навсякъде известното четиристишие:

Че Флоренция си превзел,

светейши, не ще можеш ти да кажеш.

Най-много един град измрел

ще имаш — та да го миропомажеш.

Волю-неволю и аз споделям тази отчаяна решимост да се отиде на смърт, но тя ме изпълва с тъга. Във въображението си, изпълнено със зловещи прокоби, вече виждам как из града се движат мъже, станали кожа и кости, и ужасяващи подобия на жени, и чумата — участниците в последното действие на трагедията…

 

 

Днес Феручи[16] успя да достави на града шейсетина крави и волове и това вдъхна малко смелост на отчаяното население. Стадото, предназначено за града, щеше да бъде много по-голямо, ако не бяха го нападнали испанците. Във Флоренция почти е невъзможно да се види магаре — всички са изклани и изядени. Расте броят на нощните обири, въпреки че се наказват най-строго.

Слухът за предстояща обща атака срещу Флоренция, която Оранският принц подготвял, хвърли в ужас нашите жени. Страхуват се, че Флоренция ще бъде подложена на поголовна сеч и насилие. Споменът за участта на жените при плячкосването на Рим е още жив.

Сега се обмисля обсадата да се разкъса с отчаян опит за пробив, вдъхващ някаква надежда за спасение.

 

 

Вчера Бачо Кавалканти[17]държа реч в катедралата по случай 15 май, деня на възстановяването на свободата, и завърши с призива „Свобода или смърт!“ Днес на площад Сан Джовани хиляди граждани се заклеха във вярност на републиката. И аз присъствах на клетвената церемония. Дълбоко ме развълнуваха лицата на хората и виковете им за отмъщение и смърт. Няма вече съмнение, че за да се стигне до някаква развръзка, всеки е готов на всичко, дори на невъзможното. Привържениците на Савонарола не престават да повтарят, че Флоренция щяла да бъде защищавана от безброй ангели и щяла да излезе победителка във войната, ако, разбира се, прогони далеч от себе си демоните на езичеството и други дяволщини, за които никога не ми е било ясно какво представляват. Във всеки случай религиозният жар, който е обхванал града, е свидетелство за невероятната всеотдайност, с която гражданите изпълняват декрета на Синьорията, по силата, на който всички, неучастващи пряко в отбраната, са длъжни да се молят на колене, където и да се намират, когато голямата камбана на двореца на Синьорията даде знак, че неприятелят напада. Трябва да кажа, че действията на Феручи вдъхват много надежди в душите на хората. Политическата обстановка във Флоренция става все по-напрегната и преследванията се засилват заедно с наближаването на края на войната. Но тези, чиито глави падат, не са истинските врагове, спотаили се в града. Това са нещастници, които непредпазливо са изтървали някоя обидна дума за съпротивата, потресени от загубата на близки или пък неспособни повече да понасят този адски живот. А помисля ли някой да вкара в затвора разните привърженици на Медичите, които с безкрайна предпазливост подкопават силите на отбраната? Къде се крият агентите на подлеца Валори? Къде са тези неуловими призраци, пръснати из целия град, които донасят на врага за всяка стъпка на флорентинците? Кой закриля хората, които, за да позорят управата, пускат лъжливи слухове за някакви насилия над единайсетгодишната Катерина Медичи, поверена на монахините в манастира „Деле Мурате“? Тези дни, след предълги обсъждания, Големият съвет одобри декрета на Синьорията, с който се налагат нови данъци на гражданите и се постановява да се предаде в касите на хазната всичкото злато, принадлежащо на частни лица, църкви и манастири. Освен туй свалят се, за да бъдат продадени, скъпоценните камъни от кръста на баптистерия[18] и от митрата, подарък на флорентинците от папа Лъв X. Обсадата и отбраната ще погълнат всяка вещ, имаща някаква стойност. Но и папата, който плаща на испанците, е заложил всичките си скъпоценности.

 

 

Завземането и плячкосването на Емполи, падането на Арецо поради предателство и други неблагоприятни обстоятелства означават за нас, флорентинците, загуба на последните ни два източника на продоволствие. Откъсната напълно от останалата територия на републиката, Флоренция ще трябва да разчита вече единствено на жертвоготовността на своите граждани.

Отново се говори за пробиване на обсадата чрез масиран излаз на нашето опълчение и за придвижване към Флоренция на войските, с които все още разполага Феручи. По този повод се питам какво ли си мисли Балиони за назначаването на Феручи за командуващ всички сили на републиката, докато той остава да оглавява отбраната на Флоренция.

От града бяха изгонени много уличници и сводници. Въпреки декрета на Синьорията обаче тази участ бе спестена на бедния народ от околностите, потърсил убежище в града. Досега тези хора принасят само полза било като работят на укрепленията, било като снабдяват града с дърва и фураж с риск да бъдат убити от вражеските патрули. Клетите нещастници! Когато се бяха събрали всички, за да ги изведат вън от града, гледката толкова покърти служителите на Синьорията, че отправиха молба декретът да бъде отменен. Искането им бе веднага удовлетворено (декретът имаше за цел да облекчи прехраната на града). Бяха претърсени всички кули и съвсем малко птици се спасиха от хората, подгонени от глада.

Расте броят на флорентинските граждани, които поради глад или болест се преселват всеки ден в отвъдния свят. Не искам да говоря за чумата и за онези, които от отчаяние си прерязват гърлата или се хвърлят във водите на Арно. С трепет очаквам деня, когато ще мога да напиша на тези листа, че бурята е преминала…

Днес в Барджело бе обесен Лоренцо Содерини — от дълго време давал сведения на Бачо Валори за всичко, което става в града.

Бурни са тези юлски дни. Дни, в които пристигат едно след друго най-противоречиви известия, които ту променят смисъла си, ту придобиват или губят значение. Понякога са толкова оптимистични, че изглеждат невероятни, друг път така те обезсърчават, че губиш всякаква надежда за спасение. Говори се за отстъпки, предателства, масови излизания от крепостта, победи на Феручи по пътя между Пиза и Флоренция и за какво ли още не.

Вече не се виждат струпани хора край дюкяните — няма какво да се продава. Вратите на къщите са залостени. Из града бързат само монасите на „Сан Марко“, носещи последното причастие за умиращите. Свършено е вече с някогашната Флоренция, града на веселието разкоша. Палещото слънце нажежава бастионите и мъчи войниците, които, потънали в пот и зной, гледат Арно и мечтаят да се разхладят във водите му.

Юли 1530 година.

 

 

Вчера, 31 юли, десет хиляди войници преминаха под строй през града, а днес флорентинският народ излезе на шествие, начело с предания му Джиролами и членовете на Синьорията и на Големия съвет. Вчера ръководителите на съпротивата приеха светото причастие в катедралата. Като един от тях се причестих и аз. Ако флорентинските сили успеят да се съединят с войските на Феручи, който идва откъм Пистоя, и ако успеем да овладеем лагера на неприятеля, като го нападнем с друга част от опълчението, градът ще бъде спасен. Но ако тези два опита пропаднат, тогава Климент VII и знатните му племенници ще получат само пепелищата, останали от Флоренция. Такова с крайното решение.

Не зная до каква степен ме е завладяла мисълта за близкото бъдеще, пълно с неизвестности. Зная само, че изпълнявам и ще продължа да изпълнявам дълга си до края на обсадата.

Малатеста Балиони измени на републиката, като лицемерно отказа да изпълни плана на Синьорията за нападение. Това се говори навсякъде. Бедният Франческо Феручи падна убит при Гавиняна. Аз стоях на бастионите на хълма Сан Миниато почти до самата капитулация и после, без да се вслушвам в ничий съвет, потърсих убежище в църквата „Сан Николо“. Там клисарят ме настани в едно малко помещение на камбанарията.

Отслабнал, уморен и угнетен, с мозък, пламнал от мисли, изживявам дни на най-черно отчаяние. Вестите, които ми носи клисарят, отначало изглеждаха благоприятни за тези, които през време на обсадата се бяха проявили в борбата срещу Медичите. Сега обаче стават все по-тревожни.

Привържениците на Медичи, станали господари на града, убиват и пълнят затворите със свирепо настървение. За всички онези, които се осланяха на условията за предаването на града, за наивниците, които продължиха да управляват града до последния ден на първото десетдневно на месец август и не успяха да избягат, спасение няма. Днес само шпионите и изменниците се движат във Флоренция с гордо вдигната глава — защитниците на града слагат главите си на дръвника. Някои от укрилите се мои приятели са били издирени и убити, други, затворени в подземията на двореца на Синьорията и в Барджело, ги очаква същата участ.

Никога досега във Флоренция не е имало толкова жестока политическа разправа. „Бесните“, които държаха властта до 10 август, се отнасяха съвсем иначе с нашите врагове. Докато траеше обсадата, на смърт бяха осъдени само неколцина шпиони, а подозрителните за републиката лица излязоха от затворите с дълги бради и коси, но запазиха главите на раменете си.

На привържениците на Медичи е наредено да ме търсят навсякъде. Затова са обърнали наопаки къщата ми на улица Моца и са претърсили и домовете на някои от моите приятели. Нямам вече сили да се съпротивлявам на страданията. Несигурността за утрешния ден, даже за следващите часове, ме гнети и задушава. Външният ми вид е на човек на път да умре.

Август — датата не зная 1530 година.

 

 

Нито за миг не преставам да мисля за сполетелите ме беди и за онова, което ме очаква. Никога досега не съм чувствал такава потребност да бъда осведомяван за всичко, което става в града, и за решенията, взети в двореца на Синьорията по отношение на лицата, включени в черните списъци. Интересува ме преди всичко какво е отношението на папата към мене и дали е повярвал на думите на противниците ми, които разправяли, че по време на обсадата многократно съм настоявал пред Синьорията дворецът на Медичите да бъде сринат и на мястото му да се отвори площад, наречен Мулешкия, че много пъти съм оскърбявал достойнството на папата, доброто име на племенниците му и така нататък.

Няма да крия, че подобни мисли са ми минавали през ума, но за тях зная само аз. След завръщането си от Венеция станах много предпазлив в приказките си, защото бях сигурен, въпреки противното мнение на другите, че Балиони рано или късно ще измени на републиката.

Така че не бях толкова наивен да изразявам пред други чувства, които в случай на поражение биха ме вкарали в двора на Барджело. Засега все още нямам никакви сведения за семейството ми. Мисля преди всичко за племенника си Леонардо.

Много, много съм любопитен да узная какво мислят флорентинските аристократи за свободата сега, когато — противно на условията за капитулацията — тя остана само като спомен. Тези нещастници, които през последните дни на обсадата, вън от Флоренция или в нея, искрено бяха повярвали в обещанията на Бачо Валори и на Балиони, ще разберат най-сетне какво значи да преговаряш с емисарите на Медичите.

„Бъдете спокойни — заявил Малатеста Балиони на аристократите, останали в града, — бъдете уверени, че Флоренция няма да се превърне в обор за мулета. Свободата ви ще бъде запазена.“ А другият изменник, Стефано Колона, подхващайки думите на своя наставник, повтарял: „Не се тревожете, защото ще бъде създадена държава, ръководена от достойни хора — такава, каквато искате вие. Синьор Малатеста и аз ще ви помагаме във всяко отношение. Градът ви ще остане свободен.“

Не зная какъв край ми е предопределен, но ако избягна смъртта, сегашните ми страдания ще отстъпят място на други, защото не ще мога да откажа да служа на новите господари. Тази натрапчива мисъл ме кара да гледам по-надалеч от сегашния момент и донейде смекчава страха ми, че ще бъда отведен пред новите съдии, твърде прибързани в произнасянето на присъди.

 

 

Доколкото мога да съдя, старите политически устои на Флоренция се рушат и цялата власт се съсредоточава в ръцете на малцината фанатични привърженици на Медичите.

За да придадат демократичен облик на набързо скалъпените нови институции, често свикват народа на площада на Синьорията, за да даде одобрението си. И тази безлика, невежа тълпа с рев и викове одобрява това, което вече е решено. Така всички нови мерки, полицейски и политически, се вземат в името на народа — същият народ, който одобрява и най-злостните гаври със свободата му… Но нали така уж истинската, неподправената свобода е в действие — затова нека старите републиканци бъдат спокойни!

Във Флоренция народната воля е толкова всемогъща, че при звъна на камбани и биенето на барабани тя избра дванайсет души, които сами „ще имат такава власт, каквато има целият флорентински народ, взет накуп“. Народът, след като покрещи и поръкомаха, докато все още му е разрешено да прави това, ще се намери накрая с вързани ръце и запушена уста, и то ей така, както весело си одобрява всичко. Увличам се в тези разсъждения повече, отколкото всъщност бих желал, навярно защото сега съм тъй далеч от изкуството. Но ако успея да се отърва с изгнание, както много мои приятели републиканци, и ако бог бъде милостив да ми върне здравето, съвсем разсипано сега (с окаяния си вид ще предизвикам съжаление дори у полицейските агенти), ще се установя във Венеция или Милано, или във Франция при кралския двор, и ще се занимавам само с изкуство.

 

 

Вчера, след като били подложени на ужасни изтезания, в двора на Барджело са били умъртвени главните ръководители на републиката. Неотдавна бе убит и моят приятел Батиста дела Пала — този, който повече от всички други настояваше да се върна от Венеция. Тогава толкова се беше притеснил, задето не се завръщам, че когато узна за решението ми, дойде да ме пресрещне по пътя. Намерихме се в Лука. Очакваше ме там от няколко дни, разтревожен от закъснението ми. Точно сега моят клисар, целият задъхан от стълбите, се втурна с новина при мене: в града се говори, че папският комисар наредил да се зачеркне името ми от списъка на търсените лица. Предполагам, че починът за този жест (ако вестта излезе вярна) изхожда от Климент VII, който може би е склонен да ми „прости“, стига пак да почна да работя за неговия род. Все пак ще остана тук още известно време, защото искам нещата да се изяснят. Някои от търсените плащат сега в затвора за лекотата, с която са повярвали в слуховете за милост.

Октомври 1530 година.

 

 

Себастиено дел Пиомбо в писмо от 24 февруари 1531 година (първото, което получавам от него след плячкосването на Рим) ми съобщава, че след всичко, което е видял при грабежа на Рим, вече нищо не може да го развълнува, дори свършекът на света. „Сега се надсмивам над всичко“ — твърди той.

Очевидно не само аз имам основания да се оплаквам, че съм страдал. Но за разлика от Себастиано (и другите) съвсем не ми е до смях. Принуден да си имам работа с убийците на моите най-добри приятели, за мене истинското мъчение започна от деня, в който напуснах убежището си.

Не е трудно да си представи човек моето унижение, като си помисли, че сега работя една статуя на Аполон за Бачо Валори, съставителя на черните списъци и папски комисар. И въпреки че във въображението си виждам стрелата, която моят Аполон посяга да извади от колчана, насочена към същия този възложител, все едно в очите на всички онези, които още се крият или са по затворите, аз ще бъда човекът, преклонил се пред новите господари.

Бях „помилван“ и „опростен“ и следователно ще трябва да платя по някакъв начин за това благоволение. На всичко отгоре ме съветват да гледам весело на живота. Дори Себастиано от Рим ме подканва да си живея спокойно. Имам чувството, че моето съществувание, сравнено с живота на другите, сякаш се е обърнало наопаки и че вървя през света в обратна посока.

 

 

Развличам се, като рисувам картони: млади жени, които щастливо се извиват в обятията на възлюбените си — жени още неувяхнали, изгарящи от желания, и девици, които бягат от ненаситни сатири… Разгневен на всички и на себе си, обзет от униние, неизпитано досега, рисувам тези голи тела (чиито движения и страст са поне искрени) в часовете, когато напускам параклиса на Медичите, наричан сега от всички новата сакристия[19] на „Сан Лоренцо“. Каквото и да говорят пуританите и монасите, мисля, че едно голо тяло, което с движенията си изразява красота и здраве, съдържа в себе си всички истини на битието.

Тези рисунки използвам за картината, която работя за Бартоломео Бетини. Венера, милвана от Амур, е още една от моите работи в езически дух, които рисувам, за да ме отвличат от зловещите картини, постоянно никнещи във въображението ми. Понякога и сладострастието в една картина може да смекчи тъгата и да разсее досадата, които тегнат над човека в някои часове.

Прословутият мраморен блок, който се прекатури във водата и после бе извлечен, и който веднъж ми отнеха и после върнаха, е даден пак на Бандинели. Хората, които последваха Медичите, когато те бяха принудени да напуснат за трети път Флоренция, сега могат да имат всичко, каквото си пожелаят. А Климент VII, който ме подлага на тези унижения, твърди, че бил много добре разположен към мене. Със закъснение узнах, че Рафаело Джиролами е починал в Пизанската крепост, където бил преместен от ужасния затвор във Волтера. Тази нова жертва на тиранията е човекът, когото искаха да умъртвят веднага след падането на Флоренция, но бе освободен от затвора поради застъпничеството на Феранте Гонзага, заместил Оранския принц като командващ испанските сили. Не е известно как последният гонфалониер е прекарал последните си дни. Някои казват, че е умрял от глад, други — от отрова, трети — от изтезания.

 

 

Когато, застанал в центъра на новата сакристия на „Сан Лоренцо“, оглеждам как са разположени саркофазите на Лоренцо и Джулиано, давам си сметка колко сполучлива бе идеята да се откажа от първоначалния проект. И наистина не мога да кажа дали щеше да бъде правилно да се построи мавзолей в средата на помещението[20].

Работя според силите си над четирите статуи-алегории, които ще украсяват гробниците. Едната от тях — Нощта, смятам вече за завършена, а другите са доста напреднали. Мога да кажа, че в тези статуи вливам всеки ден голяма част от мъките и болките си.

Четирите алегории символизират според мене труда. Нощта е отдихът от труда; Денят подлага плещи под тежестта на усилието; Зората се готви за работа; Здрачът току-що е завършил трудовия ден. Първата и четвъртата алегория са химн на умората, дошла от труда; втората гледа мрачно пред себе си, сякаш укорява зрителя; че си губи времето да я гледа, вместо да се труди; третата е недоволна, че рано се пробужда и затова рано трябва да върви на работа.

До ден-днешен не е имало паметник на труда и сега аз го издигам тъкмо над костите на люде, които са прекарали живота си в безделие и заговори.

Върху саркофазите ще липсват обичайните лежащи фигури с кръст в ръцете; няма да има ресни и гирлянди, нито традиционните символи на смъртта. Отхвърлил всички тези зловещи атрибути, с които в миналото са украсявали гробниците. Всичко направих поновому.

От Фландрия се завърна Алесандро Медичи. Според декрета на Карл V, който представлява нещо като послание към флорентинците, този Медичи е обявен за пожизнен глава на всички органи на властта. Освен това императорът в своето послание благоволява „в знак на особено уважение към личността на папата“ да „прости тежката вина на Флоренция“ и да възвърне на града неприкосновеността и привилегиите му, загубени поради „враждебното му поведение“. Онази част от императорския декрет, в която се посочва, че след смъртта на Алесандро всички заемани от него постове преминават към преките му наследници, запечатва окончателно края на всяка свобода във Флоренция.

Добре се наредиха сега онези господа, които, като поддържаха папата, се надяваха по този начин да запазят малкото от старите свободи, останали до вчера. Тиранията е тържествено провъзгласена и утвърдена с този декрет, който бе прочетен от императорския комисар на флорентинската управа, станала вече сборище от ласкатели. Добавям, че ми бе спестено оскърблението да украсявам града по случай пристигането на Алесандро, незаконороденият Медичи, и за тържествата по този повод.

8 юли 1531 година.

 

 

Наследниците на Юлий II пак напират и протестират, задето според тях не съм полагал нужните усилия да завърша работата си. Разпространяват всякакви сплетни за мене и, за да постигнат своето, действат пред папата и пред сродниците си във Флоренция. Не зная дали са прави или не, но ако продължават все така, не ми е ясно как ще свърши тази история. Упреците и подмятанията на тези хора, вече ми дотегнаха. За да се сложи край на интригите им и да се стигне до някакво споразумение, им направих нови предложения. Иска ми се да вярвам, че ще бъдат окончателните.

В заключение ще добавя, че моите завистници упорито продължават да ме представят в лоша светлина пред папата и пред господарите на Флоренция. За разлика от тук, във Ватикана не им обръщат голямо внимание. Доколкото зная, Климент отговаря само със свиване на раменете, когато някой му напомни за моето поведение по време на обсадата. Говори се, че неотдавна казал: „Микеланджело не е прав. Аз никога не съм му сторил зло.“ Все пак не мога да разбера в какво именно не съм прав.

Надявах се да възстановя бързо здравето си, но ми пречи липсата на спокойствие. Вълненията, тревогите, подозренията карат хората да съхнат и да креят, също както става с листата през есента. Зад гърба ми говорят, че ми оставало да живея още малко време, че дните ми са преброени. Но когато прочета в погледа на приятелите колко страшен съм станал на вид, че съм само сянката на онова, което някога съм бил, един мой поглед и една моя думичка са достатъчни, за да променят те мнението си.

Моите приятели от други градове ме предупреждават да внимавам, когато пиша, защото получавали писмата ми разпечатани. Очевидно съм „подозрителен“ в очите на слугите на Алесандро, макар именно те да ме съветват да не се безпокоя и да не давам ухо на слуховете, че не било изключено в скоро време и аз да си понеса наказанието. Известно ми е отношението на техния господар към мен. Отлично зная, че е готов тутакси да ме убие, ако това му желание не беше в разрез с волята на чичо му — папата.

Този млад деспот спокойно може да се довери на донесенията на копоите си, които дебнат всяка моя стъпка и знаят по-добре и от мен самия какъв живот водя. Не ми е ясно защо се страхува от мен това муле, станало херцог. Как би могъл да повярва, че нещастник като мене може все още да поддържа връзка с изгнаниците!

Някои от придворните на Алесандро все още кипят от яд, че „не съм изкупил досега вината си, загдето съм приел длъжността на главен началник на фортификационните съоръжения“. Други просто не вярват на очите си, като виждат, че се движа свободно из града от къщи до „Сан Лоренцо“. „Оставете художника, а гледайте човека, който ръководеше укрепителните работи“ — казват най-озлобените. Тези приказки ми създават нови грижи.

Сега живея тук като в изгнание. Унижаван и постоянно под наблюдение, по-добре да живеех другаде на спокойствие и затова във Флоренция ще остана само докато завърша работата, започната в „Сан Лоренцо“. В тези записки често говоря за свобода, но никога не съм разбирал истинския й смисъл така, както през тези дни. За да оцениш свободата както подобава, трябва да поживееш под игото на тираните, па макар и само няколко месеца.

Усещам виене на свят и болка в главата. Нощем постоянно се будя и имам халюцинации, които ме преследват и през деня. Видът ми е на човек трескав, жертва на внушения, страдащ от всекидневни кошмари. Но въпреки всичко работя, защото болестта не е на тялото. Работя, за да уталожа възбудата си, за да прогоня несигурността и мисълта за преживените разочарования, за да избягам от всичко, което гризе сърцето ми. Работя, за да живея, защото иначе ще трябва да избирам между гробищата и лудницата.

 

 

С нарочен указ папата ме заплашва с отлъчване, ако занапред се заема с някаква друга работа, освен с гробницата на Юлий II и със сакристията на „Сан Лоренцо“. Освен това, видимо обезпокоен от здравословното ми състояние, накарал да ми предадат да не се преуморявам, да работя спокойно и дори да дишам „чист въздух“.

Независимо от заплахата, съдържаща се в указа, истинската цел на Климент е да отклони многобройните лица, които досега ми натрапваха все нови поръчки. Беше ми много трудно да ги отпращам и дори понякога си служех с недостойни предлози. Занапред обаче, за да отказвам предложенията на тукашните господа, ще е достатъчно да им покажа преписа на папския указ. „Погледнете тази хартия — ще казвам на охранените възложители — ако не искате да ме отлъчат от църквата, не искайте от мене ни статуи, ни картини, нито нещо друго.“ Един път и аз да бъда облагодетелстван! Папата се показа много съобразителен.

В тези среди, където неохотно ме търпят, често предизвиквах недоволство, като отказвах поръчките на своя глава, и трябваше да се страхувам от отмъщение.

Алесандро нареди да се изземе оръжието от флорентинците, прати ландскнехтите[21] в родината им и ги замени с наемници на Алесандро Вители. И така, племенникът на Климент VII не признава правото на флорентинците да бдят за обществения ред в града — право, което от векове не им е било отричано. Отначало ландскнехтите, а после негодниците — ето с какво охрана може да се похвали Флоренция сега!

Искам да отбележа, че днес зърнах за първи път и случайно херцог Алесандро по улиците на Флоренция. Досега такова зрелище не бях виждал, нито пък толкова мерзавци да придружават един княз. Младият тиранин крачеше, плътно заобиколен от хора в ризници, с железни шлемове и страховити мечове, каквито за пръв път се виждат в града ни. Вървеше, без да обръща внимание на нещастниците, които от страх се преструваха на радостни и го приветстваха. Ако в миналото флорентинците срещнеха такова шествие, щяха да го вземат за група маскирани — каквито се виждат в града по време на карнавала.

 

 

Родът Дела Ровере настоява да бъдат изпратени в Рим статуите за гробницата на Юлий II, които сега се намират тук, и аз лично да се заема да довърша работата на място. Племенниците на папа Юлий са крайно раздразнени, но аз няма в какво да се упреквам. Вече ги уведомих как ще се справя със статуите за гробницата, така че се налага да потърпят още, както аз проявих безкрайно търпение към тях. Малцината, които имаха възможност да видят статуите на Джулиано и Лоренцо, изразиха учудване, че не приличат на съответните лица и че имат, както казват, такъв тъжен и унил вид. Съветвам ги обаче да не забравят, че за изкуството не бива да се съди с толкова бедно въображение. През идните векове никой, който гледа тези статуи, няма да помисли да търси в тях прилика и други такива глупости. Но и не бива да смятат, че като съм избегнал портретната прилика, съм искал да се подиграя с Медичите. Не, мислех за нещо съвсем друго, докато ваях тези „чудновати“ статуи.

Днес реших да остана в новата сакристия на „Сан Лоренцо“ и да разгледам, докато е още светло, направеното досега. Отпратих чираците и пазача и се озовах съвсем сам в помещението сред шестте фигури. В дълбоката тишина погледът ми, привличан сякаш от някаква сила, обхождаше пространствата, украсени от саркофазите. За миг ми се стори, че всяка скулптура съдържа в себе си останалите, че всичките им жестове са еднакви, че Джулиано би могъл да бъде Лоренцо и обратното, че Денят не се различава от Нощта. Помислих си дори, че фигурите на двамата князе и на четирите алегории са се превърнали в един-единствен герой, който побира в себе си и олицетворява всички. Обзе ме усещането за някакво еднообразие, за нещо, което ме дразнеше. После този герой или, по-право, този образ започна да променя облика си, да ме потиска все по-малко, да се разпада, докато накрая алегориите ми се разкриха различни една от друга и всеки от двамата пълководци доби свое собствено изражение.

Помещението отново се изпълни с живот: видях как Нощта присви бедро до корема и сведе глава към повехналата си гръд; Денят, кръстосал крака, с лице, полускрито от рамото, ме следеше с поглед, недоволен сякаш от присъствието ми; Зората правеше усилие да не заспи отново и накрая Здрачът, зажаднял за почивка, проснат целият върху камъка, от който се бе родил, лежеше замаян с издадени рамене, в очакване да настъпи вечерта.

Двамата пълководци седяха безразлични към всичко, което ставаше в нозете им над арките на гробниците.

 

 

В замъка Бетона почина Малатеста Балиони. Този господин завърши живота си така, както заслужаваше: разяждан от френската болест, огорчен от измамата на папата, който не изпълни нито едно от дадените обещания срещу позорните му услуги, отхвърлен от всички, които го бяха тласнали по пътя на измяната. Винаги плащат първи предадените, но скоро идва време и за предателите да дадат сметка за своите деяния.

Разправят, че владетелят на Перуджа издъхнал сред гръмотевиците и мълниите на ураган с необикновена сила.

Декември 1531 година.

 

 

Събитията през последните две години промениха облика на Флоренция. Като оставим настрана промяната в политическите институции и общото обедняване към края на войната, в града се забелязват промени дори в облеклото. Вече не всички носят островърхи гугли; от дрехите отпаднаха много от традиционните накити, а и кройката им вече е друга. Не се срещат често, както в миналото, сребърни катарами и кожени пояси, отрупани с украшения. Дори косите, които преди стигаха до раменете и с които се гордееха аристократите и старите сановници, са на изчезване — носят се по-къси, малко под тила. Разкошните флорентински одежди от едно време сега могат да се видят само у аристократите и у търговците, забогатели от войната. Останалите — а те са повечето — наред с новото облекло носят белезите на живот, твърде различен от бурния живот на миналите години. Може да се каже, че носители на онова, което остана от нашата традиция, поне що се отнася до външните прояви, са хората, които или заговорничеха срещу републиката, или нямаха интерес да я защищават.

 

 

През този месец април уредих лично в Рим стария въпрос за паметника на Юлий II с доверениците на Урбинския херцог. Използвах краткия си престой там и за да сложа в ред всички сметки и сметчици с Дела Ровере. Твърдяха, че са ми броили шестнайсет хиляди дуката, а след проверка на сметките пълномощникът на херцога установи, че не са били повече от пет хиляди. По-доволен съм, че се опроверга тази клевета, отколкото от постигнатото споразумение. Според новия договор, четвъртия, който подписвам, ще трябва да понеса разходите по новите работи, да предам шест статуи, изработени лично от мен и да завърша гробницата за три години. Надявам се само, че повече няма да се говори по този въпрос.

В Рим заварих папата в състояние, не по-добро от моето. Това показва, че трябва да е преживял безкрайно много горчивини, като се почне от плячкосването на Рим и се стигне до падането на Флоренция. В Рим научих, че Климент VII е променил отношението си към Алесандро. Причината по всяка вероятност са неговите злоупотреби с дадената му власт и скотският живот, който води. Другият племенник на папата — Иполито, по-млад и по-разбран от Алесандро, е против флорентинския деспот и заговорничи против него заедно с флорентинските изгнаници. Времето ще покаже докъде машинациите на Иполито и враждата между двамата ще доведат този вече толкова изстрадал град.

 

 

Тези дни сакристията на „Сан Лоренцо“ е изпълнена с много художници, които повиках да ми помагат по съвета на папа Климент. Аз подготвям рисунките за фреските на помещението и восъчните модели за няколко статуи.

За пръв път се виждам заобиколен от толкова много помощници и правя скици за творби, които ще бъдат изпълнени от други. Много добре разбирам, че тези помощници ми са полезни, но бих бил доволен, ако можеше да мина без тях. Силите ми обаче много отслабнаха и вече не съм тъй работоспособен. Така че ще трябва да се примиря с новото положение. Сега съм принуден постоянно да давам нареждания и да правя забележки тъкмо на тези, които държат да си вършат работата необезпокоявани. На художниците не им е добре с мене. Тук е мястото да кажа, че всичките се чувстват художници и смятат, че изкуството е обикновен занаят, който може да се научи за няколко месеца. На пръсти се броят онези, които, след като са боравили с четка и длето, са се отказали от изкуството. Такива ще са по-полезни, ако станат каруцари. Колко младежи, увлекли се по изкуството, биха могли със своята красива външност да станат пажове в свитата на някой знатен. А те са като омагьосани от вълшебно биле, неспокойни, сякаш обсебени, и не можеш да ги убедиш, че изкуството е нещо много по-сериозно и трудно, отколкото си мислят.

Макар никому да не можеш да забраниш да върши онова, за което се чувства призван, то все пак тези призвания често носят жалки плодове. Затова пред слабия художник винаги ще предпочитам работника и дояча на крави.

На тези мисли ме наведе безочливостта на един вече попреминал младеж, дошъл да работи в сакристията. Не приемаше никакви забележки и твърдеше, че си е свършил добре работата, която намирах за лоша. Твърдоглавието му направо ме изненада. Но при мен такива неща не минават — младежът трябваше да вземе друга мраморна плоча и да започне отново.

Не го изгоних от работа заради баща му, който се нуждае от помощ, и защото ми бе препоръчан от Пиеро Гонди.

Този път реших да взема много помощници, защото искам да приключа по-скоро с работата. Желанието ми е да се махна от Флоренция при първа възможност. Живея в обстановка на подозрения и ненавист, страхувам се дори за живота си. Алесандро съвсем не е разположен добре към мен и имам достатъчно основания да се боя от него.

 

 

Агентът на полицията, който заедно със семейството си живя дълго време в къщата ми в Рим, бе принуден най-после да я освободи след много усилия от страна на моите приятели и особено на Бастиано. Къщата обаче е, в такова състояние, че за да стане обитаема, ще трябва да похарча толкова пари, за колко то я купих. Градинката около нея е станала неузнаваема, но дръвчетата дават чудесен плод и приятелите ми постъпват глупаво, като не го обират.

Като си мисля за къщата и за градината, спомням си за многото котки, с които така хубаво се забавлявах. Не зная вече колко са останали живи, тъй като никой не ми е говорил за тях. Не ми се вярва предишните обитатели да са ги хранили от уважение към моята особа. Бастиано ми пише, че жената на агента била влюбена в мен. Предложила на приятеля ми много неща, които да ми предаде, но той много уместно отказал. Ако клетата женица ме познаваше, би се вразумила много бързо. По-добре да си гледа мъжа, макар и човек на полицията. Странна меланхолия ме налегна тези дни. Чувствах се съвсем разсипан, откъснат от света и всички неща наоколо сякаш бяха загубили действителния си вид. Не изпитвах досада или тъга за нищо, но не бях и весел. На помощниците си не дотягах със забележки, но и те не се осмеляваха да ме запитат за нещо. Гледах небесната синева, гледах звездите, без да изпитвам някакво чувство. Работата в „Сан Лоренцо“ не ме вълнуваше вече. Статуята на Лоренцо сякаш ми казваше с ирония и снизходителност: „Защо все още се трудиш да изтръгваш форми от тези камъни?“

И наистина всичко ми се струваше безполезно и всяко намерение суетна заблуда. Бях се предал напълно във властта на онова, което преди отричах, и не можех да прозра същността на собствените си мисли. На моменти вярвах дори, че съм щастлив. Може би духът ми беше потънал в сън.

Триболо[22], който трябваше да извае статуите на Земята и Небето, предназначени за сакристията, е повален на легло от треска. Телесно слаб, но с жив дух, този младеж поддържаше доброто настроение сред колегите си, които работят при мене. Намесваше се умно и убедително във всички разговори за изкуството. Странното си прозвище — Мъчителя дължи на младежките си лудории, с които „измъчвал“ другарите си от училище и от улицата.

Във Флоренция никой не може да се отърве от прякор. Всеки повод е достатъчен, за да ти прикачат име, различно от кръщелното. Ако например си прекалено мършав, ще те нарекат „одрания“: ако някой ден тръгнеш накуцвайки из града, защото си си изрязал набързо нокът на крака, ще те нарекат „куция“. И никой флорентинец в разговор е приятели не ще пропусне да те нарече „рогоносец“, а къщата ти „бордей“, ако тази „пачавра“, жена ти, е била принудена да пусне вкъщи в твое отсъствие сина на млекаря или коминочистача.

Февруари 1533 година.

 

 

Снощи тъкмо когато преглеждах някакви сметки, стресна ме чукане на къщната врата. Тъй като никой досега не бе тропал така настойчиво, идвайки при мене, помислих, че ми предстои нещо неприятно. Не позволих на слугинята да отвори веднага и, докато тя стоеше нащрек, надникнах през прозореца. Мярнаха ми се четири коня, чиито юзди държеше един войник. Посетителите следователно бяха трима. Тропането на вратата продължаваше за голямо смущение на мен и на Анджела. Накрая тя отвори и каква беше изненадата ми, като познах, придружен от двама оръженосци, Алесандро Вители, един от главатарите на разпуснатите черни отреди на Джовани[23].

Влязоха, държейки се прилично. Капитанът свали баретата си и заповяда на придружителите си да сторят същото. После седна и заговори:

— Ще се съгласите ли, майсторе, да пояздите с мене и с херцог Алесандро малко извън Флоренция, между Порта Фаенца и Порта Прато?

— Господин капитан — отвърнах — всички във Флоренция знаят, че не разполагам с време за езда. А и по лицето ми ще разберете, че не мога да си позволя да се преуморявам.

— Колкото до времето, ще видите, че то няма да е загубено, а за преумората не се безпокойте — ще ви откараме с карета, ако пожелаете.

Тези думи доста ме объркаха — не знаех какво друго да кажа, за да отклоня поканата.

— И така, какво ще кажете за разходката? — настоя Вители.

Под погледите на двамата въоръжени негодници, които охраняваха началника си, отговорих:

— Още не съм наясно за какво е вашата покана. Не мога да се съглася да предприема нещо, чиято цел не ми е известна.

— Добре тогава — рече Вители — ще бъда по-ясен. Дойдох по поръка на херцог Алесандро. Той възнамерява да ви възложи строежа на една крепост. Склонен е да забрави близкото ви минало и дори да ви приеме в кръга на своите приятели, стига, разбира се, да не го разочаровате. Мисля, че се изразявам ясно. Сега вие, майсторе, кажете какви са вашите намерения.

Без да давам вид, че съм разтревожен, поисках от Вители да ми даде няколко дни, за да размисля, но не успях да го склоня на това. Той скочи от стола си и, като ме гледаше намръщено и почти заплашително, каза:

— По този въпрос няма какво да се мисли, почитаеми майсторе. Или приемате, или отказвате.

После седна пак и с по-мек тон продължи:

— На князете не се отказва нищо, майсторе. Строейки крепостта, вие ще упражнявате занаята си на архитект и в същото време ще изпълнявате дълга си на флорентинец. Освен това — лукаво добави той — знаете по-добре от мене, че който не приеме задача, възложена му от херцога, особено свързана с отбраната, се смята, ако не направо за враг на херцога, то най-малко за съмнително лице или за противник на властта.

— Папата не ми е давал нареждания по този въпрос — възразих веднага — и, както знаете, ме заплаши с отлъчване, ако приемам други поръчки. Вярвам, че херцогът ще уважи волята на папата.

На това Вители не отговори и последван от своите оръженосци набързо си излезе.

През тази нощ не мигнах, а през целия ден не свърших никаква работа.

Разбрах, че Алесандро страшно се е разгневил от моя отказ и не бил склонен да го приеме. Така или иначе аз никога няма да строя крепости или затвори за тирана. В разговора, който имах миналата седмица с папата, изразих с необходимата предпазливост това си решение. Тогава разбрах, че съм се заблуждавал, мислейки, че Климент не знае нищо за предложението, което ми бе направено чрез Вители, защото от думите му излезе тъкмо обратното. Все пак длъжен съм да кажа, че той не упражни никакъв натиск върху мене да приема поръчката — напротив, отново ме посъветва да не се боя от никого и за нищо. Сега правя всичко възможно да не изпадна отново в онова състояние на потиснатост, в което се намирах до неотдавна. Ясно е, че ако загубя поддръжката на папата, ще трябва с мълниеносна бързина да бягам от Флоренция.

Тук не са малко хората, които все още негодуват, че сред помощниците ми има и един млад монах. Климент, без да изрази каквото и да е възмущение по този въпрос, ми каза да оставя хората да си говорят.

Херкулес на Бандинели бе поставен до моя Давид едва след пряката намеса на папата, защото приятелите на скулптора и самият херцог не желаеха той да бъде на толкова видно място. Този път господарите на Флоренция, покровители на Бандинели, не бяха сбъркали. Наистина този Херкулес стана причина за толкова подигравки по адрес на скулптора и на властта, че херцогът бе принудим да вземе строги мерки, за да им се сложи край.

Неколцина флорентинци, които по този случай бяха станали писачи на шеговити стихове, се озоваха в затвора, а много други платиха големи глоби за подигравките си по повод на скулптурата. Въпреки това все още се чуват тук-там шеговити и понякога саркастични сонети. В един от тях се казва:

Херкулес в ръка с боздуган

на трона си седи като истукан,

а на Давид не му е съвсем отрадно

до себе си да има туй лице досадно.

Но има и други стихове, още по-остроумни, насочени не само срещу Бандинели:

Ако на този Херкулес, дето дреме,

метла му пъхнете в ръката,

ще се събуди и без да губи време,

ще помете и този, който го направи,

и онзи, там дето го постави.

Като оставим настрана тези стихове, които положително не се нравят на Бандинели — въпреки че човекът се е постарал да направи всичко, каквото е по силите му — поставянето на Херкулес на площада на Синьорията беше нов удар за мене. Моят съперник, уважаемият Бачо, трябва да е изпитал немалко удовлетворение, като е видял творбата си до моята в центъра на Флоренция. Но дълбоко в душата си — в това съм убеден — не може да не признава, че е сполучил повече като интригант, отколкото като скулптор.

Флорентинците не откриха в неговата статуя нищо, което да ги накара да я кръстят с някое от онези характерни имена, които често придават на самото произведение значението на символ. В техните очи този Херкулес се оказа направо смешен — гигант, но само по размери. Бандинели е изработил статуята, влагайки в нея голямо старание и необикновена амбиция. Но нищо не е могло да изкупи посредствеността на творческия му инстинкт. Нека „първият художник на херцога“ не си прави илюзии, че тази статуя е допринесла за славата му. За да бъдеш пръв във Флоренция, трябва да създадеш нещо по-различно и по-убедително от това. Флорентинците, поне що се отнася до изкуството, имат твърде тънък усет, за да бъдат измамени.

Юни 1534 година.

Бележки

[1] Събрание на кардиналите за избиране на нов папа (лат.). — Б.пр.

[2] Барджело (итал.) — в средновековните италиански общини сградата с канцеларията на полицейския магистрат и затвора.

[3] Фатучи, Джовани Франческо — свещеник при флорентинската катедрала, с когото Микеланджело бил в приятелски отношения.

[4] Предложението… — папа Климент VII предложил на Микеланджело малка пенсия при условие да приеме да стане монах в ордена на францисканците.

[5] Брачолини, Поджо (1380–1459) — хуманист, известен откривател на латински текстове. Написал „Liber facetiarum“ (Сборник от шеги и остроумия).

[6] Джовани Спина, представител на банкера Якопо Салвиати, комуто бил поверен финансовият контрол над работите в „Сан Лоренцо“.

[7] Лакът — стара линейна мярка, между 0,58 и 0,70 м.

[8] Малкият съвет (ист.) — изпълнителен орган на Синьорията.

[9] Ужасното разграбване на Рим… — войските на Карл V се отдали на грабеж и насилия в града от 6 до 17 май 1527 година.

[10] Луиджи Аламани(1495–1556) — флорентински пост, противник на Медичите, изгнаник във Франция.

[11] Светлейша (итал.), прозвище на Венецианската република. — Б.пр.

[12] Джудека — шест островчета във венецианската лагуна, отделени от градския център с канал, носещ същото име.

[13] Филибер дьо Шалон (1502–1530). — Б.пр.

[14] Таен камерхер — сановник, мирянин или духовник, придаден към особата на папата.

[15] Либертас (свобода — лат.) — отличителен знак, който давал изключителни права на носителя.

[16] Феручи, Франческо (1489–1530) — един от най-смелите защитници на Флорентинската република срещу наемниците на папа Климент VII.

[17] Бачо Кавалканти (1503–1562) — флорентински литератор, противник на Медичите.

[18] Баптистерий (гр.) — помещение (или купел) за кръщене.

[19] Сакристия (лат.) — помещение в католически храм за църковни одежди и утвари.

[20] По средата на помещението — саркофазите на Лоренцо и Джулио Медичи са разположени един срещу друг, а не един до друг в средата на параклиса.

[21] Ландскнехт (нем.) — наемен немски войник през средновековието.

[22] Триболо (мъчител — итал.), прякор на Николо деи Периколи (1500–1550) — флорентински скулптор и архитект, ученик на Микеланджело.

[23] Черните отреди на Джовани — Джовани деле Банде Нере (1498–1526) — предводител на наемна войска, син на папа Лъв X, след чиято смърт облякъл хората си в черни униформи и сложил черни ивици на знамето си.