Роландо Кристофанели
Дневник на Микеланджело-лудия (4)

Четвърта част

Рим, април 1508 година.

Когато след толкова мъки се озовах във флорентинското си ателие при „Сан Лоренцо“ с надеждата да се заема най-сетне с недовършените работи, от Рим пристигна нареждане да се върна в папския двор. Този път се подчиних и отклоних предложението на Содерини да изработя статуя, по-голяма от Давид. Преди заминаването си за Рим прекъснах и преговорите със собственика на каменоломните в Карара за доставка на мрамор. Споменът за срещата ми с папата в Болоня ме накара този път да действам така, че тази сцена да не се повтори. Юлий II желае аз да изпиша Сикстинската капела и да изоставя проекта за гробницата. Новото предложение сякаш е намислено да ми върже ръцете, защото е тъкмо обратното на това, което имам желание да правя. Тукашните ми съперници, които преди бягството ми от Рим бяха толкова против тази поръчка да се възложи на мен, сега направо ликуват. Нека имат предвид обаче — и те, и папата — че оскърбления и вмешателства не ще търпя!

Когато се върнах във Флоренция от Болоня в края на февруари, след откриването на статуята на папата, предложих на баща си да ме освободи от настойничеството си. Тоест да престане да упражнява (или да се опитва да упражнява) така наречената бащина власт над мене. Като се има предвид, че винаги съм правил обратното на онова, което той е искал, и че той никога не е упражнявал каквото и да е влияние върху мен, като се имат предвид и редица други неща, които премълчавам, по време на последното ми кратко пребиваване във Флоренция успях да склоня синьор Лудовико да ми даде пълна свобода. Аз фактически съм независим от него и тази мярка не беше наложителна, но без нея интересите ми биха били застрашени. Желая да разполагам с всичко, което притежавам, без каквото и да е вмешателство на бащината воля. Когато човек стане на трийсет и три години като мене, редно е да не зависи повече от никого, дори от баща си. Освен това независимостта и свободата са ми твърде скъпи, за да търпя повече неговото настойничество.

Баща ми Лудовико неведнъж ми е казвал, че от петимата му сина аз съм му създавал най-големите тревоги. Според него твърде малко съм се грижел за себе си, обичал съм семейството си, но съм предпочитал да „стоя настрана“ от него, бил съм в плен на странни идеи, а понякога направо и на „нелепи желания“. И до днес баща ми храни всевъзможни съмнения и дори подозрения спрямо мене. Мисля, че при него това вече е станало натрапчива мания. Бедният човечец! Струва ми се, че за да бъде спокоен по отношение на мене, би трябвало да изглеждам като същински идиот.

Не ми беше нужно много време да го придумам да се явим пред нотариуса и да подпише редовен документ за пълното ми освобождение. Това стана във Флоренция на трийсето число на миналия месец март. Официалният акт за освобождаването от настойничество бе регистриран петнайсет дни по-късно, в навечерието на заминаването ми за Рим. Излязохме от нотариуса, без да си продумаме дума.

Искам да отбележа още, че кардинал Сан Витале не е вече папски легат в Болоня. Папата го повикал в Рим и на негово място назначил Франческо Алидози, кардинала на Павия. Надявам се, че новият легат ще изпълнява своите задължения както подобава на честен човек. Другият, неговият предшественик, бил затворен в Кастел Сант’Анджело. Той не ще си навлича повече омраза, но и болонците няма скоро да забравят пагубното му дело.

 

 

Накарах да разглобят скелето, издигнато в Сикстинската капела от Браманте по нареждане на папата, за да мога да стигам до свода. Реших да постъпя така, след като се уверих, че то няма да улесни работата ми. Това дървено скеле, провесено на въжета, освен другите неудобства правеше невъзможно запълването на големите дупки, пробити в свода, за да бъде закрепено самото то. Сега строят ново скеле по мои чертежи, много по-удобно за работа.

И така, първата ми стъпка в Сикстината — бърлогата, където ще трябва да работя — се оказа неугодна на Браманте. Старите истории се повтарят. Маркиджанецът се изказал за случая пред папата, заключавайки: „Занапред ще стоя по-далеч от флорентинеца.“ Човек би рекъл, че досега се е отнасял братски или поне сърдечно с мене. Аз най-добре разбирам работата си и може би тъкмо това уязвява самолюбието на маркиджанеца.

Джулиано пък ми каза, че трябвало да „избягвам по всякакъв начин“ да предизвиквам недоволството на Браманте. Трябвало да приема скелето му, та и „да му благодаря“. Джулиано се изрази точно така — „да му благодаря“.

Папата преустройва за свои лични покои залите, заемани от Трибунале дела Сенятура^[1], тъй като не иска да обитава апартамента на своя предшественик Александър VI Борджа. Сега Перуждино, Содома^[2], Брамантино^[3] и Перуци^[4] подпомагани от цял полк ученици, изписват помещенията.

С Перуджино се сблъсквам на всяка крачка, като че нарочно. Неговата живопис, безполезна и вяла като болно тяло, може да се види навред. И все пак намират се възложители да го удостояват с поръчки.

Е докато би трябвало да го оставят на мира с художническите му брътвежи. Да не говоря за другите, които рисуват заедно с него. Положително и Рафаело ще се появи скоро тук, защото ми казаха, че много хора при папския двор действали за идването му от Флоренция в Рим. Самият папа е много разположен към него — неведнъж ми е говорил за това.

Нека добавя, че все още не съм сигурен дали ще започна да рисувам в Сикстинската капела. Дърводелците вече издигат новото скеле, а мене ме мъчат безкрайни съмнения. Изтръпвам, като си помисля за този сив и студен свод. Плаши ме и мисълта, че ми липсва всякакъв опит във фресковата живопис. Никога не съм рисувал върху стена. Само като малък съм наблюдавал Гирландайо, като изписваше хора на църквата „Санта Мария Новела“. Тогава задачата ми беше да пълня гърненцата с вода и да стривам боите — чисто чирашка работа. Но сега няма кой да ме разбере — нито папата, нито добрият Джулиано, който всеки ден ме окуражава. Може би по този начин той иска да се разплати с Браманте, с когото са съперници.

Още преди да съм започнал, ми е ясно, че моите идеи се различават от представите на всички останали. Чувството за отговорност ме заставя да обмисля добре всичко, защото само аз си зная какви унижения ме очакват, ако не мога да се справя и изоставя започнатата вече работа. Изпитанието, което ще трябва да приема след няколко дни, крие много опасности за мене. В случая не става дума да се изпише стена от пет, десет или двайсет метра, а да се вдъхне живот на цял къс от небето. Съмнявам се дали имам достатъчно сили за такова дело. Мисля непрекъснато и често се улавям, че си говоря сам, сякаш подканвам някого да вземе решение вместо мене. И все пак съм убеден, че ако папата се обърне към някой друг от многото честолюбци, навъртащи се край него — например същия този Перуджино или Содома — положително ще се намери желаещ да се качи горе и да наплеска свода с боя. Самонадеяността е присъща на заблудените.

 

 

Все повече се убеждавам, че работата в Сикстинската капела трябва да се подхване съвсем другояче. Ще се наложи да разговарям откровено с папата и да го убедя в необходимостта да покрия целия свод, макар това да не е предвидено в договора. Сцените, които възнамерявам да изпиша, ще се свържат със стените чрез други фрески, поместени в дванайсетте люнета под свода.

Няма да говоря сега в каква авантюра се впускам, като изложа пред папата за одобрение новите си идеи. Мисля, че съм преценил всичко добре и че то отговаря на стремежите ми — сега искам да създам най-големия живописен цикъл, съществуващ в света. Всъщност вероятността да се проваля е еднаква, все едно дали се отнася до първоначалния замисъл или до новата работа. Може би си струва да се реша на голямото приключение. Ако успея, чака ме всемирна слава. В края на краищата ще ми помагат книгите на Библията.

Пиша така, а все още не съм се освободил напълно от страховете си. Навремени величавостта на замисъла ме изпълва с въодушевление, после ме потиска мисълта за трудностите, включително и чисто техническите, които ще трябва да преодолявам. И все пак нямам търпение да започна по-скоро работата по новия проект, за да се сложи край на колебанията и да мога да кажа, че е положено началото. Ще се разбере най-после на какво съм способен в изкуството на фресковата живопис. Ако пък наистина се проваля, Юлий II ще трябва да се сърди само на себе си: многократно съм му изтъквал неопитността си в този род работа.

Ще се постарая да въплътя много от идеите, които имах за папската гробница, в огромните голи фигури, които ще разположа около библейските сцени по потопа на Сикстината. В тези фрески ще предам драмата на човека, осъществявайки същите замисли, които имах за паметника на папата. Така че, ако поразсъдя, мога да приема новата работа като продължение на предишната. Откровено казано, връщам се охотно към неосъществените си идеи. Навярно защото не мога да им изменя.

Трябва да помисля и за сътрудници, без каквито няма да мина. Площта за изписване е толкова обширна, че е необходимо не един, а цял отряд помощници. Ще взема хора, които познават занаята и мен лично. Ще бъдат младежи, приятели, с които ще се разбираме. Ще бъдем като едно семейство.

Няма да уча никого на нищо, защото не съм способен на това и защото, когато става дума за изкуство, не вярвам в правила и наставления. Помощниците ми трябва само да ми се подчиняват и всички да бъдат флорентинци. Мисля да повикам Граначи, Буджардини, Индако, Якопо де Тедеско, които са работили с Гирландайо или са се учили в градината на „Сан Марко“. Ще повикам и Якопо ди Домино, мой предан приятел, и Бастиано, младеж и той като другите, сестрин син на Джулиано да Сангало, който ми го препоръча.

 

 

В последното си писмо баща ми пише, че във Флоренция всички ме смятали за мъртъв. Осведомява ме с такава горест за празните приказки, разпространявани по този повод от недобронамерени хора, щото имам чувството, че е писал, обзет самият той от съмнения и представяйки си може би, че писмото му няма да ме завари жив. Същият слух се носи и в Рим и очевидно е стигнал до Флоренция с бързината на клеветата.

Истината е, че през последните седмици работих с настървение, което ме караше да забравям храна и почивка. Четенето на Библията и идеите, които ми хрумваха за Сикстинския потон, изпълваха всичките ми часове и нямах време за нищо друго. Нерядко сънят ме оборваше, както бивах потънал в размисъл, и после се събуждах в креслото или на постелята. Сигурно съм прекарвал часове в несвяст като същество, принадлежащо към друг свят. Идеите и страстното желание да ги осъществим ни пренасят някъде отвъд нашето всекидневие, в селения, където могат да дишат само онези, които са погълнати от тези идеи. Моят гений е причина за безредието в живота ми. Той не си дава сметка, че човек има нужда да спи и да се съблече, преди да си легне. Не иска и да знае за тези, които те укоряват, че не се храниш и че не се миеш достатъчно. Хората винаги са осведомени за всичко. Този път геният ми забрани да излизам от къщи и да се срещам с други хора. Държа ме затворен навярно за да не се отвличам от онова, което ми нашепваше. Така че не си подадох носа навън най-малко две седмици. Отначало рошили, че съм се разболял, после, че съм умрял. За болен и после за мъртъв са ме мислели и флорентинците, а разбира се, и баща ми. Когато отново се появих сред хората, решиха, че са сбъркали, но само наполовина: ако не съм умрял, то поне съм боледувал. Не разбираха, че моят гений е причината за вида ми на оздравяващ болник.

Сега, когато всичко отмина, се оказах с безброй скици и готови идеи за свода. Геният ми никога не оставя жертвата си без награда. Великодушен е. Но питам се: нима мога да обясня всичко това на моя баща или на някого другиго?

Впрочем уверявам се, че винаги става все едно и също: всичко, което се отнася лично до мене, другите винаги го узнават много бързо, тъй като не гледат собствените си работи. Сред нас не липсват желаещи да се разгласяват делата им. Нека се говори за тях, а мен, който се срещам само с папата, с прислужницата у дома и с помощниците в Сикстинската капела, да оставят на мира.

Дърводелецът, комуто подарих въжетата от разглобеното скеле и който сега издига второто, ми каза, че ги продал и изкарал пари за чеиз на двете си дъщери.

Жалко, че Браманте не е употребил повече въжета — заключи той и лукаво добави: — В такъв случай сигурно нямаше да ми ги дадете… Монахът Якопо ми достави синята боя и киновара, които му бях поръчал миналия месец. Те са чисти и хубави и цената според мене е умерена.

 

 

Миналия месец ме посети един млад испанец, за да се запознае с мен и да помоли да му издействам разрешение да копира рисунките ми за епизода от Пизанската война, пазени в двореца Медичи, в същата зала, където бяха изложени. Реших да услужа на младежа и писах на брат си Буонарото да му помогне, както и да му бъде полезен, ако помоли за друго.

Като млад и аз ходех да копирам Мазачо в църквата „Санта Мария дел Кармине“ и Джото в „Санта Кроче“. Затова не намерих нищо нередно в желанието на испанеца. Посъветвах го дори, с оглед на бъдещето му на художник, да изучава творбите и на други флорентински майстори.

Сега след около месец, Буонарото ме уведомява, че въпреки усилията си не е могъл да издейства испанецът да получи ключовете от залата, където са картоните ми. Брат ми не пише подробности, но се досещам — аз самия дочух някои приказки във Флоренция през миналите месеци — че се безпокоя за опазването на моите рисунки. Ставаше дума, че някакъв си развейпрах, може би някой от привържениците на Леонардо, си наумил да унищожи картоните. А те ми са скъпи, защото още не съм изгубил надежда да изпиша фреската в залата на Големия съвет на Синьорията.

Налага се, значи, да се пазят добре, както и картоните на Леонардо в „Санта Мария Новела“. А щом не разрешават на испанеца да ги копира, то ключът от залата не бива да се поверява и на други хора. Правенето на копия може да се разреши само в присъствието на охрана.

Тук много се говори за Рафаело. Всички, начело с папата, искат да го видят в Рим. В папския двор говорят възторжено за него. Изглежда, че папата иска да се освободи от художниците, които работят в залите, заемани по-рано от Трибунале дела Сенятура, и да възложи изписването им на Рафаело. Както узнах днес, той бил вече поканен да дойде в Рим от секретариата на Ватикана. По този повод се носят много слухове. Казват, че папата искал Рафаело да рисува портрета му.

Свикнах да не поставям под съмнение нищо от онова, което научавам за Рафаело. За него е допустимо да се мисли всичко. Както научавам. Браманте бил доволен, че землякът му е поканен в Рим. Щял да го посрещне с отворени обятия, казват, и да му бъде в помощ. Всичко ми е ясно и си представям как ще се развият нещата.

Няма да мине много време и аз ще работя в Сикстината, а Рафаело — в станците на Ватикана. Не се страхувам от младия урбински живописец. Боя се по-скоро, че някой ще си послужи с него, за да ми пакости. И все пак не знам дали ще се поддаде на скритите цели на моите съперници и дали самият той ще се присъедини към шайката на Браманте. Едно е положително — ще имам край себе си художник, с когото ще могат да ме сравняват всеки миг. До мене, за постоянна съпоставка, ще стои младеж, изпълнен с въображение и изящество, но и с непреклонност, когато се отнася до амбициите му.

До вчера бях сам, занапред ще бъдем двама, но не ще позволя да ме унизи един млад човек, който си е спечелил всеобщо признание и симпатия, като е черпил от школата на флорентинските майстори.

В началото на този месец брат ми Джовансимоне реши, че трябва да дойде в Рим, така че бях принуден да му окажа гостоприемство. По-късно легна болен и лечението му много ме затрудни, тъй като и без това грижите ми не са малко. Сега вече е здрав и скоро ще се върне във Флоренция. Узнавам обаче, че Буонарото е готов да го замести. Скоро значи ще си имам нови главоболия вкъщи и грижите ми ще се увеличат. Не мога да втълпя на домашните си, че трябва да ме оставят сам с работата ми. Нямам време да се грижа за никого. Изпращам у дома достатъчно пари да се изхранят всички. В замяна на това нека ме оставят на мира. Винаги, когато идват, ме разстройват с разни истории, понякога направо невероятни.

Джовансимоне ми каза например че баща ни, за да „затвори устата“ на Лапо, когото изгоних от дома си в Болоня, му броил някакви пари, защото съм „имал да му давам“. И не само това — не съм бил изпълнил договореното с него. А този мошеник продължава да ме клевети и да си служи с какви ли не нелепи измислици, които оскърбяват достойнството ми. Да си принуден да се защищаваш от негодници, е най-лошото, което може да ти се случи.

Когато Буонарото дойде тук, кой знае какво още ще чуя. Не се съмнявам, че и той като Джовансимоне ще ми иска пари. Заедно е баща ми те почти изчерпиха влога ми в касата на „Санта Мария Нуова“ и никак не се срамуват. Като че съм длъжен да издържам всички. Но някой ден ще им обърна гръб. Ще се реша на такава крачка, за да се освободя от всички. С една дума, някой ден ще стигна дотам да мога да кажа, че нямам ни братя, ни баща, ни семейство.

 

 

Рисувам сцените на сътворението на света в ред обратен на тяхната последователност в Библията. Съжалявам, че трябваше да започна с последните дела на твореца, защото ми се искаше да сложа началото със сътворението така, както е описано в Светото писание: „В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безводна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата…“ За да не давам храна на злите езици и да предвардя възмущението на добронамерените, добре е да обясня защо възприех обратния ред. Когато проектирах скелето, нямах още ясна представа какво ще изобразя на свода. Скелето бе издигнато там, където е сега — на мястото на Брамантевото, защото тогава все още не ставаше въпрос да се изписват сцените в тяхната последователност по време. Да се разваля скелето за втори път и да се издига отново за трети път би било чиста загуба на време и пари, а и излишно с оглед на работата. На тези, които биха възразили, че в частта, която рисувам сега — най-близката до стената в дъното — бих могъл да започна с първата сцена от сътворението, ще отговоря, че трябваше да се съобразя с мястото на входа на капелата: посетителят с влизането си да може да проследи сцените в тяхната естествена последователност.

Но аз, който се старая да обясня или по-скоро да оправдая нещо, което засяга само мен, съм просто изумен, че никой не възроптава срещу това, как безогледно Браманте разрушава толкова много постройки от древния Рим. Всъщност аз с моята придирчивост във всичко съм глупакът, докато другите рушат безгрижно мозайките и безценните колони на старата базилика „Св. Петър“.

Безполезно е обаче да се вайкам за тези безобразия, след като самият папа не е в състояние да ги спре. Юлий II бърза и маркиджанецът архитект го поощрява в припряността му, за да не загуби покровителството и доверието му. За него по-важни от всичко друго са личните му отношения с папата. Заради тях е готов да унищожи всички старини и да срине и това, което самият той строи. Той е безсъвестен човек и ужасен ласкател. В папския двор щастието му се усмихва. Папата е толкова възхитен от него, че му възлага не само строежите, които сега са в ход във Ватикана, но и го назначи за пазител на печата. Сега именно той, маркиджанецът, полага печата върху папските документи. Тази длъжност му дава правото да се нарича „монах на оловния печат“; тя е пожизнена и, без да е свързана с особени задължения, носи годишна пенсия. Бих казал, че за Браманте това е чисто почетна длъжност.

Понякога се питам как Браманте е съумял да си извоюва безусловното доверие и симпатиите на папата. Не отричам, че е човек способен и много енергичен, но всяко нещо си има мярка. А при него нищо няма мярка. Той е навсякъде, където се строи, навсякъде, където се решават въпроси за сгради и за пътища, древни и съвременни. Винаги е готов да заглуши гласа на другите. Навсякъде той е над другите. Но не и над мене. Аз накарах да разглобят скелето му в Сикстината и, надявам се, отворих очите на папата по отношение на новия храм „Св. Петър“: две неща, които Браманте дълбоко в себе си никога няма да ми прости.

Казват, че бил веселяк, че се развличал, като пишел стихове, че свирел на лютня и какво ли не още. Всестранно надарена личност, не ще и дума, която не пренебрегва и съмнителните компании. Но да го оставим на мира — това са си негови работи. Споменавам ги тук само да напомня на самия себе си, че моят живот е напълно противоположен на неговия. Живея като каторжник. Не ми прави удоволствие да нося разкошни дрехи, да прекарвам вечерите си с весели приятели у дома или другаде, да пилея времето си, заемайки стотина длъжности… — Аз например никога не ще стана пазител на печата или главен интендант, или каквото и да е там. Нито пък ще се съглася някога да действам в разрез с разбиранията си.

Трагедията на живота ми е тъкмо в това, че съм създаден изцяло по подобие на самия себе си. Никога и пред никого не ще продумам нищо, което не е в съгласие с принципите ми. Навярно съм роден, за да не се нравя никому. Известно ми е това мое качество и зная от опит колко ми тежи, но то е единственото, което ми принадлежи. А онова, което виждам около себе си, ме дразни, почти всичко ме дразни. Никога не намирам нещо, за което да кажа добра дума, да поговоря с ведър дух. Нито дори за семейството си. Дразни ме и ме възмущава цялата тази история с „индулгенциите“, с които търгуват, за да събират пари, както казват, за строежа на новия храм „Св. Петър“. Ако всички тези неща и други, които премълчавам, не ме наскърбяваха, можех и аз да се показвам „веселяк“ като Браманте и останалите, и да бъда обкръжен от симпатиите на всички. На лицето си обаче аз нося отпечатъка на моите страдания и на страданията на нашия род. Не съм в състояние да ги крия, затова, където и да отида, ги показвам и напомням за тях…

 

 

Щастието не ме споходи и в работата ми в Сикстинската капела. Онзи ден установих, че боите на някои участъци от потона, които успях да изпиша досега, са се изменили. Отначало не повярвах на очите си. Помислих, че светлината, още не проникнала под свода, си прави лоша шега с мене. Изчаках слънцето да се вдигне по-високо и накрая се уверих, че цветовете наистина са се променили. Нещо повече, светлината на утрото беше милостиво закрила от погледа ми плесента, избила по други части на стенописа. Като видях и това, отпратих помощниците си, заключих капелата и се прибрах у дома, обзет от такава възбуда, каквато бях изпитал в Болоня, в мрачните дни на първото отливане на папската статуя. След пладне се върнах във Ватикана и поисках аудиенция при папата.

Тази сутрин бях приет и с горест в сърцето помолих Юлии II да ме освободи от възложената ми работа. В отговор обаче той ме посъветва да се върна в Сикстинската капела.

— Днес следобед ще изпратя Сангало при вас — рече ми най-спокойно той и, като ми даде знак да се оттегля, добави: — Вървете си и не се безпокойте.

Приятелят ми Джулиано ми обясни, че плесента се е появила поради многото вода в хоросана и мазилката. Щяла да изчезне след няколко дни под действието на въздуха.

Мазачът, който беше там, побледня целият, докато Джулиано обясняваше причината за несполуката, защото той беше приготвил разтвора. Но какво можех да му кажа вече? Вина имам и аз — можех все пак да забележа, че част от мазилката съдържа повече вода от необходимото.

А сега? Редно ли е да губя време без полза? Не е ли по-добре да ми разрешат да подхвана изоставената работа по паметника на папата? Трябва да призная, че за съжаление не съм доволен от помощниците си. Никой не работи така, както бих искал, въпреки всекидневните ми наставления и подканвания да залягат. Имам впечатлението, че всеки прави това, което си знае, и че са тук само за да ми тровят живота. Това почва да ми досажда. Жалко, че е така — Граначи, Буджардини, Индако са ми близки приятели още от ранни години. Жал ми е и за Бастиано, племенника на Джулиано. Съжалявам и за останалите помощници. Но това не променя нещата. Намерението ми е да си остана сам и да върша всичко с помощта само на двама чираци. Необходим ми е един да стрива боите и друг да стои до мене със съдчетата за вода и четките.

Вече като че ли чувам някакъв глас, който пита: защо тогава събра тук толкова много помощници? Какво ще разправят за тебе тези младежи, когато се върнат всички във Флоренция? Нима не знаеш, че никой не може да ти угоди? Ако започнат да те клеветят, както постъпиха Лапо и Лудовико, как ще се защитиш този път? Гласът, който ми задава тези въпроси, навярно е моят. Той ми е познат, изпълнен е с безпокойство; сигурно е гласът на моята съвест. Може би иска да ме подготви за мъчителния разговор, който днес-утре ще трябва да водя с помощниците си.

Изморен съм, нямам сили. Започнах тази работа без голямо въодушевление и вървя опипом напред. Фреската не е моят занаят. Никога не съм рисувал върху стена. Ще повторя това и на папата, и на Джулиано, и дори на съперниците си. Като си помисля за този свод, свят ми се завива и кръвта, ми се смръзва. За мене той стана като ужасно видение, което е постоянно пред очите ми. „Усещам“ го надвиснал над главата ми, готов да ме смаже всеки миг. За мен има само едно средство за спасение — да се върна към скулптурата.

Още преди няколко дни забелязах, че работите в някогашните помещения на Трибунале дела Сенятура забавиха ход, вървят някак си вяло. Не виждам вече нито Содома, нито Брамантино, нито Перуджино. Когато отивам в Сикстината или се връщам оттам, срещам само някои от помощниците им. По-късно разбрах, че папата наредил работата да се спре и, нещо повече — да се заличат готовите вече стенописи. В припряността си Юлии II стигнал дотам, че заповядал да се унищожат и фрески, изписани от някои майстори на миналия век, между които и Пиеро дела Франческа^[5].

Волята на папата се изпълнява съвсем точно. И всичко това, за да се даде възможност на новодошлия — на Рафаело — да работи съвсем свободно в папските станци. И така, Рафаело е вече тук. Знаеше се отпреди, че всеки миг може да се появи във Ватикана, и всички се постараха да му проправят път: римската курия, Браманте, красивите и набожни хубавици от урбинския двор, дошли в Рим в годината на избора на папа Юлий II. С една дума, всички се застъпваха пред папата Рафаело да пристигне час по-скоро в Рим.

С този щастливец се видяхме днес и се поздравихме само пътьом. Аз продължих към къщи, той — към Ватикана. Идваше откъм Борго^[6], където се е настанил. Придружаваха го рояк хубаво облечени, весели, приветливи младежи. Сякаш отиваха на сватба. Сред тях — Рафаело: висок, слаб, усмихнат както винаги и облечен още по-разкошно, отколкото във Флоренция. Мене ме придружаваше само един чирак. Контрастът със свитата на Рафаело беше толкова очебиен, че се смутих. По едно време чиракът ме попита кои са тези млади хора и кой е този, който, според както беше отгатнал, ги водеше.

— Това е Рафаело — отвърнах. — Другите са негови ученици и приятели.

— А вие, майсторе, защо нямате ученици?

Докато мълчах объркан, той добави:

— Защо ходите винаги сам?

— Защото така ми е по-удобно — се сопнах аз.

— Майсторе, Рафаело прилича на княз, а вие…

— Какво аз? — попитах.

Чиракът се оплете и замълча, но аз настоях за отговор. Исках да разбера как изглеждам в очите му. Най-сетне каза:

— Вие, майсторе, сякаш… сте точно обратното на Рафаело.

Но стига за това. Рафаело вече започна да работи в залите на някогашния Трибунале дела Сенятура. Не ми е известно какво точно рисува. Разни „съветници“, богослови и учени мъже му помагат да нахвърля сюжетите си. Юлий II е повикал Рафаело в двора, за да изобрази и него самия в станците и така да остави траен спомен за себе си и своите дела. Казват, че младият художник се съгласил с готовност на това. Впрочем, когато става дума да удовлетвори суетността на възложителите си, Рафаело е винаги в стихията си — такива желания той изпълнява с истинско увлечение. За него е по-важно да е доволен този, който дава поръчката, отколкото той самият. При мен не е така.

В моите творби изпъква преди всичко моето присъствие. Никога не съм държал много сметка за мненията на възложителите.

И така, Рафаело започна работа, но, както се казва, и аз не стоя със скръстени ръце, особено сега, когато не съм вече „сам“ във Ватикана. На потона на Сикстинската капела е завършена вече фигурата на Захария, един от последните пророци. Завърших също фигурите на Йоил и на Делфийската сибила, както и сцените с пиянството на Ной и на потопа, обрамчени от фигури на роби. Изпълних също така рисуваните архитектурни детайли на тази част от свода, както и сцените в големите сводови пазви.

Извършената работа ми струваше усилия, каквито не съм и предполагал, че ще мога да понеса. Давам си сметка, че причината за това е ограниченият ми опит във фресковата живопис, но не зная дали ще ми стигнат силите да продължа. Съсипан съм, а не мога да мисля за „възстановяване“. Принуден съм вече да смятам за нормални сегашното ми физическо състояние и външен вид. Ако поискам наистина да възстановя силите си, ще трябва да бездействам поне няколко месеца. Това ми го казват лекарите, но никога не ще го направя. Работя без мярка. Целият ми живот, въпреки че изглежда монашески, протича всъщност в невъобразимо безредие.

Продължавам да работя свръх силите си. Нахвърлих се на потона на Сикстината с дивашко настървение. Водя борба с една безжизнена каменна маса, за да я оживя по свой начин. Крепи ме надеждата, че като добия по-голям опит в този вид живопис, ще мога да работя по-бързо и няма вече да се сблъсквам с пречки, връзващи ръцете ми. Ако въпреки всичкото си усърдие не постигна това, боя се, че Юлий II ще трябва да си потърси друг художник, по-способен от мене.

 

 

Братята ми използват обстоятелството, че съм далеч от Флоренция, и не се отнасят с необходимата почит към баща ни. В препирните с него първенство държи Джовансимоне, когото от години увещавам и заплашвам, за да го накарам да живее в съгласие с хората и в мир със семейството. Усилията ми обаче са напразни. Ако не престане да се кара с баща ми и да се разпорежда с онова, което не му принадлежи — което съм спечелил само аз и никой друг — ще се върна във Флоренция, за да го науча как човек трябва да се държи с родителите си и как въобще да живее.

Точно това писах преди малко на Джовансимоне. Ядовете ми със семейството нямат край. Повече от десет години, откак тичам насам-натам из Италия, търпя лишения и се трудя. Давах и продължавам да давам всичко на баща си и на братята си, но никога не ще изпитам удовлетворението да видя, че семейство Буонароти живее в мир. Притесненията, за които са причина домашните ми, съсипват здравето ми повече от непосилния труд. Ето, тази вечер ме нервира Джовансимоне, а утре положително ще трябва да укорявам Джизмондо, да поучавам Буонарото и да се разстройвам с баща си. После всичко се повтаря отново, като че нищо не е било.

У дома живеят ден за ден. Никой не се захваща сериозно с каквото и да било. А пък всички умеят да четат и пишат. Умеят и да смятат и биха могли да се заемат с някаква работа. Буонарото, откакто напусна складовете на Строци при Порта Роса, постоянно ми пише, че искал да дойде в Рим и да си намери работа. И, разбира се, разчита, че аз ще му помогна. Но какво мога аз да сторя? Може би да го препоръчам на папата? Или пък се надява да го направя носач на папската носилка, да го настаня при някой плетач на кошници или нещо подобно?

Домашните ми все още не искат да разберат, че семейство Буонароти трябва да държи на достойнството си. Предпочитам братята ми да се излежават, вместо да станат чираци в дюкян. Поне някой от тях да имаше наклонност към изкуството — щях да го взема при себе си да ми помага. Но от изкуство те нищо не отбират и не могат да ми вършат никаква работа. Затова нека Буонарото си стои във Флоренция, да се оправя както си знае и да престане с неизпълнимите си искания. Същото бих казал и за Джовансимоне и Джизмондо. Грижливо обмислям как да създам някаква работа на домашните си във Флоренция, та да могат да преживяват, без да ме тормозят повече. Те обаче не са хора способни да се заемат както трябва с нещо и не е изключено да загубят всичко само за няколко дни. Парите ми ще отидат на вятъра и вече нетърпимото положение в семейството ще се влоши още повече.

Вкъщи братята ми все теглят към литературата. Този иска да пише стихове и комедии, онзи пък — да обиколи света, за да го опознае. Такива работи не одобрявам, защото братята ми не ги бива за неща, за които се иска ум. По-добре ще е да имат едно прилично съществувание, постигнато с труд, и да живеят в сговор като всички уважавани флорентински семейства. Но сигурно искам твърде много от тях. По-лесно им е да карат както досега и да ми искат непрекъснато пари. Така им е най-удобно. А пък аз ще продължавам да се притеснявам и да им пиша: „Вървете в «Санта Мария Нуова» и теглете пари.“ Впрочем баща ми и братята ми това и очакват да им пиша.

Сега няколко думи за помощниците ми. При мене са още Якопо дел Тедеско и Бастиано, племенникът на Джулиано. И двамата са послушни и привързани към мене, но не ми вършат никаква работа. Скоро ще се разделя и с тях. Особено ми е жал за Бастиано, но никому не ще правя мили очи против волята си. Нямам време да „обучавам“, нито пък знам на какво да уча един млад човек. Трябват ми хора способни и готови на жертви — хора като мене. Но такива няма да открия, защото още не са се родили. В това вече се убедих. Сикстинският потоп ми отвори очите и по отношение на помощниците.

 

 

Папата идва често да види работата ми. При тези посещения той се отбива и при Рафаело, който работи в станците недалеч от Сикстинската капела. Пристига, придружен от някой висш духовник и двама камериери, изкачва се малко трудно по скелето, разглежда завършените фрески, разпитва какво ще започна да рисувам и неизменно ми поръчва да бързам. Не мога и досега да проумея причината за тази му припряност. Бърза във всичко: и като говори, и като върви, и като обсъжда политически въпроси, и като взема решения. Не е изключено, след като е решил нещо, да му хрумне друго. Такъв си е по природа. Случва се някоя идея да го въодушеви до изстъпление, а на другия ден или след няколко месеца е способен да я отхвърли с пълно безразличие.

Преди няколко дни, след като се изкачи на скелето, ме попита колко време ще ми е нужно още, за да завърша работата.

— Не знам и не мога да зная — отвърнах.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Може да ми трябват две години, а може и три.

Папата започна да размахва бастуна, с чиято помощ се движи.

— Та дайте по-точен отговор. Две години са много… не мога да чакам толкова време… трябва да побързате…

— Работя колкото мога, дори свръх силите си… сводът е голям.

— Сводът бил голям… сводът бил голям — рече Юлий. — Защо не си вземете помощници?

— Не намирам подходящи хора. По ми е спокойно, като работя сам… не мога да си губя времето с помощници…

Папата ме изгледа втренчено и после каза полусериозно, полушеговито:

— Вземете за пример Рафаело. Той приема да му помагат много художници… и работата му върви по-бързо от вашата.

После, без да дочака отговор, добави:

— А златото? Още не виждам никакво злато в тези фрески. Сводът трябва да изглежда разкошен… слагайте много злато… не се инатете да правите обратното.

И без да изчака отговор, промени темата и попита:

— Как е баща ви?

— Добре е. Наскоро си намери работа като писар близо до Флоренция.

— А братята ви?

— И те са добре.

— Какво става с чифлиците ви?

— Дават доходи на семейството ми.

След този мой отговор папата бързо заситни към стълбата на скелето, сякаш спешно го очакваха в залата за аудиенции.

Юлий II би желал да види изписан целия свод от днес за утре. Аз бързам не по-малко от него. Ако продължавам да се взирам все нагоре към потона, скоро няма да мога да гледам надолу. Очите ме болят. Глождят ме, сякаш са от камък, и вече не мога да ги движа свободно. Чувствам на тила си някаква тежест, като че са ми надянали ярем, от който не мога да се освободя. Боли ме гърбът, а вечер коленете ми са като раздробени. Положението, което ми се налага да заемам, когато работя, се превръща в истинско изтезание. Работата под Сикстинския потон ми струва нечовешки мъки. Лекарят ме съветва да си почина един месец и после пак да продължа да рисувам, но с редовни прекъсвания — колкото дни работа, толкова дни почивка. По този начин мускулите и костите се връщали към нормалното си положение. Представям си как папата би погледнал на този лекарски съвет. Иска ми се и да видя как би се справил Рафаело, неговият „добър син“, на мое място под свода. С лице в пръски от боя и хоросан. Младият хубавец не си хаби силите да рисува таваните на залите — те отчасти, са вече изписани, а останалото възлага на помощниците си. Маркиджанецът се захваща само с удобни, отвесни стени на малки помещения, прохладни лете и отоплени зиме.

Докато аз още не съм стъпил в папските станци, Рафаело е идвал в Сикстината, качил се е на скелето и е разглеждал… Не знам кой му е разрешил. Занапред обаче няма да търпя да идва в капелата и да се катери по скелето. Ако желае да види фреските ми, ще трябва да поиска разрешение от мене. Повече няма да се промъква вътре като крадец, който иска да задигне нещо. Ако желае да гледа, редно е да надвие гордостта си и да помоли за това, както във Флоренция, където пред очите на всички копираше творбите на Леонардо и моите. Не ще позволя никому да използва хитро плодовете на моя труд и да оставя следи от пушек на лампа по тавана на капелата: маркиджанецът идва нощем и затова му трябва светилник.

Който краде наденици или пари, рискува да влезе в затвора. Който краде идеи, го уважават. Как да се оправи човек?

 

 

Буонарото е решил да се жени. По този въпрос ми е написал дълго писмо, сякаш иска да ме убеди каква сгода се крие в обзелата го неочаквано страст. Нека се жени. Това малко ме интересува и нямам желание да му се противопоставям. Само че не бих искал да стане така, че да стовари върху мен издръжката на още едно семейство. Този път трябва да бъде наясно: ще предупредя брат си, преди да си вземе жена, да размисли добре дали ще може да я издържа. Нека помисли и за децата, които трябва да растат здрави и да имат възможност да се учат, ако пожелаят. Ще му кажа да се погрижи преди всичко за дюкяна, който купих за него и за другите си братя, та да им носи печалба. Само така ще има средства да издържа семейството, което мисли да си създаде. Ще му напомня също, че сега моментът да се жени не е подходящ тъкмо защо то дюкянът не е разработен както трябва. Няма опасност да остарее, ако изчака някой и друг месец. Нека не се вълнува толкова — страстта му ще прекипи и тогава въодушевлението му ще се поохлади.

Любопитен съм да узная какво мисли баща ни Лудовико за този предстоящ брак и какви съвети дава на Буонарото. Бих желал да знам какво мислят по въпроса и другите ми братя Джовансимоне. Джизмондо. Леонардо. Дали Буонарото ми съобщава за желанието си да се жени, след като е говорил с баща ни? Синьор Лудовико често стоварва върху мен тежестта на собствените си приумици и на безразсъдствата на синовете си, сякаш той няма думата за нищо. Явно е, че му липсва необходимият авторитет, защото може да се каже, че и той като синовете си винаги досега е търсил лесното със смътната надежда, че семейството му някак ще се подреди.

В края на писмото си Буонарото ми съобщава, че имал намерение да пристигне за няколко дни в Рим, за да говори с мене за женитбата си. Ще му отговоря да изчака, докато завърша половината от потопа на Сикстинската капела. Тогава ще се върна във Флоренция и ще разговаряме колкото иска.

У дома винаги има някаква новина. Вестта за Буонарото ми дойде неочаквано и ми създава доста грижи.

Състоянието на очите ми все повече ме безпокои. За да мога да прочета някое писмо, трябва да го държа високо над главата си. Като вървя, не виждам къде стъпвам. Понякога имам чувството, че се намирам в непознато за мен пространство. В Сикстинската капела съм принуден да се движа много внимателно, за да намеря вярната посока. Усещам тялото си като свито кълбо, здраво стегнато с въжета. Когато цялата работа по свода бъде завършена, ще имам усещането, че съм се избавил от буря, защото подобно на фигурите в сцената на потопа, борещи се да се спасят от смъртта, и аз всеки ден се боря със същите терзания и усилия.

Чух напоследък някои слухове, които ще изложа тук не без чувство на страх. Изглежда, че Юлий II възнамерява да върне Медичите във Флоренция, за да направи Тоскана „по-покорна“ на Папската държава и да я изтръгне от френското влияние. Освен това, пак според слуховете, папата се готвел да завземе владенията на херцозите Есте и да изгони французите от Италия с помощта на испанците.

Юлий II пак се връща към старите си замисли, чиято крайна цел е освобождението на Италия. Питам се обаче каква е ползата да изгониш един завоевател с помощта на друг. Според мене това е само игра, която носи нещастия на народа и ще завърти с потъпкването на оцелелите досега свободи на италианските държави. Това не е толкова трудно да се разбере. По-добре папата да остави на мира Флоренция с нейното републиканско управление. Флоренция не му се нрави, защото е свободна благодарение на закрилничеството на Франция и защото там Медичите могат да се върнат само като частни лица.

В Сикстинската капела ми помагат двама чираци Джовани и Бернардо. Те са на мястото на Бастиано и на Якопо дел Тедеско, които се върнаха във Флоренция. Дано тези двама, както и останалите, които бях повикал от Флоренция, си спомнят с добро за мене.

Имам нужда само от чираци — опитът ме убеди в това. Помощниците се държат премного независимо и като е така, да си стоят у дома.

 

 

Бил съм човек, който вечно се оплаквал, който от нищо не бил доволен, дори когато се отнасяло за неща, стоящи далеч от изкуството. Мнозина мислят така за мене, и не без основание. Ето и днес сядам да пиша, за да изразя пак недоволство и да правя забележки. Но да видим за какво всъщност става дума и дали не заслужавам по-голямо разбиране от страна на ватиканските власти.

Когато говорят за мен, говорят като за някакво муле. Аз наистина съм товарно животно. Полага ми се да рисувам и да вая, но не ми се полага да заема някоя „служба“, почетна длъжност или нещо подобно. Мулето го товарят и толкова. Когато си има работа с хората, то знае само да рита — не е способно да се нагажда към тях. Та и аз като не мога да правя това, по-добре да ме държат настрана. Така се е говорело за мен, поне до днес. Но нека продължа и обясня по-добре какво имам предвид.

Струва ми се, писах вече, че преди време Браманте бе назначен за пазител на печата. На мене например никой не ми е предлагал такава длъжност. Тогава си помислих: „Поради възрастта си Браманте има предимство пред мене.“ Затова не повдигнах въпрос и никому дума не казах.

Сега друга такава „служба“, за която не се иска труд, а носи доход, се намери за Рафаело. Питам се защо този път е ред на Рафаело, а не на мен? Защо никой не взе под внимание, че съм по-възрастен от него с осем години и имам по-голямо основание да бъда предпочетен, защото работя за папата от доста години насам, докато той започна само преди няколко месеца?

Мисля, че сега с право роптая, недоволствам и ругая нарушителите на реда и закона. Не аз ритам като магаре — мене ме ритат. Този, който пристигна последен, бе зарадван тутакси с назначение на длъжността „писар на апостолическите бреви^[7]“. Назначаването стана с документ, връчен му лично от папа Юлий II. Сега Рафаело заема освободеното от клетия Винченцо Капучий място — „писар на апостолическите бреви“ с всички „почести, задължения и възнаграждения“, които то носи. Задълженията обаче Рафаело оставя за другите — казаха ми, че досега не е стъпил изобщо в новата си канцелария. Съвсем не му е до нея, но от „почестите и възнагражденията“ сигурно няма да се откаже.

 

Облагодетелстването на Рафаело — защото то си е именно такова — ме жегна по много причини. В него съзирам преди всичко, криво или право, проява на незачитане към мене; освен това то показва колко високо ценят младия художник от Урбино. С една дума той, едва двайсет и пет годишен, успя за няколко седмици, да не кажа, за няколко дни, да спечели благоволението на Юлий II, на курията и на аристокрацията; сдоби се с длъжност, дори без да я е искал. Смешното в тази работа е, че „писарят на апостолическите бреви“ не умее изобщо да пише. С големи усилия е успял да се издигне над неграмотността на баща си.

Ако папата и неговите съветници имаха желанието да действат безпристрастно, то тази привилегия следваше да бъде отказана както на мене, така и на Рафаело. Постъпвайки другояче, те ме унизиха незаслужено, въпреки че младият художник няма нищо общо с това. На него длъжността му беше просто „предложена“.

Преди няколко дни разговарях с Джулиано да Сангало по този въпрос, но той не откри нищо нередно в това. За моя приятел облагодетелстването на Рафаело било нещо „съвсем естествено“.

— Ти не подхождаш за някои служби — заключи Джулиано. — Разбери го най-после!

Приятелите ми и всички, които ме познават, имат погрешно мнение за мене и много е трудно то да се промени.

Не обичам да се самозаблуждавам. Разбирам с горчивина, че всеки ден губя по малко от почвата, спечелена от мен в Рим, пред този младеж, който върви напред с усмивка на уста. Той си проправя път, без да си е заслужил някакъв укор. По отношение на мене не е постъпвал лошо, против мене не е продумвал дума, дори пред Браманте, на когото е толкова приятел, колкото и на другите — ни повече, ни по-малко. Никой не е в състояние да го привлече напълно на своя страна. И в това е силата му на човек, когото навсякъде приемат. Когато го срещам, вдига ги ме поздравява сърдечно. Аз пък се старая да го избягвам и често успявам. Не зная защо, но като го видя, нещо ме кара да се отдалеча. Понякога си казвам: „Ако го срещна днес, ще се спра да поговорим.“ Но, както казах, не успявам да си го наложа.

Откакто е в Рим, този момък ме хвърля в особен смут, от който се отърсвам само като го избягвам. И като си помисля, че преди шест-седем години дойде при мен като ученик при учителя! Сега не зная защо, но в негово лице виждам опасен съперник. Разделят ни навярно разкошът, в който той живее, и хората, които го заобикалят, а може би и самият му начин на живот, съвсем противоположен на моя. И двамата сме настанени близо до Ватикана — аз в скромна къща до църквата „Санта Катерина“, той в господарски дом в Борго. Симпатиите на хората при двора и на всички останали са изцяло на негова страна. Винаги си го оспорват, устремени към него като към някакъв спасител.

Мисля си сега за голите тела, които изписвам в Сикстината — за тези роби, които, опрели нозе на каменни пиедестали, гледат зрителя отгоре или отвръщат поглед от него, загрижени само да се предпазят от бурята, която ги връхлита. Именно така ще бъдат изобразени моите роби, включително и тези, които засега са нарисувани само на картон. Всеки ще бъде различен от другите. Лицата им ще изразяват безразличие или презрение към зрителя, който ги гледа. Обща за всички ще бъде дивата им, необуздана сила.

Пророците и сибилите ще изразяват различни чувства. Ще им дам образи на мъже и жени, каквито срещам по улиците. Никакви ореоли, сияния, благочестиви изражения и други такива неща. Всичките ми герои ще бъдат такива, синове на едно семейство.

Светът, който искам да изобразя в Сикстинската капела, е свят на обикновени хора, на обикновени, близки на всички ни идеи. Мнозина искат Рафаело да помести портретите им във фреските, които работи в папските покои, и той се съгласява, защото неговият свят е и техен свят. Но аз съм сигурен, че никой няма да дойде да ме моли да го изобразя върху потона, обзалагам се, че на никого от тези господа, и млади, и стари, няма да е приятно да се разпознае във фигурата на някой роб или пророк, или в който и да е герой от сцената на потопа. Светът на моята живопис е твърде различен от модния свят, тъй скъп на Рафаело; той може да поражда всякакви размисли, но не и да поощрява суетата или да удовлетворява глупави амбиции. Моят е свят, който приобщава и побратимява всички.

 

 

Иска ми се да свържа в единна композиция сцените на първородния грях и на изгонването от рая, които първоначално бях намислил да изпиша поотделно. Имам да рисувам още много неща и ми е необходимо пространство. Имам чувството, че изписаните вече сцени сякаш се разширяват и преливат една в друга. Боя се понякога, че Сикстинската капела започва да става тясна. Това ме обърква, сякаш в слепите ми очи удрят чукове и ударите им се усилват, когато във въображението ми изникват все нови и нови сцени и образи. При това целият цикъл на свода трябва да бъде от девет сцени, обрамчени от дванайсет сибили и пророци, както и от фигурите, поместени в осемте люнета и четирите сводови пазви. Общо фигурите са около триста и в скиците е определено мястото на всяка една от тях. Тогава за какво се тревожа?

Сводът е такъв, какъвто е — не мога да го уголемя, за да вместя нови сцени, каквито постоянно ми идват наум. Трябва да разбера това веднъж завинаги. За да няма неприятни изненади, необходимо е само да се придържам към утвърдения вече замисъл за цялостната работа. Само така терзанията, които ме връхлитат понякога, ще изчезнат. Като гледам подготвителния картон, чувствам се пълен господар на свода и ме обзема сладостно, макар и преходно, чувство на покой. Редом със стенописите в бъдещите папски покои Рафаело продължава да рисува мадони и портрети. Поръчки му валят отвсякъде, както когато беше във Флоренция, и той не е в състояние да приема всичките. Тези дни е започнал портрета на Юлий II, седнал на кресло до работната си маса.

Ако папата желае да има портрет, той правилно е избрал художника. Рафаело е майстор в изкуството на портретното изображение. Имайки благоразположението на папата, той ще вложи цялото си старание да го задоволи. Така престижът му ще порасне още повече, а това ще му донесе нови поръчки. Обаянието й известността на този млад човек са вече толкова големи, че е трудно да бъдат надминати.

Тези дни го видях на три пъти да излиза от Ватикана. И всеки път прозорците на къщите се отваряха и множество очи го следяха, докато той минаваше. От дюкяните излизаха хора, любопитни да го зърнат — както се случваше и във Флоренция. Той се движи винаги със своите помощници, със свита от почитатели. Жените се чувстват още по-силно привлечени, отколкото мъжете. Но той само се усмихва и отминава. Бърза и не се спира, за да ощастливи някоя от тия жени, сред които има млади и толкова красиви, че да си загубиш ума. Продължава пътя си усмихнат, защото го очаква една жена, пищна като венецианка, с много черни коси, с печално, но живо изражение. С една дума, твърде красива жена, влязла случайно в живота на младия художник, поразявайки го с погледа на своите безподобни кестеняви очи. Той я е приел в къщата си и сега живеят заедно. Казват, че можел да работи спокойно само в нейно присъствие. Толкова бил привързан към нея, че понякога я водел със себе си на скелето в залата, където рисува.

Сега маркиджанецът изглежда като преобразен. Струва ми се, че лицето му е станало малко по-бледо. А жената вече е известна в цял Рим, навсякъде е почитана, въпреки че е държанка. Много от римските аристократки й завиждат и биха желали да са на нейно място. Говори се, че Рафаело вече е нарисувал портрета й. Казва се Маргарита^[8] и е дъщеря на човек от народа, който живее при Порта Сетимиана, отвъд Тибър.

Тези сведения получих от моите чираци. Ще добавя, че в ателието на Рафаело се стичат много хора. Отиват там за всякакви услуги и той се старае да задоволи всички: приема за ученик някое момче със склонност към изкуството, раздава милостиня, застъпва се за освобождаването на затворници, поема грижата за чеиза на бедни моми. Не пилее пари за угощения и разгулни празненства като Браманте. Животът му е праволинеен и е прозрачен като изворна вода. Обича разкоша и живее в разкош, но без излишества. Обикна една девойка и си я взе. Обича работата си. Привързан е и към религията. Със сигурност знам, че когато е във Ватикана, често присъства на литургията, която Юлий II отслужва почти всяка сутрин в частния си параклис или в Капела Николина. Маркиджанецът има значи и това предимство: малцина биват допускани на папското богослужение. Авторитетът на Рафаело расте и в обществения живот. В Рим той вече е личност от първа величина. Видни литератори, учени, придворни се домогват до благоразположението му.

Ако в това отношение трябва да говоря за себе си, ще кажа, че не умея да живея като другите. Не умея дори да се обличам прилично. С моята коса, която оправям само в редки случаи, с очи, възпалени от боите, с грубите си селски дрехи често се чувствам откъснат от всички, без действително да е така.

Обстоятелството, че не участвам в живота на папския двор, все повече ме тласка към един свят, еднакво чужд и на знатните, и на простолюдието. Бих казал, че е само мой свят. В него се чувствам пълен господар, абсолютно свободен. Не правя никакви отстъпки пред нравите и порядките на двора, на богатите и на народа. Животът ми е изцяло отдаден на изкуството и на онова, което виждам около себе си. За мене изкуството не е средство за добиване на известност, а израз на смирението на художника. Питам се понякога дали не изразявам смирението и надеждите на целия наш народ.

Въпреки че писах за Рафаело, ще се върна накратко на същата тема. Приемам славата му за такава, каквато е: щастлив жребий, съвпаднал с характер, какъвто няма друг на земята, и с умението да се живее, чиято тайна не знае никой друг, освен него. Често съм слушал да говорят същото и образованите хора във Ватикана.

Да не пропусна да отбележа, че кардиналът на Павия, папски легат в Болоня, изглежда, не се е придържал напълно към нарежданията на Юлий II — но не зная колко са достоверни тези новини. Все по-настойчиво се говори, че папата скоро ще замине за Болоня. Като че ли този път е решил да изгони рода Есте от Ферара.

Възнамерявам да купя още един чифлик близо до Флоренция — може би в Ровенцано. Ще възложа на баща ми да се занимае с тази работа. По тези въпроси той е много вещ.

 

 

Имам да запиша нещо, отнасящо се до Браманте. Ако оставя да мине време, ще го забравя.

Преди време папата ме повика в работния си кабинет. Явих се с малко закъснение и много се изненадах, като го заварих заедно с Браманте. Този път папата се усмихваше приветливо и веднага ме покани да седна. Браманте обаче съвсем не беше усмихнат и ме поглеждаше докачено. Предположих, че нещо го тревожи. Още не знаех повода за папската покана. Но веднага се досетих за какво става дума, когато Юлий ме попита какво вярно има в някои мои забележки, направени на всеослушание по повод на разрушенията в старата базилика „Св. Петър“, извършени по нареждане на Браманте от помощника му Джулиано Лено. Тогава заговорих, както се казва, без всякакви задръжки и без да обръщам внимание на присъствието на Браманте. Казах, че е разрушил ценните мозайки на старата сграда, които при малко по-добро желание са могли да бъдат запазени. Казах, че със същото настървение е разрушил и хора на църквата „Санта Мария дел Пополо“, където е допуснал и други кощунства. Напомних на папата за унищожаването и на други старини и ценности, като например в „Сан Пиетро ин Винколи“, извършено от Браманте, без да се погрижи да спаси поне нещичко от тях.

Браманте ме слушаше в пълно мълчание, като ненавистта, която долових отначало у него, се замени с нещо подобно на усмивка. Това ме накара да му припомня случая с червените и зелените колони на старата базилика „Св. Петър“.

— Те поне можеха да се запазят — добавих, обръщайки се към папата. — Не беше необходимо да се заравят така набързо в земята. Тогава Браманте възрази, обръщайки се и той към папата, че пренасянето на колоните на друго място щяло да струва много време и пари.

— Излишно пилеене на труд, време и средства — всичко нахалост, ваше светейшество…

Думи на предпазлив ласкател. Това не беше трудно да се разбере.

Най-много се учудих накрая, когато маркиджанецът на всичко отгоре се опита да „оправдае“ мен за онова, което бях казал.

— Микеланджело е млад… — каза той — неопитен е в строителните работи, затова трябва да му се прощава.

Така той намери най-подходящия начин да приключи разговора, но аз му дадох да разбере, че съвсем не съм склонен да приема заключението му и оставам твърдо на становището си.

Папата на два пъти ме подкани да сниша тона и да говоря „по-спокойно“, но не се намеси в препирнята ни. Накрая препоръча и на двама ни да живеем в „братско съгласие“.

Излязох пръв от папския кабинет и се върнах в Сикстината, задоволен или по-скоро огорчен, защото разбрах, че въпреки приказките ми всичко ще си остане както е било. Приказки, хвърлени на вятъра. Моето мнение за „действията“ на маркиджанеца споделя и Джулиано да Сангало. Той е осведомен и ме държи в течение на всичко, но не пожела да рискува и да докладва на папата за поразиите, извършени от Браманте. Аз пък не се срамувам, че имам тази смелост. Джулиано говори охотно против маркиджанеца, но въпреки всичко си остава негов „пръв сътрудник“ при строежа на новия храм „Св. Петър“. Можеше да се опита да спаси нещо от старата постройка, но преди време ми призна, че всяка негова намеса щяла да бъде „напразно усилие“. Повече е невъзможно да се предприеме нещо, за да се обуздае безогледното бързане на Браманте и да му се попречи да руши така настървено. Това беше последният ми опит да го накарам да се отнася с по-голямо уважение към старините. За всяко свое начинание той умее да намира привидно разумни оправдания, така че да го приемат със затворени очи като „болезнено, но необходимо“, както сам често обича да повтаря.

Към този човек с голяма уста, лъскав лоб и малки очи не храня особена симпатия. Той ми е чужд както по начина си на живот, така и по разбиранията си. Всички са съгласни, че той е „съвременен художник“, но аз съм повече склонен да го приема за съвременен само доколкото е амбициозен. Спечелил си е прозвището „майстор рушител“ заради унищожителните си подвизи и го носи с гордо вдигната глава. Присъствието му на строителните площадки буди голямо възхищение, особено когато го виждат как насърчава работниците и надзирателите да бързат. На своите сътрудници, сред които е и приятелят ми Джулиано, той умее да предаде онзи импулс за работа, който на свой ред получава от папата. Тези дни го видях по местата на новите разрушения, предприети близо до флорентинския квартал, отвъд Тибър. Там по нареждане на Юлий II започва строежът на права и широка улица, която вече всички наричат Джулия по името на папата. На хората, които се противяха и се съмняваха в необходимостта от такива разрушения, Браманте невъзмутимо повтаряше да бързат с разчистването на всичко по протежение на новата улица. Началото й е близо до моста Сант’Анджело. Ще свършва при моста Систо.

 

 

Вече съм загрижен, че скоро ще се наложи скелето в Сикстинската капела да се разглоби и премести, за да мога да завърша фреските. Това е все пак приятно вълнение, защото наближава да видя края на работата си над първата половина от свода. Окуражава ме и нещо друго много важно: сега работя много по-бързо — мога да кажа, че най-после овладях до съвършенство техниката на фреската. Мисълта, че е възможно отново да се появи плесен по мазилката, не ме тревожи. Дори папата е доволен от хода на работата.

Имам чувството, че тялото ми все повече се свива на топка. Шията ми е издута, сякаш имам гуша. Дясното ми рамо е по-високо от лявото, главата ми е като килната назад. Когато трябва да разговарям с някого, не мога да насоча погледа си към него въпреки болезнените усилия. Говоря, а очите ми гледат встрани. Папата също забеляза това и ме посъветва да не работя „някой и друг ден“. Аз обаче не мога да се откъсна от свода и всеки ден бързам за капелата, където още с влизането си се чувствам по-добре. Горе, под потона, тялото ми заема положението, с което вече е свикнало, и не ме измъчва: болките в костите изчезват, очите ми се оправят, силите ми се умножават и работя спокойно. После, когато тъмнината ме застави да прекъсна работата, болежките ме налягат отново, ненаситни като червените полски мравки. Такава е наградата за труда ми, която ме очаква всяка вечер.

Сега да поговоря за друго. Преди известно време повиках от Флоренция сина на Пиеро Басо, за да се грижи за домакинството ми. Но той по цял ден се занимава с глина, рисува и си губи времето с безполезни неща. Ако такива са били намеренията на бащата и на сина, той е трябвало да си остане във Флоренция. Бях наистина обещал на момчето, че при мене ще може да рисува, ако има желание, но само по няколко часа, а не през целия ден, та и през нощта, както прави напоследък. Бащата ме уверяваше, че синът му ще върши всякаква работа, ще се грижи за мулето ми и ще спи и на земята, ако се наложи. Ако синът проявява такава склонност към изкуството, баща му си е направил криво сметката. Трябва ми човек, който да ми помага, особено сега, когато другият ми чирак е болен. Нито мога, нито искам аз да ставам слуга на момчето.

Тези дни писах на баща му и го предупредих да намери начин да си вземе сина. Впрочем и за него ще бъде по-добре да се върне във Флоренция, защото само там ще може да се отдаде напълно на рисуване и на учение. Не ми се иска да го жертвам за поддържането на дома ми. Трябват ми момчета, свикнали на труд и дори на лишения, а не такива, които мечтаят да станат художници.

Като се върне вкъщи, момчето, поощрявано и от баща си, сигурно ще има да разправя много за мене: „новости“ за моите навици, за характера ми и за други неща. Баща му ще измъкне от него сведението, че никога не е виждало жена в дома ми, че живея като скот, че се храня като бедняк и какво ли не още. Но в никакъв случай няма да си припомни, че той, Пиеро Басо, за да се отърве от момчето, ми предложи дори да спя с него. Сега този идиот ще си получи обратно сина и това е най-уместният отговор, който мога да му дам.

Чиракът, когото лекувам у дома си вече от около месец, реших да изпратя при брат му, който живее отвъд Тибър. Дотегна ми да се грижа за него. Домашните му не дойдоха нито веднъж да го видят. Той сега е по-добре и за близките му не ще бъде много тежко, ако се прибере при тях. Когато се оправи окончателно, ще може да се върне пак при мене.

Поддържането на къщата доста ми тежи — чистене, пазаруване, грижи за чираците, за мулето… Съветват ме да се оженя. Жената би поела грижата за домакинството. Женитбата щяла да внесе ред в живота ми. Щял съм да ходя добре облечен и изобщо щяло да има кой да ме гледа добре. Това обаче е разговор, на който ще се върна друг път.

 

 

Във Ватикана много се говори за портрета на Юлий II, нарисуван от Рафаело. Тези дни ми го показаха в преддверието на папския кабинет. Изписан е с присъщата старателност на маркиджанеца в най-добрата флорентинска традиция Юлий II с пръсти, отрупани с пръстени и скъпоценни камъни, е седнал, опрял ръце на работното си кресло с високо облегало; облечен е в бяло и червено; главата му е покрита, брадата е бяла. Тази брада и лицето на папата образуват възхитителен контраст с червения цвят на късата наметка и шапката му. Сетне голямото бяло петно на туниката с безбройните й дипли, подредени майсторски и изглеждащи леки като пера! Целият портрет оставя у зрителя много приятно впечатление. Бих казал, че радва окото. Това е живопис, която „се харесва“, както се казва. Добра живопис по вкуса на старите флорентински майстори. Живопис, красива и като форма. Цветовете са положени и съчетани с умение, композицията е превъзходна. Юлий II леко е свел поглед, устните му са почти стиснати. Папата изглежда точно така — приликата е изключителна. В Рим единствен Рафаело е способен да направи такъв портрет.

Казаха ми, че сега младият художник работел още един портрет на папата в една от станците. Този път Юлий II ще бъде изобразен като Григорий Велики, заобиколен от много други личности. Както изглежда, Рафаело ще изпише много портрети в своите стенописи — на живи и покойници. Така той угажда и на мъртвите. Достатъчно е някой да се обърне с молба към него. Бих го нарекъл „Рафаело образописеца“. Намирам, че тази негова склонност да портретува хора е най-видимата страна на изкуството му, която не крие никакви тайни, която разкрива истинската „същност“ на художника и му носи слава. Аз откровено казано, не мога да си представя как бих могъл да правя толкова много портрети. Не би ми доставяло удоволствие да рисувам, ако имах постоянно пред себе си лицето на някой глупак и две очи, които ме следят непрекъснато. Когато работя, искам да съм сам, забравен от всички. На Сикстинския потон, колкото и огромен да е, няма да има нито един портрет. Впрочем на всеки, който ме моли да го представя в образа на някой пророк или на която и да е друга от моите фигури, неизменно отговарям: „Каква полза?“

Аз създавам моите герои със собствения си ум. Не ги вземам нито от средите на богатите, нито от средите на бедните. На свода на капелата няма място за членовете на римската курия, нито за техните роднини или за други хора. Аз работя за всички и никой не ще има привилегията да се види изобразен. Лицата на тези търтеи и негодници никак не ме вдъхновяват. Хората, които бих могъл да портретувам, са далеч от съзнанието ми на художник, от човешките ми интереси. Аз гледам света и неговия създател, съзерцавам всеобщото. За отделния човек се сещам само доколкото ми го налага всекидневният живот.

Ако баща ми поискаше да нарисувам портрета му, бих се изсмял в лицето му: „Каква полза?“ Същото се отнася и за братята ми. Дори на самия себе си казвам „Каква полза?“, когато ми мине мисълта да се портретувам.

Сещам се пак за баща си и за братята си. От известно време насам мисля да им подаря всичките си пари, вложени в банката „Санта Мария Нуова“, и чифлиците около Флоренция. Може би така ще успея да реша веднъж завинаги всички проблеми на нашето семейство. Тогава навярно моите отношения с домашните ми ще вземат друг обрат. Ще се освободя от куп досадни неща и преди всичко от толкова много грижи. Но брат ми Джизмондо е ленивец като Джовансимоне, а баща ми не умее да ръководи семейството с твърда ръка. Следователно колкото и да са парите и чифлиците, те ще бъдат набързо пропилени и все едно че нищо не съм направил. Трябва още да помисля, преди да реша да говоря с баща си.

Не ми дава покой и друга една мисъл: ако успея да запазя част от състоянието си, бих могъл някога да възвърна на семейство Буонароти прежното му достойнство. С една дума, бих искал парите ми да отидат само у едного, само у един Буонароти, за да може да живее той достойно и да продължи рода ни, който все още има фамилен герб. Но не виждам никой от братята си да е способен на такова нещо, да е привързан към рода. Нито дори Буонарото, когото смятам за по-добър от другите. В отношенията ми със семейството най-много ме измъчва мисълта, че всичките ми усилия ще отидат напразно. Както изглежда, членовете на фамилията Буонароти във Флоренция нямат никакви стремежи в това отношение. Не се срамуват да обитават още мишата дупка на улица Моца и не си дават труд да потърсят по-прилична къща. Аз пък от години мечтая за това с цялата си душа. Дюкянът, който им купих във Флоренция, изостри още повече отношенията в семейството. Изобщо амбицията ми да издигна рода ни се сблъсква с безразличието на всички вкъщи.

Искам да отбележа, че Бачо д’Аньоло, който е упорит като муле, все още живее с мисълта да завърши барабана на купола на Филипо Брунелески. Той остана единственият защитник на собствения си проект, но въпреки това отказва да признае правотата на моите възражения. Преди да напусне Флоренция, добре го нахоках и по същия начин постъпих с настоятелството на катедралата „Санга Мария дел Фиоре“. Но резултатът е, че сега вече няколко арки на Бачо опасват част от барабана и се подготвя поставянето на други. Като се върна, ще го накарам да събори всичко или да се откаже от работата. Дадох клетва за това пред себе си. Недомислиците на разни натрапници не бива да вземат връх в произведението на друг.

 

 

Днес мога да запиша, че първата част от моите фрески в Сикстинската капела е завършена. Работата над другата половина на свода ще започна със Сътворението на човека. Ще работя вече по-бързо, тъй като няма какво повече да уча, нито пък ще се налага да променям сцени, да премахвам плесени и да се притеснявам с помощници. Работата ще върви нормално — предвидена е почти всяка подробност. Надявам се, че и папата ще престане да ме безпокои със своите „съвети“, които никога не са ми служили за нищо. Нека си се занимава с делата на църквата и на управлението и да ме остави аз да си гледам моята работа.

Тъй като стана дума за Юлий II, преди няколко дни той се отправи към Болоня с отколешното си намерение да завладее Ферара. Със себе си взе и Браманте — ще му бъде необходим за фортификационни работи. Папата напусна Рим начело на многобройна войска, решен да прогони фамилията Есте от Ферара. Може и да успее, стига френският крал да не узнае за намерението му. Но да оставим това — нещата ще се изяснят през следващите седмици.

Юлий II замина, без да остави нареждания за работата в Сикстината, а му беше известно, че скелето трябва да се разглоби и издигне наново под другата половина на свода. Аз не разполагам с пари, за да се заема с това и не зная какво да предприема. За мое успокоение ще кажа, че най-после дойде време за почивка. Очите ми отново ще свикнат да гледат като очите на другите хора, костите ми, надявам се, ще заемат правилното си положение. Най-много ме безпокоят раменете: лявото ми рамо сякаш скала го притиска и се движа приведен на една страна като недъгав.

 

 

Сега всеки във Ватикана може свободно да разглежда фреските ми. Не успях да забраня достъпа до Сикстинската капела, защото желаещите да видят стенописа се оказаха много, а любопитството е огромно. Сред посетителите в капелата, освен висшите духовници и учените при двора, забелязах тези дни и художници и занаятчии. Видях обърнати към потона лица, глуповато смаяни; видях прелати, които с усилие прикриваха изумлението си от голотата на моите фигури. Дочух някои да приказват за чудо, както и още по-смешни нелепици.

Сред младежите, наобиколили Рафаело, който беше дошъл вчера в капелата, долових израз на възхищение към мене. Ако са очаквали някакво посредствено произведение, сега ще променят мнението си. Учителят им често се усмихваше може би защото бе съзрял нещо на свода, което би могло да му бъде полезно. Маркиджанецът никога не разглежда творба, която го интересува, без да извлече нещо от нея за собственото си изкуство. Ще добавя, че лицето му изглеждаше просто преобразено, като че наблюдаваше зрелище, погълнало изцяло мисълта му. Не знам какво му е минавало през ума в този момент.

Вчера именно, почувствах отсъствието на папата — отсъстваше само той, главният поддръжник на тази моя творба. Убеден съм, че никой, освен Юлий II нямаше да помисли за изписването на Сикстинската капела. Всеки друг би сметнал такава задача за неосъществима. Заслугата на този папа към изкуството е в щастливите му прозрения. И в това, че прокарва — бих казал по-скоро, налага — идеите си с трогателна воля.

Ето че започнах да възхвалявам папата! Но в същото време си мисля за отпътуването му за Болоня. Замина, без да остави разпореждания за мене. Това е истината и аз се тревожа, защото не съм спокоен като Рафаело — за него заминаването на папата е без значение. От два месеца чакам съобщение от Болоня, за да издигна наново скелето. Но по-добре да оставя тези приказки.

Бих искал да отида във Флоренция без мъчителни мисли за Сикстината. Безброй пъти вече се каня да напусна Рим за няколко седмици и все не мога да се реша. От една година постоянно обещавам на домашните си, че ще ги навестя. Скоро ще направя това пътуване, за да разбера между другото какво става вкъщи, където кавгите не престават. Исканията за пари също зачестява. По този въпрос писмата, които получавам от дома, са твърде ясни. Но пак попаднах на тема, която ще ми отрови деня.

Напоследък започнах отново да пиша стихове — различни мисли за здравословното ми състояние, за работата над Сикстинския потон и за една тукашна жена, красива като Венера. Съвършено божие създание. Пиша стихове и за оръжията, които се коват тук за войната срещу Есте, Бентиволио и френските им съюзници.

 

 

Сега, като виждат, че не съм зает със Сикстинската капела — надявам се обаче скоро да се върна там — ме отрупват с поръчки за портрети и скулптури. Ако ги приема, ще имам работа за доста години. Тук не си дават сметка, че нямам ученици, които да изпълняват тези поръчки по набързо дадени от мене указания.

Моите творби не са предназначени за картинните галерии на княжеските дворци, нито да красят салоните на куртизанките или работните стаи на частни лица. Не работя, за да задоволявам любопитството на този или онзи. Надявам се, че след смъртта ми никой не ще си позволи да продава или купува мои произведения. Аз работя именно с това съзнание, което не ми позволява да правя портрети на красиви жени или на така наречените знатни кавалери. Ще създам портрет на цялото човечество, в който всички ще могат да се видят и да научат нещо за себе си.

 

 

Искам да отбележа, че вчера отидох сам в Сикстинската капела, за да остана насаме с моите картини. В главата ми закръжиха стари видения и съмнения като въртележка от странни спомени — но спомени от далечни неща, които сякаш не са се отнасяли до мене и не са тровили сънищата ми. Признавам все пак, че овладях техниката на фреската именно под бича на тези видения. Благодарение на тях не се отказах от работата си. Нямах учители да ми казват: това направи така, онова — иначе. В началото работата ми в Сикстинската капела вървеше бавно, после потръгна. Но не настояванията на папата допринесоха за това. Те за мене бяха всякога празни думи. Когато, поучен от всекидневния опит, стигнах с фреските до средата на свода, изписах сътворението на жената с такава лекота, с каквато не съм работил по-рано. Никакво препятствие не може да затрудни работата ми. Всъщност трябва да добавя, че нищо не пречи на Юлий да я провали: достатъчно е да му хрумне нещо друго и да реши, че тези фрески не го интересуват повече. Спокойно би могъл да каже: „Стар съм. За капелата ще се погрижи моя приемник.“ Боя се наистина, че мога да чуя тези думи от него, и те ще сложат край на всичките ми надежди. Не бих могъл да кажа, че в това отношение съм съвсем спокоен. Юлий II е човек променчив. Почти от два месеца очаквам нареждането му за подновяване на работата.

Някаква враждебна съдба тегне над творбите ми и често се забавлява, като ме измъчва, като ме подхлъзва, като се надсмива над усилията ми. Какво щеше да струва на папата да ми беше казал, преди да напусне Рим: „Ето ти необходимото. Погрижи се да издигнеш отново скелето и завърши работата си.“ Ако беше станало така, сега нямаше да се измъчвам. Но аз ще отида в Болоня, този път, за да защитя правата си. И ако папата не ме изслуша, ще напусна Рим с риск да ме принудят да се махна от Италия.

Може би друг на мое място щеше да разсъждава различно; може би щеше да му бъде все едно дали ще завърши работата си или не. При мен не е така: аз страдам, когато моя творба остава незавършена поради безразличието на други. Прикован съм като роб към работата си и ставам свободен само като я видя завършена.

Мисълта за всяка изоставена творба не ми дава покой особено когато ме обзема усещането, че губя всякаква воля за работа или че поради собствените ми мисли всяко начинание ме затруднява. Горко ми, като си помисля например за паметника на Юлий II или за фреската, която трябваше да изпиша в двореца на Синьорията. Особено представата за тази, последната творба е непокътната и жива у мен и понякога имам чувството, че ме изгаря като пламък отвътре. Поради тази и други причини не мога да се примиря с прекратяването на работата в Сикстинската капела. Папата навярно не знае всичко това, но аз ще му го обясня в Болоня, във Ферара, навсякъде, където го срещна. От Флоренция ми писа една монахиня, която твърди, че е моя роднина по майчина линия. Иска от мен някакво „пожертвование“. Утре ще й пратя по пощата пари и тя ще ги получи чрез баща ми.

Очите ми вече се оправят и постепенно възвръщам силите си, изразходвани в Сикстинската капела. Чувствам общо подобрение. Ако не беше мисълта за продължаването на работата, бих казал, че съм доволен от сегашното си състояние. Все пак безпокои ме малко, че плещите ми не заемат нормалното си положение. Лявото ми рамо все още е по-ниско от дясното.

 

 

Напоследък се видях на няколко пъти с Джулиано да Сангало и се наложи да приемам вкъщи разни хора, дошли от Флоренция. Старая се да бъда любезен със съгражданите си, които идват да ме видят. Сега, когато прекарвам времето си далеч от Сикстинската капела, изпълнявайки по този начин и съветите на придворните лекари, мога да ощастливя своите почитатели, като им отделям по малко време в тези дни на изчакване. Казвам „ощастливявам“, защото под никакъв предлог не желая да се срещам с хора, когато работя.

Питам се понякога защо баща ми Лудовико не е дошъл досега да ме види. Може би го разколебават неговите шейсет и шест години — пътуването от Флоренция до Рим не е леко дори за хора по-млади от Лудовико.

Сега искам да засегна един друг въпрос. Отнася се до Джулиано да Сангало и Якопо Гали.

Преди три-четири дни аз и Джулиано бяхме на вечеря у Якопо. Не бях в добро настроение, както не съм и сега, защото съмненията ми относно намеренията на папата продължават да ме държат в състояние на тягостно напрежение. Това е нещо като болест, която, както казва Джулиано, се лекува само със „здрав разум“, „търпение“ и тям подобни.

След вечеря стана дума за фреските ми в Сикстинската капела. Якопо започна с обичайните похвали, които не ми бяха много приятни, още повече че присъстваше и Джулиано. От похвалите преминахме върху прекъсването на работата и аз съвсем неприкрито изказах опасенията си.

— Как можете да се съмнявате в намеренията на папата? — попита Якопо.

— Защо тогава той не ми нареди да преместя скелето и да продължа работата?

Тук се намеси Джулиано:

— Нищо не ти пречи да работиш над фреските. Папата не ти е казвал да спреш работата…

— А откъде пари за скелето? — възразих аз.

— Преди няколко месеца папата нареди да ти наброя неколкостотин дуката… пари не ти липсват…

Приказките на Джулиано не ми допаднаха, но все пак отговорих, че парите, получени от ватиканската хазна, съм изпратил на домашните си и на банката „Санта Мария Нуова“, че не съм в състояние да поема сам разноските по преместването на скелето, и то без изричното нареждане на папата.

— Е, тогава чакай нарежданията му. Но чакай спокойно… като Рафаело.

— Рафаело! — възкликнах и скочих от мястото си. — Обзалагам се, че на Рафаело папата е дал съвсем точни указания, преди да напусне Рим.

— Папата постъпи с Рафаело така, както и с тебе. А Рафаело продължава да работи, без да се безпокои и без да вини, когото и да било. Започнах да губя самообладание. Думите на Джулиано ми прозвучаха като скрит упрек. Затова възразих решително:

— Но Рафаело няма грижата за никакво скеле.

— Рафаело е умен. Ръководи се от здравия разум — това е истината.

— А аз? Какъв съм аз? — попитах, повишавайки тон.

В това време Якопо Гали застана между мене и Джулиано с намерението да сложи край на пререканието и да промени темата. Но аз настоях, без да обръщам внимание на Якопо:

— И така, аз какъв съм?

Тогава Джулиано се реши:

— Ти си един…

— Хайде, говори де! Кажи какъв съм! — упорствах аз.

Джулиано замълча, гледайки ту мене, ту Якопо. Аз обаче държах да се изкаже докрай. Затова, сядайки на мястото си добавих:

— Разбрах. За тебе аз съм луд… в двора и други мислят същото за мене.

Сега приятелят ми побърза да ме прекъсне:

— Не. Исках да кажа само, че си неблагоразумен.

После добави:

— Само неблагоразумен, понякога.

Джулиано беше прав. В някои случаи аз наистина съм неблагоразумен, в смисъл че не разбирам съображенията на другите, но другите пък не разбират моите. Рафаело обаче има изумителната способност да разбира и другите, и себе си. Затова той винаги е прав и спокоен, а аз не съм.

Напоследък често оставам насаме с моя гений и разговаряме с него. Вчера и чиракът ми Джовани забеляза това. Бяхме вкъщи и той ми рече:

— Майсторе, говорите си сам.

— Никога не си говоря сам сопнах му се аз.

— Казвам ви самата истина.

Но Джовани беше прав, както и Джулиано на вечерята у Якопо Гали. По отношение на мен всички имат или могат да имат право, защото аз съм този, който не е прав. Виновен за това е моят гений — той внезапно се пробужда в мен и започва да ме измъчва, вместо да ме остави на мира. Когато говоря с другите и когато говоря със себе си, почти винаги това става по негово внушение и той именно ме прави да изглеждам „неблагоразумен“, както се изрази добрият ми приятел Джулиано.

За кой ли път вече имах чувството, че потъвам в дълбоките води на моите тревоги. Сикстинската капела поглъщаше всичките ми мисли, всъщност тя единствена ме измъчваше. „Какво да сторя? — питах се аз. — Бива ли да бездействам и да чакам напразно нареждания и пари от Болоня?“

По цели дни ме глождеше и разкъсваше мисълта за изоставения свод. Не ме занимаваше нищо друго. И всяка вечер, в един и същи час, си повтарях все същото: „Днес можех да изпиша още една част от свода.“

Пред очите ми изплуваше образът на папата. Виждах го обзет от съмнения, загубил въодушевлението си, погълнат вече изцяло от войната, затънал в грижи с войската си под стените на Ферара. Но виждах и Браманте как съветва Юлий II да остави Сикстината така, както си е, как му нашепва и други пагубни съвети. Маркиджанецът можеше да ме съсипе. Бидейки в Болоня, имаше възможност да разправя на папата каквото си иска, без аз да мога да се защитя.

Защо се бавех? Защо не тръгвах за Болоня? Мъката ми беше голяма, но понякога се чувствах смешен: „В тази война е заложено бъдещето на папата. Не му е до мене на него сега — други неща има той наум.“ Виждаше ми се безсмислено да отида там и да го занимавам със Сикстинската капела, с работата си, със задълженията, които бе поел. Тези съображения не ми даваха сърце да замина. Но след Коледа започнах да разсъждавам по-решително.

Другият, който нося в себе си, моят гений, който не се интересува от разни доводи, започна да ми внушава, че фреските в Сикстината са по-важни от войната и че затова е абсолютно наложително да се явя пред папата. Настояваше да замина и поради напредналата възраст на Юлий II. „Ако се случи той да умре, приемникът му би могъл да остави работата ти в Сикстинската капела в сегашното й състояние. След хиляда години обаче хората най-вероятно ще говорят, че работата си я изоставил ти, по твоя воля, а не по волята на други.“

Моят гений се изказа ясно и по други въпроси. В навечерието на заминаването ми той ми изложи основания, които ме насърчиха и за които не бях мислил. Когато напуснах Рим, все едно че той пришпорваше коня ми. Сутринта, на тръгване, ми каза: „Бъди твърд. Не ти си смешен, като отиваш да искаш средства за работата си, смешни са онези, които пожелаха тази война.“

Такива бяха последните му напътствия. Те бяха от голямо значение за мене, защото ми вдъхнаха такава решителност, че просто не усетих януарския мраз и сняг.

За да стигна до Болоня ми беше необходима цяла седмица. Капнал от умора, веднага поисках папата да ме приеме, но без успех. Тогава се обърнах към влиятелни лица от свитата му и те ми помогнаха. Обясних как стоят нещата и на папския датарий^[9]. Тези хора не закъсняха да говорят с папата и да ми издействуват неколкостотин скуди, които ватиканското ковчежничество вече ми изплати. Изпълни ме чувство на увереност и ведрина, което ми беше нужно, за да започна пак работа, въпреки че това зависеше и от някои обещания, дадени ми устно.

На връщане пътувах удобно до Рим заедно с датария в неговата карета. Дълго беседвахме по пътя. Думите му затвърдиха впечатлението, с което напуснах Болоня: папата не е загубил интерес към изписването на Сикстинската капела. Това, че не ме приел, не било в никакъв случай израз на неуважение към мене. Въпреки че бил зает с решаването на важни въпроси, Юлий питал за мене и за хода на работата ми хората, които му изложили моята молба.

Сега в Сикстинската капела скелето се сглобява отново — до няколко дни ще е готово. Междувременно очаквам окончателни нареждания и останалите пари, които ми бяха обещани в Болоня. По тези подробности вече се уговорих с папския ковчежник, който се върна в Болоня и скоро ще ми пише.

Ако не се бях решил на това пътуване, щях и досега да се губя в излишни догадки. С получените пари ще се разплатя с дърводелците за скелето и с чираците. Ще мога да купя и необходимите материали за новите фрески. Пътуването до Болоня ми възвърна вярата и сега се чувствам отлично. Няма ги вече мрачните мисли. Достатъчно ми е да си кажа, че потонът на Сикстинската капела ще бъде изписан целият по волята на папата и по моя воля, за да се почувствам окрилен.

Войната внесе известно объркване в работата ми и дори я спря за известно време. Рафаело обаче не усети нищо — за него войната не съществува. Работи си спокойно във ватиканските станци и другаде, придружаван от младата си възлюбена Маргарита. Защото дори му е позволено да води тази жена и там, където работи.

 

 

Все още никакви известия от Болоня. Седмиците се нижат бързо, скелето в Сикстината е почти готово, а не мога да почна работа. Очаквайки разпорежданията, които би следвало вече да съм получил, въображението ми пак почва да работи. Сякаш не съм бил само преди месец в Болоня. Имам чувството, че се намирам пак там, където бях в началото. Но аз пак ще отида в Болоня, за да се изясня окончателно с папата или с канцеларията му, или с когото и да било друг, който би могъл да реши въпроса за работата в Сикстинската капела. Няма да отлагам пътуването, защото не искам да се измъчвам със зловещи мисли и предчувствия. Не искам отново да изпитам страшното угнетение от миналия януари.

И тук, и в Болоня ми бяха дадени много обещания, така че трябва да замина, да не отстъпвам и да запазя пълно спокойствие. Но най-много ме тревожи мисълта, че аз единствен милея за фреските в Сикстинската капела. Никой друг — нито папата, нито курията. Никой. Вече се убедих в това и то ми отваря очите. Останалите, като датария и някой и друг влиятелен кардинал, ме залъгват с лицемерни, безполезни думи. Думи, които не задължават. Сред тях е и кардинал Алидози, легатът в Болоня и приятел на папата. Тях повече ги занимава ходът на тая война срещу французите, Есте и Бентиволио, отколкото съдбата на моя труд.

 

Скелето, на което ще работя, е напълно сглобено. Докато отсъствах пак от Рим, дърводелецът Антонио и двамата му помощници са работили усърдно и с голямо желание. За мене готовото скеле беше приятна изненада. Сега не ми остава друго, освен да се заловя за работа. Ще започна с двамата роби, които отделят Сътворението на човека от вече изписаната сцена на създаването на жената.

Но преди всичко искам да отбележа някои събития и сведения за второто ми пътуване до Болоня. Предприех го, за да мога да продължа работата си, да защитя достойнството си на художник и, разбира се, да видя папата. Ще се постарая да опиша нещата поред, като се осланям на паметта си и на документите, които са пред мене. Мисля, че си заслужава да пиша за тези мои пътувания — и действия — предприети в защита на изкуството. Толкова повече, че според мене подобни неща се вършат твърде рядко от днешните художници, склонни винаги да понасят всичко, дори липсата на истинско уважение от страна на възложителите.

В това отношение аз наистина съм бяла врана, и твърдя това не без известна гордост. Мога да служа за пример на всички художници, за да преодолеят най-сетне положението си на пълна зависимост от своите „великодушни възложители“.

Художникът не е бог, въпреки че днес някои мислят иначе. Той обаче има свое величие, което намира отражение в творбите му, и то именно трябва да бъде уважавано от всички — от папи, князе и управници. Това означава да се съблюдават подписаните договори като най-подходящия начин да се зачете художникът. Да се уважава достойнството на художника значи още да не се пренебрегва под никакъв предлог трудът, който той полага. Дори войната не бива да служи за повод художникът да бъде пренебрегван.

Тъкмо това ми убеждение ме накара да ускоря с няколко дни заминаването си за Болоня. Не потърсих съвет от никого. Вслушах се единствено в гласа на моя гений, в повелителния му призив да направя втори опит. Впрочем първият не беше без никаква полза — започнах да разбирам и това, въпреки разочарованието си.

Отпътувах от Рим към края на февруари в каретата на двама висши духовници от ватиканската канцелария, които също отиваха при папата в Болоня. Там говорих отново с папския ковчежник, с легата Алидози и с други. Без да се стеснявам, настоях да видя Юлий II. Смятах, че е мое право да говоря с него и че той е длъжен да ме приеме.

Когато се озовах при него в двореца на Управата, имах впечатление, че виждам човек различен от онзи, когото познавах. Юлий II ми се стори състарен, повехнал от тежестта на войната. Веднага си дадох сметка, че няма голямо желание да разговаря и да ме слуша. Имаше вид на много неспокоен и безкрайно огорчен човек. Гледаше мен, а мисълта му беше другаде.

Аудиенцията бе съвсем кратка. Юлий II ми каза само да се върна в Рим, да продължа работата и да бъда спокоен. Излязох си от залата за аудиенции убеден, че папата не е променил плановете си относно Сикстинската капела. Тежаха му хиляди неприятности, но към мене се отнесе с бащинска грижа, въпреки че не ми отдели достатъчно време, за да му обясня подробно всичко. Пък и в преддверието се бяха струпали много хора, които чакаха да бъдат приети.

Възможно е това мое второ пътуване и желанието ми да говоря на всяка цена с него да са трогнали папата. Мисля, че този път получих това, което исках, и мога да кажа, че се чувствам спокоен.

В Болоня видях отново белезите на войната: отвратителна паплач от турци, африканци, испанци, избягали каторжници, всякакви типове, дошли да подсилят папската войска, командвана от Урбинския херцог^[10]. Изпратени са тук по заповед на испанския император, съюзник на Юлий II в тази война, която вече се води само срещу французите на Луи XII. Тези наемници, винаги готови да плячкосват и да изтръгват подло откупи, ми вдъхват силни опасения. Като си помисля за тях, представям си как патят хората от селата между Болоня, Ферара и морето, където са се разположили грабителите. Войната, това наше наследство, останало ни от древни времена, е наистина ужасно нещо. По време на двудневния си престой в Болоня можах да науча доста неща за войната. Узнах например че Флорентинската република, за да не загуби покровителството на френския крал, е изпратила на мястото на бойните действия свой отряд да се бие срещу съюзниците на Юлий II. По този начин републиката иска да си осигури поддръжката на Франция, в случай че бъде нападната от испанците. В Болоня, а сега и тук, в Рим, обвиняват флорентинската Синьория, че се е намесила в „работи, които не я засягат“ и от които трябвало да „стои настрана“. Републиката е предприела враждебни действия срещу Ватикана и съюзниците му — следователно трябва да понесе наказание.

Така бе намерен повод за намеса в Тоскана. Целта явно е да се върнат на власт Медичите и техните привърженици. Медичите ненапразно сипят пари в папската хазна. Мисля си, че не ни остава нищо друго, освен да чакаме комедията да се превърне в трагедия. Такава е човешката история — едновременно комична и трагична.

На връщане се отбих за един ден във Флоренция. Исках да уведомя гонфалониера Содерини за онова, което бях видял и чул в Болоня, особено сред управляващите кръгове. Казах на Содерини без заобикалки, че има опасност в нашата република да нахлуят испанските императорски войски, предвождани от Кардона. Те искат да оплячкосат нашите градове и така да допълнят ниските заплати, плащани им от папата. Изглежда, че именно затова се канят да го изоставят. От друга страна, Медичите се готвят да се върнат във Флоренция — толкова са уверени, че това ще стане.

Разказах всичко това на гонфалониера в кабинета му в двореца на Синьорията. Говорих поверително, въпреки че много неща му бяха вече известни, и изпълних дълга си на флорентински гражданин. Ако не бях постъпил така, щях да се смятам недостоен за републиканските си убеждения. Едно връщане на Медичите във Флоренция би било пагубно за нея, както и предхождащото го нахлуване на испанците в Тоскана. Всичко това се обмисля в Болоня.

Същия ден, когато разговарях със Содерини, се отбих у дома на улица Моца. Приказвах с братята си за чифлиците ни, за това, как върви дюкянът; дадох съвети на баща ми и хиляди препоръки на всички, включително и на прислужницата, която дойде у дома след смъртта на Лукреция Убалдини, втората жена на баща ми.

Заварих в добро здраве Буонарото, който беше прекарал тежка болест, а и всички останали от семейството. Обаче не ми остана време да се позаинтересувам за произвола, който се върши с творбата на Брунелески — имам предвид работата на Бачо д’Аньоло над барабана на купола на катедралата „Санта Мария дел Фиоре“.

Към този кратък отчет за второто ми пътуване до Болоня трябва да добавя и друго важно нещо. Отнася се до Рафаело и до това, как той се домогва да получава поръчки. За него отвори дума Содерини с тон на човек, който разказва занимателни историйки. Ето какво се бе случило.

През март 1508 година, тоест по времето, когато бях дошъл в Рим, за да започна работа в Сикстинската капела, маркиджанецът се обърнал към Содерини с молба да му възложи да изпише двете стени в двореца на Синьорията, отредени вече по договор за мен и за Леонардо. Младежът обещал, че ще изпълни навреме двете фрески, чиито сюжети можел да определи самият Содерини или Синьорията. Но можел също да измисли и сам сюжетите или пък да се насочи към същите батални сцени, които бяхме избрали аз и Леонардо. Изобщо маркиджанецът бил готов да приеме всякакви условия, само и само да получи редовна поръчка.

Като слушах разказа на гонфалониера, имах чувството, че падам от небето. Никога не бих помислил, че този младеж от Урбино е способен да сплетничи така, за да ми отнеме стената, на която трябваше да изпиша епизод от войната с Пиза, още повече че аз съвсем не съм се отказал от тази работа. Содерини пък се надява, че Леонардо ще се реши да се върне във Флоренция и да се заеме отново със злополучната „Битка при Ангиари“ на другата стена в залата.

— Естествено аз не пресякох желанието на младежа да работи в залата на Големия съвет — каза по едно време Содерини. — Дадох му надежда, без да му обещая нещо определено.

— А той — запитах — как се държеше?

— Настояваше и това ми беше забавно… Искаше да остави някаква следа от своите способности в двореца на републиката… Ако не ставаше дума за вас и за Леонардо, щях да му възложа и двете стени…

— На маркиджанеца човек може да се довери — вметнах аз. — Той винаги е бил много точен.

— Именно — отвърна Содерини. — Спазва всички условия на договорите, които сключва.

Гонфалониерът се усмихна, развеселен от разказа си, който беше нещо съвсем ново за мен. После продължи:

— Като разбра, че нищо не става, младият Рафаело прибягна до препоръки.

— Разбирам. Пак се е обърнал към херцогиня Джована рекох. — Както когато пристигна за пръв път във Флоренция.

— Този път не беше херцогинята. Предаде ми препоръчително писмо от префекта на Урбино, пълно с похвали…

— Ясно Той е човек на препоръките — казах аз.

— Той е мило и сериозно момче — отвърна Содерини.

— И как завърши всичко това?

— След няколко седмици го повикаха в Рим и с това работата приключи — отговори Содерини и накрая пак повтори: — Много мило и сериозно момче е този Рафаело.

Искаше ми се да го попитам дали смята и мене за сериозен, поне колкото Рафаело. Но гонфалониерът вече беше станал и ми даде да разбера, че приемът е приключил. Така разговорът бе прекъснат тъкмо когато стана особено интересен за мене. Но щом се върна във Флоренция, ще го подхвана пак при удобен случай.

Всички тези приказки за сериозност, точност, благоразумие — изобщо за добродетелите на маркиджанеца (за които навсякъде се говори, като че ли са най-висшите достойнства на художника) — ги вземам доста присърце. Но в смисъл обратен на онзи, който влагат в тях Содерини и още много други. Цялата тази история ме интересува, защото показва на какво главно се дължи славата на Рафаело.

 

 

Рисувам в Сикстинската капела с увереността на човек, който добре владее занаята си. Като си майстор в занаята, всичко ти, спори и ти дава радост и смелост. Помагат ми Джовани и Бернардо, чираците, които взех, след като се освободих от флорентинските си помощници. Колкото повече напредвам с фреските, толкова повече се убеждавам, че съм избрал верния път — така, както го разбирам и бих искал да бъде. Моята живопис е съвременна, както е съвременен човекът, живеещ с проблемите на своето време. Фалшивият блясък няма значение за живота на човека, затова не бива да присъства в моето изкуство. Не вярвам на живописта, изпълнена с кадифе, атлаз и скъпоценни предмети. Всичко това не помага на човека да разбере по-добре самия себе си и своето съществувание, напротив, отклонява го от житейските въпроси. Художниците, като продължават да изобразяват разкоша на ония, които не умеят да живеят в простота, прикриват от погледа ни истинския образ на човека и дават невярна представа за обществото. За да се разгранича от тях и за да нямам нищо общо с живописта, отразяваща суетата на века, вървя все по-упорито по пътя на изкуството, което търси същността. На онези, които ме обвиняват, че не умея да рисувам благочестиви образи за благочестиви люде, отговарям, че за мене са важни човешките образи, предназначени за човека.

Интересува ме човекът в неговата съкровена същност. Всичко останало не ме засяга.

За да мога да стигна до същността на изкуството, както и на обществото, отхвърлих традиционната живопис и детинските похвати. Далеч от мен лъжливите детинщини на живописта и празното лицемерие, до което водят те! Далеч от мен всичко, що дава измамна представа за човека и за реалното му битие! Далеч от мен също така и добрите правила на нашите мъдри учители! Нека се научим да изразяваме истинската същност на човека, а то значи и да разбираме човека.

Как бих искал всички художници да осъзнаят това! Но толкова е трудно човек да се обнови. По-лесна е играта на изкуство в ателиетата. Всички твърдят, че уважават добрата и благочестива живопис, че се придържат към традиционните правила, и това го казват всъщност като укор към другомислещите. Но се питам как да се съчетаят благочестивите мадони, рисувани в римското ателие на Рафаело, с живота, който води той самият. Питам се дали е вярно, че в неговото ателие се работят непристойни рисунки, предназначени за хора повече или по-малко разгулни.

Аз мога да кажа, че съм верен на своите принципи. Ще ми се да вярвам, че моите фрески на Сикстинския потон правят тези принципи по-приемливи особено за онези, които ги отричат или се страхуват от тях.

Войната раздвижи духовете и в Рим. Случвало ми се е да видя хора — които спорят разгорещено, а понякога налитат и на бой. Неотдавна имаше и случаи на безредици, подклаждани от случайни улични трибуни. Ватиканът обаче си остава невъзмутим.

Днес писах на Буонарото, за да му напомня, че той и другите ми братя, и баща ми — всички — живеят сто пъти по-добре от мене. Трябваше да изтъкна това пред домашните си, защото твърде често го забравят.

 

 

Носят се слухове, че папата е напуснал Болоня, че Урбинският херцог е избягал от Емилия след бягството на кардинал Алидози. Изглежда, че испанците са се отказали от борбата и че папската войска отстъпва на юг под натиска на френските сили, командвани от Тривулцио^[11]. Тук слуховете са направо невероятни. Някои дори се кълнат, че Урбинският херцог убил в Равена легата Алидози, след като го обвинил в предателство. Аз обаче никога не ще повярвам, че легатът е изменил на Юлий II. Всъщност Алидози беше един от преданите хора на папата. Видях го в Рим преди две години, когато Рафаело рисуваше портрета му, и все още не мога да го забравя — висок на ръст, изпито, костеливо лице с изразителни черти, твърд и изпитателен поглед. Междувременно във Флоренция надигат глава Медичите и заговорничат против републиката, осланяйки се на испанците, които, изглежда, се готвят да навлязат в Тоскана. Говори се, че в много градове са окачени обяви за предстоящо свикване в Пиза на вселенски събор с участието на кардиналите, обявили се против Юлий II. Тези вести дават точна представа за хаоса, който цари сега в Италия и чиито последици всички изпитваме на гърба си.

Постоянно си мисля за бедствията, които носи войната. Тези мисли ме опечаляват и в същото време ми напомнят, че съм преди всичко човек и после художник. Но у мен едното и другото се сливат в единство и напират да бъдат изразени, бих казал — да добият веществено битие. Ето защо в Сикстинската капела работата ми ме задължава и като художник, и като човек. Под свода й аз стоя със своите чувства, но и с таланта си на художник. Не така обаче разсъждават хората, които са чужди на страданията на населението, попаднало под ударите на войната, и те не са в състояние да отразят в творбите си тези страдания.

Тези дни завърших сцената на Сътворението на човека. Голият мъж е седнал, почти се е излегнал, на голата земя. Създателят, който се откроява на небето, му вдъхва живот, като го докосва с ръка. Първият човек сякаш предчувства бъдещето, което го чака. Той протяга ръка към Бога и сякаш не желае да се откъсне от земята, от която е роден. Това е един тъжен образ. Той като че все още не проумява смисъла и значението на вдъхнатия му живот. От пропорциите и формите му лъха нещо героично. Очакват го труд и мъки. Един обикновен човек стои съвсем гол пред своя създател и пред своите подобни. Няма го смокиновият лист да прикрие мъжкото му естество, да му даде първия повод да осъди лицемерието ни. Той е сам. Около него няма дръвчета, няма друга растителност, няма нищо, което да отвлече вниманието на зрителя от реалността на образа. Неговата сила са единствено мускулите и животът, който е принуден да приеме, за да не остане в неподвижността и небитието. С него е само земята. Преди него не е имало живот. И затова е сам. Този човек не буди състрадание, защото е силен. След миг ще се изправи и страшната му одисея ще започне.

В сцените, които ми остават да изпиша, фигурата на Господ бог ще се носи из пространството, за да отдели водите от земната твърд, за да сътвори слънцето и луната. Накрая тя ще се появи сама, единствена, за да отдели светлината от тъмнината. С тази сцена моят труд ще бъде завършен.

 

 

Вчера, 12 юни.

Юлий II се завърна във Ватикана след близо десетмесечно отсъствие. През цялото това време се намираше в Болоня, за да следи отблизо войната срещу французите. Изоставен от испанците и венецианците, загубил почти изцяло собствената си войска, Юлий II се прибра в Рим уморен и с разклатено здраве, но, както изглежда, решен да поднови борбата, за да прогони французите от Италия. Казват, че сега обмислял как да си разчисти сметките с много хора. Но това може би са празни слухове, защото папата не е вече в състояние да напуска Рим. Тук той се завърна, след като загуби Болоня, а завземането на Ферара, на което толкова държеше, се оказа измамна надежда. Освен това тези дни в Пиза кардиналите, които са против него, свикват вселенски събор с намерение да го свалят от престола.

През месеците на войната Юлии II загуби и някои от приятелите си като Франческо Алидози, кардинала на Павия, който, както се потвърди, наистина е убит от Урбинския херцог.

В Рим смятат, че Юлий II е претърпял пълен провал — не е постигнал нищо от очакваното. Римляните, много привързани към него, сега го посрещнаха хладно. Всъщност място за въодушевление няма. Във Ватикана, особено сред придворните, цари объркване и се виждат унили лица. Няма го вече някогашното спокойствие в папския двор. Отбелязвам, че папата все пак може да се смята за щастлив при цялата тази разруха, защото френският крал заповяда на войската си да не навлиза в папските владения. За съжаление това великодушие на Луи XII спрямо Църквата се превръща в нещастие за Флорентинската република: испанците продължават да напредват към Флоренция, движейки се свободно, тъй като французите не са вече по петите им. Днес Юлий II дойде в Сикстинската капела, като преди това отиде да види работата на Рафаело в съседните станци. После разгледа моите фрески, открити още през септември миналата година, по времето, когато той напусна Рим. Фреските му направиха силно впечатление — разбрах по изражението му, че е доволен. Гледа ги дълго време и те му възвърнаха, поне докато беше в капелата, прежното спокойствие. Може би в тези минути бе забравил за военните несполуки и за загубата на болонската територия. Може би пак бе намерил себе си. Работата ми вече не ме тревожи, но сега се безпокоя за семейството си, което поради настъплението на испанските войски е изложено на голяма опасност във Флоренция. Особено се страхувам за баща си, който е в напреднала възраст, а и за братята си, които пък са млади. Тези дни ще им пиша да потърсят някое сигурно място в Тоскана и да се приютят там. Няма да жаля разходите, които ще се наложи да понеса. Здравето и безопасността на близките ми са по-скъпи от парите.

 

 

Тези дни са празници за Рафаело. Той завърши една от трите станци, предназначени за покоите на Юлий II. Всички знатни личности във Ватикана и всички придворни ерудити имаха възможността да видят работата му. Всички са единодушни, че е съвършена, че е невъзможно каквото и да било сравнение с други подобни произведения в Рим. Възхищението е всеобщо и похвалите, с които обсипват Рафаело, стигат до небесата, а той умее да прикрива задоволството си под булото на истинска или престорена скромност, която винаги му е била присъща.

От погледа на прозорливия човек обаче не може да убегне значението на този светски успех, както и на неговите граници. В тази зала Рафаело е изписал големи сцени в традиционния флорентински маниер. В тях аз не виждам някакъв действителен напредък на нашата живопис. Младият художник е действал тук плахо, предвидливо и така хитро, както малцина художници на нашето време.

Ето изписаните от него две фрески: „Спорът за светото причастие“ и „Атинската школа“. Какво да кажа за тях? Бих могъл много да говоря, но не виждам ползата от това. Не откривам в тях новости и смелост, а само ред, красота на формите и уроци по перспектива. Маркиджанецът си помага твърде много с перспективата. Освен това е възприел много „внушения“ и се е съгласил да рисува портрети, въпреки че би могъл да мине и без тях. Затова и на двете стени хорската суета се е проявила прекалено явно. Видях тук личности, които познавам, изобразени с изумителна прилика. Има и злато, пъстроцветни одежди и отмерени жестове.

Хвърляйки поглед на двете сцени, останах с впечатлението, че се намирам на място, където са си дали среща хора, изгарящи от желание да се покажат в най-невъздържан разкош. Не тази е живописта, която е по мой вкус. Маркиджанецът не ще успее никога да ме заблуди. Където и да го срещна следващия път, ще му кажа всичко това в лицето. Ще му го кажа и пред самия папа, когото той е портретувал до олтара в „Спорът за светото причастие“. Разбира се, сред толкова много изображения портретът на папата не може да липсва. В другата сцена обаче младежът е изписал самия себе си и Браманте.

Ако очите ми не ме лъжат, струва ми се, че се е позабавлявал да изобрази и мене — един човек, потънал в мисли, седи в подножието на стълбище. Фигура, към която не проявява интерес никой от другите персонажи; стои човекът там самотен, забравен от всички останали, като че мислите му не са достойни за внимание. За разлика от другите, които са зад него, той е облечен как да е — единственият със стари дрехи.

Няма съмнение, че този човек, изобразен встрани от другите, е Микеланджело. Всички останали в тази фреска разговарят помежду си, та макар и само по двама. Аз не. Аз се боря винаги сам със своите мисли. Никой не споделя моите идеи за изкуството и за живота. Аз съм човек груб и наполовина луд. Така че маркиджанецът е постъпил правилно, като ме е отпратил на предния план, до стълбището, за да ме разпознаят съвсем сигурно. Не ме смущава обстоятелството, че съм сам. Портретът е добре доловен: има и прилика, и верен замисъл. Рафаело е представил и Леонардо в образа на мъжа с най-буйна брада сред учените от „Атинската школа“. Със сериозно изражение, той разговаря оживено със събеседника си. Отредено му е привилегировано място, тъй като може да се каже, че е в центъра на композицията. Когато Леонардо реши да дойде в Рим, положително няма да има повод да се оплаче от този очебиен израз на уважение от страна на маркиджанеца.

Разбира се, има какво още да се каже. Аз като че ли се отвлякох от това, което най-много бие на очи в „Школата“ и в „Спора“. И така, следва да добавя, че що се отнася до симетрията и перспективата, Рафаело се е чувствал основателно в стихията си. Но какво означават те, ако не лесни способи, за да се внесе порядък в цялото? Рафаело имаше нужда да бъде направляван и си намери юзда в правилата. Но ако правилата направляват ръката на художника, те също така възпират стремежа му към свобода на изказа. Ето защо в „Спорът за светото причастие“ и в „Атинската школа“ всичко е така успокоено. И в двете композиции всичко е устремено към една-единствена точка — и персонажите, и архитектурните елементи, и дори облачетата. Човешката топлота е получила само формален израз — нейната същност е останала скрита зад скъпоценните правила на геометрията. В горната част на „Спорът за светото причастие“ Рафаело не се е поколебал да изкопира „Страшният съд“ на Фра Бартоломео^[12] от параклиса на болницата „Санта Мария Нуова“ във Флоренция. Твърдя, че всичко, което е нарисувал над олтара, от облаците до горния край на сцената, е заимствано от „Страшният съд“ на флорентинския майстор.

И не само това! Рафаело, също като флорентинския монах-живописец, се показва догматик от най-чиста проба. Той не си е позволил и най-малката свобода в тази част на фреската. Във всичко е следвал точно традицията. Започнал е със сонм ангели от двете страни на Всевишния; по-долу са Христос между Богородица и Йоан Кръстител, вместени в златен ореол от други ангели, и гълъбът, обкръжен от младенци, носещи свещени писания. Още по-ниско е поясът от облаци, на който се опират, разположени от двете страни на Светата троица, патриарси и пророци. От тези облаци излитат други рояци ангели.

Намирам за смешна тази почтителна привързаност към традицията и към съветите на теолозите. Такава вярност към църковните догми у един художник е чиста безсмислица. Художникът не може и не бива да прави зрелище от вярата. Не смятам за много честен онзи, който се поддава на догматизма. Явно е, че този младеж не знае какво означава свободата за художника, защото доказва, че може спокойно да мине и без нея.

Също и по тази причина той е „благоразумен“, а аз съм „луд“, загдето мисля другояче. И все пак аз никога няма да се отклоня от възгледите си за изкуството и за художника. Все още съм убеден, че изкуството е всекидневно упражняване на свободата, а не работа за набожни душици.

 

 

Въпреки че очите ми свикнаха отново да гледат само нагоре и ми е трудно да се взирам в хартията, искам да спомена тук за гнева, който ме обзе, когато узнах във Ватикана за дивашкото посегателство срещу статуята на папата, която изваях в Болоня преди няколко години. Принуден съм отново да свържа обстоятелства, отнасящи се лично до мене, със събития от войната.

И така, статуята на папата е била съборена от фасадата на „Сан Петронио“, теглена с въжета от най-фанатичните последователи на Бентиволио. Въпреки че пространството пред църквата е било покрито със снопове от вършини по нареждане на „ръководителя на начинанието“ (един нещастник на име Ардуино Аригуци, стар мой познайник), бронзовата статуя, тежаща четиринайсет хиляди ливри^[13], се забила в земята и се повредила. Веднага след това тълпа негодници наклали наоколо голям огън, нахвърлили се с най-различни сечива върху бронзовата фигура и я раздробили на парчета. Такава е накратко историята на този случай.

Това е било всъщност начин, желан от много хора, да си отмъстят за „претърпяната обида“, нанесена с издигането на статуята пред фасадата на „Сан Петронио“. На сцената е присъствал и Франческо Франча с учениците и сина си.

В средите на болонските художници се знаеше, че за отливането на статуята се наложи да се използва и голямата камбана от кулата на Бентиволио. Този именно е бил поводът, макар и съвършено безсмислен, да се разруши статуята.

Сега си спомням за думите на Франча в отговор на въпроса, дали наистина тази статуя има художествена стойност. Точно в този момент тя вече се намираше пред църквата, приготвена за вдигане. Аз следях за хода на работата, заобиколен от болонските си чираци, от Франча и някои други, между които и Аригуци, който искаше да мине за архитект. На този, който му зададе въпроса, Франча отвърна:

— Бронзът е от добро качество.

— Това е статуя на тиранин — промърмори някой.

— В търбуха си погълна камбаната на нашите владетели — дочух да казва друг.

В онези дни обстановката беше твърде опасна. Дори един такъв само разговор можеше да прерасне в една от онези безредици, каквито тогава избухваха много често в Болоня. Само благодарение на мен не се случи нищо. Изглежда, думите на Франча целяха да разпалят духовете и бяха, насочени срещу мен. Припомням си ги сега, когато научих какво се е случило със статуята ми. Просто звучат в ушите ми, както пиша. С една дума Франча, привържениците му, Аригуци и още много други могат сега да се радват на добре свършената си работа^[14].

Когато се върнаха в Болоня под покровителството на французите, Бентиволио си отмъстиха за разграбването на двореца им и за унищожаването (по-точно изчезването) на произведенията на изкуството, събрани в него. От своя страна Юлий II жадува да си отмъсти за понесения позор, а аз мислено се обръщам към Всевишния да усмири страстите и да сложи край на войната.

 

 

Ако не се появи някаква пречка и ако работата ми върви както през последните месеци, надявам се да завърша фреските през идния септември. Изписах вече фигурата на Господ бог, който отделя водите от земната твърд, заобиколен от четирима роби. Те правят отчаяни усилия да не бъдат повлечени от стихията на бурята, сред която се движи създателят. Робите надават викове за помощ, но към тях остават безразлични околните персонажи, заети да изричат анатеми и да прелистват книги, над които размишляват. Имам чувството, че единствено Сикстинската капела улавя ехото на тези викове, за които самият създател като че ли е глух.

По отношение на фреските ще кажа още, че днес, когато напуснах капелата, оставих почти завършена сцената, представяща създаването на слънцето и на луната.

Папата, противно на навика си, се появява твърде рядко в Сикстината. Разглежда набързо нарисуваното и никога не забравя да ми напомни да побързам с работата.

От дома постоянно идват писма, но невинаги намирам време за отговор. Днес писах на баща си, че ще се обадя с писмо на Буонарото при първа възможност. Нека има търпение. И преди всичко нека никой от тях не се намесва в работите, с които сега има да се справя нашата република. Да си затварят устата и ушите. Да си гледат работата и да оставят Синьорията сама да си оправя политиката. Така и аз ще бъда по-спокоен. Близките ми, начело с Лудовико, говорят всевъзможни глупости, когато обсъждат политически въпроси. Познавам си хората. Не че са прости хора, но подобно на тях нямат твърди убеждения, които да ги ръководят, когато става дума за политика.

 

 

В последно време рисувам все така усилено и смятам, че след някой и друг месец ще мога да завърша работата. Това предвиждане окриля ръката ми и умножава силите ми. Като че съм се сраснал със свода на капелата. Същото чувство изпитвам и когато съм у дома. Сутрин, като се събудя, погледът ми се насочва нагоре — все едно че над главата ми са фреските; ръцете ми търсят да напипат бои и четки, викам чираците. Това състояние трае няколко мига, в които се подчинявам на нечия друга воля. После се опомвам и след малко се озовавам в капелата.

Когато бях във Флоренция, слушах да разсъждават, че художникът трябвало от време на време да прекъсва работата си и така да си дава „отдих на душата“. Според тези разсъждения, които впрочем са на Алберти, това било необходимо, защото позволявало на художника да преосмисля и да придава нова сила на идеите си. Досущ като атлетите, които набират сили, почивайки си. Признавам, че досега не съм съумявал никога да изпълня този съвет. Вярно е, че съм прекарвал периоди на бездействие, но не по своя воля. Почивките ми винаги са съвпадали с големи грижи и неприятности. Никога не съм си давал „отдих на душата“.

Може би когато завърша фреските, ще мога най-после да си позволя един промеждутък на спокойствие. Въпреки че още отсега си мисля за нова работа, която бих искал да бъде по-трудна за мене от фреските в Сикстината. Произведение, в което скулптурата и живописта да вървят ръка за ръка. Така ще може да се сложи край и на все още несекващите спорове за превъзходството на едната над другата. Засега това е само идея, но се надявам да мога да я осъществя. Тази идея ме е завладяла: да се заличи в съзнанието на хората разпространеното схващане, че живопис и скулптура се движат по различни орбити. С една дума, бих искал да докажа с една и съща творба, че между двете изкуства граница няма.

Сега идва ред на една печална вест. Тези дни узнах, че във Флоренция са унищожени картоните ми за епизода от Пизанската война. Ето докъде стигна низостта на моите съперници! Според мен те се числят към един кръг от млади хора, известни в града и с други безобразия. С унищожаването, или изчезването, на тези рисунки ми бе отнета и последната надежда да изпълня фреската в двореца на Синьорията. Но да не мисля повече за това. Надявам се само, че злодеите ще бъдат разкрити и изобличени пред цяла Флоренция. Струва ми се странно, че никой не е посегнал на картоните на Леонардо за „Битката при Ангиари“, които се съхраняват в Папската зала. На всичко отгоре моите с „предохранителна“ цел не ги показваха на публиката.

 

 

Испанците нахлуха в Тоскана, опустошиха дивашки Прато и върнаха Медичите във Флоренция. Няма да добавя нищо към това, за да избегна обичайните сълзливи разсъждения. Отбелязвам го, за да ми напомня, че през септември 1512 година свободата на Флоренция бе отново унищожена.

 

 

Днес, в деня на Вси светители, Юлий II слезе в Сикстинската капела и освети фреските, като отслужи литургия, облечен в църковни одежди за тържествени случаи. Той е много отпаднал и се движи с мъка. Изглежда, че го крепи само силната му воля, тъй като понесените от него страдания през последните месеци така го съсипаха, че лекуващите го лекари са в тревога. Все пак ще подчертая, че видях как той дълго разглежда свода, доволен от извършената работа, още повече че така се осъществи желанието му да бъде почетен папа Сикст IV, неговият чичо, по чието нареждане е издигната тази голяма капела, носеща името му.

Юлий II дължи дълбока признателност на Сикст IV, защото той направи трийсетгодишния си племенник кардинал, и то на „Сан Пиетро ин Винколи“, като по този начин му откри пътя към папския престол. Тази сутрин видях папата в Сикстината чинно заобиколен от Джулиано да Сангало, Браманте с неговите приближени, между които Джулиано Лено, и Рафаело с множество свои почитатели и ученици. Забелязах личности от аристокрацията, много кардинали и други познати лица — гъмжило от разкошни одежди в противоположност на изписаните от мен фигури по Сикстинския потон, родени и умрели в бедност. По този повод ще добавя, че Юлий II е роден в бедно лигурийско семейство и още съвсем млад е постъпил във францисканския орден на бедните.

След религиозната церемония Сикстинската капела бе открита за населението на Рим, което и през следващите дни ще продължи да идва на мълчаливо поклонение. Всички ще могат да видят фреските ми. Такава е и волята на папата. След пладне наблюдавах шествието от посетители и мога да кажа, че римляните проявяват интерес към творбата ми. Прави ми удоволствие да слушам простичките приказки, които си разменят, като разглеждат свода, и да гледам овехтелите им дрехи, някои направо просяшки. Гледката беше съвсем различна от онази, която наблюдавах сутринта, но е по-съзвучна с духа на фреските.

Няма да говоря за похвалите и „сърадванията“, които получих тази сутрин в капелата. Те не ме интересуват. Най-добрата възхвала — единствената, която има някакво значение — я оставям на времето. Това е разговор за след хиляда години. Същото се отнася и за Давид. Едва бях завършил фреските, към средата на миналия месец, и папата разпореди скелето да се махне незабавно и капелата да се подготви за откриване. За да се изпълни папската воля, нямахме достатъчно време, за да се разглоби скелето по всички правила. За това ме предупреди дърводелецът Антонио. Така че, вместо да бъде разглобено, то бе по-скоро съборено съвсем набързо. Когато видях всички тези дъски, железа и въжета, струпани накуп в капелата, побързах да се освободя от тях, като подарих половината на Антонио и останалото — на помощниците му.

Какво още да кажа за днешния ден? Само това, че трябваше да изтърпя досадните приказки на прекалено угодливи почитатели. Утре заминавам за Флоренция. Чувствам нужда да видя пак братята си и баща ни, Лудовико.

Сега, когато фреските са завършени, смятам за уместно да отбележа размерите на Сикстинската капела: трийсет и шест метра на тринайсет; височината й е приблизително двайсет метра. От март 1508 до октомври тази година съм изписал в нея почти триста фигури. Като се приспаднат месеците, през които съм бездействал поради пътуванията до Болоня и поради други затруднения, излиза, че за изписването на всички сцени са ми били необходими около три години.

На този, който ще чете тези записки, искам още да напомня за студовете и горещините, които изстрадах в тясното пространство между скелето и свода. Със смяната на годишните времена ме обгръщаше зной или мраз.