Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diario di Michelangelo il pazzo, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Пета част

Рим, май 1513 година.

Завърнах се в Рим от Флоренция, където прекарах почти шест месеца. През това време се случиха много неща, които ми се струва, че си заслужава да бъдат отбелязани.

Най-важното, а и най-печалното събитие за мене беше смъртта на Юлий II, починал на 21 февруари, четири месеца след освещаването на фреските ми в Сикстинската капела. Всички знаеха, че папата отдавна е зле със здравето, но никой не предполагаше, че краят му е толкова близък. Дори и аз, който го познавах добре. Той ни напусна преди още да е навършил седемдесет години.

Сега твърдят, че бил чудак, но това мнение, макар и твърде разпространено, не отговаря на истината. Юлий II имаше железен характер, въпреки че беше човек непостоянен. Това непостоянство се отличаваше от обичайното. Преди всичко то се дължеше на склонността му да премисля вече решени неща, за да ги осъществи още по-добре. Но обмислил веднъж най-обстойно някаква идея, той ставаше непоколебим, направо „вироглав“. Беше такъв и в държавните дела, и в отношенията си с други страни, и дори с приятелите си. Държеше се така и спрямо мене.

Бях още във Флоренция, когато след смъртта му ме изненада вестта, че в завещанието си той е разпоредил да продължа работата над неговия паметник. Следователно тази мисъл никога не го е напускала, въпреки че мислех обратното, като получих поръчката за Сикстинската капела. Юлий II е искал паметникът му да бъде издигнат, но след изписването на капелата на Сикст IV дела Ровере. Може би е дал обет пред паметта на своя родственик-папа или просто сам на себе си е обещал това. Аз ще остана верен на волята му и ще издигна този паметник, който не бива да има равен на себе си.

Тези дни подписах договор с наследниците на папа Юлий. Това ще бъде грандиозна творба. Ще се върна към първоначалния си замисъл, към готовите вече рисунки и скици. После отново ще премисля всичко. Ще отида пак в Карара при каменарите, но вече поучен от предишния опит. Този път всичко ще върви по-лесно. С новия договор се задължавам да завърша паметника за седем години. Той вече няма да стои изолиран, а ще се опира на една от стените на базиликата „Св. Петър“, така че размерите му ще бъдат по-малки в сравнение с първоначалния проект.

Трябва все пак да призная, че отношенията ми с папа Юлий невинаги бяха добри. Но когато се дразнех от някои негови приказки и му отвръщах с необмислени думи, той никога не се залавяше за тях. Като никой друг при двора бе разбрал от какво тесто съм замесен. А несправедливостите, които наистина допускаше спрямо мене, винаги ги поправяше най-чистосърдечно.

Не пиша това, за да венцехваля Юлий II — казаното тук не е достатъчно за такава цел. Написах тези кратки редове, отминавайки няколко сериозни стълкновения между мен и него просто за да отдам като добър гражданин дължимото на паметта му.

През март тази година бе избран за папа кардинал Джовани Медичи, син на Лоренцо Великолепни. Изборът му бе подкрепен и от кардинал Содерини, брат на флорентинския гонфалониер, който сега пребивава като изгнаник в Рим под покровителството на Медичите… Има нещо тъмно в това обстоятелство и то ме кара да се съмнявам във верността към републиката на сваления гонфалониер. Именно той оглавяваше Синьорията, когато Медичите влязоха във Флоренция. Те го убедиха да напусне града, като му гарантираха личната сигурност — нещо, което впрочем изпълниха. Но да оставим настрана тези неща, макар че ме парят отвътре.

Познавам добре новия папа. Спомням си как като юноши се хранехме на една маса в двореца. По онова време посещавах школата в градините на „Сан Марко“. Познавам го добре и мога да кажа, че никога не съм хранил особена симпатия към него. Възможно е и той да изпитва днес някаква прикрита неприязън към мен. Онова, което винаги ме е отблъсквало у кардинал Джовани Медичи, са обноските му. Всички ги наричаха и ги наричат „ласкави“, но това са обноски на хитрец, способен на всякакви лицемерия. Такива аз ненавиждам. На почвата на добрите и изискани маниери обаче Лъв X положително ще се разбере с Рафаело. В това не се съмнявам. Знам, че той вече го смята за свой „възлюбен син“ и го предпочита пред останалите. Знам също, че мен до днес той винаги ме е отминавал без внимание.

И така, докато бях във Флоренция, почина един папа и бе избран нов. Но що се отнася до мен, през тези месеци стана нещо, което не бива никога да забравям: оставих в Рим един папа, който ме ценеше, и заварих друг, много по-различен, който не изглежда така разположен да ме приеме като своя предшественик. Може би за това съм допринесъл аз самият, защото във Флоренция говорех открито за „подвизите“ на испанските нашественици срещу населението на Тоскана. Достатъчно е за миг да си помисля за оплячкосването на Прато, за да почувствам как у мен се надига гняв срещу испанците, покровители на Медичите. А на Медичите никак не се е понравило, че във Флоренция съм говорил истината за събитията в Прато.

Очевидно Медичите също се чувстват отговорни за зверствата и предпочитат да не се приказва за тях. Питам се обаче: „Можех ли аз подло да мълча?“ Случилото се в Прато трябва да бъде известно на всички. То може да служи за урок на народа ни. За него, ако можеха, щяха да говорят и камъните. Обезчестени жени — девойки, майки и съпруги, монахини — разграбени домове, храмове, осквернени заради търсеното в тях злато. Войските на Кардона напуснаха Прато, след като изстискаха и последната сълза от хората.

За Медичите е по-изгодно да се мълчи за тези и за други неща, но републиканците, които като мен държат на истината, не могат да мълчат. Междувременно тези господа закриха Големия съвет и го замениха с едно събрание от двайсет и пет души начело с Паоло Ветори. Иззеха и всичкото оръжие. След като станаха причина испанците да опустошат Тоскана, Медичите я принудиха да падне на колене в нозете им. После обявиха амнистия на гражданите, компрометирани със старото управление, като че ли това може да заличи потъпкването на гражданските свободи.

Ако във Флоренция говорех против Медичите, то е само защото ги смятам за врагове на свободата. Ясно е, че новият папа си има своите основания да ме пренебрегва. От друга страна, предстои ми толкова работа по паметника на Юлий II, че не бих приел никаква друга поръчка. Ще работя и ще завърша тази творба за рода Дела Ровере. Сега за друго. Когато пристигнах във Флоренция от Рим през миналия ноември, заварих дома си пуст. Трябваше да чакам няколко часа, преди да се появят баща ми, а после Буонарото, Джизмондо и Джовансимоне. От къщата, оставена без надзор, преди да се върна, бяха откраднали дрехите и бельото ми. Затова не можах да се преоблека след дългия път и да изляза веднага из града. Така се уверих за кой ли път как домашните ми се грижат за къщата.

Вместо отново да се разпростирам на темата семейство Буонароти, ще кажа само, че нехайството на домашните ми си остана за моя сметка: на следващия ден бях принуден да купя, плащайки в брой, нови дрехи и бельо. Преди да замина за Рим бях предал всичко на баща ми с надеждата, че ще го заваря запазено при скорошното ми завръщане. Във Флоренция се видях и с брат си Леонардо.

 

 

Отначало войната, а после болестта и кончината на Юлий II обезлюдиха папския двор. Много поети, учени и музиканти побързаха да си намерят друго, не толкова тъжно, убежище. Напуснаха Рим и много придворни, покровителствани още от папата Борджа. Дворът, така да се каже, се очисти, защото го изоставиха и много авантюристи, живели дотогава в разкош и безделие. Дишаше се вече по-леко. Изобщо през последните месеци на войната във Ватикана цареше по-голяма скромност и в облеклото, и в официалните церемонии. Изборът на кардинала Джовани Медичи — на папа Лъв X, който се очертава като върл защитник на интересите на собствения си род — върна безделниците в папския двор. И не само това. Към тях се присъединиха множество млади честолюбци, чийто брой постоянно расте. Те създадоха нова атмосфера във Ватикана, но съвсем не по-добра в сравнение с времето на Юлий II. Тази атмосфера е чудесна за самозванците от всякакъв вид, за нахалниците, за измамниците и лентяите, готови на всичко, за да се доберат до голямата цел. Не липсват и бели врани, но те се държат настрана.

Сред новодошлите има един, който се отличава с добри маниери и с безсрамието си. Произхожда от Арецо, син на прочута куртизанка и беден обущар[1]. От обкръжението на Агостино Киджи[2] той премина в папския двор благодарение на литературните си способности, които много се ценят. Между другото пише и непристойни сонети и съчинения, каквито мнозина му поръчват — сред тях, изглежда, е и Рафаело, с когото е станал толкова близък, че му пише писма. Впрочем на този пришълец се удава отлично да пише в стила, който така много се нрави на Рафаело. Това са писма, гъделичкащи гордостта и някои други потискани инстинкти, особено на пропадналите честолюбци. Преди да се премести в Рим, въпросният младеж е бил в ателието на един художник в Перуджа. Несполучил в живописта, сега се опитва да постигне по-голям успех в писателското поприще.

Много са младите хора, които се подвизават в двора на папа Лъв. Сред тях е и един ломбардец, някой си Паоло Джовио[3], лекар и литератор. Тук е мантованецът Кастилионе, пристигнал от урбинския двор. За него казват, че е образцовият аристократ, съвършеният придворен. Приписват му най-високи добродетели. Негови съюзници били грацията, душевната ведрина, добрият такт, търпеливостта и какво ли не още. Той лесно си извоюва благоразположението на Лъв X. И е приятел на Рафаело, тъй като всеки, домогващ се до папското благоволение, следва да се сприятели с младия урбинец.

През тези месеци ми станаха известни още много други — все хора, способни да предразполагат към себе си и околните, и живота.

Тук успя да се издигне за кратко време един венецианец на име Пиетро Бембо[4], не толкова млад като другите, но също тъй леконравен. Царедворец с опит, натрупан в дворовете на Ферара и Урбино, и нещо като авантюрист. Слави се с това, че във Ферара се е ползвал с благоразположението на Лукреция Борджа[5]. В Урбино също не са му липсвали успехи с такива дами.

Сега тук има любовна връзка с някоя си Фаустина, а Лъв X вече му осигури и някои духовнически привилегии. Бембо се наложи на вниманието му като латинист. Папата много държи документите на курията да са написани в издържан цицероновски стил и затова го повика при двора. Не му даде обаче титлата „писар на апостолическите бреви“, защото тя отдавна принадлежи на Рафаело. Въпреки тази несполука, Бембо работи с голямо усърдие като апостолически латинист и печели симпатиите на всички. И той е голям приятел на Рафаело.

Тези дни разбрах, че в Рим скоро ще пристигне Джулиано Медичи, брат на папата. А заедно с него и Леонардо, напуснал Ломбардия след окупирането й от войските на Луи XII. Той идва с надеждата да получи някаква служба с помощта на новия си покровител. Но ще трябва да държи сметка за Рафаело, на когото папата няма да причини и най-малкото неудоволствие. Което значи, че няма да му противопостави един толкова прославен художник, какъвто е Леонардо. В това съм сигурен, защото папата е направо прехласнат от „грацията“ на своето протеже.

Всеки художник, за да бъде с нещо облагодетелстван при двора, трябва да бъде препоръчан или посочен на папата от Рафаело. Затова не вярвам, че застъпничеството на Джулиано Медичи ще помогне много на Леонардо. Тук, в тези среди, властва младият художник от Урбино — големият любимец, който не излага на показ властта си и не се показва натраплив. Папата има грижата да изпълнява желанията му, без да го излага.

Промяната, настъпила във Ватикана, даде криле на много хора. За Леонардо вече казах. Някои от новодошлите, въпреки че се числят към „обкръжението“ на Рафаело, посещават понякога и моя дом — на две крачки от Ватикана — за да ме дразнят с маниерите си, овладени до съвършенство. Тези празнодумци, опитни в изкуството да „умееш да живееш“, не са ми симпатични. Млади са, а изглеждат стари. Те изобщо не познават младостта. Не познават красотата на девствената мисъл — на онези мисли, които, като се зародят за пръв път в ума, ни оставят след това като омагьосани. За тях всичко е сметка, жажда за пари, амбиции, претенции и тям подобни.

Не искам да виждам такива хора в къщата си, нито да ти срещам често. Готов съм да се преместя другаде — например някъде към Траяновата колона, в Мачел деи Корви[6]. За Лъв X, все едно че не съществувам. Още не е пожелал да говори с мене, поне от приличие. Пренебрегва ме най-очебийно и упорито — навярно защото съм републиканец или пък защото твърде много приказвах за начина, по който родът му се завърна във Флоренция. Все пак основната причина си остава привързаността му към Рафаело, когото обсипва с благоволението си. Наскоро му отпусна и средства, за да изпрати неколцина от учениците си в Атина, където ще копират статуите на Акропола. А в същото време аз стоя тук, измъчван от толкова много незачитане и унизен, задето съм принуден да преглъщам сума неща, които са ми противни.

Защо не съм словоохотлив, вместо все да си мълча, защо не ми идва да се сближавам с празноглавите благочестиви дами, които са толкова много тук, защо не ми е дадено да превивам гръб, както правят всички…

Днес писах с намерението да изтъкна причините, които ме заставят да се настаня по-далеч от църквата „Санта Катерина“; която е близо до Ватикана. Тези причини не ще се намерят изброени в никакъв документ, тъй като ги зная само аз. Те са скрити зад бръчките на челото ми. Но аз пак ще се върна на този въпрос.

Преди месец един испанец ме замоли да му помогна да издири някакъв свой млад сродник на име Алонсо, който бил заболял във Флоренция и от когото нямал дълго време известие. Наскоро Граначи и брат ми Буонарото, на които бях възложил тази задача, ме уведомиха, че испанецът е добре и работи. Съобщих на родственика му още днес тази новина по прислужника си Джовани.

 

 

Бях в Карара, за да се заема отново с мраморните блокове за паметника на Юлий II; въпреки разпорежданията, които дадох за това на Балдасаре, все още не е пристигнал никакъв мрамор. Този бъбривец, притежател на каменоломни в Карара, прибра парите ми и сега не благоволява дори едно писмо да ми напише. Ако до края на месеца не ми изпрати мраморните блокове, ще действам срещу него по начина, който е най-подходящ за уреждане на такива сделки. Той не може да възрази, че през миналите месеци времето му е попречило да натовари и изпрати лодките, нито че не съм му дал достатъчно пари да плати на работниците.

Не ми е ясно защо, когато трябва да доставям мрамор от Карара, винаги възникват безброй трудности и разправии. Започвам да се съмнявам, че това става нарочно, че някой е заинтересован да пречи на работата ми за Дела Ровере.

За щастие разполагам с няколко мраморни блока, които бях докарал от Карара преди години. Нямам обаче точни сведения за блоковете, които очаквам да получа. Необходим ми е на всяка цена мрамор. Трябва да се съобразявам с натиска, който упражняват върху мен наследниците на папа Юлий, и най-вече кардинал Леонардо дела Ровере, да завърша бързо този паметник.

Желанието на кардинала е да взема за помощници повече каменоделци, та да се работи „с голяма бързина“, като че изкуството е някаква си най-обикновена работа. Струва ми се, че Дела Ровере се страхуват за това начинание, сякаш над него тегне някаква заплаха или сякаш то зависи от нечия друга воля, а не от моята. Уверих кардинал Леонардо с най-обвързващи за мене думи, че ще построя паметника на Юлий, но той и роднините му продължават да хранят съмнения. Това ми вдъхва необясними опасения. Все пак нови помощници няма да вземам. От тях полза няма. Мойсей, робите и останалите фигури ще изработя самият аз — в това никой не може да ме замени и никога не ще позволя на четирима-петима занаятчии да изопачат замислите ми.

Кардинал Леонардо трябва да разбере това и да ме остави на мира. Впрочем той може да ми има вяра, тъй като други поръчки аз нямам. Мога да кажа, че никога не съм бил толкова свободен от задължения, колкото при папата Медичи.

Измежду художниците пришълци в Рим започна да изпъква един млад венецианец, Бастиано Лучани[7], който казва, че е дошъл тук през 1511 година. Бил е ученик на Джорджоне да Кастелфранко, прочут венециански живописец. Не го изпускам от очи и връзките ми с него, ако не приятелски, са сърдечни. Той е с десетина години по-млад от мене. Ценя го заради независимостта му от Рафаело. Винаги се е държал настрана от последователите и учениците на урбинеца, не спечели благоволението на Юлий II, а и Лъв X не проявява благосклонност към него. Това ме кара да мисля, че венецианецът е по-различен по характер от онези, които просят милости от папския двор. Изглежда честен младеж. Все пак и той като другите се забавлява, като свири на разни инструменти. Бива го и в пеенето. Изглежда, че Агостино Киджи го е привлякъл в обкръжението си и поради тези негови способности. Така или иначе, в римските среди ценят много Лучани. Надявам се, че ако продължава да следва съветите ми, ще може скоро да съперничи на Рафаело, но не и да го надмине, както му се иска, защото маркиджанецът има качества, които не са на обикновен смъртен. Двамата съвсем не си приличат: венецианецът е много простодушен и малко грубоват, а другият е до немай-къде изтънчен.

Сега, като не посещавам вече папския двор, ми е необходим човек, който да ме държи в течение на всичко, което става там. В това отношение Бастиано се оказа мой много добър съюзник. Впрочем аз му помагам и той ми се отплаща както може — негласно споразумение, изгодно и за двама ни…

Все се каня да пиша на моя приятел Франческо Боргерини, флорентински търговец, да има предвид младия венецианец, като дойде ред да се изписва параклисът му в римската църква „Сан Пиетро ин Монторио“. Лучани много се интересува от тази работа и желае да му бъде възложена. Преди време ми каза:

— Искам да премеря сили с Рафаело в творба, открита за погледите на всички.

— Бъди доволен, ако ти възложат работата… и се откажи да се състезаваш с първия придворен художник.

— Но вие, майсторе, ще ми помагате.

— Мога да ти дам рисунки.

— С останалото ще се справя сам — прекъсна ме венецианецът.

— И останалото не е лесно, когато трябва да се пребориш с Рафаело — отвърнах, а в същото време си рекох: „Не си въобразявай много. Рафаело няма да седне да се състезава с тебе — той просто няма да те забележи.“

Впрочем Бастиано няма никога да стане живописец, такъв какъвто аз го разбирам, способен да препречи пътя на другия и в изкуството, и в отношенията му с папата. Съмнявам се дори, че може да му причини каквато и да е дребна неприятност. Така или иначе аз не ще му откажа поддръжката си, особено ако покаже, че усъвършенства майсторството си.

Ноември 1513 година.

 

 

Понякога казват: спечели благоразположението на човека и той ще ти помогне. Има и дума: спечели сърцето на жената и тя ще бъде твоя.

Това са общи приказки, простички съвети, които се използват предимно от посредствените. Рафаело не е посредствен, но и той по инстинкт следва тези съвети. Разбира се, „отвисоко“ — от висотата на своето положение. Имам предвид постъпката, на която се показа способен, като привършваше фреските във втората станца.

Когато Юлий II почина в началото на миналата година, Рафаело беше вече изписал тук два портрета на стария папа и работеше над трети, включен в сцената „Срещата на Лъв с Атила“. Но едва избраха Лъв X Медичи и художникът заличи завършения вече портрет на Юлии, като го замени с портрета на новоизбрания папа. Звучи като небивалица, но този начин на действие е присъщ на Рафаело. Това е сметка, каквато никой друг, освен него не би могъл да направи с такава съобразителност и е толкова благоприятни резултати.

Когато няколко дни след избора Лъв X видя лика си, по-точно собствената си особа на кон, с тиара и вдигнал ръка за благослов, той трепна от приятна изненада. Това бе и нещо като израз на признателност към Рафаело, който го придружаваше при това посещение на станците. Новият папа не бе искал от живописеца да го рисува вместо Юлий, нито пък бе поръчвал да му се отдава почит тук, тъй като работата беше възложена от предшественика му. Собственият му образ се изправи пред него като „приятно и неочаквано видение“. Може да се каже, че това беше първият контакт, майсторски подготвен, на Рафаело с Лъв X. В него виждам съчетани всичките му характерни човешки черти: съобразителност при избора на най-подходящия момент за предприемане, на каквато и да е постъпка, липса на задръжки и на истинско душевно благородство. У него всичко е насочено към постигането на непосредствените цели — слава, кариера, пари. Не разбирам как е възможно човек да бъде толкова неблагодарен към онзи, който така много му е помагал. А Юлий II се отнасяше наистина като баща с Рафаело. Очевидно след смъртта си той вече не представляваше нищо за него. Работата следователно беше Рафаело да се сдобие час по-скоро с благоволението на новия папа, па макар и с жест на привидна почит…

На същото мнение беше и кардинал Леонардо, племенник на Юлий II, когато ми разказа за бедата, сполетяла портрета на чичо му. Ако с тази си постъпка Рафаело успя да спечели бързо симпатиите на новия папа, той все пак си навлече неприязънта на твърде влиятелния кардинал Леонардо и на целия род Дела Ровере. Но не за дълго.

За голяма моя изненада само преди няколко дни кардинал Леонардо взе да ми говори с възторг за „възлюбения син“, на когото поръчал собствения си портрет. Хитрият младеж обещал да го портретува, осигурявайки си по този начин и неговото покровителство, макар да не му е необходимо.

Докато аз живея уединено в Мачел деи Корви, терзан от хиляди въпроси, отнасящи се до работата и до живота ми, Рафаело се радва на всеобща, възторжена почит. Дори от страна на кардинали, които са заклети врагове помежду си, дори от страна на цял един двор от художници и литератори, готови да забравят съперничествата и алчността си само като чуят името му. Ето докъде стигнаха нещата във Ватикана с апостолическия живописец.

Към мен обаче кардинал Леонардо се показва недоволен. Не го удовлетворява ходът на работата ми над паметника. Напомня ми за сроковете, определени в договора, и за други излишни неща. Когато е възпрепятстван да стори това лично, изпраща при мен роднините си. На всички давам винаги един и същ отговор: „Не желая да бъда обезпокояван.“

Аз наистина ще направя паметника на Юлии — не съм променил намеренията си. Ако обаче Дела Ровере продължават да ме притесняват, ще зарежа всичко и ще се върна във Флоренция. Всъщност, ако не беше тази работа, нищо друго не ме задържа в Рим.

Работя според силите си над фигурите на робите и на Мойсей. Но мисълта ми е постоянно заета с мраморните блокове, които все още не пристигат, с притежателите на лодки и на каменоломни, с всички тия дърдорковци, които тровят живота ми. Освен това налага се да наставлявам домашните си, за да не се разправят постоянно за пари. Преди време дори бях принуден да разделя помежду им с писмо четиристотинте дуката, които бях изпратил за дюкяна: сто на баща ни Лудовико, сто на Буонарото, сто на Джовансимоне, сто на Джизмондо. Направих това разпределение, за да не се карат. Само Леонардо не получава никога нищо от мене. В замяна на това, в спокойната обстановка на манастира „Сан Марко“, до него не стига и отглас от домашните ни работи.

Научавам, че Лъв X не е доволен от плана за новия храм „Св. Петър“. Папата уведомил Браманте за това, но без да му каже нещо окончателно. Изглежда, че архитектът е посрещнал критиката, без да се смути и без да се обвърже с категоричен отговор.

Във Ватикана, сред приближените на папата, се твърди, че критиките изхождат от Рафаело. Не разбирам защо този господин си пъха носа в работи, които не би трябвало да го засягат. Той от архитектура не разбира нищо. В действителност планът на Браманте за „Св. Петър“ е добър. Казах това на Юлий II и съм готов да го потвърдя и пред Лъв X. В новата сграда аз възразявам само срещу формата на купола. Но това е друг въпрос.

 

 

Не минава ден без главоболия. Създават ми ги помощниците, които обработват блоковете за паметника на Юлий. В края на краищата ще ги върна обратно във Флоренция, въпреки че по този начин ще разгневя още повече кардинал Леонардо. Но няма да допусна повече да развалят мраморите. Те ми са премного ценни, поне засега, защото не мога да ги заменя с други.

Занапред няма да позволя никой от помощниците ми да ходи насам-натам, да се оплаква и да злослови срещу мен. Какво ли не приказват: не съм спазвал поетите задължения, принуждавал съм ги да работят „като животни“, не съм ги зачитал за нищо. В действителност, ако някой се труди ден и нощ над каменните блокове, това съм само аз, а не тези шарлатани, които никак не ги е грижа за моята работа. Те ме чернят и по друг начин. Бил съм чудак, понякога дори луд. Дотегна ми вече да понасям клевети от хора, на които мисля, че съм правил само добро.

Вече прогоних от дома си един от каменоделците, който, както разбрах, има прекалено дълъг език. Няма да се перчи повече на мои разноски, може само да продължи да ме черни пред онези, които имат интерес да му вярват, за да ми пакостят.

Не мога да живея в съгласие с такива негодници. Привичките ми, убежденията ми, взискателността ми в работата, моите така наречени чудачества — всичко ме отдалечава от тях.

Ако стана посред нощ и започна да работя, това за тях е нещо странно, а мен ме вдига от сън внезапно хрумнала ми мисъл — внушение на моя гений да променя скицата за някоя статуя. Той често е недоволен и, за да го успокоя, будя моите каменоделци и ги карам да ми помогнат. Друго мое чудачество е, че ги наблюдавам как се разхождат голи из стаите, как си търсят парцалите или как се обличат. А аз ги наблюдавам, за да запаметя някое движение, което ме е поразило, някое положение на човешкото тяло, което преди това не съм забелязал.

Много от скиците за робите са рожба на такива неочаквани движения, които съм наблюдавал в необичайни часове. Ето, това е чудачеството. И то се превръща в лудост, когато моят гений започне да ми задава въпроси, а аз трябва да му отговарям… Тогава помощниците ми слушат нашите разговори и ги донасят до ушите на жадните да узнаят нещо за мене.

Не ми се иска да има хора около мене — искам да върша свободно всякакви чудачества като посочените, тъй като само те са ми от полза. Баща ми, Джизмондо и Джовансимоне не са ми писали вече от няколко месеца. Поддържам връзка със семейството си чрез Буонарото, на когото пиша често и давам съвети, особено за дюкяна. Предупредих го между другото да не продава на кредит по какъвто и да било повод. Желая търговията да върви добре — така зная, че баща ми и братята ми имат някакво занимание. Причината за тяхното мълчание не ми е известна, не съм питал и Буонарото за това. Но се досещам и не повдигам въпрос дори пред баща си. У дома не са доволни от мен — ето истината. Може би парите, които изпращам, не са достатъчно. Но ако се покажа още по-щедър, баща ми и братята ми са в състояние жив да ме одерат. Питам се обаче, как биха живели, ако не бях аз на този свят.

Януари 1514 година.

 

 

Две от редицата фигури на роби, предвидени за паметника на Юлий II, са почти готови. Виждам как се очертават техните яки тела и позите им според моята представа за робство. Когато бъдат изваяни всички, едни ще изразяват стремеж към свободата, а други — примирение с постигналата ги участ. Ще ги обединява изразът на сила и на страдание. Аз не отделям изкуството от хората, нито пък хората от света, в който живеят. За мене изкуството и човечеството са тясно свързани. Говоря за изкуство и за човечество, а забравям, че трябва да извая около дванайсетина роби. Освен това от шестте големи статуи, предвидени за горния пояс на паметника, съм готов само с една — на седящия Мойсей, и то по нея има още да се работи. А кога ще направя фигурите на победителите над варварите? Става дума общо за трийсет и две статуи, без да броя бронзовите барелефи.

Питам се също как ще работя, ако мраморните блокове не пристигнат от Карара. Щом се поразмисля по-надълбоко за този паметник, въодушевлението ми се изпарява. Казвам въодушевление, защото желая наистина работата да напредва, а ето че ще се наложи да освобождавам работници поради липса на мрамор.

Старая се да не се поддавам на отчаянието. Противопоставям се с всички сили на несгодите, но понякога ми се струва, че не ще издържа. Като си представя, че съм заобиколен от стотици хора, доволни от провала ми, усещам задушаване и това болезнено чувство подхранва у мене нелепи мисли.

В същото време работя с настървение, защото именно това отговаря на природата ми. Но загнездилото се в гърдите ми безпокойство често пречи на работата ми, съсипва и мен, и идеите, които са ме завладели. Работя, без да пестя сили, и въпреки това виждам, че не смогвам. С една дума, не мога да кажа, че паметникът на Юлий ще бъде завършен скоро.

Чрез покровителството на брата на папата Леонардо успя да получи квартира в двореца Белведере. Сега живее там с четирима младежи, които води със себе си от Ломбардия. Той се заблуждава, че Джулиано Медичи може да му издейства някаква престижна поръчка като художник във Ватикана. Забравя, че идол на сегашния папа е Рафаело и че той възлага всяка работа или на него, или на негов ученик по препоръка на урбинеца.

Леонардо попадна тук в не много благоприятен момент, тъй като Рафаело спечели благоразположението и на Агостино Киджи и стана кумир на двора му, вторият в Рим след папския. При това на Джулиано Медичи не гледат с добро око дори във Ватикана, защото е известен като разсипник и човек, прояден от болести и пороци без мярка. Още като млад е заболял от френската болест — ужасната напаст, що вдъхва страх на всички. Не стига това, ами се занимава и с тайнствената алхимия и изглежда, че тъкмо тази му склонност го е накарала да вземе Леонардо под свое покровителство и да му определи месечна издръжка от трийсет златни дуката.

Повтарям: истината е, че Лъв X пренебрегва Леонардо и дава да се разбере, че не се интересува от опитите, започнати от него в Белведере — напротив, казват, че на тях той гледал с подозрение. Този папа бързо ще разсее надеждите на Леонардо, както му се удаде да изтика и мен настрана. В това съм повече от сигурен. Само звездата на Рафаело може да блести високо над Ватикана.

Аз и Леонардо претърпяхме общо поражение на същото полесражение: в двореца на Синьорията във Флоренция не успяхме да изпълним замислените от нас фрески. По различни пътища и причини стигнахме до същия печален резултат. Преди няколко дни, когато го срещнах, веднага си помислих за неговата битка при Ангиари. Навярно в същото време той пък си е спомнил за моя неосъществен епизод от Пизанската война. В този миг се почувствахме близки.

Днес той дойде при мен в Мачел деи Корви, придружен от младите си приятели, между които Мелци и Фанфоя. Говори почти само той.

Колкото и да се старая, никога не ще мога да се разбирам с Леонардо, и то по всички въпроси: за изкуството, за управлението, за народите. Най-много ме смущава обстоятелството, че той се чувства добре, под чието и покровителство да се намира.

Днес, като беше при мен, повтори, че не преставал да търси свободата. Не разбирам как може да твърди това, след като на всяка крачка се обвързва с нов покровител. А на мен ми стига да подпиша договор, за да почувствам, че вече не съм свободен.

От Тоскана се завърна Джулиано да Сангало. Вчера го посетих в квартала на флорентинците. Намерих го в недобро здраве, много залинял. Мъчат го камъни в жлъчката. Запазил е обаче предприемчивия си дух и е пълен с нови замисли и намерения. Разговаряхме за строежа на „Св. Петър“, за папа Медичи, за Браманте и за още много неща. Джулиано все още не се е отказал от проекта си за „Св. Петър“, все още храни напразни надежди. Във Флоренция се е срещал с баща ми и му е говорил за мене. Предаде ми писмо от Буонарото.

 

 

Неотдавна бях във Ватикана да разговарям с папския ковчежник за една сума, която бях получил за работата ми в Сикстината. Тъй като канцеларията на ковчежника е в съседство със станците, отбих се набързо да разгледам фреските на Рафаело, за да се убедя доколко са верни слуховете за някакво сходство с моите фрески в Сикстинската капела.

По този въпрос съм доста наясно. Познавам слабостта на Рафаело и неговия маниер на работа. Знам, че взема без задръжки откъдето и както може. Мисля, че вече споменах за това. Веднъж Паоло Джовио дойде тук нарочно, да ми говори за някакви „кражби“ на Рафаело от мои творби, кражби, които особено зачестили напоследък.

Този „възлюбен син“ си присвоява моите голи тела или заимства от тях. Но не така, както го представя Джовио: той не ги пренася в станците такива, каквито са в Сикстинската капела. Не. Добавя по нещо свое, като например грижливо изработени детайли, които аз пренебрегвам, някои ненужни жестове, рисува според школските правила, служи си със светлосянка, тоест с преходи на сянката — нещо, което невинаги ме интересува, макар да удовлетворява Леонардо, както сам той ми каза.

Рафаело е усвоил моите фрески стъпка по стъпка, хитро и предпазливо, така че никой да не разбере това. Този път, за разлика от времето, когато беше във Флоренция, като подражава на моите голи тела, той се е помъчил да прикрие истината за своя талант с добре обмислено изпълнение. За да постигне всичко това, му бяха нужни години, още повече че изобразяването на голо тяло поражда известни подозрения към художника и невинаги благоприятни оценки.

В първата и във втората от трите станци няма голи тела. Всички фигури са облечени, както го изисква традицията. Като ортодоксален живописец Рафаело не пожела с нищо да огорчи Юлий II приживе. Но започна да рисува другояче след смъртта му. Независимо от вездесъщото лицемерие сводът на Сикстинската капела буди всеобщо възхищение и затова при изписването на третата станца Рафаело, макар и със закъснение, събра смелост и нарисува няколко голи тела в „благопристойни“ пози, тоест направи всичко възможно да не изглеждат „скандални“. Така че не мога да кажа дали стенописът „Пожарът в Борго“ е тържество на голотата или нещо друго. Рафаело твърде много цени яркоцветните одежди и познава по-добре от мене тяхното значение и предимство.

Всъщност не му е достигнала смелост или пък не е пожелал да отиде докрай. Ако беше постъпил иначе, щеше да предизвика недоволството на папата, на неговите съветници и на учените мъже при двора. Третата станца, посветена на папа Медичи, не можеше да има облик по-различен от този, който той й е дал. Но съм уверен, че ако работеше напълно свободно, би я изпълнил само с голи тела. Липсата на свобода е цената, която Рафаело плаща, за да не разочарова своите възложители и съветници. Аз обаче не правя никакви отстъпки на възложителите си, а съветниците, все едно че не съществуват за мене. Според мене Рафаело си остава образцов църковен служител, който прислужва при литургията по-добре от другите. Може би не съм прав, но ми се струва, че е поел по грешен път, като гледа от моите фрески. Моето изкуство не допуска компромиси, не търпи съвети. Този, който му подражава, разкрива единствено себе си и толкоз.

И тук Рафаело е робувал на своето твърдо неудобно предпочитание към портретите. Но портретуваните в станците никога не биха се съгласили да бъдат изобразени голи, ако той би пожелал това. Робуването прочее е необходимост за Рафаело — друга част от цената, която плаща, за да подхранва растящата си слава. Всички тези знатни господа, изобразени от него, сипят похвали за живописеца наляво и надясно и се кичат със собственото си тщеславие. Рафаело сигурно нямаше да има толкова влиятелни възхвалители на неговите „божествени дарби“, ако не беше изписал портретите им според техните желания. Независимо от това Рафаело не умее да придаде на своите голи тела онази жизнена сила, която аз влагам в моите. Неговите са лишени от енергия и служат само да запълват пространства с декоративна цел. Като онзи млад мъж, кой го с привидно усилие мъкне на гърба си старец, направен сякаш от восък, или другия, който лесно е прескочил стената, направена по негова мярка…

Голите тела на Рафаело са и незначителни, и бледи. Хубавите цветове и отсенки, с които художникът си служи, не му помагат много. На тези негови голи тела липсва вътрешна осмисленост и затова в моите очи те не са „искрени“. А за да се достигне определено равнище, необходима е пълна искреност — единствено тя позволява на художника да изрази себе си. За истинския художник няма друг избор, освен искреността, нито пък може да има компромис между неговите идеи и представите на другите.

Общоприетите правила също не бива да влияят на художника. Когато работя, никога не се съобразявам с традиционните условности.

Предпочитам да се изявявам винаги като цялостен художник. Не се боя да отхвърля някаква идея и да я заместя с друга, която смятам за по-добра, стига и тя да е моя. Възмущавам се, когато някой се опитва да ми подсказва идеи.

Рафаело се придържа твърде много към условностите. Затова и голите му тела в третата станца губят от непосредствеността си. От друга страна, той е принуден да прави отстъпки на средата, която го възхвалява. Така той е едновременно неин роб и господар. Следователно е художник, лишен от свобода в истинския смисъл на тази дума. Мене никой не е в състояние да ме застави да създам произведение, несъобразено с начина, по който го изживявам и мисля всеки ден. А не забелязвам това в тези негови стенописи и дори в прославените му мадони.

Който живее в общение само със собствения си гений, тоест който е негов равностоен пазител, не търси идеи в творбите на другите. Той намира всичко в самия себе си — в собствената си мисъл и въображение, които го ръководят.

Около себе си виждам само печална пустота, а Рафаело намира оправдание на съществуванието в това, което го заобикаля. Затова, търсейки някаква опора като художник и човек, той постоянно се оглежда около себе си. Нуждае се от приятелства, връзки, многобройни познанства и от закрилата на други, така както чувства потребност да гледа чуждите творби, та те да го зареждат с въодушевление и да, подхранват изкуството му…

За всичко това не стана дума с Джовио, когато неотдавна той ми говори надълго за Рафаело. Добре е все пак, че той не изпада в обичайните преувеличения. Бих казал, че Джовио, медик и съчинител на модни стихове, преценява изкуството на младия урбинец според принципи, по-различни от обичайните, а и с известни уговорки. Той е първият, който е изказал пред приятели някои съмнения по отношение на Рафаело като човек. Накратко, според Джовио, Рафаело дължи голяма част от успеха си на своята ловкост на царедворец. В действителност аз имам по-друго мнение за сполуката на Рафаело, иначе би трябвало да го смятам за един от многобройните, твърде опитни придворни, които въпреки опита си са преуспели много по-малко от него. Но стига вече за кражбите на Рафаело, за умението му да живее, за Джовио. Стига с тези приказки. Всеки за себе си. Аз ще си остана с отчаянието, че изоставам с работата над паметника на папа Юлий, че доставката на мрамора не върви, че този мой живот е пълен с трудности. Ще ми остане и умората. Макар все още да не виждам как ще изглежда тази гробница, страхувам се, че в края на краищата ще ме смаже.

Очаквам идването на Бастиано Лучани, венецианския живописец. Той ме предизвести, че има да ми говори. Сигурно ще започне пак с Рафаело. И Лучани взе да ми досажда. Боя се, че днес ще трябва набързо да го отпратя — нямам желание да слушам дори глупости.

Всеки път, когато се замисля по-надълбоко за моето положение на самотен човек, идвам до горчиви заключения. Ето, намирам се тук, в Мачел деи Корви, далеч от Ватикана и, може да се каже, в известен смисъл дори далеч от Рим. Имам чувството, че този град не съществува вече за мен. Всичко в него ме отегчава. Също и приятелите, които имам тук. Признавам, че дните ми минават като на дивак. Това също ме огорчава — всичко се превръща в извор на горчивина за мене. Досаждат ми мраморните блокове около мене, помощниците и слугите ми. Затова съм недоволен, живея във вечно недоволство. То, бих казал, е храната ми. Но защо е така?

Някой по-повърхностен човек би рекъл, че причината би трябвало да я търся в самия себе си. С една дума, че ако подложа на изпит съвестта си, ще мога всичко да си обясня. Много такива повърхностни личности свиха сега гнездо във Ватикана. Някои дори са сред приближените на папа Лъв.

Един ден папата казал пред неколцина от тях: „Микеланджело ме плаши, с него не може да се разговаря… той е ужасен човек, не умее да се държи както подобава… Желая му доброто, но е ужасен…“ Тези думи още се разнасят в Рим и във Флоренция. Предадоха ми ги Бастиано Лучани и моят стар приятел Джулиано.

Папа Медичи обаче не е повърхностен като приближените си. С това си премислено изказване, направено в подходящ момент, той всъщност хвърля върху мен тежкото покривало на безразличието: от човек, ужасен като мене, можеш да се пазиш само като го държиш по-далеч от себе си…

Във Флоренция дори простите хора от квартала Сан Николо могат да проумеят истинския смисъл на някои привидно невинни постъпки и изказвания. Там биха нарекли папа Лъв лукав човек.

Като изключа изпита на съвестта си, за който вече споменах и който не зная как да подхвана, защото в това отношение се чувствам напълно спокоен, истината е, че папата, за да облагодетелства Рафаело, ме принуди да се отдалеча от Ватикана и от апостолическия дворец по начин, разбира се, съвсем приличен. Всъщност той ме изхвърли и, по негов пример, дворът ми обърна гръб. Докато през миналите години във Ватикана имаха съвсем друго отношение към мене, при Лъв изпаднах в положението на неудобна личност. Като се преместих тук, мисля, задоволих папата и разреших един „въпрос“.

Друг избор за човек „ужасен“ като мене нямаше. А в действителност аз съм само един беден човек, обручил се за изкуството, както св. Франциск — за нищетата. Следите от този брак нося по ръцете си, по костите, по цялото си тяло. И сега, като живея, запазил достойнството си на художник и човек, продължавам да съм недоволен. Аз следователно винаги си противореча — още едно основание да ме смятат не само за ужасен, но и за луд. Но Лъв X още не е казал такова нещо — сигурен съм в това.

Не зная защо тъкмо днес правя тази изповед, но такива мисли се въртят в главата ми от няколко месеца вече. Причините за това мое усамотение не са ми безразлични — Напротив, смятам ги за твърде важни. Някога може да се позаинтересуват от тях тези, които ще си спомнят за мене. А те ще бъдат много, неизброимо множество. Винаги съм вярвал, че времето хвърля светлина върху всичко.

Краят на февруари 1514 година.

 

 

Често чуваме да казват: „Не е за вярване — това са празни приказки.“ Но случва се „празната приказка“ или „измислицата“ да се потвърди за голямо изумление и на най-скептичните. Така стана, когато живописецът Бастиано Лучани ми каза, че „рано или късно“ Рафаело ще замести стария и болен Браманте като ръководител на строежа на „Св. Петър“. Тогава аз дори го попитах:

— Та какво общо има любимецът на папата с архитектурата?

— Може и да няма, майсторе, но слухът си е слух — отговори Бастиано.

— А ти къде го научи?

— Във Ватикана, майсторе. В двора.

Когато го запитах кой именно му го е казал, той ме погледна смутено и отвърна:

— Не мога да кажа, не си спомням.

Тогава не повярвах на това „поверително“ сведение на венецианеца. Но все пак у мене си остана някакво съмнение. Накрая си рекох: „За Рафаело всичко е възможно. Няма да се изненадам много, ако…“ По-късно и приятелят ми Джулиано загатна за същото, само че ми се стори по-малко осведомен по въпроса. Днес най-сетне този слух се потвърди като много други, и то тъкмо от Джулиано, който ме намери у дома.

Ето как стоят нещата: Рафаело е назначен „временно“ за архитект на „Св. Петър“ с годишно възнаграждение триста златни дуката. Назначението било потвърдено вчера, 1 април 1514 година, няколко дни след внезапната смърт на Браманте.

Днес, докато слушах Джулиано, не се учудих много. Папа Медичи не отказва нищо на своя „тъй грациозен“ Рафаело. За да удовлетвори амбициите му, е готов да пожертва, когото и да било. Джулиано не е кой знае колко огорчен, но все пак новината не го радва много.

— Назначението се полагаше на мене — каза той. — Рафаело е дилетант в архитектурата.

— Назначението? — попитах. — Но кой го е назначил за архитект на строежа на „Св. Петър“?

— Това не знам… тази работа не ми е много ясна.

— Но нали трябва да има някакъв документ за назначение…

— Още няма нищо — прекъсна ме Джулиано, и добави: — Документ може винаги да се напише.

— Ти каза, че назначението е временно.

— То наистина е временно.

— Но къде е написано това — попитах отново, започвайки да губя търпение.

— Не зная… Всички в двора говорят за временно назначение — още нямало окончателно решение.

— Следователно можеш още да се надяваш — казах в желанието си да вдъхна смелост и вяра на Джулиано. — Едно временно назначение може всеки момент да се преразгледа.

— Когато става дума за папата и за неговия любимец, не е така лесно. Това го знаеш по-добре и от мен — заключи Джулиано, впил поглед в моя.

Нямам какво много да кажа по повод на смъртта на Браманте. Не го бях виждал дълго време, но знаех, че макар и претоварен с работа и в напреднала възраст, продължава да живее в разкош и разгул. Още юноша, той се научил да рисува при един доминикански монах в Урбино — отец Карневале. После се преселил в Ломбардия и там рисувал по маниера на майсторите от миналия век без особен успех. За сведение на тези, които не го знаят, трябва да кажа, че Браманте се е провалил като живописец. Затова започнал да се занимава с архитектура, и то много по-успешно.

Той никога не е хранил симпатии към мене и все ми е пречил. Неведнъж се е старал да ме представи в лоша светлина пред Юлий II, който много го ценеше. На два пъти успя да ми създаде сериозни затруднения и те здраво ме объркаха. Не е преувеличение, ако кажа, че ме е смятал винаги за някакъв призрак, за неприятел, какъвто всъщност не му бях. Той положително има пръст в сегашното лицемерно безразличие на Лъв Медичи към мене.

Браманте завеща ръководството на всички свои начинания, с изключение на строежа на „Св. Петър“, на своя любим ученик Джулиано Лено. Такова наследство е чест за младия архитект. Не знам обаче как ще се справи, тъй като за него то ще бъде може би твърде тежко. А неговият учител имаше здрави плещи и истински талант.

По волята на Лъв X Донато Браманте бе погребан във Ватиканските пещери[8]. Така му бе отдадена голяма почит.

 

 

Искам да отбележа, че днес при мене дойде Леонардо да иска някакво сведение във връзка с поръчката, която бяхме получили от Содерини за фреските в залата на Големия съвет в двореца на Синьорията. Още не ми е ясно какво целеше той със своя въпрос, който оставих без отговор, защото и аз като него не си спомням вече нищо. Тогава Леонардо започна да говори за рисуването в присъствие на публика, сякаш въпросът, който го беше довел при мене, вече не го интересуваше. Известно ми беше, че той рисува и в присъствието на други. На своите ученици винаги е препоръчвал да рисуват пред публика. Според него това карало художника да работи добре, за да заслужи похвала. За себе си бързам да кажа, че не допускам никой да ме наблюдава, когато работя. Все пак рисуването сред хора може да се приеме и като проява на смирение. Но на такова смирение никога не съм бил и няма да бъда способен. А и каква е ползата от него? Спомням си, че само като момче съм рисувал пред хора детайли на чужди творби. После това не се повтори. Леонардо го знае много добре и все пак днес се впусна в подробни и тънки разсъждения. Разграничаваше този случай от онзи и все не стигахме до никъде. За да приключа с въпроса, казах:

— Който иска да рисува пред хора, нека го прави, а който иска да рисува сам у дома си, да го оставят на мира.

— Да не говорим повече за това — рече Леонардо тогава. — Послушай какво написах тези дни.

Познавам добре Леонардо и знам, че е в състояние да прекъсне най-неочаквано един разговор и да подхване съвсем друг, дори на шега.

— Ще бъда кратък — рече и продължи: — Една жена перяла дрехи. Минал край нея един поп и я попитал защо краката й са толкова червени. „Защото под краката ми огън гори“ — отвърнала жената, а попът й рекъл: „Запали ми тогава тази свещ.“

Посмяхме се добре и в това време си спомних за една картина на Рафаело в църквата „Сант’Агостино“, изобразяваща пророк с две херувимчета отстрани. Папският любимец я беше изцяло копирал от моите фрески в Сикстинската капела. Поисках да разбера какво мисли Леонардо по този въпрос и той без колебание каза:

— Не оправдавам художник, който заимства от чужди творби или ги копира за собствена изгода, като при това забравя за своето собствено „аз“.

Тогава запитах Леонардо дали според него Рафаело, постъпвайки по този начин, не е измамил всъщност бедния Горици[9], който му е поръчал картината.

Отговорът беше ясен и категоричен:

— Когато художникът плагиатства, той като че ли дълбоко в себе си се подиграва с възложителя.

Леонардо замълча за миг и после, сякаш си бе спомнил за нещо важно за него, добави:

— В един от стенописите в станците, „Пожарът в Борго“, Рафаело е изобразил жена, носеща вода, която много прилича на жената, носеща плодове, от фреската на Гирландайо в хора на „Санта Мария Новела“…

Прекъснах го, за да му кажа, че това съм забелязал и аз. Заедно с Граначи бяхме прехвърлили фигурата на тази жена от картона върху стената, подготвена за изписване от Гирландайо. Това стана още когато бях момче и чиракувах в ателието на Гирландайо.

— Рафаело е несравним, когато пресъздава форми — вметна Леонардо.

Направих се, че не чувам, и казах, че Гирландайо на свой ред бе взел женската фигура от картина на Филипо Липи, в която има една жена, носеща не помня вече какво. Това е тондо, което неведнъж съм виждал във Флоренция, в галерията Пити.

— Така че — заключих аз — носачката на Рафаело е доста старичка… принадлежи на миналото столетие…

— Но Рафаело я е подмладил — усмихна се Леонардо.

Въпреки че ми разказа историйката за попа и перачката, Леонардо, за разлика от друг път, имаше угрижен вид и не можеше да го прикрие. Вярно е, че сега и за него времената в Рим не са благоприятни. Във Ватикана името му буди всевъзможни подозрения. В двора го смятат за натрапник. Папа Медичи пожертва и него заради любимеца си. Пожертва и престижа на брат си Джулиано, който все още не може да издейства някаква работа за Леонардо — било стенопис, било портрет.

На сбогуване Леонардо ми каза:

— Страхувам се, че скоро ще напусна Рим.

Помислих си, че ако постъпи така, ще трябва да се откаже от месечното възнаграждение, което му плаща братът на папата. Но от „покровителите“ не е лесно да се отървеш. От тях според мене изобщо няма отърваване. Ясно е, че за да говори така, на Леонардо навярно вече му е дотегнало от Джулиано Медичи. Може би е намислил да си потърси нов покровител, ако вече не го е и намерил.

Повод за тези бележки е днешното посещение на Леонардо. Ако не беше идвал, нямаше да пиша, въпреки че винаги има какво да кажа за работата си по паметника на Юлий II, както и за мраморните блокове, пристигнали тези дни от Карара. Те са малко на брой и не всички са с исканото от мене качество. Представям си как ще се мръщят наследниците на Юлий, когато отново се заемат да ме „увещават“ да приключа работата според подписания договор.

Аз обаче бих искал да прегледам отново сметките по това начинание, искам да зная точно какво съм получил от Юлий II и от кардинала, неговия племенник. Макар да не съм се отказал от намерението да направя гробницата, понякога си мисля, че ако има възможност да се освободя от задължението си към Дела Ровере срещу някаква парична сума, бих го сторил без колебание. Но не разполагам с пари, които да върна на наследниците на Юлий II. Нищо не притежавам вече — нито дори здраве. Такава е действителността и тя ме плаши. Виждам бъдещето си в черни краски — като онези коне, които, като превият крака, вече не могат да се изправят.

Преди малко разговарях с Леонардо и бях весел. Сега отново съм изпаднал в привичното си състояние, което дори не знам как да определя.

 

 

Живея като самотник в сянката на Траяновата колона. И посещенията, които ми правят, не могат да ме накарат да се почувствам другояче, макар че понякога го желая. Но няма да излъжа, ако кажа, че от самотата на моя дом „виждам“ и зная всичко за художниците при папския двор.

Интересува ме всичко, което се отнася до изкуството. И нищо не ме вълнува повече от новините за съдбата на Брамантевия проект за „Св. Петър“. Излиза, че идеята да се удължи базиликата ще се осъществи. Някогашните слухове по този въпрос не са били неоснователни. За тази идея Лъв X има поддръжката на Рафаело, който вече разработва нов план за базиликата, според вкуса на своя покровител. И паметта на Браманте, този „ненадминат“ майстор на архитектурата, ще бъде унизена с едно твърде спорно решение. Неговият проект вече не отговарял на изискванията на новото време, та Рафаело щял да изготви нов, съобразен с времето.

Този любител ще проектира с „божията милост“ храм, невиждан досега в света. Че е дилетант в архитектурата, би трябвало да е известно на всички, особено на папата, който, за да се пообиграе любимецът му, го остави да работи заедно с Джокондо[10], стария монах от Верона, много вещ в архитектурата. А папският любимец не само слуша монаха, но заляга и над книгите на Витрувий[11], та да се изучи по-бързо, сякаш архитектурата е чорба: вариш я и я сърбаш. Трудовете на Витрувий преведе от латински за него Фабио Калво от Равена, много известен при двора.

За Рафаело всички врати са отворени, всички се поставят на негово разположение. А когато ти идва подкрепа отвсякъде, работиш с леко сърце. Така се подготвя почвата за окончателното му назначаване като ръководител на строежа на „Св. Петър“. В това вече никой не се съмнява, дори старият ми приятел Джулиано да Сангало. Нито Леонардо, който също хранеше някакви надежди, нито Перуци, покровителстван от Агостино Киджи.

Този Рафаело има наистина страшен „усет за присъствие“ — иска да е вездесъщ и не се смущава, че тъпче таланта на Браманте, като прави нов план за „Св. Петър“. Не изпитва никакви угризения и не се бои от огромната задача, с която ще се нагърби „окончателно“.

Казах вече, че съм добре осведомен за всичко, което се отнася до изкуството. Но трябва да добавя, че това не променя нищо. Осведомен или не, за тези кръгове аз нямам вече никаква тежест: каквото и да се върши или не се върши там, всичко остава без мен.

Не се променя само положението на Рафаело, чието благополучие расте от ден на ден. Като си мисля за това, струва ми се, че сънувам. Не се наемам да кажа докъде ще му бъде позволено да стигне — той все напредва по пътя на успеха. Крачи напред, подкрепян от другите, от времето, в което живеем, и от своя характер. Всичко му се удава като по божия милост. Сега е на трийсет години, а има лице на плах момък, непознаващ света — кой би обидил такъв един млад човек? Говори се, че ще го направят кардинал. Червената мантия ще му отива много. Това е най-новият слух, който научих за него.

Сега е в най-подходящата възраст за един мъж да се ожени. Но изглежда, че не бърза много. А тъкмо това му липсва — жена, с която да се показва в обществото, „официална“ съпруга. Той обаче предпочита да държи при себе си хубавата малка куртизанка от Трастевере[12], и то по ред причини. По този начин много знатни господа не губят надежда да му дадат за съпруга някоя от дъщерите си, и не малко кардинали — някои от племенничките си. Запазва надеждата си и онзи, който би искал да го види с кардиналска шапка. Затова всички гледат с добро око на „неуредения“ му ергенски живот. Дори да поиска да се ожени за своята Маргарита, ще го посъветват да не прави това. Рафаело да се ожени за дъщерята на човек от народа — никога! Такива съвети му дава изисканото общество, на което той служи и създава радост както си знае.

И с тези и без тези користни съвети младият урбинец не изпада в грешка. И в това отношение той си прави точни сметки. Като практичен човек определя поведението си предварително. Решил е, че му е изгодно да бъде сам — следователно предпочита да не се обвързва. Сега обаче хубавицата от Трастевере е станала ревнива по повод на едно предложение за женитба, което уж било направено тези дни на възлюбения й. Прави му сцени и не търпи съпернички. Поощрявана от баща си, настоява Рафаело да се ожени за нея.

Пиша често за Рафаело и вече не се учудвам на това. Този младеж е неотразим. Роден е във време, което сякаш е по неговата мярка. Това също не бива да се забравя. Има дял във всички най-значителни прояви на изкуството, приятел е на папата и на последния занаятчия в Рим. Той е навсякъде, като митичен герой. Джовио невинаги е прав в приказките си за него, а Бастиано ще трябва да се роди отново, за да може сериозно да му съперничи.

 

 

Налага се родът Дела Ровере да се съгласи да сключи нов договор с мен за паметника на Юлий II. Вече не си правя илюзии: за строежа на такъв голям паметник ще отиде целият ми живот. Твърде много са статуите и твърде големи са повърхностите, които трябва да се украсят. Самият паметник като цяло е толкова огромен, че ще е необходима планина от мрамор. Толкова мрамор ми е невъзможно да получа нито от Карара, нито от други места.

Това ми е отдавна в ума, но никога не съм имал душевната смелост да го обясня на наследниците на папа Юлий. Те трябва да се убедят в моята правота и да ми помогнат, ако искат да видят завършена гробницата на своя родственик. Не пожелаят ли да разберат това, ще зарежа всичко и ще се прибера във Флоренция. Да възложат паметника, на когото си искат. Готов съм да предам скиците и рисунките на всеки, който би ме заместил в това начинание. Мисълта за паметника на Юлий просто ме души. Не мога повече да се измъчвам всеки ден, не искам да се погубвам. Ако Дела Ровере искат да ме пожертват, те се заблуждават.

Преди няколко дни Джовио, който е и лекар при папския двор, ми заяви съвсем недвусмислено, че трябва да прекъсна работата за няколко седмици. Ако не последвам съвета му, щял съм да продължа да работя, без каквато и да е полза. Но не виждам полза и от предписаните от Джовио буламачи — разни билки и отвари.

Така или иначе, намерението ми е да говоря ясно и откровено с кардинал Леонардо дела Ровере. Взех това решение и няма да се откажа от него, както вече сторих два-три пъти. Паметникът трябва да се намали по размери — това е, което трябва да приемат родствениците на папа Юлий. Въпреки че няма още нов договор, вече обмислям тази идея. При това на помощници не мога да се осланям твърде много.

Ако кардинал Леонардо ми предложи отново да си взема, ще му отговоря както аз си знам.

Никому не позволявам да ме учи как да организирам работата си или да се намесва в нея. Аз единствен зная какво трябва и какво не трябва да върша. На кардинал Леонардо ще напомня, че не изработвам кукли от камък. Домът ми не е дюкян, където се правят и изпълняват поръчки на барабан. Ако той така си мисли, да върви другаде. Сигурен съм, че за късо време ще си получи паметника напълно готов, изработен от ръце по-бързи от моите.

Възложителят, колкото и да е просветен, в края на краищата винаги проявява неразбиране.

Ако някому е неприятно, че е принуден да пише така по този въпрос, това съм аз и ми е все едно дали и на другите е неприятно. Държа обаче да ми вярват. Доводите ми са необорими. Аз говоря винаги истината. Говоря я по необходимост, по силата на инстинкта си, по убеждение. Никога не ще предам лоша работа, дори другите да я смятат за превъзходна. Най-напред трябва да съм доволен аз, после другите. Нека говорят, че съм бил взискателен, че съм прекалявал и така нататък. Аз държа на своето мнение, тоест оставам „в плен на вироглавието си“, както мнозина се изказват за мен.

Никога не ще се подчиня на чужда воля. Когато се отнася до изкуството, не ме интересува какво искат другите. По-скоро бих се продал в робство, отколкото да възприема друго поведение. Лицемерието, под каквато и да е форма, ми е чуждо. Никога не ще се съглася да направя удоволствие някому от съображения за изгода или нещо подобно. Всички Дела Ровере — и тукашните, и онези в Урбино — трябва да разберат това и тогава може би ще се споразумеем. Нямам какво друго да кажа.

 

 

Това, което трябваше да стане, вече е факт. Вчера Лъв X утвърди Рафаело на длъжността архитект на новия храм „Св. Петър“. Документът, тоест папското бреве, е написан на латински от Пиетро Бембо. Папата забави с няколко месеца решението си с цел оповестяването му да не направи особено впечатление. От вчера в Рим се говори само за това — Рафаело е на езика на всички. Лъв X извърши истински произвол, направи жест на симпатия, който е предмет на най-различни критики, изказвани обаче под сурдинка. Никой няма вяра на Рафаело като майстор в архитектурата.

С издадения документ папа Медичи съсредоточи в ръцете на един човек, макар и формално, ръководството на цялото строителство във Ватикана. Този човек сега стана всемогъщ, въпреки че няма никакви особени заслуги в тази област. Но за да прикрие някак си скандала, който това назначение предизвика сред заинтересованите, папата назначи и монаха Джокондо за „magister opens“[13] като Рафаело. Следователно папският любимец дели, поне привидно, поста с францисканеца от Верона, който идната година ще навърши осемдесет — възраст, която навежда на много мисли, а също и на противна пресметливост.

Големият пострадавш в този случай е Джулиано да Сангало, единственият способен архитект, останал в Италия след смъртта на Браманте. За да не го прогони от строежа на „Св. Петър“ и да го унизи съвсем, папата го назначи „operis administer et coadiutor“[14]. Така за Джулиано бе намерена утеха, но той се чувства засегнат и не ще да знае за значението си като помощник. Днес ми призна, че би преглътнал само поста „magister operis“, тъй като така би бил наравно с папския любимец. Но Джулиано, въпреки седемдесетте си години, не може да мине за стар и би могъл още дълги години да засенчва Рафаело на строежа на „Св. Петър“. Именно това е накарало папата да му отреди, както се казва, чисто представителен пост. С една дума, задачата му е да „осветява“ пътя на другия. Джулиано обаче не се хваща на играта. Днес ми каза:

— Ще се върна във Флоренция.

— Аз също ще се върна там. — Да завърша живота си сред своите.

— Леонардо, и той скоро ще замине от Рим за Флоренция — казах.

— Изглежда, че Лъв X има зъб…

Джулиано замълча и аз попитах:

— Та на кого има зъб папата?

— Като че тъкмо на флорентинците…

Той пак замълча и после добави:

— Аз, ти, Леонардо — всички сме флорентинци.

Тогава му рекох:

— Самият Лъв е флорентинец… Не е тази причината. Друга е тя и би трябвало да си я разбрал.

— Всичко съм разбрал и не отскоро.

— Кажи ми тогава причината!

— Рафаело! Любимецът на Лъв трябва да стои над всички и да бъде пръв във всички изкуства… Трябва да е единственият и никой да не го засенчва.

Ако папата не успее да се изтръгне от магията на неотразимия момък от Урбино, изглежда, ще трябва да понасяме обиди по-унизителни и от тази. Начело на най-големия строеж на света застана един самонадеян мъж, дори без да прибягва до интриги. Един младеж, срещу когото всяка съпротива е невъзможна, дори смешна.

Сега превива гръб над книгите на Витрувий, за да усвои добре предписанията му и да не се излага пред стария монах от Верона, който му е придаден като наставник.

„Той е изключителен млад човек — казват. — Кротък и добър.“ А в това време Рафаело продължава възхода си към невъобразими висоти, преодолявайки с чудна ловкост всяка пречка по пътя си. Папският указ за назначенията на строежа на „Св. Петър“, е още един смъртоносен удар върху желанието ми за работа. Несправедлив документ, чието издаване и подписване е подигравка с нас, бедните нещастници, неспособни и недостойни за такава чест.

Аз наистина знаех отнапред за намеренията на папата и за предстоящите назначения. Но все пак папското бреве ми подейства угнетително. Чувствам се като скован, обзет от мисли, които предпочитам да премълча.

2 август 1514 година.

 

 

За да проследя лично доставките на мрамора, през последните месеци бях на два пъти в Карара. При второто пътуване отсъствах от Рим почти месец. Заминах за Карара, ако не греша, в края на март. По пътя се отбих за няколко дни във Флоренция във връзка с някои мои стари работи и да видя семейство Буонароти.

У дома всички са ми сърдити. Баща ми Лудовико и братята ми не са доволни от мене — невинаги имали достатъчно пари, сещал съм се за тях само от време на време, следвало да бъда по-щедър, когато изпращам пари. Когато стана дума за дюкяна, духовете се разпалиха и с мъка предотвратих семейната кавга. Обвиняваха се взаимно за ниските доходи. Лудовико вини синовете си, че измъкват пари от чекмеджето, а те се оправдават със сълзливи доводи и се оплакват, че старият не стъпва в дюкяна. Буонарото защищава ту баща ни, ту братята си. Струва ми се, че той най-много милее за добрия ход на работата. Толкова за семейството ми днес.

Грижата ми е мраморът. В Карара установих, че не искат и да знаят за писмата и договорите, които изпращам от Рим до притежателите на каменоломни и до други хора. На работата ми се пречи, но не успях да разбера кой насъсква каменоделците срещу мене. От престоя си при планинците останах с впечатление, че някой — било от Рим, било от Флоренция — се намесва в тази тъмна история с доставката на мрамора.

По въпроса имам само подозрения, и то толкова смътни и неопределени, че едва ли е оправдано да ги излагам тук. Ще пиша за тях, ако се потвърдят.

Този път оставих в Карара човек, когото смятам за способен да раздвижи работата в каменоломните. Това е Микеле, флорентински каменоделец, на когото имам доверие. Познавам го отдавна. Той за щастие умее да чете и да пише, така че тайно ще ме уведомява за всичко.

Все още не съм разговарял с Дела Ровере за намаляване размерите на паметника на Юлий II. За мене обаче този въпрос е вече решен. Вместо три ще има само една лицева страна. Точно това трябва да залегне в договора, който ще бъде третият поред.

Сега съм изпълнен с чувство на увереност както по въпроса за мрамора, който, струва ми се, вече е в добри ръце, така и по отношение на разговора, който трябва да водя с Дела Ровере. Впрочем кардинал Леонардо не е толкова твърдоглав, колкото беше папа Юлий, а останалите роднини ще се преклонят пред авторитета му.

Днес искам да запиша тук — досега не съм го сторил — че датата на раждането на моя Давид често се отбелязва редом с текущата дата в официалните документи на флорентинските нотариуси. Издълбават я и по фасадите на къщите, та да се запомни годината на строежа.

Давид стана символ, на който всички — и флорентинци, и чужденци — гледат с все по-голяма симпатия, като че ли е най-прославеният герой на нашето време. Дори Медичите бяха принудени да се преклонят пред него. За пръв път творбата на един художник се приема като знак за отбелязване на времето. Заявявам това с пълно съзнание. И, струва ми се, трябва да добавя, ако вече не съм го казал, че в Давид съм въплътил самия себе си. Вярвам безусловно, че навсякъде, където има моя творба, в нея е отразен моят духовен облик.

 

 

Днес получих писмо от Буонарото. Необходими му били пари, за да си свършел някаква работа. Не мога да му помогна, защото сега разполагам само с толкова, колкото да посрещам всекидневните си разходи. Освен това иска да пиша на Филипо Строци и да го помоля да се намеси, по някакъв въпрос, който, ако бъдел решен, щял да му донесе изгода.

Моят брат не иска да разбере, че такива писма, след като „въпросът бъде решен“, ме задължават пред лицата, от които съм поискал съдействие, и в края на краищата ми създават неприятели. Защото по липса на време или на желание никога не изпълнявам отправените ми молби (които сам предизвиквам, обръщайки се за услуга) да изработя картина, бюст или статуя. А сега въпреки всичко, което казах, ще трябва да пиша на Строци.

Дела Ровере отново се вълнуват, защото „работя“ статуя на Христос, която не е предназначена за паметника на Юлий. Наследниците мислят, че ги пренебрегвам, но грешат. Над статуята на Христос работя много рядко, а може и да се каже, че не я поглеждам изобщо. Когато братята Бернардо и Метело Вари ме потърсиха с молба да скулптирам фигурата на Христос в цял ръст, най-напред отказах, имайки предвид Дела Ровере, но после се изкуших да приема предложението.

Докато разговарях с двамата, усетих, че нещо ме кара да се заема с извайването на Христос. Спомних си за статуята на един от дванайсетте апостоли, която преди години трябваше да направя за флорентинската катедрала. Тя изпъкна живо пред погледа ми. Видях прекрасния образ на младеж, изпълнен със сила. Стори ми се, че чувам разказа за неговото мъченичество. Ако откажех поръчката, щях да изневеря на този порив и… подписах договора с братята Вари.

Сега тази статуя стои в един ъгъл у дома, все още затворена в мрамора, от който ми предстои да я изтръгна. Само грубо съм одялал каменния къс, вече покрит с прах и паяжина. Ето в какво състояние се намира статуята на Христос, предизвикала негодуванието на Дела Ровере.

А сега накратко за дейността на Рафаело. Известно е, че да притежаваш нещо от него, та дори някакво писмо, се смята едва ли не за божия благодат. За да си доставят тази „благодат“, много хора не се спират пред нищо. Стига се дори до даване подкупи на чираците на младия художник. Но изглежда, че красивият любимец на папата сам е измислил начин да задоволява ближните си, които желаят да притежават нещо от него. Сега в ателието си той рисува — или по-точно, кара да рисуват — малки теракоти, та да има за всички, които искат да се сдобият с някаква „реликва“ от неговото изкуство.

Този младеж е наистина щедър. Неговите рисувани теракоти станаха на мода. Да притежаваш една от тях у дома си, за да я показваш на приятели, стана привилегия, до която не всички могат да се доберат. Но Рафаело не се задоволява с теракотите. Прави и рисунки за гоблени, които се тъкат във Фландрия, за платове, за накити, за ковчежета. Забавлява се и с писане на стихове, но без особен успех. Поезията му не се цени, но тази „приумица“ му се прощава от всички при двора и извън него. Ясно е, че не го бива да съчинява стихове, въпреки че Лъв X ги слуша с голямо удоволствие. С много по-голям успех обаче той рисува сградите на древния Рим по нареждане на папата. Папският любимец би искал да върши всичко, но невинаги талантът се подчинява на волята. Освен поезията не му се удава например и скулптурата — и тя е негова несподелена любов.

Тази разнообразна дейност е още едно доказателство за желанието му да се издигне над всички — мираж, който маркиджанецът преследва във всяко свое начинание. Това не може да бъде отминато дори от недоброжелателите му. Неговите усилия се обясняват обаче не само с амбицията му за първенство, но и със склонността му да гледа на изкуството като на поле за изява, където всичко е възможно.

Той сигурно има свое особено виждане за изкуството, може би не много съзнателно, защото иначе не би се втурвал да приема така лесно всякакви поръчки. В тази надпревара го поддържа — а по-вярно е да се каже, подтиква го — несекващият хор от похвали. И той именно му вдъхва смелост. Ако наоколо му цареше мълчание, би загубил всякакво желание за работа, а трудът му — всякакъв смисъл. Впрочем първенецът на класа държи винаги да бъде признаван за такъв. Същото е и с Рафаело. Околните подхранват непрестанно с въодушевлението си хвалебствения хор, за който споменах, и той дотолкова му робува, че губи време и за неща, без каквато и да е реална стойност. Искрено казано, моят възглед за изкуството е различен. Признавам, че то ме поглъща изцяло и дори ме потиска с властта си. Но аз не се оставям да ме омагьоса гласът на околните. Никакъв хвалебствен хор, колкото и да е силен и единодушен, не е в състояние да ме поласкае. Съгласен съм да будя възторг с творбите си, но стоя далеч от него, ако ще и с цената на непрестанно терзание на духа и плътта.

Юни 1515 година.

 

 

Каменоделецът Микеле, моят доверен човек, когото оставих в Карара заради доставките на мрамора, досега не успя нищо да свърши. Вината за този провал не е изцяло негова. Изглежда, е бил затруднен при наемането на лодките. Освен това работниците от каменоломните са се държали зле, подстрекавани от неколцина негодници, работили по-рано, тук или другаде, под моите заповеди.

Сега историята с мрамора започва да се носи из Флоренция. С нея се занимават и хора, които дори не ме познават. Занимават се и в двора на Медичите. Не ми е ясно защо те се интересуват за неща, които засягат само мене и рода Дела Ровере. Не разбирам и брат си Буонарото, който също ми пише за мрамора и изказва желание да ми помогне. Нека му е ясно, че никак не желая да се бърка в работите ми. Въпросът за мрамора не засяга нито него, нито някой друг член на семейството ми. Буонарото да си стои настрана — ще се оправя сам, дори с риск да си счупя главата или да си изгубя ума. Той положително има добри намерения и аз съм му благодарен за тях.

Би било добре обаче Буонарото и другите от семейството ми да не допускат вкъщи под никакъв предлог двамата нехранимайковци, които бях принуден да изгоня оттук. Не искам да се повтори онова, което се случи с чираците в Болоня, когато работех статуята за фасадата на „Сан Петронио“. С една дума, не искам двамата мошеници да бъдат приемани в дома на баща ми и братята ми и да ги изслушват, като че ли са почтени хора. Нека тези приятелчета си говорят каквото искат, но само пред такива като тях.

Ако не ги бях изгонил от дома си, щяха да ме докарат до лудост. Те са клеветници по природа. И предатели. Повиках ги от Флоренция, защото ми ги бяха препоръчали като надеждни — били „момчета на място“.

От известно време вече са във Флоренция. Писах своевременно на Буонарото, за да го предупредя, и мисля, че в писмото си бях напълно ясен. Но дали той и другите ще ме послушат? Дали вече не са поканили на обяд двамата негодници, за да ги изслушат по удобно? Знам, че у нас започват да се смеят на писмата ми, че са много любопитни да разберат как живея, да узнаят нещо за моите „странности и безумства“. Домашните ми се учудват, че в къщата ми няма никаква жена, и искат да се оженя — като че жената би могла да реши поне един от проблемите ми.

Последният път, когато бях във Флоренция, баща ми отново ме запита дали нямам намерение да се оженя. Отговорих му:

— И през ум не ми минава.

— Но ти си на четирийсет години.

— Това не ме интересува.

В разговора се намеси и Буонарото:

— Добре ще направиш да се ожениш.

— А защо?

— За да заживееш като християнин…

— Но аз и без това живея като християнин.

Тогава Буонарото рече:

— Ти, изглежда, си се обрекъл на целомъдрие… като нашия брат Леонардо.

— Аз съм се обрекъл на изкуството.

— Така или иначе, нужна ти е жена — вметна с блажено изражение баща ми.

Той разсъждава така, защото е имал две жени, а сега, макар и седемдесетгодишен, се забавлява с мона Маргарита, негова отдавнашна познайница, която държи от години вкъщи като прислужница. Това е известно на всички ни. Нашият ненаситен патриарх се удивлява, че не съм като него, и би искал да има винаги жени около мен, защото това било „в природата ни“.

Искаше ми се да му отговоря както аз си знам, но отминах думите му. Каквото и да му кажех от всичко онова, което мисля, косите му щяха да настръхнат.

— Та ти мъж ли си или не? — запитаха ме тогава братята ми в хор. Изпитах голямо съжаление към всичките. Главното им достойнство е да притежават жени. Мога да кажа, че в това отношение не стоят по-долу от Лудовико. Очакваха отговора ми, впили очи в мен. И аз им отговорих по единствения възможен начин:

— Мъжете работят. Мъжете като мен. А никой от вас не желае да се труди.

Въпреки всички тези неща, които съм принуден да пиша за семейството си, непрестанно мисля за издигането му. Семейство Буонароти не бива да живее като простолюдието. Неговото обществено положение в миналото е било различно от сегашното. Това ми е на ума всеки ден и то ме кара да действам.

 

 

Ако всичко, свързано с паметника на Юлий (по-уместно е да го наричам вече гробница поради намалените вече размери), зависеше само от мене, щях да бъда по-спокоен. Като казвам това, имам предвид враждебността, която все още проявяват в Карара по отношение на мен. Там нищо не е помръднало, откакто оставих Микеле. Пред него изникват все нови затруднения. Да не говорим за помощниците — тези вечно безразлични хора.

За собствено утешение мога да отбележа, че преди няколко дни купих голямо количество мед и бронз. С тях ще отлея някои току-що започнати барелефи за предната част на гробницата.

На работната ми маса се трупат писма от флорентински работници, които искат да работят при мен, от брат ми Буонарото — той се жали заради някакви истории около дюкяна, от Микеле, от Антонио да Маса, канцлер на Карарския маркиз. Него бях помолил за съдействие по въпроса за мраморните блокове, които следва да ми се доставят от каменоломните на господаря му.

Както долавям от писмата на флорентинските работници, изграждането на папската гробница се смята за някакво приказно начинание, което буди у всички надежди за намиране на работа. Но засега, тъй като не съм напреднал никак с гробницата, хора не са ми необходими. От друга страна, и да исках да взема някого, липсва ми мрамор. Не ще мога да отговоря на всички тези работници. Писах обаче на Буонарото да уведоми бащата на Бенедето да Ровенцано, че не мога да приема сина му на работа при мене. Той би трябвало от своя страна да съобщи това на останалите.

Вчера папата отпътува от Рим. Зная, че заминава за Флоренция, където го очакват големи почести, както ми пише Буонарото. Всички флорентински художници са се заели да украсяват града по този случай. Откакто е избран за папа, Лъв X за пръв път отива във Флоренция. Замина, придружен от най-видните придворни. Брой нямаха конете и колите, оръженосците, слугите, багажите. И най-важното, голям разкош. Малко е да се каже, че това е княжеско шествие. Само императорът на Испания и кралят на Франция могат да си позволят такова великолепие. Шествие, каквото не биха ни предложили нашите мъченици и светци.

Лъв X е блестящ, великолепен — като баща си Лоренцо. Той е щедър, разточителен към двора си, но прахосва златото, натрупано от Юлий II в касите, които се съхраняват в Кастел Сант’Анджело. По онова време и дворът, и самият папа живееха съвсем другояче.

Ноември 1515 година.

 

 

За разлика от минали години нямам желание да пиша тук за работата си. Може би не ми се струва вече тъй полезно, както едно време. Всичко ми е дотегнало. Дори моите статуи, да не говорим за историите с мрамора. Не ми стигат сили да живея. Работата, животът ми — всичко ми тежи десеторно повече от преди. Силите ми се изчерпаха и невинаги се подчиняват на волята ми, не всякога се отзовават на желанията ми. Виждам как юздите на моето съществуване се изплъзват от ръцете ми. Не съм вече в състояние да ги опъвам както си искам и да се насочвам без колебание към определена цел. Боли ме главата, болят ме очите и костите. Болката е навсякъде. Безкрайна умора всеки ден. Само понякога се оживявам за кратко време, когато се пробуди геният ми. Тогава се ожесточавам и се насилвам да работя. Успявам, но на следващия ден се чувствам отпаднал и негоден за нищо.

Лекарите настояват, че болестта ми е „прекомерната работа“, така че лекът е бездействието. Ето че ми обръща гръб и трудът. Станал е мой смъртен враг. Но аз продължавам да работя колкото мога, без да ме е грижа какво ще се случи, защото трябва да изпълнявам задълженията си. Превърнал съм се в роб, а робите не ги щадят — те са длъжни да се трудят до смърт за угода на господарите си.

Кардинал Леонардо дела Ровере отново ме хвърли в тревога. Неотдавна ми писа и ме предупреди да се погрижа, щото „Урбинската херцогиня да не напусне Рим недоволна“ от вървежа на моята работа. Затова настоява в писмото си да спазвам сроковете, „предвидени“ по договора.

Херцогинята завчера бе тук и разгледа работата. Думите, които ми отправи, макар и смекчени от доброто й възпитание, съвсем не ме заблудиха относно впечатлението, което й е направило изоставането ми. Сега кардиналът може да си спести труда и да не ме кара да бързам: херцогинята ще си замине от Рим „доволна“, както той искаше.

Ако продължавам да пиша по този въпрос, ще почна накрая да повтарям неща, казани вече неведнъж, с прибавката на нови плачевни обстоятелства. Полза от това няма, затова ще пиша за друго. Започвам да мисля да напусна и аз Рим, както постъпиха Джулиано и Леонардо. Във Флоренция ще мога да се лекувам по-добре и да работя по-спокойно. Всъщност работата над гробницата на Юлии мога да я продължа и във Флоренция. Така ще реша и въпроса за доставката на мрамор, тъй като Флоренция не е далеч от Карара. Ще имам възможност да посещавам често каменоломните, лично да следя хода на работите, да поддържам връзка с притежателите на каменоломните, де се пазя от враждебни действия или да ги осуетявам. Освен това ще мога да разбера най-после истината за „тайните действия“, уж предприемани срещу мен, както ми пише Микеле, който още е в Карара. Тъкмо тези тайнствени намеси пречели на всяко мое начинание. Но на такова нещо все още не мога да повярвам.

Все по-силно чувствам потребност да се върна във флорентинското си ателие до „Сан Лоренцо“ и да сменя въздуха.

Искам да отбележа, че при престоя си във Флоренция през зимата Лъв X си е спомнил за семейството ми и му е признал правото да прибави едно кълбо[15] на Медичите към герба си. Този жест не е за пренебрегване, но за мене лично няма никакво значение. Братята и баща ми са предоволни. Във великодушието си към семейство Буонароти папа Лъв отишъл още по-далеч — по същия случай Буонарото получил титлата „comes palatinus“[16]. Всички в семейството ми са благодарни за милостите на Медичите.

Тези прояви на внимание от страна на папата към семейство Буонароти не са ми твърде понятни. Все се питам защо Лъв постъпи така. Еднакво ме учудват и медичейското кълбо, прибавено към семейния герб, и почетната титла, с която е удостоен Буонарото.

Април 1516 година.

 

 

Изминала е почти година от последната ми записка тук и през това време се случиха събития, които, струва ми се, заслужават да бъдат отбелязани.

За мое успокоение многократно настоявах пред кардинал Дела Ровере да сключим нов договор за гробницата. Най-после той се реши и на 8 юли 1516 година подписахме новия документ пред нотариуса. Седмица по-късно заминах за Карара, за да приключа с досадния въпрос за доставката на мрамора.

Отиването ми в планината промени нещата в моя полза. Всичко вървеше много добре и единствената ми грижа беше завършването на гробницата. Сетне, когато много мраморни блокове бяха вече готови и се бях споразумял за пренасянето им до Рим и когато между мене и рода Дела Ровере се беше установило, пълно съгласие — държа да подчертая това — в Карара ме застигна нареждането на Лъв X да се явя при него. Бе решил да ми предложи да издигна фасадата на църквата „Сан Лоренцо“ във Флоренция. За папа Лъв X не бях вече „ужасният и несговорчив“ човек от предишните години. Нещо съвсем ново за мен.

Тази заповед предизвика пълно объркване у мен — илюзии, надежди, възмущение. Тя ме скара със собствената ми съвест, разлюти стари рани. Но в същото време ме и поласка.

Прекарах в Карара четири-пет дни като зашеметен от папското предложение, в състояние на вцепенение, на странна отпадналост. После взех твърдо решение: ще се върна в Рим. Ще правя мили очи на папата, не ще пропускам случай да му отдавам почести, ще забравя дори предишното му безразличие към мен. Трябваше да се покажа благоразумен. Не се запитвах как така папата се е сетил точно сега за мене — сега, когато въпросът за мрамора се уреждаше, а въпросът за новия, третия договор беше вече решен. Не разсъждавах за нищо. В объркания ми мозък изникна видението на друг рояк статуи, които, освободени от мрамора, се отправяха от Карара към църквата „Сан Лоренцо“, и аз тичах след тях като дете подир пеперуди. Виждах ги вече разположени според стройния план на фасадата. Виждах също и нея, издигната вече от мене.

Накратко казано, в началото на миналия декември се озовах във Ватикана — десетина дни след получаването на папската заповед и Карара бях вече в Рим. Съобщих веднага на Лъв X, че възнамерявам да работя и за гробницата на папа Юлий, и го осведомих за третия договор, сключен с кардинал Леонардо, и за поетите от мене задължения. Помолих го също така да се застъпи пред Дела Ровере, за да ме избавят от враждебното им отношение (една клауза от новия договор ми запретява да приемам други поръчки).

Лъв X ме увери, че всичко ще бъде сторено. Той щял да се погрижи да успокои Дела Ровере и да уреди всичко останало — нека само бъда спокоен и се захвана за работа. Относно срока за фасадата на „Сан Лоренцо“ даде съгласието си да бъде десетина години.

През миналия декември в Рим, в къщата ми в Мачел деи Корви, скицирах една фасада на църквата. Рисунката се понрави на папата и в края на същия месец заминах отново за Карара, за да търся там мрамор по нареждане на Лъв X. Трябваше да се изсече и пренесе на площад Сан Лоренцо във Флоренция цяла планина от мраморни блокове. Сега обаче пътят им щеше да бъде по-кратък и доста по-лесен, а това също ми вдъхваше смелост.

Засега нещата стигнаха дотам, че продължавам да надзиравам добива на мрамор. Пиша във Флоренция, където пристигнах вчера. След ден-два ще се върна в Карара.

Март 1517 година.

 

 

Баща ми избяга в Сетиняно и разправя на всички, че съм го изгонил от къщи, тормозил съм го, обиждал съм го и тям подобни. Всичко това ме учудва, тъй като откакто се помня, не съм му причинявал никаква неприятност. Достатъчно е да си помисли какво направих за него преди време, когато беше болен, за да се разкае за обидата, която ми нанесе с бягството си, и да се върне във Флоренция.

Питам се как има смелостта да приказва, че съм го изгонил от къщи, как не се досеща, че като се оплаква на всеослушание от мене, налива вода в мелницата на десетките негодници, които ме заобикалят. Днес му писах. За да го накарам да се върне, искам му прошка за всички добрини, които от двадесет години насам съм правил на него и на семейството, и за огорченията, които никога не съм му причинявал. Напомням му, че трябва да сложи край на скандала, предизвикан тук от безразсъдната му постъпка. Междувременно бях принуден да отложа заминаването си за Карара, където ме очакват, докато завършат започнатите проучвания на нови залежи, които обещавали отличен мрамор.

Сред толкова грижи липсваше само тази, която ми създаде неочаквано старият Лудовико. Как му хрумна да напусне дома? От известно време е станал нетърпим, все е неспокоен и не мога да разбера какво всъщност иска.

 

 

Всички най-големи флорентински архитекти имат по един готов проект за фасадата на „Сан Лоренцо“, църквата на Медичите. Едни са още от годините на Лоренцо Великолепни, други — от времето, когато бе избран папа Лъв X. Хора, които са имали връзки с Лоренцо Великолепни — а той се увличаше по архитектурата — са виждали дори проект, изготвен от самия него. Различни обстоятелства са попречили фасадата да бъде издигната. Съвсем естествено е следователно Медичите, след като член на рода им е станал папа; да подхванат наново старата идея за фасадата. Трудно би им се представил друг такъв благоприятен случай. Това обяснява настойчивото желание на Лъв X да осъществи вековната мечта на своя род.

Папата отхвърли всички стари и нови проекти, с които се запозна при неотдавнашното си пребиваване във Флоренция. По това време го съпровождаше и Рафаело, които може би го е подтикнал да се откаже от тях, надявайки се да се заеме самият той с фасадата. Неслучайно папа Лъв го бе взел със себе си във Флоренция. Когато обаче папският любимец си дал сметка за огромните размери на църквата, илюзиите му се изпарили. Като много хитър мъж, преди още да се е изложил, по какъвто и да е начин с подобно начинание, дал на своя покровител да разбере, че не би могъл да се заеме с фасадата. Имал премного работа. Не се съмнявам, че е имал добри основания да постъпи така. Тогава папата се сетил за мене.

Оставам с убеждението, че съм приел работа, отхвърлена от папския любимец. Това обстоятелство не е без значение за мене. Бих казал дори, че е показателно. Често си мисля: „Щом Рафаело е отказал да се заеме с фасадата, значи, нещо не е в ред.“ Тази мисъл повдига у мене много въпроси, които не са твърде приятни.

Засега е ясно само това, че нито папата, нито кардинал Джулио Медичи не се решават да ми възложат фасадата с договор. По този въпрос не прозирам ясно в техните намерения. Усещам, че цялото начинание е забулено в някаква тайнственост, че нещо неуловимо витае заплашително над главата ми. В същото време правя неимоверни усилия да реша въпроса за мрамора — да намеря по-добри каменоломни, за да мога най-сетне да започна работа на площада Сан Лоренцо.

Като пиша тези бележки, струва ми се, че забелязвам доста голямо сходство между старата история с мраморните блокове за паметника на Юлий II и сегашната с мрамора за фасадата. Едната по нищо не се различава от другата. Тогава бе достатъчно едно разпореждане на папа Юлий, за да се окажат напразни неописуемите ми усилия и горещите ми надежди.

Въпреки уверенията на папа Медичи, Дела Ровере започнаха отново да ме безпокоят. Преди няколко дни ме упрекнаха, че вече не се занимавам с гробницата. Какво да им отговоря? Имат право, имат хиляди пъти право. Но сега не мога да изоставя Лъв X. Тази сутрин говорих с кардинал Джулио Медичи за главоболията, които ми причиняват племенниците на Юлий II.

— Те са като щурци в полето — нека си цвърчат — отговори ми той.

— А ако продължават да ме безпокоят?

— Да си цвърчат колкото искат.

— Започват да ме заплашват.

— Те могат само да цвърчат.

Съществува скрито съперничество между родовете Медичи и Дела Ровере, които съвсем не са някакви си щурци. С двете поръчки, които са ми възложени, попаднах точно в центъра на това съперничество. Каквото и да направя, рискувам да се опаря.

 

 

Мраморът, който се добива по мое искане от различни места, невинаги е доброкачествен. Тъкмо тези дни пукнатините, появили се в един грамаден мраморен блок от каменоломната в Поджо, провалиха надеждите ми да извлека от него две колони за фасадата на „Сан Лоренцо“. Парите за изсичането отидоха напразно. По този въпрос ме успокои ковчежникът на Лъв X: мраморният блок щял да послужи за друго. Както казват всички, въздухът в планината, където е Карара, е чист и лек, възстановява здравето и прояснява мозъка. Въпреки това често гледам със завист надолу — към блатата.

Върнах се във Флоренция с надеждата, че Бачо д’Аньоло е изготвил сносен макет за фасадата на църквата, но останах разочарован. Сега, за да не изпадна в положението на празнодумец пред Медичите, изработвам вкъщи с помощта на Бачо нов макет, който ще пратя на папата за одобрение. Надявам се, че тогава ще се реши да ми възложи работата с договор.

Несполучливият макет на Бачо ме принуди да остана тук, вместо да бъда в каменоломните. Когато отсъствам, добивът върви бавно, а работниците по грубата обработка често съсипват откъртените мраморни блокове. Ще ми се да вярвам, че Донато Бенти ще надзирава работата със същото усърдие, както когато и аз съм в Пиетрасанта. Бачо продължава да твърди, че трябвало да се задоволя с неговия модел. Ако не съм бил толкова взискателен, сега съм щял да бъда в каменоломните, а макетът — в Рим, нямало да си създавам толкова усложнения и т.н. С тези приказки Бачо иска да оправдае труда си, който не ми послужи за нищо. Не му преча — оставям го да си говори. Пак по повод на Бачо. Не ми е приятно, когато той приказва за фасадата на „Сан Лоренцо“, за каменоломните в Карара и Пиетрасанта, за дървения модел, както и за други неща, отнасящи се до мене, и то не само с братята ми, но и с други хора, както се случи преди няколко дни в Испанската лоджа. Днес му припомних отново това. Отговори ми, че приказвал само с цел да ме защити, когато било необходимо.

Казах му.

— Остави другите да говорят.

— Ами ако злословят срещу тебе?

— Какво говорят? Какво биха могли да кажат за мене?

— Че не зачиташ никого, че се отнасяш зле с работниците, губиш много време в каменоломните, занимаваш се с неща, които биха могли и други да свършат…

Тези приказки ми са познати и засягат само мене. Аз нямам доверие в никого. Съмнявам се дори в Донато Бенти, когото взех със себе си, за да смени Микеле в каменоломните. С работата си се справям по свой начин и не приемам съвети.

Прекъснах разговора с Бачо на тази тема и го запитах какво вярно има в слуха за неговите връзки с Рафаело.

— Разбрах — отвърна ми той раздразнен — ти и на мене нямаш вяра.

Настоях:

— Отговори на въпроса ми.

Тогава Бачо с присъщата си чистосърдечност рече:

— Рафаело е за мен смъртен враг… нямам никакви връзки с него.

— А самият Рафаело смята ли те за свой враг?

— Това наистина не зная; не мога да ти отговоря.

— А ти защо си му станал враг?

Бачо, объркан, замълча, а аз добавих:

— Може би, за да ми направиш удоволствие?

Художниците във Флоренция са разделени между мене и Рафаело.

Онези от тях, които винаги съм отбягвал, са всички на страната на другия и са мнозинството. Останалите пък, които по различни съображения държат моята страна, изразяват поддръжката си, като се наричат „смъртни врагове“ на Рафаело. Такъв е случаят и с моя приятел, архитекта Бачо д’Аньоло.

Аз обаче не желая, дори не одобрявам, художниците да се обявяват за врагове на Рафаело само за да ми кажат, че са ми предани и така нататък.

Няма съмнение все пак, че маркиджанецът има много връзки с флорентинските среди. Установявам, че вмешателството му стига и до фасадата на „Сан Лоренцо“. По заповед на своя покровител Рафаело навярно се осведомява за хода на работата ми в каменоломните, както и за всичко останало, което говоря или правя за Медичите и за Дела Ровере. Употребявам думата „навярно“, но и съмнението ми е достатъчно, за да негодувам.

От известно време у дома пребивава един младеж, който все още не е опровергал препоръките на баща си, който ми го доведе. Досега не съм срещал друг млад човек, който да проявява такъв интерес към моите работи и да е толкова старателен при изпълнението на всяко мое поръчение. Той е от Пистоя и се казва Пиетро. Разбира се добре и с братята ми.

Въпреки че вече изпратих модела за фасадата на „Сан Лоренцо“, Лъв X настоя да се явя в Рим за подписването на договора. Заради това негово желание бях принуден да предприема едно тежко пътуване, твърде неподходящо за мене, защото току-що се бях надигнал от неколкоседмично боледуване във Флоренция. Но сега е по-важно да говоря за друго — пътуването и болестта са минали работи.

Между папата и племенниците на Юлий II е постигнато споразумение. Лъв X ми разрешава да работя едновременно и над църковната фасада, и над гробницата. Това обстоятелство е важно, защото успокоява и мене, и Дела Ровере, които не бяха съгласни да пренебрегна старите си задължения, за да се поставя в услуга на Медичите.

Що се отнася до договора за фасадата на „Сан Лоренцо“, трябва да призная, че ми се наложи да направя доста отстъпки на възложителите. Например по отношение на мрамора — него Медичите го превърнаха във въпрос на чест. С една дума, искат да изоставя каменоломните на Карара и да използвам онези, които жителите на Пиетрасанта и Серавеца „са подарили на флорентинския народ“. Все пак издействах да използвам част от карарските мраморни блокове.

Медичите се оказаха отзивчиви (и предвидливи) и по отношение на самия мене. В договора има клауза, отнасяща се до затрудненията, които бих могъл да имам по време на работата. В нея е казано, че независимо от постигнатото съгласие, ако по каквато и да е причина — болест, война или нещо друго — възникнат пречки за работата, „Микеланджело ще се предостави на усмотрението на негово светейшество“. Това всъщност означава безусловно подчинение на волята на Медичите.

Завърших рисунката, по която младия Бастиано Лучани ще изпише параклиса на банкера Боргерини в църквата „Сан Пиетро ин Монторио“.

След някой и друг ден, като завърши пренасянето на вещите ми от къщата в Мачел Деи Корви, ще напусна окончателно Рим. Ще си отида без съжаление. Пръв в този град ще си остане Рафаело — господстващ и незаменим. Ще го оставя на неговите попове и на неговия папа.

Януари 1518 година.

 

 

Като разсъждавам за художниците, неведнъж съм изказвал мнението, че тяхната чест, достойнство и така нататък проличават не само в творбите им, но и в независимото им отношение към възложителите, в способността им да не се грижат само за себе си и да не се принизяват до равнището на шутове. А има и друго. Художникът може да крачи гордо като пълководец и да бъде уважаван наравно с литератора. За да постигне това, необходимо е в подходящия момент да умее да види по-надалеч от собственото си изкуство. Трябва също да е съпричастен към страданията на ближния си.

Повод за току-що написаните думи е една постъпка на Рафаело, за която тези дни говори целият град. Не мога да я подмина в записките си, защото е показателна за по-добро разбиране на характера му. А и защото такова нещо се случва за първи път с художник.

Ето за какво става дума. На Рафаело писали от родния му град да се застъпи пред Урбинския херцог за живота на някой си Маркантонио, млад човек, син на Николо да Урбино, осъден на смърт, задето подстрекавал народа към бунт.

Накратко казано, Рафаело откликнал с готовност на тази молба и — това е главното — действайки решително, спасил Маркантонио от палача.

Признавам, че когато научих за случая, отначало го възприех като басня и едва по-късно го видях в истинската му светлина. Рафаело е успял да издейства помилването на младежа, нещо, което не би могло да бъде отказано навярно само на папата.

Вярвам, че този път е постъпил съвсем безкористно, като се е намесил, с известен риск да навреди на собствените си интереси, във въпрос, твърде опасен в разприте между родове, които все още си оспорват правото да владеят Урбинското херцогство.

Помилваният Маркантонио се опитал да разбунтува народа по нареждане и в полза на Франческо Мария дела Ровере срещу Лоренцо Медичи, сегашния херцог на Урбино и близък роднина на Лъв X. Като се има предвид, че Лоренцо Медичи е човек суров, а също така деспотичен и отмъстителен, става още по-ясно колко силно е влиянието на Рафаело над властниците.

В това, което записвам днес, се разкрива не едно противоречие с други постъпки на Рафаело. Но за мене си остава най-важното, че художникът от Урбино е спасил един човек — само това има значение. Представата, която имам за него, остава непроменена — той е недостижим и като човек, и като художник. Умее да се разбира с всекиго при всякакви обстоятелства. Да се занимава с изкуство и с осъдени на смърт и винаги да постига целта си. Никога не се показва неблагоразположен към някого. Няма съперници. Учениците му и почитателите му го обожават. Той няма равен на себе си.

През тези дни славата му наистина стигна до небесата. Всичко носи полза на Рафаело, дори молбите за помилване и спасяване на осъдени. Преди няколко седмици той купи от братята Каприни един дворец в Борго, построен от Браманте. Там живее като княз, със собствен двор от литератори и художници. Сега над входа, до неговия герб, е издълбан надписът: „Domus Rafaelis“.

Аз пък живея в тази нищо и никаква къща, толкова стара, че сякаш всеки момент ще рухне. Населяват я котки и паяци: те са моят двор. Това не е горестна жалба — просто така съм устроен. Един дворец вместо скромна къща само би умножил всекидневните ми грижи, без да прибави нещо към достойнствата ми като художник. Не се стремя към палати, нито към общество, което да ме развлича. Всичко намирам в себе си. Дори отчаянието си. Но какво мога да сторя? В живота всеки се ръководи от принципите си.

 

 

Флоренция, февруари 1518 година.

В една местност, наречена Корвара, недалеч от Пиетрасанта, открих находища, от които мраморът може да се добива сравнително лесно, но за извозването му ще е необходимо да се прокара път — една съвсем не дълга отсечка през мочурища близо до морето. Все пак не смятам, че този мрамор е достатъчно качествен, за да извая от него статуите за фасадата на „Сан Лоренцо“. Мраморът, подходящ за тях, се намира в околностите на Серавеца. Но и за неговото извозване ще се наложи съществуващият път да се удължи с около миля. По този начин ще мога да задоволя и кардинал Джулио, като доставя мрамор от Корвара за гробницата към „Св. Петър“ в Рим, и папа Лъв, като използвам каменоломните в Серавеца за фасадата на „Сан Лоренцо“. Медичите обаче трябва по-скоро да прокарат препоръчаните от мен пътища, докато върху тези находища още не е сложило ръка Катедралното настоятелство във Флоренция, което, струва ми се, има намерение да си ги присвои. Всяко отлагане е вредно. Ако не получа мрамор от каменоломните, които те самите посочиха за ползване, фасадата на „Сан Лоренцо“ няма да бъде построена. От друга страна, не бих могъл да искам мрамор от карарците, след като ги изоставих по волята на кардинал Джулиано и на папата.

Наближава началото на пролетта, а аз още се занимавам с въпроси маловажни в сравнение с онова, което има да правя. Да удължавам пътища, да надзиравам добива на мрамор, да се занимавам с наемане на лодки и с изплащане на сметки — всичко това ме съсипва. Губя време, но не е възможно да постъпя иначе. Налага се аз да преглеждам добития мрамор и аз да откривам находища. За да се получи произведение на изкуството, мраморът трябва да е фин, да се „поддава на обработка“. С тези въпроси мога да се занимавам само аз. В Пиетрасанта невинаги правят това, което искам. Самият Донато Бенти не се държи както трябва и някой ден ще го изгоня от каменоломните.

 

 

Екипажите на лодките, които наех в Генуа, за да превозя отдавна добитите в Карара мраморни блокове за гробницата на Юлий II, се оказаха подкупени от някого и не искат да спазят уговорката ни. Ще трябва да помоля Якопо Салвиати[17] да ми съдейства да наема в Пиза необходимите лодки. Без неговата помощ няма да успея да сторя това. Но дали той ще е добре разположен към мене?

У дома ми ме намери каменоделецът Чеконе. Иска пари за себе си и за другите работници от каменоломните. Не можах да удовлетворя искането му. Нямам никаква представа какво са работили той и другите в Пиетрасанта. Писах на Донато Бенти да ми съобщи колко имат да вземат работниците, за да им платя, без да ме мамят. Според думите на Чеконе, наетите от мене работници в Пиетрасанта напуснали работа поради твърде деспотичното държане на Бенти.

Не разбирам защо този човек използва отсъствието ми в каменоломните, за да се държи като цербер с работниците. Той ми разправя, че в планината имало мнозина настроени против мене, които искали да ме съсипят. Аз мисля обаче, че ако не промени държанието си, ще ме съсипе именно той.

Не знам дали в Питерасанта се боря с планините, или с някакви призраци, които често ми се мяркат пред очите. Не съумявам да различа ясно моите скрити врагове, да разкрия многобройните им кроежи, да разоблича поне онзи, който е най-близо до мене. На всичко отгоре плащам редовно на всички за това, което се върши и което не се върши в каменоломните. Все аз плащам за всички.

 

 

Преговорите между Медичите и старейшините на Сдружението на вълнарите[18] за разходите, които ще струва пътното строителство, едва ли ще приключат скоро. Нима е нужно да се обсъжда със седмици прокарването на пътища, дълги общо три мили! Струва ми се смешно, че Медичите се опитват да прехвърлят на старейшините повече от половината разходи — същото, което и вълнарите се опитват да направят спрямо Медичите, след като пътят според мене ще служи еднакво и на едните, и на другите. По мое мнение, Медичите можеха изобщо да не се обръщат към сдружението за строежа на пътищата. Ако се бяха решили да действат самостоятелно, нямаше да губя време и да чакам седмици едно разпореждане, което все не идва. Търпението ми, подлагано вече на толкова изпитания, започва да се изчерпва. Ако тези преговори не приключат, ще се върна в Карара, та дори против волята на Медичите.

В същото време работниците, които повиках в Пиетрасанта, не успяха да добият досега и късче мрамор, подходящ за работата ми. Те нищо не разбират от камък и каменоломни и получиха от мене повече пари, отколкото заслужават. Въпреки всичко имат наглостта да твърдят, че са открили мрамор с най-ценни качества. Когато никой не ги надзирава, напускат каменоломните и отиват да работят за Катедралното настоятелство, въпреки че плащам аз.

Питам се докога ще понасям злоупотребите на хора, способни само да ме изнудват. Питам се също кога ще мога най-сетне да започна работата над фасадата. А сега е време да оставя перото.

 

 

Лодките, които наех в Пиза, не пристигнаха. Пак ме измамиха. Ето как вървят всичките ми работи! Изоставих каменоломните в Карара, и резултатът не закъсня — това е причината на всичките ми беди. Мисля си, че който и да прочете тези мои записки, ще ме вземе за шарлатанин или за човек, страдащ от мания за преследване. Трудно е да се повярва, че толкова беди могат да се струпат на гърба на един човек. В тази история с мрамора ще пострада навярно честта ми, която винаги е била и днес още е неопетнена. Дори кардинал Джулио в едно писмо от месец февруари намекна, че съм отдавал предпочитание на карарския мрамор и съм омаловажавал качествата на мрамора от Пиетрасанта, за да си докарам някакви облаги. В същото това писмо този кардинал шегаджия заключава: „Избийте от главата си всяко упорство!“ Истината за това упорство обаче той още не е проумял (това старо писмо на кардинал Медичи ме отвлече от мисълта за непристигналите лодки).

Неблагодарни са хората, на които съм правил добро. Отварям дума за това само защото трябва някак да се защитя. Преди три или четири години, като пресичах една улица близо до хълма Джордано в Рим, срещнах художника Лука от Кортона[19]. Беше много унил. Трябваха му пари и аз му предадох известна сума, чрез един обущар, негов познат.

Мина известно време и Лука пристигна у дома, в Мачел деи Корди, за да ми иска още пари. Дадох му веднага и се разбрахме, че ще ми ги върне при първа възможност. След това повече не го видях. Сега е казал на градския глава на Кортона, че ми е върнал парите, които, повтарям, изобщо не съм видял. Лука твърди обратното на онова, което накарах Буонарото да напише до градския глава по въпроса, и по този начин всъщност ме изкарва непочтен човек. Ще ми се да вярвам, че е бил добросъвестен в изказванията си. Сега съм във Флоренция, а вчера бях в Пиетрасанта.

 

 

Струва ми се, че работите ми започват да се пооправят, въпреки че пречките не са малко. На площада Сан Лоренцо пристигнаха вече различни мраморни блокове. След няколко дни пристигат и други. Приключиха най-после и преговорите между Медичите и Сдружението на вълнарите по въпроса за пътищата. Усещам истинска жажда за работа — да работя, да създавам нещо хубаво, и то бързо, без да губя повече време.

Но тъкмо в такива моменти се намира някой да ми подреже крилете. Например работниците, които изпратих в Серавеца. Почти всички напуснаха каменоломните и се наложи да търся други. По тази причина работата замря за няколко седмици. Един от тези мошеници ми повреди дори една колона.

Ако работниците залягат усърдно, пътят между Риняно и Серавеца ще бъде готов за петнайсетина дни. И за другия пътен участък, който от Корвара върви до морето през блатиста местност, няма да е нужно повече време.

Тези дни, когато придвижваха една колона от каменоломната, стана нещастие. Няколко работници бяха ранени, един почина, а и аз самият за малко не попаднах под колоната. Мисля си за края на бедния човек. Невъзможно беше да бъде спасен. Още ми е пред очите ръката му, която се подаваше изпод колоната: пръстите разтворени, дишането му тежко, а наоколо напразно се суетяха останалите. Страшно зрелище.

Тук горе, в планината, духна студен вятър — предвещава зима и ме предупреждава да бързам.

 

 

Накарах да вадят още мрамор. Работих и се притеснявах толкова много, че се разболях. После отново се залових за работа, блъсках си главата с хиляди трудности и неприятности, случиха ми се неща, които отново пресушиха силите ми, а и накараха Медичите да недоволстват. С какво ли не се занимавах и пак се изнизаха месеци, без да съм започнал фасадата. Такава е равносметката на усилията ми и тя съвсем не ми се вижда утешителна. За да я приключа както подобава, не остава друго, освен да скръстя ръце.

В същото време Дела Ровере протестират, че работата по гробницата не напредва, а и Медичите, изглежда, губят вече вяра. Те накараха Доменико Буонинсени да ми напише писмо, в което са казани много верни, но безполезни неща. Ако се вслушам в последните им „съвети“, би трябвало да се махна от каменоломните, да възложа другиму добиването и извозването на мрамора и да си стоя във Флоренция. Навярно тези съвети целят да ми вдъхнат смелост, но всъщност будят у мен недоверие към възложителите и отколешни подозрения.

Питам аз папа Лъв и кардинал Джулио Медичи вярно ли е или не, че вече три пъти възлагах на други добиването на мрамора и трите пъти останах изигран; вярно ли е или не, че винаги когато съм отивал във Флоренция в каменоломните, съм заварвал там хора, които съсипват мраморните блокове, създават бъркотия и подстрекават работниците. Питам Медичите дали пътищата за Корвара и Риняно щяха да бъдат прокарани, ако не бях там, на самото място, ако си бях стоял постоянно във Флоренция, вместо да понасям скотския живот в планините и блатата.

Сега за всичко това ме утешават с драсването на няколко реда, без каквато и да е благодарност. Като че досега съм си пилял времето. Ще ми се да узная кои са и къде се крият „съветниците“ на папата по тези въпроси, които по право засягат само мен.

И в Серавеца, и в Пиетрасанта, и сред блатата не съм ходил по собствено желание, а по „съвета“ на Медичите, които ме накараха да изоставя карарските каменоломни и така провалиха плановете ми. „Негово светейшество, наместник на нашия Господ бог, желае за всички работи да бъде използван мраморът от Пиетрасанта, а не от други места — ми писа кардинал Джулио. И продължаваше: — Ако се постъпи по друг начин, това ще бъде против волята на негово светейшество и нашата.“

Аз наистина доставих мрамора от Пиеграсанта. Но трябваше да изчакам приключването на нескончаеми преговори за прокарването на нов път, докато за Карара път има.

Още една колона се строши. Бях уредил грижливо всичко за натоварването й на ладията, докарана до брега. Но, както казах, бедата не ме отмина. По вина на железаря Ладзаро. Беше изработил желязна халка, чиято спойка не издържа товара. Излъгах се, че ще държи здраво, но спойката, която отвън изглеждаше напълно сполучлива, не беше проникнала на дълбочина в желязото. Разбрах това, след като халката се скъса. Вчера бях като бесен и крещях, ругах себе си и всички около мен.

Сега пак някой ще каже, че с мене е невъзможно да се работи, че „винаги“ стоварвам на гърба на другите вината за собствените си несполуки. Та нима вчера, след това, което се случи, трябваше да похваля железаря за добрата услуга, която ми направи?

Тази вечер се прибрах у дома по-угнетен от друг път. От домашните вкъщи си беше само Буонарото. Още щом ме видя, рече:

— Винаги си мрачен, винаги си ядосан.

Понечих да вляза в стаята си, но той ме последва и попита:

— Кога най-сетне ще се успокоиш?

Не ми се разговаряше.

— Ти винаги си в такова състояние — настоя Буонарото. — Но вината си е твоя.

— Вината е моя! — измърморих аз.

— Да, вината е твоя… Щом не се доверяваш на други, защо не пратиш братята си в каменоломните? Защо не ни създадеш работа? Нали сме братя?

— Вие не сте за такава работа — отвърнах.

— Всеки може да бъде надзирател, така че и ние…

Не знам защо Буонарото подхвана този разговор, който не желаех да слушам.

— Истината е, че искаш да ни държиш по-далече от твоите работи. А те вървят зле, защото никой не ти служи така, както ти искаш. Винаги си недоволен — от всички, от всекиго… дори от бедния Бачо д’Аньоло, твой и наш приятел.

Не му отговорих нищо. Изслушах го само за да разбера какво всъщност мисли за мен, после си влязох в стаята и го оставих да си приказва. По тези въпроси не е възможен никакъв разговор между мене и братята ми. Твърде различни сме един от друг и никога няма да се разберем. Те вървят по един път, аз — по друг. Освен това ми се вижда нелепо да споделям с братята си моите задължения и отговорности. Държа отношението им към мене да бъде като на странични наблюдатели. В моите работи няма да ги допусна никога. По този въпрос няма какво друго да кажа.

 

 

Натискът, на който ме подлагат господата от Урбино и от Флоренция във връзка с гробницата на Юлий II и с фасадата на „Сан Лоренцо“, ме прави все по-раздразнителен. Докато не започна да работя скулптурите, безпокойството ми и всичките ми съмнения, които го подхранва, няма да се уталожат. Многократно обещавах на Медичите, че ще създам най-хубавото произведение на света. Всеки ден се опитвах да убеждавам самия себе си, че ще мога да работя едновременно и над гробницата, и над фасадата. Сега всичко се обръща срещу мен. Може би съм прекалил е обещанията си, може би вече се излагам.

Голата фасада на „Сан Лоренцо“, която трябва да облека в мрамор, започва да ме плаши. Но в сметката трябва да сложа и недобросъвестността на другите, и забавянето на работата в каменоломните поради сплетните на злонамерени хора. Причина за моите неуспехи са другите и обстоятелствата, които винаги са били против мене.

Надявам се все пак да устоя на поетите задължения. Ще работя и ще правя всичко, за да бъдат накрая готови и двете творби — в Рим и тук.

Има и нещо утешително за мене: помирението ми с карарските каменоделци и с маркиз Малатеста. Това ми позволи да сключа договор с Полина и с Бело, по силата, на който скоро ще получа осем мраморни блока, за да изработя статуите за фасадата. Освен това Джироламо Бардела пое задължението да извози мрамора от Авенца и Пиетрасанта до Пиза. Струва ми се, че те са почтени хора, различни от предишните.

Непрестанно ме тревожи мисълта, че може да се случи нещо с големите колони на фасадата, които са на път за Флоренция. Защото съдбата не е благосклонна към мене и си прави лоши шеги, които не ми дават покой. Ако тези колони се строшат или потънат във водите на Арно, кой ще ме спаси от пълен провал?

Който не знае как се работи в каменоломните и как се добива мрамор, не може да си представи какво значи да се откърти един каменен блок от планината и какви усилия са необходими за това. Понякога стига само една цепнатина, един „косъм“, както казват каменоделците, за да се окаже неизползваем целият блок. Още по-мъчителна е гледката на откъртен и готов вече мраморен блок, който се разчупва поради нескопосното закачване на скрипеца или пък потъва заради безгрижието на непохватни лодкари.

Нека добавя, че вече започнах да зидам основите на фасадата. На площад Сан Лоренцо се натрупа много мрамор, който чака да бъде обработен. От дървения материал, докаран от кестеновите гори, издигам обширен навес — ще побира до десет мраморни блока, предназначени за статуите върху фасадата на църквата.

Август 1519 година.

 

 

От шестте колони, които очаквах да пристигнат във Флоренция, четири се разчупиха по пътя, една — при разтоварването й на площад Сан Лоренцо, а сигурно и шестата я чака същата участ.

Жертва съм на всички тези безобразници, негодяи и сводници, способни единствено да вземат пари от мен и да ме тормозят с пакостите, които ми причиняват. Това, което ми се случи тези дни, е наистина голямо нещастие. Отидоха на вятъра двегодишен труд и големи парични суми. Чувствам се отчаян. И като си помисли човек, че превозвачите е трябвало само да внимават за подпорите и дървения крепеж при извозването на колоните. Трябвало е да бъдат много предпазливи и внимателни. Но явно е било необходимо аз да ги подтиквам за всичко, аз да вървя по петите им.

Питам се какво ще си помислят сега Медичите за мене и за случилата се беда, какво ще им разправям. Изглежда ми невъзможно пет грамадни колони да имат такава печална участ. Много неща не мога да си обясня. Има мигове, когато ми се струва, че не зная нищо, че нищо не ми се е случило — толкова голяма е бедата, която ме зашемети и срази. Не зная вече какво да мисля и кой светец да моля за помощ. Като че ли целият съм празен отвътре, като че в мен няма душа. Идва ми да се втурна към Арно и да сложа край на този живот. Това би било най-доброто решение — така бих се освободил от всички терзания; то би ми дало пълна, неотменна свобода.

 

 

Папата обезсили с бреве договора, сключен на 19 януари 1518 година, и така ме освободи от поръчката за фасадата на „Сан Лоренцо“. Лъв X е взел това решение в Рим и то ми бе съобщено чрез Катедралното настоятелство във Флоренция, което според папското разпореждане ще изпрати работници в Пиетрасанта да ме заместят — по-скоро да ме прогонят — от каменоломните. Папата постъпи така, без да ме предупреди и без да изслуша обясненията ми.

Това е произвол, тъй като кардинал Джулио и настоятелството не могат да се бъркат в моите работи. Би трябвало по-напред да се споразумея с него и да му дам сметка за получените и похарчените пари. Сега мраморът, който доставих от Серавеца и Пиетрасанта, настоятелството ще употреби за нуждите на катедралата. По този начин Медичите си покриват разходите, а аз губя всичко: труд, пари, престиж.

От постъпката на Медичите положително ще останат доволни Дела Ровере, които ще ме виждат занапред зает само със статуите за гробницата на Юлий II.

Всичките ми усилия са провалени. С мен е свършено. Не искам никого да виждам, за да не доставям удоволствие никому. Тежкият труд прокара седем дълбоки бразди по челото ми и издълба лицето ми. Прекалената работа състарява — това ми е повтарял хиляди пъти и баща ми Лудовико. Той своевременно ме е „предупреждавал“ за това, но никога не съм го „слушал“. Тези думи ми повтори и днес. Сега съм на четирийсет и пет години, но все едно че съм на седемдесет. Външният ми вид е много променен. Раменете и бедрата ми не са вече прави както по времето, когато започнах да вая Давид. Главата ми е извита назад, като че съм гърбав, а шията ми е издадена напред. Лицето ми е като на стар фавн. Очите са хлътнали в орбитите, зениците — червени и жълти, черепът е издут при слепоочията. Ръцете ми са само кости — ръце на каменар. Като прибавя трескавото състояние, в което се намирам, жаждата за нещо, което сам не мога да определя, приличам на безумец, обзет от халюцинации.

Въпреки моите четирийсет и пет години, след изписването на Сикстинската капела не съм довел до край нищо друго. Създавах само сенки, скици, бездушни камъни. Раждах идеи, които другите умъртвяваха. Пропилях всичките си сили.

Като се огледам, моят живот през последните години ми се представя като унизителен, макар и незаслужен, провал. Живот, изпълнен с горчивини, пълен със заблуди и разочарования. Нито миг на щастие, на истински душевен покой. Работих напразно, създадох си врагове, не задоволих възложителите. Сега ми се натяква, че съм загубил много време в каменоломните, че не съм бил сговорчив. Бил съм още горделив и придирчив.

Когато един човек, един художник започне да говори за себе си така, както аз говоря сега, това означава съвсем сигурно, че с него е свършено. С мене действително е така. Разочарован съм от всичко, не намирам нищо, което да има стойност в живота ми. За да се съвзема от падението, би трябвало да се родя отново, както става с изсъхналите растения, когато отново стават зелени, жадни за въздух и светлина.

Флоренция, март 1520 година.

 

 

Нямам какво да пиша, а и загубих желание да продължавам с този летопис на моя живот. Но случи се нещо важно и неочаквано и то ме накара да взема пак перото. За това се говори навсякъде. Вестта тръгна от двореца на Медичите на улица Ларга. Не се съмнявам, че вече цяла Италия и целият свят знаят, че Рафаело е мъртъв.

Беше млад, трийсет и седем годишен, и затова не е помислил да остави писмено завещание. Но въпреки това уредил всичките си работи, разпореждайки се чрез хората, които са се грижили за него през малкото дни на болестта му, смятана от всички за твърде необикновена. Преди всичко се погрижил за душата си: изповядал се и приел светото причастие. Поискал да го погребат в Пантеона в Рим. Оставил и парична сума за изграждане на гробница. После помислил и за наследниците си, за учениците си и за бедните. Повикал Балдасаре Турини, датария на Лъв X, и Джовани Бранконио, човек също близък на папата, за да им възложи изпълнението на разпорежданията си.

И така, Рафаело ни напусна по същия изящен начин, по който бе и живял. Помислил е и за Маргарита от Трастевере. Оставил й е къща и пари. Осигурил я е за цял живот. Показал се е щедър към всички. Но си отиде така неочаквано, че хората още не могат да повярват. Някой вече каза: „Можеше още да бъде сред нас. Беше неблагоразумен и сам си изгори живота.“ Във Флоренция се говорят и други глупости.

Тук би трябвало да спра с писането, защото, струва ми се, казах всичко за смъртта на Рафаело. Но искам да добавя нещо, което може би е важно. Познавах Рафаело добре и от Флоренция, и от Рим. Не общувахме, всеки си имаше свой живот, но на всекиго от нас бяха известни делата на другия — какво върши и какво говори. Знаехме всичко един за друг, дори плановете и въжделенията си.

За кончината на Рафаело се изказват две предположения. Някои разправят, че когато работел в дома на Агостино Киджи на брега на Тибър, от Ватикана дошло нареждане да се яви веднага пред Лъв X. Усърден както винаги, загрижен да не би папата да го чака дълго, да не би да му причини и най-малката досада, захвърлил четките и тръгнал веднага. Изминал тичешком цялото разстояние от брега на Тибър до папския дворец. Пристигнал задъхан и изпотен. Навярно никога преди не бил тичал така. Папата го упрекнал за това, оставил го да се съвземе и тогава подел разговор с него. После Рафаело, много изморен от аудиенцията, предпочел да отиде и да си легне, вместо да се върне на работа. Още същата вечер го втресло и треската продължила няколко дни — до смъртта му. Аз обаче съм склонен да се съглася с онези, които смятат, че причината за края на Рафаело не е само това прословуто тичане, но и прекаленото му отдаване на любовните наслади.

В Рим се знаеше за тази страна на живота му. Папата също беше в течение. Не му стигаше красивата и неудържима Маргарита. Търсеше и други жени или по-точно други жени идваха при него охотно. И той падаше в прегръдките им, когато и както можеше, без да се щади, като че силите му бяха неизчерпаеми. А всъщност този начин на живот не беше за него. Впрочем баща му Джовани е умрял млад, а майка му, Маджа Чарла, се е поминала още по-млада. Сестра му, по-малка от него, е живяла съвсем кратко. Изглежда, в семейството му е вилняла охтиката, тоест гръдната болест.

Всичко това обаче не бе накарало Рафаело да се замисли сериозно, след като си позволяваше да живее така, както е известно. Не го бе накарало да бъде поне малко по-предпазлив. Самата живопис го тласкаше по този път — в трескавата си жажда за работа той забравяше, че е човек като другите, дори по-уязвим от тях.

Пълнокръвното съществуване, пълното отдаване на изкуството и на живота — това предопредели края му. Рафаело умря от работа и от любов. Истината е тази. Само малко дни можа да се бори с последствията от труда и от любовните увлечения.

Всеки се труди и живее по свой начин. И аз се трудя и живея по начин, присъщ само на мен, така че не мога да упреквам Рафаело за неговия край. Няма да повтарям като другите, че ни е напуснал преждевременно. Всъщност той ни остави тогава, когато самият той намери за нужно.

Сега всички го оплакват — ученици, чираци, приятели, познати. Оплаква го и папа Лъв, Всички те са като вдовици на Рафаело. И са толкова много.

Миналата година, когато при двора на френския крал почина Леонардо, във Флоренция не се виждаха толкова тъжни лица. Бих казал, че Леонардо ни остави без всякакъв шум. Единственото по-значително събитие по този повод беше поменът за него в църквата „Санта Мария Новела“. Но Леонардо беше „фантазьор“, а Рафаело — не само човек „положителен“, но и „мъдър“. Известно е, че днес „фантазьорите“ ги зачитат по-малко и от лудите. Най-често не се ползват дори с добро име.

За себе си ще кажа само, че времето ми минава в уреждане на сметки и сметчици по работата в каменоломните. Старая се да удовлетворя или да успокоявам, доколкото мога, хората, с които имам вземане-даване във връзка с фасадата на „Сан Лоренцо“. Засега не става дума ни за скулптура, ни за живопис. Затова пък се върнах към поезията.

Април 1520 година.

Бележки

[1] Беден обущар — думата е за Пиетро Аретино (1492–1556) — литератор и сатирик.

[2] Агостино Киджи, наречен Великолепни (ок. 1465–1520) — банкер, построил в Рим двореца Фарнезина.

[3] Паоло Джовио (1483–1552) — медик и историк.

[4] Пиетро Бембо (1470–1547) — писател, историк, лингвист; секретар на папа Лъв X (1512–1519), кардинал (1519 г.), поддръжник на италианския литературен език на основата на тосканския диалект.

[5] Лукреция Борджа (1480–1519) — дъщеря на папа Александър VI, покровителка на поети и художници; омъжена (трети брак) за херцога на Ферара, Алфонсо I д’Есте.

[6] Мачел деи Корви (Гарванова салхана — итал.) — римски район (XVI в.), близо до говеждия пазар на мястото на форума на император Траян.

[7] Бастиано Лучани, известен под името Себастиано дел Пиомбо (1485–1547) — венециански живописец, приятел на Микеланджело. В текста бива назоваван Бастиано и Себастиано.

[8] Ватиканските пещери — низ от гробници на папи и други знатни личности под базиликата „Св. Петър“.

[9] Горици — Йохан Горитц — член на Кардиналската колегия, произхождащ от Люксембург.

[10] Джокондо, Джовани Монсиньори (1433–1515) — монах-доминиканец, архитект, хуманист.

[11] Витрувий, Марк Полион (I в. пр.н.е.) — автор на трактата „За архитектурата“.

[12] Трастевере — отвъд реката Тибър (итал.), наименование на квартал в Рим. — Б.пр.

[13] Magister operis (лат.) — ръководител на строежа.

[14] Operis administer et coadiutor (лат.) — разпоредител и помощник-ръководител на строежа.

[15] Едно кълбо — на семейния герб на Медичите са изобразени шест кълба.

[16] Comes Palatinus (лат.) — граф при двора.

[17] Якопо Салвиати — потомък на известен флорентински род. През 1486 г. се оженил за Лукреция Медичи, сестра на папа Лъв X.

[18] Сдружението на вълнарите — един от най-богатите и влиятелни цехове във Флоренция, от който било зависимо и Настоятелството на флорентинската катедрала.

[19] Лука от Кортона — Лука Синьорели (1450–1523) — тоскански живописец.