Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diario di Michelangelo il pazzo, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Втора част

Флоренция, юни 1501 година.

Намирам се отново в моя град. Не можех да остана повече в Рим. Не само поради липса на работа, но и поради липса на желание. Трябваше да сменя въздуха. Сега, след като „плачещите“ не са на власт, тук се диша по-леко. Религиозните увлечения са постихнали и много неща в обществения живот са се променили. Имам чувството, че наоколо ми е настъпило всеобщо облекчение. Това е реакция, все още умерена, на онази напрегната атмосфера, която успя да създаде монахът от „Сан Марко“. Но аз, който се движа сред художници, наблюдавам с огорчение какво представляват мнозина от тях, останали верни на схващанията на „плачещите“ — те и творбите им.

Ботичели, творецът на „Пролет“ и на „Раждането на Венера“, изживява старостта си, разкайвайки се за греховете, които смята, че е сторил, като е рисувал „душегубни“ сцени. Сега, с рисунките си за „Божествената комедия“ на Данте, се надява да си възвърне божията милост[1]. Филипино Липи е способен единствено да се повтаря с досадно еднообразие. Пиеро ди Козимо[2], все още обсебен от гласа на Савонарола, е болен и живее измъчван от безкрайни кошмари, срещу които са безсилни и хиляда литургии в „Сан Марко“. Лоренцо ди Креди води живот на монах и се кори, че не е рисувал само разпятия и не се е разкаял преди изгарянето на „суетите“, носещи проклятие. Най-тежък е жребият на Кронака, който бе принуден да свали камбаната на „плачещите“ от камбанарията на „Сан Марко“.

Искам да кажа, че премного художници живеят затворени като в манастир, объркани от пророчества, проповеди и кошмари. Твърде много таланти се отвърнаха от изискванията на изкуството. Да можеха да се отърсят от това си вцепенение, което унищожава човека, и здравата да заработят, защото расото и хленчът никак не подхождат на изкуството! А какво да кажа за младите, които губят времето си в ателиетата на художници от миналия век? Направо да ги съжалиш, като гледаш, например в ателието на Перуджино, как прилежно бродират по платната, които старият им дава, за да задоволят посредствения вкус на клиентите.

Ателиетата на флорентинските майстори наистина са ковачници, но в тях не работи бог Вулкан. В тях не се твори нищо ново — само се предъвква старото. Изкуството е мъртво. Горките послушници! Приличат на прегърбени монахини, фъфлещи молитви. У тях няма и следа от порив, който да ги приобщи към истинските проблеми на изкуството. Майсторите търсят ученици, тъй като имат нужда от „помощници“, но учениците са длъжни да работят бързо, без излишни „фантазии“, да са смирени и послушни, учението и размисълът да не ги привличат. Има един пазар за изкуство, който „майсторите“ успяват да захранват с труда на такива ученици. Всеки, който има държане, по-различно от общоприетото, се обявява за бунтар и славолюбец, всеки, който следва своя собствена идея в изкуството, си спечелва враждата на майсторите и често го вземат дори на подбив. Тези господа смятат, че единствено те притежават ключовете за всеки храм на изкуството. Във Флоренция съм едва от няколко дни, а вече усещам, че отново съм попаднал в среда, която, макар и да има своите недостатъци, подтиква към работа и въодушевява — среда, в която има и добро, и лошо, среда, където всеки е в устата на всички и където се злослови до оклеветяване. Някои твърдят, че тази обстановка подхождала на луди, но всички искат да виреят именно в нея. Такъв вятър духа сега във Флоренция. Аз се старая да избягвам опасните му повеи, за да не потъна.

 

 

Моята „Пиета̀“, поставена в параклиса на френските крале в базиликата „Св. Петър“, ми донесе доста похвали и тук (но и немалко завист). Флорентинците, които са я виждали, разправят, че работата е ненадмината, съвършена, сравнима само с гръцките статуи. Заради нея в града често ме спират и хвалят дори хора, които не познавам. Това е някакъв прехласнат възторг, но и той буди голяма завист у флорентинските художници — опасяват се, че със завръщането си ще им отнема предимството при възлагането на поръчки и ще подроня авторитета им пред влиятелните хора в града. Славата, с която бе обгърната „Пиета̀“ при идването ми във Флоренция, вече ми носи първите си плодове заедно с много огорчения. Тук не могат да се примирят, че съм излязъл на „първо място“, както се изразяват съперниците ми. Аз обаче нямам никакво намерение да ставам „пръв скулптор“ или да отнемам някому това звание. Аз си гледам само работата. Тук ще отбележа, че подписах договор с кардинал Пиколомини[3]. Ще трябва да изработя дванайсетина статуи за олтара на семейството му в катедралата на Сиена. Ще бъдат фигури на светци и апостоли. Работата като цяло е значителна. Баща ми Лудовико тези дни е много доволен — поръчката на Пиколомини го зарадва. Разбира се, аз ще съм този, който ще работи. Сега цялото семейство Буонароти се е залепило за мене. Само бащата и синовете, защото втората жена на Лудовико почина през 1497 година, когато бях още в Рим. Беше омъжена за баща ми от дванайсет години. Казваше се Лукреция Убалдини. Почти не я познавах. Господин Лудовико се беше оженил за нея, защото не можеше да спи сам, без жена. Сега казва, че никога няма да се ожени за трети път, но аз не му вярвам много. Още няма шейсет години и има вид на силен и здрав мъж.

Тази вечер имаше обичайната семейна разправия с Буонарото, Джовансимоне и Джизмондо. Струва ми се, че най-непоносим от братята ми е Джизмондо. Патриархът Лудовико винаги си мълчи. Бих искал Джизмондо да научи някакъв занаят, та да не се наложи да изкарва хляба си с ралото. Все пак ние сме благороден род от старинен произход, както сочат флорентинските хроники от миналите векове. Стремя се да върна на семейството си старото му достойнство и това ми желание е в основата на всички кавги с братята ми и с нашия баща.

 

 

Ботичели не се появява вече в ателието си и не посещава сбирките на художниците. Днес брат му Симоне ми каза, че не се чувствал добре и предпочитал да си стои у дома, след като не е в състояние да работи. Сандро никога не се е радвал на добро здраве, но винаги е работил повече, отколкото позволяват силите му. Ето сега последиците. Но казват също, че преживявал тежка душевна криза поради насилствената смърт на Савонарола, на когото той и брат му бяха ревностни следовници. Именно Сандро запитал Дофо Спини[4] защо на монаха от „Сан Марко“ бе отреден познатият ни на всички край.

Не съм голям приятел на Сандро — срещали сме се винаги случайно — но го ценя заради онова, което е направил. Навремето той беше най-почитаният и най-харесваният живописец във Флоренция. Той успя да охлади самонадеяността и да укроти самомнението на младия Леонардо, преди той да отиде в Милано.

Леонардо и Ботичели никога не са били преки съперници, но и никога не е имало истинско разбирателство между тях. Докато беше във Флоренция, Леонардо се смяташе за по-добър от Сандро. Упрекваше го, че рисувал набързо, без необходимата подготовка. Но ако нямаше сръчна ръка, как щеше да намери време да изпише толкова много картини? Сандро винаги е бил точен с клиентите си, докато за Леонардо същото не може да се каже. Във Флоренция още се разправят истории как намерил начин да прибере парите на възложителя и да бездейства, без да връща никому нищо. Да чакаш от него — все едно дърва да вършееш.

Днес нямах намерение да пиша за Леонардо, но като мислиш за Ботичели, невъзможно е да не се сетиш за другия, който сега е приближен на Чезаре Борджа[5]. Леонардо избра най-подходящия момент, за да постъпи на служба при него — точно когато онзи заплашва Флоренция. Ясно е, че Леонардо е готов да служи всекиму. В това отношение той няма задръжки и не постъпва така, както поучава другите да правят. Когато властта на Миланския херцог рухна, той смени господаря си, и то твърде охотно. Като добър философ винаги умее да гледа с усмивка на нещастията на своите покровители.

Задължих се да извая статуите за Пиколомини, но желанието ми за това мина. Първоначалното ми въодушевление се изпари. Такава поредица от малки скулптури не отговаря на амбициите ми и с нея не виждам нищо, което да ме въодушеви. Истината е, че сега тази поръчка ми се вижда дребна. Като я завърша, ще се получат статуйки не по-високи от шест педи. Онези, които изваях в Болоня, бяха още по-малки. Струва ми се, че така губя времето си. Засега рисувам и правя скици, а по-късно ще решавам.

 

 

Във Флоренция се надигат гласове да се прекрати изгнанието на Медичите. Някои искат да им се разреши да се върнат като „частни лица“, а не като управници. Тези господа имат поддръжката на Чезаре Борджа, но общоизвестно е, че зад него се крие Пиеро, синът на Лоренцо Великолепни. Истината е, че Медичите не са се примирили с участта си и смятат, че в лицето на Чезаре са намерили могъщ съюзник. Те изчакват благоприятния момент. Но и без тях управлението и общественият живот във Флоренция вървят.

Флоренция като република умее да се управлява, и то по-добре, отколкото под господството на един род, колкото и знатен да е той. Привържениците на Медичите вече са проникнали почти навсякъде, дори в Големия съвет. Те умело прикриват намеренията си и знаят да изчакват.

Тук на всички е известно, че неприятелите на републиката се страхуват от Франция. Флорентинците обаче премного залагат на нея. Без някой да подозира нещо, властта в града може да се смени за часове. Чрез ловко нанесен удар в републиката може да се установи такова състояние на нещата, че всяка съпротива да се окаже безполезна. Сега против Флоренция заговорничат не само Медичите, техните привърженици и Чезаре Борджа, който е най-опасният враг, но и стотина литератори и назадничави художници от двора на Медичите, техни бивши любимци, някои от които имат силно влияние над многобройните малки тирани в Италия. Повечето са далеч от Флоренция и очакват сгоден момент да се върнат.

Защо пиша всичко това? Симпатиите ми са на страната на републиката, а не на монархията, не на патриархалното управление на един род. Само републиката е в състояние да ни осигури известна мяра на свобода, отговаряща на нашето човешко достойнство. Недалновиден е всеки флорентинец, който е против републиканското управление, особено в този момент.

 

 

Излиянията на симпатия и възхищение, които ми донесе „Пиета̀“ в Рим — струва ми се, вече писах за това — ме караха да изпитвам неудобство, а завистта, която тя породи във Флоренция, направо ме вбесява. На брега на Тибър — глупаво, а понякога и наивно възхищение, на брега на Арно — завист и съзнателна язвителност. Там хората се интересуват от изкуство, за да си спечелят слава на меценати; тук — една голяма група хора, за които изкуството е висш смисъл на живота. Следователно, за да се превият завистниците и враговете в това обкръжение, е необходима творба, която да има не само художествени качества, но и всеобща значимост, творба, която да изобразява човека във всичките му проявления, която да бъде въплъщение на обществото и на епохата. Често си мисля за такава творба. Може би в моменти на екзалтация, когато духът, като в просветление, сякаш издува гърдите ни.

Днес при мене беше приятелят на Якопо, племенник на Леон Батиста Алберти[6]. Той е добре запознат с творчеството на своя роднина, починал няколко години преди да се родя аз. Якопо ми говори винаги с възторг за Леон и днес дори ме покани да го посетя, за да ми покаже някои архитектурни проекти на чичо си. Много държи да се запозная с възгледите на Алберти за изкуството. Освен за живопис той е писал за морал и за политика, и то в многобройни съчинения на нашия език и на латински. Якопо иска да узнае мнението ми за мислите, изказани от чичо му по въпросите на изкуството и за художниците. Възнамерява да публикува някои от неговите трудове. Покани ме в семейния дворец, почти срещу моста Деле Грацие, там, където свършва Корсо деи Тинтори[7], недалеч от мене.

На излизане от къщи между мен и Якопо се завърза спор за традицията и разговорът продължи, докато стигнахме до Катедралното настоятелство, където се разделихме. Приятелят ми има доста остарели възгледи за традицията, за изкуството от миналото. Ако те отразяват мислите на чичо му Алберти, тогава съчиненията му, за които ми разказва, едва ли представляват някакъв интерес. Казах на Якопо в заключение, че не е необходимо да се прекланяме пред традицията — тя трябва да се схваща само като съвкупност от идеи, свързващи онова, което е направено, с онова, което предстои да се направи. Най-голямата вреда, която може да си нанесе един художник, е да вярва, че в традицията би могъл да открие вечни правила и недостижими образци, че тя е всесилна и може щедро да даде всичко. Казах, освен това на Якопо, че който търси убежище в традицията, за да се подчинява на несъществуващи правила, работи против интересите на изкуството.

 

 

Ако е вярно, че произведението на изкуството е огледало на художника, мога да заявя без преувеличение, че от моето ателие би трябвало да излизат само могъщи създания, вечно неудовлетворени от подвизите, които вече са извършили или им предстоят. Това, разбира се, са празни напъни на въображението ми. И все пак, щом те поддържат будна мисълта ми, в тях има зрънце истина. Ще добавя дори, че произведението на изкуството е слаб отглас от всичко онова, което въображението ни гради с много образи и подробности.

Понякога имам чувството, че не успявам да обуздая въображението си. Щом видя красиви жени или юноши, изпадам в захлас. Когато някой младеж порази въображението ми, ще ми се веднага да го видя в мрамор, но с образ различен от онзи, който са възприели очите ми — образ, познат само на въображението ми, съществуващ само в ума ми. Но всяко красиво лице и всяко красиво тяло ме вдъхновяват само веднъж. Забравям ги веднага, след като ги въплътя в мрамора, отминавам ги и търся други типове, други идеали за красота. Повтарящата се красота ме отвращава. Не я понасям. Би било твърде удобно да се възпроизвеждат едни и същи форми, един и същ тип красота.

Нужно е обаче силно въображение, за да не робуваш на такава натрапчивост. И смелост. Изкуството — това е непрекъснато, всекидневно откриване. Бих рекъл — това е революция в ход. Тъкмо затова ненавиждам работата на Перуджино, този бакалин, и оспорвам мадоните на Филипо Липи[8], дори на Ботичели и на други майстори, които се придържат неизменно към един и същи тип женска красота. Филипо Липи показва, че е обсебен от образа на своята възлюбена, а Сандро Ботичели — от някаква своя „скъпа приятелка“, за която малко се знае в нашите среди. Тук всички — кой повече, кой по-малко — крачат към някаква набелязана цел, тъпчейки по изминати вече пътища.

Случва ми се често да се заричам, че няма да работя портрети. На никого. Нито дори на папи и крале. Днес всички правят портрети. Някои са станали толкова опитни, че не подбират — могат да портретуват, когото и да е, стига да има кой да плати. Това е нелепост, годна само да прикрие собствената посредственост и да поласкае ближния. Художникът, така както аз го разбирам, трябва да работи за човечеството, не за отделния човек. Да можех, бих забранил на всички художници да държат млади чираци в ателиетата си, за да им попреча да трупат картини или статуи за продан. Бих искал флорентинските „майстори“ да работят без чираци. Така ще печелят много по-малко, но няма да опошляват изкуството. За достойнствата, които художникът трябва да притежава, се говори много, но не мисля, че тук има достойни. По-добре да говорим за почтеност — изискването за достойнства е твърде високо.

 

 

Катедралното настоятелство при „Санта Мария дел Фиоре“ ми повери мраморния блок, над който напразно се бе трудил Агостино ди Дучо[9], за да извая една статуя. Първоначално този мраморен къс беше предложен на Андреа Контучи[10], който не направи нищо, защото поиска още мрамор и той му бе отказан. На мене го дадоха, при условие че ще издялам статуя, без да претендирам за още материал. Всеки кът, всяка улица на Флоренция имат богата история. И този огромен мраморен къс има своя история, която би разкрила много нещо за завистта, съперничеството, огорченията и несбъднатите надежди на немалко художници от току-що отминалия век и от века, който едва-що започва.

Септември 1501 година.

 

 

Сещам се за договора, сключен с кардинал Пиколомини, но мисълта ми е толкова заета с Давид, който ще скулптирам от мраморния блок на настоятелството, че в ума ми няма място за друго. Съжалявам много, че не ще спазя договора — ако не задоволя кардинала, вината ще е на Давид.

Може би ще ме упрекнат, че съм поел задължение и към един, и към друг възложител. Аз обаче подписах договора за параклиса на Пиколомини, когато още не бях сигурен, че ще получа другата поръчка. Когато художникът мечтае да създаде нещо голямо и му се представи случай заедно с необходимите средства, защо трябва да се откаже от стремежа си заради поето преди това задължение, което не му открива възможност да осъществи замислите си? Ако възложителите разбираха това, на художника биха били спестени хиляди главоболия. Той — нека да е ясно — сключва договори единствено по силата на необходимостта, а не за да му надянат примка на шията. Ако разполагах с достатъчно пари, щях да работя, без да известявам никого за нищо, без да искам някому грош, без да се обвързвам с договори. Бих работил за себе си и същевременно за всички. Договорът ограничава свободата ни. Такива ограничения аз не признавам. Искам всякога да съм свободен човек или поне да мога да мисля, че съм свободен.

И все пак, ако оставим настрана емоциите и говорим „делово“, няма да се намери оправдание, че забравям задължението си към Пиколомини. Може да изглежда, че противореча сам на себе си, но истината е, че кардиналът има право. Несъмнено правото принадлежи на „мъдрите“, на благоразумните, а не, разбира се, на мене — човек подвластен на възторзи и илюзии.

За да сложа край на всекидневните заплахи от страна на семейство Пиколомини, днес повиках в ателието си Бачо да Монтелупо[11] и му поръчах той да извае статуйките. Ще работи под мой надзор (поне докато имам желание да се занимавам с това) и по мои рисунки. Повече от това не мога да сторя, за да удовлетворя тези досадници. Аз имам нужда от много по-големи работи — от мраморни грамади, които да множат силите и вдъхновението ми. Сега мисля ден и нощ за мраморния блок на настоятелството. Нека Пиколомини и техният кардинал ме заплашват колкото си искат.

Ноември 1501 година.

 

 

Бях още момче и работех над „Битката между кентаврите и лапитите“ в градината на „Сан Марко“, когато зърнах този голям мраморен къс на Катедралното настоятелство. Достатъчно ми беше да го видя само веднъж, за да го чувствувам вече неотлъчно край себе си. Ходех в ателието на настоятелството, сядах до него, галех го с ръка и мислено го дълбаех. Навярно в тези минути съм си говорел сам. Когато преди шест години заминах за Рим, носех го сякаш със себе си и той никак не ми тежеше. Беше много по-голям от мраморния блок за моята „Пиета̀“, а беше по-лек. Спомням си, че си мислех за него, докато работех над „Пиета̀“. Боях се да не ми се изплъзне, да не попадне в ръцете на друг. Тази мисъл ме измъчваше. Мечтаех да изтръгна от него една-единствена статуя, каквато никой нито е виждал, нито си е представял, нито пък е сънувал — нещо, предопределено да принадлежи на моето и на бъдните времена: младеж, изпълнен с енергия, закрилник на флорентинците, символ на свободата, въплъщение на неспирната, непримирима борба срещу тираните. Когато се върнах във Флоренция, тези мисли и видението на мраморния блок не ме бяха напуснали. Спомням си, че преди да отида у дома, при баща си, минах край Катедралното настоятелство, изпълнен със страх, че няма да го намеря. Сякаш беше съкровище, което биха могли да ми отнемат. Но го видях пак, лежащ под един навес — така, както го бях оставил. Той все още господстваше над всичко друго. Бях като трескав. Главата ми гореше. Имах чувството, че съм се сраснал с него и не мога да се откъсна. Към този блок се бяха привързали и Верокио, и Донатело. Но никой така силно като мене.

И този ден видях за пръв път да излиза от камъка героят, който дълги години бях ваял в себе си. Стори ми се, че напира и излиза от гърдите ми. И тогава треската ми премина. Огънят спадна. Съзерцавах го слисан, възхитен, като че вече го бях завършил. И точно в този миг образът се затвори в мрамора и блокът полегна под навеса. Едва тогава намерих сили да се отдалеча от мястото.

Победителят на Голиат, такъв какъвто аз го виждам, не може да бъде юноша без съзнание за задачата, която му предстои да изпълни. Мисля също така, че следва да се отхвърли и образът на Давид като въплъщение на ожесточението или на физическата сила, съсредоточена в жеста, с който мята камъка. Моят Давид ще бъде герой във висша степен човечен, човек, уверен в собствената си сила. Именно тази идея ме ръководи, когато работя над скиците за статуята.

 

 

Откакто във Флоренция се разчу, че от мраморния блок на настоятелството ще вая Давид, случва се често да срещам приятели, които ми пожелават да направя такава творба, че да замлъкнат всички, които смятат скулптурата за плебейско изкуство. Неприятелите ми се спотайват, надявайки се, че ще се представя в най-лоша светлина като скулптор. Всъщност не е изключено да се окажат прави. Мраморният блок на мое разположение има такава форма, че не дава много простор на въображението. Когато трябва да се издяла статуя от монолит с предварително определен обем, скулпторът може да се види принуден да се отдалечи от замисъла, който му се е струвал най-правилният. Сигурен съм, че това ново изпитание ще има голямо значение за бъдещето ми. Гледам на Давид като на гений-покровител на творческата ми съдба.

Неприятностите от страна на Пиколомини не престават. Те просто не искат да разберат, че не съм в състояние да изработя статуите за техния олтар в Сиенската катедрала. Имам да върша хиляди други неща. Зает съм с Давид, а и постоянно ми предлагат поръчки. Отхвърлям ги, без да се колебая. Насочвам ги към някого от младите скулптори, които желаят да се проявят. Вместо да се нахвърлят срещу мен, Пиколомини биха могли да се задоволят с онова, което Бачо да Монтелупо работи за тях — той ще се погрижи за малките им статуи. Този момък има голям талант и работата му положително ще бъде отлична.

 

 

Последните летни горещини във Флоренция отминаха преди няколко седмици. Жетвата отстъпи на гроздобера. След някой и друг ден новото вино ще се появи в кръчмите и по къщите.

През това време на годината въздухът сякаш съхранява тайните мисли на хората, включително и на злодеите. Има в него някаква меланхолия. Не меланхолията на отегчените, а на онези, които съумяват да намерят утеха в нея, когато имат нужда. Есенните месеци предразполагат към четене. Който не вярва в бога, а желае да повярва, може да се вглъби в „Теологическия свод“ на Тома Аквински[12]. Който пък чете Боеций[13], ще може да се наслади на утехата, която философията е в състояние да даде и на онези, които не й вярват. Можеш да прелистиш „Божествената комедия“ и да избереш адския кръг, който най-добре отговаря на душевната ти нагласа. Най-сетне, който е свикнал всеки ден да търси любовни приключения, нека не се впуска в Бокачовия „Лабиринт на любовта“ — може да се разочарова.

Сам не виждам ползата от току-що написаното, но то ме разсея за известно време от моите грижи и задължения. Що се отнася до любовните увлечения и жените, спомням си за някои страници от Петрарка. Те са толкова ясни и красноречиви. Книгата впрочем е вкъщи. Те се отнасят и за младежите — за техните грешки и илюзии. За мимолетната слава на красотата и на телесната сила. Добре е младите да прочетат тези страници — тези съвети — на Петрарка. Що се отнася до мен, на Петрарка вярвам само доколкото му се удава да ме убеди.

 

 

Пиетро Содерини[14] държи много да завърша с успех възложената ми работа. Този почитан републиканец, гонфалониер[15] на Флоренция, преди няколко дни дойде при мене в Катедралното настоятелство да хвърли поглед на модела на Давид. След като го разгледа мълчаливо, реши и той да ми даде съвет. Искаше му се да ми изложи как вижда най-важното събитие в живота на Давид.

— Аз — подхвана той — бих направил група от две фигури: героят-победител и в нозете му Голиат, който се опитва да се спаси.

— Височината на мраморния блок — възразих веднага аз — е четири пъти по-голяма от ширината му. За да мога да разположа в него две фигури — едната вертикално, другата хоризонтално — би трябвало да направя Давид голям колкото детенце. Блокът не може да побере група. Помислете също, че Голиат е бил исполин, два пъти по-висок от Давид, така че, за да се осъществи вашата идея, блокът ще трябва да се обърне: височината да стане дължина. А не ви ли се струва — добавих — че монументът ще изглежда много нисък и издължен с това проснато тяло на Голиат?

— Правилно — отвърна Содерини. — Не съобразих, че мраморният къс няма да побере фигурата на Голиат, ако се запази височината на блока, както е положен сега. Нещата обаче могат да се оправят, като Давид си остане изправен и се промени позата на Голиат. Бих го изобразил на колене, накланящ се да падне по гръб. Не мислите ли — продължи той — че основата на блока ще може да побере великана в положението, което ви посочих?

— Не ми се вярва — отговорих, сдържайки смеха си. — Пак ще е необходима допълнителна маса от мрамор в хоризонтално положение. Вгледайте се по-внимателно в мраморния блок и ще се уверите. Тогава гонфалониерът възкликна, без да се двоуми:

— Но разберете — искам да видя едното, паднал мъртъв в нозете на републиката.

Очевидно намекваше за Пиеро Медичи, сина на Лоренцо Великолепни.

Тази вечер баща ми нахока Джовансимоне и Джизмондо, че все още не се хващат на работа. Избухна кавга и стана нужда да защитя баща ни. Буонарото го нямаше — беше отишъл в дюкяните на Строци при Порта Роса. В негово присъствие братята ми се отнасят по-почтително към нашия родител. Но и моят глас се чува. Тези семейни разправии ме огорчават, защото стават все по-чести. Леонардо, най-големият от братята ми, никога не присъства на тях. Има късмет, че е монах.

 

 

Давид ще стане изразител на чувствата ми: ненавист към враговете ми, упование в републиката, презрение към неприятелите на Флоренция. Затова намирам сходство между мене и този необикновен младеж — „Давид с прашка, а аз с лък“[16]. Давид е излязъл срещу един исполин и го е убил; аз ще изляза срещу цяла сган от съперници и искам да ги победя. Ще въплътя в мрамора Давид в онзи миг, който непосредствено предхожда действието и победата. Такова е моето виждане. Не искам да изобразя герой, който вече е победил. Досадно ми е да изсичам в мрамора една вече спечелена победа. Че победа ще има, трябва да личи от самата статуя. За нея се боря ден след ден, удар след удар на чука и длетото, окъпан в пот, работещ без почивка. Не е лесно да победиш във Флоренция.

Но ние двамата ще победим — Давид с прашката и аз с лъка. Във Флоренция по-трудно се печели битка, отколкото в Рим. Тук няма хора, които само се възхищават. Тук никой не пести сарказмите си и всеки е готов да мери сили. Започнах борбата и ще я водя неотклонно. Затова моят Давид се различава от предшествениците си, които се намират тук. Той не е хилаво овчарче, а е млад човек, пред когото е невъзможно да не потрепериш или да не избягаш. Във Флоренция няма друга толкова голяма статуя, няма и сюжет, който така добре да олицетворява Флорентинската република и гения на Италия.

И сега, както в миналите времена, на прашката и лъка може да се разчита.

 

 

Август 1502 година.

Маршал Пиер дьо Роан[17], херцог Немурски, постоянно иска от Флоренция да му подарява статуи срещу обещаната й закрила от страна на Франция. Преди две или три години му бяха изпратени разни скулптури, антични и нови. Сега поднови претенциите си и иска едно бронзово копие от Давид на Донатело. Флоренция не може да отклонява тези искания, особено сега, когато е отново заплашена от Медичите и от Чезаре Борджа. Сама републиката не е в състояние да устои на натиска на всички свои врагове, така че помощта на Франция е много ценна. Възложиха на мене да направя статуята за маршала. Приех заради чувствата, които ме свързват с Флоренция, защото моят Давид не ми дава нито миг почивка.

Сред каменните блокове в ателието на Катедралното настоятелство става горещо като в пещ, а пък аз работя пряко сили и слабея. Когато се свечери, очаквам с нетърпение да съмне. Нужна ми е светлина. Понякога работя и нощем, но колкото и светилници да разположа около статуята, сенките, които изникват и се кръстосват, ми пречат да отхвърля що-годе някаква работа. Статуята е много висока — три пъти колкото мене, а моят ръст е нормален — и е необходимо да мога да я обгръщам цялата с поглед, за да ми спори работата. Резецът трябва да се движи във всички посоки, а не да се задържа на определена точка. Ето защо нощем работя много предпазливо, с известен страх, и затова не напредвам така, както бих желал.

Днес се срещнах с Якопо Алберти, който ми предаде някои сплетни за Медичите. Сладкодумен е този Якопо, изразява се къде по-добре от мене, но приказките му рядко са ми интересни. Говори ми и за откриването на новите земи. Това обаче ми беше вече известно. Знаех, че някой си генуезец е предприел от Португалия опасно пътуване по море на запад и накрая стъпил ща непозната земя.

Във Флоренция неведнъж съм слушал да говорят за съществуването на земи, до които можело да се стигне по море, като се плава все на запад. Това е твърдял още преди няколко десетилетия нашият Паоло дал Поцо Тосканели[18], учен мъж, дълбоко почитан от флорентинците и от своите ученици. Сега невероятният подвиг на генуезеца потвърждава твърдението на Тосканели.

 

 

Опасявам се, че ще има да патя, ако не завърша скоро Давид. Усещам как силите ми бавно, но непрестанно отпадат. Баща ми, Буонарото и приятелите ми ме съветват да щадя здравето си. Усилията, които правя, проличават вече и по лицето ми. Ръцете ми загрубяха като на каменар. Сега се сещам за дърдоренето на много художници и за грижите, които полагат за себе си. Те винаги са издокарани и отпочинали. Като например този стар глупак Перуджино. Същото е и с младите му ученици, както и с Леонардовите, които гледат на учителя си като на оракул. Всички са хубавички и спретнати, сякаш постоянно лежат върху лаврите на славата. Никой не им казва, че изкуството е също така и жертвоготовност, необикновена страст, в която се тори. Бих искал да видя всички тези майстори и ученици как работят с изгарящото желание да сътворят нещо голямо.

Рядко пиша вече на тези листа — почти съм ги забравил.

 

 

Преди известно време Якопо Алберти ми донесе „Трактат за живописта“ от неговия знаменит родственик — архитект и писател. Имах възможността да го прочета на спокойствие. Това е ясна и късичка книжка, написана на италиански език. Сега наследниците възнамеряват да я отпечатат във Венеция или във Флоренция, в печатницата на Гуасти.

Нека кажа веднага, че този „Трактат“ не ме заинтересува много. Алберти си служи с наставления и предписания, отразяващи типичния начин на мислене на неговото време. Навярно тогава трактатът е бил ценен. Написан е с топлота и с увлечението на човек, който чувствува нужда гласът му да бъде чут, да увещава другите… Дълбоко убеден в правотата си, Алберти твърди, че само този, който следва наставленията му, ще стигне до „абсолютната и съвършена“ живопис, а това ми се струва прекалено. Но не то е същественото. Искам по-скоро да поясня, че в тази книжка е изложено много от онова, което говори Леонардо за живописта.

И така, Леонардо разказва неща, които Алберти е написал още през 1436 година, когато е бил на трийсет и две години. Сходството на изказванията на Леонардо с разсъжденията в „Трактата“ често е такова, сякаш ги е чул от устата на Алберти. Няма нещо, което да съм слушал от Леонардо и да не е написано тук: значението, което има за творбата ти мнението на приятелите; необходимостта да се изучава природата; разсъждения за светлосянката; съвети за грижливо обмисляне на картината, преди да се започне; призиви художникът да не гони леки печалби, да бъде добродетелен, образован, с добри нрави и да живее в усамотение.

Сега Леонардо повтаря всичко това, давайки си вид, че изповядва нови идеи, сякаш не му е известно, че предъвква стари неща — направо вехтории за художник, който уважава себе си. Някои от тези принципи споделяше и, мисля, бе изложил писмено Лоренцо Гиберти, когото дълбоко уважавам. Не е новост и горещата любов към природата, свързана, с живописта, с която Леонардо толкова се кипри. В книжката на Алберти мисли за природата се срещат на всяка страница. Всичко, което художникът изразява, длъжен е да го възприеме от природата, както и да умее да разработва „благата на природата“. Снощи на ъгъла Бернадето, на улица Ларга, Леонардо разсъждаваше сред приятели за помощта, която огледалото може да даде на живописеца. И това го има в „Трактата за живописта“, и то написано едва ли не със същите думи. За да разсее всяко съмнение у читателя, Алберти изтъква преди всичко, че в „наше време не е написано нищо“ за новото живописно изкуство. Леонардо, разбира се, не може да каже същото.

Аз пък мисля, че всички тези поучения могат да бъдат полезни само на плахите духом и на лишените от талант. На Леонардо служат, за да затвърди славата си на многознайник. Но колцина го слушат в нашите среди? Ако в Милано успя да убеди много младежи, то във Флоренция ще омае само някой заблуден като Рустичи[19].

Пропуснах да отбележа, че в книжката си Алберти набляга още на божествеността на изкуството и на първенството на живописта. Тези възгледи също са твърде скъпи на Леонардо, но и те са по-стари от него. Все пак Алберти допуска, че живописта и скулптурата са плод на една и съща дарба и в това отношение не е придирчив като Леонардо. Дори когато става дума за божествеността на изкуството, Алберти застъпва по-човешка гледна точка. Според мен на земята няма богове или полубогове, както твърди Леонардо. Художниците са хора като всички останали. Те, бих казал, са длъжни постоянно да се връщат към човека и към земята, на която стоят с двата си крака. Някой ден ще го кажа на Леонардо. Художникът не бива да се смята за свръхчовек и да разсъждава, пренебрегвайки обикновените люде, били те фурнаджии или селяни. Нито пък трябва да остави децата си да умрат от глад, само и само да предаде една „съвършена“ картина на клиента. Нека тези приказки Леонардо пази за себе си.

Като става дума за Леонардо, ще добавя, че той работи портрета на красивата Лиза Герардини, съпруга на Франческо Дзаноби дел Джокондо. Това е известно на цяла Флоренция.

Март 1503 година.

 

 

Откакто започнах да вая Давид, изминаха почти две години. Статуята е почти завършена. Тези дни идват много хора в ателието на катедралата, но аз не позволявам на всекиго да види работата ми. Любопитните не ми се нравят, особено тези, които пристигат тук, без да се съобразяват с навиците ми. Не изпитвам желание да ме ласкаят. Никога не отговарям на похвалите, на потупванията по гърба, на глупостите, макар и изречени чистосърдечно. Безразличен съм към всичко това дори когато идва от видни хора. Дълбоко в себе си имам чувството, че работя за всички и за никого поотделно.

Трябва да кажа, че Давид въплъщава всички мои тежнения — естетически, политически, чувствени, стремежа ми да бъда над всички художници, да имам свое отделно място в света на изкуството, да бъда един и неповторим. Вложих в Давид всичко от себе си и това зная само аз. Но имам на плещите си вече ново бреме. Въпреки че Давид не е още съвсем готов, поех задължение пред Катедралното настоятелство да изработя статуите на апостолите, които ще бъдат поставени в храма. Досега съм успял да одялам грубо само един мраморен блок. От него възнамерявам да скулптирам апостол Матей.

Юли 1503 година.

 

 

Щом Леонардо се завърна във Флоренция, изоставяйки изпадналия в беда Чезаре Борджа, в града настойчиво се заговори, че живописта е изкуство по-висше от скулптурата. Нещо повече, живописта била изкуство на хора просветени и благородни, а скулптурата — изкуство на прости люде, които се трудят в прах и пот като най-обикновени физически работници. Убеден съм, че ако аз се занимавах с живопис, щеше да се говори тъкмо обратното.

Леонардо подклажда тези овехтели възгледи, защото моят Давид не му дава мира. За него той не е нищо повече от тегоба, едва ли не като на работника, пренасящ камъни и тухли. Затова не иска да оцени по достойнство моя Давид. Не иска и другите да го оценят. Той държи да бъде най-личният и не допуска друг да мисли, че може да се сравнява с него. Угодливите младежи, които го посещават, печелят бързо благоволението му и после усърдно разпространяват размишленията му за благородното изкуство на живописеца и за труда на скулптора; който бил изключително физически.

Ще ми се да попитам тези хора и самия Леонардо как така, след като е толкова вещ по въпросите на живописта, той все още не успява да задоволи желанието на монасите от ордена „Слуги на Мария“ да получат изображението на св. Ана, което са му поръчали. За да си осигурят картината, братята му дали гостоприемство в манастира, но останали излъгани. Един хубав ден той ги зарязал, за да отиде на служба при Чезаре Борджа. Докато пребивавал в манастира, занимавал се с някакви тайнствени проучвания и съвсем забравил за причината на оказания му прием.

На младежите от кръга на Леонардо бих могъл да кажа и някои други неща. Как например Гирландайо щеше да изпише хора на църквата „Санта Мария Новела“, ако се бе водил по философията на техния учител? Не би смогнал да направи това цял живот и нямаше да му помогнат нито огледала, нито опънат над главата чаршаф, който да смекчава действието на светлината върху изобразяваните предмети. Както свидетелства нашата най-добра традиция, живопис не е само онази, която се работи спокойно пред триножника, тоест която по нищо не се отличава от четенето на книга с всичките му удобства.

 

 

Днес до Флоренция долетя като мълния новината, че папа Александър VI Борджа е починал във ватиканските си покои. Какво мога да кажа за него?

Виждал съм го три-четири пъти в Рим на религиозни тържества. Животът и смъртта му не бяха съзвучни с мисията му на Христов наместник. Все пак не го смятам за злодей, въпреки всичко, което научих за него и тук, и когато бях в Рим. Безспорно е, че по негово време в Рим и във Ватикана ставаха или бяха допускани много неща, противни на вярата. Да не говорим за това, как облагодетелстваше роднините си — пет деца, което ще рече, четирима херцози и една капризна дъщеря, известна на всички. Сега, след смъртта му, мисля за него като за баща на знатно семейство, съвършен аристократ и в държането си, и в приказките си. В този час едва ли някое от децата му е край смъртния му одър. И любовницата му, Ваноца Катанеи, навярно вече е избягала от Ватикана. Римляните няма да тъжат за нея.

И така, от вчера Флоренция има един враг по-малко. Тук вече, както без съмнение и в Рим, се правят догадки кой ще бъде избран за нов папа.

Август 1503 година.

 

 

Давид гледа пред себе си, леко извърнат наляво. В погледа му има твърдост и гняв. Той не прилича на предшествениците си от куатроченто — не е женствен юноша без мускули. Наруших традиционната представа, за да направя творба, различна от съществуващите; творба, която да не подражава на античните статуи. Не съм и помислял колко пъти главата на една статуя трябва да се нанася в общата й височина, нито каква трябва да бъде ширината на раменете в съотношение с ръцете. Предоставям охотно тези сметки на занаятчиите в изкуството.

Мой скъпи боецо с прашка, в очите на съвременниците ти си нов герой. До вчера всички те познаваха като дребничък полубог. Художниците те изобразяваха по-малък, отколкото си бил, за да прославят още повече смелостта ти. Може би, ако бях направил китките ги не по-едри от моя палец, щеше да будиш по-голямо възхищение. Но аз те направих подобен на мен, подобен на лъв, който се готви да изреве, за да опровергая легендата за агнето, което убило вълка. Направих те като млад Херкулес, способен да извърши не един, а хиляда подвига. И ние двамата, скъпи ми боецо с прашка, ще извършим още много подвизи.

Разговарям, работя и се забавлявам с Давид. Сякаш сме двама братя със същите стремления и надежди. Той познава по-добре от всеки друг грижите ми, споделя като никой друг бденията ми. Понякога съм го измъчвал с упорството си да го доближа съвсем до образа, който носех в себе си. Понякога той се бунтуваше срещу мен: когато от умора ставах безчувствен като камък, искаше да се изплъзне от резеца ми. Така ставаше, когато усещах, че е време да отдъхна — ръцете ми се отпускаха, гасях кандилата, той се превръщаше в сянка. После сякаш изчезваше и тя. Тогава се приближавах до мястото на изчезналия и започвах да го търся. Боях се да не избяга, прикриван от тъмнината. Давид обаче спеше прав и не ме усещаше. На сутринта изплуваше мълчаливо от сумрака и постепенно заемаше обичайната си поза в средата на работилницата. Това беше най-хубавият миг на нашия ден — когато той и аз отново започвахме да разменяме погледи и да споделяме безпокойствата си.

Тази вечер, без предварително да съм мислил, започнах едно стихотворение. Пиша стихове за пръв път и аз самият съм изненадан. Нашепва ми ги Давид. Колко е приятно да изразявам в стихове нашите съкровени чувства.

 

 

Казват, че съм имал тежък характер, че съм обичал да се налагам. Липсвал ми здрав разум, което ще рече, че нямам добри обноски, ни мъдрост, ни разбиране спрямо другите художници. Според някои от хората, които ме посещават, това е причината да се множат враговете ми. Спомням си, че веднъж Пиетро Содерини ме посъветва да бъда „малко по-благоразумен“. Баща ми пък, по различни поводи, ми е казвал, че съм дивак. С него обаче винаги съм успявал да се обясня. С другите не е така.

В края на краищата не мога да бъда различен от това, което съм, и нямам намерение да се преструвам и да лицемеря. И пред домашните си, и пред останалите се показвам такъв, какъвто съм, и винаги говоря по един и същи начин. Никога не съм бил ласкател — нямам такива способности, а и не се нуждая от тях. Добрите обноски и всичко останало могат да са от полза на некадърните, както и на хората — млади и стари — с амбиции за издигане. На мене не ми трябват.

Бил съм с непоносим характер, бил съм несговорчив! Истината е, че никому не е приятно да слуша истината. Аз обаче я казвам на всекиго и особено на онези, които идват да искат мнението ми за артистичните си заложби. Не ги карам аз да ме търсят! Във Флоренция се навъртат премного клюкари и интриганти — това не е трудно да се установи. А сега за моя непоносим характер. Обстоятелството, че ми повериха мраморния блок, за да извая Давид, породи злоба срещу мене, защото и други художници го бяха искали. Но какво да кажа за тези, които го захвърлиха, след като го бяха получили? Случаите са още пресни. Нима Сансовино се отнесе почтено към мене, като се втурна да ми оспорва блока, когато настоятелството реши да ми го даде? Знам също, че на него е бил хвърлил око и Леонардо. Той направо го е поискал при завръщането си от Милано, след падането на тамошния владетел Лодовико Моро. Казаха ми, че именно аз съм му го отнел и затова съм го огорчил. Нима можех да откажа? И за чия угода? Да не би да бях длъжен да отхвърля предложението на Катедралното настоятелство само за да докажа публично и на дело, че имам добри обноски! Тогава нямаше да говорят, че съм имал непоносим характер, а аз бих доказал само некадърността си за радост на всички. Следователно, приемайки да обработя мраморния блок на настоятелството, спасих доброто си име и премахнах и последната заблуда на моите врагове. Такава е истината за моя „тежък“ характер.

Леонардо не е човек, който лесно слага оръжие. Упорит е, без това да бие на очи, и има добри обноски. Като всички други, които му приличат, умее да прикрива огорченията си, докато си отмъсти и нанесе удар даже за мнимо понесена обида. Неслучайно се е заел да съживява във Флоренция идеята, че скулптурата е плебейско занимание, работа чисто механична. При нея се лее пот, а тя се смесва с носещата се наоколо прах и става кал. Прахта се сипе по скулптора така, че той заприличва на фурнаджия. Целият изпоцапан, обсипан с люспи от мрамора, той живее в също толкова изпоцапана къща.

Е добре, ако Леонардо гледа така на скулптурата, не разбирам защо е настоявал толкова да му дадат мраморния блок на настоятелството и защо поощрява у Рустичи, когото покровителства, тъкмо склонността към скулптура. Това са противоречия, удобни за Леонардо. За живописеца обаче, сиреч за самия себе си, мнението му е друго. Той много обича публично да заявява, че изкуството му не било работа за плебеи, а за божествени умове. Живописецът Леонардо, за разлика от художника-плебей, работи винаги добре облечен, като знатен синьор, с чудесни четки и бои, в дом, пълен с красиви вещи (какъвто впрочем никога не е притежавал).

Ще добавя, че Леонардо мечтае да направи от Рустичи художник, който да ми съперничи — противник, замесен от тесто като моето. Взе го при себе си и го напътства тъкмо с тази цел.

 

 

Старите художници, спечелили богатство и изпитали възбудата от славата, биха били поносими, ако изискваха почит и подчинение. Но когато вземат направо да се подиграват с младите, заслужават вече порицание.

Перуджино например не може да търпи моите етюди по анатомия. Ако обаче ходех да му се кланям, както правят младежите от ателието му, положително нямаше да взема на подбив рисунките ми в присъствието на други. Жлъчта на Перуджино и подобните му към мен се дължи на съвсем друго. Не рисунките ми са причина за неговия сарказъм, нито пък те възбуждат злобата на онези, които не разбират или не искат да разберат, че новото изкуство ги е изпреварило, че времето на „доброто старо изкуство“ е отминало. Те усещат, че вече не плуват в спокойните води на миналото, и са смутени. Новото изкуство им е чуждо. Перуджино също се вълнува по свой начин и иска невъзможното — да се върнат времената на „златното“ изкуство. Той и другите се мъчат да ми нанесат удар. Нещо повече, искат да ме унизят, защото схващат, че само аз разкривам публично слабите им карти — без речи и без лошо чувство.

 

 

Катедралното настоятелство покани трийсетина художници да се съберат утре и да решат къде да се постави Давид. Аз вече изложих становището си по въпроса и не бих искал други да решават нещо, което засяга само мен. Никой не може по-добре от мен да избере подходящо място за Давид. Това мога да преценя само аз. Впрочем нека флорентинските художници обсъждат, но ако предложението им е неприемливо, ще го оспоря. По този въпрос имам вече ясно становище. На събранието ще отида, въпреки че го намирам за излишно. Мястото на една статуя е нещо много важно и за нейния ваятел — то е завършек на труда, му и затова е вълнуващо събитие. За нищо на света няма да оставя Давид на волята или на приумиците на другите. Отбелязвам със задоволство, че ние, флорентинците, си позволяваме да обсъждаме кое е най-подходящото място на една статуя тъкмо когато нашият покровител, кралят на Франция, бе бит при Гариляно[20]. За Луи XII това е несполука. Но в тази река се удави Пиеро Медичи, а и от Чезаре Борджа щастието се отвърна, така че сега срещу Флоренция ще има два гарвана по-малко. Мога да кажа с право, че завърших Давид при добри предзнаменования за републиката. Продължавам за Давид. Баща ми Лудовико днес ме посъветва да не се държа като „дивак“ на утрешното събрание в настоятелството. „Бъди мъдър и благоразумен, ако не искаш да настроиш всички против себе си.“ Каза ми още да оставя другите да говорят и да бъда търпелив с тях. „Не смятай — заключи баща ми — че всички говорят винаги от злоба. Не мисли така и не ще се покажеш толкова див.“ Баща ми е много загрижен за утрешното събрание. Би предпочел изобщо да не присъствам. Но аз ще отида. Имам много причини и най-голямо право от всички.

Нека добавя, че от няколко дни насам господар в ателието ми стана Симоне дел Полаюоло, наречен Кронака. Катедралното настоятелство го натовари, отчасти и по моя молба, с превоза на Давид до определеното място. Сега той издига около моя герой подходяща дървена обшивка. Позволих си и аз да дам някой и друг съвет, въпреки че Кронака е истински майстор в този вид работа. Във Флоренция Кронака е на голяма почит като архитект. Негови са много постройки, някои забележителни и по размерите си. Жалко, че допусна да се вдетини от проповедите на Савонарола. Като че нищо друго не му е на сърцето. Когато не говори за архитектура или за дърводелство, умът му е постоянно зает със Савонарола — спомня си за проповедите му, спомня си за края му. Сякаш нищо друго не го интересува.

Април 1504 година.

 

 

Вчера сутринта Давид напусна ателието на настоятелството. На свечеряване го оставиха зад абсидата на катедралата в очакване на деня. През нощта са го замеряли на няколко пъти с камъни, но за щастие дървената обшивка го е запазила. Тази нощ посегателствата положително ще се повторят, затова посъветвах Кронака да дообкове статуята с още дъски. Така тези, които хвърлят камъни по заповед на съперниците ми, ще имат за мишена талпи. От своя страна Франческо, първият херолд на Флоренция, ще се погрижи за въоръжена охрана на Давид.

Сега сме месец май, жегата още не е настъпила и четирийсетимата работници, които придвижват статуята, не се къпят в пот. Около тях непрестанно се трупат любопитни, неуморно приказват и размахват ръце. Такава тълпа може да се забавлява отлично и при най-еднообразното зрелище.

Давид ще мине по улица Проконсоло, за да стигне до площада на Синьорията и ще се изправи пред входа на двореца, до статуята на Юдита от Донатело. Нея ще изместят малко и ще я изравнят с Давид. Винаги съм си представял, че ще разположа така моя герой или пък в центъра на площада на Синьорията. А никой от художниците, които настоятелството свика на съвет миналия месец за мястото на Давид, не направи подобно предложение. Мненията бяха най-различни. Едни препоръчваха да се постави под лоджата на Орканя[21], други — пред катедралата, трети — в средата на двора на двореца на Синьорията, където е Давид на Донатело[22]. Стана дума и за други места, и то измежду най-забутаните в града. За Козимо Росели и за Ботичели първите три предложения бяха еднакво приемливи. Джулиано да Сангало посочи, че най-подходящо би било мястото под централния свод на лоджата на Орканя. Леонардо и Пиеро ди Козимо се съгласиха с него.

Изслушах всички. Имаше моменти, когато бях готов да избухна, но успях да се сдържа и накрая изложих собственото си становище. Всички се изненадаха, като чуха предложението ми за центъра на площада на Синьорията. Някои направо се възмутиха — намериха, че прекалявам, че е нахалство от моя страна. Тогава предложих да се премести Юдита. Веднага наскачаха най-малко десетина почитатели на Донатело и завикаха, че Юдита не бивало да се мести. Казаха, че това щяло да бъде оскърбление за Донатело (когото уважавам), и други такива красиви фрази. Аз нямах какво друго да предложа за мястото на Давид. И по това предложение, което впрочем ми беше толкова скъпо, колкото и първоначалното, не исках да споря повече с недоволниците. Оставих ги да се наприказват.

 

 

Преместването на Давид завърши. То трая четири дни. Прекарах ги в страх, че противниците ми могат да го повредят. Въпреки че го пазеше въоръжена охрана, платените нощни нападатели подновиха хвърлянето на камъни. Някои от тях бяха заловени и затворени. Сега, след като статуята не е вече в ателието, се чувствувам самотен. Изпитвам някаква особена угнетеност — като че търся присъствието на приятел, който ме е напуснал завинаги. Давид обаче е до Юдита, невидим в дървената си клетка, в същото вертикално положение, което позволи да бъде теглен без опасност от повреда. Мога да отида и да го видя, когато пожелая.

С „Пиета̀“ в Рим аз се отказах от класическата форма и обърнах гръб на миналия век. Струва ми се, че сега с моя герой съм успял да изразя вълненията на новия век. Може би открих и нов път пред скулптурата. „Пиета̀“ изразява тогавашния ми плах напредък, стремежа ми да изтръгна от мрамора това, на което бяха способни само ломбардските майстори в Рим. Исках да докажа, че не стоя по-долу от тях, дори като занаятчия. При Давид успях да се отърся от всичко това, отхвърляйки всяка мисъл, несвързана пряко с изкуството, и служейки си с неизползвани досега изразни средства, по-близки до човешкия идеал. Докато работех над Давид, неотклонната ми цел беше да сътворя образа на човек, на младеж от всекидневния ни живот, без нищо божествено, с воля и инстинкти, каквито имаме всички. Затова той вече се е прицелил и знае къде да удари. Погледът му не е отправен към небето, а към врага. Давид не се усмихва, а е нащрек, защото знае, че животът му е изложен на смъртна опасност.

Всеки човек — флорентинец или чужденец — ще открие в моя герой част от себе си: борбата за живот, стремежа към победа и себеутвърждаване. А също така и благоразумие. Давид не се зъби на противника си, не се пъчи, не се надува. Стъпил е здраво на земята и стиска камъка… Внушава доверие.

Все още не ме напуска чувството, че виждам Давид, следван от тълпи тревожни и изпълнени с доверие в него хора. Работейки над статуята, разбрах, че който се отдалечава от човешкия идеал, за да следва пътища, неизвестни на съвременниците, не може да твори истинско изкуство, нито да намери общ език с ближния си. Много бих искал Давид да стане подтик за младите, да укрепи в тях вярата в изкуството, както се случи с мене, когато видях живописта на Мазачо.

 

 

Гонфалониерът Содерини ми поръча една фреска за залата на Големия съвет в Палацо Векио — двореца на Синьорията. Приех новата задача с известно смущение, тъй като досега не съм работил стенопис и не съм уверен в успеха. Трябва да държа сметка и за това, че и Леонардо ще изпълни една фреска в същата зала. Не е изключено някому да се иска да ни изправи един срещу друг, но аз не възнамерявам да лиша Леонардо от скиптъра на живописта. За да съм наясно със себе си, ще отбележа, че бих предпочел да работя сам в тази зала. Присъствието на Леонардо ще ме притеснява. Сигурен съм, че и той би предпочел да не съм там, когато започне работата. Но да оставим това настрана — все някак ще се справя, когато му дойде времето. Засега всеки от нас е зает с подготвителните рисунки.

Намерението ми е да изобразя един епизод от военните действия, предприети от нашата войска, за да вразумим Пиза. Тази война се следи с голям интерес от флорентинците — навсякъде говорят за нея. За предпочитане е да взема за сюжет съвременни събития, на които всички са свидетели, отколкото събития от миналото. Смятам, че идеята ми е сполучлива, защото държи сметка за народните чувства. Войната срещу Пиза, която реши да се обяви за независима и да се отдели от Флоренция, се води от млади войни и аз ще изобразя тъкмо тях. Приятно ми е да си мисля, че новата ми работа ще им бъде посветена изцяло.

На насрещната стена на залата Леонардо ще изпише сцена от битката при Ангиари, станала преди повече от половин век между флорентинските войски и миланските, предвождани от Николо Пичинино. Леонардо получи поръчката миналата година, но започна рисунките едва преди няколко месеца. Дадоха му на разположение помещения в манастира „Санга Мария Новела“, съседни на така наречената Папска зала. Казват ми, че е много напреднал с подготвителните етюди. Трудел се със свръхчовешко напрежение, дори по-голямо, отколкото в Милано при работата над „Тайната вечеря“. Със сегашната си творба той иска на всяка цена да утвърди славата си на велик живописец. Затова е изоставил химеричните си експерименти, аламбиците и тайнствените изследвания. Иска публично да докаже, че е по-добър от мен.

Вече всички във Флоренция знаят това. Синьорията му отдели помещения в манастира и търси начин да задоволи всяко негово желание (включително да държи при себе си доверени прислужници и пажа си Салай), за да може да работи при най-добри условия. Той много държеше да живее близо до мястото на работата си и това му искане бе изпълнено — отредените му манастирски стаи са до Папската зала, в която работи. Аз пък ще си остана в ателието на Катедралното настоятелство. Новата поръчка ме накара окончателно да откажа статуите на апостолите. Новата поръчка отменя старата, но не този е правилният път. Ако вървя все по него, ще трябва да отказвам всичко. Нека видим обаче защо постъпих така.

Леонардо продължава да поддържа обичайните си възгледи за живописна и скулптурата. Те са ми известни. Знаят ги и другите. Тъй като сега излиза, че аз работя за профаните, а той — за издигнатите умове, реших, че най-добрият начин да му отговоря е прякото съревнование с него, работата рамо до рамо. Такъв сгоден случай едва ли ще ми се падне друг път в живота и аз не биваше да го пропусна. Затова се и отказах от поръчката за апостолите. Само и само да премеря сили с Леонардо, и то в областта, която той предпочита. Мисля, че след това ще бъде принуден да преразгледа идеите си или поне да се замисли над тях. Ако работата ми излезе такава, каквато си я представям, ще го накара да престане толкова да се хвали публично за моя сметка. В нашите среди и в управляващите кръгове е известно, че когато говори за живопис, Леонардо всъщност има предвид само себе си. Неговите принципи — това негово философстване, в което така охотно се впуска — издават стремежа му да го смятат за Единствен, за божествен ум. Аз пък не се смятам за полубог — просто съм един млад мъж, който работи до изнемога. Но и не признавам никого за по-горен от мене. Най-малко онези, които се хвалят с разкош и преходни богатства. Междувременно от всичко, което чувам, излиза, че поръчките за залата на Големия съвет придобиват характера на сблъсък между две враждуващи групи.

Работата над Давид подкопа здравето ми. Исках да прекарам известно време на спокойствие, да чета Данте и да попиша стихове, но това рядко ми се удава. Тези дни трябваше да направя проект за постамента на Давид. Рисунките предадох вече на двамата каменоделци, натоварени да го изработят.

Леонардо е взел със себе си в манастира „Санта Мария Новела“ портрета на съпругата на Франческо Дзаноби. Казват, че бил завършен, обаче самият художник като че ли е на друго мнение. Добавям тук, че наскоро почина баща му Пиетро, но не изглежда това особено да го е опечалило. Поне не дава такъв вид. Старият беше на осемдесет години и имаше нотариална кантора към Палацо дел Подеста[23], на улица Проконсоло.

Август 1504 година.

 

 

Днес Содерини ме повика при себе си, за да ми говори за фреската в залата на Големия съвет. Посъветва ме да спазвам задълженията си и ме запита дали съм започнал подготвителните рисунки. Отговорих утвърдително. Тази седмица действително успях да уточня някои свои идеи за Пизанската война. После гонфалониерът ме попита дали познавам един млад художник, пристигнал във Флоренция преди няколко дни. Казах, че не го познавам. Тогава той ми обясни, че ставало дума за някакъв добър младеж, останал без родители, много скромен, облечен в черни памучни дрехи като бедните. Бил бледен и слаб, с очи, изпълнени с жив блясък. Баща му бил живописец и поет при двора на Урбино. Този млад, двайсетгодишен маркиджанец[24] от Урбино се казвал Рафаело Санцио. Представил се на Содерини с препоръчително писмо от херцогиня Джована Фелтрия дела Ровере. Не зная какви заслуги има и как е успял да накара покровителката си да напише в писмото си до гонфалониера, че е „момък тактичен, възпитан и умен, решил да прекара известно време във Флоренция, за да се учи“.

Като ми прочете тези редове от писмото, Содерини ме замоли да помогна на младия маркиджанец като на приятел. „Хубавец е на вид — рече Содерини с усмивка. — Буди симпатия и… ще се радва да се запознае с вас“. Не ми е приятно да виждам хора в ателието си и не вярвам „наставленията“ да принасят полза в изкуството, но за да не огорча Содерини, отговорих, че с готовност ще приема младия маркиджанец.

Содерини каза, че го е насочил и към Леонардо, в „Санта Мария Новела“. Искал да съдейства на младежа, тъй като херцогинята, както пишела в писмото, го „обичала твърде много“.

Веднага си помислих: „Леонардо е живописец, който не се скъпи със съветите и поученията. Раздава ги и по улиците. Маркиджанецът ще се разбере с него.“

После гонфалониерът се оттегли и аз напуснах двореца. Поех по ул. Гонди и в главата ми се въртяха най-различни мисли за младежа от Урбино. Но най-много ме занимаваше всъщност как е успял да си извоюва такава обич от страна на херцогиня Фелтрия и безрезервното благоразположение на Пиетро Содерини. Положително това е млад човек, научил се да се оправя в живота още преди да се роди. Този вид младежи не ми се нравят. Да се научиш преждевременно да живееш е все едно да крадеш, за да се обогатяваш. Това е мое отдавнашно убеждение.

 

 

Новата поръчка за фреските в двореца на Синьорията направи още по-зложелателни неприятелите ми и приказките против мене зачестиха. Казват, че съм отправил предизвикателство на Леонардо, че приемането на тази поръчка било осъдителна постъпка спрямо него. Посегнал съм на доброто му име. Както по времето, когато работех Давид, така и сега ме обвиняват, че амбицията ми била ненаситна. Положил съм всякакви усилия да отнема от Леонардо втората стена на залата в двореца на Синьорията, настоявал съм многократно пред Синьорията да я възложат на мен, за да премеря сили с него. Бил съм длъжен най-сетне да уважавам възрастта му. Като че той е старец, а аз — хлапе. Всъщност той е на петдесет и две години, а аз съм на трийсет. Когато обаче става дума за изкуство, възрастта и лицемерното уважение губят всякакво значение. Мазачо беше по-млад от мене, когато изписваше църквата „Санта Мария дел Кармине“, а по онова време също имаше по-възрастни художници от него.

Вместо да пресече тези нелепи бръщолевения, Леонардо ги подклажда. В края на краищата нека докаже превъзходството си над мене, нека създаде една наистина ненадмината творба и аз охотно ще го нарека майстор. Но същевременно ще се постарая с всички сили да го надмина, защото не искам да отстъпвам пред никого. Това е моята истинска амбиция и едничката истина във всички тия приказки, които се носят. Леонардо е човек безстрастен и затова е моя естествена противоположност. Също и в облеклото. Той се облича като крал, пажът му — като принц. Аз се нося като бедните, сякаш по призвание. Нямам време да седя пред огледалото и да се гиздя като жените. Не мога да губя време и с шивачи. Всичките ми часове са запълнени с работа. Бих искал да мога да живея, без да сия.

Тези дни съм непрекъснато зает с етюдите за фреската в залата на Големия съвет. Леонардо, въпреки че работи бавно, вече е доста напреднал. Той обаче започна рисунките си преди няколко месеца, а аз — едва преди две-три седмици. С него бе уговорено още миналата година, че ще рисува в залата на Съвета, въпреки че редовният договор за поръчката бе подписан преди два месеца. Това е причината за моето закъснение и аз го наваксвам, работейки с всички сили. Като разчита на това предимство, Леонардо може би се надява да покаже на флорентинците рисунките си преди мен, за да бъде единствен, неоспорван, обожаван, без да има мярка за сравнение. Но с риск да разсипя здравето си и аз ще представя рисунките си в същия ден. Няма да пропусна този случай. Ще заставя Леонардо да признае, че живописта ми и също толкова скъпа, колкото и скулптурата, че не само той е живописец. Такъв съм и аз, само че аз доказах, че мога да правя и статуи.

Междувременно баща ми, братята ми, приятелите — но най-много баща ми — ме увещават да работя по-малко, като забравят, че изкуството е единственото нещо, което има значение за мен. Защо да щадя тялото си? Защо да си пестя труда и безпокойствата? Изкуство не се прави с мечтане, а с труд. Не бих преживял в безделие нито ден от живота си. Изкуството ме освежава дори когато изстисква и последните ми сили. В него намирам покой, защото ме увлича така, че забавям себе си. То ме въвежда в един свят на идеи и на вече осъществени замисли, в който трудно се прониква. Сега си мисля със съжаление за статуите на апостолите, предназначени за катедралата. Ето една изоставена работа. Но на идеята не съм изменил.

Октомври 1504 година.

 

 

Днес ме посети младият художник от Урбино, който неотдавна се е установил във Флоренция. Идва за втори път и, откровено казано, не разбирам защо, след като вече разгледа скулптурите и рисунките ми. Изказа се с възторг за Давид, но ми се стори, че в думите му долавям някакво неопределимо смущение. Като че ли въздухът в моето ателие не му понася. Положително не е роден за скулптор, а и физиката му не подхожда за такава работа.

С дълги до раменете коси, с нежни черти и с големи очи — прилича на младите пажове, които придружават богатите. Вече е твърде известен сред художниците и навсякъде се изказват много ласкаво за него. Успял е да проникне в много знатни домове. Днес най-после си дадох сметка, че под външността му на крехък юноша се крие всъщност силен характер. Аз не се оставям да ме мами външният вид. А външният вид на този младеж подсказва, че не му липсва енергия. От начина му да говори проличава, че е решителна личност, че има силна воля. Той иска да работи и работа не му липсва — на път е да стане живописец на флорентинската аристокрация (това звание мен не ме привлича). Идва във Флоренция не като новак в живописта. Работил е с Перуджино, Пинтурикио и други, чиито имена не си спомням. За своите учители ми разказа с усмивка, като че това го забавляваше. После ми заяви, че го привличал „новият маниер“. Когато го запитах къде е видял такъв маниер, замълча. Говорейки за Леонардо, спомена, че онзи му е показал един „чудесен“ женски портрет. Поисках да чуя мнението му за Ботичели, Бартоломео дела Порта[25], Андреа дел Сарто[26], Лоренцо ди Креди, а също за Леонардо и за други художници. За всичките каза, че са „големи майстори“, и не направи критични забележки за никого.

В този миг се уверих колко основателни са някои мои съмнения относно този умен, но и вече захитрял момък. Навярно се боеше, че ще се изложи, като изкаже мнението си, че ще му задам и други неудобни въпроси. Това негово държане ме подразни. Обичам откритите младежи — тези, които не са се научили да прикриват чувствата си, крито не се страхуват да казват каквото мислят. Понечих да го сложа на място, но се отказах. Рекох си: „Това е особен младеж. Нищо няма да постигна.“ Дадох му да разбере, че желая да остана сам. Не ми се вярва да дойде пак. Сега вече неговата външност на скромен и смирен юноша ми говори много неща, но аз все късно се досещам. Скромността и смирението му са плод на пресметливост, на твърде удобно „благоразумие“. Убеден съм, че този маркиджанец ще напредне бързо. Неговите обноски, начинът му да се представя, благоразумието, външният вид ще му вършат чудесна работа.

Да не говорим за това, как се движи из града: никога не съм го срещал сам. Винаги е обкръжен от младежи, и то всичките от богати и знатни семейства. Вече не носи черни памучни дрехи. За тоалета си се грижи дори повече от Леонардо и от други контета, които познавам. Облича се в атлаз и кадифе, кичи се с дрънкулки. Сандалите му са със сребърни токи. Според мене под такива одежди не се крие скромност. Да можех и аз да се грижа малко повече за себе си и да не ходя така небрежно облечен.

За този млад човек писах предостатъчно и все ми се струва, че с него имаме нещо общо. Може би това са амбицията, волята и предаността към изкуството. Затова и се занимах повече с него.

Бележки

[1] Да си възвърне божията милост — Сандро Ботичели (1444–1510) е работил въпросните рисунки, в по-ранен период — авторът допуска неточност.

[2] Пиеро ди Козимо (1462–1521) — флорентински живописец, работил под влияние на Полаюоло и на фламандците.

[3] Пиколомини, Франческо Тодескини (1440–1503) — кардинал. През 1503 г. станал папа — Пий III — за 26 дни.

[4] Според брата на Ботичели, Спини отговорил, че ако Савонарола не е бил убит, народът щял да убие заговорниците срещу монаха, който нямал никакви грехове.

[5] Чезаре Борджа (1475–1507) — син на папа Александър VI; политик, който не подбирал средствата, за да постигне целите си. Прототип на „Князът“ от Макиавели.

[6] Леон Батиста Алберти (1404–1472) — архитект, литератор, математик, скулптор. Упражнил силно влияние върху развитието на ренесансовата архитектура в Италия.

[7] Булевард на бояджиите. — Б.пр.

[8] Филипо Липи (1406–1469) — флорентинец, монах, един от забележителните живописци на своето време.

[9] Агостино ди Дучо (1418 ок. 1481) — флорентински скулптор.

[10] Андреа Контучи, наричан Сансовино (1460–1529) — скулптор и архитект, работил в Италия и Португалия.

[11] Бачо да Монтелупо, Бартоломео Синисбалди (1469–1535) — флорентински скулптор и архитект.

[12] Тома Аквински (1225–1274) — монах-доминиканец, философ и теолог; създава ядката на католическата теология.

[13] Боеций, Аниций Манлий Северин (480–524) — римски философ. В очакване на смъртното си наказание написал в затвора основния си труд „Философски утешения“.

[14] Пиетро Содерини (1452–1522) — постоянен гонфалониер на Флорентинската република от 1502 г.

[15] Гонфалониер (итал.) — глава на изпълнителната власт (ист.).

[16] Стих на Микеланджело.

[17] Пиер дьо Роан (1451–1513) — маршал на Франция от 1476 г.

[18] Тосканели, Паоло дал Поцо (1397–1482) — флорентински астроном; изложил в писмо до Христофор Колумб хипотезата, че земята има сферична форма.

[19] Рустичи, Джован Франческо (1474–1552) — флорентински скулптор и живописец, работил под влиянието на Верокио, Леонардо и Микеланджело.

[20] Гариляно — река в Централна Италия; тук на 29 декември 1503 г. станало сражение между испански и френски войски.

[21] Лоджа на Орканя (Лоджа деи Ланци) — смята се, че е построена от Андреа Орканя (1308–1369) — архитект, живописец, скулптор.

[22] „Давид“ на Донатело се намира сега в Националния музей на Флоренция.

[23] Виж бележка №160. — Б.пр.

[24] Маркиджанец — от областта Маркс в Централна Италия, където се намира Урбино, родният град на Рафаело.

[25] Бартоломео дела Порта (1452–1517) — монах-доминиканец, флорентински живописец; работил под влиянието на Рафаело и Микеланджело.

[26] Андреа дел Сарто (1486–1531) — флорентински художник, ученик на Пиеро ди Козимо.