Руби Диксън
Затворническата планета на варварите (14)

Глава 14

Клоуи

— Жива съм.

Това беше първата мисъл, която ме осени щом се събудих. О, да, всичко ме болеше и се чувствах като пържено пиле, но бях жива. Седнах бавно, държейки главата си, все едно да събера мислите си.

— Ммм… Джутари?

— Тук съм.

Голямото познато тяло се премести до мен, блокирайки и малкото светлина в пещерата. Поне мислех, че сме в пещера. Беше тъмно и бе трудно да кажа със сигурност.

Ръката му докосна бузата ми и той сложи нещо в ръцете ми.

— Изпий това.

— Къде сме? — попитах аз, откривайки капачето на плика с вода и отпивайки. О, боже, това е по-добре отколкото очаквах. Сигурно съм била в безсъзнание дълго време, защото бях толкова жадна, че изпих всичко наведнъж.

— Намираме се в пещера близо до машините за въздух, за да починем. Сега, след като слънцето залезе, можем отново да тръгнем на път. — Джутари помилва отново бузата ми. — Как се чувстваш?

— Добре съм — излъгах аз. Последното нещо, което исках точно сега, бе да се движа, но не беше като да има кола, която да ни чака, за да ни отведе от тук. Затова трябваше да преглътна и да се справя. — Ние дали… всички ли успяхме?

— Дрем е отвън.

Ах. Не бях сигурна какво изпитвах относно това. Би било грешно да искам смъртта му, но в същото време не можех да спра да мисля за предупреждението на Ирита. Не исках да стигнем толкова далеч, само за да бъдем нападнати в гръб. Изправих се на крака, без да бързам, и той ми предложи ръката си.

— Добре ли си? Как… как се озовахме тук?

— Електричеството на бариерата е само малко по-силно от това на шоковите яки. Никога не са ми действали така, както на останалите, затова пренесох теб и Дреммиган далеч от бариерата, докато бяхте в безсъзнание.

— Направил си го за нас? — Буца заседна в гърлото ми. — Благодаря ти, Джутари. Добре ли си? — Когато той пристъпи към мен се притесних. Той не изглеждаше добре. Изглеждаше… изтощен. Имаше тъмни кръгове под очите му, а раменете му бяха леко увиснали. Когато ме придърпа по-близо до себе си, усетих миризмата на озон и изгорена кожа носеща се от него, и започнах да милвам гърба му, докато той ме прегръщаше.

— Добре съм.

— Не изглеждаш добре — прошепнах аз, защото не исках Дрем да ни чуе.

Той се засмя леко.

— Добре. Адски изтощен съм. Не спах много през последните няколко дни.

— Не си ли? Защо не?

Устните на Джутари се свиха и той хвана брадичката ми.

— Имах си малка сладка жена, за която да се грижа и която да пазя от всички в килията.

О. Не го бях осъзнала. Почувствах се като пълна тъпачка, задето го разбирах чак сега.

— Направил си го за мен?

— Разбира се — каза той, все едно бе най-естественото нещо на света да бъде така сладък и загрижен за мен. — Тъй че толкова съм изтощен, че съм готов да убия за една дрямка, но точно сега не мога да си го позволя. Трябва да се отдалечим от тук. Спряхме при въздушните машини, за да вземем някои части, с които да направя устройство за изпращане на съобщение на кораба, но Кивиан няма как да кацне тук. Не и с цялата мъгла наоколо. Трябва да намерим по-добро място за кацане и да се отдалечим колкото може повече от затвора.

— Добре. — Не бях сигурна, но ако той мислеше така, то щяхме да го направим, тъй като той бе много по-добър в оцеляването от мен. — Кой е Кивиан?

— Приятел пират и някой, на когото имам доверие. — Той помилва косата ми, а след това кокалчетата на пръстите му погалиха бузата ми. — Ще се изненада, че съм решил да се установя.

— Никой не е по-изненадан, отколкото съм аз — казах сухо. И бе вярно. Никога не бях мислила, че ще открия мъжа за себе си в интергалактически затвор и все пак нямах търпение да видя какво ще ни предложи живота, когато останем само двамата с Джутари, в нормална ситуация. Когато ще можем да разговаряме, да се смеем и да се наслаждаваме на компанията си, без да се тревожим, че може да нарушим спокойствието на останалите. Време, когато ще можем да научим всичко един за друг. Време, в което да прекараме целия ден в леглото, без някой друг да ни гледа.

Да, всичко това звучеше страхотно. Може да бе само мечта, но поне ми даваше надежда да чакам нещо с нетърпение.

Бях се примирила с факта, че никога няма да се прибера у дома. Че никога няма да видя отново Земята. Беше ясно, че Земята е непозната или забранена за голяма част от извънземните, които срещах, а тези, които знаеха откъде съм, ме гледаха с подозрения. Освен ако Джутари не иска да поеме този риск, никога нямаше да се върна в своята соларна система. Никога няма да видя синьото небе на Земята или да прегърна отново приятелите си. Знаех това от мига, в който бях отвлечена.

Странното обаче бе, че сега, след като имах Джутари, не изпитвах болка при тази мисъл. Вече не се чувствах ужасно самотна. Потърках длан нагоре-надолу по ръката му, за да го ободря.

— Добре, какъв е планът? С какво мога да помогна?

Очите му блеснаха и мисля, че бе доволен.

— Планът е да тръгнем на път през нощта. Ще трябва да преминем доста голям скалист район. Няма да бъде лесно. Ще те нося, ако се измориш.

— Добре съм — уверих го, проверявайки въздуховода си. Бях изтощена, жадна и гладна, но знаех, че и той също бе. Нямаше смисъл да хленча, но не исках да се чувства задължен да ме носи. Исках да вървя сама и да не съм му в тежест, за разлика от досега. — Ами провизиите? Ти каза, че имаш нужда от части за някакво устройство? Имаме ли всичко нужно? Дали да не вземем допълнително, докато сме още тук?

Джутари кимна.

— Добра идея. Ще вземем допълнително кабели и моторни части, докато сме тук и тръгваме на път.

— Крайно време беше — каза Дрем от предната страна на пещерата. Гласът му бе равен и безизразен както обикновено, но нещо в него ме накара да потръпна. Не го харесвах. Нямах му доверие.

Нещо в него ме изнервяше дори още повече от мисълта за бягството ни от затвора.

* * *

Много скоро потеглихме под тъмното нощно небе. Джутари имаше голяма чанта с части, които бе взел от панела на една от машините за въздух, и макар за мен всичко да приличаше просто на боклук, той каза, че е достатъчно да скалъпи нещо за привличане на вниманието. Аз просто трябваше да му се доверя.

С радост крачех напред, за да оставим колкото се може по-голямо разстояние от нас и машините. Въздухът изглеждаше по-сгъстен отколкото в останалата част от планетата, тежък и потискащ. В тъмнината се препъвахме по скалистата повърхност. Затворническите ми обувки бяха много зле, но не се оплаквах. По-разтревожена бях заради Джутари, който обикновено бе грациозен, а сега се препъваше по пътя.

Той имаше нужда от почивка, но знаех, че не мога да предложа. Нещо ми подсказваше, че всяка проява на слабост пред Дреммиган би била лоша идея. Докато вървяхме, взех заострен камък, който стиснах в длан и понесох със себе си. Само за всеки случай.

По някое време посред нощ, видяхме светлината от прожекторите на патрулите, които ни търсеха и се наложи да се притиснем към скалите, за да не ни видят. Устните на Джутари се опънаха в тънка линия и бе очевидно, че не му допада факта, че ги вижда. Явно бе мислел, че имаме повече време.

Но въздушните превозни средства прелетяха над нас, без да ни видят, затова взехме оскъдните си провизии и потеглихме отново напред.

Вече се зазоряваше, когато открихме пукнатина в една голяма скала, достатъчно широка, че да ни осигури скривалище за през деня, където да не ни видят. Джутари се срина вътре и очите му се затвориха на мига.

Докоснах изплашена бузата му.

— Добре ли си?

— Само… изтощен. Имам нужда от малко почивка. — Той опита да се усмихне леко, но виждах колко е отпаднал.

Дреммиган не беше щастлив от това. Той приклекна до Джутари и побутна крака му.

— Сега не е време за почивка.

Джутари потърка с ръка очите си.

— Знам. Имам нужда само от миг.

Исках да изръмжа на Дреммиган. Застанах защитнически пред Джутари, правейки всичко по силите си, за да избутам извънземния назад.

— Трябват му няколко минути сън. Остави го на мира.

— Сега не е времето за това — заяви отново Дреммиган. — Направи устройството за изпращането на съобщението. Обади се на приятеля ти, който ще ни спаси.

— Ще го направи, след като поспи половин час — възразих аз.

— Не, трябва да е сега — протестираше Дреммиган. — Нямаме достатъчно провизии, за да издържим няколко дни.

Тук не казах нищо, защото бе прав. Почти нямахме вода и храна. Провизиите, които „страхотните“ връзки на Дреммиган бяха осигурили, нямаше да стигнат до никъде. И все пак, нямаше как да не се чувствам виновна, задето Джутари не бе спал, за да ме пази. Исках да му дам малко време да почине.

— Ще измислим нещо.

— Той трябва да се свърже още сега — настояваше Дреммиган. — Ще си почива, когато спасението е на път.

— Остави го на мира…

— Не, той е прав — каза Джутари, докосвайки ръката ми. — Прав е. Ще си почина, когато сложа устройството. — Той седна и потърка отново лицето си. — Подай ми чантата, Клоуи.

Хвърлих гневен поглед на Дрем и се изправих на крака, взимайки чантата на Джутари и оставяйки я до краката му. Грамадният син извънземен вадеше част след част, компоненти и кабели, и се тревожех, че няма да успее да направи комуникатор от всичко това. Аз дори нямаше да знам откъде да започна, което ми показа още веднъж колко зависима бях от останалите. Но никога повече. Ако се измъкна от тук, щях да се науча как да се грижа за себе си.

Гледах как Джутари започна да извива кабелите и да свързва различните компютърни чипове, свързвайки няколко електрически джаджи към тях. На мен не ми изглеждаше нищо особено, но Джутари не спря нито за миг, дори когато вятърът започна да фучи в цепнатината, духайки в лицето му. Сякаш след цяла вечност той свърза малка синя жичка към нещо, което приличаше на копче. Нисък пронизващ звук изпълни въздуха и бавна, уверена усмивка цъфна на лицето на Джутари.

— Това ли е? — попитах аз. — Направи ли го?

— Изпраща сигнал — каза той, поглеждайки ме усмихнато.

— Да, но къде е информацията, която трябва да изпрати? — Дреммиган не изглеждаше доволен. Той махна с ръка към устройството, което Джутари бе сглобил от нищото. — Това трябва да изпрати някаква информация.

— Имам информацията.

— Къде е, в ума ти ли? — изсумтя Дрем. — Трябва да е част от…

Джутари извади ножа си. Замръзнах, чудейки се какво смята да прави с него, и се стреснах още повече, когато пъхна върха му в устата си. Няколко секунди по-късно той взе малък диск от езика си и изплю кръвта от устата си на земята.

— Трябваше да го скрия някъде, където няма да се сетят да търсят.

— Но… как? — попитах аз. — Те провериха всичко в мен, дори пломбите ми. — Устоях на желанието да потъркам белега на крака си от операцията, когато ми сложиха планките, тъй като нямах доверие на Дрем, че няма да ме разпори, за да види какво имам в крака си.

— Направен е от специален материал на черния пазар — каза Джутари, почиствайки малкото квадратче. — Специално за такива случаи. — Той намери малкия отвор на саморъчно направената машина и пъхна вътре чипа, и тогава нещо започна да премигва и да изговаря редица цифри. — Местонахождението ни — каза той, когато компютърният глас спря да говори. — Изпращам го директно на Кивиан. Сега всичко зависи колко далече в Галактика се намира той, но където и да е ще дойде за нас. — Той се облегна назад и затвори очи, почивайки си срещу скалата. Пръстите му се отпуснаха около ножа, оставяйки го да лежи в скута му. — Просто ще трябва да се справим, докато дойдат.

— Готово ли е? — попита Дреммиган. — Нищо повече не трябва да се праща, така ли?

— Готово е — съгласи се Джутари, без да отваря очите си.

Стиснах силно камъка, който държах, изпълнена с подозрения към непрестанните въпроси на Дрем. Всички бяхме изнервени, напомних си аз. Няма друга причина. Но… не ми харесваше как очите му постоянно се насочваха към ножа в скута на Джутари. Нямах му доверие.

Но Дрем се отдалечи, отивайки в предната част на малкия каньон. И аз се успокоих леко. Това е само въображението ми.

— Клоуи — каза Джутари с изтощен глас, — ела и поспи до мен.

Бях изморена, жадна и протрита. С удоволствие бих го направила. Но не можех да спра да мисля колко малко бе спал той, за да ме защити. Седнах до него и помилвах ръката му.

— Ти спи. Аз ще бдя над теб.

Той кимна, без да отваря очи и знаех, че е на ръба на силите си. Той посегна към ръката ми, стисвайки пръстите ми. Този малък жест бе достатъчен, за да разтопи сърцето ми.

Понякога малките неща бяха всичко.