Руби Диксън
Затворническата планета на варварите (12)

Глава 12

Клоуи

Никога не бях очаквала да изляза да работя с останалите затворници навън. Щеше да бъде първият ми път извън затвора, откакто пристигнах тук, и не знаех какво да очаквам. Бях леко изнервена, тъй като към чифта евтини обувки ми дадоха и нещо подобно на щипки за нос, на име „въздуховоди“. Очевидно, това бяха малки филтри, които се пъхат в носа и филтрират въздуха, правейки го годен за дишане, защото в атмосферата навън той не бе напълно годен за това. Бях виждала някои извънземни, които ги носеха, но не бях осъзнала, че това е предназначението им. Бях наредена на опашката зад върлинестия графитеносив извънземен на име Дреммиган, а зад мен вървеше Джутари. Всеки пазач, покрай когото минавахме, ме караше да се чувствам все по-нервна, защото очаквах да забележи, че между грамадните мъже има момиче, и да реши, че мястото ми не е тук, преди да ме изпрати обратно в женските килии.

Трябваше да остана тук с Джутари. Не просто защото исках да изляза навън, а защото с него бях в безопасност.

И защото… го харесвах. Което беше нелепо. Сега не бе времето да хлътвам като ученичка, но нямаше как да го предотвратя. Когато той ме докоснеше, цялата омеквах. Нямаше значение, че цялата ситуация е лудост… може би именно заради това бях толкова увлечена по него. Нищо нямаше значение, тъй като в крайна сметка принадлежах на Джутари — и това ми харесваше.

Предпочитах да съм сама с него, отколкото в килия пълна с убийци, но се опитвах да не се обезкуражавам от този факт.

И сякаш можеше да чуе мислите ми, Джутари сграбчи косата ми в шепа и дръпна главата ми назад. Движението изгледаше грубо и собственическо, но знаех, че го прави умишлено, създавайки впечатлението, че ме „притежава“. Многократно се бе извинил задето се държи грубо. Но стига да не ме наранява… донякъде ми харесваше да се държи така собственически към мен. Беше едновременно секси и нередно.

— Искам да бъдеш спокойна — промърмори той. — Слушай командите ми, когато сме навън, и стой близо до мен.

— Добре.

— Вършачките са опасни. Ще гледам да те държа далеч от тях колкото е възможно, но въпреки това, гледай да бъдеш внимателна. — Той помилва дължината на шията ми. — И бъди в готовност през цялото време.

Кимнах и той пусна косата ми.

Двамата, той и Дреммиган, бяха адски спокойни. Беше леко дразнещо, че не показват никакви емоции заради днешното голямо бягство, но аз бях кълбо от нерви. Дрем вече няколко пъти ми изръмжа, че ми личи, но Джутари каза на един от стражите, който ме гледаше странно, че ме е страх от излизането навън. Беше правдоподобно.

Но вече не се боях, че някой ще ме отнеме от Джутари.

Отведоха ни надолу по дълъг метален тунел. По продължението на стените имаше парапети, за които да се държим, и знаци на език, който не можех да разчета. Представях си, че гласят нещо подобно на „Дръжте ръцете си прибрани“ или „Не се блъскайте“, или разни подобни забавни неща. Докато вървяхме, стъпките ми станаха по-енергични и по-широки. В началото помислих, че е заради пода, но щом излязохме навън осъзнах, че е заради въздуха.

Беше толкова… странен. Все едно бе прекалено рядък и аз поех дълбоко дъх през носа си, сякаш не получавах достатъчно кислород. Рядък и все пак замъглен. Въздухът бе подобен на пара и някак неприятен, в сравнение с контролирания климат вътре в килиите.

Повдигнах ръка и тя се раздвижи все едно почти не съм положила усилие. Хм.

— Гравитацията тук е по-разредена отколкото вътре — каза Джутари, докосвайки китката ми. — Внимавай.

Щях да внимавам. Вървях в колоната от затворници, докато се движихме около нещо приличащо на огромно поле, засято с нещо зелено. Тук бе доста шумно; вятърът бодеше кожата ми, покривайки ме с кървавочервен прах само след секунди. Над шума от вятъра се долавяше непрестанно метално стържене, толкова шумно, че ме караше да искам да си отскубна преводача от ухото. Не можех да видя източника на шума, докато една от машините не премина покрай нас. Това чудо беше адски грамадно, приличаше на гигантски куршум с огромни въртящи се остриета в предната част. Докато гледах, тя премина пред нас, отскубвайки тревата заедно с корените и прибирайки я навътре в машината.

— Какво прави това нещо? — попитах, надвиквайки рева на машината.

— Тук се отглеждат вейки, и щом пораснат до един етап, машината за обиране ги издърпва от почвата тук и ги засява някъде другаде. Това е процес за облагородяване на почвата на планетата — обясни Джутари.

Вейки? Машината бе пуснала едно до краката ми и аз се наведох, за да видя растението. Нима тази трева беше някакъв вид малко дърво? Колко интересно.

— Продължавайте да вървите — заповяда един пазач през интеркома. — Не спирайте, докато не стигнете до мястото за задачата ви.

Упс. Забързах напред, следвайки стъпките на Дреммиган, оглеждайки се наоколо. Имайки предвид разредения въздух и странната гравитация, никак не бе от полза, че почвата беше някак разкаляна и хлъзгава. Ако трябваше да тичаме, със сигурност щях да се окажа паднала по задник.

Наистина, наистина се надявах да не се стигне до там.

Вървяхме навън сякаш цял час. Никой почти не говореше, а когато се случеше, стражите бързо въдворяваха тишина. Сега със затворниците имаше много повече стражи, отколкото бях виждала на едно място. Предполагах, че е заради многото хора, работещи навън. Погледнах назад, виждайки безкрайна колона от затворници, носещи мигащи шокови яки. Много хора днес щяха да работят на полето.

— Всеки ден ли има толкова много хора?

— Обикновено — отвърна Джутари. — Просто смените ни не са много често. — Той оголи зъби в усмивка. — Това ни е наказанието.

Наказание, което да се надяваме, ще ни помогне да избягаме.

Стигнахме до далечния край на полето и от тук планините изглеждаха много по-близо. Обаче бе дълъг път през праха и вече се чувствах изтощена.

— Вземете си вода и влизайте в полето, затворници — изкрещя един от пазачите.

Червено петно се появи в периферното ми зрение.

— Вода — извика Ирита, държейки прозрачен плик с големината на юмрука ми. Тя я хвърли към един затворник и той я улови във въздуха. — Бъди добър с мен и може да получиш още една.

— Не, не може — изсъска най-близкият пазач.

— Добре, няма да получиш. Бъди добър с мен и няма да разлея твоята на земята — заяви Ирита. Тя подаде плика на Дреммиган, който се насочи към полето.

— Ела — каза Джутари. — Преди да са забелязали, че си жена, и да те накарат да раздаваш водата.

Но Ирита се развълнува щом ме видя.

— Клоо-ии! Виж се само. Лицето ти е пълна каша.

— Здрасти, Ирита. — Бях някак щастлива, че я виждам и в същото време много нетърпелива. — Трябва да отида на полето…

Джутари дръпна ръката ми.

— Ела ме намери, ако имаш нужда от вода — каза тя намигайки. — Аз ще съм тук. Внимавай на полето.

Кимнах й и оставих Джутари да ме отведе. Той се насочи към края на голямото поле, място, което повечето затворници избягваха. Звуците от машината се долавяха оттук и с всяка секунда шума ставаше по-силен, индикирайки, че машината приближава към нас.

— Какво правим чак тук? — попитах Джутари, гледайки как краката ни потъват в калната мокра земя. — Като изключим това, че се опитваме да не ни сгази някоя машина.

Той взе едно от малките растения и го бодна в калта.

— Засаждаме ги отново, за да може машината да ги вземе като мине. И чакаме машината да даде дефект. — Той ме погледна твърдо. — Чакаме своя шанс.

В този край на полето нямаше почти никакви хора, дори Дреммиган не се виждаше никъде на близо.

— Няма да го направим сега, така ли?

— Не, няма да е сега — съгласи се той. — Трябва да изчакаме пазачите да се отегчат. По-късно през деня ще бъдат по-спокойни.

— Ясно. — Пристъпих напред и взех паднала трева. Земята бе обсипана с тях и доста изровена заради машината, която бе минала да ги обира. Докато гледах, една от машините мина наблизо и един мъж трябваше да отскочи от пътя й. Исусе! — Трябва да има по-лесен начин за правене на това.

— Има — каза Джутари, докато работеше. — Но ние сме евтина работна ръка.

Добра логика.

— Стой близо до мен. Ако се измориш ми кажи. Ще те нося на гърба си, ако се наложи. — Той се пресегна и сложи ръка на главата ми, галейки косата ми. — Не искам да ти се случи нищо лошо. Ти си моя.

Стопих се от това.

— Нервна съм.

— Не бъди. Аз съм до теб.

И колкото и да бе странно, това уверено изявление ме накара да се почувствам по-добре.

— Тогава може ли целувка за късмет?

Той наведе глава настрани изненадано.

— Целувка? Не знам какво значи това.

— Вашите хора не се ли целуват? Уста в уста?

Очите на Джутари блеснаха с интерес.

— Мисля, че това ще наруши един куп хигиенни закони на различни планети.

— О — бях разочарована да чуя това.

— Но аз ще те целуна. — Той се огледа и вдигна още едно коренче. — Но не тук. Когато сме сами за пръв път, ще сложа устата си върху твоята.

Никога не бях чувала нещо по-романтично.

* * *

— Носи се слух, че днес ще бягате.

Задавих се с водата, когато Ирита ми подаде нова торбичка. Стоях на ръба на полето, докато мъжете работеха наблизо. Беше адски горещо и мъгливо, и макар да имаше вятър, не правеше нищо друго, освен да ме цапа. Все едно бях уловена в сешоар и беше супер гадно. Джутари изглежда не бе засегнат, но ме наблюдаваше внимателно и мисля, че се тревожеше, че няма да се справя с бягството. Може и да е прав… бяха минали само няколко часа на полето, а аз вече бях изтощена. Когато последната вършачка мина покай нас, започнах да се препъвам, докато избягам от пътя й, и макар да не бе близо, успях да си представя каква ще е смъртта ми, ако мине през мен. Нямаше да е хич хубава.

Погледнах към Ирита с ъгъла на окото си.

— От кого чу това?

— От всички. Има един от пазачите с малка пишка и голяма уста. Обикновено така става. — Тя сви рамене. — Реших, че е добре да те предупредя. На Дреммиган не бива да се доверяваш.

Погледнах към сивия извънземен с тревога. Беше започнал да работи в средата на полето и оттогава си проправяше бавно път към края. Джутари също бе наблизо, макар че той се движеше из полето много по-естествено, докато работеше.

— Ти… искаш ли да дойдеш с нас?

— Мамка му, не, малката. Тук съм си добре. Да продавам влагалището си тук е като да го продавам навън. — Тя взе празната торбичка за вода от ръката ми и я сложи в чантичката на кръста й. — Но исках да те предупредя. Не му се доверявай. Пази си гърба, само това трябва да знаеш. — Тя мина покрай мен. — Трябва да вървя. Успех.

Думите й продължиха да ехтят в ума ми, докато приближавах към Джутари.

— Внимавай — предупреди ме той, когато се спънах. Той се пресегна и ме подкрепи с едната си синя ръка. — Имаш ли нужда от почивка?

— Не. Добре съм. — Погледнах назад към Ирита, която се отдалечаваше. С червената земя на планетата, ако не беше с дрехи сигурно щеше да е невидима. — Джутари… разтревожена съм. Ирита каза, че знае за плана ни. Каза да не се доверяваме на Дреммиган.

Той се изправи и погледна назад към сивия извънземен, преди да се обърне към мен.

— Вече е късно да се отказваме.

— Ами ако…

Джутари погали бузата ми и осъзнах, че маха част от праха.

— Трябва да е днес, Клоуи. Довечера Ноку ще те премести в женските килии. Отказвам да му позволя да те докосне. Затова, колкото и да не искаме, трябва да се доверим на Дреммиган и да го направим днес. По един или друг начин. — Гласът му бе тих. — Това, което трябва да помниш, е…

Оглушителен пукот прекъсна думите му. Най-близката вършачка се затресе и спря, а механизмите застъргаха. От предната част започнаха да се вдигат облаци дим и видях как от всички страни хора тичат натам.

— Заяла е — извика някой. — Някой се е оказал под остриетата!

Един пазач забърза напред с шокова палка в ръка, минавайки тромаво покрай нас, докато минаваше през калта в полето.

Погледнах към Джутари с разширени очи, но той не гледаше към мен. Проследих погледа му и точно както очаквах, Дреммиган се приближаваше до ръба на бариерата.

— Време е да вървим — каза ми Джутари.

Преди да успея да се съглася, той ме сграбчи, метна ме на рамото си все едно бях лека като перце. Преглътнах вика си и игнорирах начина, по който плочките на рамото му се впиваха в корема ми. Започна да ми се повдига и затворих очи, загрижена да не повърна, докато той тичаше надолу по полето. Заради ниската гравитация подскачах на рамото му дори по-силно и се вкопчих с две ръце в гърба на униформата му, за да се задържа неподвижно.

Изминаха няколко безкрайни момента и разбрах мига, в който краката му докоснаха твърда земя. Отворих очи и видях, че бяхме до самия ръб на бариерата. От моя гледна точка, бариерата бе само блестяща маса с няколко железни пръта разположени на стратегически места. Предполагах, че между прътовете прелита доста голям волтаж, за да образува този блясък, и потреперих при тази мисъл. Не знаех как ще успеем да преминем през нея. Може би пазачът, който ни помагаше, щеше да я изключи за миг.

След секунда се озовах отново на крака и Джутари погали бузата ми.

— Стой колкото се може по-близо до мен. — Той хвана ръката ми и ме задърпа напред, докато стигнахме до малка камуфлажна барака близо до бариерата. Влязохме вътре и Дреммиган стоеше там с торба в ръка, говорейки с един от пазачите. В далечината още можех да чуя воя на машините и непрестанния шум на вятъра.

— Взех провизиите — каза Дреммиган. — Готов ли си?

Джутари кимна.

— Има достатъчно вода и храна за един човек за три дни или за всеки от вас за един ден — каза пазачът. Изглеждаше млад, кожата му бе някак мазна, а усмивката пълна със зъби. Погледът му се насочи към мен, преди да премине към останалите. — Успех. Ще имате нужда от него. Тази планета е смъртоносен капан.

— Мм. — Дреммиган провери чантата, преди да я сложи на рамото си. Той протегна тънката си, покрита с дълги нокти ръка към пазача. — Имаш ли нож?

Пазачът измъкна един от колана си и го подаде на Дреммиган, с острието напред.

— Трябваше да поискам няколко услуги за това. — Той ми хвърли дълъг, заинтересуван поглед и кожата ми настръхна. Приближих се по-близо до Джутари.

— Благодаря — каза Дреммиган. Той посегна към ножа, но вместо да го вземе го завъртя рязко. Острието се заби в гърдите на пазача и извънземният издаде хъркащ звук, преди да се срине на земята.

Възкликнах ужасена. О, боже мой.

Джутари обви защитнически ръка около мен.

— Той ни помагаше, глупако.

— Така е — съгласи се Дреммиган и се наведе, за да вземе ножа. Избърсвайки кръвта в униформата на пазача, той го бутна в чантата. — И беше прекалено алчен. В момента, в който някой му предложи по-добра сделка, щеше да ни издаде, както и контактите ми в затвора. По-добре да е мъртъв и да запази тайните си. — Той прерови джобовете на пазача.

Призля ми. Нямаше нужда да убива пазача. Спомних си думите на Ирита и исках да избягам от Дреммиган колкото се може по-бързо.

— Нямаме време за губене — каза Дреммиган, изправяйки се. Той протегна нещо приличащо на малка пръчка. — Ключът за яките. Ако искаш да спасиш женската си, трябва да тръгваме веднага.

Погледнах към Джутари. Той изглежда се колебаеше, но кимна и посегна към ключа.

— Да се махаме от тук.

Преглътнах сълзите си, опитвайки да съм смела. Добре. Добре. Можех да съм силна, докато се махнем от тук. Когато избягаме, щях да откачам колкото трябва. Застанах неподвижно, докато Джутари работеше по яката ми, а след това и върху тази на Дреммиган. Опитах да не гледам сивия извънземен, но се чудих как ще погледне на това просто решение. Джутари избра мен пред него за нещо толкова просто като яката. Дали бях следващата, от която ще се отърве, задето съм слабост?

— Имаш ли ми доверие? — попита Джутари, а тъмният му поглед бе насочен към мен.

— Разбира се.

Той протегна ръка към мен, голяма, синя и с три пръста. На мига сложих длан в неговата, черпейки сила от топлата му силна десница.

Той нямаше да позволи с мен да се случи нещо.

Джутари притисна устни към ръката ми и преди да успея да направя нещо, ме вдигна и ме метна отново на рамото си. Уф. Въздухът излезе със свистене от дробовете ми.

— Ти също, Дрем — каза той. — Нямаме време за губене.

Какво имаше предвид, че и той също? Вдигнах глава да попитам, но в следващия момент видях как извънземния с опушеносивата кожа се приземи на другото рамо на Джутари. Какво, по дяволите?

Джутари излезе от бараката и се насочи към бариерата. Усетих как косата ми настръхна, а енергията отекна в тялото ми.

— Какво ще правим? — извиках аз. — Чакаме бариерата да бъде изключена?

— Не, ще минем през нея — каза ми той.

Какво?

— Приготви се, Клоуи — каза Джутари и ръката му се стегна около кръста ми. — Това ще боли.

Това бе цялото предупреждение, което получих преди той да пристъпи напред и електричеството да прониже тялото ми. Всичко пред очите ми потъмня.