Руби Диксън
Затворническата планета на варварите (10)

Глава 10

Джутари

Прокарах собственически ръка по страната на моята жена, докато тя спеше, отпуснала глава в скута ми. Бях изтощен. Бяха минали дни откакто спах за последно, но безопасността й бе на първо място. За щастие, след началното недоволство, останалите изглежда приеха, че тя е моя и не могат да я докосват. Това бе добре. Щях да се бия с всеки в килията, ако се наложи, и щях да спечеля. Но колкото повече хаос причинявах, толкова по-голяма бе опасността, в която я поставях. Последното нещо, което исках, бе пазачите да решат да ни разделят. Най-добре бе да не привличам внимание. Точно определеният пазач, който отговаряше за килията ни, беше протеже на Дреммиган, но това можеше да се промени във всеки един момент.

Замислено прокарах език по вътрешната страна на бузата си, напомняйки си, че дискът е там. Но нямаше да е още за дълго, казах си аз. Скоро щеше да ни се отдаде шанс и щяхме да избягаме. И да спим. Да спим спокойно.

Но сега моята Клоуи бе на първо място. Можех да издържа още няколко дни без сън, но нямаше да е нужно. Имаше някакво напрежение в затвора, което всички можехме да почувстваме въпреки изолацията ни. Беше очевидно от тревогата на пазачите и начина, по който се движеха. Всеки ден се носеха слухове, че ще сменят плановете. Една определена група днес не ходи да работи, а друга се оказа заключена в килията си. Това караше пазачите да се изнервят и показваше на тези от нас, които бяхме по-наблюдателни, че нещо ще се случи, при това много скоро.

Вероятно, докато Ноку бе зает да се занимава с началниците си.

— Много си тих тези дни — коментира Дреммиган, настанявайки се до мен. Изражението му бе спокойно, дори безизразно. — Изразходваш цялата си енергия да се тласкаш в женската?

Изсумтях развеселено, но не казах нищо.

Гласът му се снижи и погледът му се плъзна по останалите в килията, гледайки ни от известно разстояние.

— Мислиш ли, че някой от тях има представа?

Не харесах фамилиарния му тон.

— За какво?

Дреммиган ме погледна остро.

— Не се прави на тъп, Джутари. Прекалено умен си, че да не забележиш. — Той кимна към пазача, кръстосващ напред-назад пред килията. — Те знаят, че се задава нещо. Не са сигурни какво е, но всички са разтревожени. И защото те са разтревожени, пращат всички, които са на смяна, да работят, но с удвоена охрана.

Удвоена охрана, а? Складирах и тази информация. Знаех, че Дреммиган прекарва много време разговаряйки с пазачите, макар да нямах идея как го прави, имайки предвид, че бе заключен тук с мен. Подозирах, че из затвора циркулират бележки със съобщения, или пък има изчезващо мастило тук някъде, за което не бях наясно. Но нямаше значение.

— Не знаех — бе всичко, което казах, прокарвайки ръка през косата на Клоуи.

Тя се размърда тихо в съня си, преди да се сгуши по-близо до бедрото ми, все едно търсеше близостта ми. Трябваше да чуя повече от това, което знаеше Дреммиган, или поне каквото мислеше, че знае.

— Наистина ли не си знаел? — Третото око на Дреммиган примигна бавно, знак за сарказъм в странната им раса. — Не мисля така.

— Говори направо — казах му аз. — Нямам време за глупости.

— Само казвам, че е надвиснал тъмен облак над това място. Пазачите го виждат. Аз го виждам. Със сигурност го виждаш и ти. Не си тук толкова дълго, колкото аз, за да знаеш, че когато нещата станат такива, хората започват да се бунтуват. Те искат да избягат, макар че на тази загубена планета няма къде да се отиде. — Той направи жест към Клоуи. — Сега ти имаш да защитаваш повече от всички нас. Тя те прави по-богат — и по-уязвим — от всички останали. И все пак, ти не се тревожиш.

— И?

— И въпросът не е в това, което казваш, а в това, което не казваш, приятелю. — Той примигна отново бавно. — Мисля, че имаш план и искам да съм част от него.

Той не грешеше. Имах план. В мига, в който изляза от тук, можех да извадя чипа от бузата си, да го активирам и да изпратя съобщение на брат си Кивиан да дойде и да ме вземе. Мен и Клоуи.

Дреммиган продължи да говори:

— Разбира се, няма да кажа нищо от това на останалите. Ще използвам връзките си, за да помогна, където е нужно. Но ако имаш план да изведеш от тук себе си и жената, със сигурност можеш да вземеш още един със себе си. Приятел.

Това бе вторият път, в който небрежно споменаваше думата „приятел“ в този разговор. Не бях глупак. Бях приятел на Дреммиган, колкото и той бе мой. Работихме заедно, защото ни устройва. Може да не бе лоша идея да имам помощта му, когато реша, че бе време да избягаме.

Имах план от известно време, но да взема със себе си жена — особено човек — не бе част от него. Сега трябваше да преосмисля плановете си, да преценя колко далеч ще мога да пътувам, ако с мен има някой друг, който вероятно ще ме бави. Това беше още един човек, за който да се грижа и за който да осигурявам вода и храна. Още един човек за криене. Не бях сигурен дали плановете ми ще проработят, ако имах един спътник със себе си, а какво остава за двама.

Трима бе наистина голямо число.

Но Дреммиган имаше право. Той има връзките. Пазачите бяха под палеца му.

Можеше да ми потрябва. Обмислих го, докато жена ми лежеше с глава в скута ми. Тя бе прекалено доверчива. В мига, в който се отдалечеше от мен, щеше да бъде изнасилена или убита… или принудена да даде на пазачите това, което искаха. Този затвор беше за убийци и мястото й не бе тук. Мой дълг бе да я защитавам и пазя… и ако за това бе нужно да работя с Дреммиган, въпреки че му нямах доверие, ще трябва да стане така.

Огледах килията и отново погалих косата на жена си.

— Имам бизнес партньор, който ще дойде да ме прибере, ако успея да изляза от затвора и да се отдалеча достатъчно, че корабът му да не бъде свален.

— Значи трябва да стане, докато работим. — Присвитите му очи блеснаха с интерес и той потърка брадичката си. — Изпълнимо е.

— Имаме нужда от разсейване. Да унищожим машина. Да се надигне бунт. Нещо от сорта. Да се вдигне достатъчно шум, че да ми позволи, да ни позволи, да се махнем от земята на затвора. — Планът ми никога не е бил точно определен. Бях опортюнист и смятах да използвам какъвто шанс ми се отдаде и каквото сметна за нужно. Разбира се, сега, когато Клоуи бе с мен, трябваше да мисля напред в бъдещето.

Дреммиган продължи да търка замислено брадичката си.

— Ами шоковата бариера, която обгражда затвора? Имаш ли метод, с който да я обезвредиш?

— Няма да се наложи. Само ме отведи до там, а аз ще се справя с останалото. Мога да издържа на болката и да премина през бариерата. Мога да взема и Клоуи с мен, ако не може да се движи. Предполагам, че бих могъл да прекарам още един.

Той кимна и се изправи на крака.

— Ще видя какво мога да направя.

Когато той се отдалечи осъзнах, че отново докосвам моя човек. Прокарах ръка надолу и нагоре по извивката на бедрото й, тъй като едно по-нежно докосване може да се сметне за слабост от останалите. Искаше ми се да я бях срещнал при други обстоятелства, където не трябваше да се отнасям грубиянски с нея, за да мога да я държа в безопасност. Тя сигурно мразеше това… както и мен.

И все пак… не можех да си избия от ума начина, по който простена, когато се движех над нея. Не бях внимавал, тъй като се бях съсредоточил върху останалите и шипът ми бе проникнал в нея. Не очаквах, че тя ще реагира с такава нужда и такова желание. След това ми бе невъзможно да спра. Желаех я прекалено много. Клоуи ме бе окуражила с тихите си звуци и заради начина, по който се вкопчи в мен, това се оказа най-интензивното и най-удовлетворяващото изживяване в живота ми. Покрих я със семето си, макар че не исках нищо повече от това да проникна дълбоко в нея и да я изпълня отвътре. Да й дам детето си. Да затвърдя притежанието си над нея.

Но не можех да го направя, докато тя не бе в безопасност. Трябваше да я изведа от тук.

Дотогава не можех да позволя нещата да стигнат отново толкова далеч. Не и ако исках тя да ми има доверие.

* * *

Беше посред нощ, когато чух гласове от външната страна на килията.

— Защо има жена при един от затворниците?

Чу се съскащ звук, който накара косъмчетата на тила ми да настръхнат. Познавах този звук.

— Жената е затворница с лошо поведение. Идва от примитивна планета и реагира много агресивно. Сега е там, за да бъде наказана за неподчинението си.

Насилих се да остана неподвижен, докато гледах от ъгъла, който бях обявил за свой, как Ноку и още един униформен пазач спират през стъклената стена разделяща килията ни от коридора. Интересното бе, че Ноку не изглеждаше както обикновено. Люспите му бяха полирани, а униформата по-чиста и по-изгладена, отколкото обикновено. Мързеливото копеле явно не се престараваше и даваше минимума от себе си, като е тук долу. Мъжът, до който стоеше — от расата сззт — се оглеждаше злобно наоколо, очевидно недоволен. Той седеше изпъчен, няколко медала украсяваха гърдите на униформата му, а в ръка държеше устройство за данни, нанасяйки в него впечатленията си.

— Какво точно е това нещо? — попита командира, махвайки с ръка към Клоуи. — Много е грозно.

— Човек. Отвратителна раса — каза Ноку. — Тя е политически затворник и е изпратена тук, за да се отърват от нея без много шум.

Сззт оголи зъби в гримаса.

— И реагира само на насилие?

— Точно така — заяви Ноку. — Както виждате, тя се е интегрирала добре в килията с останалите мъже. Щом бъде добре наказана, ще я върнем в помещенията на жените. — Той обърна гръб на килията и махна в посока надолу по коридора. — Имаме един заможен ангарианец…

Командирът обаче не помръдна. Той все още гледаше Клоуи със смръщено изражение.

Сложих собственически ръка на бедрото й, гледайки го злобно. Тя е моя.

— Нещо тревожи ли ви, командире? — попита Ноку с най-мазния си глас. — Да я изведа ли веднага от там?

Оголих зъби при тези думи. Ако той опиташе дори да я докосне…

— Не е това. — Командирът погледна към Ноку. — Напълно наясно съм, че жените в този затвор търгуват с телата си, за да получават облаги от пазачите. Тъй като е нужно зло, съм избрал да се правя, че не го забелязвам. Обаче… Това… нещо. Този човек. Може да разнася болести.

— Възможно е — съгласи се Ноку. Погледът му се насочи към мен, вместо към Клоуи, макар че бях сигурен, че иска да погледне именно към нея. Ссетхри пазачът бе прекалено алчен. Той щеше да поиска да си я вземе обратно.

— Не са докосвали тази, нали? Останалите пазачи? — Изражението му показваше, че определено ще се ядоса, ако се е случило.

— Разбира се, че не. Както казах, може да е заразна — изсъска обидено Ноку. — Много неприятно същество.

Думите му едновременно ме развеселиха и ядосаха. Само ако командирът му знаеше какво бе намислил Ноку. Не Клоуи бе грозната.

Тя беше моя.

Може би бе бунтовническото копеле в мен — или гневния защитник на Клоуи — но да чувам как Ноку лъже за нея, ме ядоса адски много. Плъзнах ръка между бедрата й, търсейки мекото гнездо от косъмчета, криещи влагалището й. Прокарах пръст по гънките й, изучавайки я. Там имаше малка пъпка, която без да искам бях докоснал по-рано днес и тя буквално се бе стопила в ръцете ми, затова реших да я докосна отново и да видя как ще реагира.

Клоуи се събуди със стон, вкопчвайки се в мен.

— Мамицата му, отново започват — простена някой шумно. — Проклет човек. Заспивай вече.

Продължих да милвам меките гънки на Клоуи и краката й се разтвориха за мен. Тя бе полузаспала, но притискаше тялото си в мен, докато аз си играех с нея. На мига между бедрата й потече влага и члена ми стана твърд като скала в отговор на това. Вдигнах поглед към стъклото, изпълнен със задоволство да видя Ноку да наблюдава как докосвам жената, която смяташе за своя.

Че той чува стоновете й на удоволствие.

Офицерът заговори на Ноку, но не мисля, че ссетхри пазачът чу каквото и да е било. Погледът му стана леден, докато гледаше как Клоуи се гърчи под мен, задъхана.

— Джутари! — простена тя, скривайки лице в шията ми — Какво…

— Кажи, че си моя, Клоуи — наредих, докато не спирах да галя пъпката между гънките на женствеността й. И се усмихнах леко на Ноку докато го правих. Нека види как задоволявах жената, която мислеше за своя. Нека гледа как я притисках към себе си, показвайки, че ми принадлежи, докато тя дори не искаше да го докосне.

Нека знае, че Сав Джутари Бакхтавис притежава това, което той е искал.