Руби Диксън
Затворническата планета на варварите (11)

Глава 11

Джутари

Последствията от действията ми не се усетиха, докато не дойде утрото.

Дреммиган говореше с един от стражите, когато ни доставиха храната. Той взе две дажби, преди да предаде останалите на съкилийниците ни, и се насочи към мен, където седях с Клоуи. Тя все още бе зачервена и засрамена от нощното ни изпълнение. Накарах я да свърши два пъти срещу ръката ми, а след това облизах соковете й от пръстите си. Беше засрамена от звуците, които издаваше, докато я докосвах, но мен не ме бе грижа.

Освен това не бях добър мъж, тъй като възнамерявах да го направя отново. Не ме бе грижа, дори целият затвор Хейвън да знаеше, че я карам да крещи от удоволствие щом я докосна.

Дреммиган протегна храната към нас. Когато посегнах да я взема, той я дръпна от обсега ми, навеждайки глава настрани.

Изръмжах му.

— Какво?

— Приключи ли с игричките си? — Тонът му бе леден.

Ухилих се, показвайки острите си зъби.

— Не, дори смятам, че много скоро ще имам нужда отново да я докосна. Запуши си ушите, ако не ти харесва.

— Джутари — възкликна засрамено Клоуи.

Не ме бе грижа. Дрем само примигна, прикривайки изражението си.

— Благодарение на изявите ти с жената, групата ни е насочена да работи следващата седмица. Събиране.

Изсумтях, взимайки храната от него, и подадох едната на Клоуи. Събирането бе неприятно, но нужно зло. Аз лично нямах нищо против, защото поне за няколко часа щяхме да излезем от килията, въпреки че навън небето бе червено, а въздухът бе разреден в неблагоприятната атмосфера на планетата.

— И?

— Назначени сме да работим при вършачките.

Спрях, чувайки това. Това задължение бе най-опасната работа наоколо и обикновено се даваше на някой като наказание. Огромните машини за събиране на реколтата — вършачките — бяха автоматизирани и се движеха адски бързо, за да съберат специалната трева, която се отглеждаше тук. Задължението да работиш при вършачките значеше, че трябва да разчистваш пътя пред големите машини, а при нужда ръчно да почистваш остриетата на вършачката. Не бе нещо, което вършехме с удоволствие, освен ако нямаме смъртно желание.

И все пак… вършачките работеха в края на полето. Ако излезем от тук, единствената преграда между нас и червените планини на свободата бяха електрошоковите полета, които обграждаха затвора. Те успяваха да обезвредят почти всеки хуманоид само с един електрошоков удар, подобно на шоковите яки.

С изключение на мен.

Това бе шансът, който чаках. Просто се ухилих на Дреммиган, изглеждайки уверен.

— Значи тогава е нашият миг.

Направих жест на Клоуи да яде и й подадох и моята храна. Тя имаше нужда от сили.

Тя ме изгледа странно, но не каза нищо пред Дреммиган. Умно малко същество. Знаех, че има въпроси, но щеше да изчака, преди да ги зададе. Добре. Не исках да разбира, че Ноку е говорил как ще я върне в килиите на жените. Тя оставаше с мен и това е.

— Реших, че може да кажеш това — коментира Дрем със своя неемоционален глас. — Говорих с пазача, а той ми дължи услуга. Има приятел, който работи на полето. Той ще ни приготви торба с храна и вода за бягството ни, както и допълнителни въздуховоди. — Той скръсти дългите си ръце, докато ме гледаше. — Ако успееш да ни изведеш от периметъра, аз съм уредил провизиите.

Кимнах.

— Ще ни изведа. — Бях леко скептичен към спокойното държание на Дреммиган. Всичко изглеждаше малко прекалено лесно, особено имайки предвид, че пазачът бе обещал нещо такова. — Този пазач сигурно наистина ти дължи голяма услуга.

— Така е.

Когато той не уточни, аз се намръщих.

— Казах му, че ще му дадеш да оправи женската.

Горещ, мощен гняв изригна в тялото ми. Скочих на крака и обвих с ръце гърлото на Дреммиган.

— Какво си обещал?

— Успокой се — заяви Дрем. — Привличаш вниманието към нас.

Изръмжах към него. Все едно ми дремеше, че привличам вниманието…

— Джутари — чух нежния глас на Клоуи и ръката й потърси моята. — Моля те.

Докосването й успокои част от гнева ми. Отне ми всички сили, които притежавах, за да се успокоя достатъчно, че да не разкъсам Дреммиган на парчета, както ми се искаше. Седнах на пода до жена си и я дръпнах собственически в скута си.

— Това няма да стане.

— Да, знам, излъгах го — увери ме Дреммиган. — Той не го знае, но жената ще тръгне с нас. Трябваше да се съглася на нещо. Носи се слух, че началниците на Ноку си тръгват днес, и знаеш какво значи това.

Да, знаех. Значеше, че ще дойде за Клоуи. А Дреммиган много добре бе осъзнал, че няма да напусна това място без нея.

Тя обви ръце около шията ми и започна да гали нежно единия ми рог. Не знаех дали осъзнаваше колко еротични бяха движенията й, докато се опитваше да ме успокои, но караше члена ми да се втвърдява болезнено. Бях изкушен да я хвърля на пода и да я направя своя — този път наистина — само за да покажа на всички, че е моя. Това бе варварската ми страна, която надигаше глава щом се отнасяше за нещо, което ценя.

Клоуи е моя.

— Как ще го направиш? — попита тихо Клоуи. — Имаш ли план, Джутари?

Кимнах бавно, фокусирайки се върху спокойните й думи, а не върху самодоволното изражение на Дреммиган. Прокарах ръка по гърба й.

— По време на работа е по-лесно да се избяга. Трябва да намерим начин как да развалим една от вършачките. — Или как някой да претърпи инцидент, но не казах това на глас. Подозирах, че Клоуи не осъзнаваше колко лош мъж бях аз. В нея имаше толкова невинност и ме караше… ами, караше ме да искам да съм по-добър. Да съм съобразителен. Да ме е грижа, макар да не ме е било грижа от адски много време. Но да я имам в живота си, променяше всичко това.

— По-лесно е да стане инцидент — заяви студено Дреммиган. — И ще се срещнем в периметъра.

Кимнах. Би трябвало да е лесно. Прокарах език по диска имплантиран в бузата ми.

След това щяхме да сме на свобода.