Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
枕草子, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2019 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
analda (2019 г.)

Издание:

Автор: Сей Шонагон

Заглавие: Записки под възглавката

Преводач: Цветана Кръстева

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: старояпонски

Издател: Intense® — част от Издателство „Фокус“; Издателство „Дилок“

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: японска

Печатница: „Изток-Запад“

Редактор: Дора Барова

ISBN: ISBN 954-783-018-X („Фокус“); ISBN 954-9994-24-4 („Дилок“)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9764

История

  1. — Добавяне

201–250

201. Чудесно е да отидеш в някое планинско селище…

Чудесно е да отидеш в някое планинско селище през петия месец!

Всичко наоколо е потънало в свежата зеленина на тревите и дори изворната вода изглежда зелена. Гъстата ливада мами с привидното си спокойствие, ала щом слугите нагазят по-дълбоко в нея, под краката им изригват капчици невероятно чиста вода, макар всъщност да не е дълбоко.

От двете страни край пътя се извива жива ограда от клони и храсти, които сякаш надничат в колесницата, ала колчем понечиш да откъснеш някоя вейка, колесницата те отнася бързо напред и оставаш с празни ръце.

А ако се случи колелото да закачи някой стрък планински чай, при всяко завъртане вдъхваш от неговото благоухание и всичко е тъй прекрасно.

202. Обичам да се наслаждавам на вечерната прохлада…

Обичам да се наслаждавам на вечерната прохлада след горещия ден, когато очертанията на предметите бавно се разтварят в мрака. Приятно е, когато в този час покрай теб изтрополи колесницата на някой знатен господин и гласовете на слугите отекнат в хладината. Хубаво е дори когато в съвсем обикновена двуместна или едноместна колесница бамбуковите завески са леко вдигнати и излъчват ведрина. А ако отвътре се чуват сладки звуци на бива или на флейта, неволно потръпваш от съжаление, щом колесницата отмине.

Хубаво е, когато в безлунна нощ се возиш в колесница и изведнъж вятърът довее тръпчивия мирис на боровите свещи, запалени отпред.

203. Привечер на четвъртия ден от петия месец…

Привечер на четвъртия ден от петия месец покрай мен мина младеж с червено парадно наметало. Носеше на раменете си снопове свежа трева и изпълни душата ми с очарование.

204. На път към храма Камо забелязах в оризовите поля жени…

На път към храма Камо забелязах в оризовите поля жени, които вместо шапки носеха на главите си широки покривала, подобни на подноси, и пееха. Колкото да се взирах, така и не можах да разбера какво правят — чевръсто се навеждаха, изправяха се, а сетне, кой знае защо, отстъпваха назад.

Както се бях загледала с интерес, изведнъж долових думите от песента им. Представете си! Те си позволяваха да се карат на кукувицата!

Ку-ку, ку-ку! — Престани!

Срама нямаш! Погледни:

с пот се трудим по челата,

дорде пееш в небесата!

Като си помисля само с колко любов са зовели кукувицата в старите времена: „Кукувичке-дружке! Не плачи…“[1]

Не мога да понасям безчувствените хора, които презират Накатада[2] само защото в детството си не е получил достатъчно добро образование, или пък поставят кукувицата по-ниско от славея!

205. На път за храма Хорюджи в Удзумаса в края на осмия месец…

На път за храма Хорюджи в Удзумаса в края на осмия месец видях в полята много хора, които жънеха вече узрелия ориз.

Веднага ми дойдоха наум редове от старо стихотворение:

А сякаш беше вчера,

когато го засяха…[3]

И наистина, струваше ми се, че съвсем неотдавна бях видяла как садят ориз на път за храма Камо.

Но сега в полето имаше само мъже. Те държаха с една ръка налетите класове, а с другата режеха стъблата долу, където бяха още съвсем зелени. Използваха някакъв странен, непознат за мен инструмент и вършеха цялата работа с такава лекота и удоволствие, че неволно ми се прииска да опитам.

Кой знае защо, после селяните най-грижливо нареждаха отрязаните снопи на земята. Всъщност отстрани гледката беше интересна.

 

 

Харесват ми и подредените в редици покриви на малките селски колиби.

206. Към края на деветия месец тръгнах на поклонение…

Към края на деветия месец тръгнах на поклонение в храма Хаседера. По пътя спрях да пренощувам в една малка къщурка и от умората веднага заспах, но среднощ неочаквано се събудих. През прозореца се процеждаше лунната светлина и докосваше с белите си лъчи одеждите на спящите около мен хора…

Преизпълнена с очарованието на този миг, си помислих, че навярно именно така се раждат стиховете.

207. Спомням си как веднъж на път за храма Кийомидзудера…

Спомням си как веднъж на път за храма Кийомидзудера се спрях в подножието на хълма, омаяна от тръпчивия мирис на дима от запалените горски съчки.

208. Няколко стръкчета перуника…

Няколко стръкчета перуника бяха останали увити в дрехите ми след празниците през петия месец… Мина есента и дойде зимата. Веднъж случайно разгърнах пролетните одежди и ги видях — бяха изсъхнали, побелели и изпомачкани. Ала когато доближих едно стръкче до лицето си, с трепет почувствах, че то пази още нежния си мирис.

209. Напоих одеждите си с благоухания…

Напоих одеждите си с благоухания, ала, кой знае защо, не ги облякох. След ден, или пък два, се сетих за тях. Сега те ухаеха много по-чудесно, отколкото ако ги бях облякла веднага.

210. Когато в ясна лунна нощ прекосяваш реката с колесница…

Когато в ясна лунна нощ прекосяваш реката с колесница, воловете разпръскват настрани капчици вода, прозрачни като кристали.

211. Неща, които е добре да са големи

Къщите. Пътните торби с храна. Монасите. Плодовете. Воловете. Боровете. Тушът.

Мъжете с тесни очи изглеждат малко женствени. От друга страна, ако очите им са кръгли като тепсии, внушават страх.

Кръглите огнища. Дивата вишна. Дивите жълти рози. Вишневият цвят.

212. Неща, които е добре да са къси

Конецът, с който трябва да зашиеш набързо нещо. Косите на обикновените жени. Речта на неомъжените девойки. Подставките за свещници.

213. Неща, които подобават на хубавия дом

Коридори с много извивки.

Кръгли възглавнички за седене.

Завески, дълги около четири педи.

Едри прислужващи момичета.

Слуги с приятна външност.

Стаи за охраната.

Подноси — малки и големи.

Масички за сервиране.

Големи метли.

Малки подвижни прегради между стаите.

Дъска за кроене.

Красиво украсени торби за храна.

Чадъри.

Шкафчета с рафтове.

Медни и пръстени кани за саке.

214. Веднъж се бях запътила нанякъде…

Веднъж се бях запътила нанякъде и срещнах напет слуга, който носеше послание, навито на руло. Къде ли отиваше?

Друг път, както си седях вкъщи, забелязах няколко млади стройни девойчета с поизвехтели побелели дрехи и с кални дървени сандали. Носеха нещо увито в бяла хартия — по-голям предмет или може би сандъче с книги — и, кой знае защо, ми се прииска да ги попитам какво носят. Когато наближиха вратата, им извиках, но те изобщо не благоволиха да ми отговорят. Мога да си представя какъв стопанин имат.

215. Много ме дразнят хората, които…

Много ме дразнят хората, които пристигат на официална церемония с вехта и неукрасена колесница. Разбирам, ако ставаше дума за слушане на свещените сутри — скромността би намалила прегрешенията. Ала дори в подобни случаи прекалено износената колесница е доста неугледна и неприятна. Съвсем недопустимо е например да се явяваш в такъв вид на празника Камо. А някои колесници са дори без завески и вместо тях са провесени леки бели кимона.

Аз самата толкова се вълнувам, когато се приготвям да отида някъде! Случва се дори да сложа нови завески и не тръгвам, докато не се убедя, че всичко изглежда добре. Става много неприятно, ако срещна по пътя по-красива колесница!

А тези хора — навярно от нищо не се вълнуват, щом тръгват в такъв недодялан вид на празник!

216. „Някакъв непознат мъж се измъкна призори от женските покои…“

„Някакъв непознат мъж се измъкна призори от женските покои с чадър в ръка“ — разнесе се мълва и се досетих, че става дума за моя посетител. Докривя ми. Вярно, че не беше високопоставена особа, но все пак бе от прилично потекло и не заслужаваше да злословят по негов адрес! Тъкмо си мислех това, когато дойде пратеник с писмо от Нейно Величество и каза: „Заръчаха веднага да отнеса отговор.“ Какво ли може да бъде? Разгърнах го и що да видя — вътре бе нарисуван огромен чадър, така че човекът под него не се виждаше и само една ръка стискаше здраво дръжката. Отдолу пишеше следното:

От онзи миг,

когато слънцето огря

върха на планина Микасаяма…[4]

Нейно Величество следеше и най-малката подробност в нашето поведение, а аз така искрено се надявах да не разбере за тази смутителна случка. Но ето че за беда мълвата бе стигнала набързо и до нея! Почувствах се много смутена, но в същото време бях заинтригувана от необикновеното писмо. Нарисувах на лист хартия проливен дъжд, а отдолу написах следните два реда като завършек на стиховете на Нейно Величество[5]:

Прогизна името ми,

без да падне капка дъжд.

Най-отдолу добавих: „А може би дрехите ми са вече прекалено мокри!“

Сетне разбрах, че Нейно Величество много се смяла, когато разказвала тази история на госпожа Укон.

217. Веднъж, когато Нейно Величество се намираше в двореца на Трета алея…

Веднъж, когато Нейно Величество се намираше в двореца на Трета алея, пристигна паланкин, отрупан с перуники и целебни топки кусудама за празника на петия ден от петия месец. Младите придворни дами и госпожа Микушигедоно закичиха с кусудама малкия принц и малката принцеса.[6]

Отвсякъде заприиждаха пратеници, които доставяха в двореца дарове за празника. Някой донесе и аодзаши — кравайчета от зелена пшеница. Поднесох ги на Нейно Величество върху капака на камъка за туш, като сложих отдолу тънък лист зелена хартия. „Заповядайте този дар «през оградата»!“[7] — обърнах се към нея, а тя откъсна крайчето на хартията и написа отгоре следното стихотворение:

Цветя събират, гонят пеперуди… —

всред веселата глъч

настъпва празничният ден.

И само ти едничка се докосна

до свитото от скръб сърце.

218. Когато бавачката на Нейно Величество — госпожа Таю-но Мьобу — се запъти към провинцията Хьога…

Когато бавачката на Нейно Величество — госпожа Таю-но Мьобу — се запъти към провинцията Хьога („с лице към слънцето“), императрицата я отрупа с дарове, между които имаше и чудесно ветрило. От едната страна бяха нарисувани богати селски къщи, облени от слънчева светлина, а от другата — дворецът зад пелена от пороен дъжд. Отстрани Нейно Величество собственоръчно бе написала следното стихотворение:

Не, недей ме забравя

там, в далечния край,

който слънцето гледа!

В столицата ден след ден

се сипе скръбен дъжд…

Да, наистина Нейно Величество умее да обича! И как можа бавачката да я изостави и да отиде толкова далече!

219. Когато бях на религиозно уединение в храма Кийомидзудера…

Когато бях на религиозно уединение в храма Кийомидзудера, пристигна специален пратеник, който ми донесе послание от Нейно Величество. Върху лист китайска хартия бе написано следното:

Занича слънцето,

камбанен звън ехти

всред планината.

Отмерва ударите на сърцето,

което се стреми към теб.

Отдолу бе добавено: „Колко дълго те няма!“ Не бях си взела хубава хартия, затова написах отговора върху отронен лотосов лист.

220. Пощенски станции

Пощенската станция Нашихара — „поляната с дивите круши“.

Пощенската станция Мочидзуки — „пълнолуние“.

Разказват, че на пощенската станция Яма-но мумая — „планинска станция“ — в миналото са ставали много вълнуващи неща. И сега там често стават интересни случки. Ако ги съберем — няма да им се види краят! Тази пощенска станция наистина вълнува сърцето!

221. Шинтоистки храмове

Храмовете Фуру, Икута.

„Храмът на пътешествията“ Таби-но мияширо.

Суги-но мияширо — „храмът на криптомерията“. Интересно, казват, че криптомерията била свещен знак, че молитвите ще бъдат чути!

Има поверие, че и богът Кото-но мама („по силата на словото“) изпълнявал дума по дума всяка молитва, но ме обгръща тъга, щом си спомня старата песен:

Храм на словото!

Защо ли чу

всяка моя дума! —

Сега самотен бродя

из дебрите на лес от скръб.[8]

Светлият бог Аритоши. Някога, когато Ки-но Цураюки[9] минал покрай храма Аритоши, конят му внезапно заболял, но богът чул молитвите и го изцерил. Колко е благостно всичко това!

Не зная дали е истина или измислица, но разправят, че името Аритоши („проход на мравките“) идва от следната стара история.

Живял някога император, който обичал само младите хора и заповядал да убиват всеки, надхвърлил четиридесет години. Старите хора започнали да се крият в далечните провинции и ни един от тях не останал в столицата. По онова време имало един военачалник — смел и верен, който се ползвал със специалното благоразположение на господаря. Родителите на този военачалник били към седемдесетгодишни и изтръпнали от ужас, когато научили за заповедта на младия император. Верен на синовния си дълг, военачалникът не искал да се раздели с тях и не можел да си представи как ще живее, без да ги вижда поне веднъж на ден. Ето защо той изкопал в двора си дълбока яма, направил в нея землянка и настанил там родителите си. Така можел често да ги посещава, а в двореца казал, че са изчезнали и не ги е виждал.

Да… Какво са му пречели на господаря старите хора, които си стояли затворени вкъщи! Какви жестоки времена!

Бащата на този военачалник трябва да е бил високопоставен благородник, щом синът му получил висок воински чин! Бил мъдър старец с дълбоки познания за живота. Синът също се славел с бистрия си ум и императорът много го ценял.

Не щеш ли, тъкмо по това време императорът на китайската земя намислил да подчини японското царство на волята си и за да изпита мъдростта на японския владетел, решил да му задава трудни загадки.

Веднъж изпратил парче полирана греда, дълго около две педи, и попитал: „Къде са началото и краят на тази греда?“ Въпрос без отговор. Императорът не знаел какво да стори. На военачалника му дожаляло, отишъл при баща си, разказал му за случилото се, а той ето какво го научил да каже: „Вземете гредата и я пуснете отвесно в бурна река напреки течението. Реката сама ще я обърне и ще я понесе във водите си. Тогава я извадете и отбележете предния край.“

Военачалникът се явил пред императора и го посъветвал какво да прави, като се престорил, че сам се е сетил. Взели гредата, отишли на реката, пуснали я, а после я извадили и отбелязали началото й. Когато изпратили отговора, се оказало, че е верен.

Не след дълго китайският император изпратил две змии — били еднакво дълги и си приличали като две капки вода. Искал да му кажат коя от тях е женска и коя мъжка. Отново никой не могъл да измисли отговор. Военачалникът повторно отишъл при баща си за съвет. Ето какво му казал старецът: „Наредете змиите една до друга и ги ударете по опашките с тънка пръчица. Онази, която си помръдне опашката, е женската.“ Сторили така и що да видят — едната змия останала неподвижна, а другата наистина помръднала опашката си. Сложили им обозначение коя каква е и ги изпратили на китайския император.

Минало се доста време. Един ден получили от китайския император малък скъпоценен камък със спираловидно каналче от седем кръга, като в двата края на каналчето имало едва забележими дупчици. „Прокарайте конец през този камък! — поръчал китайският император. — В моята страна с тази задача може да се справи всеки!“

Завайкали се царедворците. Нямало толкова изкусен майстор, който да може да провре конче през едва забележимите дупки! И отново военачалникът отишъл при баща си, разказал му всичко от начало до край, а старецът му дал следния съвет: „Вземете две по-големи мравки и ги завържете с тънко конче, а към него прикрепете друго — малко по-дебело и дълго. Сетне намажете едната дупчица с мед и пуснете мравките през другата, като държите с ръка края на дебелия конец.“

Военачалникът се върнал при господаря и го научил какво да сторят. Веднага щом усетили миризмата на меда, мравките се спуснали по каналчето и набързо излезли през другата дупчица.

Изпратили камъка с вдянатия конец на китайския император, а той казал: „Виждам, че в Страната на изгряващото слънце живее умен народ!“ — и повече не безпокоял японския император.

Възхитен от мъдростта на своя военачалник, императорът го повикал и му рекъл: „Кажи каква награда искаш! Ще ти дам най-висок ранг!“ А военачалникът му отвърнал: „Не желая нито рангове, нито звания. Ще ви помоля само да разрешите да извадя старите си родители от укритието, за да може спокойно да си живеят в столицата!“ — „И само това ли?“ — изумил се императорът. Речено-сторено. Господарят отменил заповедта и настъпила голяма радост, защото всички възрастни хора, които се криели надалече, най-сетне се върнали при децата си. Военачалникът получил висок придворен ранг и станал дори министър.

Разправят, че след смъртта си мъдрият старец се превърнал в бог и веднъж се явил в съня на един богомолец и му казал следното стихотворение:

През каналчето, извито

чак до седем пъти,

тънка нишка аз проврях.

Аритоши — „мравчи проход“ —

оттогава се зова.

222. Негово Величество се настани в двореца на Първа алея…

Негово Величество се настани в двореца на Първа алея, а Нейно Величество — в северните покои. От запад на изток се проточваше дълъг коридор, по който или императорът отиваше при съпругата си, или тя го посещаваше, а най-отпред имаше красив двор, засаден с дървета и заобиколен с жив плет.

На двадесет и втория ден, осветен от лъчите на яркото слънце, Негово Величество засвири на флейта на верандата в западния край на дългия коридор. С него беше и господин военният министър Такато — негов пръв учител по флейта. Когато двамата подхванаха заедно свещената мелодия „Такасаго“, гласовете на флейтите сякаш се сляха и всички изтръпнахме от възторг, който не може да бъде изречен с думи. Господин Такато навремени напътстваше Негово Величество в свиренето и това бе някак особено хубаво. Всички придворни дами се бяхме скупчили зад завеските, за да слушаме по-добре, и забележките на военния министър не раздразниха и не смутиха никого.

В двореца по това време служеше Сукетада — младши секретар по дърводелските работи — който наскоро бе получил шести придворен ранг. Беше доста недодялан и безцеремонен човек и в двореца го бяха нарекли господин „Направо в очите“. Някой дори бе съчинил за него песен:

Груб и недодялан селяндур.

Всъщност — нищо странно!

Та нали е от Овари…

Работата е там, че той по майчина линия бе внук на някой си Канетоки от далечната провинция Овари.

Веднъж, когато Негово Величество си свиреше тихичко на флейта тази песен, случайно бях наблизо и му казах: „Може би ще е по-добре, ако свирите малко по-силно! Инак няма да ви чуе…“, но императорът ми отвърна: „Не бива! Ще го засегна!“ и продължи да свири все така тихо.

Друг път, когато Негово Величество ни посети в северните покои, първо се огледа и като видя, че Сукетада го няма, рече: „Сега вече може да изсвиря песничката!“

223. Понякога се случва хората да се изменят така невероятно…

Понякога се случва хората да се изменят така невероятно, сякаш изведнъж са се преродили в образа на безверник.

Придворна дама от невисок ранг неочаквано става бавачка на престолонаследника. Тутакси занемарява външния си вид — защо ли да мисли за някакви си парадни наметала или шлейфове! Разполага се край постелята на възпитаника си и се търкаля там денем и нощем. Държи се така, като че дворецът е неин роден дом, и постоянно възлага на останалите придворни дами поръчения — вика ги в стаята си да й помагат, изпраща ги насам-натам с различни писма… Прищевките й нямат край.

А как се променя обикновеният чиновник, когато получи придворен ранг! Струва ти се невероятно, че е същият човек, който през миналата зима вървеше най-смирено по време на тържествената церемония, свирейки на кото! Сега се перчи сред младите благородници и неволно се питаш откъде ли е този важен господин. Може би всеки, който получи повишение, се променя, но това едва ли е редно.

224. Веднъж, когато всичко наоколо бе затрупано със сняг…

Веднъж, когато всичко наоколо бе затрупано със сняг и продължаваше да вали, съзрях неколцина млади велможи от четвърти и пети ранг с красиви свежи лица. Бяха наметнали шарени церемониални одежди върху дрехите си за нощния караул, малко измачкани на кръста под кожения колан. Носеха моравочервени парадни панталони, които сякаш пламтяха на фона на белия сняг. Отдолу надничаха пъстрите им одежди в аленочервено или в яркожълто — цвета на дивата роза. Носеха чадъри, но вятърът ги засипваше отстрани със сняг и затова вървяха леко приведени напред. А ботушите и дървените им обувки изглеждаха съвсем бели от полепналия сняг.

225. Една сутрин слугите отвориха вратата към външния коридор много рано…

Една сутрин слугите отвориха вратата към външния коридор много рано и неволно видях следното. По Конната пътека откъм северния дворец се нижеше върволица придворни след нощен караул. Бяха облечени с избелели роби, а парадните им панталони бяха толкова износени, че тук-там се бяха прокъсали и се подаваха долните им дрехи. От време на време спираха и опитваха да се пооправят.

Стана ми доста забавно, че когато минаваха покрай някоя отворена врата, навеждаха високите си шапки и така скриваха лицата си.

226. Хълмове

„Хълмът-лодка“ Фунаока.

Катаока — „едностранен хълм“.

А хълмът Томоока целият е обрасъл с нисък бамбук и изглежда особено хубав.

„Приятелският хълм“ Катараи-но ока.

Хълмът Хитоми — „човешки взор“.

227. Неща, които падат от небето

Сняг. Градушка.

Не обичам лапавицата, но колчем се загледам в дъждовните капки, примесени със снежинки, ми става интересно.

228. Обичам да гледам снега, натрупан върху покривите от кипарис

Обичам да гледам снега, натрупан върху покривите от кипарис. Харесва ми и когато снегът започне да се топи или е навалял едва забележимо. Промъква се в цепнатините между керемидите и те изглеждат някак тъмни и кръгли.

Есенните дъждове и градушката са приятни, когато удрят по дървените покриви.

Скрежът е красив върху тъмните дъски на къщите и в градината.

229. Слънцето

Заник слънце.

Слънчевият диск се претъркулва зад планините и само острите им върхове аленеят, погълнали последните лъчи, а нейде високо в небесата се стеле бледожълтата върволица на облаците. Каква печална хубост!

230. Луната

Предутринната луна.

Каква тъга и прелест излъчва тънкият предутринен месец, изгрял с бледа светлина над източните планини.

231. Звездите

„Шестозвездието“. „Пастирът“.[10] Вечерницата.

Падащите звезди. Интересни са, но щяха да бъдат още по-хубави, ако нямаха толкова дълги опашки.

232. Облаците

Белите облаци.

Огненочервените.

Обичам и черните облаци.

Харесвам дори дъждовните облаци, носени по небето от вятъра.

Приятно ми е да гледам как на разсъмване тъмните облаци постепенно се разтварят в заобикалящата ги белота. Доколкото си спомням, в едно китайско стихотворение за тях се казва: „А сутрин те цвета си губят…“[11]

А колко е красиво, когато някой тънък полупрозрачен облак преплува край ярката луна.

233. Неща, които предизвикват суматоха

Искри от огън.

Ято врани, скупчени върху дървен покрив, да кълват приношенията за боговете.

Тълпата поклонници в храма Кийомидзудера на осемнадесетия ден.

Свечерява се, а свещите в дома още не са запалени. Ако се случи тъкмо тогава да дойдат гости, настъпва голяма бъркотия. А какъв шум се вдига, ако се завърне стопанинът на дома след дълго отсъствие.

Съседният дом се е запалил, но още не е изгорял.

234. Неща, които изглеждат груби

Прическа с вдигната коса на обикновените слугини.

Китайска картина, нарисувана върху опакото на кожен колан.

Маниерите на светия мъдрец.

235. Думи, които звучат грубо

Молитвените слова на жриците, прогонващи злите духове.

Подвикванията на лодкарите.

Виковете на дворцовия караул по време на буря.

Крясъците на борците.

236. Хора, които си придават важен вид

Тригодишните хлапета.

Жените, които се молят за щастието на новородените или помагат при раждането.

Знахарката поръчва първо да й донесат всички необходими неща, натрупва пред себе си копа хартия и започва да я реже с някакъв тъп нож. С такъв нож и един лист е трудно да отрежеш, но тя твърди, че е специален, напряга се и дори криви уста от усилията, които полага. Най-подир успява криво-ляво да нареже назъбени хартиени лентички и да ги прикрепи към бамбуковата пръчка. Сетне започва неистово да повтаря молитви и заклинания и се тресе с цялото тяло. И колко самодоволна изглежда!

Накрая не пропуска да се похвали: „Преди време в еди-кой си дворец се разболя младият господин. Беше съвсем зле, но щом отидох, болестта му в миг се изпари. Всички бяха много доволни и ме възнаградиха с най-богати дарове. Като си помисля само, че преди мен са викали толкова много известни гадатели и знахари, а нищо не е помогнало! Оттогава само мене търсят. Това е голяма чест!“ Отвратително!

Стопанката в дома на някой нископоставен чиновник.

Глупците. Въобразяват си, че са проникнали в дълбините на мъдростта, и дори си позволяват да поучават умните хора.

237. Неща, които преминават в миг край нас

Кораб с разтворени платна.

Годините на човешки живот.

Пролетта, лятото, есента, зимата.

238. Неща, които не забелязваме

Дните, белязани със зловещи поличби.

Постепенното остаряване на майките.

239. Не мога да понасям онези, които не спазват добрия тон в писмата си

Не мога да понасям онези, които не спазват добрия тон в писмата си. Отвратително е, ако зад всеки ред прозира пренебрежение към хората.

Не е редно и в неподходящ момент да изпратиш прекалено любезно писмо на някого, който не заслужава кой знае каква почит.

Неприятно е дори когато подобни неучтиви писма получи някой твой познат, да не говорим как се чувстваш, ако такова послание бъде връчено на теб самата.

По начало липсата на добър тон е осъдителна не само в писмата, но дори при най-обикновен разговор. Не понасям невъзпитаната реч, а още повече се възмущавам, когато с подобен тон говорят за най-високопоставени особи.

Правят ми лошо впечатление и жените, които говорят непочтително за мъжете си.

Ядосвам се и когато някои слуги говорят прекалено учтиво за своите господари: „Негова Светлост благоволява да пребивава еди-къде си“ или „Негова Светлост благоволи да изрече следното“… Достатъчно е само да кажат „пребивава“ или „заръча“!

Понякога ми идва да заявя направо на невъзпитаните господа: „Не е ли малко странно, че употребявате такива неучтиви слова? Защо не се откажете от грубия тон?“, но тогава всички наоколо, а и самият човек, на когото е направена забележка, ще се засмеят неловко.

Не зная, може би съм прекалено взискателна и отстрани изглежда, че се заяждам.

Не понасям, когато някой започне да назовава високопоставените особи с малките им имена. Редно е дори към най-обикновените дами от двореца да се обръщаш с „госпожо“, така ще им доставяш неизмерима радост и ще ти бъдат признателни.

Прието е да се обръщаш към дворцовите сановници по придворните им рангове, в случай че го няма Негово Величество.

Непростимо е по време на разговор в присъствието на императора да казваш „аз“. Звучи като самоизтъкване. Това няма да те направи по-важен. Хората, които спазват добрия тон, съвсем не изглеждат по-незабележими.

240. Ужасно мръсни неща

Гол охлюв.

Метлата, с която е изметен дъсчен селски под.

Лакираните чашки в императорския дворец.

241. Неща, от които те побиват ледени тръпки

Ударите на градушката през нощта.

Крадец, промъкнал се в дома на съседите.

Ако се случи да влезе в собствения ти дом, онемяваш от ужас и нищо не усещаш.

Пожар наблизо.

242. Успокояващи неща

Свещеници и заклинатели, които се молят дружно за твоето оздравяване, когато се чувстваш много зле.

Ласкавите слова, с които те утешава истински близък човек в печален час.

243. След дълги приготовления в дома пристига млад зет, но…

След дълги приготовления в дома пристига млад зет, но скоро изобщо престава да идва. Дали изпитва неудобство, ако се случи да види някъде тъста си?

Ето един случай. В дома на знатен благородник бе приет млад господин, но не се мина и месец, и той престана да посещава жена си. Настъпи голям смут. Всички домашни започнаха да сипят упреци по негов адрес, а вярната бавачка дори го прокле.

Не щеш ли обаче, още през първия месец на следващата година той получи придворен ранг и хората започнаха да си шушукат: „Не е ли доста странно! Скара се с такъв влиятелен дом, а пак успя да получи почести!“ Навярно тези приказки достигнаха и до неговите уши.

Така дойде и шестият месец. В имението на един благородник се събраха знатни господа да слушат „Осемте проповеди“. Там беше и новоизпеченият царедворец-зетят — със свилени парадни панталони и късо черно наметало. Изобщо имаше много наперен вид.

Колесницата му спря тъкмо до изоставената от него дама.

Близките с болка в сърцето следяха равнодушното му поведение, дори съвсем непознатите хора се възмущаваха: „И как може да си седи до нея преспокойно с най-безразличен вид!“

Всъщност мъжете по начало са коравосърдечни същества, неспособни нито да проникнат в женската душа, нито да изпитат състрадание.

244. Най-страшното на този свят е…

Най-страшното на този свят е да знаеш, че хората те мразят. Няма такъв безумец, комуто това би се харесало.

Но навсякъде — и в семейството, и в двореца — едни ги обичат, а други — не. Такъв е животът. Жестоко нещо.

Когато родителите хвалят своите деца, неволно започваш да ги наблюдаваш с интерес, дори да са най-обикновени отрочета, да не говорим за наследниците на знатни родове. Ако се случат наистина мили деца, споделяш възторга на родителите, но често се чудиш какво толкова виждат в тях! Родителската любов понякога е сляпа.

Най-голямото щастие на този свят е да те обичат и родителите ти, и господарите, и всички около теб.

245. От наша, женска гледна точка мъжете са…

От наша, женска гледна точка мъжете са доста странни същества. Понякога имат невероятни прищевки. Срещат се например мъже, които се отказват от най-големи красавици заради някакви грозновати женици.

Младите царедворци от знатен род имат възможност да си изберат най-първите сред първите дворцови хубавици. Случва се понякога избраницата на сърцето им да стои тъй високо, че изглежда направо недостижима. Дори тогава, ако я обича искрено, младият господин трябва да се стреми към нея и да й е предан до смърт.

Често мъжете се влюбват в девойки, които дори не са виждали, а само са слушали за тяхната хубост.

Не мога обаче да оправдая онези господа, които си изгубват ума заради съвършено непривлекателни жени.

Спомням си една очарователна млада дама — и хубава, и с благ нрав, и с красив почерк, и майсторка в поезията. Веднъж изпрати любовно писмо на някакъв господин, а той й отвърна с доста сухо послание и дори не помисли да я посети. Тя така дълбоко страдаше, а той изобщо не се трогна и най-спокойно отиде при друга жена. Всички отстрани се възмутиха, но неговото сърце не трепна.

246. Състраданието най-много краси човека

Състраданието най-много краси човека. Отнася се и за жените, но най-вече — за мъжете.

Когато кажеш някому, изпаднал в беда: „Съчувствам ви“ — или пък споделиш мъката на ближния с думите: „Представям си колко дълбоко страдате“, тези слова радват дори да не идват дълбоко от сърцето. Още по-добре е, ако изразиш загрижеността си пред други хора и те предадат твоето състрадание на пострадалия. Това ще го трогне искрено и за цял живот ще помни човешката ти добрина.

Когато слушаш съчувствени слова от хора, които знаеш, че те обичат и за които си сигурен, че в труден момент ще са до теб, не се вълнуваш много силно. Но колко приятно ти става, ако те посети човек, с когото дотогава само сте си кимали за поздрав.

На пръв поглед не е никак трудно да кажеш някому две-три добри думи, но защо ли хората толкова рядко се сещат за това!

Всъщност малко са онези, които са хем талантливи, хем имат добро сърце. При все че би трябвало да са много повече.

247. Глупаво е да се ядосваш…

Глупаво е да се ядосваш, когато някой злослови по твой адрес. Няма неуязвими хора. Смешно е да се сърдиш, ако някой изтъкне слабостите ти, а в същото време да си позволяваш да осъждаш другите.

Виж, ако някой прекали и това стигне до ушите ти, нормално е да се разсърдиш. Злонамерените клюки са недостойно нещо.

Когато се случи да разнасят човек, който не ти е безразличен, сърцето ти се свива от болка и мълчиш през цялото време. Но ако е страничен човек, трудно можеш да издържиш на изкушението да развеселиш околните с някоя подходящо подхвърлена реплика.

248. Ако откриеш особено красива черта в лицето на някой човек…

Ако откриеш особено красива черта в лицето на някой човек, няма да ти омръзне да му се възхищаваш, колкото и често да го виждаш. Виж, с картините е друго. Любуваш ли им се прекалено дълго, в даден момент ще ти дотегнат. Кой забелязва картините по параваните в собствения си дом?

Да, колко е интересно човешкото лице!

Всъщност дори в най-непривлекателните вещи можем да открием нещо хубаво. Но за съжаление понякога и в красивото намираме недостатъци.

249. Старомодните господа доста се затрудняват…

Старомодните господа доста се затрудняват, когато трябва да обуят парадните панталони сашинуки. Събират панталоните напред и първом нагласят шлейфа, като оставят дългия пояс да виси. Чак след като сложат горното одеяние, протягат ръце да вземат пояса. В тази поза увиват пояса около кръста си и отстрани приличат на омотани във въжета маймуни, които се люлеят.

Не ми се вярва, че ще успеят да се стегнат, ако им се наложи да бързат.

250. В лунна вечер към средата на десетия месец…

В лунна вечер към средата на десетия месец петнадесет-шестнадесет придворни дами излязоха да се поразходят и да се полюбуват на ясната месечина. Всички бяха загърнати небрежно с моравочервени дрехи с подвити краища, само госпожа Чунагон-но Кими носеше грижливо пристегната аленочервена роба и дългите й коси се спускаха отпред. Младите дами веднага й измислиха име — „Господарката на куклите“, и тайничко й се присмиваха, ала тя сякаш нищо не забелязваше.

Бележки

[1] Стихотворение от антологията „Маниошу“.

Този епизод е много интересен, защото показва, че въпреки изключително ограничения в социално отношение характер на хейанската литература, успоредно с произведенията на аристократите се е развивало и устното народно творчество, образци, от което са успявали да се промъкнат от време на време и в творбите на придворните.

[2] „Уцубо-моногатари“ — известно повествование от края на X век. Единият от главните герои — Накатада — израства в гората, където е принуден да се крие заедно с майка си заради интригите на зли хора, изгонили ги от родния дом. Описан е като любещ син, който се грижи за своята майка и с това така трогва мечките, че те им преотстъпват своето жилище — хралупа в огромно дърво (на яп. „уцубо“). След дълги перипетии бащата окрива жена си и сина си и ги прибира вкъщи.

Въпреки трудните условия, в които е израсъл, Накатада става великолепен музикант и веднъж, по време на любуването на алените листа на клена, успява да спечели с майсторството си ръката на принцесата.

Неговият съперник Судзуши също е добър музикант — успява да развълнува дори небесните феи със своето изпълнение.

[3] Стихотворение от IV свитък на поетичната антология „Кокиншу“.

А сякаш беше вчера,

когато го засяха…

Виж — есенният вятър

полюшва класовете

на избуелия ориз!

[4] Игра на думи с името на планината Микасаяма, което в буквален превод означава „планина на трите чадъра“.

[5] Очевидно подобно завършване на стихотворението е било вече доста разпространена практика по времето на Сей Шонагон, като по-късно се обособява в отделен поетичен вид „ренга“ — „нанизани стихове“ по асоциация.

[6] Принцеса Осако е била тогава шестгодишна, а принц Ацуясу — на две годинки.

[7] Намек за стихотворение от антологията „Кокинрокуджо“:

През оградата

към свежите треви

жребче опъва всуе шия…

Едва ли някога

с любов ще те докосна!

[8] Стихотворение от XIX свитък на поетичната антология „Кокиншу“.

[9] Ки-но Цураюки (859–945 г.) — изтъкнат поет, автор на знаменития предговор към поетичната антология „Кокиншу“. Автор е и на „Дневник на пътешествието от Тоса“ („Тоса никки“), с което поставя началото на един от най-своеобразните жанрове в старата японска литература — жанра на лирическите дневници.

[10] Звездата Алтаир.

[11] Изследователите не са единодушни относно източника на този цитат. Професор Хагитани например смята, че е от стихотворение на Бо Дзюи, но има и много други мнения.