Сей Шонагон
Записки под възглавката (3)

101. Веднъж един слуга ми донесе сливова клонка…

Веднъж един слуга ми донесе сливова клонка от някакъв велможа и ми предаде неговите думи: „Какво ще кажете за това?“ „Отдавна се орони сливовият цвят…“^[1] — бе моят отговор и скоро всички велможи започнаха да декламират това китайско стихотворение край Черната порта на императорския дворец.

Така и Негово Величество разбра за случилото се и ме похвали: „Да, нейният отговор е далеч по-подходящ от каквото и да било японско стихотворение! Блестящо наистина!“

102. През последния ден на втория месец…

През последния ден на втория месец духаше силен вятър и от мрачното облачно небе се сипеше ситен снежец. По едно време някой похлопа на Черната порта и аз се приближих до щорите, за да разбера какво иска. „Нося ви послание от императорския съветник Кинто“ — почтително обясни пратеникът и ми подаде писмото.

Вътре имаше два реда:

Неясен скришен полъх

на идващата пролет.

„Колко удачно е почувствал същината на днешното небе!“ — възхитих се и се зачудих какво да отговоря.

„В компанията на кои господа пребивава Негова Светлост?“ — поинтересувах се и пратеникът отвърна: еди-кой си и еди-кой си. Все отбрани особи! Как да отговоря най-достойно, за да не се посрамя? Развълнувах се и понечих да подиря помощ от Нейно Величество, ала тя за съжаление точно през това време си почиваше.

„Ако обичате, по-бързо“ — суетеше се пратеникът. Нямаше какво да правя. „Ще бъде ужасно, ако на всичко отгоре се забавя! Да става каквото ще!“ — реших и написах следните три начални строфи:

В студеното небе —

безброй снежинки бели.

Ах, може би е вишнев цвят?

Какво ли ще кажат? Не можех да си намеря място от безпокойство. С нарастващо вълнение очаквах да чуя преценката на достопочтените господа, като дори си мислех, че ако е неблагоприятна, по-добре ще е да не я зная.

Оказа се, че сред присъстващите бил и гвардейският капитан от средния дворец (по онова време — началник на левия отряд на вътрешната гвардия), който ми съобщи следното:

„Когато се получи вашият отговор, господин Тошиката — императорският съветник — заяви: «Тази дама заслужава да получи най-висок сан в императорската свита!»“

103. Нещата, на които не им се вижда краят

Да навиваш дълъг шнур за наметалото с къси ръкави хампи.

Дългият път до Мичиноку, когато едва си стигнал до „хълма на срещите“ Аусака.

Времето, което трябва да измине, за да стане малкото бебе зрял човек.

104. Масахиро станал за присмех на всички

Масахиро станал за присмех на всички. Представям си как се чувстват родителите му, колчем чуят това! Когато в свитата му се появи по-приличен слуга, все ще се намери някой да го дръпне настрани и да го попита: „Как можеш да служиш на такъв господин?“

Вярно е, че в дома на Масахиро има големи майстори по одеждите и той винаги се явява с изискани дрехи — и добре ушити, и в подходящо съчетани цветове. Ала когато го видят така нагласен, околните казват само: „Колко жалко, че някой по-достоен господин не носи тези дрехи!“

Всички му се присмиват, защото никак не умее да се изразява. Веднъж например след нощна стража край покоите на Нейно Величество той повикал двамина слуги и им заръчал: „Вие двамата ще занесете дрехите ми от дежурството у дома!“ — „Но защо двамата? И един стига!“ — опитали се да възразят слугите, но Масахиро се разсърдил: „Какви ги приказвате! Може ли един човек да отнесе две неща? Все едно да се опиташ да налееш два литра в еднолитрова кана!“ Не разбрали какво иска да каже и прихнали да се смеят.

Или друг случай. Някакъв пратеник донесъл послание и го помолил да побърза с отговора, а той се развикал: „Какво си се разбързал, защо вдигаш шум! Да не би да ти загаря бобът на печката! По дяволите! Къде са се дянали хартията и тушът? Кой ги е отмъкнал? Разбирам да ставаше дума за храна или за пиене! Всеки би се полакомил…“ Както винаги, околните избухнали в смях.

Веднъж поръчали на Масахиро да отнесе писмо от императорския дворец на болната ексимператрица. Когато се върнал, го попитали кои господа са били при ексимператрицата. Той назовал няколко имена и спрял. „Добре де. А кои още бяха дошли?“ — отново го запитали, а той отвърнал: „Ами бяха дошли и онези, които си отидоха!“ Така за сетен път станал за посмешище.

Веднъж, когато бях сама, Масахиро дойде при мен и рече: „Имам да ви разказвам много интересни работи! Чух нещо, което искам да споделя първо с вас!“ — „За какво става дума?“ — попитах и се приближих към завеската. „Ами представяте ли си, един господин, вместо да каже «моето тяло», рече «петте ми части^[2]»“ — обясни възбудено Масахиро.

Божичко! Какъв недодялан смешник!

Друг път, през нощта, когато определяха дворцовите рангове, Масахиро трябваше да напълни лампите с масло. Без да гледа, стъпи на килимчето под една голяма подставка, което беше току-що омаслено, и кракът му залепна. Той обаче тръгна най-невъзмутимо, като повлече след себе си тежката подставка и вдигна такъв шум, сякаш имаше земетресение.

Спомням си още една случка. Намъкнал се в гостната по обед, преди още старшите царедворци да са заели местата си, грабнал от трапезата купичка с боб, скрил се зад завеската и започнал лакомо да яде. Не щеш ли, някой го забелязал, дръпнал завеската и всички видели как лапа боб в ъгъла. Голям смях паднал!

105. Неприятни гледки

Изкривен шев на дреха.

Изкривена яка на кимоно.

Жена, която излиза с дете на гърба пред гостите.

Будистки монах, който извършва шинтоисткия обред на пречистването с книжна заклинателна шапка на глава. Каква отвратителна гледка — мургава и грозна девойка си почива в горещите следобедни часове посред лято с някакъв космат и кльощав мъж! Не стига, че са грозни, ами си позволяват да дремят през деня и отблъскват с вида си хората! Открай време е прието да се спи нощем, когато лицата не се виждат. Тъкмо това трябва да правят грозните, без ни най-малко да се смущават. А сутрин е редно да стават съвсем рано, преди да се е съмнало, и набързо да се стегнат.

Чаровната хубавица изглежда още по-привлекателна, когато се събуди от следобеден сън, но горката грозница! Лицето й е подуто, отпуснато и неприятно лъщи… Представете си двама такива мъж и жена да се видят изведнъж след летен дневен сън! Така ще се отвратят един от друг, че ще пожелаят да умрат начаса!

Неприятна гледка представляват и мургавите слаби господа, облечени в дрехи от сурова коприна.

106. Неща, които е трудно да изкажеш на глас

Словата на някоя високопоставена особа, написани в писмо, което си захванала да четеш пред всички от начало до край.

Трудно е да изкажеш своята благодарност пред човек, който те е зачел с подарък, но чието високо положение силно те смущава.

Не знаеш какво да отговориш на родното си чедо, което смяташ за съвсем малко, а то те разпитва като възрастен.

107. Заслони

„Заслонът на срещите“ Аусака.

Заслоните Сума, Судзука, Кукита.

Заслонът Ширакава — „бяла река“.

Заслонът Коромо — „одеяние“.

Заслонът Тадагое — „Върви направо!“, и заслонът Хабакари — „нерешителност“. И дума не може да става за сравнение между тях.

Заслонът Йокохашири — „прекосявам тичешком“, заслонът Кийоми — „ясен взор“, заслонът Мируме — „виждащи очи“.

Заслонът Йошийоши — „Добре де! Така да бъде!“. Много ми се иска да разбера кой какво ли е премислил. Май този същият заслон се наричаше Накосо — „Не идвай!“. Би било тъжно, ако се отнасяше за „заслона на срещите“ Аусака.

108. Гори

Гората Укита — „плуващо поле“. Гората Уеки — „посадени дървета“. Гората Ивасе — „скален поток“ Гората Тачикики — „стои и се ослушва“.

109. Равнини

Равнината Ашита — „утре“.

Равнината Авадзу — „Няма да се срещнем!“.

„Равнината с нискораслия бамбук“ Шинохара.

„Равнината с есенните храсти“ Хагихара.

Равнината Соно — „цъфтяща градина“.

110. Към края на четвъртия месец…

Към края на четвъртия месец на връщане от поклонничество в храма на богиня Каннон в Хацусе трябваше да преминем през известния брод Йодо. Натоварихме колесницата на сала и поехме през реката. Наоколо цъфтяха перуники.

Поръчах на слугите да ми откъснат няколко стръка. Странно, отстрани стеблата изглеждат възкъси, а всъщност са невероятно дълги! Покрай нас минаваха лодки, натоварени с водни лилии, и си спомних старата песен: „В Такасе, край реката Йодо, събират водни лилии…“^[3]

Бе третият ден от петия месец и младите момчета беряха перуники за наближаващия празник — на главите си носеха малки шапки, а краищата на робите им бяха вдигнати над коленете. Напомняха стара картина.

111. Неща, които звучат особено

Тракането на колесницата през първия ден от първия месец.

Песните на птиците през този ден.

Задавената кашлица в зори.

Гласовете на музикалните инструменти.

112. Неща, които изглеждат по-зле на картина, отколкото в действителност

Карамфилите. Перуниките. Вишневият цвят. Лицата на мъжете и жените, възпети в старите повествования.

113. Неща, които в действителност изглеждат по-зле, отколкото на картина

Пиниите. Есенните поля. Планинските селища. Пътеките в планината.

114. Добре е през зимата…

Добре е през зимата да е леденостудено, а през лятото — задъхано жежко.

115. Неща, белязани с печално очарование

Синовната почит към остарелите родители.

Млад човек от добро семейство се уединява от мирската суета в храма на планината Митаке. Всяка сутрин най-благочестиво се моли проснат върху пода, като удря чело при всеки поклон.

116. Когато през първия месец се уединявам в някой храм…

Когато през първия месец се уединявам в някой храм, обичам да е мразовито и дори да има сняг. Ако се случи времето да е дъждовно, ми става неприятно.

Една година отидох на поклонение в храма Кийомидзудера. Спряхме колесницата пред стълбата, покрита с гладки дъски, за да изчакаме, докато приготвят стаите ни. Младите монаси, облечени съвсем леко и обути със специални дървени сандали, сновяха чевръсто нагоре-надолу по стълбата и разбъркано повтаряха ту слова от сутрите, ту стихове от „Свещеното хранилище“^[4]. Ясно почувствах, че съм в храм!

Когато после тръгнахме по стълбата, видяхме, че е толкова хлъзгаво и опасно, че ако не се държим за перилата, ще паднем. Интересно, а монасите се придвижваха така, сякаш се разхождат по равна веранда!

„Заповядайте! Вашите стаи са вече готови!“ — покани ни един монах, подаде ни обувки, които да нахлузим върху своите, и ни помогна да слезем от колесницата. Сред другите поклонници имаше някои, които бяха вдигнали краищата на дрехите си, но се срещаха и дами в най-тържествено одеяние — с китайски наметала и шлейфове. Всички носеха кожени обувки — по-отворени или по-високи — и плавно се плъзгаха по коридорите, което ми напомни за двореца.

Придружаваха ни неколцина верни прислужници и млади монаси, които постоянно ни предупреждаваха: „Внимавайте! Тук стълбата върви надолу! А тук — нагоре!“

Някакви хора вървяха току зад нас, като навремени се опитваха да ни изпреварят. „По-внимателно! Не виждате ли, че отпред има знатни дами! Спазвайте благоприличие!“ — подвикваха им нашите придружители. Едни се вслушваха и с почтителен поклон се отдръпваха назад, а други изобщо не обръщаха внимание и неудържимо бързаха напред, да лицезрят първи лика на Буда.

За да стигнем до стаите, трябваше да минем край редиците от богомолци. Това ме смути. Ала когато най-сетне влязох вътре и хвърлих взор към светото място през „кучешката преграда“^[5], душата ми се преизпълни с трепетно благоговение и дълбоки религиозни чувства. Не можех да се начудя как съм могла толкова дълго време да прекарам далеч от храма!

Целият храм грееше от запалените свещи на богомолците. Яркото зарево на пламъците лудо играеше и сякаш отразяваше свещения блясък на многоликата богиня на милосърдието Каннон. Един след друг монасите скланяха глави пред молебствената площадка и четяха прошенията на простосмъртните. Многобройните гласове се сливаха в тържествен тътен и не можех да разбера кой какво говори, ала навремени до ушите ми достигаха откъслечни думи: „Хиляда свещи от Негово Превъзходителство…“

Оправих краищата на пояса си и коленичих за молитва. В този миг дойде един монах и ми донесе анасонова клонка, от която струеше свещено благоухание. Каква трогателна грижа!

После влезе друг монах, който ми каза, че най-старателно е изредил пред Буда всичките ми прошения, и ме попита колко време възнамерявам да остана в храма. Накрая ми съобщи кои дами и господа са дошли на поклонение в храма.

Тъкмо се оттегли, и слугите донесоха мангал, различни угощения, кофа с вода за умиване и легенче без дръжки. „А вие заповядайте оттатък, за да си починете!“ — поканиха дамите от моята свита и те една подир друга се отправиха към определената за тях стая.

Камбанен звън възвести началото на службата и аз с тръпнеща радост си помислих, че камбаните бият и за мен.

В съседното помещение някакъв почтен на вид господин през цялото време неистово се молеше, без да си отдъхне нито за миг. Отначало помислих, че се старае, защото знае, че го слушат, но той продължи да нарежда молитвени слова през цялата нощ и сърцето ми се преизпълни с възхищение от всеотдайното му прилежание. Понякога прекъсваше молитвите и започваше да чете свещените сутри, ала с толкова тих глас, че неволно ми се прииска да говори по-високо, за да чуя всяка дума. За миг спря, издуха носа си, но много деликатно и благовъзпитано, а сетне отново продължи. „За какво ли се моли?“ — помислих си и най-искрено пожелах молитвите му да бъдат чути.

Обикновено дните в храма преминават съвсем спокойно и тихо. Момчетата и момичетата от прислугата се прибират в стаите си или отиват в монашеските килии и става пусто. Нищо не нарушава благостната тишина, освен потракването на мидите^[6]. От време на време се случва да пристигне нечий пратеник с изящно сгънато писмо и дарове за храма и ясният му глас отеква сред високите околни хълмове. Понякога камбаните започват да бият все по-силно и по-силно и с интерес си мислиш коя ли знатна особа е поръчала молитви. А когато монасите съобщят името и добавят, че госпожата е трудна и скоро ще ражда, се преизпълваш с най-искрено състрадание и започваш сама да редиш молитвени слова.

Ала така е през останалото време от годината, а през първия месец е многолюдно — един след друг прииждат богомолците със своите прошения и неволно се отвличаш от собствените си бдения.

Една вечер седях замислена и се вслушвах в гласовете на здрача, когато чух, че пристига нова група поклонници. Младите монаси чевръсто донесоха паравани и рогозки, за да направят място за новодошлите край „кучешките преградки“. Възхитих се от лекотата, с която пренасяха тежките на вид вещи — навярно бяха привикнали. Миг след това в коридора се разнесе благородно шумолене на коприна — друга група поклонници напускаха храма. Бяха достопочтени възрастни дами. Една рече спокойно: „Бъдете внимателни с огъня! Не е съвсем безопасно!“ С тях имаше и някакво момченце, около седемгодишно, което важно даваше нареждания на прислугата. Какво мило и очарователно дете! Водеха и едно съвсем малко хлапе, към тригодишно, което сънено кашляше. Така ми се прииска някой да изрече на глас името на бавачката му, за да разбера кои са тези хора!

Службата продължи през цялата нощ, бе шумно и не можах да заспя. Задрямах чак призори след последните молебствия, ала изведнъж се разнесоха грубите гласове на монасите, които известиха, че започва службата, посветена на храмовото божество. В словата им не се чувстваше никаква тържественост. Отворих очи и се заслушах. Навярно бяха странстващи монаси, приютили се временно в храма. Все пак старанието им бе вълнуващо.

Спомням си, че по това време в храма се намираше и един млад благородник, който не прекарваше нощите си в религиозни бдения, но затова пък най-усърдно се молеше през деня. Бе облечен в сиво-сини парадни панталони и многокатова бяла роба. Придружаваха го неколцина изискани младежи, добре облечени, които най-почтително го обслужваха. Знатният юноша бе скрит от околните с параван и успявах да го зърна само когато падаше ничком в дълбок поклон пред Буда.

Когато виждам непознати хора в храмовете, ми се иска да разбера кои са, а колчем се случи някой приятел, изпитвам дълбока радост от срещата.

Младите господа понякога, вместо да гледат светото място, все ги тегли към женските стаи. Задирят храмовите слугини, приказват им най-различни неща, но все пак мисля, че това не е светотатство.

Към края на втория или началото на третия месец, когато бяха нацъфтели вишните, отново посетих храма. По същото време пристигнаха и двама-трима красиви млади благородници, облечени с наметала в „цветовете на вишната“ и роби в бледозелен върбов цвят. Връзките на парадните им панталони бяха грижливо завързани и прибрани, което им придаваше спретнат вид. Носеха красиво избродирани пътни торби. Малките момчета от свитата бяха облечени с богато нашарени разноцветни одеяния и парадни наметала — аленочервени или тревистозелени. Възхити ме и един строен юноша, който носеше вишнева клонка и удари гонга пред храмовата порта.

Изведнъж съзрях свой познат, но на него навярно и през ум не му минаваше, че по това време мога да бъда в храма, затова мина покрай мен, без дори да ме забележи. Кой знае защо, се натъжих и ми се прииска да му кажа, че съм тук, ала нямаше пред кого да излея желанието си.

Когато отивате на поклонение или пък посещавате някое непознато място, не бива да взимате със себе си само прислугата. Трябва непременно да поканите човек от своя кръг, с когото можете да поговорите за най-различни неща и да споделите внезапните трепети на сърцето.

Вярно е, че и сред прислугата се срещат умни дами, с които можеш да поприказваш, но вече така си свикнала с тях, че отнапред знаеш какво ще кажат.

Господата навярно също мислят така и затова винаги тръгват на път с неколцина приятели.

117. Отвратителни неща

Знатен господин, който сам-самичък наблюдава от колесницата си тържествата по време на празника Камо. Има ли сърце? Да беше поканил младежи, които изгарят от желание да погледат празника! Дори да не са от най-висок произход! Но не! Зад прозрачните завески самотно се чернее неговият силует и той наднича печално през пролуката към всеобщото веселие. Подобни господа ме отблъскват с оскъдната си душевност.

Мразя да вали дъжд, когато съм тръгнала да разгледам нещо или отивам на поклонение в някой храм.

Неприятно е случайно да чуеш как някой слуга се оплаква: „Тя изобщо не ме обича! Сега неин любимец е еди-кой си!“

Човек, към когото не изпитваш особено добри чувства, се заема да изясни причините за това и от накърнено самолюбие започва да бълва хули по твой адрес с благовъзпитан израз на лицето.

118. Неща, които предизвикват жалост

Посред лято едва-едва се влачи омърляна колесница, теглена от изпосталели волове.

Колесница, покрита с рогозки в ясен ден без капчица дъжд.

Бедна, опърпана женица мъкне на гръб детето си в мразовит или пък горещ ден.

Застарял просяк.

Схлупена колиба с тъмен и мръсен дъсчен покрив, прогизнал от дъжд.

Слуга, кретащ на дребно конче пред колесницата на господаря в мокър дъждовен ден. През зимата е горе-долу поносимо, но как изглежда през лятото, когато тънките му износени дрешки залепнат за тялото!

119. Неща, които внушават усещане за горещина

Подплатеното наметало на началника на телохранителите.

Будистко расо, ушито от безброй парченца плат.

Гвардейски лейтенант на пост в двореца по време на летните празници.

Въздебел космат човек.

Високопоставен будистки свещеник, който извършва религиозна служба по пладне през шестия или седмия месец.

120. Срамни неща

Тъмните дебри на мъжкото сърце.

Монах, който се буди нощем.

Крадец се промъква в нечий дом и се укрива на потайно място. В същото време, без нищо да подозира, в тъмната стая влиза друг човек и под защитното покривало на мрака грабва някаква вещ и набързо я мушва в ръкава си. Крадецът навярно се забавлява, че е попаднал на сродна душа.

А колко срамни неща може да чуе монахът по време на нощно бдение в двореца^[7], ако спи леко! В съседната стая младите дами до късно се присмиват на различни хора, злословят, очернят ги, а монаха навярно сън не го хваща от срам. „Стига вече! Защо вдигате шум!“ — ще смъмри немирните девойки някоя по-опитна придворна дама, но без полза. Те продължават да дърдорят до изнемога, докато най-сетне не заспят така, както седят. Горкият монах! Как ли се чувства и какви ли тежки мисли бушуват в главата му!

Срамно е мъж, който не питае чувства към някоя дама и дори се дразни при мисълта за нея, да й нашепва приятни и мили слова, когато са заедно, и да поражда в сърцето й надежда. Ако на всичко отгоре този мъж има в обществото слава на душевен и ласкав, дамата нито за миг не ще се усъмни в дълбочината на неговите чувства. Ала той я мами не само в душата си, но и със словата си: обсипва я с хули пред другите дами, а пред нея говори зле за съперничките й. А тя, горката, нищо не подозира и като го слуша как изрежда чуждите женски недостатъци, злощастно се залъгва, че е единствена в сърцето му. Ето защо тя не бива да се срамува, ако срещне човек, който истински я цени, и заради него се откаже от предишния си възлюбен.

Жените тежко и болезнено преживяват раздялата с любимия. „О, боже, има ли той сърце!“ — горчиво страдат, когато са захвърлени. А често същите тези мъже осъждат себеподобните, без да си дават сметка за собствената жестокост!

А има и още по-страшни неща. Сближи се някой господин с безпомощна и беззащитна придворна дама, направи й дете, а сетне я изостави, сякаш нищо не се е случило.

121. Обезценени неща

Голяма лодка, изхвърлена на брега по време на отлива.

Вековно дърво, прекършено от бурята, със стърчащи към небето корени.

Нископоставен господин, който хока слугата си.

Съпруга негодува срещу мъжа си заради дреболия и решава да му даде урок, като избяга от дома и се скрие някъде. Тайно се надява, че той ще вдигне шум и ще хукне да я търси, ала — уви! — мъжът не обръща ни най-малко внимание на случилото се. Не може вечно да се скита из чуждите къщи и един ден сама се връща у дома.

122. Будистките молитвословия…

Будистките молитвословия се възнасят най-тържествено в храмовете на Нара. Когато слушам „истинските слова“^[8] към Буда, сърцето ми благоговейно тръпне.

123. Несполучливи неща

Търсиш едного, но вместо него се появява друг, който мисли, че идваш заради него. Колко неудобно, ако носиш и подарък.

Говориш лошо за някого, но не влагаш умисъл, а детето ти запомня всичко и следващия път го повтаря в негово присъствие.

Близък човек споделя с теб голямата си мъка и горчиво ридае, а ти не можеш да пророниш нито сълза, макар че най-искрено му съчувстваш. Слушаш с печален израз и полагаш неимоверни усилия да се разплачеш, но нищо не излиза.

Странно, а друг път не можеш да спреш сълзите си, когато някой с грейнало лице споделя радостта си.

124. Веднъж наблюдавах как Негово Величество…

Веднъж наблюдавах как Негово Величество на връщане от поклонение в храма на бог Хачиман в Ивашимидзу заповяда да спрат паланкина пред дома на майка му, ексимператрицата, и да съобщят за неговото посещение. Бях силно развълнувана от дълбоката му синовна почит и дори се разплаках от възхищение. Сълзите размазаха грима ми и кой знае на какво съм заприличала!

Колко величествено изглеждаше императорският съветник Таданобу, когато се отправи към покоите на ексимператрицата, за да изпълни височайшето поръчение. Той се понесе на коня по Втора алея, съпровождан от четирима телохранители и неколцина добре облечени снажни бързоходци. Щом се приближи до нейните покои, слезе от коня и застана до бамбуковите щори. Получил ответното послание от Нейна Светлост, той пое обратно, спря до паланкина на императора и тържествено му докладва за изпълненото поръчение. Представям си радостта на майката при тази гледка.

Не можах да сдържа вълнението си и се разплаках за учудване на околните.

Всяка майка се радва на успехите на своя син, а когато той достигне върха — навярно щастието й няма граници!

125. Веднъж случайно разбрахме…

Веднъж случайно разбрахме, че Негово Високоблагородие канцлерът ще напусне двореца през Черната порта, и всички дами се събрахме в коридора, за да го погледаме. Когато мина покрай нас, той весело подхвърли: „Ах, какъв букет от хубавици! Кой знае как ви отблъсква с вида си старият грозен човек!“

Дамите, които бяха най-близко до вратата, повдигнаха бамбуковите щори и в отвора на широките им ръкави заиграха най-чудни цветове. Старши придворният съветник Коречика помогна на баща си да се обуе. С великолепната си осанка той изпълваше целия коридор, а краят на наметалото му се стелеше внушително зад него. „Колко е благословен канцлерът! — помислих си. — Такъв благороден човек като Коречика му подава обувките!“

Всички знатни царедворци, начело със старши придворния съветник Яманои и останалите чеда на канцлера, бяха коленичели на двора — от двореца Фуджицубо чак до парадния вход на двореца Токаден — и черните им наметала се сливаха в една вълна.

Негово Високоблагородие канцлерът изглеждаше толкова изискан! За миг се спря да оправи меча си и отново тръгна.

Изведнъж забелязах, че брат му — Негова Светлост господин Мичинага — стои изправен пред двореца Сейрюден. Помислих, че той няма да отдаде необходимите почести на канцлера, но в следващия миг Мичинага най-уважително коленичи. Всичко бе толкова великолепно! Каква честита особа е Негово Високоблагородие! Колко ли праведни деяния е извършил през предишния си живот!

През цялото това време госпожа Чунагон съблюдаваше отрешение и редеше молебствени слова. „Подай ми броеницата си! — помолих. — Може би чрез дълбока религиозна благочестивост и аз някой ден ще бъда възнаградена с почести като Негово Високоблагородие!“ Всички дами се засмяха, но дълбоко в душата си аз не се шегувах.

Когато разказахме на Нейно Величество за случилото се, тя рече: „Далеч по-благостно е да станеш Буда!“ За сетен път бях покорена от нейните достойнства.

И тогава, и по-сетне често изразявах пред Нейно Величество възторга си от господин Мичинага, но тя винаги ми отвръщаше с усмивка: „Зная, че е твой любимец!“ Да можеше да го види после, на върха на славата му, навярно би ме разбрала.^[9]

126. Спомням си, беше през деветия месец…

Спомням си, беше през деветия месец… Цяла нощ валя дъжд, а на заранта изведнъж спря и изплува лъчистото слънце, но по тревичките и цветята в двора все още тежаха едри капки роса. Живият плет и бамбуковата ограда бяха забулени с тънки паяжинки, прокъсали се тук-там, и от тях се стичаха последните дъждовни капки, искрящи като бисери.

Омаяна от хубостта на утрото, гледах в захлас.

А когато слънцето се вдигна високо, капките роса започнаха да се ронят от есенните храсти хаги и клонките гъвкаво се извиваха ту надолу, ту нагоре, сякаш до тях се докосваше човешка ръка.

Може би няма да разберете моето възхищение, но бе наистина красиво.

127. За празника на седмия ден от първия месец…

За празника на седмия ден от първия месец още от предната сутрин в двореца заприиждаха хора, които носеха стръкчета трева^[10]. Вдигна се голяма олелия. Забелязах, че някакви деца държаха в ръцете си съвсем непознати тревички, и ги попитах: „Кажете ми, какво е това?“ Децата замълчаха за миг, а сетне отвърнаха: „Ами викат й миминагуса — «трева без уши»!“ Отговорът им ме развесели и казах: „Доста сполучливо име! Изглежда, тази трева и да чуе нещо, никога не се издава!“ Децата бяха донесли и стръкчета хризантеми, които „чуват“^[11], и това ме осени да съчиня следното стихотворение:

Викаш, дърпаш, но не чува!

Та нали е „без уши“!

Мъчно ми е, ала виж —

сред безбройните треви

някой все пак „слуша“!

Искаше ми се да го кажа на децата, но реших, че са още малки и нищо няма да разберат.

128. Някъде през втория месец в императорския дворец…

Някъде през втория месец в императорския дворец провеждат така наречената „проверка“.^[12] Не ми е ясно точно какви церемонии се извършват, но май закачат по стените изображения на Конфуций, поднасят на императора и императрицата някакви „свещени угощения“ в прости глинени купи.

Спомням си, през тези дни един дворцов служител ми донесе подарък от господин Юкинари, увит в бяла хартия и прикачен към цъфнала сливова клонка, в което за сетен път пролича изисканият му вкус. Помислих, че е картина, ала когато го разгърнах, видях, че вътре бяха наредени грижливо някакви сладкиши. Имаше и писмо, написано в най-официален канцеларски стил:

„Поднасям пакет сладкиши.

Най-учтиво поднасям приложения пакет със сладкиши, съгласно установената практика, на горепосочената госпожа Сей Шонагон — младши придворен съветник.“

Отдолу следваше датата и подпис:

„Мимана-но Нариюки“^[13].

По-нататък с красив почерк бе добавено: „Бих искал лично да ви поднеса този подарък, но се страхувам, че през деня не изглеждам достатъчно добре.“

Показах писмото и подаръка на Нейно Величество, а тя каза: „Колко красиво пише! И какво интересно хрумване!“ „Но какво да отговоря? И трябва ли, когато получаваш от някого сладкиши, да възнаградиш пратеника? Кого бих могла да попитам?“ — попитах смутено, а Нейно Величество предложи: „Преди малко ми се стори, че чух гласа на Коренака. Защо не се посъветваш с него?“

Казах на слугите да повикат Коренака, защото искам да говоря с него, и след малко той дойде, облечен в парадно одеяние. „Не е нищо официално! — побързах да му обясня. — Викам ви по личен въпрос. Кажете ми — ако някой младши придворен съветник получи пакет със сладкиши, трябва ли да възнагради човека, който го е донесъл?“ — „О, не! Няма нужда! Взимате пакета и изяждате сладкишите. Това е всичко. Но защо ме питате? Да не би някой високопоставен царедворец да ви е изпратил подобно нещо?“ — „Но моля ви! Какво говорите!“ — побързах да възразя.

След това върху тънък лист яркочервена хартия написах отговор на Юкинари: „Човекът, който не желае сам да донесе студените сладкиши, навярно има ледено сърце!“ Закачих посланието на цъфнала сливова клонка и го изпратих.

Не след дълго се появи самият Юкинари и се провикна:

„Вашият покорен слуга се явява!“ Излязох да го посрещна и той каза: „Отговорът ви приятно ме изненада. Бях сигурен, че ще ми изпратите стихотворение. Повечето начетени дами не биха пропуснали случая да блеснат с поетичната си дарба. Колко е приятно да срещнеш съвсем различен човек! Знаете ли, дамите, които за щяло и нещяло пишат стихове, ми изглеждат дори малко старомодни!“

Стана ми весело, че ми отговори почти като Норимицу. По-късно научих, че Юкинари разказал тази случка в компанията на високопоставени царедворци пред самия император, който бил подхвърлил: „Много удачен отговор!“

Но ще трябва да спирам, защото май попрекалих с хвалбите. Ще стана за смях!

129. Веднъж придворните дами водиха следния разговор

Веднъж придворните дами водиха следния разговор: — Защо за таблиците^[14] на новоназначените велможи от шести ранг продължават да използват дъски от югоизточния край на оградата на императорската канцелария? Биха могли да вземат например от източната или от западната част! — подхвана една дама и продължи още дълго в същия дух.

— А колко е неудобно, че различните облекла си имат имена! — намеси се друга. — Ето например дългата и тясна роба хосонага е назована съвсем удачно, но не може да се каже същото за момичешките наметала с шлейфове. Какво е това кадзами^[15] — „потница“? Да ги бяха нарекли поне „дългоопашки“! Малките момчета точно така им викат! Ами китайското наметало карагину^[16]. По му приляга да бъде наречено „късо наметало“! Всъщност навярно е дошло от Китай! „Връхни дрехи“, „долни дрехи“ — това е иди-дойди! „Широкоустите“ панталони огучи също са назовани подходящо, защото са по-широки, отколкото дълги, но какви са тези имена хакама^[17] или пък сашинуки? Да бяха ги нарекли „крачни кимона“ или пък просто „торби“!

Не можех да ги слушам повече и се намесих:

— Престанете! Омръзна ми! Хайде всички да спим!

— А, не! — дочу се отнякъде сърдитият глас на монаха, който бе на нощно бдение. — След като ме събудихте, бъдете така добри да ме забавлявате цяла нощ с разговорите си!

Смешно наистина, но тогава доста се стреснахме!

130. На десетия ден от всеки месец Нейно Величество правеше помен…

На десетия ден от всеки месец Нейно Величество правеше помен за канцлера Мичитака. Заповядваше да окачат навсякъде изображения на Буда и да бъдат четени свещените сутри.

През деветия месец поменът бе организиран в императорската канцелария. Дойдоха много царедворци и високопоставени велможи. Негово Преподобие Сейхан прочете молебен и всички така се натъжихме, че дори съвсем младите девойки, които не бяха почувствали досега колко е преходен нашият свят, избухнаха в скръбен плач.

След религиозната служба бяха поднесени угощения и започнахме да декламираме стихове, за да почетем паметта на покойния канцлер. Господин Таданобу захвана редове от старо китайско стихотворение:

Наесен пак ще заблести луната,

ала не ще се върне той…^[18]

За миг потръпнах. Колко на място прозвуча стихотворението! Едва ли бе случайно. Започнах да си проправям път към Нейно Величество, която бе заобиколена от придворни дами. Щом ме видя, тя каза: „Великолепен е, нали! Навярно специално е избирал стихотворение за днешната служба!“ — „Бях тръгнала към вас, за да ви кажа същото! Наистина колко удачно стихотворение!“ — охотно се съгласих с нея, а тя продължи: „Впрочем съвсем естествено е ти да се възхитиш най-дълбоко!“

Веднъж Таданобу бе изпратил специален слуга да ме повика, но аз дори не се показах. Подир известно време случайно се срещнахме и той попита:

„Защо така упорито ме отбягваш? Зная, че не съм ти неприятен, и затова съм учуден! Може ли след такова дългогодишно приятелство да се разделим като чужди! Няма да мога да те посещавам в двореца. Какъв спомен ще ми оставиш?“

Ето какво му отвърнах:

„Не бива да се натъжавате! Прав сте, нищо не ни пречи да потърсим по-голяма близост, но така бих се лишила от възможността да ви хваля пред други хора и това ме възпира. Дори в присъствието на Негово Величество непрестанно сипя възторжени слова по ваш адрес, сякаш по призвание. Ако последвам желанието ви, ще трябва да се откажа от това. Бъдете все така благоразположен към мен, ала не го показвайте. Инак ще се измъчвам и не ще мога да ви възвеличавам пред другите!“

„Но защо говорите така? Та нали често се случва влюбените да се хвалят един другиго пред хората дори много повече, отколкото обикновените познати!“ — възрази Таданобу, а аз казах:

„Толкова по-зле за тях! Не мога да понасям хората, било то мъже или жени, които превъзнасят своите възлюбени и негодуват, колчем чуят най-дребна забележка по техен адрес!“

„Изглежда, не искате да се чувствате зависима от някого!“ — подхвърли Таданобу и думите му ме накараха да се замисля.

131. Една вечер Юкинари ме посети в императорската канцелария…

Една вечер Юкинари ме посети в императорската канцелария и прекарахме цяла нощ в разговори. Призори той каза: „Днес Техни Величества ще съблюдават религиозно отрешение и аз също трябва да бъда с тях, а никак няма да е прилично да се появя по-късно от Часа на бика^[19]!“ — и си тръгна.

На сутринта ми донесоха няколко листа тънка хартия, каквато използваха велможите от императорската свита. Най-отгоре пишеше: „Посрещам деня със свито сърце. Как бих искал да остана при вас, но първите петли ме прогониха тъй рано!“ Писмото бе много дълго, написано с красив почерк.

Изпратих отговор: „Не са ли първите петли, които чухме, като онези, спасили принца Мънчън от преследване в дълбоката нощ^[20]?“

На свой ред Юкинари ми писа: „Казват, че петлите вдигали бариерата в Хангу и Мънчън успял да мине заедно с трите хиляди придружители! Но ние стоим пред по-малка бариера — «заставата на срещите» Аусака!“

Отвърнах му със следното стихотворение:

Дори да се преструваш

на влюбен цяла нощ,

първите петли лъжовни

„Заставата на срещите“

не ще измамят!

Отдолу добавих: „Пазачът на заставата бди на своя пост!“

Юкинари веднага ми изпрати ответно стихотворение:

Разправят,

че е лесно да преминеш

„Заставата на срещите“!

Била отворена за всички

дори без „първите петли“!^[21]

Монахът Рюен дълбоко се впечатли от моето стихотворение и с нисък поклон помоли да му го дам. Ответното стихотворение взе императрицата.

Когато по-късно се видяхме с Юкинари, той каза: „Съжалявам, май попрекалих със стихотворението за «Заставата на срещите» и затова не получих от вас отговор. А знаете ли, че всички придворни прочетоха вашите писма!“

„Това означава, че питаете към мен най-нежни чувства! Грехота е да не споделиш с другите възторга от хубавото писмо, което си получил! Вашите послания за съжаление бяха доста неудачни и затова побързах да ги скрия, да не би някой да ги види. Както виждате, и двамата, всеки посвоему, засвидетелствахме най-искреното си благоразположение един към друг!“ — бе моят отговор. Юкинари се засмя и каза: „Думите ви за сетен път ме убеждават, че не сте като другите — добре знаете какво да отвърнете. Повечето дами на ваше място биха казали обидено: «Писмата ви бяха съвсем повърхностни и нищо не струваха!», но вие…“

„Да речем, че ме ласкаете. В такъв случай би трябвало да ви благодаря!“ — промълвих.

„И все пак съм доволен, че сте скрили писмата ми. Ще ми бъде много неприятно, ако някой ги види! Бъдете така добра да не ги показвате никому и занапред!“ — рече накрая Юкинари.

След известно време срещнах гвардейския началник Цунефуса, който ми каза: „Знаете ли, че господин Юкинари все ви хвали? Наскоро ми разказа за вашите писма. Колко е приятно да слушаш хубави думи за жената, която харесваш!“ Изглеждаше съвсем искрен и му отговорих следното: „Съобщихте ми наведнъж две радостни вести: първо, че Юкинари ме хвали, второ — че имам честта да бъда една от дамите, които обичате!“

Цунефуса се усмихна и каза: „Странно, говорите, сякаш това е съвсем ново за вас!“

132. Бе тъмна безлунна нощ…

Бе тъмна безлунна нощ през петия месец. По едно време в тишината екна нечий глас: „Хей, има ли тук придворни дами?“ Нейно Величество се намръщи и ми каза: „Върви да видиш какво става!“ Излязох на верандата и попитах: „Кой вика толкова силно?“ Отговор не последва, но вместо това подадоха нещо под завеската. Оказа се бамбукова клонка. „О, това бил «този господин»^[22]!“ — възкликнах, след което някакъв мъж каза: „Трябва веднага да предадем нейните думи в двореца!“ Сетне групата си тръгна. Бяха дворцови чиновници и велможи от шести ранг. Единствен Юкинари остана и рече, като ги изпроводи с поглед: „Колко странно се държат. Нямат търпение да разкажат всичко на Негово Величество. Всъщност ние събирахме бамбукови клонки край двореца Сейрьоджо, за да съчиняваме след това стихотворения, но изведнъж някой предложи да поканим дамите от свитата на Нейно Величество да се присъединят към нас и затова дойдохме тук… И все пак не мога да ви се начудя! Откъде знаете, че на бамбука му викат «този господин»?!“

„Какво говорите? Не знаех, че така казват на бамбука! Представям си колко лошо сте си помислили за мен!“ — опитах се да възразя, но Юкинари ме прекъсна: „Странно, малко хора знаят това!“

После продължихме да беседваме за най-различни сериозни неща. По едно време предишните придворни се върнаха, като повтаряха в един глас: „Посадил в двора бамбук и го нарекъл «този господин»…“ — „Какво стана със стихотворенията, които щяхте да пишете? — обърна се към тях Юкинари. — Не допускам да сте забравили!“

„Какъв подходящ отговор да измислим? Понякога е по-добре да не отвърнеш нищо, отколкото да изпратиш нескопосно ответно послание. Вече всички придворни в двореца знаят за случилото се. Казахме дори на Негово Величество и той остана много приятно изненадан.“

Те продължиха да повтарят редовете от китайското стихотворение. Юкинари също се присъедини към тях и настъпи весело оживление. Наизлязоха и придворните дами и поведоха разговори с благородниците, та чак до зори. На разсъмване господата си тръгнаха, като отново подхванаха стихотворението за бамбука.

Рано сутринта пристигна госпожа Шонагон-но Мьобу и донесе писмо от императора, в което той разказваше на Нейно Величество за случилото се. Тя веднага ме попита дали всичко това е вярно. „Но зная какво да ви отговоря. Казах го съвсем случайно. Може би господин Юкинари е нагласил всичко в моя полза!“ — обясних смутено, а императрицата се засмя и рече: „Дори да е така, пак е чудесно!“

Нейно Величество винаги се радва най-искрено, когато хвалят някоя от придворните й дами, и не пропуска да поздрави проявилата се.

133. Година след смъртта на ексимператора Ен’ю…

Година след смъртта на ексимператора Ен’ю свалихме траурното одеяние и си спомнихме старото стихотворение за „цветните одежди“^[23]

Един дъждовен ден някакво дете със сламено наметало като червей миномуши донесло в дома на госпожа Тосанми — бавачката на Негово Величество — послание, прикачено към клонка от бял дъб. „Това е за госпожата“ — казало детето и веднага си тръгнало. „Кой ли го изпраща? — зачудила се слугинята. — Госпожата съблюдава отрешение от мирската суета и не може да го докосне!“ Занесла посланието на господарката, но тя изобщо не го погледнала.

Отворила го чак на следващата сутрин, като преди това старателно измила ръцете си. Коленичила и го зачела. Посланието било написано на плътна кафеникава хартия с цвят на орех, а почеркът изглеждал монашески. В него пишело следното:

Далеч от столицата

в безутешна скръб

все още носим траур.

Сменили са премяната

дърветата при вас.

„Какви са тези шеги? — почудила се госпожа Тосанми. — Дали пък не е настоятелят на храма Ниннаджи?… Всъщност едва ли! По-вероятно е да е господин Фудживара Асамицу — управителят на императорската канцелария…“

Искало й се час по-скоро да покаже странното послание на Техни Императорски Величества, но не посмяла, защото трябвало да съблюдава отрешението.

Рано на следващата сутрин изпратила писмо на господин Фудживара и не след дълго получила от него отговор. Взела двете писма и се втурнала към покоите на Нейно Величество. Тъкмо по това време там бил и императорът и госпожа Тосанми най-подробно разказала на височайшите особи за случилото се, като показала двете писма.

Нейно Величество ги сравнила внимателно и казала: „Не ми се вярва първото да е от господин Фудживара. По-скоро е от някой монах! Много странно наистина! Дали пък не е някаква нечиста сила?“

„Но кой може да бъде? — недоумявала смутената госпожа Тосанми. — Някой знатен благородник или пък висш духовник… Да не би да е господин еди-кой си? А може би е еди-кой си?…“

Тук вече императорът не издържал, засмял се и рекъл: „Знаете ли, че тази хартия ми изглежда позната. Тя е досущ като моята.“ Сетне извадил лист хартия и го подал на госпожа Тосанми.

„Божичко! Но какво означава това? — не можела да дойде на себе си горката жена. — Нищо не разбирам! Свят ми се зави! Няма ли да ми кажете най-сетне какво става?“

Императорът я съжалил и обяснил: „Дяволчето, което ви е донесло писмото, е едно момиче от кухнята. Доколкото разбрах, това представление е било нагласено от госпожа Кохьое.“

В този миг и Нейно Величество прихнала да се смее. Госпожа Тосанми я разтърсила за ръкава и проплакала: „Как може да сте толкова жестока към мен! А аз си помислих, че е някакво свещено послание, и най-старателно измих ръцете си преди това, та дори коленичих!“ После се опомнила, направила опит да се усмихне, но си личало, че е засегната.

Слугите в кухнята чули разговора и оттам се разнесъл дружен смях.

Госпожа Тосанми се завърнала в покоите си, повикала момичето, за което й казал императорът, и попитала слугинята дали то е донесло писмото. „Същото е! Това дете донесе писмото!“ — отвърнала слугинята, но когато започнали да разпитват детето кой му е дал писмото, то се отскубнало и избягало.

А господин Фудживара Асамицу много се смял, когато научил после за случилото се.

134. Неща, които навяват тъга

Ритуал за пречистване от мирската суета на чуждо място. Когато стоиш на едно място при играта сугороку.

Домът на човек, който не е получил повишение в Деня на официалното раздаване на придворни рангове.

Най-голяма тъга навяват безкрайните дъждове.

135. Неща, които прогонват тъгата

Играта го. Играта сугороку.^[24]

Старите повествования.

Милото бъбрене на три-четиригодишни дечица. Непонятното гугукане на бебетата.

Плодовете.

Сладкодумен мъж, който умее да се шегува. Бих го приела в дома си дори в Деня за пречистване от мирската суета.

136. Неща без никакви достойнства

Грозен човек с лош характер.

Разводнена оризова каша за колосване. Хората не обичат да говорят за подобни неща и би следвало да запазя благоразумно мълчание. Но вземете дори щипките за „прощалните огньове“^[25]! Трябва ли да ги отминавам само защото всички ги знаят добре и не намират в тях нищо интересно. Всъщност не пиша заради другите. Започнах с намерението да не показвам никому своите записки и затова от погледа ми не убягнаха нито простите, нито неприятните неща^[26].

137. Няма нищо по-великолепно от…

Няма нищо по-великолепно от празника Камо^[27] и празника Ивашимидзу^[28]! Дори подготовката за тържествата е толкова интересна!

Бе хубав пролетен ден и синьото небе сякаш трептеше от чистота. Слугите изнесоха възглавнички за сядане в двора на двореца Сейрьоден и всички се настаниха както подобава: дворцовите чиновници — обърнати на север, а музикантите — с лице към императора. (Всъщност може и да бъркам. Не си спомням добре!) Слугите поставиха отпред малки масички и царедворците започнаха да пият. Отначало пиеха от чашки, а после от някакви мидени черупки.

Веднага щом господата станаха, започна „събирането на остатъците от пиршеството“^[29]. Това е доста неприятна гледка. Обикновено само мъжете от простолюдието се занимават с остатъците от трапезата, но този път изневиделица от караулното наизскочиха жени и се хвърлиха към масите. Най-нахалните се мъчеха да награбят колкото може повече, блъскаха се и в крайна сметка останаха с празни ръце, защото изпускаха и разливаха всичко. По-хитрите отмъкваха най-вкусните неща и веднага ги криеха в караулното, като в килер.

После слугите прибраха рогозките и преди да се опомним, изметоха двора, сякаш нищо не е имало.

Изведнъж откъм двореца Шогьоден се разнесоха гласовете на флейтите. Изгарях от нетърпение час по-скоро да зърна танцьорите. Най-сетне те се появиха зад бамбуковата преграда, като пееха песента „На брега Удо“^[30]. Веднага след това зазвуча и сладкогласното кото и ме заля с вълна от неописуем възторг.

Започна първият танц. Напред излязоха двама танцьори, допрели ръкави според правилата, и се обърнаха с лице към императора. После към тях се присъединиха и останалите танцьори, като пристъпваха в такт с музиката. Оправиха дрехите си — връзките на късите наметала, яките на робите и шапките си — и започнаха да танцуват, пеейки песента „Малките ели“^[31]. Майсторството им ме очарова. С ръцете си правеха плавни движения — като грамадни колела, и аз така се унесох, че бих могла да ги гледам цял ден, без да ми омръзне.

За съжаление танцът скоро свърши и трябваше да се утешавам с мисълта, че навярно ще последва друг.

Музикантите се прибраха, но танцьорите излязоха отново зад бамбуковата преграда. Наметалата им леко се свличаха на едното рамо, а краищата на дългите им копринени шлейфове се стелеха надалеч и по време на танца се преплетоха като искряща дъга от коприна… Не, не! Чувствам, че думите ми бледнеят и са безсилни да изразят красотата на този миг.

Танцът свърши и всички си отидоха. Останах сама и още дълго страдах, че няма да има повече нищо.

Виж, по време на празника Камо е друго. Тогава има и „танц на завръщането“^[32]!

Спомням си една такава вечер. Тънки струйки дим от огньовете в двора се извиваха високо в безоблачното небе, което сякаш трепереше от чистите звуци на флейтите, а песните проникваха направо в сърцето. Слушах като омагьосана и не забелязах, че се е захладило и цялата зъзна с тънките си копринени дрехи, а ръката ми, с която държа ветрилото, се е вкочанясала от студ.

От време на време прокънтяваше гласът на главния танцьор, който викаше помощниците си, и ехото го подемаше… Бе неповторимо хубаво!

Ако се случи по време на празниците да съм вкъщи, не ми стига да гледам само как минават редиците на танцьорите покрай дома ми. Непременно отивам в храма, за да се наслаждавам на свещените танци. Спирам колесницата под някое голямо дърво и жадно впивам поглед в отмерените движения на танцьорите. Привечер при запалени борини е много по-красиво, отколкото през деня. Връзките на късите наметала описват причудливи линии върху тъмния небосклон, а лъскавите одежди излъчват мека светлина.

Във въздуха се леят звуците на песните, а дъските на храмовия мост кънтят от равномерното потропване на краката.

Плисъкът на вълните се слива с гласовете на флейтите и навярно дори боговете се любуват на тази неописуема прелест.

Сред танцьорите имаше един гвардейски капитан, който всяка година ме покоряваше с майсторството си. Наскоро чух, че е умрял и духът му витае край моста на храма Камо. Полазиха ме ледени тръпки и дори изгубих желание да ходя на празника, но когато започнаха танците, бях така завладяна от великолепието им, че напълно забравих за страховете си.

Веднъж една придворна дама каза: „Колко е тъжно, че танците по време на празника Ивашимидзу свършват бързо и няма «танц на завръщането»! Така ми се иска да поканим след това танцьорите в двореца. Не ми е приятно да гледам как си тръгват един по един веднага щом получат даровете!“

За щастие Негово Величество я чу и обеща още на следващия ден след като танцьорите се приберат, да ги повика в двореца. „Наистина ли? — не смееше да повярва дамата. — Ще бъде чудесно!“

Всички се оживихме и побързахме при Нейно Величество да я помолим и тя да поговори с императора.

Негово Величество удържа думата си, но придворните дами, изглежда, не очакваха да видят отново танците и не бяха се приготвили. Настъпи голяма суматоха. Всички тичаха насам-натам и се блъскаха във всевъзможни вещи. Онези, които бяха в стаите си, се втурнаха навън, без и през ум да им мине, че велможите и гвардейците ще ги видят разрешени и с раздърпани дрехи. Дори повдигаха краищата на робите си, за да тичат по-бързо.

Падна голям смях.

138. Когато Негово Високоблагородие канцлерът Мичитака напусна този свят на суетата…

Когато Негово Високоблагородие канцлерът Мичитака напусна този свят на суетата, в двореца настъпиха големи промени.

Нейно Величество се премести в малкия дворец на Втора алея, а за мен дойдоха лоши времена. Не издържах и заминах в провинцията, където прекарах в уединение дълго време. Не тъгувах за дворцовия живот, но тревогите за съдбата на Нейно Величество не ми даваха нито миг покой.

Един ден, когато ми бе особено тъжно, ме посети началникът на Дясната императорска гвардия господин Цунефуса. Заприказвахме се и той ми каза: „Днес посетих Нейно Величество. Колко е самотна и тъжна! Добре, че дамите от свитата не са паднали духом и стриктно съблюдават дворцовия етикет. Всички носят церемониални одежди както по-рано — и китайски наметала, и шлейфове…“ Една от щорите беше леко повдигната и успях да надникна във вътрешните покои. Там имаше около осем-девет придворни дами, облечени с китайски наметала с цвят на пожълтели листа, бледолилави шлейфове и тъмночервени роби. Неволно се възхитих от гордата им хубост.

Дворът бе обрасъл с трева и сърцето ми се сви от жалост. Попитах защо не са повикали да я окосят, но някой, май беше госпожа Сайшо, отговори, че Нейно Величество е пожелала да остане, за да се любува на капчиците роса. Какъв изискан вкус, нали?

Знаете ли, говорихме и за вас. Дамите ви упрекват, че сте избягали. „Как може да е толкова безсърдечна! — казаха ми. — Тъкмо сега, в този скръбен час, трябваше да бъде до господарката, а не да се скита по далечни места! Нейно Величество толкова се осланяше на нея!“ Предполагам, че се надяваха да ви предам думите им, тъй че, мила ми Шонагон, мисля, най-добре ще е да се върнете при Нейно Величество! Дворецът изглеждаше толкова пуст и печален… А на двора пред верандата бяха нацъфтели чудно хубави божури!

„Не ме уговаряйте! Безсмислено е! — възпротивих се аз. — Щом ме мразят, и аз не съм длъжна да ги обичам!“^[33]

„Е, хайде! Престанете! Преувеличавате!“ — опита се да ме успокои Цунефуса с усмивка на уста.

Все пак този разговор ме развълнува и аз се върнах в двореца, за да видя Нейно Величество. Тя ми се зарадва най-искрено, но дамите веднага започнаха да си шушукат: „Нали знаете, че тази Шонагон е свързана с Левия министър!“ Щом ме видеха отдалече, всички разговори секваха. Отбягваха ме. Не издържах и отново отидох в провинцията, този път — за дълго, въпреки молбите на Нейно Величество.

Доста време нямах никаква вест от Нейно Величество. Съвсем се натъжих и не можех да си намеря място от мъка. Както седях, терзана от черни мисли, една слугиня от двореца ми донесе писмо от Нейно Величество. Бе го получила от госпожа Сайшо, която й казала тайно да ми го предаде. Ужасно! Дори в дома ми слугинята страхливо се оглеждаше настрани!

Дали Нейно Величество сама го е написала? Разгърнах хартията с треперещи ръце, но листът беше празен — вътре имаше само едно листче на дива роза. Загледах се и видях, че върху него бяха изписани словата: „Безмълвно те обичам!“

Мъката, която се бе напластила в душата ми през дългите самотни дни, сякаш за миг се разтопи и цялата грейнах от радост.

Междувременно слугинята не откъсваше очи от мен и изведнъж рече: „Нейно Величество, изглежда, много ви обича. Защо не се върнете в двореца? И дамите се чудят, че дълго време не сте идвали при нас.“ После излезе, като каза, че имала малко работа, но щяла скоро да се върне, за да вземе отговора.

Заех се веднага с ответното послание, но колкото и да се мъчех, не можех да си спомня от кое стихотворение е този ред: „Безмълвно те обичам!“ „Божичко, какво ми става! Толкова известно стихотворение! На езика ми е, а не мога да го кажа!“ — започнах да се вайкам и в този миг най-неочаквано се обади едно момиче от прислугата ми: „Това е стихотворението за «подземните води»!“^[34]

Вярно! Как можах да забравя! Докъде стигнах — да ме подсещат слугите!

Изпратих отговора, а скоро след това реших сама да отида в двореца. Вълнувах се как ще ме посрещне Нейно Величество и затова се скрих зад церемониалните завески. Тя ме забеляза и весело подхвърли: „Ей, кой се крие там? Някоя нова придворна дама ли? — А сетне продължи сериозно: — Знаеш ли, не обичам много стихотворението за «подземните води», но този път ми се стори изключително подходящо!… Толкова ми е тъжно, когато си далече от мен!“ Значи, нищо не се е променило — помислих си с радост.

Разказах на Нейно Величество как получих урок по поезия от собствената си прислужница и тя много се развесели. „Никак не е чудно, че не си се сетила! — успокои ме тя. — Често се случва с най-известните стихотворения!“

Сетне ми разказа следната история:

„Веднъж в двореца организирали състезание по отгатване на гатанки. По онова време имало някакъв човек, който се славел с бистрия си ум. Той отишъл при царедворците от Лявата група и ги помолил да му разрешат да участва в състезанието на тяхна страна и да каже първата гатанка. Те с радост се съгласили, като си казали: «Сам пожела да участва и навярно няма да се посрами!»“

Всички започнали да се готвят за състезанието. Измисляли сложни гатанки и избирали най-интересните от тях. Майсторът на гатанките обаче им казал да му имат доверие и да не го питат за нищо.

Наближил денят на състезанието. „Кажете коя гатанка сте избрали. Просто така, за всеки случай. Да не би и някой друг от нас да е подготвил същата“ — помолили го за сетен път, но той се ядосал: „Щом не ми вярвате, ще си вървя! На какво прилича това?“

Дошло време за състезанието. Участниците се разделили на две групи — Дясна и Лява, а около тях насядали многобройните им почитатели.

Първи започнал майсторът на гатанките. Всички наоколо притихнали в очакване. „Навярно е подготвил нещо съвсем необикновено!“ — шушукали си хората и не откъсвали очи от него.

Изведнъж, за всеобщо учудване, той започнал: „В небето — лък опънат…“^[35]

Като чули това, съперниците набързо се окопитили, а представителите на Лявата група не можели да си намерят място от учудване и гняв: „Така! Значи, е от лагера на враговете!“ „Ах, колко трудно! Какво ли може да бъде?“ — започнали да се подиграват велможите от Дясната група.

Този, който трябвало да каже отговора, направил кисела гримаса и казал: „Ами сега — какво да правя? Изобщо не мога да се сетя!“

Лявата група получила точка и била провъзгласена за победител. Господата от Дясната група се разсърдили и започнали да се карат: „Как може така! Дори децата знаят, че става дума за луната!“

Но майсторът на гатанките ги прекъснал: „Всички ясно чухме как вашият представител заяви, че не може да се сети!“

Нататък всичко се повторило още няколко пъти. Майсторът задавал гатанките, велможите от Дясната група се смеели, престорено кършели ръце и се вайкали, че за първи път чуват толкова сложни гатанки. Всеки път, когато поредният състезател казвал: „Ах, как да се сетя!“, останалите се нахвърляли върху него: „Не се подигравай, ами отговаряй!“ Така историята се повтаряла отново и отново и Лявата група удържала голяма победа.

Нейно Величество свърши своя разказ и дамите започнаха оживено да коментират: „Представям си как са се ядосали велможите от Дясната група! Да се провалят при толкова прости гатанки!“ — подхвана една, а друга допълни: „И тези от Лявата група навярно в началото не са били на себе си от яд! Майсторът започнал с гатанка, която знаят дори децата.“

Всъщност тази история не е за тези, които забравят като мен, а за онези, които знаят прекалено добре, но си придават важности.

139. Един ден към средата на първия месец…

Един ден към средата на първия месец по навъсеното небе плуваха тежки облаци, но тук-там през пролуките успяваше да се промъкне яркото слънце.

В запустелия двор край бедна колиба имаше красива клонеста праскова. От сенчестата страна клоните зеленееха, а от осветената грееха с тъмночервена светлина.

На дървото се бе покатерило стройно момче с красива коса, облечено с изподрано парадно наметало. Отдолу стоеше друго — с дървени сандали и високо вдигнато наметало, което се молеше: „Откъсни ми една клонка да си играя!“

После се приближиха и три-четири мили момичета с красиви коси — горните им наметала бяха тук-там разперени, но робите им бяха спретнати и с красиви шарки. „Откъсни и на нас клонки да си направим «пръчици за щастие»!“ — помолиха те.

Момчето започна да хвърля клонки от дървото, а децата се спускаха да ги вземат и викаха: „И на мен! На мен — още повече!“ Представляваха много весела гледка.

Изведнъж кой знае откъде се появи грубоват мъж с износени черни дрехи и се разкрещя: „Хвърли ми клонки!“ — „Ще почакаш!“ — отвърна момчето, а мъжът се ядоса, обгърна с ръце ствола на дървото и започна да го тресе колкото има сили. Момчето се уплаши не на шега и трябваше да се вкопчи в клоните като маймуна, за да не падне.

Подобни неприятни неща се случват и когато узреят сливите.

140. Двама красиви мъже цял ден играят сугороку

Двама красиви мъже цял ден играят сугороку.^[36] Свечерява се, ала не им се спира. Слугата пали свещите и огънят озарява напрегнатите им лица. Единият от тях шепне молитви за успех, стиска здраво заровете в ръка и все не може да се реши да ги сложи в чашката. Другият оставя на дъската за игра празната чашка, оправя с ръка яката на парадното си одеяние, защото му пречи, и бавно поклаща напред-назад високата си черна шапка. Наблюдава мълчаливо действията на своя противник и си повтаря наум: „Въпреки молитвите не ще ме победиш!“ Какво достойнство излъчва лицето му!

141. Интересно е да наблюдаваш как двама велможи…

Интересно е да наблюдаваш как двама велможи — по-високопоставен и по-нископоставен — играят го.

Знатният леко придържа развързаните шнурове на парадните си панталони и небрежно мести фигурите по дъската.

Нископоставеният се държи почтително, както подобава на ранга му — седнал е малко по-далеч от дъската за игра и с една ръка прилежно придържа крайчето на широкия си ръкав.

142. Неща, които внушават страх

Шапка на желъд.^[37]

Пепелище.

Бодлив дяволски лотос.

Воден орех.

Мъж, който суши буйната си коса.

143. Неща, от които лъха чистота

Глинен съд, който си употребявал само веднъж.

Ново медно канче.

Свежоизплетена рогозка.

Лъчите светлина, които играят по повърхността на току-що налятата в чаша вода.

144. Неща, които отблъскват с вида си

Младши церемониалмайстор, освободен от служба поради получаване на по-висок ранг.

Къдрава черна коса.

Нови платнени щори. Не ще и дума колко отвратително изглеждат старите почернели щори от обикновено сукно! Новите пък понякога ги белосват и дори рисуват върху тях цъфнали вишни. Каква безвкусица!

Обикновена врата, направена на плъзгаща се.

Дебел монах.

Сламена „рогозка Идзумо“, изработена в самото Идзумо.

145. Неща, които вълнуват сърцето

Конните състезания.

Хартиени панделки за коса.

Родителите ти се оплакват, че не са добре, а на всичко отгоре се носят слухове за някакви лоши болести и сърцето ти се къса от мъка.

Безпомощно бебе, което още не умее да говори, плаче неутешимо и нищо не помага. Не иска да суче, не се успокоява дори когато бавачката гальовно го притиска към гръдта си, и само плаче ли, плаче.

На необичайно място изведнъж дочуваш гласа на своя любим, с когото поддържаш тайни връзки. О, как трепва сърцето! И как се свива от болка, когато случайно чуеш някой да бръщолеви клюки по негов адрес!

Сърцето леденее, щом в дома ти влезе човек, когото не можеш да понасяш.

Странно нещо е сърцето — колко лесно се вълнува!

На сутринта след първата брачна нощ писмото от любимия закъснява… Сърцето тревожно тръпне дори когато подобно нещо се случи с друга.^[38]

146. Неща, които разнежват

Детско личице, нарисувано върху тиква. Малко врабче, което подскача пъргаво след теб, щом го повикаш: „У-тю-тю!“

Две-тригодишно хлапе пълзи по пода и изведнъж съзира някаква дреболия. Вторачва се учудено, стиска я с милите си пръстчета, а сетне я показва радостно на възрастните.

Малко момиченце, подстригано като монахиня. Върху челото му се спуска кичур коса, ала то не го маха и когато иска да погледне нещо, накланя главата си настрани.

Невръстен паж, който важно се разхожда с красиво празнично одеяние.

Вземаш на ръце очарователно бебе и започваш ласкаво да го галиш. То те прегръща през врата и неусетно заспива. Каква нежност те обзема!

Вещи, използвани за Празника на куклите.

Малки лотосови цветове, които се носят по водната повърхност. Щом ги вземеш в ръка и ги погледнеш, сърцето потръпва от умиление.

Ами дребните цветенца на слеза!

Изобщо всичко мъничко разнежва.

Пухкаво бяло момченце, около двегодишно, пълзи към теб в дълго лилаво одеяние с подвити ръкави. А друго пък топурка насам-натам из стаята с късо кимоно, което има сякаш само ръкави. Колко са мили и двете!

Осем-деветгодишен малчуган чете нещо с важен глас като възрастен. Очарователен е!

Малки пиленца се клатушкат върху дългите си бели крачка и изглеждат, сякаш са облечени с окъсели дрехи. Трогателни са, когато припкат чевръсто край хората или важно следват майка си!

Яйца на патица.

Свещен съд от лазурит.

147. Неща, които говорят за лошо възпитание

Досадно и непослушно дете, което се глезоти пред боготворящите го родители. Кашлянето. Четири-петгодишно съседско дете нахълтва в собствената ти къща и започва да вилнее — обръща всичко, чупи… У дома навярно не му позволяват да се държи така! Но ето че пристига майка му и то започва да я дърпа и да вика: „Покажи ми онова! Дай ми това!“ „Не пречи, когато възрастните говорят!“ — смъмря го тя и не му обръща повече никакво внимание, а то все пак успява да докопа желаната вещ и започва да си играе с нея. Отвратително! Още по-неприятно ми става, когато майката, вместо да го сгълчи сурово, му се заканва с усмивка на лице: „Недей така, моето дете!“ Най-лошото е, че не можеш да се намесиш — мълчаливо гледаш отстрани и кършиш ръце от яд и безсилие.

148. Неща, от които те побиват тръпки

Пропаст, обрасла с храсталаци.

Дълбока пропаст, зейнала край планински проход.

Ограда с преплетени дъски като люспи на риба.

Желязото — „черен метал“.

Буца пръст.

Гръмотевица. При едната мисъл за нея изтръпваш от страх, а какъв ужас те обзема, когато наистина се развилнее! Ураган.

Зловещо надвиснал облак.

Звездата Копие.^[39]

Внезапен дъжд, когато „вместо чадър използваш лакътя си“.

Запустели ниви.

Разбойниците. Всичко свързано с тях плаши.

Грубият глас също внушава страх.

Бодливите храсти — колко ужасно изглеждат!

Духове и зли у̀роки.^[40]

Змийската ягода.

Дяволската папрат. Дяволското биле. Трънливите храсти. Дивата круша. Въглените в жаравата.

Дяволът с биволска глава Ушиони — суровият пазач на вратата на Ада.

Котвата. Звучи като „гняв“, а и видът й е ужасен.^[41]

149. Съвсем обикновени неща, които изглеждат внушителни, записани с китайски йероглифи

Ягода.

Росна трева.

Дяволски лотос.

Паяк.

Орех.

Доктор по литература.

Начетен ученик, взел всичките си изпити.

Управителят на императорските покои.

Планинска праскова.

А храстът итадори се пише с два йероглифа — „тигър“ и „тояга“. Защо ли му е притрябвала на тигъра тояга? И без това изглежда толкова страшен!

150. Неща, които предизвикват погнуса

Опаката страна на бродерия.

Новородени голи мишки, които се подават от някоя дупка.

Още неподплатено кожено одеяние.

Вътрешната част на котешко ухо.

Мръсна къща в здрач.

Грозна жена, повела голяма челяд.

Жена, която дълго боледува и мъжът й трябва да я гледа, макар отдавна вече да е охладнял към нея.