Харесва ми, когато пажовете са дребнички, с хубави коси, които деликатно падат върху челото, с бледи лица и да мълвят със звънки гласове възпитани слова.

52. Добре е кочияшът да е…

Добре е кочияшът да е едър, с разрошена коса, червендалесто лице и с подвижен ум.

53. Вечерната проверка в двореца…

Вечерната проверка в двореца е изключително забавна. Обичам да се вслушвам в шумните стъпки на господата от свитата на императора, които бързат да се явят, щом чуят името си. В източната част на покоите на Нейно Величество се чува добре и ние, придворните дами от нейната свита, обикновено се събираме там. О, колко е вълнуващо да чуеш гласа на любимия, изговарящ своето име! И каква сладка тръпка те обзема, когато доловиш нечий непознат глас! „Ах, колко хубаво произнася името си!“, „О, този не го бива!“, „Какъв неприятен глас“ — обсъждаме през цялото време.

След като завърши проверката, затрополяват тежките стъпки на императорските гвардейци, които шумно влачат стрелите и лъковете си. Сетне дежурният велможа се отправя на северозапад към Негово Величество и стъпките му отекват по дървения под. Той пада почтително на колене пред императора и започва да разпитва началника на гвардията зад себе си: „Явил ли се е еди-кой си?“ Изглежда, церемонията е доста внушителна. Повиканите отвръщат кой с по-силен, кой с по-слаб глас, а когато някой не отговори, началникът бърза да съобщи на дежурния велможа защо не се е явил. Чак подир това всички се оттеглят.

Сред велможите най-забавен е Масахиро. Веднъж някакви младоци го упрекнаха, че е прекалено мекушав, и той така се ожесточи, че започна да прави строги забележки и да се кара, когато някой не се е явил. Тъй че сега всички му се присмиват — дори обикновените гвардейци.

Този Масахиро наистина е ужасно разсеян човек. Веднъж си беше оставил обувките върху масичката за сервиране в императорската кухня. Вдигна се невъобразим шум. Слугите го съжалиха и решиха да не го издават. „Странно, на кого ли може да са тези обувки? Съвсем не знаем“ — повтаряха те, но в този миг най-неуместно се обади самият Масахиро: „А-а, че това били моите мръсни обувки!“ Всички прихнаха да се смеят.

54. Неприятно е, когато някой млад благородник…

Неприятно е, когато някой млад благородник посещава нископоставена дама и съвсем свойски, с висок глас вика името й. Дори ако я познава много добре, редно е да произнася името й така, сякаш току-що си го е спомнил.

А когато знатните господа посещават високопоставени придворни дами, трябва да помолят някой дворцов гвардеец или слуга да назове желаното име. Та нали по гласа могат да ги познаят! Виж, ако отиват при обикновена девойка от нечия свита, е друго.

55. Харесва ми, когато децата и бебетата…

Харесва ми, когато децата и бебетата са пухкави. И провинциалните управители от среден ранг не е зле да са закръглени, защото инак човек може да помисли, че имат лош характер.

56. Каква мила картинка…

Каква мила картинка — дечица си играят със собственоръчно направени лъкове! Когато минавам с колесницата покрай такива деца, ми се иска да спра, да сляза и да ги прегърна.

Колко е хубаво след това да продължиш и минеш покрай дом, в който са запалили уханни благовония.

57. Веднъж минавах покрай дома на знатен благородник

Веднъж минавах покрай дома на знатен благородник. Главната порта бе отворена и в двора се виждаше красива колесница с бели палмови листа, вътрешните завески бяха в изискан оранжев цвят и се спускаха върху ярема. Великолепна гледка. Из двора сновяха велможи от пети и шести ранг. Те бяха затъкнали краищата на робите си в поясите, а от пазвите им се подаваха ослепително бели ветрила. Чиновниците, които ги съпровождаха, бяха в пълно церемониално облекло, с колчани за стрели на гърбовете.

Наистина достойна гледка за такъв знатен дом! В този миг от кухнята надникна спретната девойка и запита: „Пристигна ли свитата на еди-кой си господин?“ Очарователно и изискано.

58. Водопади

Водопадът Отонаши — „беззвучен“.

Водопадът Фуру. Като си помисля само, че го е съзерцавал ексимператорът, приел монашески сан!

Водопадът Начи ме изпълва с благоговение! Та той тече в Кумано, където се явява богинята на милосърдието Каннон!

А „гърмящият“ водопад Тодороки! Как ли клокочат неговите води!

59. Реки

Реката Асука. Прекрасно-тъжна. И тя е като преходния ни свят.^[1]

Реката Ой — от стари времена е любимо място за наслада на алените кленови листа.

„Беззвучната“ река Отонаши.

Реката Нанасе — „седем плитчини“.

Реката Мимито — „наострени уши“. Интересно, какво ли толкова е чула?

Реката Тамахоши — „бисерни звезди“. Реката Хосотани — „тясна долина“.

Реките Ицунуки и Савада ми напомнят за народните песни сайбара^[2].

Реката Натори — „известна“. Как бих искала да получа вест за нейната известност!

Реката Йошино, възпята още в стари времена!^[3] Небесната река. Как хубаво е казал за нея Аривара Нарихира: „Тази нощ при теб приют ще найда^[4]…“

60. Когато напуска своята любима с първите лъчи на слънцето…

Когато напуска своята любима с първите лъчи на слънцето, кавалерът не бива да полага прекалени грижи за тоалета си. Няма нищо лошо, ако не завърже внимателно връзките на шапката си и небрежно хвърли на гърба си робата и парадното наметало. Кой ли толкова ще го види в този час и ще му се присмее!

Истинският мъж трябва да знае как да се раздели на разсъмване със своята дама: Не бива да бърза, трябва всячески да показва, че с мъка я напуска. Дори когато възлюбената му го подканя: „Хайде! Вече се развиделява“, редно е с тежка въздишка да покаже на дамата, че не иска да си отива. Преди да си завърже панталоните, нека се прислони нежно до любимата си и продължи да й нашепва мили слова, а междувременно, без тя да усети, да опаше дори пояса си. Сетне да я подхване ласкаво и заедно да отидат до вратата, където на прощаване да й каже колко дълбоко ще страда за нея през деня, когато няма да е до него. Така раздялата ще е изискана и дамата не ще се натъжи.

Ала повечето мъже не постъпват така. Те скачат стреснато, сякаш им предстои нещо много важно, завързват връзките на панталоните си, навличат набързо робата, наметалото и другите одежди, затягат здраво пояса си, оправят се, шумно нагласят шапката си, а сетне се спускат да търсят ветрилото и листовете хартия, разпилени през нощта край възглавката, като пляскат с ръце и повтарят: „Къде ли са? Къде ли са?“, защото е тъмно и не се вижда добре, а когато най-сетне ги намерят, казват: „Е, хайде, аз ще си вървя!“ и си отиват.

61. Мостове

Мостът Асамуцу — „плитки води“. Мостът Нагара — „издължен“. „Ехтящият мост“ Амабико. Мостът с „пристанищно име“ Хамана. Мостът Хитоцу — „единствен“.

„Мостът на полудрямката“ Утатане.

Понтонният мост в Сано.

Мостът Хорие. „Мостът на враните“ Касасаги. Мостът Ямасуге — „планинска лилия“.

„Плуващият“ мост Оцу.

Мостът Тана — „дъсчицата“. Звучи опасно, но все пак името му е забавно.

62. Села

Село Осака — „хълм на срещите“. Село Нагаме — „гледка“. Село Йодзаме — „среднощно събуждане“. Село Хитодзума — „чужда жена“. Село Таноме — „Довери ми се!“. Село Юхи — „вечерно слънце“.

Село Цумадори — „женокрадец“. Интересно кой е от това село — самият женокрадец или откраднатата жена?

Село Фушими — „сведен поглед“. Село Асагао — „утринен лик“.

63. Треви

Листата на перуниката.

Тръстиката.

Харесвам и слеза. Още от „ерата на боговете“ служи за украса по време на празника Камо. Чудесно, нали! Освен това листата му имат изящна форма.

Блатната трева омодака — „високомерна“. Какво толкова си въобразява?

Ежовата главичка. Тревата хирумиширо — „рогозка за пиявици“. Мъховете. Първите стръкчета трева, които напролет надничат изпод снега. Бръшлянът.

Киселецът има доста странна форма и затова често го използват за модел в бродерията.

„Застрашената трева“ аякуса. Винаги расте по ръба на пропастите, а това е много опасно.

Тревата ицумаде — „докога ли?“. Животът й е съвсем нетраен, защото расте в пукнатините на старите стени. Жалко, че не се появява по варосаните стени. Би било красиво.

Тревата котонаши — „Не се безпокой!“. Дали пък името й не означава, че може да изпълни всяко желание?

А „тревата на спомена“ шинобугуса навява такава тъга!

Харесвам и най-обикновените крайпътни треви.

Метличината. „Засенчената“ трева хикаге. Пелинът.

Дивата лоза. Нискораслият бамбук. Лианите.

Овчарската торбичка. Младите стръкчета ориз. Папратите.

Лотосът е най-прекрасното от всички растения. На него е наречена Лотосовата сутра, поднасят цветовете му на Буда, а от плодовете му нижат броеници. Благоговейно тръпна при мисълта, че като повтаряш неговото име в молитвите си, ще се възнесеш в Чистата земя! В края на лятото, когато другите цветя са вече увехнали, върху прозрачния лазур на езерото изведнъж грейват алените цветове на лотоса. Каква красота!

Китайският слезен винаги е обърнат към слънцето. Сякаш е жив човек!

А „лунната трева“ лесно посърва. Какво непостоянно сърце има!

64. Цветя

От цветята най-много обичам карамфилите. Китайските карамфили несъмнено са много хубави, но на мен ми допадат и най-обикновените японски карамфили.

Маргаритката оминаеши — „моминска хубост“.

Камбанките с едри главици.

Поветицата асагао — „утринен лик“.

Хризантемата. Виолетките.

Тинтявата има доста грозни листа, но за сметка на това цъфти през есента, когато всички останали цветя са попарени от сланата.

Цветето камацука — „дръжка на сърп“. Има грубо селско име и може би не бива изобщо да го споменавам, но ако го запишем с китайски йероглифи, звучи много поетично — „завръщането на дивите жерави“.

Горицветът няма ярък цвят, но по форма прилича на глицинията, а освен това цъфти и през пролетта, и през есента.

Есенните храсти хаги цъфтят красиво. Имат гъвкави клонки, които се огъват към земята, когато натежат от капки роса, и от време на време лекичко се поклащат. Казват, че това са любимите храсти на елените и това някак особено ме вълнува.

Керията.

Поветицата „вечерен лик“ е много изискана. Външно лоста наподобява „утринния лик“. Красива е, когато цъфти, ала сетне се появяват някакви отблъскващи плодове — прекадено големи и грозни. Но самото име е много хубаво!

Люлякът. Цветчетата на тръстиката.

Сигурно някой ще се възмути, че чак сега споменавам сусуки^[5]. Заговорим ли за есенни цветове, това е първото, което идва наум! Краищата на класовете се червенеят и когато сутрин върху тях заблести росата, дъхът ти неволно секва от възхищение. Към края на есента обаче напълно изгубва красотата си, а през зимата съвсем се свива, увяхва и белите му главици унило се поклащат под порива на вятъра, сякаш с тъга си спомнят за миналите времена на бурен цъфтеж. Съдбата на сусуки така напомня човешкия живот, че изпитваш към него дълбоко съчувствие и повехналите цветчета те карат да въздишаш за безвъзвратно отлетелите години.

65. Поетични антологии

„Маниошу“.

„Кокиншу“.

66. Поетични теми

Поетични теми са: столицата, дивата лоза, тревата микури, малкото жребче, градушката.

67. Неща, които пораждат безпокойство

Неспокойно е сърцето на майката, чийто син се е отрекъл от мирската суета за дванадесет години в планинските усои.^[6]

Посещаваш в безлунна нощ непознат дом, а там не палят свещите, за да не се виждат лицата на жените, и трябва да седиш на тъмно до съвсем непознати хора.

Изпращаш нов слуга, когото още не познаваш добре, да занесе някаква ценна вещ, а той се бави.

Съвсем малко детенце, което още не може да говори, пада лошо, залива се в сълзи и не позволява никому да го вземе на ръце.

68. Несъвместими неща

Лято и зима.

Нощ и ден.

Дъждовен ден и слънчев ден.

Усмихнат човек и сърдит човек.

Бяло и черно.

Любим човек и омразен човек.

Уж е все същият, ала какъв ти изглеждаше, когато го обичаше, и сега, когато сърцето мълчи! Сякаш е друг човек! Огън и вода.

Дебел и слаб.

Човек с дълга коса и човек с къса коса.

69. Ято врани…

Ято врани, накацали по дърветата, изведнъж се сепват през нощта и започват да грачат със сънени гласове. Суетят се от страх да не паднат, бутат се, разхождат се по клоните и сякаш чак тогава се събуждат… През нощта са много по-приятни, отколкото през деня.

70. За тайни срещи е най-подходящо…

За тайни срещи е най-подходящо лятото.

Летните нощи са кратки, рано се съмва и затова през цялото време не мигваш. Всички подвижни врати и щори са отворени както през деня се вижда целият двор. Но ето, започва да се развиделява и любимият трябва да си върви. А има още толкова недоизказани неща! В този миг ви сепва странен шум — ято врани се вдига нагоре, но имате чувството, че някой ви е подслушвал.

И през зимата е хубаво. Лежите, увити в топли дрехи и унесени в сладка дрямка, когато изведнъж храмовите камбани възвестяват зората, но толкова силно, сякаш бият тук, в двора. Птиците се пробуждат и отначало приглушените им гласове се дочуват сякаш много отдалече, но постепенно започват да звучат все по-силно.

71. Когато те посети любимият…

Когато те посети любимият, естествено е да не иска да си отиде. Случва се обаче подобно нежелание да прояви и някой случаен посетител, с когото нямаш нищо общо!… Настанява се в женските покои, където зад параваните си шушукат обслужващите дами, и не се и сеща за тръгване. Хората от свитата му се суетят, надничат, за да разберат кога най-сетне ще потегли, и мърморят недоволно, че „дръжката на брадвата ще изгние“^[7], докато чакат. Може би не подозират, че се чува, но е много досадно, когато започнат да се прозяват и да повтарят: „Омръзна ми вече! Стана среднощ!“ Всъщност мен това не ме засяга, ала господинът, чиято прислуга гласно изразява недоволството си, започва да ми се струва безинтересен дори ако преди това е успял да ми се хареса със словата си.

Някои слуги са по-мълчаливи, но непрестанно въздишат и ми напомнят стихотворението за „подземната вода“^[8].

Други пък отиват до оградата и казват нарочно с висок глас: „Май ще вали!“ Такива слуги направо не мога да понасям.

Хората, които съпровождат високопоставени господа или пък млади благородници, обикновено се държат достойно. Подобни волности си позволяват само придружителите на по-нископоставени особи. Не е зле, когато тръгват някъде, да взимат със себе си по-благонравни слуги.

72. Неща, които рядко се срещат

Тъст, който хвали своя зет. Свекърва, която обича снаха си. Сребърен гребен, който добре разресва косите. Слуга, който не злослови по адрес на своя господар. Човек без нито един недостатък — уравновесен, сърдечен, изискан, харесващ се на всички.

Хора, които от дълго време живеят заедно, но постоянно бдят над своето поведение. В крайна сметка никой не успява да прикрие слабостите си.

Да не капнеш с туш върху свитъка, в който преписваш стари повествования и стихове. Колкото и да се стараеш, колкото и да трепериш, нищо не помага.

Дружбата между мъж и жена. Дори жените невинаги успяват да запазят приятелските отношения помежду си въпреки всички дадени клетви.

73. Най-хубавите стаи за придворните дами…

Най-хубавите стаи за придворните дами се намират в тясната част на двореца край дългия коридор. Щом повдигнеш леко щорите, нахлува вятър и дори през лятото е хладно. През зимата се случва да влезе снежец или град, но и това ми допада.

Доста е тясно и слугите няма къде да седнат, затова се крият зад завесите. Но, от друга страна, е добре, защото обстановката ги кара да се държат прилично и да не говорят на висок глас.

Постоянно сме в напрежение. Не смеем да се отпуснем не само през деня, но дори през нощта сме нащрек. Ала на мен всичко това ми харесва.

През цялата нощ из коридора се разнасят стъпки. От време на време заглъхват и се чува леко потропване на нечия врата. Представям си сладостната тръпка на дамата, познала своя любим!

Случва се слугите да се забавят и от страх да не би възлюбеният й да помисли, че спи, и да си тръгне, дамата шумоли леко с копринените си одежди. Той чува, разбира се, че е вътре, и търпеливо чака да му отворят.

През зимата пък дамите потропват с машите, за да се знае, че не спят. Господата започват да чукат по-силно, дори викат имената на любимите си, а те бързат да се отзоват.

Ако се случи вътре на висок глас да декламират стари китайски и японски стихотворения, господата влизат направо, без дори да са имали намерение да посетят тъкмо тази дама. Понякога става толкова тясно, че няма място за всички, и новодошлите прекарват цяла нощ в коридора.

Изпод свежите бамбукови щори и разноцветните завески се подават краищата на женските одежди. Младите господа, чиито наметала нямат шев на гърба, и велможите от шести ранг не смеят да влязат в женските покои и облегнати на стената, с копнеж наблюдават крайчетата на цветните женски дрехи.

Ако погледнеш от двора, също има какво да се види. Млад благородник с тъмнолилави панталони и ярко наметало върху многокатовите разноцветни роби наднича в женските покои: иска туш и хартия, за да напише писмо, или пък моли за огледало и започва да се реши. Приятна гледка!

Вътре в покоите са закачени церемониалните завески на височина около три-четири педи, но все пак остава малка пролука между горния край на завеските и долния край на вдигнатите щори. Хубаво е, че тя се пада точно на нивото на очите и влюбените могат спокойно да си творят… Интересно, какво ще стане, ако се случат прекалено висок кавалер и дребна дама?

74. Спомням си времето, когато Нейно Величество…

Спомням си времето, когато Нейно Величество пребиваваше в императорската канцелария. Бяхме малко отделени от шумния дворцов живот, но и това запустяло и самотно място си имаше своя хубост.

По едно време съобщиха, че в главните покои се е настанила нечиста сила. Веднага преградихме пътя й откъм южната страна и приготвихме спалня за Нейно Величество в южните покои. Всички дами от свитата се настанихме в междинните стаи, излизащи на верандата.

Оттам съвсем ясно чувахме гласовете на глашатаите, които оповестяваха имената на царедворците, минаващи през Източната порта към постройките на Лявата императорска гвардия. „Сторете път!“ — провикваха се глашатаите ту по-тихо, ту по-силно в зависимост от ранга на благородника и дамите започнаха да ги подиграват помежду си: „Минава голямо «сторете път!»“, „А сега — малко «сторете път»!“

Постепенно свикнахме с гласовете и започнахме да гадаем кой минава: „Това е господин еди-кой си!“ — „Не, не е той! Господин еди-кой си е!“ — оживено спорехме.

„Видяхте ли! Аз познах!“ — радваше се дамата, която бе улучила името на господина.

Една нощ, когато в небето изплува бледата предутринна луна, излязох на двора да й се полюбувам. Бе толкова красиво, че след мен наизскачаха и другите дами — коя на верандата, коя на двора. Постепенно започна да се зазорява.

„Ще отида до караулното на Лявата гвардия!“ — казах и няколко дами изявиха желание да ме придружат.

В този миг видяхме отдалече група млади благородници, които вървяха към двореца и декламираха стари стихотворения: „Вятърът — гласът на есента…“^[9] и други. Побързахме да се върнем, за да поговорим с желаните гости.

„Великолепно! Значи, сте излезли навън, за да се наслаждавате на бледата предутринна луна!“ — възхити се един от господата и каза подходящо старо стихотворение.

Подобни посещения съвсем не бяха рядкост. Царедворците идваха при нас и денем, и нощем, като понякога се отбиваха дори най-влиятелни велможи на път за императорския дворец.

75. Неразумни деяния

Млада дама с все сили се стреми да постъпи в двореца, но осъществи ли веднъж своите желания, службата започва да й тежи.

Безполезно е да гледаш с неприязън зетя, когото си приел, вече в своя дом.

Закъснели са страданията на човек, който е омъжил дъщеря си против нейната воля и животът й не се нагажда така, както би му се искало.

76. Неща, които създават ведро настроение

Монаси, които посещават Негово Величество през първия Ден на заека от новата година и му поднасят клонки удзуе за дълголетие.^[10]

Главният майстор на свещените танци кагура^[11]. Танцьори, размахващи флагове по време на празника Горьое^[12].

77. По време на празника за назоваване имената на будите…

По време на празника за назоваване имената на будите^[13] в покоите на Нейно Величество донесоха паравани с картини от ада, за да й ги покажат. Не мога да си представя нищо по-ужасно! Нейно Величество нарочно ме подкани: „Погледни! Погледни!“ Едва успях да промълвя: „Не, не! В никакъв случай!“ и с мрачно настроение се оттеглих в страничната стая, където полегнах.

През този ден валеше силен дъжд и бе много тягостно, тъй че придворните бяха поканени да се забавляват в горните покои. Младши придворният съветник Мичитака свири омайващо на бива. Наримаса — на тринадесетструнно кото, Юкийоши — на обикновена флейта, а придворният съветник Цунефуса — на многотръбна флейта. Беше наистина великолепно. Когато мелодията свърши и гласът на инструмента секна, старши придворният съветник Коречика напомни редовете от старо стихотворение:

Гласът на песента замлъкна,

но никой дума не пророни…^[14]

През цялото време се криех в страничните покои и мълчаливо слушах, но в този миг не издържах и се появих пред господата с думите: „Ах, колко е страшно, че върша грях, ала зовът на прекрасното е неудържим!“

Всички се засмяха.

Веднъж Фудживара Таданобу чул…

Веднъж Фудживара Таданобу чул за мен някакви недостойни слухове и заявил: „Как съм могъл досега да я почитам и хваля!“

Разбрах, че ме е хулил дори пред другите господа от двореца. Силно се смутих, но успях да се усмихна и казах: „Ако е истина, какво бих могла да отговоря? Но скоро той сам ще разбере своята грешка!“

Таданобу не криеше презрението си към мен и дори когато минаваше покрай покоите на Черната врата и чуеше гласа ми, прикриваше лицето си с ръкав. Мълчаливо понасях всичко и не правех опити да се оправдавам.

Така дойде краят на втория месец. Валяха дъждове и беше скучно. Господин Таданобу съблюдаваше пречистване от мирската суета заедно с Негово Величество. Съобщиха ми, че между другото бил казал: „Защо ли прекъснах връзките си с нея? Нещо сякаш ми липсва. Дали да не й изпратя послание?“ — „Не може да бъде!“ — не повярвах и цял ден прекарах в уединение, а когато вечерта отидох в покоите на Нейно Величество, тя вече се бе оттеглила за сън. Придворните дами бяха запалили свещите и се занимаваха с отгатване на йероглифи от китайски писания^[15]. „А, тъкмо навреме идваш! Ще се присъединиш ли към нас?“ — посрещнаха ме радостно. Нямах особено желание да играя с тях и дори съжалих, че съм дошла толкова късно. Седнах край огнището, дамите се настаниха до мен и започнахме разговор. По едно време съобщиха, че някакъв слуга ме търси. „Странно, за какво съм му? — почудих се. — Та аз току-що дойдох!“ Изпратих да проверят кой е слугата и ми съобщиха, че е изпратен от двореца на Негово Величество и настоява да говори лично с мен. Нямаше какво да сторя и излязох при него. „Възложено ми е да ви предам това послание от Негово Превъзходителство господин Таданобу и да изчакам вашия отговор“ — съобщи слугата. „Хм, че този господин не желае дори да ме види! Толкова силно ме ненавижда! Какво означава това писмо?“ — помислих си, но на глас изрекох: „Върви си! Ще изпратя отговор по-късно!“ Сетне прибрах писмото, защото съвсем не бързах да го прочета, и влязох при дамите. Продължихме прекъснатия разговор, но не след дълго слугата отново дойде и каза, че Таданобу му е заръчал следното: „Ако не желае да изпрати отговор, нека поне върне моето послание!“ Кой знае защо, това ми напомни за „Исе-моногатари“^[16]. Писмото бе написано на изящна бледосиня хартия и както очаквах, с хубав ситен почерк.

Ето вече и дърветата цъфтят…

В дворцовата зала ти седиш

под атлазени завески…

пишеше в писмото с китайски йероглифи, а отдолу бе добавено: „Очаквам да довършите стихотворението.“^[17] Бях смутена. Какво да сторя? Нейно Величество вече си почива и не мога да поискам съвет! Не върви нито да се престоря, че не зная стихотворението, нито да допиша китайските йероглифи с несръчна ръка. На всичко отгоре нямах много време, защото слугата нетърпеливо очакваше моя отговор. Взех въглен от огнището и написах на японски следното:

О, кой ли ще ме посети

в колибата, с трева обрасла…

Зачаках отговор, но той така и не дойде.

Прекарах нощта в двореца на Нейно Величество заедно с другите дами, а рано сутринта се прибрах в покоите си. В този миг чух гласа на гвардейския капитан Цунефуса: „Извинете, тук ли е госпожа Тревясала колиба?“ Зачудих се и казах: „Вашият въпрос е доста странен! Как може особа с такова недостойно име да живее тук! Виж, ако бяхте попитали за Ясписовия дворец, това вече е друго!“ — „Ах, колко се радвам, че ви намерих! Тъкмо мислех да ви търся в покоите на Нейно Величество!“ — отвърна Цунефуса и ми разказа какво се бе случило предната нощ: — Снощи при господин Таданобу се бяха събрали много благородници. Имаше дори господа от шести ранг. Говорихме за най-различни неща, обсъждахме дами от минали и сегашни времена… Така стана дума и за вас. Таданобу каза:

„Аз вече напълно прекъснах връзките си с нея, но все пак… Очаквах да направи нещо, но нейното равнодушно мълчание е направо възмутително. Защо не взема тази вечер да я проверя колко струва! Тогава всичко ще си дойде на мястото!“ Посъветвахме се и ви изпратихме писмо, а когато дойде слугата и съобщи, че не можете веднага да прочетете посланието и ще изпратите отговор по-късно, Таданобу се ядоса и строго му заръча: „Върни се пак и я накарай на всяка цена да отговори! Ако ли не, нека ми върне писмото!“ Слугата трябваше още веднъж да се разкарва в тази ужасна дъждовна нощ, но този път се върна бързо и предаде вашия отговор. Таданобу веднага го зачете.

Всички изгаряхме от любопитство и се хвърлихме също да го погледнем. „Какво ще кажете? Бива си я! Не може човек да я пренебрегва!“ Настъпи всеобщо въодушевление и някой предложи: „Трябва да добавим към нейното послание първите три реда и да ги изпратим в отговор! Хайде, Цунефуса, опитай ти!“ Цяла нощ се мъчихме, но нищо не излезе! Накрая решихме, че тази случка не бива да остане неизвестна!

Докато Цунефуса говореше, смущението ми постепенно нарастваше. „Тъй че отсега нататък ще ви викаме госпожа Тревясала колиба“ — завърши той и си тръгна. „Всичко е добре, но колко неприятно, ако ме запомнят с такова име!“ — помислих си с безпокойство.

Скоро след това ме посети и Норимицу. „Идвам да споделя с вас огромната си радост — каза веднага щом ме видя. — Търсих ви дори в покоите на Нейно Величество!“ — „Каква радост? Нищо не съм чула. Да не би да сте получили някой висок сан?“ — „О, не, не! Съвсем друго е! Снощи се случи нещо чудесно! Едвам дочаках сутринта, за да ви съобщя! Отдавна не съм се радвал така!“ Сетне ми разказа историята, която бях чула вече от Цунефуса: „Таданобу заяви, че от вашия отговор ще зависи по-нататъшното му отношение към вас. Ако не е достоен, ще ви забрави завинаги. Първия път, когато слугата се върна без отговор, направо си отдъхнах. Затова пък втория път, когато донесе ответното ви послание, сърцето ми просто щеше да се пръсне от вълнение! Опасявах се, че неблагоприятният отговор ще се отрази и на моето положение като ваш «по-голям брат». За щастие писмото ви бе не просто удачно, а великолепно! Всички го оцениха по достойнство и се обърнаха към мен: «Ела, ела да го прочетеш и ти! Нали си неин „по-голям брат“!» Бях безмерно доволен, но отвърнах сдържано: «Не разбирам от тези неща.» «Не те викаме, за да чуем твоето мнение. Трябва да прочетеш писмото, за да разказваш после за него!» Беше ми сложно да вникна в съдържанието, но се забавлявах, като гледах как останалите господа се опитват да скалъпят отговор. «Всъщност толкова ли е необходимо да напишем първите три стиха?». «Ако не можем да измислим достоен отговор, по-добре ще е да не изпращаме изобщо ответно послание!» — мърмореха те и така до среднощ си блъскаха главите. Мила сестричке, нима случилото се не е велика радост и за вас, и за мен! Дори високият придворен сан не е такава благодат!“ Слушах неговите думи и тръпнех от смущение при мисълта, че толкова много знатни господа са обсъждали писмото ми. Това, че ни наричаха „брат и сестра“, не ме изненада, защото всички в двореца, дори й Техни Величества знаеха вече. Бе се стигнало дотам, че величаеха Норимицу „по-големия брат“, вместо да го назовават с придворния му ранг.

Отидох в двореца на Нейно Величество заедно с другите придворни дами и по едно време ми съобщиха, че е заповядано веднага да се явя при нея. „Току-що при мен беше Негово Величество — каза тя. — Всички придворни били написали на ветрилата си твоите два реда!“ Почудих се каква ли сила ми бе помогнала в онзи миг, за да напиша своя отговор!

От този ден Таданобу вече не криеше с ръкав лицето си, когато минаваше покрай мен, и се държеше съвсем приятелски.

79. Към края на втория месец от следващата година…

Към края на втория месец от следващата година Нейно Величество се премести в императорската канцелария, а аз останах в павилиона Умецубо.

Още на следващия ден получих писмо от господин Таданобу. „Снощи бях в храма Курама, а днес поради «забрана в посоката» ще ми се наложи да отседна на друго място. Рано сутринта още преди изгрев-слънце трябва да отида в двореца, но много бих искал да ви видя преди това и най-искрено ви моля да ме посрещнете, когато почукам на вашата врата!“

Не щеш ли, тъкмо тази вечер принцеса Микушигедоно^[18] ме повика да пренощувам в нейните покои и трябваше да се подчиня на волята й.

Ето какво ми разказа слугинята, когато се прибрах късно на следващата сутрин: „Посред нощ някой почука силно на вратата. Едва се събудих, за да видя кой е. Беше някакъв господин. Щом разбра, че сте в двореца, ми заповяда веднага да ви повикам. Аз обаче реших, че отдавна вече спите, и не посмях да ви безпокоя!“

„Божичко, какво несъобразително същество!“ — помислих си с гняв и тъкмо в този миг се появи някакъв слуга и съобщи: „Изпраща ме господин Таданобу. Каза ми да ви предам, че бърза за двореца, но много би искал преди това да поговори с вас!“ — „Тук не мога да го приема. Слугите още не са разтребили. Нека Негово Превъзходителство заповяда в гостната, а аз ще дойда след малко“ — казах на пратеника.

Притеснявах се, че господин Таданобу може да отвори страничната врата и да влезе в моите покои, затова побързах към източната част на павилиона. Дръпнах лекичко плъзгащата се врата и казах: „Ваше Превъзходителство, заповядайте тук!“

Таданобу изглеждаше божествен. Дъхът ми секна, щом го видях. Носеше парадно наметало в „цветовете на вишната“, подплатено с аленочервена лъскава коприна; върху парадните му панталони с цвят на зряло грозде бяха избродирани цъфнали клонки на глициния; аленочервената му роба сияеше като пламък, а отдолу имаше няколко ризи в бяло и бледолилаво.

Той се приближи с достойнство и приседна на тясната веранда, като се наклони съвсем напред към паравана, така че можах добре да го разгледам. Приличаше на онези ненадминати хубавци, както ги рисуват по старите картини и възпяват в повествованията!

В западната част на двора сливите цъфтяха в бяло, а в източната — в червено. Бяха започнали да се оронват, но все още бяха прекрасни. Слънцето ярко озаряваше отминаващата хубост на сливовия цвят и ми се прииска всички да видят тази неповторима гледка!

Щеше да бъде още по-красиво, ако вместо мен зад паравана седеше някоя млада хубавица, като онези, описани в повествованията — с дълги и прекрасни черни коси!

Уви! Най-хубавите ми години бяха вече безвъзвратно отминали^[19], косите ми бяха разбъркани, използвах дори перука, а на всичко отгоре поради траура носех сиво-черни дрехи. Нямах и шлейф, който по правило слагах само в присъствието на Нейно Величество. Тъжно!

„Отивам в императорската канцелария при Техни Величества. Имате ли някакви поръчения? — започна господин Таданобу, а сетне се оплака: — Напуснах мястото, където нощувах, още преди зори и се запътих към вас. Бях ви предупредил и се надявах, че ме очаквате! Веднага щом пристигнах от Западната столица, почуках на вашата врата. Чаках дълго. Най-сетне се показа някаква сънена слугиня и доста нелюбезно ме отпрати!“

Стана ми много неприятно, че без да искам, съм го обидила, а той се засмя и каза: „Мила госпожо, защо държите в свитата си такива невъзпитани жени?!“ Хем се развеселих, хем ми домъчня.

Поговорихме още малко и господин Таданобу си тръгна.

Изпроводих го с поглед и си помислих, че ако някой го бе видял, щеше да си помисли, че от другата страна на паравана седи невиждана хубавица, достойна да говори с такъв блестящ благородник. В същото време, ако някой ме наблюдаваше от вътрешността на дома, навярно и през ум нямаше да му мине с какъв красавец беседвам!

Привечер отидох при Нейно Величество. Заварих там много придворни дами и знатни благородници, които оживено спореха за достойнствата и недостатъците на старите повествования.

Императрицата току-що бе изразила отношението си към Судзуши и Накатада от „Уцубо-моногатари“^[20].

„А вие какво ще кажете? — обърна се към мен една придворна дама. — Нейно Величество не харесва Накатада, защото е отрасъл в гората.“

„Това няма значение! — казах твърдо. — Наистина Судзуши е свирел така прекрасно на кото, че и небесните феи дошли да го послушат. Но въпреки това именно Накатада успява да получи ръката на принцесата!“

Привържениците на Накатада се оживиха: „Ето! Така е!“

„Ако бяхте видели днес господин Таданобу — обърна се към мен Нейно Величество — щяхте да примрете от възторг! Бе по-прекрасен от всички хубавци, възпети в старите повествования!“

„Наистина — намесиха се останалите придворни дами — днес бе невероятно красив!“

„Всъщност аз за това дойдох. Исках да ви разкажа колко великолепно изглежда днес господин Таданобу. Но вие говорехте за други неща и…“ — промълвих плахо, а сетне разказах за срещата си с него тази сутрин.

Дамите се развеселиха и възкликнаха: „Не можехме да откъснем очи от него! Но кой да предположи, че вие сте имали щастието да му се радвате толкова отблизо, че сте разгледали дори шевовете на одеянията му!“

После ми съобщиха, че господин Таданобу бил проронил с тъга: „Да знаете как се опечалих, когато бродех из запустялата Западна столица! Порутените огради бяха обрасли с мъх!…“, а госпожа Сайшо попитала: „А подаваха ли се елови клонки измежду керемидите на забравения дворец?“ Таданобу се възхитил от нейната съобразителност и подхванал старото стихотворение: „Не е далеч от западната порта…“^[21] Интересен разговор, нали!

80. По времето, когато бях напуснала за малко двореца…

По времето, когато бях напуснала за малко двореца, непрекъснато ме посещаваха различни господа и хората от дома, където бях отседнала, започнаха да проявяват недоволство. Това не ме ядосваше, защото не намирах нищо осъдително в своето поведение. Как можеш да отпратиш близък човек, който е дошъл при теб толкова отдалече — било денем, било нощем! Нали ще го направиш за срам! Макар че понякога ме посещаваха и господа, които едва-едва познавах. И все пак се чувствах отегчена и затова следващия път не съобщих никому къде отивам, освен на Цунефуса и Норимицу.

Един ден при мен дойде Норимицу и каза: „Знаете ли, сестричке, вчера ме посети Таданобу и започна да ме разпитва къде се намирате. «Нали сте неин „по-голям брат“! Не може да не ви е казала нищо!» — опитваше се да научи вашата тайна. Много се смутих. Ужасно е да лъжеш. Насмалко да се разсмея! Цунефуса седеше отстрани с такъв невинен вид, че ако погледите ни се бяха срещнали, всичко щеше да излезе наяве. Просто не знаех какво да правя! Взех едно водорасло и започнах да го дъвча. Навярно всички се изумиха защо дъвча, когато не е време за ядене! За щастие това ми помогна. Таданобу, изглежда, реши, че не зная нищо, и си тръгна. Беше доста забавно!“ — „Не ме издавайте в никакъв случай!“ — предупредих го още веднъж.

Минаха няколко дни. Късно една вечер се чу силно тропане по вратата. Кой може да бъде в този час? И по каква ли толкова важна работа? Изпратих да проверят. Оказа се, че е някакъв гвардеец, който носи писмо от Норимицу. Наоколо всички спяха. Запалих свещта и зачетох: „Утре Техни Величества ще слушат свещените сутри и ще съблюдават отрешение, тъй че навярно и Таданобу ще дойде в двореца. Какво да правя, ако отново почне да ме разпитва? Не мога повече да крия. Ще ми разрешите ли да му кажа? Всъщност ще постъпя според вашето желание.“ Не написах отговор. Вместо това увих едно водорасло в хартия и му го изпратих. Скоро след това Норимицу ме посети. „Онази вечер Таданобу дойде при мен и искаше на всяка цена да разбере къде се намирате. Нищо не му казах и той не на шега се разсърди. Беше много неприятно. Всъщност защо тогава не ми изпратихте отговор, а само някакво водорасло, увито в хартия? Много странно. Да изпратиш някому водорасло… Трябва да е било грешка“ — каза той. Стана ми много досадно, че не е успял да разбере смисъла на моето послание, и затова не отговорих нищо, а написах следното:

Тя удави се нейде в морето

и къде ли е, никой не знае.

Замълчи и недей ме издава! —

вместо с поглед да кажа,

подадох ти знак.

„А, това е някакво стихотворение! Не, няма да го чета!“ — възкликна Норимицу и побутна обратно листа с ветрилото си.

С Норимицу винаги сме били много близки и най-приятно сме разговаряли, ала сега без видима причина някак се отдръпнахме един от друг.

Не след дълго получих от него следното писмо: „Ако съм ви обидил с нещо, не забравяйте нашата клетва и дружбата ни, мила сестричке! Макар и разделени, мислете понякога за своя «по-голям брат»!“ Спомних си, че веднъж Норимицу бе казал: „Който иска да е приятел с мен, нека не ми пише стихотворения. От този миг ще се превърне в мой враг. Когато всичко ви омръзне, сестричке, и решите да се разделим завинаги, достатъчно е да ми изпратите едно от вашите стихотворения!“

Ето защо му изпратих следния отговор:

Река Йошиногава —

тя тече сред острите върхари.

Но никой повече не ще я види,

щом рухне планината Имо,

щом рухне планината Се…^[22]

Не последва обаче ответно послание. Навярно Норимицу бе забутал някъде и това стихотворение, без да си направи труда да го прочете.

Скоро след това Норимицу получи одежди на дворцов чиновник от пети ранг и бе назначен за помощник-губернатор на провинцията Тотоми. Така се разделихме с него, без да се сдобрим.

81. Неща, които предизвикват жалост

Гласът на хремав човек, който постоянно се секне.

Лицето на дама, която си изскубва веждите.^[23]

82. Скоро след разходката ни до караулното на Лявата гвардия…

Скоро след разходката ни до караулното на Лявата гвардия през онази лунна нощ напуснах за малко двореца и отидох в родния си дом. Изведнъж получих писмо от Нейно Величество. „Върни се веднага! — пишеше вътре. — Не мога да забравя онази лунна вечер, когато ти тръгна към караулното на Лявата гвардия, а аз дълго гледах след теб… Не вярвам да си толкова безчувствена и да си забравила вече тези прекрасни мигове!“

В отговора си изразих своята най-дълбока преданост към Нейно Величество, а устно поръчах да й предадат следното: „Никога не ще забравя онази предутринна луна, когато дори вие бяхте така развълнувана, че ни нарекохте «завръщащи се небесни феи»!“

Скоро донесоха ново писмо от Нейно Величество: „Говориш за Судзуши. Нима си се отказала вече от своя любимец Накатада?… Чакам те в двореца! Върни се колкото може по-скоро. Ако не дойдеш, ще те възненавидя!“

„Дори да бяхте писали само «ще се разсърдя», щях веднага да побързам към двореца, а при страшната заплаха «ще те възненавидя» съм готова да жертвам и живота си, за да мога час по-скоро да дойда при вас!“ — отвърнах и побързах да изпълня волята на господарката.

83. Веднъж, когато Нейно Величество…

Веднъж, когато Нейно Величество пребиваваше в императорската канцелария, в Западната част на главната зала бяха устроени четения на свещените сутри.^[24] Дойдоха монаси, закачиха изображения на Буда…

Някъде на втория ден откъм верандата се чу неприятен женски глас: „Все ще се намери нещо и за мен от богатите дарове, поднесени на будисткия олтар!“ — „Какво приказвате?! Та ние още не сме привършили!“ — отговори един от монасите. Кой може да бъде? — полюбопитствах и надникнах навън. Под верандата стоеше немлада вече жена, монахиня. Бе облечена с мръсни памучни панталони, толкова тесни и къси, че приличаха на кюнци. Отгоре носеше нещо като наметало — също толкова мръсно и късо. Изобщо наподобяваше маймуна.

„Какво желае тази жена?“ — попитах, а тя отговори разпалено: „И аз съм ученичка на Буда. Бих искала да ми дадете от даровете, поднесени на неговия олтар. А на тези монаси тук нищо не им се откъсва от сърцето!“ Говореше надуто на столичен диалект, което доста ме учуди. Просяците обикновено мънкат жалостиво и умоляващо, за да предизвикат състрадание. „Значи, вие не се храните с нищо друго, освен с приношения за Буда?! Наистина вашата вяра е учудващо дълбока!“ — подхвърлих заядливо, но тя спокойно отвърна: „Защо мислите така? Искам от приношенията само когато няма нищо друго.“

Сложих в една кошница плодове, оризови курабийки и други неща за ядене и й ги дадох. Тя се развесели и се разприказва. Наизлязоха още няколко млади придворни дами, започнаха да се шегуват с нея и да й задават различни въпроси: „Имаш ли любим?“, „А деца?“, „Къде живееш?“… Сетне една дама подхвърли: „Пееш ли? Танцуваш ли?“ Монахинята сякаш само това чакаше и веднага подхвана:

Тази вечер с кой да легна?

С господаря на Хитачи?

Има нежна кожа той…

Песента продължи безкрайно дълго. После запя друга:

Слави се надлъж и шир

името на планина Отокояма.

Върховете й покрити са

с аленочервени кленови листа^[25]

Монахинята пееше, поклащайки глава. Песните й бяха толкова неблагопристойни, че всички се възмутиха и започнаха да я подканят да си върви. „Почакайте! Жал ми е за нея! — намесих се. — Накарахме я да ни покаже своето изкуство, значи, трябва да й подарим още нещо!“ Отидох при Нейно Величество, а тя ми каза: „Отвратително! Защо й позволявате да пее такива ужасни песни! Неприлично е дори да ги слушате! Бях си запушила ушите! Дайте й едно от тези кимона и нека си върви!“ Взех одеждата и я хвърлих от верандата с думите: „Вземи! Това е от Нейно Величество. Облечи тази дреха вместо мръсните си парцали!“ Монахинята неописуемо се зарадва, направи дълбок поклон, сетне метна одеждата върху мръсните си дрехи и започна да се криви в благодарствен танц. Гледката беше отблъскваща и всички побързахме да се приберем.

След тази случка монахинята, изглежда, си въобрази, че винаги е добре дошла край покоите на Нейно Величество, и започна често да се явява. Наричахме я „господарят на Хитачи“ — от песента, която бе пяла. Всеки път идваше със същите стари и мръсни дрехи и това безмерно ни отврати. „Къде ли е прахосала подареното одеяние?“ — чудехме се ние.

Веднъж ни посети госпожа Укон и Нейно Величество й разказа за монахинята. „Моите придворни дами, изглежда, я покровителстват — подхвърли тя. — Всеки ден идва тук!“ Сетне накара една придворна дама на име Кохьое да имитира монахинята. Госпожа Укон се развесели и каза: „Искам на всяка цена да видя тази жена. Много ви моля, покажете ми я! Бъдете спокойни. Няма да ви я отнема. Разбирам, че е ваша любимка.“

Случи се така, че след време дойде още една монахиня — много по-безлична от първата, но с доста възпитани обноски. Подхванахме разговор, но тя така силно се смути, че се преизпълнихме със състрадание към нея. Нейно Величество поръча да й дадем една дреха и монахинята се просна на земята от благодарност. Когато си тръгваше, обляна в признателни сълзи, не щеш ли, отнякъде се появи „господарят на Хитачи“ и я видя. Навярно се обиди, защото после дълго време не дойде и постепенно всички я забравихме.

След десетия ден на дванадесетия месец падна голям сняг. Няколко жени от прислугата наизскачаха на верандата и започнаха да натрупват снега на купчини, за да ги покажат на Нейно Величество, но сетне решиха да направят на двора истинска снежна планина и заръчаха тази работа на мъжете. „Нейно Величество пожела да направите голяма планина“ — обясниха те. Скоро към работещите се присъединиха и мъжете, повикани да почистят двора — снежната грамада растеше направо пред очите ни. Дойде и един господин от канцеларията на Нейно Величество и започна да дава съвети как да направят планината по-красива. Сетне заприиждаха и императорските чиновници — отначало бяха трима-четирима, но неусетно се събраха около двадесетина. Дойде заповед да бъдат повикани всички слуги, които в този ден почиват: който вземе участие в изграждането на снежната планина, ще получи допълнително възнаграждение за три дни, а който не дойде — ще бъде лишен от тридневното си заплащане. Всички се засуетиха и побързаха да се явят, но на хората от по-отдалечените села така и не успяха да съобщят.

Когато работата привърши, поканиха слугите на верандата и изнесоха топове коприна, завързани по два. Всеки взе по един вързоп и се поклони дълбоко в знак на благодарност. После си отидоха. Останаха само придворните, които се преоблякоха с парадни наметала.

„Как мислите, колко дълго ще издържи тази снежна планина?“ — запита Нейно Величество. „Десет дена!“, „Толкова. Около десетина дни“ — бяха повечето отговори. Тогава Нейно Величество се обърна към мен: „А ти какво мислиш?“ — „Докъм петнадесетия ден от първия месец на новата година!“ — бе моят отговор. Дори Нейно Величество посрещна със съмнение думите ми, а придворните дами една през друга започнаха да твърдят, че съм определила доста дълъг срок. Помислих си, че в най-добрия случай планината ще издържи до началото на следващата година. Точно така трябваше да отговоря! Ала вече бе късно. Реших да държа докрай на думите си.

Някъде към двадесетия ден от месеца заваля дъжд. Планината започна да се топи. „О, милосърдна богиньо Каннон от Бялата планина^[26]! Не позволявай нашата снежна планина да се стопи!“ — молех се трескаво.

В деня, когато издигнахме снежната планина, бяхме посетени от Негово Превъзходителство господин Таданобу, секретар по церемониите, който донесе послание от императора. Подадохме му възглавничка и той се настани до нас. „Сега навсякъде правят снежни планини — съобщи той. — Негово Величество заповяда да издигнат една на двора, а такива планини натрупват и в Източния дворец, и в дворците Кокиден и Кього-кудоно.“ При тези думи написах следното стихотворение и помолих дамата зад мен да го прочете.

Снежна планина!

При нас ли само

е тази чудна гледка!

Уви! Навсякъде

се трупа ситен сняг…

Таданобу поклати одобрително глава и рече: „Не ще посмея да напиша ответно стихотворение! Вашето е тъй хубаво! С ваше разрешение друг път ще го издекламирам пред някои придворни дами.“

Таданобу е известен като голям любител на поезията и неговото поведение ме позачуди — да си тръгне така, без отговор… Споделих мислите си с Нейно Величество, а тя ми каза: „Навярно се е опасявал, че не може да съчини достоен отговор!“

Към края на годината планината се беше посмалила, но все още се извисяваше сред двора. Както си седяхме с дамите от свитата на верандата и разговаряхме, изведнъж, не щеш ли, се появи монахинята „господарят на Хитачи“. „О-хо, защо толкова дълго те нямаше?“ — попитахме, а тя отговори: „Ами… Просто ми се случи нещо много неприятно.“ — „Какво? Кажи ни!“ — настоявахме ние. „Ето какво си помислих тогава!“ — каза тя и занарежда с плачлив глас:

Даровете скъпи

с мъка влачи към брега бедната рибарка.

Защо на нея?! —

завист ме гризе.^[27]

Всички презрително се усмихнаха. Като видя, че никой не й обръща внимание, монахинята се покатери на снежната планина, сетне се смъкна, обиколи я и изчезна. Съобщихме за случилото се на госпожа Укон. „Ах, ах! Защо не я изпратихте при мен! Колко сте лоши! Да я изоставите и тя от мъка да се покатери на снежната планина!“ Нейните думи ни развеселиха.

И така настъпи новата година, а снежната планина още си стоеше на двора. Вечерта на първия ден заваля сняг. Колко се зарадвах! Ще натрупа още! Ала Нейно Величество заповяда: „Това не влиза в уговорките! Почистете новия сняг, за да остане планината такава, каквато беше!“

Рано на следващата сутрин на път към покоите си забелязах един слуга, на вид вестоносец. Носеше зелено наметало с цвета на лимонов лист, а в ръкава си имаше някакво послание, също на зелена хартия, закичено за борова клонка. „От кого е това послание?“ — запитах, а той отвърна: „От Нейно Преосвещенство върховната жрица на храма Камо!“ Сигурно е нещо много хубаво — помислих си и побързах да отнеса писмото на императрицата.

Нейно Величество още си почиваше и аз се опитах сама да повдигна щорите край нейната постеля, като стъпих на дъската от играта го. Беше доста тежко, но накрая успях да повдигна със скърцане единия край. Нейно Величество отвори очи и попита: „Какво правиш?“ — „Нося ви писмо от върховната жрица. Исках веднага да ви го предам!“ — „Не е ли малко раничко за писмо?“ — промълви тя, надигна се и разгърна посланието.

Вътре имаше две „пръчици на щастието“, дълги около петнадесет сантиметра, крайчетата им бяха увити в парченце хартия и напомняха „пискюл на дълголетието“. Освен това бяха сложени клонки от дива мандарина, планински лилии и други горски растения. Не се виждаше никакво писание. Тогава Нейно Величество се сети за хартийката, в която бяха увити крайчетата на пръчиците, разгърна я и прочете:

В планината

се разнесе ехо.

Може би от брадви?

Секат дървета празнични

за идущите дни.

Нейно Величество веднага се зае да пише ответно послание, а аз стоях отстрани и й се възхищавах. Винаги когато отговаряше на върховната жрица, императрицата влагаше цялото си умение.

Слугата, донесъл писмото, получи от Нейно Величество две роби — едната бяла, а другата моравочервена, като разцъфнала сливова клонка. Бе ми приятно да гледам след него, когато той тръгна през заснежения двор с подаръците на рамо.

Много съжалявам, че така и не разбрах какъв беше отговорът на Нейно Величество.

Снежната планина в двора продължаваше да си стои все така непокътната, сякаш бе отломък от Бялата планина в провинцията Коши. Е, вярно, че се измърси и не блестеше под слънчевите лъчи, но все пак не помръдваше. „Дано се задържи до петнадесетия ден!“ — молех се аз. „Едва ли ще прескочи седмия!“ — коментираха останалите дами и всички с нарастващо нетърпение очаквахме какво ще се случи.

Най-ненадейно обаче на третия ден Нейно Величество пожела да се върне в императорския дворец. Какво безсърдечие! „Значи, никога няма да разбера развръзката на спора за снежната планина!“ — страдах аз. Другите дами също съжаляваха и дори изразиха чувствата си пред Нейно Величество.

Тогава реших, че ако моето предвиждане се сбъдне, трябва непременно да покажа на Нейно Величество планината. Ала това изискваше грижи. Затова се възползвах от бъркотията при пренасянето на вещите и повиках градинаря, който живееше отстрани в една колиба. Той се приближи до верандата и аз му казах: „Погрижи се планината да се запази до петнадесетия ден. Не давай на децата да се катерят по нея и да разхвърлят снега. Ако остане до средата на месеца, Нейно Величество богато ще те възнагради, а и аз няма да забравя твоята услуга!“ С тези думи му дадох храна от кухненските запаси за подаяния на бедните.

Лицето на градинаря светна и той обеща: „Ще гледам да опазя вашата планина, милостива госпожо! При все че май ще ми е трудничко да се справя с децата.“ „Ако не слушат, обяснете им за какво става дума!“ — посъветвах го.

Придружих Нейно Величество и останах в двореца до седмия ден. През цялото време така силно се вълнувах за планината, че постоянно провеждах различни слуги при градинаря с напътствия. На седмия ден му изпратих някои дарове, останали от Празника на билките, и слугите доста се забавляваха след това, като ми разказваха колко почтително ги приел.

След седмия ден се прибрах в своите покои, ала безпокойството за планината не ми даваше мира и рано всяка сутрин изпращах слуги да я наглеждат. На десетия ден ми съобщиха, че планината навярно ще издържи най-малко още пет дни. О, колко се зарадвах! През нощта на тринадесетия ден обаче заваля дъжд и аз с болка си помислих, че моята планина ще се стопи. Не мигнах цяла нощ, измъчвана от мисли, че утре вече планината няма да я има, а какво остава за след два дни! Всички около мен ми се присмяха и решиха, че съм се побъркала.

Беше още тъмно, когато чух, че някой излиза навън. Хвърлих се към един от слугите и се опитах да го събудя. Но този мързеливец дори не помръдна. Най-сетне успях да го вдигна и го изпратих да провери какво става с планината.

Скоро той се върна и съобщи: „Вашата планина е станала колкото кръгла сламена възглавка. Но градинарят се грижи добре и не пуска децата да палуват. Чини ми се, че ще се запази още най-малко един-два дни. Градинарят дори се зарадва, че ще получи обещаната награда!“

Сърцето ми преливаше от радост и с вълнение си помислих как в уречения ден ще поднеса на Нейно Величество купчина сняг със стихотворение!

Рано в зори на петнадесетия ден повиках една жена от моята свита, дадох й кошничка и заръчах: „Напълни я догоре със сняг, само че съвсем бял! Мръсния изхвърли настрани!“

Тя се върна много бързо, но кошничката се поклащаше празна в ръката й. Онемях от почуда. Ненужно бе вече и великолепното стихотворение, което така старателно съчиних с мисълта, че скоро всички ще го повтарят! „Но как е възможно? Нима така бързо се е стопил?“ Не можех да дойда на себе си. „Градинарят закърши ръце и рече, че късно през нощта все още е имало сняг и той дори с радост си мислел за наградата, а сега е изгубил всякаква надежда“ — обясни жената.

Тъкмо в този миг пристигна пратеник от императорския дворец. Нейно Величество му бе заръчала да попита за снежната планина. С дълбока покруса отвърнах: „Предайте на Нейно Величество, че макар всички да твърдяха, че снегът ще се стопи в края на миналата година, той все още стоеше снощи до залез-слънце. Едва ли съм сбъркала чак толкова много. Ако не се бе стопил през нощта, моето предсказание щеше да е съвсем точно! Осмелявам се все пак да изразя съмнение, че през тази нощ някой нарочно го е отнесъл!“

На двадесетия ден се завърнах в двореца и споделих с Нейно Величество дълбокото си разочарование: „Представяте ли си как се чувствах, когато видях, че слугинята се връща с празна кошничка като онзи монах, който донесъл само капака и заявил, че останалото е захвърлил! О, колко се опечалих! Бях решила да натрупам снега върху поднос и да ви го предам заедно с едно стихотворение, написано върху бяла хартия!“ Нейно Величество се засмя и дамите около нея също се развеселиха. „Имам грях към теб! — рече тя. — Не знаех, че си взела тази работа така присърце! През нощта на четиринадесетия ден изпратих слуги да изхвърлят снега. Колко точно си се досетила в своя отговор! Когато слугите отишли в двора, градинарят веднага изскочил и ги замолил да не пипат снега, но те му заявили: «Това е заповед на Нейно Величество и те съветваме да не се месиш! Нещо повече, ако кажеш на някого какво се е случило, ще изравним колибата ти със земята!» Сетне събрали снега и го изхвърлили през оградата в двора на Лявата гвардия. Казаха, че е имало толкова много сняг, че щял да остане дори до двадесетия ден от месеца. Кой знае, може би щеше да дочака и първите снегове през тази година! Когато Негово Величество научи за случилото се, той се развесели и подхвърли: «Доста странно състезание сте си измислили!» И все пак кажи ни стихотворението, което си съчинила. Сега, когато знаеш всичко, разбираш, че ти победи!“ Останалите дами също ме помолиха да чуят стихотворението, но аз отказах с думите: „След като чух всичко, нямам никакво желание!“ Седях така покрусена и тъжна, когато влезе Негово Величество. „Винаги съм смятал, че и вие сте като другите придворни дами, но чак сега разбрах, че сте необикновена жена!“ — каза ми той. Неговите думи още повече ме опечалиха и имах чувството, че всеки миг ще се разплача. „Защо Нейно Величество постъпи така безсърдечно с мен — промълвих с болка; — дори когато падна сняг през първия ден от новата година, тя заяви, че уговорката била друга, и заповяда да изчистят новия сняг!“ Негово Величество се усмихна и рече: „А може би не е искала да победите!“

84. Великолепни неща

Китайски одежди.

Меч с красиво украсена ножница.

Дърворезба върху статуята на Буда.

Дълга, красиво обагрени цветове на глициния, закътани в боровите клонки.

Велможа куродо от шести ранг. Изглежда великолепно във везаните бледозелени дрехи, каквито не всеки юноша от знатен произход може да носи. Най-обикновен слуга от свитата на някой господин от четвърти или пети ранг, никой не го забелязва, но изведнъж става куродо — и какво великолепие!

А когато се случи такъв велможа от шести ранг да донесе императорското постановление или захаросани кестени за церемониалното тържество, той бива посрещнат като небесен гост.

Девойка от знатно потекло е избрана за свитата на Негово Величество, но все още си седи у дома, където всички я величаят „принцесата“. Ето идва и велможа от шести ранг с вест от императора и слугинята на девойката, преди още да предаде писмото, подава почтително зад завеската възглавничка на велможата, като показва кранчето на ръкава си — нещо, което подобни господа не виждат често. Ако съответният велможа принадлежи и към императорската гвардия, церемонията е още по-внушителна. Той се настанява важно върху възглавничката, като оправя робата си, и самият господар на дома му поднася угощение. Представям си колко честит се чувства в този миг!

Велможата от шести ранг общува на равна нога дори със синовете от най-първите родове! Със същите тези млади благородници, пред които съвсем неотдавна благоговееше, а те дори не стъпваха в стаята, където има толкова нископоставени особи! Нещо повече, стига се дотам, че именно те сега му завиждат, защото той винаги се намира край Негово Величество и разтрива туша, когато императорът пожелае да напише някому писмо.

Ала велможата от шести ранг остава на длъжност някакви си три-четири години. През това време той преспокойно общува с най-различни знатни благородници и не се грижи особено за външния си вид. Но всичко има край и един ден го лишават от височайшата милост да обслужва Негово Величество. Нещастие, равно на това да загуби живота си! Той се мята скръбно из двореца с надежда да измоли прощално благодеяние от августейшата особа. По-рано велможите от шести ранг още от началото на последната година изпадаха в униние и неутешимо оплакваха предстоящата раздяла, ала сегашните, увлечени в борба за служби, изглежда, нямат много време за подобни чувства.

Благоговея пред знанията на дълбоко начетените доктори по литература^[28]. Нищо, че придворният им ранг не е висок, а понякога и видът им е неугледен! Докторът по литература напътства и съветва Негово Величество в писанията и е винаги добре приет в най-изисканите кръгове. А когато с особено майсторство съчини някоя молитва или стихотворение, хвалбите по негов адрес дълго не стихват.

Ученият свещеник също е достоен за възхищение.

Великолепна е тържествената процесия на Нейно Величество през деня.

Церемониалното шествие на „най-първите сред първите“ — регента и канцлера. Или тяхното поклонничество в храма Касуга.

Везани дрехи, боядисани в бледолилав гроздов цвят.

Великолепни са всички неща в моравочервено — цветя, конци, листове хартия. Сред моравочервените цветя най-малко харесвам японската перуника.

Струва ми се, че и велможите от шести ранг са така прекрасни по време на нощната служба, защото са облечени с моравочервено одеяние.

Градина, потънала в сняг — каква великолепна гледка!

Регентите и канцлерите.^[29]

85. Неща, които излъчват ненатрапчива красота

Висок и строен млад благородник с церемониална роба. Млада девойка с ефирно облекло — върху широките панталони носи леко наметало, от което се спускат конци от лечебните топки кусудама или от „пръчиците за щастие“. Скрита зад щорите, тя засенчва свенливо лицето си с ветрило.

Изящно завързано повествование, написано върху бледа хартия.

Писмо на бледозелена хартия, прикрепено към напъпила върбова клонка.

Триредно ветрило. Петредните ветрила имат дебели дръжки и са неудобни.

Покрив, застлан с кора от кипарис — нито съвсем нова, нито много стара, върху който са разхвърляни перуники.

Церемониална завеска, която деликатно наднича зад свежата бамбукова щора. Върху нея блести току-що направената рисунка — голи клони на дървета, а връзките й плуват във въздуха, носени от полъха на вятъра.

Тънко шнурче, сплетено от бели конци.

Нова ярка щора с изрисувани краища.

Веднъж надникнах зад щорите и видях навън до колоните мило котенце с червен нашийник, към който бяха закачени бяла табелка и дълго шнурче. Котенцето подскачаше насам-натам и закачливо подръпваше шнурчето.

Младите девойки, поднасящи лечебни топки кусудама по време на празника през петия ден от петия месец. В косите си имат венци от перуника, от които се спускат дълги ленти, почти като на танцьорите по време на празника Оми, но не в червен цвят. И всеки благородник, получил свещените амулети, се обръща към Негово Величество и изпълнява ритуалния благодарствен танц. Колко е изискано!

Послание, загърнато в лилава хартия и закичено с дълги глициниеви цветове.

Младите танцьори по време на празника Оми също имат изящна осанка.

86. Нейно Величество сама избираше танцьорките…

Нейно Величество сама избираше танцьорките за празника Госечи^[30] — дванадесет на брой. Някой предложи да бъдат поканени и дами от свитите на другите съпруги на императора, но не беше много редно. Затова Нейно Величество определи десет девойки от своята свита и по една от свитата на ексимператрицата — майка на Негово Величество, и от свитата на госпожа Шигейша^[31]. Доколкото си спомням, двете момичета бяха сестри.

В навечерието на Деня на дракона Нейно Величество заповяда девойките да бъдат облечени с везани китайски одеяния в синьо, а по-малките момичета — с леки наметала. Всички придворни дами обаче бяха в неведение, защото императрицата криеше своите замисли дори от най-приближените си.

Одеждите за танцьорките бяха донесени чак по тъмно, така че никой друг да не ги види. Каква красота! Върху везаните китайски одежди девойките облякоха ръчно изрисувани лъскави наметала, от които се спускаха дълги червени панделки. Ала малките момичета с леките си наметала бяха дори още по-очарователни.

Когато цялата процесия, завършвана от обикновените слугини, мина покрай покоите на господата, те наизскачаха навън и не можеха да откъснат очи от това великолепие. „Хубави са като танцьорите от Оми!“ — каза някой и започнаха да ги наричат помежду си „танцьорките от Оми“. По-късно се показаха и самите танцьори за празника Оми — млади благородници от двореца — и подхванаха разговор с дамите от тържествената процесия.

„Обикновено още същата вечер разтребваме залите за празника Госечи и прибираме одеждите на дамите. Получава се доста жалка и неприятна картина! — каза Нейно Величество и заповяда: — Тази вечер до късно няма да пипате нищо!“ Така танцьорките бяха спасени от неудобството и разговаряха оживено цяла вечер, а ръкавите на прекрасните им одежди весело надничаха зад щорите.

По време на празника изведнъж госпожа Кохьое забеляза, че червената панделка на гърба й се е развързала. „Ако обичате, някой да ме завърже!“ — помоли тя и Санеката, който стоеше недалече, се приближи към щорите и завърза панделката. Навярно той съзря в тази ситуация някакъв знак и съчини следното стихотворение:

Завързан здраво възел,

сякаш закован —

скован от лед планински извор!

Кога ли ще се разтопи леда?

Кога ще се развърже този възел?

Кохьое мълчеше. Тя бе твърде млада и се стесняваше да говори пред насъбралите се хора. Дамите около нея навярно също се смутиха, но, така или иначе, ответно стихотворение не последва. Господата от службата на Нейно Величество бяха впечатлени от стихотворението на Санеката и с нетърпение се ослушваха за отговор. Най-сетне един от тях не издържа, дръпна леко щората и рече: „Какво става с вас? Толкова ли не можете да съчините едно стихотворение?!“ Бях доста настрани от Кохьое и дори да измислех достоен отговор, нямаше как да го кажа. На всичко отгоре Санеката се славеше като голям майстор и би било непоносимо, ако ответните стихове не са на същото ниво. В този миг чиновникът от службата на Нейно Величество отново се показа и рече нетърпеливо: „Хайде де, защо се бавите! Толкова ли няма нито една сред вас, която да напише стихотворението?! Може и да не е чак толкова хубаво!“ Дожаля ми за останалите дами и съчиних следния отговор:

Прозрачен лед — нетрайна

панделка от пяна!

Ще си отиде с първите лъчи

на слънцето — последният отблясък

тоз възел ще развърже!

Помолих госпожа Бен-но Омото да прочете стихотворението, но тя е ужасно срамежлива и така се смути, че нищо не се чу. „Какво? Какво?“ — питаше Санеката от другата страна на щорите. Най-сетне Бен-но Омото се съвзе и съумя да издекламира стихотворението с ясен глас, ала той, изглежда, не разбра нищо. И по-добре, помислих си. Така поне няма да ме поднасят.

Някои от придворните дами не желаеха да съпровождат тържествената процесия на танцьорките и опитаха да се извинят, че не са добре. Но Нейно Величество не искаше и да чуе, тъй че всички до една трябваше да се явят. Събраха се много дами в най-различни одеяния. Бе доста шумно, ала едва ли по-приятно от друг път.

Сред танцьорките особено впечатление ми направи хубостта на дванадесетгодишната дъщеря на управителя на императорските конюшни Сукемаса. Майката на девойчето бе четвъртата сестра на съпругата на принц Сомедоно.

Късно вечерта през Деня на дракона, след като завърши, а танците, цялата процесия безшумно се събра и потегли покрай двореца Джиджуден към покоите на Нейно Величество. Наблюдавах ги от източната част на двореца Сейрюден — бе наистина великолепно!

87. Обичам да гледам как минава…

Обичам да гледам как минава някой знатен млад хубавец, препасан с параден меч. Чудесно е!

88. Струва ми се, че по време на празника Госечи…

Струва ми се, че по време на празника Госечи всички изглеждат особено хубави — дори най-невзрачните дворцови служители. Жените от прислугата украсяват косите си с разноцветни ленти както в Деня за пречистване и изглеждат празнично нагиздени. А когато минават по моста в двореца Сен’ьо-ден, моравочервените панделки в косите им радват очите! Нищо чудно, че жените от прислугата и младите девойчета, повикани да помагат по време на празника, се чувстват тъй честити и щастливи!

Приятно е да наблюдаваш и как юношите, току-що навършили пълнолетие, се разхождат смутено, разнасяйки върбови кошници с дрехи за празника Оми.

А когато след гощавката в Деня на тигъра придворните се приближат към празничната зала, отметнат от едното рамо наметалото и запеят, отмервайки такта с ветрилата си: „Избликна императорската милост и най-достойни рангове заляха ни — вълна подир вълна…“, в този миг дори най-привикналите придворни дами не могат да сдържат силното си вълнение! Ала веднага ги побиват ледени тръпки, ако съвсем неочаквано господата прихнат да се смеят.

В този ден особено ми хареса многокатовото одеяние на велможите. Дамите им подадоха възглавнички и ги поканиха да седнат, ала те изобщо не забелязаха. Всичките им мисли бяха насочени към празника Госечи — оживено коментираха достойнствата или недостатъците на танцьорките.

А вечерта, по време на репетициите за танците, дежурните велможи стояха край вратата и строго бдяха да не се промъкне вътре никакъв страничен човек, освен определените господа, придружени от телохранител и две прислужнички. „Пуснете и мен! Пуснете и мен!“ — чуваха се гласове, ала дежурният бе неумолим: „Нали след вас и другите ще поискат да влязат!“ Най-сетне се събраха към двадесетина дами и без да му обръщат внимание, бутнаха вратата и влязоха. Горкият дежурен! Така се смути, че не можа да разбере какво става: „Но моля ви, какво правите?!“ В този миг и прислугата се възползва от суматохата и се намърда вътре, а дежурният сякаш окончателно загуби дар слово.

Тази сцена доста развесели Негово Величество, който наблюдаваше отстрани.

Лицата на младите девойки изглеждаха очарователни на светлината на свещите.

89. Веднъж някой съобщи, че Негово Величество…

Веднъж някой съобщи, че Негово Величество е занесъл в покоите на императрицата старото кото Мумьо — „безименно“. Забързахме натам — никой не свиреше. Една от дамите дръпна лекичко струните и попита какво е все пак името на този инструмент, а Нейно Величество отвърна: „Такова незабележително нещо няма нужда от име!“ Колко находчив отговор!

По едно време госпожа Шигейша — сестра на Нейно Величество — подхвърли, че в дома си имала чудесна многотръбна флейта, останала спомен от баща й. Като чу това, Негово Преподобие Рюен я помоли: „Защо не ми я дадете? В замяна ще ви подаря своето чудесно седемструнно кото!“ Госпожа Шигейша продължи да разговаря, сякаш нищо не бе чула. Негово Преподобие повтори молбата си няколко пъти, но не получи отговор. Вместо нея отвърна императрицата: „Тази флейта май носи името Инакаеджи!“ и за сетне път ме възхити със своята съобразителност. Негово Преподобие не знаеше нищо за флейтата Инакаеджи и като че се поразсърди. „Ина! Каеджи!“ — „Не, не ще я разменя за нищо на света!“ — така се наричаше тази знаменита флейта от императорската колекция. Спомням си, че името й е свързано с едно от пребиваванията на Нейно Величество в императорския дворец.

Всъщност всички музикални инструменти, принадлежащи на Негово Величество, имат доста странни имена: Генджо — „отвъд тайнството“, Бокуба — „конска поляна“, Иде — „преграда“, Икьо — „мостът на река Уей“, Мумьо — „без име“.

Сред различните шестструнни кото има например Кучиме — „угасващ взор“, Шиогама — „солник“, Футануки — „две отвърстия“…

Чувала съм и други имена, като Суйро — „воден дракон“, Косуйро — „малък воден дракон“, Уда-но хоши — „Негово Преподобие Уда“, Кугиучи — „чук за пирони“, Хафутацу — „две листа“ и много други, но не съм запомнила всичките.

Веднъж Таданобу каза: „Тези вещи са достойни да заемат видно място в императорската съкровищница в двореца Гийоден!“

90. През целия ден царедворците свиреха…

През целия ден царедворците свиреха на кото и флейта пред бамбуковите щори в императорския дворец и си тръгнаха чак по тъмно.

Привечер запалиха свещите, но още не бяха спуснали вътрешните завеси и през щорите прозираха императорските покои. Нейно Величество седеше неподвижно пред едно кото. Върху многокатовата роба от свила носеше яркочервено наметало и единият ръкав леко падаше върху гладката повърхност на черното лакирано кото. Отзад се виждаше само челото й, чиято белота изпъкваше по неповторим начин. Каква неземна хубост!

Не се сдържах и се обърнах към младата дама до мен с думите: „Къде ще се сравнява с нея девойката с «лице, наполовина скрито»?! Не е била дори от знатен род!“

Младата дама побърза веднага да предаде на Нейно Величество словата ми. Скоро се върна и съобщи, че императрицата се засмяла и казала: „Познаваш ли тъгата на раздялата?“ Беше ми забавно да наблюдавам смущението на дамата — очевидно тя така и не разбра за какво става дума!^[32]

91. Досадни неща

Изпращаш писмо или ответно послание и чак след като си изпроводил слугата, ти идва наум някоя много подходяща дума.

Бързаш да зашиеш нещо, но когато дръпнеш конеца, се оказва, че на другия край няма възел. Или пък зашиваш лице за опако.

Веднъж, когато Нейно Величество пребиваваше в Южните покои при своя баща, донесоха топове коприна и казаха, че императрицата е поръчала следното: „Веднага се заловете за работа и ми ушийте ново одеяние!“ Решихме да видим коя от нас е най-сръчна: всяка хвана по едно парче коприна и започна да шие някоя част от дрехата. Побъркахме се от бързане!

На госпожа Мьобу — бавачката на Нейно Величество — се падна да ушие единия от дългите ръкави. Тя първа свърши работата си, като от бързане дори не направи на края възела. Всичко добре, но когато понечихме да съединим частите, видяхме, че този ръкав е ушит от опаката страна. „Хайде, вземи да го оправиш набързо!“ — подканиха я останалите дами, но тя възрази с думите: „От къде на къде трябва да признавам, че съм сгрешила?! Виж, ако платът беше релефен — съвсем друго нещо! А така изобщо не личи! Защо ще го поправям? Нека се заловят онези жени, които още не са свършили с шиенето!“ — „Как не я е срам да говори така!“ — възмутиха се дамите и начело с госпожа Гон Шонагон се нагърбиха да поправят грешката. Да, работата взе доста неочакван обрат!

Ужасно се дразня, когато в дома на провинциален чиновник се намъкнат нехранимайковци от свитата на някой знатен господин и започнат да се държат невъзпитано и предизвикателно, сякаш искат да кажат: „Ехей! Чичко! Колкото и да се сърдиш, нищо не можеш да ни направиш!“

Тъкмо се каниш да прочетеш важно писмо, и изведнъж някой ти го измъква от ръцете, изскача на двора и започва да го чете. Втурваш се след него, но стигаш до щорите и спираш: по-нататък не ти е позволено да излизаш! Ах, колко досадно! Идва ти да се нахвърлиш върху злосторника!

92. Неприятни неща, които трябва да понасяш мълчаливо

Беседваш с някой гост, а във вътрешната част на дома слугите шумно обсъждат къщните проблеми. Чувстваш се много неловко, но няма как да им кажеш да млъкнат.

Любимият ти е пиян и постоянно повтаря едно и също.

Говориш по нечий адрес, без да подозираш, че въпросният човек слуша. След това дълго не можеш да дойдеш на себе си от срам, макар да е бил някой твой слуга.

Оставаш да пренощуваш в чужд дом, а прислугата ти се разпуска и вдига шум. Какъв позор!

Родителите, които възхваляват хубостите на своето грозновато детенце и занимават околните с думите, които е благоволило да изрече, като имитират гласчето му.

Простоват човек разглаголства в компанията на учени мъже за достойнствата на един или друг възрастен господин.

Посредствен човек декламира пред всички своите стихотворения и обяснява колко много похвали бил получил. Ужасно се дразня от подобни неща!

93. Неща, за които не ти се ще и да говориш

Чистиш красив декоративен гребен, изведнъж закачаш зъбците и той се чупи.

Преобърната колесница. Струва ти се, че такова солидно нещо би трябвало да стои твърдо върху колелата, и изведнъж… Всичко е като насън — невероятно и непостижимо.

Човек без никакви задръжки изприказва такава глупост, че всички наоколо изтръпват от неудобство.

Цяла нощ, без да мигнеш, очакваш да те посети любимият и призори, изнурена от дългото чакане, се унасяш в дрямка, но изведнъж те стряска неприятното грачене на враните. О, боже, значи, вече се е съмнало! Ужасно неприятно!

Показваш писмо, предназначено за някой твой възлюбен, тъкмо на човека, който най-малко би искала да знае за това.

Някой остроумничи за неща, който нито е виждал, нито е чувал, а ти не можеш да му възразиш. Усещаш как нещо в теб се преобръща.

94. Неща, за които съжаляваш

Колко е неприятно, когато по време на празника Госечи или в деня за назоваване имената на Буда вместо сняг от мрачното небе се сипе дъжд.

В навечерието на някой празник императрицата изведнъж решава да съблюдава пречистване от мирската суета.

Най-старателно се готвиш за тържествено събитие и с нетърпение очакваш да дойде желаният ден, но изведнъж се случва нещо, което го осуетява, и всички приготовления се оказват напразни.

Човекът, с когото се надяваш да прекараш весело времето или пък комуто искаш да покажеш нещо, не идва. Не ти остава нищо друго, освен да съжаляваш.

Придворни дами, които служат на едно и също място, решават да отидат заедно на поклонение в някой храм. Макар да не са се нагласили специално, те са очарователни и краищата на изящните им одежди се подават закачливо от колесницата, говорейки за добрия им вкус. Ала за беда по пътя не срещат нито един знатен господин — било в колесница или на кон — който би могъл да оцени по достойнство тяхната изисканост. Колко жалко наистина! Да бяха срещнали поне някой обикновен човечец! Потресен от тяхното великолепие, той дълго след това ще разказва на своя господар. Но няма никой. Колко досадно!

95. По време…

По време на постите през петия месец^[33] Нейно Величество пребиваваше в управлението на своя дворец. „Двойните покои“ пред хранилището бяха украсени специално и тази непривична празничност ме радваше.

Още от първия ден на месеца небето беше навъсено и дъждовно. Скука. По едно време не издържах и подхвърлих: „Хайде да отидем някъде да послушаме кукувиците!“ Дамите се оживиха и изразиха желание да ме придружат. Някой веднага предложи храма Камо до моста — кой беше, забравих, във всеки случай нещо неприятно като „Мостът на свраките“. Там още можело да се чуе кукувичи глас. „Ами! Това не са кукувици, а цикади!“ — възрази друга дама, но въпреки това решихме да тръгнем.

Рано сутринта на петия ден поръчахме на прислугата да приготви колесницата направо пред Северната порта — бе дъждовно и решихме, че тази малка волност ще ни бъде простена. Колесницата спря точно пред верандата и четири придворни дами се качихме в нея. Останалите поискаха разрешение да ни последват в друга колесница, ала ние отказахме и потеглихме, безучастни към техните молби.

По пътя, когато препускахме покрай конюшните на Лявата гвардия, забелязахме огромна тълпа. „Какво има?“ — поинтересувахме се, а кочияшът отвърна: „Провеждат състезание по стрелба с лъкове. Не бихте ли желали да погледате? Казват, че всички началници на Лявата гвардия са вече тук.“ Надникнахме отвътре, ала не забелязахме никой освен десетина най-обикновени господа от шести ранг. „Не ми се струва чак толкова интересно! Хайде да продължим!“ — подканих нетърпеливо и колесницата отново потегли. Отдадохме се на приятни спомени за последния празник в храма Камо.

Пътят ни минаваше покрай дома на Негова Светлост Акинобу^[34] и решихме да го посетим за малко. Къщата бе съвсем скромна и грубовата — плъзгащи се врати, изрисувани с коне, леки паравани от преплетени клонки, щори от тревата микури. Цялата наредба напомняше за старите времена. Самата сграда бе пределно проста — приличаше на дълъг коридор без вътрешни покои, ала в това също се усещаше печатът на миналото. Неслучайно именно тук се лееше песента на кукувиците и техните гласове звънтяха оглушително силно. Колко жалко, че Нейно Величество не беше с нас! И защо проявихме такова безсърдечие към останалите дами, които искаха да ни придружат?!

„За първи път сте в нашия край и навярно ще ви е интересно да се запознаете с бита на местните хора“ — каза Акинобу, извади някакво растение, наречено „ориз“^[35], повика пет-шест селски девойки и ги накара да лющят този ориз, други две пък използваха една доста странна въртяща се машина. Докато работеха, пееха непозната за нас песен, което съвсем ни развесели, и неусетно забравихме, че трябва да напишем стихотворения.

Сетне ни поднесоха угощение на малки масички, взети сякаш от стари китайски картини, но тъй като никоя от нас дори не погледна към гозбите, Акинобу захвана да ни кани: „Хапнете си! Вярно, че гощавката ни е проста и селска, но… Държите се доста странно за своето положение. Обикновено когато знатните господа посетят някой селски дом, си искат най-различни неща за ядене, така че на стопанина не му остават крака от тичане. Защо мълчите? Вземете си поне от тези свежи стръкчета папрат!“ Акинобу се чудеше как да ни угоди, без и през ум да му минава защо отказваме. „Но помислете сам! — не издържах. — Можем ли да се храним така, сбутани една до друга пред масичките като слугини!“ — „Вярно! Ами свалете подносите на пода! Как можах да забравя, че сте навикнали да седите ниско приведени?!“ — оживи се Акинобу^[36] и се хвърли да ни помага, но в този миг влезе нашият кочияш и съобщи, че се кани да вали, затова ние наскачахме и се втурнахме към колесницата. „Колко ми се иска да напиша стихотворение!“ — въздъхнах, но останалите възразиха: „Хайде, ще напишеш в колесницата!“ — и всички се качихме.

Край къщата беше нацъфтяла унохана. Слугите накъсаха клонки и украсиха завеските и щорите, като дори покриха, целия покрив с дълги клони, обсипани с бели цветове, и отстрани изглеждаше, че воловете теглят жив плет от цъфнали храсти. „Да сложим и тук! И тук!“ — смееха се слугите.

Ех, да можеше да ни види някой по пътя! Ала за беда насреща ни се появяваха само изпаднали монаси и бедняци, които е смешно дори да споменавам. Какво да правим? Вече приближавахме двореца! „Не, не можем да се върнем така! Трябва да ни видят, за да разказват след това за нас!“ — не можех да се примиря. Спряхме пред дома на господин Киминобу на Първата алея и поръчахме да му съобщят за нашата визита. Скоро слугата се върна и каза, че Негово Превъзходителство ще бъде щастлив да ни посрещне, но ни моли малко да го почакаме, тъй като в момента се преоблича в парадно одеяние. Ние обаче заявихме, че не можем да чакаме, и се понесохме към портата Цучи — една от източните порти на двореца. В този миг изскочи Киминобу — кога бе успял да се облече? — и се завтече към нас, като завързваше пояса си по пътя. „Ей, почакайте! Къде отивате?“ — викаше той и продължаваше да тича подире ни заедно с неколцина слуги, които май бяха дори боси. Най-сетне ни настигна тъкмо когато приближихме портата, и чак тогава забеляза как бе украсена нашата колесница. „Каква прелест! Като в приказка! Излезте и се покажете, неземни същества!“ Възторгът му изглеждаше неподправен, а и слугите се зарадваха. „Хайде, кажете какви стихотворения сте съчинили!“ — помоли той, но ние възразихме: „В никакъв случай! Нека първо ги чуе Нейно Величество!“ В този миг заваля дъжд. „Защо не избрахте някоя друга порта? Само тази е без покрив. Ще трябва да си вървя! Като бързах насам след вас, воден от едничката мисъл да ви настигна, не забелязвах нищо около себе си, ала сега, на връщане, никак няма да ми е приятно!“ — оплака се Киминобу и аз го поканих:

„Заповядайте с нас в двореца!“, но той отказа с думите: „Не, благодаря ви! Та аз не съм си сложил парадната шапка!“ — „В такъв случай изпратете някой да ви я донесе“ — настоявах, но в този миг нашата колесница потегли — изглежда, кочияшът, който през цялото време се мокреше под дъжда, не издържа. Междувременно слугите на господин Киминобу донесоха чадър и той тръгна бавно към дома си, като навремени обръщаше леко глава назад и ни измерваше с тъжен поглед. Не без удоволствие забелязах, че в ръката си държеше клонка унохана от нашата колесница.

Най-подир се явихме пред Нейно Величество и тя ни накара да разкажем какво ни се бе случило през този ден. Останалите придворни дами, които бяхме отказали да вземем, отначало седяха навъсени и недоволни, но когато започнахме да обясняваме как господин Киминобу е тичал след нашата колесница по цялата Първа алея, всички прихнаха да се смеят.

„Е, мили мои, покажете ми вашите стихотворения!“ — каза по едно време Нейно Величество и ние, съвсем смутени, обяснихме защо не ни е останало време. „Как може така?! — възмути се императрицата. — Какво ще кажат царедворците, като разберат, че сте извършили пътешествие, без да съчините нито един стих! Трябваше да сторите това още в дома на Акинобу, където сте чули песента на кукувиците! Прекалените грижи за съвършенството на формата са прогонили вашето вдъхновение! Но нищо! И сега не е късно да напишете!“ Почувствахме се доста неловко. Нейно Величество говореше самата истина — бяхме се изложили! Тъкмо обсъждахме какви стихотворения да съчиним, когато донесоха послание от господин Киминобу — написано на бяла хартия, като цветовете на унохана, и прикрепено към същата клонка, която остана в ръцете му при раздялата. Но виж, самото стихотворение не си спомням вече.

Решихме, че следва най-напред да измислим отговор и аз изпратих за туш и четка от моите покои, но Нейно Величество възрази: „Няма време! Трябва час по-скоро да съчиниш ответно послание!“ Сетне ми даде собствените си писмени принадлежности — хартия, туш, камък за разтриване на туша. „Госпожа Сайшо, заемете се вие с отговора!“ — предложих, но тя възрази: „Не, вие ще се справите по-добре!“

Междувременно навън притъмня, заваля пороен дъжд, затрещяха гръмотевици и ние, треперещи от страх, се спуснахме да затваряме вратите; разбира се, съвсем не ни беше до ответното послание.

Бурята утихна чак привечер, но ние решихме да се заемем с отговора въпреки късния час. Бяхме посетени обаче от неколцина царедворци, които се безпокояха за самочувствието на Нейно Величество след всички тези ужаси, и трябваше да беседваме с тях до западните щори. След като си отиде и последният посетител, най-сетне ни остана време за стихотворението, но повечето дами нямаха вече желание да се занимават с това и заявиха: „Нека онази, до която е адресирано стихотворението, сама помисли за отговор!“ Да, наистина на поезията днес никак не й вървеше! „Ами не ни остава нищо друго, освен да си мълчим за пътешествието до храма Камо!“ — казах със смях, но Нейно Величество бе много недоволна: „Ако се съберете сега, днешните пътешественички, веднага ще съчините стихотворение. Ама май не ви се мисли много, а?“ Тя бе очарователна в своето недоволство. „Права сте, но вече е твърде късно и едва ли ще има смисъл от нашето стихотворение!“ — възразих, ала императрицата държеше на своето: „Грешите! Има смисъл!“ В крайна сметка така и не написахме стихотворение.

След два дена отново стана дума за злополучното ни пътешествие и госпожа Сайшо подхвърли: „Какво ще кажете за онези свежи стръкчета папрат, които Акинобу сам бил събрал?“ При тези думи Нейно Величество се усмихна и каза: „А, ето, значи, защо не сте съчинили нито едно стихотворение! Всичките ви мисли са били погълнати от храната!“ Взе лист хартия и написа:

Но свежи стръкчета от папрат

завинаги ни заплениха!

„Хайде, кой ще добави първите три реда?“ — подкани Нейно Величество. Стана доста забавно. Съчиних следното начало:

Поехме надалече

само за да чуем

кукувича песен!

„Би трябвало да ви е неудобно изобщо да споменавате тази птичка!“ — подхвърли Нейно Величество, а аз отвърнах: „От днес нататък няма да съчиня повече нито едно стихотворение! Ако всеки път, когато е потребен отговор, вие поръчвате това на мен, не зная докога ще издържа във вашата свита! Е, вярно е, че мога да преброя сричките и няма опасност през пролетта да съчиня зимно стихотворение или през есента да възпея пролетния сливов цвят! Наистина аз съм от знатен поетичен род^[37] и затова често ме хвалят и повтарят: «Как няма да са хубави нейните стихотворения! Та нали знаете кой е баща й?!» Това обаче съвсем не означава, че и аз трябва да съм майстор! Ако си въобразя, че съм най-надарената и пожелая винаги да ме почитат за най-първа сред първите, само ще оскверня паметта и славата на моя баща!“ Говорех съвсем сериозно и откровено, но Нейно Величество не ме разбра и продължи шеговито: „Е, добре тогава! Да бъде както искаш! Няма да те карам да съчиняваш стихотворения!“ „Благодаря ви, олекна ми на сърцето! Значи, ще мога завинаги да се откажа от поезията!“ — казах аз.

Тъкмо по това време Средният министър Коречика с все сили подготвяше тържеството за Нощта на маймуната. Той даде няколко поетични теми и поръча дамите от свитата на Нейно Величество да напишат стихове. Всички се заловиха с най-голямо желание, само аз останах непричастна — седях настрани и разговарях с императрицата. Коречика ме забеляза и рече: „Защо не пишете? Изберете си тема и съчинете стихотворение!“ Обясних какво ми е казала Нейно Величество и добавих, че това ми позволява да скъсам връзките си с поезията. „Много странно! — недоверчиво промърмори Коречика. — Не мога да повярвам, че Нейно Величество ви е разрешила подобно нещо! Както и да е! Друг път можете да правите каквото пожелаете, но тази вечер ще трябва все пак да съчините стихове!“ Не обърнах никакво внимание на неговите думи и продължих да разговарям с императрицата. Междувременно останалите дами вече написаха своите стихотворения и започнаха да ги четат и оценяват достойнствата и недостатъците им. Нейно Величество написа нещо на лист хартия и ми го подаде:

Ще останете ли чужда

на поезията

през тази вечер?

Вие — дъщерята

на известния Мотоске!

Доста забавно, няма що. Усмихнах се пряко сили и в отговор написах:

О, да не ми тежеше

неговата слава,

щях първа

стихове да съчиня

през тази вечер!

Сетне добавих, че ако не се опасявах да опетня паметта на баща си, сама, без покана, щях да посветя хиляда стихотворения на Нейно Величество.

96. Бе ясна лунна вечер…

Бе ясна лунна вечер в средата на осмия месец. Нейно Величество седеше в края на верандата и слушаше в захлас Укон-но Найши, която свиреше на бива. Останалите дами се забавляваха и оживено разговаряха помежду си, само аз безмълвно седях настрани, облегната на една колона. „Защо си се умълчала? Кажи нещо! Натъжаваш ме“ — обърна се към мен Нейно Величество, а аз отговорих: „Сърцето ми е преизпълнено с очарованието на ясната луна.“ — „Да, отговорът ти е много достоен!“ — одобри императрицата.

97. Веднъж, когато в покоите на Нейно Величество…

Веднъж, когато в покоите на Нейно Величество се бяха насъбрали честити особи — нейни сродници и високопоставени царедворци, а аз беседвах с останалите придворни дами край колоните на верандата, съвсем неочаквано получих от нея следното послание: „Да те обичам ли? Какво ще кажеш, ако не си най-първа в моето сърце?“

Наскоро в нейно присъствие бях казала: „Ако някой ме обича, искам да ме обича докрай! Инак няма смисъл. Ужасно е да бъдеш втора или трета. Това е равносилно на смърт! В такъв случай предпочитам да ме ненавиждат и да се отнасят зле с мен! Искам да бъда само първа!“, а една от дамите с усмивка ми бе отвърнала следното: „Нещо като Единствената колесница на будисткия закон^[38], така ли?!“

Навярно моите думи бяха накарали Нейно Величество да ми изпрати посланието. Тя ми подаде хартия и аз написах: „Всред деветте лотосови степени бих била честита и на най-ниската!“^[39]

„Защо се предаваш? Не е хубаво! Би следвало да отстояваш желанията си докрай!“ — упрекна ме Нейно Величество, на което отвърнах: „Зависи за чия любов става дума“, но тя не се съгласи с мен: „Не, стреми се да бъдеш най-първа и в сърцата на най-първите!“

Доста любопитен разговор, нали?

98. Веднъж придворният съветник Такаие…

Веднъж придворният съветник Такаие посети Нейно Величество и заяви, че желае да й поднесе ветрило: „Намерил съм изумителна рамка. От някаква много стара кост. Трябва да измисля и подходяща хартия. Обикновена няма да свърши работа. Търся нещо съвсем специално!“ — „Но каква е тази кост?“ — поинтересува се Нейно Величество, а Такаие отвърна: „Възхитителна! Всички казват, че не са виждали нищо подобно! Казвам ви — невиждана красота!“ — „В такъв случай навярно става дума за кост на медуза!“^[40] — подхвърлих аз. Такаие се развесели и рече: „Чудесно! Ще разправям вашите думи като свои!“

Тази случка би следвало да включа към „неприятните неща, които трябва да понасяш мълчаливо“, но тъй като постоянно ми повтарят: „Пиши подробно за всичко!“, я описах отделно.

99. Веднъж, когато от сутрин до вечер валеше дъжд…

Веднъж, когато от сутрин до вечер валеше дъжд, в покоите на Нейно Величество се появи Нобуцуне от церемониалната служба с писмо от императора. Веднага му поднесох възглавничка за сядане както подобава, но той я блъсна настрани по-рязко от обичайното и седна направо на пода. „Може би предполагате, че съм изнесла възглавничката за някой друг?“ — попитах, а той отвърна: „Навън така силно вали, че краката ми са мокри и ще оставя влажни следи!“ — „Но, уважаеми, това все пак е възглавница, а не възкрачница^[41]! И правилата важни са: седите тъй, с подвити колене, ако ли не, следите — влажни са!“ — издекламирах аз, а Нобуцуне възкликна: „Не си въобразявайте, че отговорът ви е чак толкова оригинален! Ако не бях споменал за влажните следи, нямаше да ви дойде наум тази игра на думи!“ Той повтори това няколко пъти и ми стана смешно.

„Искате ли да чуете една стара история? — попитах вместо отговор и започнах да разказвам: — Това се случило много отдавна. В двореца на Великата императрица служила проста девойка на име Енутаки («кучешка помия»), която въпреки ниското си положение била доста известна. По същото време имало в двореца и един велможа, наречен Токикара («зависи от времето»), който по-късно станал управител на провинция Мино. Веднъж Токикара казал: «А, това ли е прословутата Енутаки? Не прилича много на кучешка помия!» Тогава Енутаки отвърнала: «Това как изглеждам, любезни ми господине, зависи от времето!» Всички царедворци се възхитили от нейното остроумие и я похвалили: «Бива си я тази Енутаки! Винаги ще намери какво да каже!» И така тази история била предавана от човек на човек, та чак до наши дни и ми се струва, че в нея няма нищо измислено!“ — завърших своя разказ, а Нобуцуне веднага подхвърли: „Виждате ли, и в този случай удачният отговор изцяло зависи от подходящото начало! Така е! И в поезията хубавите стихове се дължат изцяло на интересната тема!“ — „Добре тогава! Искате ли да измисля оригинална поетична тема и вие да съчините по нея стихотворение?“ — предложих, а Нобуцуне самонадеяно отговори: „Чудесно! Но защо само едно? Бих могъл да съчиня безброй стихотворения на най-различни теми!“ Самохвалството му развесели Нейно Величество и тя сама предложи тема, но веднага щом я чу, Нобуцуне побърза да си отиде с думите: „О, какъв ужас! Май ще е по-добре да си вървя!“

Смяхме се дълго след като той си отиде, и една дама обясни: „Нобуцуне пише така грозно и китайските йероглифи, и японските букви, че всички му се присмиват! Избяга, за да не остави с туш следи от своята некадърност!“

Доста време след тази случка, когато Нобуцуне вече отговаряше за снабдяването в императорския дворец, веднъж ми попадна една негова скица за някакъв предмет, който занаятчиите трябваше да изработят. Отстрани пишеше: „Направете всичко така, както е посочено!“ Но какъв ужасен почерк! Не се въздържах и добавих отгоре: „Ще се получи доста странна вещ, ако направите всичко така, както е посочено!“ Представете си през ръцете на колко хора е минала тази хартия, докато стигне до императорските покои! Нобуцуне стана за смях на всички, а аз — обект на неговата злоба.

100. Когато госпожа Шигейша бе избрана…

Когато госпожа Шигейша бе избрана за съпруга на престолонаследника и се премести в неговия дворец, организираха великолепни тържества. Това се случи към средата на първия месец, но макар да си изпращаха писма с Нейно Величество, дълго време не бяха се виждали. Ето защо, щом стана известно, че Нейно Превъзходителство госпожа Шигейша ще гостува на сестра си през средата на следващия месец, покоите на Нейно Величество бяха украсени специално за случая. А колко се вълнувахме ние, придворните дами, от предстоящото посещение!

За госпожа Шигейша бяха определени Двойните покои в източната част на двореца Токаден.

Нейно Превъзходителство пристигна привечер и скоро съвсем се стъмни.

На следващата сутрин с първите лъчи на слънцето пристигнаха и родителите — Негово Високоблагородие канцлерът и многоуважаваната му съпруга.

Вратите в покоите на Нейно Величество бяха отворени съвсем отрано. До южната преградка, отделяща стаята от Двойните покои, бяха сложени два паравана, високи около един метър — от запад и от изток, така че само северната страна бе открита. Вътре бе сложена специална възглавка за Нейно Величество и беше запален мангал. Останалите придворни дами се криеха зад завеските до паравана.

Подреждах косите на Нейно Величество, когато изведнъж тя ме попита: „Виждала ли си някога госпожа Шигейша?“ — „О, не! Не съм имала това щастие! Миналата година по време на възпоменателната служба в храма Шакудзенджи успях да я зърна за малко в гръб“ — отвърнах смирено, а Нейно Величество предложи следното: „Нагласи се ето там между колоната и паравана и надникни, след като изляза. Ще я видиш, тя е очарователна!“ Цялата пламнах от радост. Мислех, че няма да мога да дочакам този щастлив миг!

Ето как бе облечена Нейно Величество: върху трикатовата аленочервена роба имаше две моравочервени наметала — едното с богата бродерия, а другото с по-пестелива.

„На моравочервения сливов цвят най-много отива тъмночервеният, но за съжаление той вече съвсем не ми подхожда. Всъщност по това време на годината не би следвало да нося одеяние в цвета на сливата, но не мога да понасям тревистозеления цвят!“ — обърна се към мен Нейно Величество и аз се възхитих от изискания й вкус. Цветовете на дрехите така чудесно подчертаваха хубостта на лицето й, че изпитвах още по-силно желание час по-скоро да разгледам госпожа Шигейша, за да видя дали и тя е толкова красива.

Най-сетне Нейно Величество излезе и аз се залепих до паравана, за да наблюдавам гостите. „Това, което прави, не е съвсем редно!“ — зашушукаха дамите зад мен. Думите им ме развеселиха. Плъзгащите се врати към Двойните покои бяха отворени докрай и се виждаше чудесно. Госпожа майката бе облечена с две лъскави червени наметала върху бяла роба и имаше дълъг шлейф на придворна дама. Тя обаче се придвижи навътре в стаята и седна с лице на изток, тъй че не можах да я разгледам добре.

Госпожа Шигейша се настани в северния край, обърната на юг. Носеше няколко долни роби в преливащи се червени цветове от по-тъмно към по-светло, яркочервена атлазена дреха без подплата, дълга червеникава парадна роба и бледозелено наметало с разкошни бродерии, което й придаваше много свеж вид. Тя засенчваше изящното си лице с ветрило и аз направо се захласнах от нейната красота.

Негово Високоблагородие канцлерът носеше бледолилава парадна роба, светлозелени панталони, а отдолу — няколко тънки червени одежди. Седеше облегнат на една от колоните между вътрешните покои и верандата и завързваше шнура на врата си. Лицето му се виждаше съвсем добре. Изглежда, изпитваше истинска наслада от хубостта на своите дъщери и както обикновено разговаряше весело и закачливо.

Госпожа Шигейша излъчваше омайна свежест и приличаше на принцеса, слязла от картината на някой майстор.

От Нейно Величество лъхаше спокойствие, уравновесеност и зряла красота, а червеното одеяние така великолепно подчертаваше одухотворените черти на лицето й, че нито една хубавица не можеше да се сравни с нея в този миг.

Донесоха вода за умиване. Госпожа Шигейша бе обслужена от шест млади дами — две съвсем малки девойчета и четири по-големи — които донесоха водата по коридора между дворците Сен’ьоден и Джоканден. В отсамния край на коридора под китайския покрив се бяха настанили други шест дами от свитата на госпожа Шигейша, а останалите се бяха върнали, защото за тях нямаше място.

Младите девойки бяха облечени в бледозелени и моравочервени роби, отгоре носеха леки наметала в „цветовете на вишната“, чиито дълги краища елегантно се стелеха по пода. Приятно ми бе да наблюдавам как поемат съда с водата от прислугата и го поднасят на своята господарка.

Госпожа Шигейша бе придружавана от две млади дами: Шоджо — дъщерята на началника на императорските конюшни Сукемаса, и Сайшо — дъщерята на съветника Китано. Те се бяха настанили близо до нея и кранчетата на бродираните им китайски наметала се подаваха под парадните завеси.

Девойките, които прислужваха на Нейно Величество, имаха зелени шлейфове с тъмни краища, китайски наметала, панделки на кръста, дълги шнурчета на врата, а лицата им бяха покрити с гъст слой бяла пудра. Със задоволство забелязах, че церемонията се извършва по китайски образец и се спазва дворцовият етикет.

Наближи време за закуската на императрицата и слугите прибраха нагоре косите на дамите, които щяха да поднасят. Междувременно вдигнаха и паравана, зад който надничах, и се почувствах като магьосник, който изведнъж е изгубил шапката-невидимка. Много ми се искаше да погледам още и се скрих зад една колона, но краищата на дрехите и шлейфа ми се подаваха издайнически отстрани. Това не убягна от погледа на Негово Високоблагородие канцлера, който седеше в дъното на стаята, и той попита: „Кой наднича зад колоната?“ Нейно Величество тутакси отвърна: „Трябва да е Сей Шонагон. Изгаряше от желание да ни разгледа!“ — „Ах, ах! Какво да правя? Тя е моя отдавнашна позната и ще ми стане неприятно, ако съзре грозните ми дъщери!“ — престорено подхвърли Негово Високоблагородие с видимо задоволство и гордост.^[42]

Междувременно поднесоха закуска и на госпожа Шигейша и канцлерът рече: „Достопочтените дами вече благоволяват да се хранят! Хайде, привършвайте по-бързо, за да остане някой и друг залък за дядото и бабата!“ Да, наистина Негово Високоблагородие бе в чудесно настроение и непрестанно сипеше звънки шеги.

По-късно се появиха и синовете на канцлера — старши придворният съветник Коречика и Самми-но Чуджо. Водеха и малкия Мацугими — сина на господин Коречика.

Негово Високоблагородие веднага взе внучето на коленете си и отстрани представляваха изключително мила гледка.

Младите господа бяха облечени в пълно парадно одеяние и краищата на разкошните им одежди се стелеха чак по пода на коридора, защото верандата бе твърде тясна за тях.

Старши придворният съветник изглеждаше величествен, а Самми-но Чуджо — безкрайно изискан. И двамата бяха хубавци. Гледах ги и си мислех за щастливата съдба на Негово Високоблагородие. А и госпожа майката — колко е честита! Навярно има много заслуги в предишния си живот!

„Поднесете възглавнички!“ — заповяда канцлерът, но старши придворният съветник се извини, че бърза за дворцов съвет, и се оттегли.

Сетне пристигна един младши съветник по церемониала и донесе писмо от императора за Нейно Величество. Поканиха го да седне в северната стая до хранилището за мебели, а императрицата веднага се зае да напише отговор.

Тъкмо си отиде, и се появи младшият гвардейски началник Чикайори, който предаде за госпожа Шигейша писмо от престолонаследника. Настаниха го на верандата пред главните покои, тъй като пред страничните помещения нямаше място.

Госпожа Шигейша прочете посланието, след което го показа на родителите си и на Нейно Величество. „Хайде, побързай с ответното писмо! — подкани я канцлерът, но госпожа Шигейша не помръдна. — Навярно се бавиш, защото те гледам! Ако беше сама, отдавна вече да си написала отговора, нали?“ — пошегува се той, а госпожа Шигейша поруменя и се усмихна срамежливо.

„Мила моя, наистина трябва да побързаш!“ — намеси се и майката. Младата съпруга се обърна с гръб и започна да пише. Майка й седна до нея, за да й помага, което очевидно още повече я смути.

Нейно Величество подари на Чикайори женско парадно одеяние: бледозелена роба с широки ръкави и церемониални панталони. Подаръците бяха подадени, както е прието, под завеската, а Самми-но Чуджо ги пое и ги сложи върху главата на Чикайори. Той ги метна върху рамото си и се оттегли, смутен от женската кройка на яката.

По едно време малкият Мацугими избъбри нещо толкова мило, че всички го погледнаха с обич. „Това очарователно момченце би могло да мине и за рожба на императрицата“ — промълви канцлерът и аз със загриженост си помислих, че Нейно Величество още нямаше деца.

Следобед в Часа на овена съобщиха, че е пристигнал императорът — и в същия миг долових изисканото шумолене на неговите одежди. Техни Величества се оттеглиха във вътрешните покои и придворните дами почти безшумно заеха местата си в преддверието. Южният коридор се изпълни с царедворци от свитата на императора и канцлерът заповяда на прислугата: „Поднесете на господата плодове, риба и саке! Хубаво ги нагостете и напойте!“ Царедворците се почерпиха и подхванаха разговор с придворните дами. Мисля, че всички останаха доволни от приятното общуване.

Привечер Негово Величество се пробуди и повика старши придворния съветник Яманои да оправи прическата му, а сетне се завърна в двореца си. Разкошното му наметало в „цветовете на вишната“ върху аленочервената роба засия в светлината на отминаващия ден и дъхът ми за миг секна от това великолепие. Дори сега при спомена за този благоговеен блясък оставям четката смирено.

Яманои бе също син на Негово Високоблагородие канцлера, но бе роден от наложница и затова дворцовото общество се отнасяше към него с пренебрежение. А бе такъв напет хубавец — дори превъзхождаше другите синове на канцлера!

Всички: канцлерът, Яманои, старши придворният съветник и Самми-но Чуджо, най-почтително изпратиха Негово Величество.

Скоро пристигна госпожа Ума-но Найши и съобщи, че императорът очаква Нейно Величество в своя дворец.

„О, не! Тази вечер не бих могла!“ — промълви императрицата, но канцлерът се намеси: „Така не бива! Тръгвай веднага!“

На няколко пъти идваха и пратеници на престолонаследника да повикат госпожа Шигейша. Настъпи оживление. Придворните дами, изпратени от императорския дворец и от двореца на престолонаследника, нетърпеливо подканяха височайшите съпруги да побързат. „Добре, нека първо тръгне Шигейша!“ — предложи Нейно Величество, но сестра й възрази: „Но защо? Как така преди императрицата…“ — „Бих искала сама да те изпратя, мила!“ — каза Нейно Величество. Тяхната препирня бе забавна и очарователна. Най-подир Негово Високоблагородие предложи: „Да върви по-напред онази от вас, която я чака по-дълъг път!“ — и госпожа Шигейша тръгна. Сетне потегли канцлерът, а накрая — и Нейно Величество.

Хората, придружаващи канцлера, от сърце се смееха на шегите му и насмалко да паднат от подвижния мост между коридорите.

Бележки

[1] Реката Асука е известна в поезията като символ на непостоянната любов и преходността на човешкото битие. В XVIII свитък на антологията „Кокиншу“ има например следното стихотворение:

В този свят на суетата

няма нищо вечно!

Така в реката Асука

довчерашният вир дълбок

днес стана плитчина.

↑

[2] Стари народни песни, изпълнявани по китайски маниер. ↑

[3] Традиционно място за любуване на цъфналите вишни, възпято още от времето на поетичната антология „Маниошу“. ↑

[4] Небесната река (на яп. ама-но кава) — Млечният път, свързан с празника Танабата. Аривара Нарихира (825–880 г.) — един от „шестимата светци“ на поезията („роккасен“) в антологията „Кокиншу“. Голям майстор на словото, хубавец и изтънчен любовник. Предполагаемият автор на лирическата повест от X век „Исе-моногатари“.

През нощта на седмия ден от седмия месец се празнува празникът Танабата — празник на влюбените звезди Пастирът и Тъкачката (Алтаир и Вега). През цялата година те са разделени от Млечния път и се виждат само през тази нощ, когато свраките правят мост през Млечния път. Дългоочакваната среща обаче няма да се състои, ако небето е облачно, и нещастните звезди ще трябва да чакат чак до идната година. ↑

[5] Сусуки (miscanthus sinensis) китайски мискант — буйна трева, висока около два метра, по върховете, на която наесен разцъфтяват жълто-червени цветчета. ↑

[6] Става дума за манастирите на планината Хиейдзан край Хейан — мощен център на будизма през ранното средновековие, където обучението на младите монаси е траело дванадесет години. През цялото това време им е било забранено да се срещат с жени, дори със собствените им майки. ↑

[7] Метафоричен израз за дълго време, навлязъл в японската литература от китайските „Разкази за удивителни неща“ (IV-V в.), където е описано преданието за дърваря Ван Джи, който така се загледал в играта на безсмъртните даоси, че дръжката на брадвата му изгнила и междувременно умрели всичките му съвременници. ↑

[8] Стихотворение от V свитък на антологията „Кокинрокуджо“:

Натрупват се в сърцето

подземните води

на силни чувства,

неизречени на глас…

Безмълвно те обичам!

↑

[9] Стихотворение на поета Минамото Хидеакира (първата половина на X век), написано на китайски език. ↑

[10] Заекът е един от дванадесетте циклични знака (мишка, бик, тигър, заек, дракон, змия, кон, овен, маймуна, петел, куче, глиган), служещи за обозначаване на времето — години, дни, часове.

Съществувал е обичай през първия Ден на заека от новата година да се поднасят на императора ритуални клонки удзуе — „пръчици за щастие“ (от праскова, слива и други дървета) — с пожелание за дълголетие. ↑

[11] Кагура — свещени шинтоистки танци. ↑

[12] Празник в храма Гион на четиринадесетия ден от шестия месец. ↑

[13] Будистки ритуал, провеждан в продължение на три дни от дванадесетия ден на дванадесетия месец в двореца Сейрьоден. През това време са назовавали имената на всички буди от трите живота — предишния, сегашния и следващия — и са се молели за опрощаване на греховете през изминалата година. ↑

[14] Стихове от поемата на Бо Дзюи „Лютнята“. ↑

[15] Разпространено занимание сред висшата аристокрация — по отделен елемент е трябвало да се познае целият китайски йероглиф. ↑

[16] „Исе-моногатари“ — (лирическа повест от X век). Не е ясно какво точно има пред вид Сей Шонагон, но повечето изследователи смятат, че не става дума за определен епизод, а по-скоро авторката иска да подчертае изненадващата ситуация, тъй като повечето от историите, разказани в „Исе-моногатари“, звучат доста невероятно. ↑

[17] Таданобу поставя Сей Шонагон в много сложна ситуация, изпращайки й редове от стихотворение на Бо Дзюи: от една страна, иска да изпита нейната ерудиция, но от друга — според нормите на тогавашното общество е било забранено на дамите да се занимават с китайски език и с китайска класика. Сей Шонагон излиза с чест от трудното положение, като довършва стихотворението на японски език — хем показва, че е достатъчно начетена, хем спазва догмите на своето време. ↑

[18] Най-малката сестра на императрица Садако. ↑

[19] По приблизителни изчисления Сей Шонагон постъпва в двореца около 993 г., когато е била вече към тридесетгодишна — преклонна възраст според разбиранията на тогавашното общество. ↑

[20] „Уцубо-моногатари“ — известно повествование от края на X век. Единият от главните герои — Накатада — израства в гората, където е принуден да се крие заедно с майка си заради интригите на зли хора, изгонили ги от родния дом. Описан е като любещ син, който се грижи за своята майка и с това така трогва мечките, че те им преотстъпват своето жилище — хралупа в огромно дърво (на яп. „уцубо“). След дълги перипетии бащата окрива жена си и сина си и ги прибира вкъщи.

Въпреки трудните условия, в които е израсъл, Накатада става великолепен музикант и веднъж, по време на любуването на алените листа на клена, успява да спечели с майсторството си ръката на принцесата.

Неговият съперник Судзуши също е добър музикант — успява да развълнува дори небесните феи със своето изпълнение. ↑

[21] Разговорът е построен върху алюзии за известно стихотворение на Бо Дзюи, което Таданобу издекламирва накрая:

Потънал е в забрава старият дворец!

Безмълвни месеци, години…

Оградата — обрасла с мъх,

стърчат сред керемидите елови клонки!

Не е далеч от западната порта, но

от пет години господарят не е идвал!…

↑

[22] В това стихотворение Сей Шонагон обиграва названията на планините, които се свързват по асоциация с думите „брат“ и „сестра“. ↑

[23] Според идеала за женска хубост в хейанското общество лицето трябва да е във формата на тиквена семка със закръгления край надолу. Жените са изскубвали веждите си и са ги рисували с черно малко по-високо на челото, но най-същественият елемент на женската красота несъмнено са били дългите и прави черни коси, които отзад са стигали до петите, та дори са се стелели по шлейфа, а отпред са били по-къси — покривали са раменете. ↑

[24] През определени интервали от време в двореца в продължение на няколко дни са били устройвани непрекъснати четения на сутри — Сутрата на великата мъдрост, Лотосовата сутра и други. С тази цел са идвали монаси, които са се редували в четенията през два часа. ↑

[25] Както в повечето стихотворения от онова време, и в тази непретенциозна песничка на монахинята има втори, скрит смисъл, ключовата дума, към който е планина Отокояма (на яп. „отоко“ — „мъж“). ↑

[26] Бялата планина, намираща се в северната провинция Кага, е била място за поклонение на многоликата хилядоръка богиня на милосърдието Каннон — едно от превъплъщенията на Буда. ↑

[27] Стихотворението е построено върху омонимичната връзка между думите „рибарка“ и „монахиня“ (на яп. — „ама“). ↑

[28] Докторите по литература (на яп. „хакасе“) са имали шести дворцов ранг, но са били почитани заради ерудицията им. ↑

[29] Регентите и канцлерите по същество са били най-влиятелните хора в двореца. По онова време е била разпространена своеобразна система на управление, наречена Инсей, при която императорът, за да запази престола, е абдикирал в полза на невръстния си син и е приемал монашески сан. При това положение практически страната се е управлявала от регентите и канцлерите. ↑

[30] Празникът Госечи се провежда в средата на единадесетия месец, когато самият император присъства на танците на отбраните девойки от знатни родове. ↑

[31] Шигейша — сестра на императрица Садако, която се омъжва за тогавашния престолонаследник. ↑

[32] Сей Шонагон и Нейно Величество говорят с намеци за поемата на Бо Дзюи „Лютнята“, в която една „девойка с лице, наполовина скрито“ свири така хубаво на лютня, че слушащите я не искат да се разделят с нея: „Познаваш ли тъгата на раздялата?…“ ↑

[33] Пости са се съблюдавали през първия, петия и деветия месец. ↑

[34] Чичо на императрица Садако. ↑

[35] От по-нататъшните глави става ясно, че Сей Шонагон чудесно е знаела какво е това „ориз“, но тук очевидно иска да подчертае благородния си произход и да се разграничи от селските работи. Навярно е имала комплекс за знатност, тъй като не е принадлежала към много високопоставен род. ↑

[36] Размяна на „любезности“ между двамата — Сей Шонагон се заяжда с Акинобу, че не е достатъчно изискан и не знае как следва да поднесе гощавката на знатни придворни дами, а той я подиграва, че дамите от свитите на височайшите особи са навикнали постоянно да се кланят до земята. ↑

[37] Сей Шонагон принадлежи към рода Кийовара, от който са излезли много известни поети, в частност баща й — Мотоске, и дядо й — Фукаябу. ↑

[38] Израз от Лотосовата сутра — става дума за единствения верен път на будисткото учение. ↑

[39] Според будистките вярвания има девет възможни лотосови степени на прераждане в Чистата земя на Буда Амитабха (будисткия рай) в зависимост от праведността на дадения човек. ↑

[40] И в този случай Сей Шонагон не пропуска случая да демонстрира подвижния си ум и да се заяде с Такаие — преливайки от възторг, той повтаря, че костта е невиждана, сиреч трябва да е кост на медуза, след като никой не я е виждал. ↑

[41] Обиграва се думата „сендзоку“ — „възглавничка“; „избърсвам си краката“. ↑

[42] Очевидно Сей Шонагон изпитва голяма симпатия към канцлера заради свежото му чувство за хумор, от което самата тя далеч не е лишена. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Сей Шонагон Записки под възглавката (2)

Метаданни

Данни

Записки под възглавката

Информация

История

Сваляне / Връзки

51–100

51. Харесва ми, когато пажовете са дребнички…