Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (30)

Втора глава
Едно наляво, две надясно и пред теб ще грейне ясно

Капитанът и хората му останаха безкрайно изненадани от равнинния терен, разстлал се в западния край на острова. Убедени, обаче, че следват правилния път, те решиха да обходят всяко кътче. Капитанът и Йоланда останаха при багажа, а Псето, Хлапето и боцманът се впуснаха в търсене на нещо, което да асоциират с търбух. Бродеха в гъсти гори, бореха се с буренясали полета, надничаха над скални носове. Когато след тежък преход се измъкнаха от зъбите на джунглата, те се озоваха на около 50 ярда от отвесния бряг. Вятърът ги посрещна в прохладната си прегръдка и лицата им възвърнаха човешкия си облик.

Псето изсули на земята торбата, която носеше на гърба си и нагази в дръгливите шубраци към ръба на скалите, за да се изправи пред необятната морска шир.

— Само от няколко дена по гребените на вълните не съм, а вече толкоз да ми липсва!

— Мисля, че пропаднахме в безизходица — обърса с китки потта от слепоочията си Хлапето.

— Признавам, че капитан Суейн се оказа доста хитър — надигна бъчонката, за да отпие глътка вода боцманът. — Но не смятам да се предавам!

Псето изпусна дълбока въздишка и тръгна да се връща към боцмана и Хлапето.

— Трябваше да го задържим и сега да набивам пирони под ноктите му, докато не си каж…

— Какво по дяволите?… — отстъпи крачка назад Хлапето и уплашено погледна към боцмана. — Къде потъна Псето?

Боцманът нагази в тревата, за да се натъкне на зейнала в земята дупка, широка колкото капака на голяма каца. Той легна и надникна в нея.

— Псе!!! — гмурна се гласът му.

— Ooooooo, me erse! (Ооооо, задникът ми!)

— Какво има там долу? Какво виждаш?

— Попаднал съм — изохка Псето — в ниша. Пред мен зяпа огромен отвор, през който се вижда океана, а зад мен нишата дълбока е. И черна като докер е!

— Изкарай въжето, Хлапе — енергично започна да къса тревите около дупката боцманът. — Завържи го за кръста си, законтрѝ си някъде краката и ме спусни до долу. Мисля, че това е, което търсим!

Когато боцманът се озова в нишата, Псето го посрещна седнал и подпрял гърба си на една влажна стена.

— Добре ли си, друже?

— Бог ме обича, Боцман! Стотици пъти изправял съм се око в око срещу самия дявол, даже усещал съм как рогата му ме боцкат в гърба, но винаги ми се е разминавало на косъм.

— Малко хора се раждат с подобен късмет, Псе.

— Някой му казват съдба, Боцман!

— Хлапе… — вдигна глава боцманът и думите му полетяха от дупката. — Следвай парцалчетата по клоните и те ще те отведат до капитана и Йоланда. В другата торба ще намериш по-дълго въже. Вържи го за някое дебело дърво със здрав моряшки възел и се спуснете тук долу.

— Слушам, Боцман! — извика Хлапето, докато издърпваше въжето.

— Какъв моряшки възел! — галеше натъртеното си ребро Псето. — Тоя сополанко няма ум да си върже дори връзките на обущата. Ако ни скрои някой номер и вместо капитана ни докара Черепа и главорезите му, кълна се в десния си комбал… ще му сдъвча… далака.

Боцманът бръкна в торбата и изкара няколко сухи кори от смолист бор. Нави ги на руло и ги овърза с канап от мохо. После настърга във факлата сърцевина от палмата кохуне, поля я с ром и я запали. Двамата навлязоха в тъмната част на нишата и щом зениците им се разшириха достатъчно, за да се справят с оскъдната светлина, те започнаха да я проучват.

Докато напредваше, Псето настъпи нещо, което, под тежестта на тялото му, изпращя. Проницателният му писък накара стотици прилепи да разпляскат огромните си крила и с невъобразим шум да полетят към отвора на нишата.

— Пази се! — извика боцманът, след което обърна гръб и вдигна елека над главата си.

— Hulp! A’m are deen! (Помощ! Умирам!)

Псето държеше разперените крила на един прилеп — два пъти по-голям от гарван — току пред лицето си.

— Стой мирен! — замахна с факлата боцманът и свали крилатия бозайник на земята.

— Biddy flichtermoose! (Проклет прилеп!) — изрита го Псето и кръвопиецът изхвърча мъртъв от скалите.

— Вампирови прилепи! — хвана лицето му с ръце боцманът и започна да го оглежда.

— Да си вдигаме дърмите, Боцман!

— Тия гадове — промуши показалец боцманът в дупката на превръзката, която прикриваше недъгавото око на другаря му — явно хапят като вълци!

Над главите им проехтяха стъпки, след което едно въже се спусна през дупката.

— Там ли сте, нехранимайковци такива?

— Открих търбуха, Кептън — напъчи се Псето.

Капитанът се уви около въжето и се спусна в нишата. После пое буренцето и рече:

— Винаги съм вярвал, че един ден ще оправдаеш собственото си съществуване, Псе.

— Хайде — погледна нагоре боцманът. — Спускай я внимателно, Хлапе!

— Да си призная… страх ме е… — успя да каже Йоланда преди Хлапето да отпусне въжето и тя да поеме надолу с оглушителен писък.

Застанали точно под дъжда от ронещата се от дупката пръст, погледите на капитана и Псето търсеха най-изгодната позиция, за да проникнат под фустата на Йоланда.

— Отстъпи инч, Псе! — подбутна го капитанът. — След малко ще ме избуташ от нишата!

— Аз… такова… да помогна такова — изломоти Псето.

Боцманът заклати глава с усмивка на уста и протегна ръце, за да посрещне младата госпожице.

След Йоланда се спусна и Хлапето, а въжето остана да виси вързано за един стар бор. Боцманът разказа на капитана и Йоланда как Псето изведнъж пропаднал вдън земя, как се борил с прилепа и всички добре се посмяха.

Предвид оскъдните запаси, капитанът с потрепваща ръка раздаде на всички по глътка ром.

— Да разпердушиним егото на оня напудрен нос — докопа езикът му капката ром, опитваща се да се изплъзне по брадата му, — контето от Бристол!

— Загадката, милейди! — рече Псето.

— Секунда търпение, господин Доди — изкара листчето Йоланда, покашля се и зачете:

„За да бъда с тебе прям, скрит в търбуха му голям,

чака той да полети, но не с криле, а със сълзи.

Едно наляво, две надясно и пред теб ще грейне ясно.

… Ала за кръвта ти млада долитат пълчищата от ада!“

— Ако предположим, че се намираме в търбуха и че прилепите символизират пълчищата от ада — подхвана боцманът, — то някъде тук ни чака…

— Ключ — довърши Псето.

— Носи логика — закима Хлапето. — „Едно наляво, две надясно“ — звучи като завъртане на ключ в ключалка.

— А какво ще рече това… — погледна листчето Йоланда — „да полети, но не с криле, а със сълзи“?

— По моему — пристъпи към ръба на нишата боцманът и заби поглед в разбиващите се в скалите вълни — чрез сълзите ни насочва към… водата.

— А тези криле — рече Хлапето. — Как…

Над дупката се разнесе неясен шум и въжето леко се разклати. Всички замръзнаха и отправиха взор нагоре.

— Шъъъътт… — притаи ги боцманът.

 

 

Разчитайки на случайността, Черепа и отец Мендерес успяха да забележат своите хора от гърба на един висок хълм и да ги догонят. Щом Черепа им разкри предателството, което му спретна мистър Камън, другарите му подивяха от ярост и на часа поискаха да се върнат на кораба, за да му изтръгнат сърцето. След глътките ром и направената равносметка, обаче, мислите им се усмириха и те си признаха, че петимата не биха имали шанс срещу останалия екипаж. Не и ако разчитат само на грубата си сила.

Разсъждавайки върху упорството на човешката алчност, Черепа изрази мнение, че мистър Камън няма да вдигне котва, докато не докопа съкровището. Единодушно решиха да довършат започнатото, убеждавайки се, че съкровището на капитан Суейн по право им принадлежи. Докато умуваха хитростта, с която да върнат екипажа на своя страна, те изгубиха следите на капитана и прекараха последните часове в лутане.

— Не ми се влачете като свински черва, а си размърдайте проклетите задници! — смъмри ги Черепа.

Гал О’ Гор подаде ръка към отец Мендерес, за да му помогне да се изправи и рече:

— Внимавай къде стъпваш, дявол те взел!

— Да ударим по гълток ром — изпръхтя Пааво Коси. — От тази жега ми се вие свят.

— Ама това е… — сниши глас капеланът — въже!

Черепа зарови поглед в треволяците, след което стори знак на другарите си да притихнат.

— Бързо в храстите! — нареди нямо той.

— Мислиш ли, че въжето е тяхно? — попита Пасѐ Д’Ериш.

— Че е тяхно, тяхно е… — отвърна Пааво Коси. — Но къде по дяволите са се дянали?

— Ако въжето е вързано за онова дърво там, и се губи там… — очерта периметъра Гал О’ Гор, — то значи са го ползвали, за да се спуснат в нещо като пещера или пък ниша.

— Изравни се с тревата, Горо! — натисна главата му надолу Черепа.

— Какво ще чиним оттук насетне? — разчеса брадата си с куката Пасѐ Д’Ериш.

— Ако излязат със съкровището, бастисваме ги и си връщаме „Рагнарок“ — отвърна Черепа. — Нямам търпение да видя как онази долна твар, мистър Камън, лази в краката ми.

— А ако е пак някоя от щуротиите на капитан Суейн? — попита Гал О’ Гор.

— Не мърдам от този остров без наследството на инките! — надигна бутилка с ром и отпи Пааво Коси.

— Въжето се разтресе — рече отец Мендерес.

— Снишете се, дръвници такива! — положи глава на пръстта Черепа.

Псето подръпна още веднъж въжето.

— Вързано си е — рече той е поклащане на глава. — Сигурно някое агути се е препънало в него!

— А ако Черепа и кръвопитаещите му главорезите са по петите ни? — попита Хлапето.

— След тоя адски преход вероятно са ни затрили дирите, но… — отпи и бързо зареди новите думи капитанът — не разчитайте на късмета си. В мига, в който златото заблести, те ще долетят като стършели отгоре ни.

— Нямаме цялата луна на разположение, джентълмени! — рече боцманът. — Трябва да претърсим всеки един инч и да огледаме всяко едно камъче и кривина.

— Нишата не е голяма — клекна Хлапето и започна да опипва влажните стени, — така че лесно трябва да открием нещото, което не принадлежи на това място.

— Факлата е ето там — посочи я боцманът, след което изкара въжето от торбата и започна да го увива около кръста си. — Запалете я и огледайте навътре в нишата. Аз ще се спусна да огледам под отвора.

— Ами, такова… — погледна към дъното на нишата е вдигнати нагоре ръце Псето. — А вампирите?…

Боцманът прокара въжето през един процеп в скалата, завърза го и провери здравината му.

— Прилепите излетяха, но побързайте — рече той, — защото трябва да сме далеч оттук, когато чудовищата започнат да се връщат.

Псето и капитанът запалиха факлата и щателно претърсиха дъното на нишата. Хлапето и Йоланда провериха преддверието. Тъкмо когато се събраха на входа, боцманът се показа и се покатери при тях.

— Намери ли там отвън нещо? — попита го Хлапето, докато навиваше въжето на кангал.

— Само гнезда на птици — внимателно пусна торбата боцманът. — Внимавайте, че вътре има яйца! А вие?…

— Освен курешките на прилепите, дори и пени не открихме, Митс — отвърна капитанът.

— Човъркахме навсякъде, но ни камък помръдва, ни нищо — допълни Псето. — Има там една цепнатина в земята, но тя е толкова малка е и толкова крива и дълбока е, че… едва ли може да има нещо в нея.

— Подът тук е… твърда скала — тропна по него с крак Хлапето. — Нищо не помръдва!

— Взе да ми… доскучава — нацупи устни Йоланда. — В началото наистина изглеждаше забавно, но сега…

— … Ви липсва внимание?! — рече капитанът.

Боцманът я издърпа към себе си, за да я увие в прегръдката си и целуне по шията.

— О-о, как въздухът ухае на поезия! — затрептяха ноздрите на капитана.

Хлапето видя искрящото от щастие лице на Йоланда и устата му се вкамени в противна усмивка.

Капитанът застана до Йоланда и с преправен женски глас насочи думите си към боцмана:

— „What satisfaction canst thou have tonight?“ („Какво ли удоволствие можеш да получиш тази вечер?“)

След това той бързо мина от страната на боцмана и заговори с неговия тембър:

— „Thy exchange of thy love’s faithful vow for me.“ („Бих искал отговор на моята любовна клетва.“)

После се върна от страната на Йоланда.

— „I gave thee mine before thou didst request it, and yet I would it were to give again.“ („Аз дадох ти я, без да си я търсил и сега обратно си я искам, за да ти я дам отново.“)

Той се завъртя с театрален жест и опря рамото си в това на боцмана.

— „Wouldst thou withdraw it? For what purpose, love?“ („Обратно ли я искаш? Но защо, любов ти моя?“)

После отново се изхлузи до Йоланда.

— „But to be frank, and give it thee again. And yet I wish but for the thing I have. My bounty is as boundless as the sea, my love as deep. The more I give to thee, the more I have, for both are infinite.“^[1] („Ще си призная, че искам аз да ти я дам отново. Желая нещо, което вече имам. Щедростта ми е безбрежна кат’ морето, а любовта ми също толкова бездънна. Колкото по-щедра съм с теб, толкова повече любов аз безпределна получавам.“)

След края на краткия етюд, известно време никой не посмя да отлюспи ни дума.

— Що за скована публика сте?! — рече с възмущение в гласа капитанът. — Това тук е сцена не по-малко драматична от тази в Ромео и Жулиета.

— Браво — заръкопляска Псето.

За разлика от Йоланда, от чиито очи струеше тържество, боцманът изглеждаше някак си засрамен.

— Хайде, стига вече — рече той. — Да се залавяме за работа, момчета! Очевидно нещо пропускаме. Нека напънем умове над скрития подтекст в загадката!

— If aat isna sharpish payn en me bliddy kidnies. Tak me lack fer ae meenits, bit… gonny awa an bree eih tatties. (Болят ме проклетите бъбреци. Ще ви липсвам за минута, но… трябва да пусна една вода.)

— Какво рече, господин Доди? — попита Йоланда.

— Трябвало да се облекчи — отвърна боцманът.

— Мисля, че е редно да запазиш нужното благоприличие пред дамата? — провикна се Хлапето.

— И какво по дяволите очакваш? — попита Псето. — Да сложа параван или да се изчуркам клекнал?

Напоените с ирония думи на Псето проехтяха в съзвучие с опиянения смях на капитана.

— Съсредоточете се, дявол го взел! — повиши тон боцманът. — „Чака той да полети, но не с крила, а със сълзи“. Тук, тук се крие уловката! Мислете! Мислете!

— Оооох… — изпъшка благо Псето, опитвайки се да насочи струята си към пролуката в земята.

— Не с криле, а със сълзи… — повтаряше си боцманът, докато проучваше стената с пръсти.

— Пфююю… — вдигна брича си Псето и избърса ръце в крачолите. — Тая дупка… напълване нямаше тя.

— Ключ! Сълзи! Вода! Летене! Издигане! Вода! Издига… Мръдни настрани, Псе! — клекна пред процепа боцманът и започна да го оглежда.

— Ahhh… Pumpit eih shippie therr, A dead! (Ама… аз току-що изпомпих водата от трюма в нея!)

— Добре, че не изхвърли и баласта, Псе! — отскубна лулата от устата си капитанът и издиша валма гъст дим.

— Ако това е кривината, за която спомена по-рано, Псе — подхвана боцманът, — и тя наистина е тясна, за да не може да се бръкне в нея с ръка, и дълбока, за да не може да надзърнеш в нея, то това най-вероятно е тайникът, в който се крие решението на загадката.

Хлапето се наведе, подуши въздуха пред дупката и ноздрите му потръпнаха. Погнусената му физиономия мачкаше благите черти на лицето му.

— Каква смрад! — измърмори то.

— Тогава как ще изкараме това, което е там? — извърна глава от отвращение Йоланда.

— If aat isno eih rum! (От рома е!) — оправда се Псето.

— Ако е това, което си мисля, на дъното на дупката има нещо, което ще изплува, ако я напълним с… — извърна глава към бъчонките боцманът. — Сълзите вероятно са… водата, която трябва да налеем в дупката, а…

— Полетът е това, което водата ще качи до отвора през кривините й — продължи Йоланда, стиснала носа си с пръсти.

— О, демони от тъмнината! — побърза да напълни чашата с ром капитанът и да отпие. — Гръм да изпепели мозъка на контето от Бристол!

— А ако е наистина е ключ, как железен ключ ще изплува на повърхността? — попита Псето.

— Не носи логика да е ключ от сандък — отвърна Хлапето. — Всяка ключалка може да бъде… разбита.

— Без ватиканския сандък — прокара пръсти през косата си боцманът.

— Какви са тия… ватикански сандъци? — погледна го Йоланда в недоумение.

— Църквата държи най-ценните си писания в специално изработени за целта сандъци — отвърна боцманът. — Опиташ ли се да ги разбиеш, дали през ключалката, капака или дъното, всичко, което е в тях ще се унищожи.

— И как така? — попита Псето.

— Някои са заредени с торбички мастило, които при пръскането им биха унищожили писмени документи. Други пък са с пирони по стените, които биха направили на прах…

— Да не би да се опитваш да ми втълпиш, Митс, че това, което търсим с един-единствен сандък, който дори не пази злато, а някакви католически драсканици?

— Предвид екстравагантния характер на капитан Суейн, гнети ме мисълта, че всичко е възможно, Кептън — отвърна боцманът. — От това да намерим сандък с бумаги за ерес, до… изгубеното наследство на инките. Какво ще кажете да се натъкнем на най-масивния златен предмет изработен някога от човешка ръка? Златната верига на Куско!

Оптимистичната нотка в гласа на боцмана придаде живец в очите на капитана.

— Наплюнчѝ пръст и разлистѝ залепналите страници на историята, Митс! — подкани го капитанът.

— Дълга цели 450 ярда, за тежестта на златната верига, ограждала централния площад на Куско, се изисквали 300 човека, които да я вдигнат и носят.

— Не думай, бе! — плесна се по челото Псето. — Ако на човек се пада по 40 фунта тегло, то 300 човека…

— 12 тона — предостави им отговора боцманът.

— Чисто злато! — възкликна Хлапето — Дори не мога да си представя що за купчина представлява това.

— Не съм чувала капитан Суейн да говори за подобна верига — присви устни Йоланда.

— О, да! — погледът на капитана заблужда в тавана. — Един ден тая верига ще огражда скромния ми дом в Ландейло, а хората ще спират пред нея, ще цъкат с език и ще се наддумват един през друг:

„Помниш ли онзи сополив хлапак, който старият Крокс отгледа редом е овцете и прасетата?“ — ще попита берберинът Сам Друмън.

„Как да не го помня? Малкият вагабонтин растеше същински дявол“ — ще отговори свещеникът Пол Ринс.

„Покорил света казват“ — ще отбележи с приятелска завист другарят му от детството Гари Тевил.

„Кой цвят?“ — ще попита глухият бакалин Тери Афч.

„Целия свят!“ — ще отвърна аз, вперил детския си наивен поглед в няколкото карамелени бонбона, които стиснатият бакалин крие в шепите си.

Един прилеп се завъртя пред отвора на нишата и прекъсна словоизлиянието на капитана.

— Хайде — плесна с ръце боцманът. — Донесете вода да видим какви тайни крие тази дупка и да се махаме оттук.

— И я носете внимателно, че всяка капка е ценна — извика капитанът.

— Ама… — повдигана Хлапето бъчонката и я раздруса — бъчонката и бутилките са почти празни.

— Не наляхте ли вода, мързеливци такива? — добута бъчонката с ром зад крака си капитанът.

— Напълнихме ги, но явно сме я изпили — повдигна рамене Хлапето. — В тая непоносима жега!

— Дайте насам, каквото е останало — рече боцманът.

Псето и Хлапето изсипаха внимателно водата в дупката, но тя се оказа абсолютно недостатъчна, за да се потвърди теорията на боцмана.

— Трябва ни още вода — рече боцманът.

— Последната река е на не по-малко от… — замисли се Хлапето, — пет-шест часа път оттук.

— Да гребнем от океана — предложи Псето.

— Нямаме подходящ съд — отвърна боцманът, — нито пък толкова дълго въже.

Всички приковаха погледи върху бъчонката с ром.

— Триста дяволи, джентълси! — по слепоочията на капитана шурнаха реки от пот. — Като няма вода, ще… последваме примера на Псето и ще… Отдръпнете се оттам!

— Моят пример! — рече Псето.

— Митс — извика капитанът. — Би ли, друже, отвел, госпожица Йо в преддверието, за да не става отново свидетел на онзи интимен акт надхвърлящ рамките на благоприличието.

Капитанът се намести над дупката и започна да си мърмори нещо под носа, докато струята не се стрелна към отвора на дупката. Боцманът също се облекчи в нея, а след него и Хлапето даде своя принос в решаването на загадката.

— Мисля, че… — пусна едно камъче в дупката боцманът, — течността е току до самия ръб, зад първата кривина, но нищо още не се вижда.

Капитанът сковано пристъпи към преддверието и протегна ръка към дъното на нишата.

— Госпожице Йо — кимна той. — Ако обичате, моля!

— Имате предвид… — застина от удивление тя.

— Трябва още малко… така да се каже… — не смееше да я погледне капитанът, — за да изплува…

— Да се изчишкате, милейди! — демонстрира прелестите на кучешката си усмивка Псето.

— Господи! За бога! — секна дъхът й. — Мили боже!

— Всички вече го направихме… сестричке — рече Хлапето.

Боцманът проследи поредния прилеп, който се опита да се върне в нишата и рече:

— Нямаме избор, Кептън! Мисля, че трябва да използваме останалия ром, за да вземем това, което е в дупката и да се махаме оттук, докато все още можем да го сторим.

— Гръм и мълнии, Митс! — изкара сабята си и застана пред бъчонката с ром капитанът. — Помня как ми спаси кожата край бреговете на Веракрус, но ако някой припари до бурето, в това число и твоя милост, кълна се, ще го разсека на две само с един-единствен замах.

— А това не е ли избор, разглезената кокона да се… — хвана я Псето за лакътя.

— Причинявате ми болка, грубиян такъв! — плесна го тя през ръката и се скри зад гърба на боцмана.

— Успокойте се, по дяволите! — разпери ръце към двете страни боцманът. — В края на краищата няма да разрушим приятелството си заради някакво си… съкровище. Хайде да се омитаме оттук, че вампирите след малко ще започнат да късат парчета месо от нас.

— А наследството на инките? — попита Хлапето.

— То ще си остане там, където го е заровил капитан Суейн — отвърна боцманът. — Хайде!

— Вземете ми рома — изломоти капитанът, — но знайте, че Несъразмерния без ром в кръвта е като кораб без платна!

В този момент дузина прилепи размахаха криле пред входа на нишата и скриха слънцето. Боцманът целуна Йоланда и я съпроводи до въжето.

— Хлапе, качете се горе и потърсете удобно за пренощуване място. Псе, остани с мен!

— Човек може да понесе всяка физическа болка — простена капитанът, — но ако съзнанието му се опияни от безразличие, то душата му е обречена на гибел.

— Кураж, Кептън! — изтръгна бъчонката от ръцете му боцманът и започна да излива рома в дупката.

— Само ми елате… — размахваше кътласа си Псето срещу връхлитащите в нишата прилепи.

Малко преди ромът да свърши, на повърхността изплува някакъв предмет. Боцманът бръкна в процепа с върха на рапирата си и изкара едно двойно ключе, прикрепено към парче дебела ощавена кожа.

— Ето те, негоднико!

Обля го с ром, мушна го в джоба си и закрачи към преддверието. Хлапето издърпа Псето и боцмана на повърхността, след което тримата се затичаха към горичката, където ги очакваха капитанът и Йоланда. Когато боцманът развя пред лицата им двойното ключе, Йоланда скочи на врата му, а капитанът само вяло поклати глава.

Спотаени в жилавата прегръдка на шубраците, Черепа и главорезите му наблюдаваха случващите се събития и крояха подли планове.