Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (22)

Трета глава
Призракът Олд Бейли

Йоланда се обърна с лице към океана, откъдето долиташе свеж полъх и закрачи по житейския си път павиран с рози. Капитанът обаче едва ли я чуваше. Веднага щом нахлупи шапката, устните му захванаха равноделен танц. Когато Йоланда установи, че участва в моноспектакъл, тя полегна на хълбок и също се отдаде на ласките на съня.

— На абордаж, джентълси! — скочи рязко капитанът, изкара сабята си и започна да сече въздуха пред себе си. — Опънете проклетите плътна и пригответе абордажните куки. Мито, Теодор и проклетите братя Криксъс при кърмата. Джеремая, Нипо и Буч при мортирите на бака. Топчиите да приготвят картеча и да чакат моята заповед. Папата с вас, дяволът с нас, мръсни испански мерзавци! Огъъъъъъън…

— Нееее… — струеше разочарование от стреснатия й поглед. — Точно на най-красивото!

— Проклет сън! — изсумтя той и метна сабята на земята.

— Моят изглеждаше като… истински.

— Хъм… Споделете!

— Прекалено е… интимен.

— Угодих на вашето любопитство, сега не заравяйте моето в пясъка!

— Ами — затрептяха устните й, — пренесох се в свят, в който съзнанието ми политаше като птица към безкрая на вечността и се връщаше окичено с венец от красиви мисли. Бягах по една тучна морава, косите ми се вееха от вятъра, а… Крази Митс ме гонеше с цвете в уста.

— И…

— Започнах умишлено да забавям хода, но той все не можеше да ме стигне, сякаш между нас зееше невидима пропаст. Когато спрях и се обърнах назад…

— Какво видяхте?

— Ураганен вятър го връхлиташе, гигантски вълни го заливаха, нападаха го диви животни!

— А той?

— Продължаваше да тича към мен. Когато най-накрая ме доближи, падна на колене и ми подари…

— Цветето.

— Сърцето си!

— И… после?

— Не си спомням нататък.

— Мога, госпожице Йо, да пазя тайни по-добре от личния слуга на краля. Ето — връчи й насмолената чаша той, — умъртвете стеснението си с доза течен кураж!

— Но… — гушна тя чашата в двете си ръце, — дори и римска блудница би се изчервила от срам!

— Разкрийте ми поне фабулата! Настоявам!

Бузите й пламнаха в непресторена свенливост, но устата й нямаше търпение да се освободи от думите:

— Вкопчихме се в греховна прегръдка и започнахме лудо да се целуваме… А когато пръстите му залазиха по катарамите на корсета…

— … По вътрешната страна на кълките ви се разля лунна топлина. Недрата ви пламнаха, соковете ви рукнаха и…

— Безсрамните ви думи ме афронтират — отпи тя и му върна чашата. — Чухте достатъчно, сега ви умолявам да напуснете съня ми, капитане.

— Лош навик, госпожице Йо! — рече капитанът. — Да наричам нещата е истинските им имена!

— А какъв е този ваш сън? Питая усещането, че в него вилнеят призрачни видения от непознати светове!

— Пълна досада — махна с ръка капитанът. — Уж нападам галеон, претъпкан със злато, а се изправям очи в очи срещу проклетниците от кралския флот.

— Очевидно, вашият дявол постоянно ви поставя на изпитания, отзовавайки ви в онази паралелна реалност. А страх ли ви е от ловците на пирати?

— Страхът е непознато за мен удоволствие!

— Но този сън е отражение на страховете ви! Моля ви! Вие сам ми го признахте преди дни!

— Напуснах Ландейло е горчиви сълзи в очите, но положих обет, че когато покоря света, ще се завърна и ще го съградя, град по-величествен и от Рим — рече той. — Боя се, госпожице Йо, да не бъда зачеркнат от историята като провалил се мечтател. Да ме изтипосат на наказателния док в Лондон и да стана за срам и позор на цял Уелс.

Йоланда не отдаде внимание на гръмките му думи. Гримасата й илюстрираше само ужаса от подобен завършек на един човешки живот.

— Ако ви заловят, ще ви обесят, нали? И теб, и господин Доди, и… Крази Митс.

Капитанът вдълба с пръст бесилка в пясъка.

— След като съдиите, онези морони е клоунски носове и тебеширени кратуни от Олд Бейли, наградят някой със смърт, клетникът бива хвърлен в затвора Маршалсий в Саутарк. Когато настъпи денят, осъдените поемат по Лондон бридж, после покрай кулата, за да ги наблъскат в решетъчната каруца и откарат до наказателния док на Темза, който се намира между Уопинг Олд Стеърс и Уопинг Док Стеърс. Същото онова място, където през 1701 година самият капитан Кид е изнесъл последното си представление. По пътя към отвъдното затворниците се отбиват до „Турската глава“, където собственикът на кръчмата по традиция им сипва по кварта светла бира. Пффу… Поне да не скъпеше рома!

— Нима такава показност не е чудовищна за… — замълча тя, преди да добави: — религията ни?

— Стоях очи в очи е капитан Джон Гоу, госпожице Йо, когато през проклетата 1725 година последният му дъх отлетя от устата като сляпа лястовица.

— Не мисля, че се нуждая от подробностите, но… ако настоявате…

— Бесилките биват издигани на самия бряг на Темза при отлив, а екзекуциите трябва да са привършили до следващия прилив. Процесията се ръководи от адмиралтейския маршал, който седи във файтона си, заместник маршала, който носи сребърно гребло, представляващо властта на адмиралтейството, двама градски маршала и няколко офицера на коне. Хората се струпват по брега или застават с лодки в реката, за да виждат по-добре зрелището, което им предлага Олд Бейли. Прилича на театър, госпожице Йо — додаде капитанът като в транс. — После довтасва онзи проклетник отчето, да си изсипе молитвата. Дават ти възможност за последни думи и докато ругаеш колкото глас ти е останал, усещаш как дяволът увива ръце около врата ти. За да умреш в мъки, обаче, бесилките са направени е късо въже, което ще рече, че при увисването вратът на осъдения не се чупи и той не умира веднага, а се задушава цяла вечност. Именно тогава от спазмите в крайниците, обесеният изглежда сякаш танцува, което кибиците пред бесилките чакат с нетърпение и наричат „Танцът на маршала“.

— Танцът на маршала?

— Когато всичко това приключи, труповете не ги свалят от бесилките, а ги оставят там, докато три прилива не ги умият. След това ги намазват с катран, оковават ги във вериги и ги напъхват в железни кафези, които провисват за назидание на видно място някъде по поречието на Темза. Я на „Кучешкия остров“, я на „Рогатия бряг“, я на „Дупката на Бъгсби“ или пък на „Рийч“, близо до „Черната стена“. Първо гларусите ти изпиват очичките, после тялото ти се разлага месеци наред, а накрая от теб остава една купчина оглозгани кокаляци.

— Но… Това звучи ужасяващо…

— Придържайки се към схемата на театралните действия, само бих вметнал, че още нищо не сте чула, госпожице Йо. Както знаете, краят трябва да е потресаващ.

Тя го изгледа, без да каже нищо.

— Анатомите като озверели кучета се навъртат около бесилките, за да изберат някого, на когото да направят дисекция. Избраният има честта да даде своя принос към медицината, след като го изкормят и изкарат всичката му карантия на тезгяха — черва, бъбреци, дробове, далак, за да ги проучват и изследват. Дори и сърцето, госпожице Йо, дори и сърцето.

— Това е ужасно човешко престъпление!… — четеше се в погледа й изумление и покруса. — Не може ли просто да избягате? Някъде далече, където няма да ви намерят?

— Нали сега се намираме там, госпожице Йо, някъде далече — върна човешкото му изражение усмивката. — Но дори и вечно да бягаме като Джак Шепърд, един ден…

— Джак Шепърд?!

— Нима не знаете кой е Джак Шепърд? — гаврътна рома с шумен гълток той. — Джак Шепърд е най-големият обирджия, измамник и крадец, който някога се е раждал по поречието на Темза. За съжаление…

— Имате предвид, че са го…

— Покрай стария Крокс — закима той, — който веднъж месечно запиваше в „Черния лъв“ на Друри лейн в Лондон, и пред мен се откри възможността да обеля няколко думи е Джак Шепърд. Дори смея да знам, че двамата поддържаха приятелство. Чувал съм как езиците им бичуват несправедливостите в живота. Въпреки че нямах дори 10 години, госпожице Йо, спомените ми са толкова пъстроцветни, че…

— Носят Ви сантименти?

— Джак Шепърд или както още му редяха по онова време: Джак Джентълмена, или Момъка Джак, притежаваше собствен стил и чар. Кльощав, но достатъчно силен да смачка времето в двете си ръце. Широката му като на булдог усмивка пръскаше щастие, но черните очи на нищетата го проклеха. Старият Крокс ми сподели, че Джак имал златни ръце за дърводелец, но водовъртежът на алкохола, курвите и лесните пари го засмукал към дъното. Особено когато се е сближил с онази развратница Елизабет Лиън или както всички я редяха Едчуърф Бес! Тая дърта крава!

— Крааава?… — провлачи тя.

— Първо го арестували за кражба с взлом — поде капитанът — Съдия Пери го пайвантисал на последния етаж в ареста Свети Джайл, за да го разпита на другия ден. Джак Джентълмена обаче имал други планове за вечерта. Той разбил тавана, покатерил се на покрива и се спуснал до земята със сплетени чаршафи. След няма и месец, този път за джебчийство, Джак опознал и ареста Света Ана. Там го навестила Едчуърф Бес, която се сдобила е обвинения за съучастничество и двамата посетили новия затвор в Клеркенуел. Казвам посетили, защото дни по-късно, любовниците-обирджии вече се радвали на свободата си, след като се качили на покрива през тавана и се спуснали до земята е навързани чаршафи и одеяла.

— Отново?

— Отново, но този път се наложило да щурмуват ограда и то е всичките пранги по тях. Цели 22 фута височина, госпожице Йо. След няма и месец Момъка Джак се настанил в затвора Нюгейт. Само ден след като пристигнало съдебното постановление от Олд Бейли, което го осъждало на смърт, Джак Шепърд посрещнал дегизираната си любовница и госпожица Магът. Друга дърта мръсница!

— Капитане!!!

— Те успели да му мушнат една пила, е, която се освободил от прангите. После се пременил в женски дрехи и докато дамите разсейвали похотливите пазачи, той огънал решетките на прозореца и изчезнал като дим.

— Още веднъж?…

— След няма и месец Джак Шепърд отново се озовал в Нюгейт заради кражба на няколко часовника от Флийт стрийт. Този път обаче го оковали в пранги за каменния под в най-сигурната килия, наречена „Крепостта“. Той обаче успял да изтръгне скобите от пода и след като навил веригите по краката си като жартиери, се намъкнал в кухината на комина. Щом се добрал до затворническия параклис, се покатерил на покрива и се спуснал до земята със завързани едно за друго одеяла.

— За четвърти път?! Джак Джентълмена заслужава роля в пиеса на Шекспир.

— След няма и месец, Момъка Джак…

— Попаднал в затвора — пое тя е нотка досада в глас, — но се добрал до покрива и се спуснал е завързани одеяла до земята, а след няма и месец…

— Отново чул смъртната си присъда, но този път късметът му изневерил, защото го накичили с 300 фунта пранги и му залепили денонощни пазванти — взе лулата в ръка капитанът и започна нервно да я тъпче с тютюн. — На 16-ти ноември, 1724 година, Джак Джентълмена се залюля на въртележката в Тайбърн пред тълпа от 200 000 зяпачи. И малкия…

— 200 000 души! — учуди се тя. — Дори и гладиаторските битки в колизеумите по Римско време не са събирали толкова много хора на едно място.

— Само на 22 години, госпожице Йо.

— Тайбърн? — погледна към прелитащото над нея ято диви гълъби тя. — Това не е ли онази улица в северозападния край на Лондон, малко над Гроувнър скуеър?

— Именно там са издигнати сцените за крадците, убийците и изнасилваните, госпожице Йо. Екзекуциите се извършват по пладне, ден известен като Свети Понеделник. Още преди на напуснат Нюгейт, актьорите, чиято роля се играе само веднъж в живота, чуват траурния вой на Сейнт Сепълкъ, а когато отворят портите на зандана, първото което виждат са черните ковчези строени за тях. След това те биват качвани на каруци и поемат по последното си пътуване.

— Защо ми разказвате всичко това?

— От Нюгейт покрай Холборн и Сейнт Джайлс до трикраките бесилки на Тайбърн са само две мили, но се минава за няколко часа, защото улиците са препълнени със зяпачи. Така както и по пътя към наказателния док на Темза и тук осъдените пазят право на последно питие. Те спират или на Мейсън Армс или на… Боул Инн и след като гаврътнат последното си земно пиене, се провикват към насъбралите се около тях кибици: „На връщане ще ви почерпя по една пинта, момчета!“.

— Значи имат смелостта и да се шегуват? — звучно изхълца Йоланда. — Простете, капитане!

— Едни от последните думи на осъдените — ритуал, който кара кибиците в кръчмите да се почувстват като част от спектакъла на смъртта. До четири часа екзекуциите трябва да са приключили и осъдените да са се принесли във вилаета на дявола — спихна гласът му изведнъж. — Точно по този начин си отиде и Джак Джентълмена. И малкият Мафи много плака, госпожице Йо, защото стоеше там, пред проклетите трикраки чудовища.

— Колко нехуманно звучи всичко това! — замига тя, за да отпрати напиращите сълзи.

— И знаете ли кого гледаше Джак Джентълмена, докато се бореше за последна глътка въздух?

— Кого?

— Мен.

— Вас?

— Не си мислете, че се опитвам да си присвоя от славата на моите съвременници!

— Нищо подобно — отвърна тя. — Но какво прави едно осем-девет годишно хлапе по… всички екзекуции?

— Година преди грандиозния спектакъл, през онзи дъждовен ден, прекаран на очуканите маси на „Черния лъв“, след като с благоволението на стария Крокс ударих първата си глътка ром, именно аз разкрих истината на Момъка Джак.

— Истината?

— Истината, че животът трябва да е като дъгата — кратък и изпъстрен с всичките й цветове, отколкото като полярна нощ — дълъг и мрачен!

— Силата на мъдростите ви, капитане, биха засрамили дори и умове като Сенека. Ако трябва обаче да останем коректни към първоначално отворената тема, бих желала само да обобщя, че сънищата определено пренебрегват разума.

— Всички сме поканили дявола в душата си. Но успокойте съвестта си, госпожице Йо. Никой създател не убива собственото си творение, ако то му служи вярно!

— Животът е миг от вечността. Но този миг е твоят свят. Съответно господар в него си…

— … Ти — проехтя зад гърба й гласът на боцмана. — Виждам, че добре се спогаждате.

— Какво стана, джентълси? — изправи се капитанът. — Какво по дяволите открихте?

Боцманът обви ръце около хълбоците на Йоланда и понечи да я целуне по шията, но тя се изплъзна от обсега му без дори да се обърне към него.

— Мисля, че го от-крих-ме, Кеп-тън — лепеше по небцето езикът на Псето.

Капитанът побърза да напълни насмолената чаша е ром и му я подаде.

— Ето, друже. Напой си думите!

— Островът изглежда не е голям. Когато се качихме на онзи висок хълм там — посочи островърхата скала Хлапето, — го огледахме почти целия.

Боцманът потърси отговор за раздразнението на Йоланда във виновните очи на капитана, но не получи друго, освен повдигане на вежди.

— Ако търсим нещо масивно, както предположи Хлапето, това, което от тази страна на острова може да изиграе воин, е един огромен вечнозелен дъб в едно голо поле — рече той. — Короната му е с големината на буреносен облак, а клоните му се вият като косите на Горгона.

— Munt-lyke aik, att is! (Дъб, като планина голям!)

— „Един единствен воин го пази“ — припомни им част от загадката Хлапето.

— Ами онзи кантар и… златния пир? — попита капитанът. — А пълчищата от ада?

— Разобличим ли веднъж дъба като воина, който пази съкровището, мисля, че другите неща ще се разкрият сами — отвърна Хлапето.

Боцманът надигна бъчонката с вода и жадно започна да лочи от нея. Щом обърса уста рече:

— Утре ще огледаме другия край на острова и ако не намерим нищо, което да е по-внушително, значи воинът ще да е огромният вечнозелен дъб.

Йоланда посочи към безжизненото тяло на животинчето, което висеше на кръста на Псето.

— Зайче ли е? — изписа се ужас на лицето й.

— Агути, милейди — нахили се Псето. — Изтрясках го в кратуната само е един изстрел.

— Не е ли жестоко да отнемете живота на такова мило създание? — закри тя очи с ръце.

— А не е ли жестоко, коремът ми да скрибуца — облиза се Псето, — а да не съм влюбен?

— Влюбен? — изразяваше недоумение изражението й. — Светът, в който съм попаднала ме задушава с примитивните си методи за оцеляване и… съблазняване!

— Дори скромен и смирен, милейди, човек винаги е на върха на хранителната верига! — разшаваха се ноздрите на капитана. — Вече долавям аромата на печено.

— Дори няма да вкуся от него — обърна се тя, за да потърси утеха в прегръдката на вятъра.

— Всичко наред ли е? — попита я Хлапето.

Псето вдигна двата си показалеца и ги размърда като уши на главата.

— Spikkin ’boot mappies… D’ya ken, mileddy, fit wye eih moppie lugs be sae lang? (Като стана дума за зайци… Знаете ли, милейди, защо ушите на зайците са такива дълги?)

— Прощавайте, но не разбрах и думичка от това, което казахте, господин Доди — изплези му се тя и сладкото ухание на ром се разнесе от устата й.

— Псето попита дали знаете, защо ушите на зайците са толкова дълги? — усмихна се боцманът.

— За да чуват по-добре и да се пазят от хищниците — едва се измъкнаха от устата сърдитите й думи.

— Грешка, милейди — отвърна Псето. — Понеже предните им крака са по-къси, ушите им са дълги, за да могат да се чешат по задника, когато ги засърби.

Всички, освен Йоланда, изпаднаха в гръмотевичен смях.