Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (16)

Седма глава
Изпитанието на Хлапето

Идният ден продължи постарому. Капитанът не се появи на палубата. Той се местеше от леглото на люлеещия се стол и после пак в леглото. Похапваше пастърма, пийваше ром и смучеше от ароматния вирджински тютюн. Когато му доскучаеше, отваряше корабния дневник на „Рагнарок“ и четеше на глас записките на капитан Суейн.

Боцманът се отдаде на изискан разговор с госпожица Йоланда. Когато по пладне тя се оттегли, полярната му въздишка сякаш скова ветрилата. Хлапето все по-често започна да надига канчето, а когато усетеше, че не зрее опасност да бъдат подслушвани, то се намъкваше в каютата на Йоланда, откъдето проехтяваха думи с почерк на свада. Псето продължаваше да слухти около главорезите. Сблъскали възгледите си, между Тод Фъштън и Черепа вече прехвърчаха първите искри.

Когато слънцето потъна в ямата на бездънния хоризонт, боцманът, измъчван от безсъние, се покатери на халфдека. Той отпрати кормчията и пое нощната вахта на руля на „Рагнарок“. Сухият стон на океана напомняше хриповете на умиращ от туберкулоза пушач. Луната и звездите се криеха из гънките на сива облачна пелена. Само еротичният тембър в гласа на вятъра поддържаше безчувствената нощ жива.

Скоро след като боцманът обърна пясъчния часовник, за да регистрира дванадесетия час, облаците започнаха да изтърсват звездите като трохи от полите си. Луната пък изскочи иззад един бодлив облак като подплашен заек и зае мястото си на небосклона.

— Кой е там? — изстреля към скърцащите стъпала начумерения си поглед боцманът. — Ти ли си, Псе?

— Ако знаех, че погледната от тук лунната пътека блести като златна река, нямаше да ви карам всяка нощ да висите сам като… бухал, подпрян на това дървено колело — долетя от лявата стълба гласът на Йоланда, — а щях да кацна до вас, за да се насладя на величието й!

Боцманът пое протегнатата й ръка, за да й помогне да превземе последното стъпало. Младата му усмивка го преобрази до неузнаваемост.

— Като бухал?! По-скоро вия като вълк единак на пълнолуние. И това не е дървено колело, а рулят на кораба, драга госпожице.

— Бих казала хищник, който дебне да хване жертвата си!

— Уверявам ви, госпожице Йоланда, по-безвреден съм и от карфица!

Боцманът си пое дълбоко дъх и е отмерени стъпки я съпроводи до парапета. Двамата застанаха един до друг и погледите им се затичаха по лунната пътека към хоризонта — там, където океанът и небето се докосваха интимно. Интересът на Йоланда към небесното тяло подтикна боцмана да й разкаже всичко, което знаеше за естествения спътник на земята.

— Фазите на Луната, милейди — започна той, — стартират с новолуние, или това е времето, когато луната се намира между Земята и Слънцето. Тръгвайки по своята орбита около Земята, на седмия ден Луната вече е изминала една четвърт от пътя си и се намира на 90° встрани от линията Слънце-Земя. Така тя бива осветена наполовина отдясно, което е фаза — Първа четвърт. На четиринайсетия ден луната се намира зад Земята на 180° спрямо Слънцето, което е фаза Пълнолуние. На двадесет и първия ден, когато Луната е във фаза Трета четвърт и е наполовина осветена отляво, тя изгрява шест часа преди Слънцето и залязва шест часа след неговото изгряване. После лунният сърп започва да изтънява, докато на двадесет и осмия ден, както е прието да се счита в науката, не настъпи отново Новолуние.

Набрал инерция, боцманът продължи да разбулва тайните на вселената е информация за слънцето, за познатите планети и Млечния път, за съзвездията като Везни, Риби, Голямата и Малката мечка. Посочи й Полярната звезда, като й разясни, че това е най-близката до Северния полюс и основен ориентир на мореплавателите. Обясни й как се изчислява един морски възел и как се работи с морски лаг.

Научният му подход към нужните знания, очевидно всяваше респект у Йоланда. Тя го слушаше с подчертано детски интерес. Очите й безмълвно го съзерцаваха, а любопитната й усмивката много й прилягаше. Вместо да се отърве от тромавите думи на сложната материя, тя съвсем не на място го прекъсваше с поредния си въпрос, още докато той разгъваше знанията си по предишния.

— А… Гълфстрийм?

— Ами… това е едно от най-мощните топли и повърхностни течения в света. Хуан Понсе де Леон го описва в корабния си дневник още през 1513 година. Заражда се в Мексиканския залив, минава през Дяволския триъгълник между Бермуда, Сан Хуан и Флорида и се отправя към нос Хатерас, където променя посоката си към Атлантическия океан, за да се раздели по-късно на нови две течения. Едното отива към северозападната част на Африка, а другото поема към Европа и стига толкова далеч на север, че когато се срещне със студеното течение Лабрадор, се получават мъгли по-гъсти от овесена каша.

— Как помните всичко това?

— Преспал съм с тайните на морското дело!

— По-скоро сте картотекирал знанията си и прилежно сте ги подредил по библиотечните лавици на ума си!

— Може и така да се каже.

Йоланда прокара ръка по врата си, след което пръстите й се разходиха по деколтето.

— Каква топла нощ! — отрониха устните й.

Погледът му се уви като лиан около шията й, а устните му изпръхтяха в отговор:

— Адска!

— А как се справяте с вятъра? — сервира му тя поредния си студен въпрос. — Веднъж духа отляво, веднъж отдясно, веднъж не духа…

— Никак дори не е сложно — въздъхна той. — Фордевинд или така нареченият „попътен“ вятър е, когато вятърът духа под ъгъл 170°-180° отляво и отдясно на кърмата. Бейдевинд е, когато корабът сключва малък ъгъл спрямо вятъра в граници от 25° до 80°, като при него е и най-силният дрейф. Халфвинд е курсът, при който вятърът духа почти под прав ъгъл 80°-100°. При бакщаг вятърът духа откъм кърмата е ъгъл от около 140°, а левентик е, когато ветроходът стои право с носа към вятъра, при което платната остават обезветрени. Когато вятърът духа откъм десния борд на ветрохода се казва, че плаваме на десен хале, а когато духа откъм левия борд, на ляв хале.

Един внезапен порив се шмугна под бизана и разпиля косите й. С малко късмет тя успя да улови шапката си, преди да отлети в океана. Ефирните й движения оставяха нежен аромат на жасмин във въздуха.

— Изключително интригуващо! — закима тя.

Боцманът подбутна с пръст един от кичурите й, който се спусна от рамото към гърдите. Очите му се хранеха с всеки един неин жест.

— Това е нищо в сравнение с определянето на курса и местонахождението на кораба, милейди. Например слънчевият часовник позволява да се определи дванадесетия час по пладне според слънцето, защото точно в този момент то се намира на меридиана, преминаващ през точката, в която се намира лицето, което го наблюдава. Неговата височина пък дава мярката на географската ширина. Кулминацията на меридиана обаче няма постоянна стойност и е необходимо прецизиране по съществуващи вече таблици. Всъщност размера на деклинацията се взема с положителен знак в Северното полукълбо и отрицателен в Южното. След като дълги години мореплавателите използвали „Вечният алманах“ на Абрахам Закуто, а след него „Пръчката на Яков“, „Мореплавателският кръг“ на Андре Гарсия и „Астролабията“, английският мореплавател Джон Дейвис конструира английския квадрант, който се състои от две обратими градуирани дъги, поставени една срещу друга, по които преминават две шини, сна…

— А… приливите и отливите? — хвана го тя под ръка и опря глава у рамото му.

— Не мога повече така! — изплющя длани в парапета и заклати глава той.

— А именно?…

— Крайно неспособен съм да изкореня първичните чувства, извиращи от плътта ми — хвана я за раменете той и я обърна към себе си. — Изпитвам неутолимата потребност да вдигна воала на забулените си чувства, но…

— Куражът ви се изпари, а красивите слова, които така старателно подготвяхте от няколко дни, изведнъж се превърнаха в дълги и досадни изречения — бликаше увереност от искрящите й очи.

— Всяка натрапена дума разраняваше устата ми все едно дъвча… поръсен с тръни пай — спря той поглед върху танцуващите й непознат танц устни. — Знаете ли…

— Как се чувствате?! — галеше думите вълшебният й глас. — Мисля, нуждаете се от самообладание!

— Имам усещането, че в стомаха ми се разхожда таралеж, а огромен, слузест октопод лази по гърба ми.

— Не таите намерение да ме изтезавате цяла вечер, нали господин Боцман?

Срамежливите им ръце се потърсиха и се вплетоха в туптящо кълбо.

— От няколко дни нито мога да ям, нито да… Вие сте като греховен сън, който открадна душата ми. Мислех, че никога повече няма да се влюбя, но ето че сега отново изпаднах в онази… глупава ситуация.

— Глупава?! — повдигна изписаните си вежди и го подкани за ответен отговор тя.

— Нима не знаете, че когато мъжете се влюбят, се превръщат в глупаци?

— Дори и не предполагах.

— Безобидната ви лъжа би заблудила и самия дявол — успя да се усмихне той. — Нима не сте се усещала готова да осигурите достъп до чувствения си свят на някой, който Ви спира дъха, още щом го зърнете?

— Струва ми се, че думите ви имат за цел да поставят разбиранията ми на изпитание.

— Нищо подобно, милейди!

— Надеждата винаги е свързана със следващия — озари се лицето й с успокоителна за него усмивка.

— Умолявам ви да чуете нещо, което извира ето оттук — хвана той ръката й и я постави на гърдите си. — Нещо, което създадох специално за вас.

— За мен? — изглеждаше безкрайно учудена тя, но очите й подсказваха, че очакваше подобен жест.

Боцманът клекна на коляно и пламенната му реч се понесе като жар-птица:

I like to watch your eyes.

I like to hold your hand.

Your hair is so nice.

I’ll burn, I can not stand.

 

I love to kiss your lips,

your burnin’ body too.

Be off with me on that long trip.

I dream of you, I do.

 

Who wants to be under the weather?

To live alone is hard.

Come with me, let walk together,

till death may tear us apart.

* * *

Харесва ми в очите ти да гледам.

Харесва ми ръката ти да поддържа.

Харесва ми косите ти да галя —

Изгарям. Не ще ти устоя.

 

Обичам устните ти да целувам.

Обичам топлата ти плът.

Обичам те и те бленувам.

Тръгни със мен по този дълъг път.

 

Не можем разделени да живеем.

Не можем да живеем и сами.

Тръгни със мен и нека бъдем заедно,

докато смъртта ни раздели.

— Колко романтично! — забълбука в очите й изворът на щастието. — Какви красиви слова!

— Устните ви!

— Какво им има? — докосна ги тя с пръсти.

— Мисля, че на тях е замряло онова… — усмихна се загадъчно той — „целуни ме“.

— Глупчо! — избърса тя диамантените си сълзи и се зарови в прегръдката му.

— Толкова сте красива, милейди! — нежно я притисна към себе си той, затвори очи и пое от аромата на косите й. — Знаете ли, че жителите на Арголида наричали луната с името на нимфата Йо заради изящната й красота?

— Никой досега не е правил подобен жест за мен!

— Заслужавате всички цветя на света и един ден ще ги имате, кълна се!

— Не бъдете лекомислен! — вдигна тя поглед, за да срещне неговия. — Вече съм на двадесет и една.

— Виждам мигла на едната Ви буза — изпиваха я жадните му очи. — Спуснете прелестните си клепачи, наумете си едно желание и познайте на коя страна е паднала.

— Ами… — затвори тя очи.

Боцманът се наведе и тъкмо да вкопчи уста в нецелунатите й устни, когато една сянка прибяга по халфдека и отнесе погледа му. Щом извърна глава, една ръкавица го зашлеви право през лицето.

— Предизвиквам те на дуел, Крази Митс! — извика запъхтяно Хлапето.

— Що за дързост! — възмути се боцманът.

— За Бога! Исо! — едва преглътна горчивия вкус на реалността Йоланда. — Кога най-после ще престанеш с детинските си постъпки?

— Ти си от благородно семейство, забрави ли това? Не мога да позволя… сестра ми да се… лигави е някакъв дрипав пират без капка морал — обърна се Хлапето към боцмана. — Утре заран те чакам на палубата с шпагата!

— Господи, каква каша! — покри лицето си е ръце и зарида с тих глас тя.

Боцманът стисна зъби, целуна Йоланда по челото и се изправи. Прекрачи и уви ръце на руля с взор вперен в дъното на нощта. Не отрони ни дума.

Притаен под парапета в основата на квартердека Псето изчака острите думи между Йоланда и Хлапето да заглъхнат, след което се изстреля към капитанската каюта.

На разсъмване мълвата за дуела се разнесе като чума и до изгрев-слънце зарази целия екипаж. По заръка на капитана Псето побърза да раздуе, че двамата ще се дуелират за сърцето на Йоланда.

Когато кръгът около двамата се заключи, Хлапето и боцманът се отдалечиха на няколко ярда един от друг и извадиха шпагите си. Йоланда умоляваше със сълзи на очи ту Хлапето, ту боцмана да се вразумят, но в замяна получаваше обяснения изковани от длетото на мъжката чест.

Палубата изведнъж се превърна в кипящ мравуняк, а моряците не спираха да се надумват и да залагат кой ще спечели дуела. Предвид биографията на боцмана, всички залози клоняха към негова победа, само двама-трима се осмелиха да заложат за Хлапето.

Тъкмо когато Пааво Коси хвана езика на камбана, за да даде началото на спектакъла, гласът на капитана изпълни въздуха е пламъци:

— О, демони от тъмнината! Стадото остана без пастир за ден и… Виждате ли, госпожице Йо, Вие само потвърждавате поверието, че жена на борда носи единствено нещастие.

— Умолявам ви, капитане, преустановете това безразсъдство! — от уморените й очи извираха горчиви сълзи. — Моля ви е цялата си душа!

— Митс — подвикна капитанът. — Кукувица ли ти изпи мозъка? Да се дуелираш със сополанковци!

— Знаеш, че честта е това, за което живея — отвърна с твърд глас боцманът.

— А ти, наивен, самонадеян и лекоумен сополанко! — погледна към Хлапето капитанът. — Не умееш да си служиш с вилица, а си тръгнал да се мериш с врял и кипял пират! Нима не подозираш, че подобна дързост би ти причинила или болезнена смърт, или пък да те покрие с вечен срам?

— След малко като го пробода в сърцето, ще видим, кой е сополанко и кой е врял и кипял — размаха неловко шпагата пред себе си Хлапето.

— Прекалената самоувереност не е нищо друго, освен компенсация от липсата на душевен и физически потенциал! — ухили се ненадейно капитанът. — Въпреки това, дързостта ти поражда у мен една… смесица от обожание и ненавист.

— Хайде — защураха се назад-напред краката на Хлапето. — Покажи какво умееш!

Йоланда се отскубна от обсега на Псето и застана между боцмана и Хлапето.

— Престани най-сетне, Исо! Това не е игра! — вдигна тя поглед. — За бога, капитане, умолявам ви да спрете това безумие. Моля ви! Моля ви! Моля ви!

— За бога! За бога! За бога! — изцвили капитанът. — Нищо не мога да сторя, госпожице Йо, защото не Аз, не бог, а дяволът е този, който е решил един от двамата да не види никога повече блясъка на златото.

— Моля ви… — подкосиха се краката й и Псето я подхвана да не падне. — Моля ви…

Заметнат е чаршаф през рамото, капитанът изглеждаше досущ като римски император. Щом ръцете му укротиха тълпата, гласът му проехтя:

— Нека дуелът започне сега, джентълси!

Възгласите на пиратите се изстреляха и пукнаха като фойерверки във въздуха. Йоланда зарови лице в ръцете си и започна да плаче. Капитанът размахваше канче с ром и не преставаше да се хили.

Дуелът не продължи дълго. Приближавайки собственото си нещастие, Хлапето на няколко пъти се опита да атакува. Боцманът дори не използва шпагата си, за да отбие необмислените му атаки, а просто умело ги избегна с тяло. После влязоха в кратка схватка, която завърши с изхвърлянето на шпагата на Хлапето далеч от него.

— Убий го! Убий го! Убий, кучия син! — крещяха зиналите усти на пиратите.

Шпагата на боцмана изрева пред пораженческия поглед на Хлапето и му издълба плитка резка в рамото, която бързо обагри ризата му в аленочервено.

— Подарявам ти живота, Хлапе — захвърли шпагата си пред разочарованите погледи на главорезите боцманът. — Нека белегът на рамото ти напомня, че човек винаги може да направи своя избор и да… прости!

Стена от гняв се изправи пред Хлапето.

— Така ли ще свърши всичко? — възропта Гал О’ Гор.

— Що за дуел е това! — размахваше юмрук мистър Камън. — Загубих два шилинга, заради тоя женчо.

— Хлапето трябва да понесе наказание за дързостта си — прокара пръст по врата си Черепа.

— Да му дадем урок! — режеше въздуха с куката стърчаща от дясната му ръка Пасѐ Д’Ериш.

След секунди отвсякъде полетяха предложения примесени с пушещи ругатни:

— Котешки езици по гърба на мерзавеца!

— Да го влачим под кила, докато бебешко му лице не стане като крокодилска кожа от раковините по корпуса!

— Разходка по дъската!

Притиснат до гротмачтата, Хлапето въртеше стреснатия си поглед към този, който поемаше инициативата.

— Потене! Потене!

— Да го заточим на безлюден остров!

— Да го обесим на нока!

— Да поязди испанско муле!

— В чувала и на акулите!

— Законът на Моузес!

— Глътката на дявола! — изкачи се над всички останали гласът на боцмана. — Нека докаже колко струва!

— Глътката на дявола! Глътката на дявола! — започнаха хорови скандирания.

Капитанът им махна да замълчат и взе думата:

— Виждам, че ферментацията на идеи изпари своя бистър еликсир. Нека бъде „Глътката на дявола“, но знайте, че този, който се справи с капризите на това предизвикателство, се превръща в мой брат, а всеки, който е враг на мой брат, е и мой враг! Ако Хлапето избегне тленната си смърт, давам капитанската си дума, че от тук нататък косъм няма да падне от мустака му.

Госпожица Йоланда в началото се зарадва, че Хлапето остана живо и скочи в прегръдката на боцмана, за да му благодари. Когато обаче всички приеха неговото предложение, тя заблъска с малките си юмручета по гърдите му, търсейки му обяснение. За да я успокои, той я дръпна настрана и кротко й обясни, че всички други наказания биха причинили болка и дори смърт на брат й.

Докато Псето и Пасѐ Д’Ериш приготвяха бъчвата, останалите пирати се скупчваха на групички и си пробутваха един на друг въпроса: „Защо по дяволите Йоланда плаче и се радва хем за единия, хем за другия?“. Някой подхвърли, че все още се намирала в състояние на решение на кой от двамата да даде тялото и на кой душата си. Думите на поддръжниците на въпросната теза веднага я заклеймиха като повлекана. Други обаче предположиха, че истината се крие пред очите им, но те не могат да я видят, не защото им липсва въображение, а защото им липсва ром, който да подпали въображението им.

Когато напъхаха Хлапето в бъчвата, те му набутаха бамбуковата тръба в устата и потопиха главата му под водата. Над бъчвата обаче сложиха един капак с малка дупка на ръба, откъдето се провираше тръбата. После върху капака се накачулиха трима дебели пирати, за да отрежат мераците на Хлапето да изскочи при провал.

Вятърът изведнъж загуби своята мощ. Платната увиснаха, а вълните легнаха. На борда настъпи гробна тишина, разкъсвана само от хълцанията и подсмърчането на Йоланда, която плачеше на гърдите на боцмана.

Псето почука на бъчвата и изля наведнъж рома в тръбата. Никой не смееше да гъкне. След секунди бъчвата се разтресе, капакът се размърда и пръски вода се плиснаха по палубата. После замря. Когато се разтресе за втори път, някой от тълпата не издържа и даде воля на гнева си, за да даде началото на нова порция закани:

— Мри, мръсна гад такава!

— Хубаво се нагълтай със солена вода, нещастнико!

— Адът те очаква, Хлапе!

— Направете нещо, моля ви! — ръцете й не смогваха да отпращат сълзите и едновременно с това да бият боцмана в гърдите. — Моля ви! Моля ви! Моля ви!

Боцманът тъкмо тръгна към бъчвата, когато тя спря да се клати. Пиратите един по един прекратиха бесния си лай и на борда отново се възцари тишина.

— Брой до сто, Псе — рече капитанът.

— Всичко е наред — опита се да я приюти в прегръдката си боцманът, но тя му се изплъзна. — Жив е!

— Как разбрахте? — тревожните й очи потърсиха неговите. — Лъжете ме, нали?

— За бога, милейди! Успокойте се! — издърпа я към себе си боцманът. — Повечето, когато започнат да буйстват, от паниката издърпват или избутват тръбата нагоре, а щом тръбата е още там, значи все още диша през нея.

— … 96, 98, 99, 100 — сви палеца на лявата си ръка към другите пръсти Псето.

— Отстранете капака! — нареди капитанът.

Псето изчака пиратите да слязат от капака, след което го изрита. Никой не смееше звук да обели. Тъкмо когато първите се престрашиха да надникнат в бъчвата, Хлапето изскочи рязко от водата с крещящи за глътка въздух дробове.

— Исо! — затича се и Йоланда го загърли в прегръдката си. — Защо ми причиняваш това?

Капитанът ръкопляскаше.

— Не знам как го стори, но ти успя, Хлапе — рече той. — От днес нататък твоите неприятели не са мои приятели. Изправяме се пред повод за празненство, джентълси. Псе, ром на корем за всички! Нека бъде пир!