Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (26)

Седма глава
Бягството на Тод Фъштън и Ян Стоунец

Когато се върнаха под дървото, тримата един през друг започнаха да редят картината разкриваща част от тайните на загадката. Капитанът дори не ги остави да довършат, а веднага ги подкара към водопада. Щом намериха удобно за лагеруване местенце — естествено укритие между две скали, те стовариха багажа и седнаха да починат.

— Добре, че се изморих и поспряхме, и то, видите ли, точно пред… шумящата дъга — рече Йоланда. — Иначе още щяхме да си обикааааляме из острова.

— Животът, госпожице Йо — хвърли лулата в устата си капитанът, — е низ от случайности, а всяка случайност си има своите лични причини да се случи в точно определено време и на точно определено място!

— В кръг при това — додаде тя.

— Случайно загубих „Огнения дракон“, докато после случайно не попаднах на трапезата на човекоядците. Случайно узнах за съкровището на капитан Суейн, после Псето случайно прегриза гръцмуля на Големия Ник — изстреля капитанът няколко спирали дим. — А вие, госпожице Йо, съвсем случайно не сте… мисис Суейн!

Хлапето дотича откъм храсталаците, клекна до водата и започна да плиска лъхтящото си лице.

— Големите камъни в полето са точно 342 — рече запъхтяно то. — Кълна се… Камък върху камък няма да оставя. Ако трябва ще изровя и земята със зъби, но не си тръгвам от тук без наследството на инките.

— Нека напрегнем гънки — рече боцманът, след което се обърна към Йоланда. — Можеш ли, слънчице, да ни припомниш първата половина на загадката?

Йоланда разгъна листчето и зачете:

И порасла зряла диня насред каменна пустиня.

Пред шумящата дъга, скрита тя е зад мъгла.

— Мисля, че дотук няма неизвестни — рече боцманът. — А сега и втората половина.

Тя плъзна пръста си по размазаните букви и продължи:

Щом дъждът заклокочи, една стрелка ще я посочи.

За да вкусиш от плода, ти не хвърляй го с ръка.

… Ала за кръвта ти млада дяволският дъх лети от ада!

— По моему — поде боцманът, — втората част на загадката ни предупреждава, че не трябва да разместваме камъните, защото вероятно те крият ключа от загадката.

— Или дяволския дъх от ада — додаде Псето.

— Чакайте! Чакайте! — извика Хлапето. — А защо пропускате: „Щом дъждът заклокочи, една стрелка ще я посочи“?

— Хайде! — подкани ги боцманът. — Да отидем и огледаме за нещо, което не принадлежи на това място. Не изкоренявайте храсти и не рушете животински дупки. Ако повдигате камък, после го поставете на същата позиция, в която е лежал първоначално.

— Митс — прибяга една безформена сянка по челото на капитана. — Сетивата ме алармират за угроза… Ония мерзавци със сигурност са ни проследили и отнякъде ни наблюдават. Не знаем обаче откъде, а така както сме заклещени тук… ще ни изколят като овци.

— Да се скрием — предложи Хлапето.

— Триста дяволи, джентълси! — зацоца от мундщука на лулата капитанът. — Като творец на собствената си съдба, Несъразмерния вярва в устоите на своите житейски принципи. Не отстъпвам и инч без бой!

— До последна капка кръв! — озъби се Псето.

— Ако, обаче, дяволът ми обърне гръб и някой вземе, че източи живота от вените ми — смири глас капитанът, — то онзи, който остане жив измежду вас, госпожице Йо, трябва да предаде писмото от джоба ми на…

— Чувствата ви са поредното доказателство, че любовта е по-силна от желязото! — рече тя. — Нали, капитане?

— Всяка една човешка история може да се превърне в една голяма любовна история или… — направи очакваната пауза капитанът — трагедия!

— Нямаме цялата луна на разположение! — припомни им боцманът.

Първо огледаха около водопада. Боцманът дори се гмурна във водното корито. Псето пък се шмугна зад водната завеса. Обходиха и коритото на рекичката, отвеждаща водите на водопада, но никъде не намериха търсените улики. След това преминаха през гъстите храсти и излязоха на осеяното с камъни поле. Изследваха всяко стръкче, отарашиха всяка дупка, огледаха всеки камък, но отново не откриха нищо, което да им позволи да продължат напред. Когато жаждата наложи своята воля, всички се върнаха в лагера.

— Гръм и мълнии! — възропта капитанът. — Повече никога няма да се оплаквам от времето в Ландейло. Може да вали денонощно, но поне не те кара да се чувствуваш като в казана на дявола.

— Следваме ли логиката — подхвана Хлапето, — то тя несъмнено ще ни отведе до заключението, че заровеното със сигурност е под някой камък.

— Не можем да копаем под всеки камък, Хлапе — рече боцманът. — Трябва да има далеч по-просто решение, което чака да бъде разкрито.

— Коремът ми направо залепна на гръбнака от глад — заби пръст в стомаха си Псето.

— Да — заклати глава капитанът, — само мотивиращата сила на глада може да пренареди мислите. За съжаление при повечето от вас този глад не е за… злато!

— Псето е прав — рече боцманът. — Нека скалъпим нещо за хапване и да се приготвим да посрещнем нощта.

Всички се уловиха за работа. Йоланда и Хлапето започнаха да скубят дивите гургулици, отстреляни от Псето, а боцманът се хвана да реди огнище, в което да ги изпекат. Псето и капитанът пък прекосиха реката и навлязоха в една оредяла борова горичка, за да съберат шишарки и сухи клони, с които да разпалят огъня. Когато капитанът се наведе, зад гърба му долетя глас: „Капитан Мафо!!! Несъразмерни!!!“

— О, демони от тъмнината! — заподскача на посоки погледът на капитана. — Ти ли си това, капитан Сопо?

— Капитан Сопо е купчина кокали! — отвърна гласът.

Капитанът измъкна сабята си и пристъпи към нападалите сухи дървета, откъдето долиташе звукът от пукащи под краката клони.

— Кой по дяволите си ти тогава? — попита той. — Дух ли си, какво си, мътните те взели?

Псето разчете знаците на капитана и с тихи стъпки тръгна да заобикаля трупите.

— Ние сме… — редеше гласът.

Капитанът закачи със сабята си стърчащия край на нечия риза и бълвайки злъч започна да тегли притежателя й:

— Покажи се, куче краставо! Ти, смрадлив пор, ялов дръглив пръч, чучело с мутра на настъпена жаба…

— Молим за пощада, Мафи! — изскочи с вдигнати нагоре ръце Тод Фъштън.

— Милост! — стори същото и Ян Стоунец.

— Има ли още, негодници? — замахна заплашително със сабята капитанът.

— Само двамата сме — прикри се с ръце Ян Стоунец.

— Изгубихте ли се, пиленца? — предложи им усмивка с подчертано примитивен произход Псето.

— Искаха да се отърват от нас и ние… избягахме — отвърна Тод Фъштън.

— Не ме баламосвайте, дръвници такива! — запени се капитанът. — На глупак ли ви приличам, или какво?

— И кой се канеше да ви убие? — попита Псето.

— Черепа — отвърна Ян Стоунец.

— Датският мерзавец — изръмжа Тод Фъштън — не обича да слугува на норми и йерархически порядки. За него е важно само едно… да упражнява насилие!

— Снощи дочух разговор между Коси и Черепа, в който се уговаряха да ни разкостят — изливаше се тревога от очите на Ян Стоунец. — Преди малко ни се отдаде сгоден момент и… офейкахме.

— Право е — присви очи капитанът, — че Черепа има ярко изразена индивидуалност, която му предоставя възможност бързо да си печели врагове, но кадифените ви думи няма да ме накарат отново да инвестирам във вашето доверие.

— Истината ти изнасяме, Мафи — придоби увереност гласът на Тод Фъштън. — Мен искаха да ме убият, задето се противопоставих на решението на Черепа да ви види сметката още преди да сте намерили съкровището.

— А мен за това, че винаги съм ги издавал къде са — рече Ян Стоунец. — Да сте срещали една кокошка без глава?

— Виждам, че си изпълнен е подозрения, но няма причина да се съмняваш в правотата на думите ни, Несъразмерни — додаде Тод Фъштън.

Капитанът подкара двамата пленника пред себе си като добитък, а думите му ги преследваха като овчарски кучета:

— В основата на всяко едно породило се подозрение, джентълси, се намира причината за него. Хубавото в случая е, че то ти напомня винаги да се доверяваш на инстинктите си. И какво очаквате сега от мен?

— Рано или късно — рече Тод Фъштън, — Черепа ще насъска празноглавците си срещу вас. Мисля, че още две бойни единици няма да са ви в излишък. Когато обаче намерим съкровището, настояваме за равен дял.

— А-ха… равен дял… — рече капитанът. — А къде по дяволите са се дянали в момента останалите проклетници?

— Зад възвишението, на север от полето е камъни — обърса лъщящата по челото си пот Ян Стоунец.

— Хайде, Мафи, довери ми се! — опита да се усмихне Тод Фъштън. — Ти си от Ландейло, аз от Файрвах… Без малко да откраднеш и любовта на сестра ми?

— Като куче ще съм ти верен до гроб! — застърга със зъби Ян Стоунец.

— Я не ми брътвете кухи думи! — сгълча ги капитанът. — Оберете малко сухи съчки и шишарки!!!

Тод Фъштън и Ян Стоунец напълниха джобовете си е шишарки, събраха по един наръч сухи клони и водени от капитана се отправиха към лагера. Щом зърнаха неприятелите, боцманът и Хлапето скокнаха и грабнаха оръжията — кой кътлас, кой пушка. Когато обаче зад тях се показаха другарите им, те разбраха, че капитанът води пленници.

Тод Фъштън и Ян Стоунец им разказаха всичко, което знаеха за плановете на Черепа. Пиха ром и ядоха гургулици, сухи бисквити и плодове. На няколко пъти капитанът и хората му оставяха пленниците до огъня и се оттегляха настрани, за да се съвещават, как да постъпят с тях. Йоланда споделяше мнение, че те не лъжат, но другите, особено Псето, хранеше отровни съмнения относно тяхната искреност.

След последното съвещание боцманът се върна до огъня с въже в ръка и рече:

— Ще можете да останете да нощувате тук, но ще трябва да ви вържем, защото ви нямаме доверие.

— Даже… сам ще се вържа — започна да омотава краката си е края на въжето Ян Стоунец. — Знам един много здрав морски възел, от който няма как да се измъкна.

— Това е… унизително — протегна ръце Тод Фъштън, — но не ще роптая.

— Когато гордостта на човек получи плесница през лицето, раненото му его кърви като прободна рана! — погали брада е ръка капитанът.

— Не мога да оспорвам мъдрите ти думи, Мафи — съгласи се Тод Фъштън.

— Не отстои далеч денят — продължи капитанът, — в който лицемерието само ще се провъзгласи за най-големия бич на човечеството. То ще бъде далеч по-смъртоносно от тропическата треска, маларията, гангрената, сифилиса и дори проказата, защото за него никога няма да се намери лек. Помнете ми думата, джентълси! И вие, госпожице Йо!