Цвета Порязова
Начало без край (4)

Трудно начало

… Столицата посрещна младото семейство с мъгла. Лятото в курортното градче мина щастливо и безгрижно. Сега започваше истински трудният живот. Мартин и Зорница разполагаха с малка сума, наеха едно стайче под наем в краен квартал. Дълго умуваха и накрая Мартин си каза тежката дума — той да си намери солидна работа и да прекъсне следването, докато си стъпят на краката. Нали му оставаше още година… А после?

Успокояваше се, че социологията е сериозна наука и от нея винаги ще има нужда. Зорница трябваше да продължи — всяко откъсване от академията щеше да стопира развитието на таланта й. Щяха да издържат, докато тя завърши. Три години са нищо, ще минат бързо…

„Намерих си работа!“ — радостен посрещна той младата си съпруга един ден. Репортерското място в редакцията на един седмичник щеше да му осигури сигурен доход, а в свободното време реши да свири в един подлез.

Работата в началото го увлече, но вестникът беше доста „жълт“, търсеха се сензации, които да го продават. Мартин долавяше, че някои от по-опитните му колеги си имат свои пътища и хора, за да стигнат до любопитното и интересното, че понякога прескачаха етичните норми и навлизаха в личното пространство на известните или просто доукрасяваха чутото и видяното. В себе си той се бунтуваше срещу подобна практика.

Веднъж неволно стана свидетел на нелицеприятна случка по време на концерт в един клуб, където го бяха изпратили да напише информация. Известен плейбой удари едно момиче, папараците това и чакаха и веднага започнаха да снимат. Мартин попадна пред погледа на мъжа, той го дръпна за ръката и изръмжа: „Не си бил тук, не си видял. Иначе…“

На другия ден шефът на отдела му се скара: „Ти на кой свят живееш, бе? Не си написал най-важното…“. Той пожела и не възразиха да го освободят от работа. В подлеза пък хората спираха да послушат неговите изпълнения и, макар че им харесваха, малцина оставяха по някоя стотинка или левче.

Бащата на Зорница редовно им пращаше по нещо от село. До един ден, когато им се обади — бяха евтаназирали цялото му стадо, заради чума по животните. Очакванията, че ще се родят агънца, които ще бъдат продадени, не се сбъднаха. Спряха и колетите със сирене. А падналата градушка беше унищожила зеленчуците в градината…

Така за Мартин дойде първата чашка, после станаха две… Той давеше отчаянието в тях, все по-притеснен, че няма работа. Зорница отново стана келнерка — този път в кварталното заведенийце, но заплатата й се бавеше с месеци.

Един ден собственикът Васил й се усмихна някак особено:

— Ама ти защо толкова бързаш да се прибереш? Виж, един стар приятел е тук и много те е харесал…

Зорница понечи да каже нещо, но се отказа. Отвърза престилката и затвори вратата след себе си.

Тежка беше тази нощ за младото семейство. Двамата лежаха на тясното легло и мълчаха часове наред. Мартин отново беше пил.

— Мартине — обади се по едно време младата жена. — Така повече не можем да живеем. Чух от колеги, че ще ходят да берат маслини в Гърция. Защо да не идем и ние с теб?

Тя тайно се надяваше, че по този начин ще го откъсне от другаруването му с чашката. Знаеше каква е била участта на баща му, знаеше и за опита му за самоубийство. Страхуваше се да не го загуби. Страхуваше се, че вече няма какво да си кажат. Говориха до сутринта и взеха решение, което щеше да промени живота им. Само че те още не го знаеха.

В стремежа си да запазят любовта си, да намерят своето бъдеще, след месец заминаха с група студенти. Никола, смазан от преживяното, ги изпрати. Беше получил някакви компенсации от държавата за унищоженото си стадо и реши да започне отначало. Колкото и да е трудно. Но вече не виждаше смисъл — страхуваше се, че ще загуби децата си завинаги.

— Недей, татко — гушна се в него Зорница. — Само докато се оберат маслините и се връщаме. Виж колко много младежи, пък и по-възрастни пътуват. А и ще сме наблизо, на някакъв остров казаха — не му помня името. Ще се чуваме от време — навреме…

Но сърцето на баща й се свиваше в лоши предчувствия. Зорница беше целият му живот, той мислеше, че ще се радва на внучета, а то…