Цвета Порязова
Начало без край (3)

Голямата любов на Мартин

Понякога при Славка и Илия идваше един млад мъж — музикант, който обичаше да сяда на двора с китарата и да им изпее една позната и обичана песен. Това беше Мартин. Преодолял донякъде болката от загубата на майка си, той обаче предпочиташе да бъде сам. Казваше, че няма истинска любов.

До един ден, когато им се обади да ги попита дали може да доведе едно момиче. Славка и Илия се зарадваха: „Ще ви чакаме“ — заръчаха те и после усмихнато се спогледаха. „Техният“ Мартин явно бе срещнал голямата си любов. Не се излъгаха. След няколко дни чуха звънеца на входната им врата и познат глас ги извика: „Тук ли сте, чичо Илия? Водя ви гостенка“.

Зорница беше студентка в Художествената академия. Красиво момиче с бял кичур в косите си. И с ярък талант, в което скоро се убедиха, защото в читалището бе организирана нейна изложба. Мартин ги предупреди, че имала малък проблем — родила се била глуха, но после я оперирали веднъж, два пъти… Сега вече чува, макар и не най-добре, но допълни, че се разбират отлично. Настаниха ги в една от свободните стаи. Преди години родителите на Илия, както всички в курорта, даваха квартири под наем на хора, дошли да се лекуват с минералната вода. Сега това беше излязло от мода, СПА хотелите привличаха хората с екстрите си. И само някоя възрастна двойка чат-пат питаше за стая, надявайки се да им излезе по-евтино.

„Децата“, както Славка и мъжът й наричаха младежите, решиха да останат тук през цялото лято. Мартин бързо се сприятели с колегите се от местния бенд, който свиреше вечер в близкия клуб и скоро попълни състава им. А Зорница реши да поработи като келнерка, за да може да си купи поне боите и четките наесен. И да си платят наема. Но Славка и Илия категорично отказаха да вземат пари, нали били „техни“ деца. Затова те често мушваха в хладилника я някое пиле, я плодове…

— Баща ми е много добър — сподели момичето пред Славка. — Напусна града и се върна на село, за да може да ме издържа. Реши да се заеме със селско стопанство, отглежда зеленчуци и стадо овце. Обадих му се, ще дойде да ви запознаем.

Никола, така се казваше баща й, пристигна за откриването на изложбата на дъщеря си. Стоеше малко встрани, учуден, че имаше толкова много хора и радостен, че всички харесват картините на неговото момиче. Беше щастлив, че можа да го отгледа сам, защото майка й ги напусна и се запиля по света да си търси щастието още докато Зорница беше бебе. Не искаше да се връща назад Никола — във времето, когато откри, че детето му не чува. Нито да си спомня за теглото, през което минаха двамата до сполучливата операция.

В деня, когато той дойде, бе празникът на малкия град и на площада имаше концерт. Всички много ръкопляскаха на състава, в който свиреше Мартин. Вечерта заедно с Илия и Славка отидоха в най-хубавия ресторант.

И както си седяха развеселени край масата, в един момент усмивката на Никола се стопи. „Татко?“ — тревожно се обърна към него Зорница, а той седеше някак сковано, пребледнял. „Нищо ми няма, момичето ми“ — отговори с мъка, но погледът му остана прикован в ъгъла. Там на една маса седяха мъж, жена и момиче — красиво, с бял кичур в косата си, вероятно тяхна дъщеря. Жената, вече не в първа младост, говореше нещо на възрастния мъж до нея.

Това бе тя — Елена — любовта на живота му! Заради нея той не заживя с друга жена, когато го напусна. А беше млад тогава. И хубавец.

Никола бавно откъсна поглед от тях. Сърцето му кървеше, искаше му се да скочи, да отиде при тях и да застане очи в очи с майката на детето си, да й зададе въпроса, който го измъчваше цял живот… Не го направи. Единствената мисъл, която мина през ума му, беше: „Дано дъщеря й няма проблем със слуха, на никого не бих го пожелал“.

Овладя се бързо и дори се усмихна: „Искате ли със Зорница да ви разкажем за белия кон?“. Прекъсвайки се, баща и дъщеря през смях започнаха да говорят за Вихър, кончето, което той й подари, за да зарадва тъжното й детство. Този Вихър, който всички видяха на изложбата — сякаш в полет, устремен напред с развята грива.

Никой не забеляза кога си тръгнаха гостите от масата в ъгъла, освен Никола. Говорейки тихичко те минаха край тях — възрастният мъж и момичето, което буташе инвалидна количка. В нея седеше майката — неговата и на Зорница. На мястото на двата й крака под коленете имаше само сгънато одеяло…

На другия ден Мартин поиска официално ръката на Зорница от баща й. Никола разбра, че детето му е пораснало и просто ги прегърна и двамата. Не каза нищо, а и нямаше защо. То си личеше от грейналите им погледи. Беше разбрал, че Мартин няма родители, че живее в общежитие, защото се наложило да продаде апартамента, за да продължи следването си. „Каквото е писано — това е — рече си той. — Пари при пари отиват, дано поне са щастливи“.