Фридрих Незнански
Убийствена красота (5)

Глава 5
Законът на двойните случаи

За началото на септември вечерта бе необикновено гореща. В широкия двор, заобиколен от стабилни тухлени кооперации, се разхождаше едра дама, която скучаеше и си вееше с ветрило. Дамата разхождаше дакел. Кученцето си вършеше работата, като ту се опитваше да изрови траншея в поддържаната леха, ту душеше „посланията“, оставени от братята му по разум, и вдигайки къса лапичка, веднага оставяше своя отговор. Дамата вече се канеше да се прибира, когато в двора се появи форд и се насочи покрай лехата с цел да паркира. Обаче обичайното му място беше заето от някаква стара „жигула“.

Фордът спря и от него излезе млад мъж.

— Добър вечер, Николаша! — измърка дамата, отивайки към съседа.

— Здрасти, Маргарита Сергеевна! Кой си е сложил колата на моето място?

— Нямам представа. Каква жега е днес!

— Не, какви са тези работи? Чия е тази бричка? Не знам някой в нашия блок да има такава развалина. Кой е паркирал на моето място?

— Кой е спал на моето креватче и е ял от моята паничка? — пошегува се Маргарита Сергеевна.

Иззад ъгъла на сградата се появи нисък слаб мъж и спря до последния вход.

— Дявол го знае! — не пое шегата Николай. — Идваш си уморен, изстискан като лимон, а някакъв… кретен е застанал на мястото ти! Вътре седи някакъв дебелак. И кво? Докога ще седи?

— Ах, Николаша, защо се ядосвате? Паркирайте вашия хубавец на друго място. Ето тук, до лехата.

— Така ли? Това е мястото на Вадим Яковлевич. А той къде ще си остави колата? Ето го, тъкмо пристига.

Наистина към тях приближаваше оранжев сааб. След като направи красив вираж около лехата, автомобилът закова. От него излезе Климович — пълен мъж на около четиридесет години. Кученцето се хвърли към него с радостен лай.

— Здравей, Центик, добричкият ми той! — Мъжът погали дакела по дългите уши. — Здрасти, Николаша! Марго, вие сте прекрасна както винаги. — Мъжът се приближи към съседите.

— Здрасти, Вадим Яковлевич! Какъв е този бардак при нас? Някакъв малоумен си е сложил колата на моето място…

— И какво? Голяма работа! Както я е сложил — така ще я махне. Цент, защо ми цапаш панталона? — превключи той вниманието си към дакела. — Нищо не съм ти донесъл. Утре ще си получиш кокалчето.

— Цент, фу! — сърдеше се дамата. — Той толкова ви обича, Вадик, не мога да направя нищо по въпроса!

— А аз не съм равнодушен към прекрасната му стопанка — измърка Вадим Яковлевич и веднага се изправи. Сякаш нещо отзад неприятно го бодна. Зад гърба на съседката си видя грозноват мъж, който седеше на пейката и буквално пробождаше Вадим Яковлевич с острия си, направо рентгенов поглед. „Уф, колко неприятно. Какъв е този тип?“ — помисли той, но веднага вниманието му завладя Николай, който продължаваше да опява за заетото от някого място. В този момент жигулата тръгна, мина покрай блока и напусна двора.

— Аха! Замина. И защо му трябваше да стои тук, питам аз? Все едно, никой не излезе при него. Да не би да имаме някакъв нов съсед? Дали някой не се е нанесъл в трети вход, имате ли представа?

— Коля, какво те интересува? Изнесъл се, нанесъл се… Освободиха ти мястото, паркирай си колата.

— Утре заминавам на почивка. Няма да ме има две седмици. Ами ако този малоумник реши, че това е негово място? А пък то си е мое!

— Ако и утре тази кола паркира тук — аз ще се оправям. Така че можеш спокойно да си почиваш. Както се казва, спи спокойно, скъпи другарю. А ние ще бдим на поста си. Е, какво замръзна? Паркирай си лимузината.

Този тон оказа благотворен ефект върху Николай, почти като в рекламния клип за банковия служител, който може да намери необходимия език с всеки от клиентите. Фордът изръмжа и освободи мястото пред входа.

— Вадик, как умееш да се справяш с всякакви конфликти! — Маргарита Сергеевна го погледна нежно с гримираните си очи.

— Аа, дреболия! Че това конфликт ли е? При мен на ден такива са по стотина. Тъкмо според броя на работниците и клиентите, радост моя — усмихна се Вадим Яковлевич. И се сети, че преди няколко минути нещо му направи неприятно впечатление. Той погледна към пейката пред входа, но неприятният непознат беше изчезнал, сякаш никога не го е имало. Маргарита Сергеевна също се огледа. И също погледна към пейката.

— Какъв беше този тип, дето се мотаеше там? — попита Вадим Яковлевич.

— Не знам — сви пълните си рамене дамата. В дълбокото деколте се повдигнаха респектиращи с големината си гърди.

— Марго, стига, че ме развълнува — измърмори Климович, правейки страшна физиономия.

Жената гърлено се засмя и усърдно замаха с ветрилото.

— Да намина утре?

— Да — прошепна дамата във ветрилото.

През това време хилавият мъж излезе на улицата, мина една пряка и се качи в жигулата.

— Всичко е наред, снимах го — информира той шофьора.

— И кога ще стане…

— Ще дойда утре рано сутринта. Имат кодирана брава. Вече знам кода… Така че утре сутринта…

— Но…

— Всичко ще е както се разбрахме! Не се паникьосвайте! Щом сме решили да го уплашим — ще го уплашим!

„Утре всичките ще ви направя луди — помисли си той, — ще ви изплаша за цял живот!“

Рано на другата сутрин Маргарита Сергеевна, примигвайки сънено с очи и закопчавайки тънкия шлифер, наметнат направо върху нощницата, изведе животинчето си на разходка. Цент нетърпеливо лаеше до заключената врата на входа и опъваше повода. Маргарита се спъна в черджето пред вратата, мокасината се изхлузи от босия й крак. Мърморейки, жената се наведе, за да пъхне крака си в меката кожа, и видя кутийка, закрепена отдолу на дървения панел на вратата. Кутийката беше малка, пластмасова, сива на цвят, с щамповано по средата кръгче. „Какво е това?“ — помисли си жената. Но нямаше за кога да мисли: Цент нетърпеливо риеше с лапи, като с целия си вид заплашваше да свърши всичко направо там, на черджето. Маргарита Сергеевна пусна кучето навън и го последва.

Сутрешната разходка приключи, жената вече се обърна към входа, когато вратата се отвори и в рамката й се показа Вадим Климович.

В този миг се разнесе гръм, вратата на входа се откъсна от пантите и литна във въздуха, отвътре лумна огън и тръгна гъст черен дим. Чу се звън на счупени стъкла, нечий обезумял вик.

Едва след известно време Маргарита Сергеевна разбра, че вика самата тя: Климович лежеше на асфалта. Първо забеляза откъснатия крак, който лежеше отделно от обезобразеното тяло. Кръвта изтичаше с бързи буйни тласъци.

От прозорците се подаваха съседите, някой се появи в разбитата от взрива рамка на вратата, някой дотича до нея, нещо я питаха, чуваше се изплашено кучешко квичене. Маргарита Сергеевна се отпусна в нечии ръце.

Меркулов извика Турецки по телефона.

— Ще дойда след пет минути — отговори Александър Борисович.

Добре, че от Костя го деляха няколко десетки метра коридор в сградата на „Голяма Дмитровка“. Тази привилегия — да бъде съсед на шефовете — Александър заслужи още в онези времена, когато не беше „генерал от правосъдието“, както обичаше да го подиграва Грязнов, а равен сред равни. Е, може би малко „по-равен“. Изолацията на старши съветника от правосъдието от колегите, „адресно регистрирани“ в сградата на Следственото управление на улица „Благовещенска“, имаше неоспорими предимства: възможност да се съсредоточиш в тишината на собствения кабинет и непосредствената близост на самия Константин Дмитриевич, което значително улесняваше решаването на най-спешните оперативно-следствени задачи.

Александър влезе в приемната на заместник главния прокурор. Зад бюрото седеше непоклатимата Клавдия Сергеевна.

— Здрасти, Клавдия!

Турецки се насочи към вратата на шефа.

— Здрасти — и толкова? — осведоми се пищната дама.

Турецки се обърна в движение и й намигна. Но излезе формално, без чувство, както си отбеляза чувствителната Клавдия. Тя му хвърли обиден поглед и се обърна.

— Влизай, Александър, сядай.

Турецки стисна протегнатата ръка, седна срещу началника си, а в живота — приятеля и съратника Костя Меркулов.

— Саня, доколкото си спомням, отдавна не си се занимавал с поръчкови убийства?

— Ами какво да кажа… Отдавна е относително понятие. А какво се е случило?

— На деветнадесети септември е бил убит председателят на Лицензионната палата в областта на медицинската и фармакологична дейност. Някой си Вадим Климович. Взривили го във входа на кооперацията му.

— Да, чух го от новините. Беше миналият четвъртък? И какво? Кой го разследва?

— Страхувам се, че ти. Работата е там, че преди три седмици аналогичен взрив едва не изгърмя до вратата на друг чиновник от медицината — заместник-директора на Института за контрол над биопрепаратите, господин Литвинов. Само по чудо тогава нещастието беше избягнато. Самият Литвинов откри взривното устройство. Никой не пострада. Но господин Литвинов написа писмо до Главна прокуратура, в което посочва предполагаемия престъпник. И предупреждава за възможни повторни опити да премахнат самия него или хора, с които поддържа делови взаимоотношения.

— Той поддържаше ли с този…

— Климович.

— С Климович делови взаимоотношения?

— Да, имаха връзка поради характера на професионалната си дейност.

— И какво? Какъв й е той на Хекуба? А Хекуба на него? И нас какво ни засяга?

— Бащата на Литвинов е някакъв познат на главния.

— И какво? Сега ние ще се занимаваме с всички роднини и познати на заека?

— Каквоо? — Меркулов чак се надигна зад бюрото.

— Това е от „Мечо Пух“, отдавна не си препрочитал детската класика — успокои го Турецки.

— Не се самозабравяй! Ние сме на държавна работа!

— Да не е царска служба. Добре, Костя, не се впрягай. Просто е минало време. Вече три седмици. А с четирите почивни дни, смятай сам. Ще трябва да търсим по студени следи… Кой от криминалистите е бил там?

— От градската прокуратура. Експертите са установили, че взривното устройство и в двата случая почти напълно съвпада. Днес ще обединя двете дела в едно. Ръководител на следствено-оперативната група ще бъдеш ти.

— А Слава?

— Включи и него. Естествено. Закъде сте един без друг? Обади се на „Новокузнецка“, вземи материалите и по двете дела. Проучи ги…

— Благодаря, господин началник. За нищо на света не бих се сетил нито да се обадя, нито да ги проуча…

— Какво ти става днес? — повиши глас Костя и веждите му се раздвижиха.

— Извинявай. Май наистина малко не съм наред.

— Ами ела на себе си. Това е. Повече не ви задържам, Александър Борисович.

Костя насочи поглед към документите, които лежаха на бюрото му. Александър стана и излезе.

Мина покрай Клавдия, учудена от липсата на обичайното внимание. Премина по дългия коридор, кимайки на колегите за поздрав, и се затвори в кабинета си. Беше му тежко на душата.

Защо се заяждаше с Костя? Защо обиждаше бойната другарка Клава със студено равнодушие? И накрая, защо го дразнеше собствената му жена, безупречната Ирина Хенриховна?

Беше невъзможно да си признае, че за всичко е виновни слабичката Настя. Момиче, което по възраст можеше да му бъде дъщеря. Още повече че не бе виждал девойчето от онзи момент, когато слезе от колата му и изчезна зад ъгъла, махайки за довиждане с ръка, обкичена с гривни. Момиче, за което си мислеше непрекъснато вече няколко дни.

След два-три часа в кабинета на Турецки дойде „важна клечка“ от градската прокуратура — Томилин.

Те се познаваха, неведнъж се бяха засичали по различни служебни поводи. Москва е малък град. Александър се усмихна дружелюбно и се изправи срещу колегата си.

— Здрасти, Турецки! — поздрави го гостът с известна доза фамилиарност или може би пренебрежение, докато се здрависваха.

Александър си спомни, че този колега и съратник има доста високо самочувствие. Освен това, изглежда, се чувстваше обиден от факта, че делото за взривовете е предадено в Главна прокуратура. Което сякаш показваше безсилието на градската институция. Ама че парадокс: от гърба ти пада тежкият товар да разследваш възможно „висящо“ дело — трябва да се радваш! Да, ама не! Лицето на следователя излъчваше студенина и непристъпност. Личеше си, че е обиден. То и Саша беше същият. Самият той щеше да се обиди в подобна ситуация. Затова се опита да разведри обстановката и прие предложения тон на общуване.

— Здрасти, Томилин. Сядай, приятелю. Нямала си баба хурка, та си купила прасе. На кого му е притрябвало да взима делото от опитен следовател и да го дава на друг…

— Не по-малко опитен — довърши Томилин и се усмихна.

Ледът беше стопен.

— Всичко това е добре, но ние предполагаме, а там… — Турецки посочи с пръст нагоре — разполагат. Хайде разказвай, показвай.

— Откъде да започна? Май от данните на експертизата.

„Правилно, започваш с най-важното“ — отбеляза си Турецки.

— Та значи така, според данните на техническата експертиза по експлозивите и двете взривни устройства, и онова, което уби Климович, и другото, което не избухна до вратата на апартамента на Литвинов, са практически идентични. И в двата случая е използван пластичен експлозив с еднаква мощност, и в двата случая е поставен в пластмасова кутийка. Знаеш ли, в такива кутийки скриват кабелите на обикновените входни звънци. Закачат ги в апартаментите.

— А те закачени ли бяха?

— Едното — до външната врата на апартамента на Литвинов. Другото — на вратата на входа, където живееше Климович.

— Първото устройство не е избухнало, доколкото ни е известно. Защо?

— Литвинов намерил кутийката. И повикал милиция.

— Някой отишъл ли е?

— От дежурната смяна на Петдесет и първо РУ. Но когато пристигнали, устройството вече било обезвредено.

— От кого?

— От електротехника.

— Нещо не можах да разбера, от кого?

— Ето ти протокола от разпита, виж го.

— Разбира се, че ще го видя. Какъв е този електротехник? Може ли да ми кажеш с две думи?

— Бивш сапьор. Воювал е в Афганистан.

— Разпитали ли са го?

— Че как иначе! Колко нерви ни струва, но това е отделна тема. Той, разбираш ли, е контузен. И така заеква, че отговорът на първия въпрос: фамилия, име, бащино, ни отне пет минути. Наложи се да провеждаме разпита в писмен вид. Разказа, че тъй като взривното устройство било с таймер (съседите потвърдиха, че оттам се е чувало тиктакане), той не седнал да чака сапьорите. Първо, защото се страхувал за живота на хората. Наистина се оказа, че експлозията е била планирана за девет часа. Второ, той самият бил сапьор. И много по-добър, така да се каже, от другите… Човекът е повреден в мозъка. Какво да го правиш?

— Но го е разминирал успешно, нали?

— Успешно, по-успешно няма накъде. Навсякъде намерихме само неговите „пръстчета“. Така беше опипал всичко, че не успяхме да намерим никакви други следи. Всъщност онзи, който е поставял тази бомба на стената, сигурно е работил с ръкавици.

— А кой е разпитвал този… Литвинов?

— Срещу когото е било предвидено покушението? Аз го разпитвах.

— Какво впечатление ти направи?

— Как да ти кажа… Двойствено. От една страна, беше уплашен от случилото се, което е ясно. От друга — веднага ни насочи към възможния извършител. При това доста определено. Дори настояваше.

— Той кого смята за възможен престъпник?

— Има един лекар — Анатолий Нестеров. Не си ли чувал за него?

— Опазил ме господ. Засега не ми се налага да ползвам услугите на доктори.

— Е, този едва ли ще ти потрябва. Ти и така си ни Джеймс Бонд.

— Не те разбрах.

— Нестеров е управител на частната клиника „Възраждане“. Там правят операции за подмладяване. Много модерно, но абсолютно недостъпно заведение. Клиентите са звезди от шоубизнеса, телевизионни водещи, журналистки и даже политици. Ти кога видя за последно по телевизията бившия ни президент?

— Наскоро.

— И как ти се стори?

— Явно му се отразява добре статусът на пенсионер.

— Добре му се отразява статусът на „Възраждане“.

— Как така?

— Ами да. Премина там курс на лечение. Резултатът е налице.

— За какво му е на толкова успял лекар да се забърква в престъпления, при това най-тежки?

— Ето затова. Според думите на Литвинов Лицензионната палата и Институтът за контрол на биопрепарати са отнели лиценза на клиниката на Нестеров да се занимава с тази дейност. А опашката за курс на лечение е половин година напред. Хората вече са си предплатили. Усещаш ли накъде отиват нещата?

— Разбирам. Загуби.

— В милиони. Долари.

— Добре. Това, че Лицензионната палата, ръководител на която е бил Климович, е издавала лицензи, е ясно. Но какво общо има Институтът за контрол на биопрепарати, където е заместник-директор Литвинов?

— Разработеният от Нестеров курс за подмладяване се основава на използването на някакъв нов биопрепарат. Институтът, където работи Литвинов, издава разрешителни за използването на всички биопрепарати.

— И какво? Разработихте ли го този Нестеров?

— Предишния ден преди покушението срещу Литвинов Нестеров е бил приет в болница. Изостряне на исхемичната болест на сърцето. Онзи ден са го изписали от болницата, същия ден, когато е загинал Климович. Персоналът потвърди, че болният Нестеров не е излизал извън стените на това богоугодно заведение през целия курс на лечение. Включително и на осемнадесети и през нощта на деветнадесети август. Макар че болните понякога ги пускат вкъщи през почивните дни. Но Нестеров живее сам и затова не са го пускали. И в деня, когато умрял Климович, непрекъснато е бил пред очите на медицинския персонал. Преди изписването го прегледал лекар, подготвяли документите му за изписване. До тринадесет часа е бил непрекъснато пред очите на всички. Има абсолютно алиби.

— Едва ли той сам е сложил бомбата. За това си има изпълнители. Поставили ли сте го под наблюдение?

— Да, външно. Нищо съществено. В болницата е бил изолиран. След изписването маршрутът му е еднообразен до скука: вкъщи — на работа, от работа — вкъщи. Махнах моя екип за външно наблюдение поради преминаването на делото под твое ръководство.

— А какво разбрахте в кооперацията на Климович? Там имало ли е свидетели на взрива? Изобщо, разпитахте ли всички живеещи там?

— Има свидетели. Една дама си разхождала кученцето, но ползата от нея е почти никаква. Госпожата е в шок: станало е пред очите й. Не успяхме да разпитаме всички живеещи там. Натрупаха се почивни дни. Народът замина по вилите. А днес ми взеха делото. Така че сега ти ще си на пангара — повтори Томилин. — Хайде, Турецки, давай! Вече твоите шефове ще ти задават въпроси, а пък ти ще им даваш отчет, както го правя сега пред теб.

„Вярно, какви ги върша? Преди нямахте навика да вадите кестени от огъня с чужди ръце, Александър Борисович!“ — Турецки смачка фаса си в пепелника.

— Прав си, приятелю! — каза той. — Извинявай. Все искам да тичам пред локомотива. Добре, остави документите, ако има въпроси — ще ти се обадя. Или направо ще дойда — добави той, като видя леката насмешка по лицето на Томилин.

— Това е. — Томилин бутна към Александър лежащата на масата папка. — Тук са протоколите от огледите на местопрестъпленията, протоколи от разпити на свидетели, данни от експертизи. Накратко, всичко, което е трябвало да се направи, е направено. — На лицето му отново се появи някакво отчуждение.

— Добре. Благодаря ти. И не се сърди. Тия хемороиди на задника не съм си ги измислил аз.

— Разбирам. Остани си със здраве!