Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (64)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Убийственная красота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Убийствена красота

Преводач: Светлана Димитрова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: „Атика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: „Атика“

Художник: „Елзевир“

ISBN: 954-729-204-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3854

История

  1. — Добавяне

Глава 6
Смъртоносни играчки

Из протокола за разпит на М. И. Литвинов (с приложен звукозапис)

Следователят за особено важни дела към прокуратурата на град Москва С. Н. Томилин в своя кабинет и според изискванията на чл.157, 158 и 160 от НПК на РФ разпита в качеството на свидетел по криминално дело № 139 М. И. Литвинов.

Въпрос. Марат Игоревич, моля ви, разкажете какво стана с вас вчера — деветнадесети август, в блока на следния адрес: улица „Староконюшена“ номер девет, тринадесети апартамент, където живеете постоянно заедно със съпругата си Марина Илинична Литвинова?

Отговор. Вчера сутринта излязох от дома си за работа и ми направи впечатление пластмасова кутийка, която висеше на стената вдясно от апартамента.

Въпрос. Как изглеждаше тази кутийка?

Отговор. Квадратна, някъде десет на десет сантиметра, от бяла пластмаса. В средата имаше кръгче с нарисувана камбанка.

Въпрос. И тази кутийка ви направи впечатление?

Отговор. Ами да. Погледът ми се спря върху нея, когато се насочих към асансьора.

Въпрос. В колко часа стана това?

Отговор. В осем и петнадесет сутринта.

Въпрос. Винаги ли излизате за работа по това време?

Отговор. Не, обикновено тръгвам по-късно, към девет. Но този ден трябваше да се подготвя за съвещание и излязох по-рано.

Въпрос. Видяхте кутийката — и какво стана после?

Отговор. Приближих се и я огледах. Приличаше на кутиите, в които скриват жиците на външните звънци. Стори ми се странно, че до вратата ми виси такова нещо, защото аз не бях го закачил. Звъннах на съседите, те също не бяха закачили тази кутия. Тогава решихме да извикаме електротехника на блока. Мислехме, че това е някакво устройство, някакво… разпределително табло. Макар че лично на мен ми се стори, че отвътре нещо тиктака. Като часовник. Това ме изплаши. Исках да разбера каква е работата. А нашият електротехник е бивш сапьор, воювал е още в Афганистан. Тъкмо той веднага се сети, че е взривно устройство. И го обезвреди. Вече след това извикахме милицията.

Въпрос. Какво значи — обезвреди?

Отговор. Той се приближи до тази кутийка и също чу, че вътре нещо тиктака. Извика ни веднага да се затворим в апартаментите и да се отдалечим колкото се може повече от вратите. Ние го послушахме, ако знаехте само колко страшно извика… Всички се изплашихме. След това той свали кутийката, изнесе я на улицата зад блока, където има сграда пред събаряне. Живеещите вече са изселени, та там той отвори тази кутийка и я обезвреди. А ние извикахме милиция.

Въпрос. А по кое време започва работният ден на вашия електротехник?

Отговор. В девет сутринта. Ние му се обадихме вкъщи. Той живее в съседния блок. Винаги му се обаждаме вкъщи, а не в диспечерската, защото там телефонът вечно дава заето.

Въпрос. Добре. Кажете, ако обичате, виждали ли сте по-рано тази кутийка?

Отговор. Не. Предишната вечер не беше там.

Въпрос. Сигурен ли сте?

Отговор. Да. Работата е там, че предната вечер, в неделя, ние със съседите чистихме стълбищната площадка. По-точно, извикахме хора, които да свършат това.

Въпрос. Какви са тези хора?

Отговор. Те са младоженци, млади хора. Живеят в нашия блок, но в друг вход. По този начин си докарват допълнителни доходи. Кооперацията ни е стара, от общината почти нищо не правят за поддръжката, а пък ние не искаме да живеем в мръсотия. Тези младежи, Серьожа и Наташа, идват при нас веднъж в месеца, в неделя, мият прозорците, стените, стълбището. Ние със съседите събираме помежду си пари и им плащаме за работата. Не е скъпо. Та значи, те идваха тъкмо предния ден, на осемнадесети, измиха покрай останалото и стените. Нямаше никаква кутийка. И те не видяха, и ние, когато след това оглеждахме как са изчистили. Нямаше нищо такова.

Въпрос. По кое време приключи почистването?

Отговор. Около пет часа вечерта.

Въпрос. След този час някой излизал ли е на стълбищната площадка?

Отговор. Ние с жена ми не сме излизали. Освен нас на етажа живеят двама пенсионери. В четиринадесети апартамент е Александър Степанович. Той е вдовец, самотен. А в петнадесети — Вера Григориевна. Дъщеря й с мъжа си в момента са в командировка извън страната, тя също е сама. Те почти винаги са си вкъщи. Но в неделя вечерта може и да са излизали. Не зная.

Въпрос. Добре ли познавате младежите, които ви чистят входа? В кой апартамент живеят?

Отговор. В четиридесет и пети апартамент. Но те нямат нищо общо със станалото! Това са чудесни млади хора. Серьожа живее в нашия блок от малък. Познаваме семейството му. Просто младите не искат да тежат на родителите си. И добре правят.

Въпрос. Вратата на входа ви заключва ли се?

Отговор. Да. Долу има портиерка.

Въпрос. Вие сте сигурен, че Серьожа и жена му нямат нищо общо. Може би предполагате кой е свързан с тази акция?

Отговор. Предполагам. Аз неведнъж съм бил заплашван в устна форма от господин Нестеров. Той обеща да си разчисти сметките с мен и с всички, които му пречат.

Въпрос. Разкажете ми, моля ви, по-подробно кой е този Нестеров, кой му пречи и защо.

Отговор. Това е дълга история. Господин Нестеров организира частна клиника, където провежда курс за подмладяваща терапия с прилагане на биологично активна субстанция. Лиценз за тази дейност издава Лицензионната палата. За да го получи, е необходим цял комплект документи от различни ведомства, сред които влиза и разрешение от нашата институция, тъй като в работата си доктор Нестеров използва, както ви казах, една биологична субстанция. Преди две години ние му разрешихме. Но оттогава изискванията към подобен род биопрепарати се повишиха. Господин Нестеров не искаше да се съобразява с това. Без оглед на нашите многократни предупреждения за необходимост от съответствие, така да се каже. Вместо да доработи препарата си, той започна да заплашва, че ще си разчисти сметките с всички, които му пречат да работи.

Въпрос. Идва направо във вашия кабинет и ви заплашва?

Отговор. Различно. И в кабинета ми. Разбира се, на четири очи. И по телефона.

Въпрос. По служебния?

Отговор. Не, по домашния.

Въпрос. Семейни познати ли сте?

Отговор. Познавам Анатолий Иванович Нестеров от времето, когато учех в академията „Сеченов“. Той ми беше преподавател.

Въпрос. И вие предполагате, че той е способен да извърши такова престъпление? Лекар, бивш преподавател, който сее разум и така нататък?

Отговор. Знаете ли, хората се променят с годините. А пък парите, особено големите, са способни да променят човек до неузнаваемост. Не сте ли наблюдавали такива метаморфози? Аз — колкото си искаш. При Нестеров курсът на лечение струва десетки хиляди долари. И записването е половин година напред. Ние му забранихме да работи. Той търпи огромни загуби.

Въпрос. А не мислите ли, че взривът е бил предназначен за някой от съседите ви?

Отговор. За кого? За двама самотни старци? Защо?

Въпрос. Искам да ви напомня, че въпросите задавам аз. Никой ли не ходи при самотния ви съсед? Той няма деца, нали така казахте?

Отговор. Да, той живее съвсем уединено. Съпругата ми го наглежда. Купува му храна, носи дрехите му в пералнята и така нататък. Марина Илинична кара кола, тя не работи, така че това не я затруднява… Вие, както виждам, приемате доста скептично моите показания срещу Нестеров? Жалко. Но аз настоявам да им обърнете сериозно внимание. Това е мой граждански дълг. Защото утре престъплението може да се повтори. И аз мога да стана негова жертва. Това, което не се е получило първия път, втория може да стане. Ако не с мен, с някой друг…

Турецки затвори папката, направи си кафе и извади сандвичите. Всеки момент трябваше да дойде Грязнов, когото беше извикал по телефона веднага след като Томилин си тръгна. Така и стана, вратата се открехна и в процепа се показа Вячеслав Иванович цял-целеничък.

— Тъкмо за кафето — зарадва се Александър. — Хайде влизай, стига си подпирал вратата.

— Боже, какъв аромат! Усеща се на всички етажи на прочутото ви ведомство. Къде намира Ирина такова кафе?

— Нея питай — отби топката Турецки, докато разливаше кафето в чашите.

Грязнов извади от джоба си метално шишенце. На масата веднага се появиха конячени чаши.

— В кафето ли да ти сипя или отделно?

— На мен, Сашенка, отделно, аз съм фен на разделното хранене. Да видим какво ни е изпратила съдбата? С каква поредна чудесия те е натоварил уважаемият дон Константин?

— Не само мен. Не се надявай, че ще се скриеш в храстите.

— Ти пък. От вас не можеш нито да се скриеш, нито да избягаш.

— Изобщо не се шегувай. Виж как хирурзите нищо не показват върху себе си.

— Става, няма вече. Дай да пийнем по чашка и разказвай, свали си тая грижа от душата.

Пийнаха. Слава се зае със сандвичите, Саша дръпна от цигарата, надигна кафето и започна:

— Работата, както се казва, е следната. В последно време, за по-малко от два месеца, в нашия прекрасен град са извършени почти еднакви покушения срещу двама чиновници от една и съща сфера. Едното е с летален край, другото…

Турецки въвеждаше в курса на нещата Слава, който шумно сърбаше горещото кафе и кимаше.

— По такъв начин на днешна дата имаме един труп и един, как да го кажа…

— Нереализиран труп — подсказа Грязнов.

— Точно така. Този, „нереализираният“, се пада някакъв кум или сват, или син на сват на Главния.

— Което ни осигурява постоянен контрол от страна на шефовете.

— Точно така. Докато те нямаше, прочетох протокола от разпита на Литвинов. Много идиотска история.

— В какъв смисъл?

— Ами представи си: човекът излиза сутринта от апартамента си, вижда на стената странна кутия, вика електротехника от поддръжката, а онзи я грабва и тръгва да я обезврежда. Пластичен експлозив, взривател, таймер във вид на малко будилниче. Взривът бил програмиран за девет сутринта. Излиза, че нашият бомбаджия е много зле с парите, щом е използвал такъв взривател, тип „направи си сам“.

— Или пък не е голям професионалист.

— Възможно е. Та значи електротехникът всичко разпарчетосал, оставил си е пръстите навсякъде. Не, къде си виждал техници по поддръжката да обезвреждат взривни устройства?

— Не съм виждал такива — призна си Грязнов.

— Да, ама ги има! Прочети му свидетелските показания. — Турецки протегна папката на Вячеслав. — На мама Джеймс Бонда! Малко му е било в Афганистан!

Слава запрелиства документите.

— Я виж! Към делото е приложена дори медицинска справка. Оказва се, че дори е бил контузен. Води се на отчет в психодиспансера!

— Точно така! И затова никой нищо не може да го пита.

— Хубаво. Ами другият взрив? Онзи, с „леталния“ край? Там също ли е имало будилник?

— Не, там е бил сложен радиовзривател. Взривяващият импулс е подаден на пейджър. Експлозията е станала в момента, когато са набрали съответния номер.

— Значи някой е трябвало да види излизащата от блока жертва и „да звънне на бомбата“?

— Да.

— Разпитахте ли съседите на загиналия?

— Да. Една жена е станала свидетел на взрива. Разхождала кучето си. Томилин нищо не е могъл да изкопчи от нея. Но още не са провели подробен разпит на всички живеещи в блока. Лято е, отпуски, Томилин има малко хора, а пък и се струпаха няколко почивни дни.

— А какво има в свидетелските показания?

— Ето, вземи да прочетеш тези на самия Литвинов. Аз през това време ще се оправям с жена му.

Турецки протегна на Слава съединените с телбод листове, а два други придърпа към себе си.

— Ти първо със своята се оправи — промърмори полугласно Слава, докато наместваше очилата на носа си.

Александър се направи, че не го е чул.

Из протокола за разпита на М. И. Литвинова (с приложен звукозапис)

Въпрос. Марина Илинична, разкажете ми, моля ви, какво се случи във вашия блок на деветнадесети август?

Отговор. Онази сутрин изпращах мъжа си на работа. Той излезе от апартамента и аз затворих вратата след него. Не беше минала и минута, и той позвъни. Помислих, че си е забравил нещо. Отварям. Марат ми казва: Мариша, каква е тази кутийка, дето виси тук? Къде, питам. А пък той — зад вратата. Излизам на площадката и виждам: вляво до вратата виси пластмасова кутийка.

Въпрос. От коя страна? Уточнете, ако обичате.

Отговор. Отляво. Но ако се гледа от апартамента, е отдясно. Ако е от площадката — отляво.

Въпрос. Какво стана после?

Отговор. Марат позвъни на съседите. На площадката има още два апартамента. Излязоха съседите, Вера Григориевна от петнадесети апартамент и Александър Степанович от четиринадесети. Те също недоумяваха: никой не беше закачал тази кутия. Тогава Марат се обади на електротехника.

Въпрос. Защо съпругът ви прояви такъв интерес към тази кутийка? Какво толкова необичайно имаше в нея?

Отговор. Как може да говорите така! Нали вътре имаше експлозив?

Въпрос. Вашият съпруг знаеше ли, че вътре има взривно вещество?

Отговор. Не, разбира се! Опазил ви господ! Но той… беше нервен и очакваше нещо подобно. Преследваха го, заплашваха. И освен това той чу, че вътре сякаш работеше часовник. Затова прояви съвсем разбираема предпазливост, може би дори подозрителност, която в крайна сметка му спаси живота! Пък вие какви ги приказвате!

Въпрос. Нищо не съм казал! Аз задавам въпроси. Откъде знаете, че Марат Игоревич е бил заплашван?

Отговор. Той сам ми е разказвал! Освен това ни звъняха вкъщи по телефона. Мъжки глас. Често аз вдигах телефона и чувах тези заплахи. Звънеше се почти всеки ден. По-точно, всяка нощ. През последния месец почти всяка нощ, в три часа, като по часовник.

Въпрос. Какви бяха тези обаждания? Кой и какво казваше?

Отговор. Обаждаше се мъж. Фразата винаги беше една и съща: „Литвинов, ще те изтрия от лицето на земята.“ Много добре помня тези думи.

Въпрос. А какво отговаряше мъжът ви?

Отговор. Ами… че няма да го уплашат. Че изпълнява служебния си дълг. И ще го изпълнява и занапред. Но той много се нервираше след тези обаждания. Беше разстроен. Нали знаете колко боли, когато хората те разочароват, онези, пред които си се прекланял.

Въпрос. Знаете ли кой е заплашвал Марат Игоревич?

Отговор. Разбира се, той всичко споделя с мен. Това е нормално, аз съм му жена. Заплашваше го Нестеров. Той е бивш преподавател на Марат още от института. Тъкмо той обещаваше да види сметката на Марат! (Хлипа.)

Въпрос. Моля ви, не плачете, Марина Илинична. Пийнете вода. А така. Кажете, познавате ли се лично с Нестеров?

Отговор. Да, познавам го. Няколко пъти сме се срещали на някакви официални мероприятия. Конференции, симпозиуми. След приключване на работата обикновено се организират банкети. Марат винаги ме водеше със себе си. Виждала съм Нестеров. И гласа му съм чувала. Той има характерен рязък глас. Така че можех да го позная по телефона. Боли ме сърцето! Толкова се вълнувах тези дни! Какво още ви интересува?

Въпрос. Приключихме. Моля ви, подпишете се на всеки лист. И ето тук, че думите ви са записани вярно. Това е всичко. Благодаря ви.

Турецки отиде до прозореца и се загледа в сновящите долу хора. Над Москва беше увиснал някакъв неизвестен антициклон, който разтапяше столицата с ярките си слънчеви лъчи, създавайки усещането за безкрайно лято. „А пък лятото — това е цял малък живот“ — както пееха в една симпатична песничка. Ей ги колко много са там, в цивилния живот под прозореца, тези прекрасни жени с леки многоцветни рокли. Само за теб, Турецки, дали е зима, дали е лято — всичко е едноцветно. Тъмносиво. Престъпление и наказание. Хубаво, стига си плакал! Както се шегуваше един от същите онези бардове: Щом си сложил ръката си на сърцето — кажи нещо!

— Трябва да го видя с очите си този Литвинов. И тоя доктор Нестеров ми е интересно да видя.

Александър се обърна към Грязнов, който все още изучаваше документите в папката.

— Не те ли интересува загиналият Климович?

— Естествено и той ме интересува. Но за съжаление той вече нищо няма да ни разкаже. А Литвинов има конкретни подозрения. Това не трябва да се отмята с лека ръка. Що се отнася до Климович, прати там своите оперативни работници, нека минат по всички апартаменти в блока на загиналия, и в съседните — също. Взривът не е избухнал толкова рано сутринта. В осем хората отиват на работа. Някой може да се е намирал на двора, пък и от прозорците някой може да е видял нещо. Трябва да се разпитва, да се говори със свидетелите на покушението срещу Литвинов. А пък аз най-добре да отида при този господин вкъщи, да се запозная с него. Ще го разпитам във връзка с Нестеров. Ей сега ще му се обадя на тоя нещастник.

Саша намери в делото необходимия телефон и набра номера.

— Ало, слушам ви, кажете — чу се дежурно любезен женски глас.

— Добър ден. Госпожице, мога ли да говоря с Марат Игоревич?

— Здравейте. Кой го търси?

Турецки се представи.

— Една минута. Ще му съобщя. — Саша направо видя как секретарката се „стегна“. Никаква дежурна любезност. Само официален тон.

Настъпи пауза. Турецки намигна на Вячеслав. Онзи разбра мимиката на приятеля си по свой начин и сипа коняк в чашите.

— Марат Игоревич? Здравейте. Безпокои ви Турецки. Старши следовател от Главна прокуратура.

— Да-да, докладваха ми. Здравейте. С какво мога да ви бъда полезен, така да се каже? — отговори доста нисък баритон.

— Бих искал да се срещна с вас.

— Заповядайте. Много се радвам, че Главна прокуратура е обърнала внимание на писмото ми. Още повече че страховете ми се потвърдиха по най-ужасен начин. Аз ли да дойда при вас?

— Май е по-добре аз при вас. За да си поговорим на спокойствие. По-подробно, така да се каже. Да не ни пречи никой.

— Тогава най-добре ще е да се видим след края на работното време. Че тук при мен непрекъснато звъни телефонът, няма да ни оставят на мира. Искате ли в осемнадесет?

Александър се направи, че мисли, зашумоля с листовете хартия.

— Знаете ли, някъде към осемнадесет ще бъда по работа в района на „Арбат“, ще се освободя към осемнадесет и тридесет. Бих могъл да се отбия при вас вкъщи. Нали сте там наблизо.

— Разбира се, заповядайте, ще се радвам — отзова се събеседникът му след кратка пауза. — Може да вечеряме заедно. Жена ми ще се зарадва.

— Това ще бъде абсолютно излишно — сухо го прекъсна Турецки. — Много ви моля да не организирате нищо такова.

— Добре, добре — изплаши се гласът. — Значи в шест и половина довечера?

— Да. Довиждане.

Турецки затвори слушалката.

— Какво, Сашенка? Отказа се от печеното пиленце? Че и с хубаво арменско коняче? — пошегува се Грязнов.

— Следователят, Вячеслав, трябва да има ясна глава, чисти ръце…

— Това се отнася за разузнавача, всичко си объркал.

— В нашия случай няма значение. Важното е друго, че ни е останал по чаша наш си коняк, който не е по-лош. Да пийнем. Нямам търпение да видя господин Литвинов. И жена му, която, както обещаха, щяла да ми се зарадва.

— Гледай да не се престараваш там с жената.

— И през ум не ми минава. Има си време, Слава, за прегръдки и време, когато трябва да ги избягваш — каза с патос Турецки.

— Какво ти е, бащице? Цитираш Еклесиаста? Откъде ли идва това?

— Да се знае и помни, което е необходимо, Слава! — без да намалява патоса, се отзова Турецки. — Защото смелостта без необходимите знания се превръща в безразсъдство.

— Я по-полека с мъдростите — въздъхна Грязнов.

— А предпазливост без необходимите знания се превръща в страхливост.

— За кого става дума, нещо не мога да те разбера? Няма начин да е за мен, тогава за кого?

— А пък простодушието без необходимите знания се превръща в грубост, Славочка! Това го е казал великият Конфуций. По-добре няма как да се каже, така че хайде да пийнем.

— Мда… Доста отдавна не съм те виждал такъв — поклати глава Грязнов, като продължаваше да разглежда приятеля си.

— Стига си ме зяпал. — Александър изведнъж усети, че се изчервява, което не му се беше случвало от сто години. Тръсна глава, сякаш за да се отърве от някакво видение, и вече със съвсем друг, делови тон каза: — Е, за днес е на ред Литвинов. До довечера имам време да събера информация за доктор Нестеров. Ще ми бъде интересно да я съпоставя с мнението на Литвинов за този кръвожаден Пигмалион.

— Защо пък Пигмалион?

— Нестеров извайва своите пациенти, както Пигмалион е създал Галатея. А ти, Слава, и твоите орли се заемете с Климович.