Фридрих Незнански
Убийствена красота (1)

Глава 1
Омраза

Нисък хилав мъж напусна един от апартаментите в солидния, сталински тип блок. Слизайки етаж надолу, той се спря и погледна през прозореца на стълбищната площадка, замислен за нещо свое.

Как ги мразеше всичките! Всичките тези сити, доволни от живота нищожества. Недоволните пък ненавиждаше още повече, защото техните дребни обиди и претенции към живота му изглеждаха като шумолене в миша дупка. Те обиждаха неговото познаване на предмета, наричан „живот“.

Него, а не тях преди десет години бяха хвърлили в пъкъла на безпощадна и безсмислена война. Него, сополанкото, научиха да убива и да се страхува от смъртта. Всеки ден, всеки час. Той беше извървял изпепелените от слънце поля, осеяни с мини като с картофи. Той се бе страхувал да направи грешно движение, което би могло да му струва живота. Всеки ден, всеки час.

Той бе седял в изровената от снаряд яма очи в очи с въоръжения афганистанец. Седяха един срещу друг, всеки насочил дулото в гърдите на другия. Боят беше стихнал, това бе ничия земя. На която, както пееше бардът, „цветята са необичайно красиви“.

В живота нямаше никакви цветя. Имаше враг, побелял афганистанец, седнал неподвижно като статуя и несвалящ от него, момчето, острия си орлов поглед. Той просто чакаше. Защото първият, който се разсееше само за секунда, веднага щеше да бъде убит. Седяха така цяло денонощие. Докато не започна атаката на нашите. А можеха да започнат не нашите, ами да стане обратното. И тогава той щеше да остане да лежи в ямата. Завинаги.

След този невероятен късмет, подарък на съдбата, когато до уволнението оставаха броени дни, прогърмя взрив, който го направи инвалид. Добре, че поне ръцете и краката му останаха цели. Но каква е ползата от тях, щом нито една жена не иска да общува с него повече от пет минути? С изключение на две. И двете на възрастта на майка му. С едната кърка водка. Другата му оправя махмурлука с чай. Защото, за съжаление, той не може да пие много и дълго. За миговете забрава плаща с влудяващо главоболие и гърчове.

И двете жени го съжаляват. Ха! Нима това му трябва на мъжа от една жена? Мразеше ги и тях, тези жени. Защото все едно не можеха да заменят майка му. Ненавиждаше и майка си, която умря, докато той воюваше. Нямаше кой да го посрещне след войната, нямаше кой да го съжали. Ненавиждаше баща си, който ги беше зарязал, когато той бе още малко момченце, и имаше такава нужда от неговата мъжка ръка, в която детската длан се чувства толкова уютно.

Нямаше приятели. Защото с него се общуваше трудно. Той не искаше да вижда как събеседникът му се извръща, съжалявайки, че го е срещнал и заговорил. По-точно казано, имаше двама приятели. Единият бе „едноръкият бандит“, който дава забрава без мъчителното главоболие. Но това е скъпоструващ приятел. През цялото време иска пари.

Имаше още един приятел — компютърът, който също навлезе в живота му след армията. Този приятел му позволяваше да се изживява като герой, истински мачо, плейбой. О, колко много са те, подредените на неговата лавица дискове със завладяващо жестоки игри. Можеше да седи по цели дни пред екрана, с едно помръдване на „мишката“ да убива и да избягва куршумите. Изобщо не би изключвал компютъра. Но и за тази радост трябва да плаща с влудяващо главоболие. Налагаше се да прави почивки.

Пък и трябваше да се изкарват някакви пари. Трябваше да яде. Да се облича. И от време на време да бяга в забравата на безпаметното напиване.

Тлъстият вампир, който го нае, си прави сметките как да си изиграе играта. Но ще видим как ще се подредят картите…

При всички случаи той няма да е губещият…

Отстъпи от прозореца. С тиха и бърза стъпка се изкачи два етажа по-нагоре. Приближи се до електромерите, закачени в редица право срещу асансьора. Погледна движението на дисковете. Скоростта на въртене показваше, че и в трите апартамента стопаните са си вкъщи. И най-вероятно гледат телевизия. Че какво друго да правят в неделната вечер? Извади от чантата си малка бяла кутийка и тубичка с лепило. Отвори капачето и намаза кутийката от едната страна. След това се качи на горната стълбищна площадка и я залепи над звънеца до вратата на единия от апартаментите. В центъра на кутийката имаше кръгче с нарисувана камбанка. Обикновена кутийка, прикриваща жиците на звънеца, може би малко по-голяма.

Бързо и безшумно мъжът започна да слиза по стълбите.

 

 

Сутринта на деветнадесети август в Арбатското районно управление се чу телефонен звън. Дежурният вдигна слушалката и погледна часовника си. Осем и двадесет. До края на смяната оставаха още четиридесет минути. В девет имаха оперативка… Божичко, дано по-скоро се прибере вкъщи, под одеялото.

— Петдесет и първо районно. Дежурният слуша.

— При нас има взривно устройство! — извика в слушалката мъжки глас.

— Какво?

— Взривно устройство. До вратата на апартамента.

— А как решихте, че е взривно това устройство? Как изглежда?

— Една такава пластмасова кутия за електрически звънци, разбирате ли? Висеше над звънеца.

— Защо „висеше“?

— Нашият електротехник я махна. Ние го извикахме.

— Защо?

— Ах, ама защо не искате да ме разберете?… Извикахме го, защото мислехме, че той я е закачил. Оказа се, че нищо не е закачал. Сега го разминира.

— Кое?

— Взривното устройство!

— Господине! Легнете първо да се наспите и като дойдете на себе си, пак се обадете.

Дежурният хвърли слушалката.

— Кво става там? — попита партньорът му.

— Мани ги тия! Като почнат да пият от петък, та не могат да се успокоят до понеделник. При тях, виждаш ли, имало взривно устройство!

— Хубаво, и какво? — застана нащрек лейтенантът, дресиран за борба срещу тероризма. — Какво устройство? Чувал с пясък? Ти защо хвърли слушалката?

— Какъв, мамка му, чувал? Кутия за звънец до вратата. И някакъв електротехник вече е успял да го обезвреди.

Телефонът отново иззвъня. Този път лейтенантът вдигна слушалката.

— Петдесет и първо. Слушам ви.

Този път слушалката направо се разкъсваше от женски крясък.

— Искаха да ни взривят! Защо затваряте телефона? Едва не ни убиха!

— По-тихо, гражданко! Какво е станало?

Задавена от плач, жената повтори всичко онова, което преди минута беше казал мъжкият глас.

— Кажете си адреса. „Староконюшена“, добре… — Лейтенантът записваше в дневника. — Чакайте, след малко ще дойдат при вас.

— Ама че си глупак, Гришка. Че и в дневника отгоре на всичко го вписа. Сега заминавай там, половин час преди края на смяната — въздъхна капитанът, който беше отговорил на първото позвъняване. — Младо-зелено, акъл няма — допълни той с меланхолия.

След двадесетина минути милиционерският патрул стоеше на стълбищната площадка на петия етаж в блок номер девет на улица „Староконюшена“. До вратата на тринадесети апартамент нямаше нищо, освен копчето на звънеца. По-точно, над звънеца се забелязваше някаква сивкава цапаница.

— Лепило? — изказа гениалното си предположение един от милиционерите.

Другите кимнаха. Лейтенантът натисна звънеца. Още веднъж.

— Сигурно са се хванали на бас със съседите след колко минути ще пристигнем — предположи все същият милиционер-акъллия.

— Тогава ще им изкъртя вратата — мрачно отговори лейтенантът.

Но не се наложи да разбиват вратата. Чуха се плахи стъпки, бравата щракна и вратата тихо се открехна. В цепнатината се показа солидно, но доста наплашено мъжко лице. Мъжът първо погледна не към милиционерите, а към мястото на стената, където беше лепкавото петно. После с облекчение въздъхна.

— Тук висеше — показа той с пръст към петното.

— И къде е сега?

— Не знам. Електротехникът го отнесе.

— Къде?

— Каза, че ще го занесе на строежа зад блока. А на нас каза да извикаме милиция.

— Аха. Ами ако сега зад блока не намерим никакъв електротехник, какво ще стане тогава?

Зад гърба на мъжа се появи дама с грозно, покрито с червени петна лице.

— Какви ги приказвате? — почти изкрещя тя. — Можеха всички да ни вдигнат във въздуха! Звъннете на съседите! Те видяха! Добре, че Круглов се съгласи да дойде! Ако не беше той… Вас човек не трябва да ви вика! Вие отивате само ако има трупове!

— Кой е този Круглов? — спокойно попита лейтенантът.

— Нашият електротехник!

След вдигнатия от нервната дама шум се отвориха и вратите на съседните апартаменти. Изпълзяха двама престарели граждани: мъж и жена. Те потвърдиха, че да, над вратата на тринадесети апартамент висяло взривно устройство. Изглеждало като пластмасова кутийка.

— Защо пък всички решихте, че е взривно? — попита лейтенантът.

— Отвътре се чуваше тиктакане! — извика нервната дама.

Милиционерите се спогледаха и заслизаха надолу по стълбите.

Зад девети блок, навътре в квартала, имаше полусъборена празна кооперация. До нея се извисяваха два подемни крана без признаци на живот.

— Хей, има ли живи? — извика ядосано един от милиционерите.

От счупения прозорец на първия етаж някой отговори с неразбираемо мучене.

Милиционерите се спогледаха и се хвърлиха към прозореца. В ъгъла на стаята, с тук-таме останали тапети, върху купчина мазилка и тухлени парчетии седеше мъж, който държеше в ръцете си части от нещо — непонятно какво…

Всички инстинктивно се отдръпнаха.

— Н-н-н не се б-б-б-ойт-т-те! В-в-в-всичко с-свър-ши! — едва успя да каже мъжът.