Фридрих Незнански
Убийствена красота (20)

Глава 20
На гости и у дома

От моргата отидоха до „Петровка“. Вячеслав придума приятеля си да хапне и да си почине в неговата служба. Симпатичната секретарка на Грязнов засия срещу шефа си с прозрачни като горско поточе очи.

— Зиночка, ние със старши съветника сме гладни и заради това сме освирепели, разбираш ли?

— Да, Вячеслав Иванович! Здравейте, Александър Борисович! Ей сега ще ви нахраня!

— Вярвам ти! — отзова се Грязнов. — Какви са новините от бойните полета?

— Обади се Колобов. Той има информация по опознаването. Сега е в кабинета си, чакаше ви да се върнете.

— Сам ли е?

— Не. С неговата свидетелка. — Зиночка леко се усмихна.

— Тогава по-бързо ни нахрани!

Грязнов вкара Турецки в кабинета си. През това време Зиночка скочи от мястото си зад бюрото.

— Какви кадри! — въздъхна Александър.

— Ти още си способен да реагираш на нещо друго, освен…

Той не довърши, тъй като Зиночка вече беше отворила вратата с дупето си. В ръцете й имаше поднос, върху който се пукаха от горещина стоплените в микровълновата печка румени ловджийски наденички. Те бяха подредени в две чинийки и около тях имаше сложна гарнитура от зелен грах, цвекло с майонеза, малки стерилизирани краставички и аспержи. В плетена кошничка лежаха филии възможно най-пресен хляб.

След като постави подноса на масата, Зиночка подреди колосаните салфетки и сръчно сложи чиниите с яденето.

— Това е горчица — тя посочи към едно от двете малки бурканчета, — а в другото е моят сос специалитет. Опитайте, Александър Борисович!

— И какво е това?

— Магданоз с чесън и орехи. Всичко това със сметана.

— Много е вкусно — увери приятеля си Грязнов. — Зинуля, благодаря ти. Ако Колобов се появи, преди да сме хапнали, задръж го в приемната. Барабар с Лисовска.

— Всичко е ясно, Вячеслав Иванович — каза Зиночка и изчезна.

— Господи, защо си нямам лична секретарка? — въздъхна Турецки.

— Да, според мен това е пропуск от страна на Меркулов. При това голям — каза Грязнов без сянка на усмивка. — Личните секретарки отстраняват голяма част от проблемите. — Е, какво, с такова мезе не е грях и да се пийне? Възразяваш ли?

— Не възразявам.

Вячеслав извади от сейфа бутилка уиски. От хладилника — лед и минерална вода. С щедра ръка сипа в квадратните чаши алкохол, добави и лед. Наля боржоми във високите чаши.

— Ами да пийнем, приятелю мой Саня. Вече дори не знам за какво. За лека му пръст на Танцьора някак си не ми се иска.

— Хайде за живота в цялото му многообразие.

— В цялото казваш? — усмихна се Грязнов. — Добре, хайде.

Те изпиха чашите си и започнаха да похапват. Едва приключиха с наденичките, и Зинуля съобщи по интеркома, че е готово и кафето.

— Донеси го, незабравима — разреши Грязнов.

Тя отново отвори вратата с дупето си, макар че този път напълно можеше да мине само с ръка. Но, изглежда, използването на тази част за отварянето на вратата на началника се харесваше както на самата Зинуля, така и на нейния шеф.

Минаха към кафето и цигарите. В джоба на Турецки иззвъня джиесемът. Той потрепери и си помисли, че се страхува да чуе гласа на Настя. Не че не се радваше да я чуе, но това беше вече четвъртото позвъняване за деня. На дисплея наистина светеше нейният номер.

— Я го изключи — посъветва Грязнов.

Турецки последва съвета му, без да поглежда приятеля си.

— Е какво, да извикаме Колобов?

— Хайде.

Изведнъж все едно по поръчка на вратата се появи Колобов.

— Къде отивате, Василий Алексеевич? Нали ви помолих да почакате. — Зиночка се опитваше да издърпа от вратата на шефа си снажния оперативник.

— Зина, махни се! — буташе я Колобов.

— Вячеслав Иванович! Чувате ли го как говори с мен?! — почти разплакана, секретарката подскачаше зад гърба на оперативника. — Как не те е срам, Колобов! Дай на хората да се нахранят!

— Господи, аз какво, преча ли им? Имам важна информация! Вие яжте и слушайте!

Грязнов прибра уискито.

— Хайде, влизай. Ние вече приключихме.

Колобов пусна да мине пред него Маргарита Сергеевна Лисовска, която влезе в кабинета на началника на МУР така, все едно отиваше при съседка на етажа.

— Добър ден, Маргарита Сергеевна. Седнете — поздрави я Грязнов и седна на мястото си.

— Здравейте, Вячеслав Иванович! И вие, господин Турецки!

— Добър да е. — Александър стана и побутна към Лисовска един стол.

— Благодаря ви. Боже, какви джентълмени сте! — забели очи Лисовска.

— Е какво, Колобов? Какви са тези ваши впечатляващи успехи? — прогърмя Грязнов.

— Наистина впечатляват! — с жар се отзова Колобов. — На представените от мен снимки Маргарита Сергеевна разпозна човека, който в навечерието на убийството на Климович е забелязала в двора на блока им.

— Дайте снимките.

Колобов сложи на масата десетина различни снимки. Маргарита Сергеевна ги огледа и взе една, а по-точно тази на Дмитрий Круглов, която беше иззета от личното му дело.

— Това е той.

— Сигурна ли сте? — попита Турецки. — Тук се вижда само лицето. Погледнете и тази снимка: нисък мъж, дънки, черна тениска. Нали точно така описахте непознатия.

— Да, дрехите си приличат. Но лицето… Не, абсолютно не!

— Нали вие казвахте, че не сте запомнили лицето?

— Да. Но стана така, защото то е много неизразително. На мен ми се стори, че не съм го запомнила. А когато го видях, веднага го познах. Вижте му погледа… един такъв злобен, изпод вежди. Той по същия начин гледаше и към нас с Вадим. А този мъж — тя посочи снимката на Танцьора, — той е съвсем друг. Той има много… изразително лице. И косата му е толкова черна. И погледът му е властен. Много хубав мъж, макар и нисък. Истински мачо. Знаете ли, прилича ми на Ал Пачино.

Колобов ревниво се изкашля. Лисовска веднага отмести снимката на Танцьора.

— Сигурна съм, господин Турецки, че в навечерието на убийството на Вадим Яковлевич видях на двора именно този мъж! — Тя отново заби нокътя с дългия си маникюр в снимката на Круглов.

Лисовска се държеше като вътрешна, като член на следствено-оперативната група, усмихна се вътрешно Александър.

— Добре. Благодаря ви, Маргарита Сергеевна. А кога си идва съседът ви? Онзи, на чието място вечерта преди убийството е била паркирана старата жигула. Сигурно тези дни?

— Да, в четвъртък. Видях майка му, тя идва да полива цветята. Та тя каза, че Николай си идва в четвъртък. Тоест след два дни.

— Ами добре, благодаря ви.

— Колобов, изпрати симпатичната Маргарита Сергеевна в кабинета си и оформи протокола на свидетелските показания.

Сладката двойка изчезна.

— Ако продължава така, ще се наложи да вземем Лисовска на щат — усмихна се Грязнов. — Е какво, Саня? Какво излезе наяве?

— Излезе наяве Круглов. Изчезналият електричар. Трябва да направим обиск при него. Засега друго не виждам да се е появило. Танцьора се оказа лъжлива следа.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Ти нали видя как живее той. Вече знаем какъв е станал в новия живот. Преуспял бизнесмен. И колко бързо може да се оправи с всеки, който му напомни за миналото — това също го видяхме. В моргата, на съседната маса. Така че доктор Нестеров за него е минало свършено.

— Тогава защо му е изпращал картички?

— Блъф. Измислици на Зоя Дмитриевна. Аз така си мисля. Трябвал им е мотив за ревност…

— На кого — на тях?

— Аа, нали аз още не съм ти разказал за вчера.

— Да, би ми било любопитно да чуя. Аз те търсих у вас. Ирина каза…

— Добре, сега няма време. Аз тръгвам. Може още днес да успеем да проведем обиск. Ще ти се обадя по-късно.

В приемната Саша изпрати на Зиночка въздушна целувка, но момичето само кимна с достойнство и се втренчи в компютъра.

Когато пристигна на „Дмитровка“, Саша се втурна направо при Меркулов. Клавдия му докладва, че началникът няма да си дойде скоро. Заминал в Думата.

— Ще ви съобщя, когато Константин Дмитриевич се върне — произнесе тя с официален глас.

— Благодаря ти, радост моя! — усмихна се Турецки.

— Я стига… Вие сега си имате други радости — подигравателно каза Клавдия, без да го поглежда.

Какво ги е прихванало всички? Откъде? Не успяваш да се влюбиш, и вече всички всичко знаят. Бива ли такова нещо!

Когато се озова в кабинета си, Саша реши да изпие едно кафе в спокойна обстановка. Докато кипваше кафето, пушеше, гледайки през прозореца.

Джиесемът, който беше включил на излизане от кабинета на Грязнов, отново иззвъня. Номерът, който се изписа на дисплея, беше непознат на Турецки. Той отговори.

— Александър Борисович?

— Да, слушам.

— Аз съм Маша.

— Кой?

— Портиерката на девети блок. На „Староконюшена“.

— Да, да, помня. Здравейте, Маша.

— Вчера ме помолихте да ви се обадя, ако Литвинови излязат някъде.

— Да, бях ви помолил.

— Ами Марат Игоревич скоро след като вие си тръгнахте, замина с колата.

— А защо не ми се обадихте?

— Аз се опитах да се свържа с вас. Но джиесемът ви беше изключен.

— Как така? — Саша помнеше, че не беше изключвал телефона, докато се намираше при Настя.

— Ами да, изключен. Няколко пъти се опитвах да се свържа.

— Да, така е, аз бях… Това не е толкова важно. А Литвинов върна ли се?

— По време на моето дежурство — не. Смениха ме в девет сутринта, но той не беше се върнал.

— А Литвинова?

— Ах, той каза, че тя вдигнала кръвното и че не трябва да я безпокоят. Бил извикал лекар.

— И какво? Дойде ли лекар?

— Докато бях там — не. И още… вие ме помолихте да си спомня за единадесети или дванадесети септември. Не знам дали това трябва…

— Маша, моля ви елате в Главна прокуратура. Намира се на „Дмитровка“. И всичко ще ми разкажете.

— Ох, днес ми е невъзможно — сепна се момичето.

— А утре?

— Утре ще дойда. В колко?

Саша прецени, че сутринта може да е зает с някакви по-важни неща.

— В четиринадесет нула нула. Става ли?

— Добре.

— Е, до утре. Ще ви изпиша пропуск.

Едва приключи разговора с Маша Белих и изпи първата чаша кафе, и отново бе принуден да вдигне джиесема, който упорито звънеше.

— Ало, ти ли си?

— Настя! Днес ми се обаждаш вече за пети път!

— И какво от това? Не се ли радваш? — Гласът й прозвуча мрачно.

— Радвам се. Но това е невъзможно! Така не може, разбираш ли? Имам работа… Нали вчера ти обясних!

— Аз само за една минута, да разбера къде си.

— Къде съм? Аз съм в моргата, в кабинета на началника на МУР и още на много други места! И още. Току-що разбрах, че докато вчера съм бил при теб, джиесемът ми е бил изключен. Знаеш ли защо?

— Аз го изключих — промърмори Настя.

— Ти си луда! Как си могла?! Очаквах обаждане! Това е направо…

— Ами извинявай. — В гласа й прозвуча обида.

— Не се сърди. Но трябва да разбереш, че аз не съм някой студент, който се обажда през всеки две минути на приятелката си, защото няма какво друго да прави. Телефонът ми трябва за работа, разбираш ли? Много те моля да не се обаждаш през пет минути! И запомни: абсолютно забранено е да се изключва телефонът ми!

В слушалката се чу хлипане. След което последваха кратки сигнали заето. Ето, почна се… Не, ама каква е тази работа? Да изключи телефона! Представям си, ако го беше направила Ирина! Какво щеше да й се случи! Но Ирина никога не би си позволила такова нещо. Също както не си позволяваше да се обажда на мъжа си по джиесема за щяло и нещяло.

Саша запали цигара и си сипа кафе.

И все пак не можеше да се ядоса на Настя за повече от пет минути. Той целият все още беше напоен с нейния мирис, вкуса на кадифената й кожа, нейния весел смях, младото й гъвкаво тяло…