Фридрих Незнански
Нощни вълци (26)

2.

Меркулов беше лаконичен в поздрава си, когато влетяхме в кабинета му:

— Коняк?

— Екстра — казах аз.

Понякога и аз съм лаконичен.

— Няма да ни навреди — обади се и Грязнов. — Само че в аптекарски пропорции. Съдоразширяващо, но не сънотворно.

Костя наля по трийсетина грама в миниатюрните чашки и отпихме.

— Къде ги намираш тия експонати? — упрекнах го аз.

— Е, младежи — огледа ни той. — Какво ви води насам?

— Портнов — казах аз.

— Какво Портнов?

— Той стои зад всичко.

Моят лаконизъм тоя път не се хареса на Костя.

— Говори по-ясно. Да не си първокурсник на изпит?

— Всички тези убийства, обири, ликвидиране на „авторитети“ — всичко е работа на Портнов и хората му.

— Да — замислено проговори Меркулов. — Има и такова мнение…

— Нима — сепна се Грязнов.

— Да — потвърди Меркулов, — но за това ще поговорим по-късно. Хайде да чуем какво ще ни съобщи подполковник Грязнов. Неслучайно го е довяло в тоя късен час.

Слава мълча известно време, сякаш подреждаше дежурната сводка в главата си. После започна:

— Съставих обзорна справка за всички убийства в нашия профил напоследък в Москва… Но сега искам да ви информирам за едно друго убийство. То не е толкова впечатляващо като другите, но все пак мисля, че заслужава нашето внимание.

— Имаш предвид убийството на Гримов? — попитах аз.

— Гримов, естествено, е във връзка с тоя случай — отвърна Слава. — Малка надежда има да разкрием това престъпление… Да се открие конкретният килър в случая с Гримов е доста проблематично, макар че вече имаме някои следи. Но има сведения, агентурни имам предвид, свързани точно с убийството, за което искам да ви съобщя. Тази вечер, по-точно вече вчера, е станало още едно убийство. И то ни дава следа към Портнов.

Слава ми хвърли умолителен поглед: мълчи, не ме прекъсвай, после продължи:

— Вчера вечерта е била убита някоя си Светлана Козлова. Мъжът й, Сергей Козлов, се прибрал вкъщи и я заварил мъртва. В апартамента нищо не било пипнато. Сякаш някой наминал за минутка, гръмнал домакинята и си заминал. Не е имало корист в това убийство. Козлова била приготвила празнична вечеря — защо, ще ви кажа после. Мъжът й отключил вратата със своя ключ и открил жена си с куршум в челото. При тези обстоятелства той се оказа основният заподозрян. Отначало смятахме това за битово убийство.

— И какво ви застави да преразгледате версията си? — попита Меркулов.

— Мъжът й дойде в МУР със самопризнание — отговори Грязнов.

— Значи все пак е бил той.

— Не, съвсем друго самопризнание. Сергей Козлов си призна, че е участвал в обирите на банките. Козлов е каскадьор. Бивш. Прекрасно подготвен, изпълнява невероятни номера. Той подробно ни разказа как са ставали обирите.

— Записахте ли го в детайли? — попита Меркулов.

— Естествено. Показанията му са записани на касета и протоколирани на хартия.

— Какво казва за Портнов? — попитах аз.

— Ама че си нетърпелив! — подсмихна се Грязнов. — Той нищо не знае за Портнов. С него поддържал връзка съвсем друг човек. Някой си Кравцов. А иначе получавам все нови и нови агентурни сведения, че всичките разчиствания на сметки са работа на Портнов.

— Провери ли го в картотеката?

— Да. Но там няма такава фамилия. Козлов също мисли, че Кравцов не е истинското му име. Сега проучваме това. Както го описва Козлов, съвсем нормален на вид човек. На улицата ще минеш край него, без да го забележиш. Накратко, започнахме сериозно издирване. Ще го намерим.

— Ясно — каза Меркулов. — И какво друго?

— Козлов разказал за участието си в престъпленията на жена си — продължи Грязнов. — Решили заедно, че той няма да участва повече в тоя кошмар. Козлов се обадил на Кравцов и му казал, че се оттегля. Кравцов поискал последна среща, на която го уговарял, после го заплашвал. Но Козлов бил твърд — махам се. После си изтървал нервите и ударил Кравцов. Когато се прибрал вкъщи, жена му вече била мъртва.

— Нещо не разбирам — намесих се. — Защо им е трябвало да убиват жена му? Нима след такова нещо той ще се върне при тях? Ако на това са се надявали, ти си прав, Слава — Портнов е истински монстер.

— И това не е всичко — каза Грязнов. — Те заплашили Козлов, че синът му ще бъде следващият.

— Гадове!

— И то какви! — каза Грязнов. — Но вероятно това им е бил планът. Тоягата и морковът. Жена му — за да го уплашат, а синът — за да им сътрудничи пак.

— Това е тяхната логика — казах аз. — Те я смятат за логиката на силния.

— Документите донесе ли? — попита Меркулов.

Грязнов отвори папката, която не изпускаше от ръцете си.

— Можеше и самия Козлов да доведеш — въздъхнах от досада аз.

— След единадесет вечерта разпитите са забранени — възрази Грязнов. — Имам още нещо важно.

Спогледахме се с Меркулов. Ама че характер — на час по лъжичка.

— Съседката на Козлови е видяла предполагаемия убиец.

— Състави си фоторобот?

— Не.

— Защо?

— Затова! — кресна той. — Какво искаш от мен. Да не давам на никой да спи! Не мога посред нощ да вдигам експертите от криминологията. Утре сутринта Аленичев ще се заеме с това. Да не се надяваш да срещнеш убиеца на връщане към къщи? Какво въобще искаш още от мен?

Усещах, че този срив не е само резултат от преумората на Грязнов, но и от някаква неувереност в собствените му действия. И следващият въпрос на Меркулов потвърди подозрението ми.

— Козлов вкъщи ли си отиде?

— Да — потвърди Грязнов. — Пуснах го.

— А постави ли му охрана?

— Не.

— Случайно да не си с всичкия си? — осведоми се Меркулов.

— Тоя Портнов ще го ликвидира, без да му мигне окото — обадих се и аз.

— Имаш ли телефонния номер на Козлов? — попита Меркулов.

— Там е, в протокола от разпита — отвърна Грязнов.

— Звънни му — кимна към телефона Меркулов. — Кажи му да не отваря на никого.

Грязнов вдигна слушалката и взе да набира номера.

Той зачака обърнат с гръб към нас.

— Ало! — изведнъж каза Слава. — Сергей Козлов?

Въздъхнах облекчено. Стори ми се, че и Меркулов също.

— На телефона е началникът на МУР подполковник Грязнов. Вчера идвахте при мен… Та ето какво ви молим — заключете добре вратата и не отваряйте на никого. Ние ще дойдем след малко при вас.

Грязнов закри слушалката с длан и шепнешком попита Меркулов:

— Кога, пита той.

Меркулов погледна часовника си. Беше три и половина през нощта.

— Към осем — реши Костя. — Дано да се барикадира добре.

— Към осем ще дойдем при вас — каза Грязнов и затвори слушалката.

И в този момент ми хрумна една мисъл:

— Ами ако подслушват телефона на Козлов? Не е ли по-добре веднага да тръгваме?

— Можете да вземете колата ми — веднага предложи Меркулов.

От бързане се сблъскахме с Грязнов на вратата на кабинета и хукнахме към изхода.

— Ако успеем — задъхано ми викна Слава, — съм ти длъжник за вечни времена.

— А ако не успеем — отвърнах му, — не знам какво ще те правя.

Меркулов често работеше нощем, шофьорът му през това време, естествено, спеше. Сега ключът от колата беше в ръцете ми.

— Аз ще карам — бързо каза Грязнов, когато дотичахме до волгата.

Не възразих. Ако трябва да се кара срещу правилата, то Грязнов няма равен на себе си. Така че му подхвърлих ключовете.

Метнахме се в колата, Грязнов рязко обърна, излезе на улицата и се понесохме из нощна Москва.

— Взе ли си пистолета? — попита Грязнов.

Оръжието ми си стоеше в сейфа, за което и съобщих на Грязнов.

— По дяволите! — изруга той.

— Карай, карай! — викнах му. — Не се отвличай.

Нямаше нужда да го подканям. Той и така изстискваше всичко от волгата.

— Знаеш ли адреса?

— Помня го — кимна той.

Е, слава богу и на това.

Колата се носеше из Москва, като бързо гълташе разстоянието от „Пушкинска“ до блока на Сергей Козлов.

Носехме се като на пожар и изведнъж зад нас се чу милиционерска сирена. Тъкмо сега ли?

— Не спирай! — викнах.

Но Грязнов и без моето подсказване не се канеше да спира. Някакви катаджии, разбираш ли?

Те между впрочем също не се канеха да спират. Много печени катаджии ни се паднаха. Грязнов гонеше яко, но и те не изоставаха. При това ни преследваха с мерцедес.

А пък като ги слушаш — все се жалват от недостатъчно оборудване.

— Водачът на черната волга, веднага спрете! — чу се усиленият от мегафона на покрива на мерцедеса глас.

— Тия не виждат ли номера? — недоумяваше Грязнов. — Не виждат ли, че колата е на Главна прокуратура?

— Прекалено бързо караш — обясних му. — Страхуват се за живота ти.

— Да бе! — измърмори Грязнов.

— Водачът на черната волга, веднага спрете! — повториха преследвачите ни.

— Ама че досадници — казах. — Добре, спирай. Една минута нищо не решава.

Грязнов явно също се примири, че ще трябва да се подчиним.

— По дяволите! — изруга той и спря колата до банкета.

От спрелия зад нас мерцедес веднага изскочиха млади енергични момчета в униформа. И с автомати в ръце.

— Ръцете на колата! — креснаха те. — Бързо! С гръб към нас!

Сериозни момчета.

— Хайде, живо! — Намеренията им бяха ясни.

— По-полека! — опитваше се да ги успокои Слава. — Аз съм изпълняващият длъжността началник на МУР подполковник Грязнов. С мен е старши следователят по особено важни дела в Главна прокуратура Турецки. Бързаме по служба, вече закъсняваме.

— Аха — насмешливо му отговори един от младежите, като грубо го завъртя с лице към колата. — По служба значи. И много спешно… Ръцете на колата! Бързо! Разтвори краката, на кого говоря!

— Чуйте — опитах да се намеся. — Ние действително сме по служба. Вижте документите ни! В джобовете ни са.

— Пистолет! — викна единият, който обискираше Грязнов. — Имаш ли разрешение?

— Разбира се — отговори Грязнов. — Проваляте важна операция! Аз съм Грязнов! Началникът на МУР! Не разбирате ли?

— Разбираме — весело се обади единият от преследвачите. — А пък аз съм Скуратов. Главният прокурор. Да се запознаем.

Те се разхилиха, което ме наведе на тъжни мисли. Понякога все пак излизам неопровержимо прав.

— Ето какво ще направим — казах. — Водете ни в районното. Ще се обадим оттам и всичко ще се изясни. Окей!

Разбирах, че главното сега е да запазим спокойствие.

Единият, явно старшият, ме изгледа подозрително. Дълго ме гледа. Прекалено дълго за такова обикновено събитие като задържане на шофьор заради превишена скорост.

Накрая каза:

— Окей.

И всичко ми стана ясно — отпаднаха и последните ми съмнения.

— Е, момчета — ругаеше Грязнов. — Това няма да ви се размине. Защо не ни вярвате?

— Не ми харесва мутрата ти — каза му старшият. — Да тръгваме. Сядайте в нашата кола.

И той кимна към мерцедеса.

— Момент — казах аз. — Тъй като вие вече ни провалихте важна операция, разрешете поне да кажа на ухо няколко думи на колегата си. Ако може, разбира се.

— Ще ти се! — отвърна единият. — На ушенце! Говори пред всички.

Свих рамене.

— Какво може да промени това? — произнесох колкото се може по-безразлично.

Старшият махна с ръка.

— Говори! — Той се обърна към оня, който ме обискира, и попита: — Чист ли е?

— Чист.

— Говори — разреши старшият. — Само че по-бързо.

Грязнов ни гледаше с недоумение.

— Какво става? — попита ме той.

Усмихнах се, сложих ръка на рамото му, сякаш го успокоявам, и като се наведох до ухото му, прошепнах само една дума:

— Портнов.

Очите на Грязнов блеснаха и пак угаснаха. Слава богу, разбра накрая. Нещо днес съобразяваше по-бавно от нормалното.

В това време вече ни набутваха в колата. Нашите похитители действаха не особено вежливо, не се тревожеха от такива дреболии. Старшият седна до шофьора, като насочи дулото на автомата си срещу нас. Вторият седна на края на задната седалка с готов за стрелба пистолет. Грязнов седеше по средата на седалката, а аз съответно в другия край.

— Не ви съветвам да мърдате — предупреди ни старшият. — Не ви мърда куршум в челото.

Някак глупашки се държаха. Съвсем не знаеха как действат в подобни ситуации нормалните катаджии. Само това знаеха: „Водачът на еди-какво си, веднага спрете!“ Сигурно често са го слушали по свой адрес.

Глупаво се държаха.

Аз бях сериозен и непроницаем като танк. Сега, когато Грязнов разбра какво е станало, той също се успокои. Когато трябва да се действа, не се притеснявам за него. Оперативникът си е оперативник.

Сега просто трябва да го наблюдавам внимателно какво се кани да предприеме и да не пропусна момента.

Пътувахме в пълно мълчание. Старшият не сваляше от нас поглед, нито автомата си. Оня с пистолета също беше нащрек през цялото време. Представа нямах какво може да се направи в такава ситуация, но се надявах на Грязнов. Тук той беше по-силен от мен, знаех си.

Грязнов попита много спокойно:

— Как я кара Малахов?

— Какво? — наведе се към него старшият. — Какъв Мала…

Но не успя да довърши. Грязнов рязко се наведе напред, прехвана с една ръка ръката с пистолета, а с другата дулото на автомата, като го вирна нагоре. В същия миг се наведох през него и като стегнах пръстите си, ги забих в шията на оня, който седеше до Слава. Той хлъцна, задави се, сякаш му спряха кислорода. Жалко, но му вкарах гръкляна в ушите. Е, не съм го канил да ми се навира…

— Готово! — извиках.

Грязнов отпусна ръката с пистолета. И веднага стовари освободената си ръка върху старшия. Юмрукът му беше страшен. Оня моментално омекна и се отпусна на седалката.

Никой не успя да стреля. Всичко стана за няколко секунди, не повече. Може би дори за една.

Грязнов овладя автомата, а аз пистолета. Всичко се обърна така бързо, че шофьорът, който отначало нищо не съобразяваше, като ни видя с оръжие в ръка, изведнъж закрещя диво и рязко настъпи спирачките.

— Ааааа! — крещеше той. — Чичко, не ме убивайте!

А сега де! Вече сме му „чичковци“. А допреди малко?

Е, ние не сме злобари. Той сигурно дори не знае кои сме. Мисли си, че сме ги лъгали, когато ни задържаха.

— Не ме убивайте! — молеше се шофьорът.

— Млък! — викна му Грязнов. — Откъде ги вземат такива сополанковци за мръсната работа?

Той бързо огледа оня, дето седеше до него отзад, и ми каза:

— В безсъзнание е.

Знаех това и без него. Разбрах го, когато забих пръсти в гръкляна му.

Шофьорът продължаваше да скимти.

— Затваряй си устата! — кресна му Грязнов. — Знаеше на какво отиваш, гадино! Млъквай, или ще те довърша!

Шофьорът захленчи още по-силно.

— Пфу! — плю Грязнов и взе да оглежда старшия.

Той едва чуто застена и Грязнов се зарадва:

— Живо е гълъбчето! Браво на него.

И заповяда на шофьора:

— На „Петровка“! Бързо!

— Чичко!

— Аз какво ти казах?

— Пуснете ме, чичко! — захленчи оня. — Моля ви, пуснете ме, аз няма повече…

Направо ми увисна ченето.

— Не, направо кошмар — обърна се към мен Грязнов. — Виждал ли си някога такива типове, а?

Насочих пистолета срещу младежа.

— Пали, на кого говорят!

— Ей сега, веднага — сепна се оня. — Ей сегичка…

Мерцедесът запали от четвърт оборот.

— На „Петровка“ тридесет и осем! — заповяда Грязнов.

Като размазваше сълзите си по бузите, шофьорът включи на скорост и потеглихме.

Щом стигнахме там, той пак взе да хленчи:

— Пуснете ме, чичко, моля ви…

Грязнов посочи старшия и заповяда:

— Вземай го на рамо и да вървим!

Измъкнахме тежкото тяло на старшия от колата. Хлапакът шофьор неочаквано излезе доста здрав. Той леко вдигна на рамо безчувственото тяло на старшия и тръгна.

Грязнов го изгледа, въздъхна и поклати глава.

— Чичко — промърмори той.

Направо му се любувах и дори се гордеех с него.

Влязохме в дежурната и се качихме на втория етаж. Грязнов извика дежурния — чернокос капитан — и кимна към тялото, което шофьорът беше оставил на пейката.

— Извикайте лекар за тоя. Долу на входа е спрян мерцедес. В него има още един — в безсъзнание е. Заемете се с него, свестете го, ако трябва, с лекар и после оформете задържането на всичките трима, които доведохме.

— Слушам — отвърна капитанът.

— Този — Грязнов посочи хлапака шофьор, който страхливо ни гледаше — ще го разпитам пръв.

— Слушам — пак отвърна офицерът.

— Момент — намесих се и попитах шофьора: — Защо се опитвахте да ни отвлечете? Кой ви нареди?

— Не знам — изплашено ме гледаше той. — Нищо не знам. Той все говореше по телефона с някакъв Семьон Сергеевич. Оня заповяда да тръгнем след вас. Но не ни караше да ви отвличаме.

— А какво? — попита Грязнов.

— Да ви задържим — отговори младежът. — Просто да ви забавим. Поне за половин час.

— Откъде знаеш?

— Така каза Льоха. Тоя, дето го проснахте в безсъзнание. Каза, че трябвало да ви забавим поне половин час.

— Защо? — рязко попита Грязнов.

— Не знам.

— Затова пък аз знам — обадих се. — Трябва ни телефон. Не губи време, Слава, обади се на Козлов.

Грязнов се замисли. Ама какво му става днес? Всичко, свързано с Козлов, направо го вкарва в ступор.

Най-после той каза на дежурния:

— Оформете задържането, обискирайте ги. И тоя веднага при мен.

— Слушам — отговори дежурният.

Май не знаеше други думи.

Грязнов взе да набира номера от телефона на бюрото на дежурния. Вдигна глава и ме погледна:

— Никой не вдига.

— Чакай — отговорих.

Той изчака малко.

— Не вдига.

В този момент се появи висок строен мъж. Той ни изгледа учудено и се усмихна на Грязнов.

— Вячеслав Иванович?

Грязнов се обърна.

— Стас! Ти май не си си тръгвал.

— Не, върнах се — отвърна мъжът. — Вие също, както виждам.

— Запознай се — каза Грязнов. — Това е Турецки от Главна прокуратура.

Подадох му ръка и се представих.

— Много хубави неща съм чувал за вас, Александър Борисович. А аз съм Стас. Аленичев.

Ръкостискането му беше здраво. Този човек веднага ми хареса.

— Защо не си вкъщи? — попита го Грязнов.

— Така стана.

— Тъкмо ще помогнеш. Взимай трима от дежурните оперативници и отивайте при Козлов. Бързо.

— Случило ли се е нещо? — попита Аленичев.

— Страхувам се, че да — отговори Грязнов. — Прекарахме се ние с тоя Козлов, здраво се извозихме. Ако там всичко е наред, вземай го и го докарай тук. Ако не, знаеш какво да правиш. Действай според ситуацията. Обади се оттам на мен или на дежурния.

Когато Аленичев излезе, си помислих: добра смяна расте при Грязнов. А при мен кой? Лиля Федотова?