Фридрих Незнански
Нощни вълци (16)

5.

Всъщност в разказа на Хашченко нямаше много нови неща. Нещо знаехме и преди това, друго чувахме за пръв път. Но не чухме нищо, което би ни помогнало да тласнем сериозно напред следствието.

— Да те хвърля ли до прокуратурата? — попита ме Грязнов.

— Добре би било — отвърнах. — Аз освободих колата си, докато те чаках.

— Какво ще кажеш?

— За Хашченко? Че какво да говорим за него? Нищо интересно.

— Не съвсем — замислено проговори Грязнов. Тревожи ме той.

— И защо?

— Засега не знам — сви рамене Слава. — Но… нещо ми дълбае в мозъка.

— Е, ще видим — казах аз.

Оперативно-следствената спецгрупа с кодовото име „Пантера“ работеше удивително леко и ефективно — да не й е уроки! Във всеки случай всички документи, архивни данни и прочие важни бумаги идваха на бюрото ми лесно, без обичайното бавене и ме радваха с полезна информация.

Аз пъшках над купищата документи, като се стараех да открия пътечката към отговора на един важен въпрос, когато ми се обади Грязнов. Вече беше късно вечерта.

— Турецки слуша — казах аз в слушалката.

— Трябва да ти съобщя нещо — каза Грязнов. — Помниш ли, че ти говорих за Хашченко, набило ми се е нещо в главата.

— Помня.

— Сякаш знаех, усещах го, но не можех да го формулирам…

— Накратко, ти имаше някакво предчувствие — казах аз.

— Той е мъртъв, Саша.

Помълчах и след малка пауза попитах:

— На Портнов ли е работа?

Грязнов отговори:

— Като че ли не.

— Какво е това „като че ли“? Портнов ли е или не?

— Самоубийство, Саша.

— Сигурен ли си?

— Ще ти изпратя материалите, когато приключим всичко. А засега мога да ти прочета бележката му — предсмъртната.

— Чети.

Грязнов се прокашля и прочете в слушалката:

— „Льошка, прости ми. Не се получи животът ми, няма да го бъде и нататък. Сам съм си виновен за всичко. Никой друг. Не повтаряй грешките ми. Баща ти.“

— Кой е открил тялото?

— Аз — отговори Грязнов.

— Какво?!

— Аз — повтори той. — Той звъннал тук, казал, че фамилията му е Хашченко и Грязнов веднага ще вдигне слушалката, когато разбере кой му се обажда. Така и си беше, вдигнах веднага. Той ми каза, че заради смъртта му ще има следствие, затова ме предупреждава, че сам се лишава от живот. Започнах да го убеждавам, да го увещавам, накратко, молех го да не прави глупости, но той затвори. Естествено, взех двама от моите и хукнахме натам. Когато пристигнахме, никой не ни отвори, колкото и да звъняхме. Изкъртихме вратата. Той се е застрелял, Саша. С ловджийска пушка. От двете цеви. Отнесло му е половината глава. А съседите изобщо не чули изстрел, представяш ли си?

Нищо не можех да кажа. Слава попита:

— Защо мълчиш?

— Смъртта си е смърт — отговорих. — Представям си с какви мисли е натиснал спусъците.

Грязнов попита:

— Имаш ли някакви въпроси към мен?

— Не.

— Е, дочуване тогава.

— Дочуване.

След като чух късите сигнали, затворих слушалката. И се втренчих пред себе си. Смъртта си е смърт.

И аз знаех, че тази смърт няма да е последната. Чувствах го…