Винс Флин
Крайни мерки (44)

44.

Пилотът на водещия хеликоптер хвърли поглед към монитора за глобално позициониране и обяви, че до целта остават осем километра. Изключиха прожекторите и си сложиха очилата за нощно виждане. Намалиха едновременно скоростта и се спуснаха до височина трийсет метра. Теренът под тях беше пресечен, тук-там се мяркаха групи дървета.

Щом наближиха имота на Нанс, хеликоптерите спряха движението си напред и се позиционираха зад група дървета в основата на два ниски хълма. Точно пред тях, на по-малко от миля, се намираше ранчото на Нанс. Носовете на машините бяха обърнати към северната страна на къщата. Пилотът на водещия хеликоптер произнесе в микрофона:

— „Делта Шест“, тук „Чероки Едно“. Защо не заобиколиш откъм юг и не опиташ да изкараш нещо на термоскенера?

— Дадено, „Чероки Едно“.

„Черен ястреб“ се отдели от групата дървета и се плъзна бавно по границата на имота.

Стансфийлд си беше сложил чифт слушалки с микрофон и слушаше разговора на летците. Пилотът му сканира зоната около къщата на Нанс и улови топлинен сигнал.

— Виждам роувър — обяви той в микрофона. — Проверявам. Стават два. Патрулират около постройката.

На жаргона на екипа роувър означаваше куче пазач.

Тактическият водач на групата, който седеше точно зад пилота, попита:

— Имат ли нашийници, или са пуснати свободно?

— Нямат — отвърна пилотът и хвърли поглед към Стансфийлд. — Сър, искате ли да се пробвам с насочените микрофони?

— Не. Около къщата има електромагнитно поле. Нашите микрофони не могат да проникнат през него.

После се обърна към пилота на „Черен ястреб“:

— „Делта Шест“, опитай да преброиш хората в къщата.

— Прието. Дайте ми трийсет секунди да заема позиция.

„Черен ястреб“ се плъзна зад хълма и се изравни с група дървета на около четиристотин и петдесет метра от къщата на Нанс. Вятърът идваше от изток, така че шумът от машината не достигаше до къщата. Когато се изравни с дърветата, пилотът издигна хеликоптера само колкото носът на машината да застане перпендикулярно на къщата. Вторият пилот на „Черен ястреб“ задвижи малката камера на носа посредством една от ръчките на командния пулт. На дисплея просветна топлинното изображение на къщата. Вторият пилот започна от южния край на постройката и задвижи камерата в северна посока. Първото тяло регистрираха в средата на къщата. Когато стигна до северния край, вторият пилот съобщи за още четирима души.

— Как са разположени четиримата? — попита Стансфийлд. Той бе ходил в къщата и се сещаше за кое помещение става въпрос.

— Единият, изглежда, е седнал, двама стоят изправени близо до него; четвъртият също е седнал, на около пет метра от останалите.

Тактическият водач на групата потупа Стансфийлд по рамото.

— Преди да ударим къщата, ще трябва да ликвидираме кучетата.

Стансфийлд кимна утвърдително и тактическият водач се обърна към първия пилот:

— Закарай ни зад хълма, ще използвам снайпериста.

Носът на сребристия хеликоптер леко се наклони надолу, после машината прелетя над короните на дърветата и се спусна на около петнайсет метра над земята, като се движеше плавно по протежение на малката долина. Пилотът направи странична маневра и зае позиция зад хълма, като свали корпуса на около метър от земята. Тактическият водач се обърна към един от мъжете, облечен в дънки и кожено яке, и каза:

— Тони, заеми позиция на върха на хълма и се подготви да елиминираш роувърите.

Мъжът кимна и се изправи. Един от бойците отвори плъзгащата се врата, Тони скочи навън и се изгуби в тъмнината.

Стансфийлд нагласи микрофона пред устата си.

— „Делта Шест“, как са нещата в твоята зона?

— С изключение на кучетата всичко е чисто.

— Добре, след малко се присъединяваме към вас.

Пилотът върна хеликоптера на първоначална позиция.

Продължиха на юг към мястото, където се намираше „Делта Шест“. Стансфийлд посочи група дървета на около сто и осемдесет метра от къщата. Пилотът снижи хеликоптера зад дърветата и заговори:

— „Делта Шест“, върнахме се с петстотин метра, на седем часа от вас. Виждаш ли ни? Край.

Пилотът на „Черен ястреб“ се извърна и забеляза топлинните знаци, които маркираха двигателите на сребристата машина.

— Виждам ви. Отбелязах позицията ви. Край.

Стансфийлд вдигна пред себе си бинокъл за нощно виждане и съсредоточи поглед върху широкото северно крило на постройката. Прозорците светеха, но щорите бяха спуснати.

— „Делта Шест“, не каза ли, че си отбелязал четирима в стая от северната страна на къщата?

— Потвърждавам, сър.

— Добре — обяви Стансфийлд. — Всички да внимават. Ще говоря с пребиваващите в къщата. Няма да им съобщавам къде сме. В зависимост от протичането на разговора или ще ви дам зелена светлина, или ще мируваме. Ето какво ще направите, ако ви дам зелена светлина — когато кажа на „Делта Шест“ да тръгва, искам да ликвидирате кучетата. Тогава „Делта Шест“ застава неподвижно над северния край на къщата. Екип Едно се спуска с въжета на земята и влиза в къщата. Известно ви е, че навсякъде има сензори за натиск и вибрации, както и за движение. Най-добрият вариант за влизане са френските прозорци в южния край на северното крило. Повтарям, в южния край на северното крило. Имаме потенциална ситуация с взимане на заложници, така че правилата са следните. Ако срещу вас стрелят, можете да отвръщате на огъня. Ако някой от мъжете в стаята направи опит да ликвидира някого от останалите в стаята, вашата задача е да предотвратите това. Въпроси?

Нямаше. Двата екипа бяха наясно със задачите си.

— Екип Две ще прикрива Екип Едно. Екип Едно, готови ли сте?

Командирът на Екип Едно отговори в микрофона си:

— Трябват ни трийсет секунди, сър.

После удари юмруци един в друг и посочи с палци към вратата. Дългите тъмни врати на „Черен ястреб“ се отвориха с плъзгане и се застопориха. Всички бойци закачиха въжетата си за куките над вратите на хеликоптера и присвиха колене. Първи бяха двама с автомати. Тяхната задача бе да отворят френските прозорци на къщата и да проникнат в нея. Следващите трима щяха да се заемат с прочистването на стаята. Трябваше да нахълтат вътре буквално един върху друг, като всеки отговаряше за своята третина от помещението и ликвидирането на съпротивляващите се в нея. Шестият и седмият щяха да охраняват фланговете на зоната, в която щяха да се спуснат десантчиците. Осмият ги покриваше. Водачът вдигна ръка, свита в юмрук, с изправен палец. Отвърнаха му по същия начин. После съобщи в микрофона на Стансфийлд, че са в пълна готовност.

Стансфийлд свали слушалката от лявото си ухо и набра номера на Нанс. След няколко позвънявания слушалката вдигна асистентът на Нанс.

— Да?

— Майк Нанс, ако обичате.

— Съжалявам, в момента отсъства. Какво да предам?

— Кажете му, че на телефона е директор Стансфийлд и че трябва да говоря с него незабавно.

— О, съжалявам, сър, не разпознах гласа ви. Господин Нанс не е тук сега, но ще му пратя съобщение, ако желаете.

Стансфийлд гледаше втренчено през мрака към къщата, която се намираше на не повече от километър от него.

— Зная, че е там. Повикайте го веднага.

От другата страна асистентът прочисти гърлото си и отговори:

— Да, сър.

* * *

О’Рурк понесе тежко поредния електрошок, но и Джейрод не бе останал невредим.

Веднага щом електричеството изтече от тялото на наемника, той нанесе втори саблен удар в кървящия нос на О’Рурк. Майкъл още не се беше съвзел от електрошока, когато ръката се стовари върху лицето му. Прилоша му от болка.

Запита се колко още би могъл да издържи. Мисълта, че може да изпържат половината му мозък с някакъв си серум на истината, беше достатъчно мотивираща, за да продължава да стиска зъби.

Майкъл се поизправи на стола и хвърли поглед към Джейрод, който в момента очевидно също изпитваше нещо повече от лек дискомфорт. Болезненото му изражение се дължеше вероятно на ритника в слабините, който бе отнесъл.

— Как са топките ти? — изхриптя Майкъл.

Джейрод направи крачка напред и вдигна юмрук. Майкъл го ритна в краката.

— Достатъчно! — извика Майк Нанс. — Той само се опитва да отложи неизбежното. — Сложи ръка на рамото на Джейрод и се обърна към Майкъл: — А сега, господин конгресмен, да се захванем за работа. Каква е връзката ти с хората, които се опитват да изнудват господин Гарет и мен?

— Никаква. Тази сутрин се събудих и намерих на прага пред дома си някакъв пакет. Нямам никаква идея кой, по дяволите, стои зад всичко това. Единственото, което знам, е, че ти и твоят побъркан мъртъв приятел сте отговорни за убийството на сенатор Олсън и конгресмен Търнкуист!

Нанс поклати глава.

— Не ти вярвам. Не смятам, че тези наемни убийци са се спрели на теб случайно. Ти как мислиш?

— Нямам представа за какво говориш.

— Предполагам, че в такъв случай ще ни се наложи да употребим лекарствата.

Нанс отиде до голям стоманен сейф и набра комбинацията.

— Щом не искаш да ни съдействаш, ще се наложи да ти помогнем — каза той.

Дръпна надолу ръчката и отвори масивната врата. Бойни и ловни пушки заемаха около две трети от сейфа. В горната му част, на една полица, имаше малка табла. Нанс я издърпа и я сложи на бара. Върху нея Майкъл видя две прозрачни ампули и една спринцовка.

— Удивително е какви неща започват да говорят хората само като инжектираш нищожно количество от това във вените им! Няма неприкосновена тайна. Единственият проблем е, че никога не можеш да бъдеш сигурен какво ще причиниш на мозъка им. Някои се съвземат свежи като краставички, някои претърпяват значителни загуби на паметта, а останалите прекарват остатъка от живота си в ужасни пристъпи на мигрена. Намират се доктори, които твърдят, че могат да прилагат този медикамент, без да предизвикват трайни увреждания, но аз не съм опитен лекар. — Нанс се усмихна. — Та, на въпроса, господин конгресмен, какво си избираш сега? Искаш ли доброволно да ми разкажеш онова, което знаеш, или ще предпочетеш да ти помогна?

Нанс вдигна спринцовката и я разклати. Майкъл тъкмо се готвеше да каже на Нанс къде да си я забие, когато на вратата се почука.

Нанс се извърна и попита:

— Сега пък какво има?

— Директор Стансфийлд на телефона. Иска да говори с вас — отвърна приглушен глас.

— Казах, че не искам да ме прекъсват! — извика Нанс към затворената врата.

— Знае, че сте тук. Държи незабавно да разговаря с вас.

Нанс отиде до вратата и я открехна.

— Кажи му, че съм зает и че ще му звънна след десет минути — изсъска.

Асистентът му мина през просторното фоайе, натисна един мигащ червен бутон и вдигна слушалката.

— Директор Стансфийлд, господин Нанс каза, че ще ви позвъни след десет минути. Бихте ли ми дали телефон, на който да може да ви потърси?

* * *

Без да губи време, Стансфийлд попита:

— „Делта Шест“, готови ли сте?

Отговорът бе утвърдителен. Стансфийлд извърна поглед към командира на Екип Две. Мъжът вдигна палец. Стансфийлд нагласи микрофона пред устата си и нареди:

— „Делта Шест“, започни операцията.

Снайперистът на Екип Две притисна по-здраво показалец върху спусъка на пушката си и центрира кръстчето на оптическия мерник върху главата на ротвайлера, който бе по-близо до хеликоптерите. Натисна спусъка. Куршумът удари кучето в областта на ухото и го простря на земята. Вторият ротвайлер рязко извърна глава, за да установи причината за шума, но преди да успее да се ориентира, парче олово се заби в масивното му ъгловато чело. Пет секунди по-късно зловещата метална птица прелетя над двата трупа и продължи към къщата.

Осемте командоси от тактическия екип се надвесиха навън от вратите на хеликоптера. Бяха преместили автоматите пред гърдите си, за да имат готовност за незабавно действие. Малко преди да достигнат къщата, машината снижи опашка подобно на птица преди кацане и се закова във въздуха. Командирът на екипа изкрещя:

— Давай! Давай! Давай!

Десантчиците се оттласнаха едновременно от висящата във въздуха платформа. Ръцете им, стиснали осигурителните въжета, се отпуснаха. За секунди мъжете се спуснаха надолу и отново стиснаха въжетата на метър над земята. Приземиха се като котки, светкавично откачиха въжетата от осигурителните колани и стиснаха автоматите. „Черен ястреб“ сканира зоната, а светлините на прожекторите му оживяха около групата десантчици.

Мъжете се заеха за работа, без да обръщат внимание на залялата ги светлина. Двамата, които щяха първи да нахлуят в сградата, стигнаха до френските прозорци точно за две секунди. Мъжът отляво стреля в горната ключалка, застаналият отдясно — в долната. Куршумите от специалните пистолети се врязаха в дървото, като избиха ключалките от рамките на прозорците. След като свършиха своята част от работата, двамата отстъпиха настрана, за да направят място на „чистачите“. Водещият пристъпи напред с шокова граната в ръка. Ритна прозореца и търкулна гранатата в къщата. „Пазете се! Шокова граната!“, прогърмя в слушалките. Десантчиците стиснаха очи.

Оглушителен взрив разтърси въздуха. Блесна ослепителна фосфорна светлина. Тримата „чистачи“ нахлуха през взривената врата, големите черни заглушители на оръжията им описваха дъги от ляво на дясно, гласовете им гърмяха:

— Горе ръцете! Горе ръцете!

* * *

Нанс размахваше спринцовка пред лицето на О’Рурк. Изведнъж Джейрод, застанал изправен до Нанс, отстъпи и падна на колене. Докато вадеше пистолета си, видя шоковата граната, която се търкаляше към тях. Сви се зад облегалката на едно кресло, като държеше оръжието си насочено към вратата. В мига, в който гранатата избухна, той започна да натиска спусъка. Първият му изстрел не уцели, но вторият удари странично каската на първия десантчик, отплесна се встрани и се заби в рамото на другия до него. Първият мигновено забеляза проблясването на дулото и изпрати пет куршума в главата на Джейрод. Всички до един попаднаха в целта. Димящият MP5 се обърна към Нанс и О’Рурк.

— На пода! Веднага! — изкрещя десантчикът. Партньорите му, застанали от двете му страни, държаха оръжията си насочени към двата края на стаята. Още четирима бойци нахлуха тичешком и започнаха оглед на помещението. Петнайсет секунди по-късно всеки от тях бе извикал: „Чисто!“.

Командирът нареди на четирима от хората си да претърсят къщата и съобщи на Стансфийлд, че помещението е обезопасено.

Вторият хеликоптер се спусна на поляната пред къщата. Стансфийлд изскочи от него, следван от бодигарда си. Натрошено стъкло скърцаше под краката му. Погледът му веднага се спря на окървавения О’Рурк. Винаги сдържаният директор на ЦРУ събра цялата си воля, за да удържи яростта си към Майк Нанс. Направи няколко крачки напред и се загледа в мъртвия на пода. Невъзможно бе да бъде разпознат. След това погледът му се спря върху вързаните китки на младия конгресмен.

— Освободи го! — заповяда Стансфийлд на стоящия най-близо.

Десантчикът преметна през рамо автомата и освободи с ножа си китките на О’Рурк.

Командирът на екипа се приближи към Стансфийлд.

— Сър, един от хората ми бе улучен в ръката, но ще се оправи.

— Благодаря ти. Изведи хората си навън и ни остави насаме за минута.

Командосите напуснаха стаята. Стансфийлд се приближи до бара и разгледа спринцовката и двете ампули.

— Направо не мога да повярвам каква каша си забъркал — каза Стансфийлд, като хвърли спринцовката обратно на таблата. — Какво щеше да направиш с него, да го упоиш?

Нанс не отговори на въпроса. Гарет се надигна от канапето.

— Томас, казах му, че идеята е откачена. Умолявах го, но той не ми обърна никакво внимание.

Стансфийлд посочи към разбитата врата.

— Иди да чакаш навън. С теб ще говорим по-късно.

Гарет погледна смирено Нанс и излезе. Стансфийлд се обърна към О’Рурк:

— Добре ли сте, господин конгресмен?

Майкъл се изправи на крака.

— Ще оцелея — отвърна глухо.

Стансфийлд извади от джоба си носна кърпа и я подаде на О’Рурк, след което отново се обърна към Нанс:

— Какво, по дяволите, си мислеше?

Нанс не отговори. Отиде до голяма дъбова маса, на която бе поставена кутия за пури. Бодигардът на Стансфийлд насочи оръжието си към главата на Нанс. Съветникът по национална сигурност вдигна глава.

— Томас, озапти си кучето — каза ядно.

— Карл, ако направи и едно погрешно движение, убий го — изрече с равен глас Стансфийлд.

Нанс извади пура, отряза крайчето и я запали. Изпусна кълбо дим и се усмихна.

— Том, на мое място и ти щеше да постъпиш така.

— Никога не бих допуснал да бъда на твое място.

— Не се знае.

— Няма ли поне да се опиташ да предложиш някакво обяснение?

Нанс сви рамене.

— Ще си подам официално оставката утре сутринта.

— Може да не се окаже толкова просто. — Стансфийлд си погледна часовника.

— Защо? — попита Нанс.

Наглостта му вбеси Стансфийлд.

— О, не зная, Майк — усмихна се накриво той. — Възможно е похищението ти над конгресмен О’Рурк в известен смисъл да е променило нещата.

* * *

Коулман спря пред главния портал на Военноморската академия. Един морски пехотинец излезе от будката на охраната и се приближи към колата. Коулман смъкна прозореца и каза:

— Добър вечер, ефрейтор. Имам уговорена среща със Сам Джарви.

Пехотинецът протегна ръка:

— Документ за самоличност, ако обичате.

Коулман му подаде шофьорската си книжка. Пехотинецът я погледна и му я върна.

— Сам току-що се обади, господин Коулман. Знаете ли къде да го намерите?

— Да.

Пехотинецът отстъпи встрани и махна на Коулман да продължи напред.

— Приятна вечер, сър.

Коулман потегли и се усмихна при мисълта каква изненада очакваше федералните.

* * *

Скип Макмахън бе спрял две пресечки по-назад. Проследи с поглед как Коулман влезе през портала и после получи лошата вест по радиостанцията.

— Как така не можеш да го последваш? — изкрещя в микрофона.

Пилотът на хеликоптера поясни:

— Забранено въздушно пространство.

— По дяволите! Не можеш ли да се обадиш на някого и да получиш разрешение?

Пилотът и по-рано се бе сблъсквал със същия проблем и знаеше, че тази пречка не може да се преодолее толкова леко.

— Ще опитам, но това ще отнеме доста време и освен това ще ви задават въпроси, на които едва ли ще искате да отговорите.

— Не можеш ли просто да им кажеш, че това е официално разследване на ФБР?

— Няма значение. Военните са много придирчиви, когато се налага полет над тяхна територия. Дори и към нас. Ако искате разрешение, най-добрият начин да го получите, е да си отработите нещата от по-високо равнище. Ако се обадя на местната контролна кула, те ще искат да знаят защо, а после ще търсят началство, за да получат одобрение. Трябва да минат по веригата висшестоящи, а това отнема време.

— По дяволите! — изръмжа Макмахън. Може би Роуч знаеше някой адмирал, чрез когото да им осигури пропуск без много шум. Макмахън натисна бутона за разговор: — Коли едно, две и три, нека установим колко изхода има това място и да заемем позиции. Междувременно ще видя дали мога да осигуря на хеликоптера някакво разрешение. — Върна радиостанцията на таблото и посегна към мобилния си телефон.

* * *

Коулман криволичеше из стария кампус. Паркира под огромен дъб близо до административната сграда и набра номера на Стансфийлд. Обади се някой друг и му каза да изчака. Скоро след това на телефона дойде и самият Стансфийлд.

— Намерихте ли конгресмена? — попита Коулман.

— Да.

— Той добре ли е?

Стансфийлд хвърли поглед към О’Рурк.

— Малко е понабит, но иначе е добре.

Коулман въздъхна с облекчение.

— В къщата на Нанс ли се намирате?

— Да.

— Мисля, че е време да се срещнем.

Предложението свари Стансфийлд неподготвен. Той се обърна с гръб към останалите.

— Лично ли?

— Да. Вие, Нанс и конгресмен О’Рурк. — Коулман замълча. Притеснението на Стансфийлд беше очевидно. — Няма за какво да се тревожите, сър. Има някои неща, които трябва да обсъдим, а освен това искам да видя със собствените си очи, че конгресмен О’Рурк е жив и здрав.

— А ако откажа?

— Касетата става публично достояние.

След продължителна пауза Стансфийлд попита:

— Защо трябва да ви имам доверие?

— Директор Стансфийлд, отидохме твърде далеч в опитите си да намерим изход от тази бъркотия. Моето възмущение не е насочено към вас, а към господин Нанс. Ясен ли съм?

Стансфийлд се замисли над последната реплика.

— Да, струва ми се. Къде бихте искали да се срещнем?

— Хеликоптерът още ли е на ваше разположение?

— Да.

— Качете се на него заедно с О’Рурк, Нанс и един пилот. Ако дойде още някой, срещата се проваля. Кажете на пилота да лети към Дъчман Пойнт и после да се отправи на изток осем километра навътре в залива. Ще ви се обадя след двайсет минути и ще ви кажа накъде да продължите. — Коулман замълча за момент. — Не желая никакви изненади! Разполагаме с ракети „Стингър“ и ако видя друг вертолет в радиус от километър, ще кажа на хората ми да го взривят. Ясно ли е?

— Да.

Коулман потегли. Беше си измислил онази част за ракетите „Стингър“, но Стансфийлд не го знаеше. Коулман беше сам без никакво подкрепление, но ако интуицията му не го подвеждаше, на Стансфийлд можеше да се вярва.

Военноморската академия си имаше собствено пристанище, разположено в източния край на кампуса. Коулман се спусна по тесните улици и спря на малък паркинг до пристанището. Там, застанал до невзрачната сива къщурка на пристанищния началник, го очакваше неговият стар приятел и бивш тюлен от Морската пехота Сам Джарви. Джарви бе преподавател по гмуркане в Академията. Коулман излезе от колата, стиснал в ръка обезопасения мобилен телефон и металния куфар, и се отправи към Джарви.

Джарви хвърли цигарата си на земята и я угаси с крак. Злобният дребен питбул, както Коулман го наричаше, беше висок не повече от метър и седемдесет. Ако се смяташе и четинестата му сива коса, можеше да спечели още един-два сантиметра. Преди много години, когато Коулман все още се мъчеше да стане тюлен, Джарви бе един от неговите инструктори… или мъчители, зависи как ще го погледне човек. Когато Коулман караше организирания от флотата тримесечен лагер преди завършването, за да е сигурно, че само най-железните от железните стават тюлени, Джарви бе там, на всяка крачка, със своите крясъци и ревове.

Джарви протегна десница:

— Значи някакви лоши момчета са те погнали, а?

Коулман остави куфарите на земята и двамата мъже се прегърнаха силно.

Джарви вдигна по-едрия Коулман от земята.

— Радвам се да те видя отново, брат.

— Аз също.

Джарви махна към лодките в пристанището.

— Трябва ли ти дребен транспорт?

— Да, ако можеш да ми заделиш нещо.

— За приятел винаги. Вече съм го уредил с шефа на пристанището. Той е един дърт заядливец, но каза, че няма проблем, щом е за тюлен.

По лицето на Джарви се разля широка усмивка. Коулман се опита да се усмихне в отговор, но не се получи. Джарви усети безпокойството на своя стар приятел.

— Какво не е наред?

— Има една работа, за която трябва да се погрижа.

В миг веселото настроение на Джарви изчезна и той стана сериозен.

— Имаш ли нужда от помощ?

Коулман поклати глава.

— Не, но ти благодаря. Този път свиря соло.

Джарви свъси чело. Понятието „соло“ е чуждо на тюлена.

— Скот, само казваш, и аз съм с теб.

— Благодаря ти, но това е нещо, което трябва да свърша сам. — Коулман тупна Джарви по рамото. — Ще се оправя.

— Няма да те задържам — кимна мрачно Джарви. — Последвай ме. — И вдигна тежкия куфар. — Мамка му, какво, по дяволите, си помъкнал вътре?

— Инструменти — усмихна се Коулман.

— Не ми трябва да знам, нали?

— Да.

Джарви го поведе по един от пристаните.

— Заредил съм ти осемметров „Китоловец“, сто и петдесет конски сили, накамарен с всякакви най-нови навигационни щуротии. — Джарви махна с ръка. — Система за общо позициониране, дълбокомер, ей такива неща. Тези дребни боклуци наоколо вече не могат да мръднат без компютър и сателит.

Коулман скочи в „Китоловец“ и пое куфара. Джарви освободи носа и кърмата от въжетата и тласна лодката с крак.

— Чупи-купи, да знаеш — извика ухилен.

— Ще я върна невредима. — Коулман дръпна ръчката за скоростите и потегли. Вече през рамо извика: — Ей, Сам, ако от ФБР дойдат да ме търсят, кажи им, че не си ме виждал.

— Както кажеш, брат. — Джарви махна сдържано.

Моторът изрева, бялата лодка остави зад себе си широка пенеста диря и се устреми към откритите простори на Чесапийк.

Когато излезе от Грийнбъри Пойнт, Коулман се отправи на югоизток през пролива. Имаше леки вълни, но когато вятърът утихна, те изчезнаха. Щом прекоси пролива и се озова от другата страна, той се обади на Стансфийлд и му даде окончателните координати на мястото на срещата.

Бе избрал малка пясъчна ивица извън пролива, която се появяваше само по време на отлив.

Щом наближи, намали скоростта. Пясъчният насип беше издигнат в средата и в най-широката си част достигаше около пет метра. Ивицата бе разположена в посока север-юг по течението на пролива. Той закара „Китоловец“ в северния край и го изтегли на пясъка. Познаваше Чесапийк отлично, доколкото това можеше да се каже за подобна просторна водна шир. Докато оглавяваше „Тюлен — Група 6“, бе прекарал безброй часове в тренировки из залива и около него при всякакви атмосферни условия както през деня, така и през нощта.

Коулман отвори металния куфар и извади отвътре фенерче и черна качулка. Реши, че ще му потрябва за представлението. Сложи си я така, че тясната цепка да попадне точно на очите му. Взе 9-милиметров „Глок“ и го втъкна в панталона си отзад на кръста. Облегна се на централната конзола и зачака. Няколко минути по-късно чу познатия звук от приближаващ се хеликоптер. Скоро след това забеляза и мигащите му светлини. Насочи фенерчето към хеликоптера и го размаха.

Хеликоптерът зави на юг и започна да се снишава за кацане. Витлата завихриха въздуха и вдигнаха облак пясък. Коулман заслони очи, но не се обърна с гръб. Машината кацна меко.

Пясъчният вихър утихна и отново се възцари тихата спокойна нощ. Коулман слезе от лодката и прецапа през плитчината. Застана отстрани и впери поглед в хеликоптера. Една от страничните врати се отвори и на пясъчната ивица слязоха трима мъже. Коулман ги разпозна до един. Прибра фенерчето и пристъпи напред.

Четиримата мъже спряха на няколко крачки един от друг. Нанс беше в средата, а от двете му страни бяха застанали О’Рурк и Стансфийлд.

Коулман погледна подпухналото и покрито със синини лице на приятеля си и каза:

— Майкъл, съжалявам, че те замесих във всичко това. — Поколеба се за миг, преди да продължи. Беше си риск, но ако беше преценил правилно характера на Стансфийлд, трябваше да успее. Свали черната качулка и се обърна към Стансфийлд: — Сър, аз съм Скот Коулман, бивш пехотинец от флотата на Съединените щати. До тази сутрин конгресмен О’Рурк нямаше никаква представа за нещата. Извършените наскоро политически убийства са мое дело и на група мъже, които ще останат анонимни. Конгресмен О’Рурк бе замесен, след като моите хора разпитаха господин Хигинс и установиха, че той и този идиот тук — Коулман посочи към Нанс — са отговорни за убийството на сенатор Олсън и конгресмен Търнкуист. Конгресмен О’Рурк беше близък приятел. Имахме нужда от някой, на когото можем да се доверим, затова се свързах с Майкъл тази сутрин и му предадох признанията на Артър заедно със списък на исканията ни. Не предвидих, че Нанс ще предприеме нещо толкова отчаяно.

Майкъл стоеше онемял, втрещен от факта, че Коулман бе разкрил своята самоличност.

Коулман направи пауза и се обърна към Нанс:

— Не можеше да си отидеш просто така, нали?

Нанс пристъпи от крак на крак.

— Господин Коулман, въпросът за националната сигурност на Америка е моя отговорност и аз винаги съм я възприемал изключително сериозно. Когато някой изнудва президента, той заплашва националната сигурност на страната ни. Вие наистина ли очаквахте да стоя със скръстени ръце?

Коулман се навъси.

— Един момент. Май нещо ти се губи. Как се вписва във вашата идеалистична и благородна защита на националната сигурност на Америка убийството на сенатор Олсън и на конгресмен Търнкуист?

— От гледна точка на настоящия момент това може и да не е най-доброто решение, но ние чувствахме, че трябва да направим нещо, за да ви забавим. Вашите действия бяха твърде дестабилизиращи за нашата политическата система и…

Коулман го прекъсна:

— От гледна точка на настоящия момент? Ти си пълен боклук! Не ме вбесявай с бръщолевенето си. Не сте убили Олсън и Търнкуист в защита на националната сигурност. Отнели сте им живота заради собствените си изкривени, егоистични интереси.

Нанс сви рамене.

— А нима вие не премахнахте сенатор Фицджералд и останалите в името на собствените си егоистични интереси?

Коулман отстъпи назад, скръсти ръце на гърдите си и впери изпитателен във влечугото пред себе си.

— Убих тези хора, защото те бяха пример за погрешното в нашата политическа система. Всяка година те обещаваха да направят каквото е необходимо, но накрая единственото, което ги вълнуваше, бе как да победят и да задържат властта. Те водеха тази страна към пропаст. Те бяха, както вие бихте се изразили, „директна заплаха за националната сигурност на страната ни“. — Коулман се поколеба. — През по-голямата част от своя съзнателен живот бях къде ли не на тази проклета планета да убивам хора, които представляваха заплаха за нашата национална сигурност. Докато разбрах, че подлеци като теб — Коулман заби пръст в гърдите на Нанс — и твоите самовлюбени политически приятели причиняват повече вреда на Америка, отколкото който и да било терорист или диктатор! Политици като Фицджералд и Басет разединяват тази страна! Подстрекават десни срещу леви, бедни срещу богати! Не вярват и наполовина в това, което говорят! Аз си рискувах главата заради кретени като теб, Нанс! Виждал съм как убиват хората ми, защото такива като Фицджералд не знаят да мълчат. Вие си седите в Белия дом и всичко е една голяма шибана игра. Решавате, че искате някой да бъде убит, вдигате телефона, обаждате се и двайсет и четири часа по-късно човекът е мъртъв. Някога да си бил на бойното поле? Да си виждал как взривяват осмина твои приятели само защото някакъв си пиян сенатор не знае да си държи езика зад зъбите? — Впери поглед, изпълнен с ярост, в Майк Нанс. Не чакаше отговор. — Разбира се, че не си! Изтъкни ми една основателна причина да не ти пръсна главата!

Нанс отстъпи крачка назад.

— Давам си сметка кога губя. Ще се подчиня на вашите искания и незабелязано ще се оттегля от обществения живот.

Коулман се изсмя.

— Мислиш ли, че ти вярвам?

— Господин Коулман, аз разбирам вашата враждебност към хора като мен и директор Стансфийлд. Не я приемам, но я разбирам.

— Един момент. — Коулман вдигна ръка. — Него не намесвай. Ти сам създаде тази шибана бъркотия, дойде време да си платиш.

Нанс продължи, сякаш не го бе чул:

— Както казах, не очаквам да харесвате онова, което върша, но въпреки всичко служих вярно на своята страна. Допускал съм и грешки през тези години, не отричам, но те бяха в рамките на почтеността. Мисля, че заслужавам шанса да се оттегля и да прекарам остатъка от живота си в мир.

— Също като Артър! Знам що за стока си, не можеш да стоиш встрани. Ще продължиш да се месиш. Ще се опиташ да разбереш кои са другите в групата ми, а открие ли се възможност, ще ме премахнеш без капчица колебание.

— Тази страна — вирна брадичка Нанс — се нуждае от хора като мен, независимо дали ви харесва, или не. Съжалявам, че не споделяте мнението ми, но това е положението, така е и винаги ще бъде така. Давам ви дума, че ще се оттегля.

— Арогантно копеле като теб няма право да живее! — кресна Коулман и извади пистолет.

Нанс се взря в цевта, сетне бавно отмести поглед към Стансфийлд.

— Томас, ще ти бъде доста трудно да обясниш смъртта ми.

Коулман премести поглед от Нанс върху директора на ЦРУ.

— Ако можеш да го направиш по същия начин, по който приключи със сенатор Фицджералд — каза той, — това доста ще облекчи нещата.

— С удоволствие — ухили се Коулман.

Бившият тюлен затъкна пистолета си в панталона и пристъпи към Нанс. Нанс се обърна и се опита да побегне, но О’Рурк се пресегна и го сграбчи за яката на ризата. Завъртя го като парцалена кукла и го върна на Коулман. Хладното високомерие на Нанс бе изчезнало. Лицето му се изкриви от ужас, той закрещя отчаяно:

— Томас, никога няма да се измъкнеш безнаказано! Томас, не можеш да…

Коулман нанесе рязък удар в слънчевия сплит на Нанс. Съветникът по национална сигурност се преви, без да може да си поеме въздух. Коулман сграбчи Нанс за косата и го събори на пясъка, отпусна се с цялата си тежест и заби коляно в гръбначния му стълб. Ръцете му обхванаха долната част на брадичката и във внезапен изблик на гняв той дръпна назад главата на Нанс, а после рязко я изви встрани. Звукът разцепи безмълвието на нощта. Коулман задържа няколко секунди смъртоносната хватка и пусна безжизненото тяло на мокрия пясък.