Винс Флин
Крайни мерки (11)

11.

След като излезе от съвещанието в Белия дом, Макмахън се качи на колата си и се отправи към седалището на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, откъдето взе д-р Кенеди. Предната вечер Макмахън я бе помолил да го придружи за разговора с Гюс Мичъл, бившия командос от Делта Форс. Заговориха за разследването и теорията на Кенеди за самоличността на убийците. Докато Кенеди формулираше становището си, Макмахън едва скриваше възхищението си. Какво я бе накарало да дойде в ЦРУ? Беше очевидно, че с нейния ум, с нейните способности, които тя изобщо не изтъкваше, би могла да направи кариера навсякъде.

— Надявам се, че не възразявате срещу въпроса ми, но как се озовахте в ЦРУ? — попита изведнъж.

Кенеди се усмихна.

— Баща ми работеше за държавната администрация. По-голямата част от кариерата му мина в Близкия изток. Майка ми е от Йордания. Израснала съм в двуезичен дом. Не са много американците, които владеят свободно арабски и разбират обичаите и историята на тази област.

Макмахън кимна.

— Трябва да сте били изключително търсена стока.

— Би могло да се каже.

Макмахън погледна в страничното огледалце и премина в другото платно.

— Сега баща ви пенсионер ли е?

— Почина.

— Моите съболезнования.

— Благодаря — промълви. — Беше отдавна. Преди близо двайсет години.

— Трябва да е бил млад. Как почина? Ако не е твърде мъчително за вас.

Кенеди поклати глава.

— Беше на работа в посолството ни в Бейрут. Уби го бомба, поставена в кола.

Макмахън сви рамене. Ама че нелепост!

— Сигурно ви е било тежко. Едва ли сте имали и двайсет.

— Да, не беше лесно. Но трябва да съм благодарна на съдбата за куп неща. С майка ми сме много близки. Имам страхотен брат и четиригодишен син, когото обожавам.

Макмахън се усмихна. Късчетата от мозайката се нареждаха. Мотивацията, създадена от загубата на родител, жертва на тероризъм, беше повече от достатъчна причина да посветиш живота си на борбата срещу него.

— Как се казва момченцето ви?

— Томи. — Кенеди извади от чантата си снимка и я показа на Макмахън.

— Страхотно хлапе. На баща си ли прилича?

— Да, за съжаление.

— Болна тема?

— Разводът приключи преди около седем месеца. А вие — съпруга, деца?

— Бях женен. Оказа се грешка. Бях твърде млад, пиех, бях венчан за работата си.

— И не намерихте време за повторен брак?

— Не и при тази работа — поклати глава Макмахън. — Едва успявам да се грижа за себе си.

— Прочетох досието ви. Май сте били доста зает през годините.

Макмахън я стрелна с поглед.

— Чели сте досието ми?

Кенеди сви рамене.

— Чета много досиета…

— Както и аз. Ще си отбележа да прочета и вашето, когато ми се отвори възможност.

— Не си губете времето. Отегчителна история.

— Няма начин — отвърна Макмахън.

Малко по-късно спряха пред пропуска на Академията на ФБР. Показаха си документите. Макмахън прекоси обширния терен на Академията и паркира пред малка административна сграда.

Кабинетът на Мичъл се намираше на първия етаж. Когато пристигнаха, той седеше с крака, вдигнати на бюрото, и четеше списание. Носеше черни кубинки и тъмносин гащеризон. Отляво на гърдите му имаше избродиран жълт надпис „Инструктор“, а на гърба се мъдреха огромни инициали ФБР.

Мичъл скочи и възкликна:

— Скип, страхотно е, че те виждам. Откак стана голяма клечка, се отбиваш все по-рядко.

Макмахън се здрависа с Мичъл, като се направи, че не е чул приятелското заяждане. Обърна се към Кенеди и каза:

— Гюс, запознай се с доктор Айрини Кенеди.

— Приятно ми е, д-р Кенеди. Вие работите в Лангли, нали?

— Да — усмихна се Кенеди. — Моля ви, наричайте ме Айрини.

— Добре. — Мичъл махна на гостите си да го последват. — Надолу по коридора има малка заседателна зала. Нека отидем там. Моят кабинет е малко тесничък за трима ни. Мога ли да ви предложа кафе? — Мичъл погледна най-напред Кенеди, както повеляваше южняшкото му възпитание.

— Моля. — Тя отметна кичур коса и го прибра зад ухото си.

— Скип?

— Естествено.

Мичъл изчезна.

— Те са уникална порода, нали? — вдигна вежди Кенеди.

— Кои?

— Командосите — отвърна тя. — Личат си по очите.

— Не съм забелязал.

— Когато ги подбираме за агенти, трябва да ги обучим как да прикриват напрежението си.

Макмахън обмисляше репликата на д-р Кенеди, когато Мичъл се върна с три чаши кафе. Настаниха се в креслата и Макмахън започна:

— Какво знаеш за онова, което се случи вчера?

— Информацията ми е само от вестниците, както и теорията на Айрини.

— И какво смяташ за нея?

— Преди това искам да ме запознаете с подробностите. Обикновено не вярвам на онова, което чета из пресата.

— Аз също. — Макмахън остави чашата си с кафе. — Всичко започна със сенатор Фицджералд. Вратът му е счупен с голи ръце. Няма следи от борба, никакви синини по врата или другаде. Нашият патолог ми обясни, че е направено откъм гърба, с рязко движение от ляво надясно. Смятаме, че извършителят е чакал в къщата и когато сенаторът се е прибрал, го е нападнал. Тялото е намерено в голям шкаф в сутерена. — Макмахън спря, докато Мичъл си отбеляза нещо. — Ключалката на задната врата е разбита, а приблизителният час на смъртта е около 12:15 след полунощ. Следващият е истински шедьовър. Извършителите са проникнали в къщата точно срещу дома на конгресмен Козловски и са изчакали. Козловски става, дърпа щорите и тогава го убиват с два точни изстрела в тила. Приблизително време на убийството — 6:05. Когато се появихме в къщата отсреща, намерихме една упоена овчарка и собственик в безсъзнание. Направихме кръвни проби на кучето и на собственика и открихме остатъци от силни дози успокоителни. Когато сондирахме стомаха на кучето, попаднахме на полусмлени парчета месо със следи от наркотици. Собственикът нямаше следи от убождания. Според нас са използвали хлороформ.

— Този човек пуска кучето си навън всяка вечер преди лягане, така ли? — попита Мичъл.

— Да, малко преди новините — отвърна Макмахън.

Мичъл кимна с глава, сякаш знаеше отговора още преди да го е получил.

— Другото убийство е извършено около 6:25 сутринта в малък парк до къщата на сенатор Даунс. Разполагаме с няколко свидетели, които съобщават, че непосредствено преди смъртта на сенатора са забелязали непознат. Даунс е бил застрелян в тила с два деветмилиметрови куршума.

Мичъл погледна бележките си за момент, после стана и взе един зелен маркер. В горния ляв ъгъл на бялата дъска написа числото 1 и до него 12:15. После добави 2 и срещу него 6:05. След това — 3 и 6:25. Щом свърши, отстъпи и се вгледа в написаното.

— Имаме три убийства за около шест часа. — Мичъл сложи капачето на маркера и почука с него по дъската. — Ключът за една тайна операция е секретност и изненада. В идеалния случай влизаш и излизаш, преди някой да е разбрал, че си там, което тези хора явно са направили. Когато планираш нещо подобно, първото, което трябва да направиш, е да подбереш мишените. След това минаваш на режим наблюдение. Следиш целта и се опитваш да намериш модел. Един от тях разхожда кучето си всяка сутрин по едно и също време, друг си има постоянен час на ставане сутринта… Хората, особено преуспяващите, си имат определени навици. Организирани са. Това ги прави по-продуктивни. Мога да се обзаложа с вас, че този Козловски е дърпал щорите в стаята си всяка сутрин. Както и че Даунс редовно е разхождал кучето си в парка.

— Така е — обади се Макмахън.

— След като избереш мишените си, най-трудното е да намериш идеалната възможност да ги премахнеш. Когато си избрал такива известни личности като тези тримата, работата става трудна. Като политици те често научават в последния момент, че трябва да пътуват. Даунс може да си разхожда кучето всяка сутрин, но само когато е в града. Козловски може всяка сутрин да вдига щорите в спалнята си, но само когато е спал в нея. Като убиец ти трябва да избереш подходящото време, когато си сигурен, че всички мишени ще бъдат там, където ги искаш. Това време трябва да се определи предварително. Денят, в който президентският бюджет трябваше да мине на гласуване през Камарата на представителите, е идеалният момент. Никой няма да пътува. Всички трябва да са в столицата.

Макмахън кимна. Звучеше смислено.

Мичъл огради с маркера часовете, когато са били извършени убийствата.

— Ако аз ръководех тази операция, щях да действам така: местните новини са в 11 вечерта, нали… значи около десет ще изпратя единия екип и те ще подхвърлят месото с инжектираното приспивателно в задния двор за кучето. Малко по-рано или скоро след това ще изпратя един-двама в дома на Фицджералд, за да го изчакат да се прибере. Разполагам и с още един резервен екип, който се намира наблизо. Най-вероятно седят в кола на няколко пресечки от въпросното място и наблюдават местния полицейски скенер. Фицджералд се прибира и моите момчета го премахват. Измъкват се незабелязано от къщата и помощният екип ги прибира. Притаяват дъх и изчакват да установят дали някой не ги е видял и няма да се обади в полицията. Ако всичко е наред и в дома на Фицджералд не се появят ченгета, продължавам с втора фаза. По някое време между един часа след полунощ и четири призори друг екип се промъква в къщата, разположена срещу дома на Козловски. Те правят необходимото, за да изолират възрастния човек, но не убиват нито него, нито кучето. Това несъмнено предоставя някои ценни впечатления за психиката на убийците… Оставете ме да довърша и после ще обсъдим подробностите. Те подреждат декора и започват да чакат. Биха могли да са същите, които са премахнали Фицджералд, но не ми се вярва. Ако не ми стигат хора, щях да наредя на първия екип да се погрижи за Фицджералд и после за Даунс, но щях да използвам втори екип само за Козловски.

Тук разпределението на времето става решаващо. Тези момчета знаят, че след като премахнат Козловски, разполагат само с двайсет до четирийсет минути, преди новината да е гръмнала. Екип две премахва Козловски и напуска района. Екип три — или едно, в зависимост от хората, с които разполагам — рискуват да бъдат видени. Те чакат Даунс с ясното съзнание, че часовникът се движи. Убиецът може и да е онзи човек, когото са видели да се мотае из парка. Той дебне кога ще се появи Даунс, а помощният екип е някъде наблизо. Даунс се появява и убиецът забива два куршума в тила му. После напуска района. Всички участници се озовават под прикритие още преди някой да е разбрал какво става. Чиста работа. Единственото, което бих извършил другояче, е, че бих използвал снайперист, за да премахна Даунс. Безсмислено е по този начин да излагам на риск един от хората си. Някой от свидетелите видял ли го е добре?

— Не, описанията им са доста бегли. Негър, висок 1.80 — 1.85, 85–95 килограма, възраст — около трийсет. Никой не е видял ясно лицето му.

— Който е планирал операцията, е свършил добре всичко останало, затова трябва да предположа, че е имал причина да убие Даунс точно по този начин. Както и да е, дотук имаш минимум четирима, максимум — десет до четиринайсет извършители, в зависимост от това, на каква бройка поддържащ екип е разчитал.

— Значи смяташ, че тези хора са командоси? — попита Макмахън.

— Е, човек никога не може да е абсолютно сигурен, но така ми подсказва вътрешното ми чувство. Ако бяха терористи, щяха да убият възрастния човек; и освен това, защо терористи ще изпращат ултиматум с искания за реформи? И друго — кой може да каже кой е терорист и кой командос? Тези етикети могат да бъдат доста подвеждащи. ИРА години наред се считаше, а някои и досега продължават да я считат за паравоенна група. Те постигнаха този статус, като нападаха само военни или правителствени обекти. Е, когато започнаха да поставят бомби и да убиват невинни граждани, станаха терористи. Но да се върнем към нашия проблем. Тези хора не са убивали граждани. Премахнали са трима политици. И даже са предприели допълнителни стъпки да не убиват един възрастен човек, затова са го упоили. Според мен те са командоси. Едно е сигурно — те не са терористи. Айрини е права — когато тези идиоти започнат да преследват някаква цел, те го правят бурно и агресивно, без да се интересуват дали ще засегнат невинни.

— Тогава кой, според теб, го е извършил? Някоя антивоенна групировка?

— Нека ви кажа нещо — да счупиш нечий врат с голи ръце, не е лесна работа. Не е като по филмите.

Макмахън и Кенеди поклатиха глави.

— Ще ви разкажа една история — усмихна се Мичъл. — Наистина е забавна. Когато те тренират за „делта“, те обучават на много неща, и едно от тях е, разбира се, ръкопашният бой. Повечето от гадостите, които ти набиват, не можеш да упражняваш редовно. Например чупенето на врат. Както и да е — аз съм на една от първите си мисии и моята задача е да премахна един подвижен караул. Стоя аз там с моя партньор. Пълзели сме близо сто метра, за да се доберем до този храст, и вече чакаме часовоя. Той минава покрай нас, аз скачам и го сграбчвам. Извършвам движението точно както ме е учил моят инструктор, но нищо не се получава. Добре че беше партньорът ми, та да го довърши с нож, преди да е издал някакъв звук. Това, което искам да кажа, е, че аз бях сред елита, бях командос от „Делта Форс“ — и не можах да се справя! Познавам няколко момчета, които успяха да изработят хватката до съвършенство, но те са единици. Просто е много трудно да се овладее. Типичният наемен убиец щеше да пререже гърлото на Фицджералд или щеше да забие куршум в тила му.

Известно време Кенеди разсъждаваше над казаното, сетне попита:

— Кой според теб го е извършил?

Последва дълга пауза, в която Мичъл размишляваше.

— Интуицията ми подсказва, че операцията е дело на командоси от спецотрядите на Съединените щати.

— Защо мислиш така? — попита Макмахън.

— Бях в Спецсилите близо петнайсет години — работих с тюлените, със Зелените барети, с рейнджърите, с разузнавачите от Морската пехота, познавам ги всичките. Знаете ли какво е общото между тях?

— Не.

— Мразят политиците! — ухили се Мичъл. — Командосите живеят по кодекса на воина — честност и достойнство над всичко. Правиш онова, което казваш, и делата ти изразяват убежденията ти. Политиците казват онова, което ще ги задържи във властта. Проблемът възниква, когато безчестен политик започне да нарежда на принципния воин какво да прави. Това неминуемо поражда отвращение и враждебност сред войската. Не познавам нито един боец от Спецсилите, който да не смята, че Вашингтон се управлява от банда идиоти. Наши операции са били разкривани, защото тези проклети глупаци не знаят как да си държат устата затворена. Работим месеци наред, докато планираме някоя мисия, и после всичко се проваля в последния момент, защото някой политик не събира смелост да я одобри. Трябва да проумеете манталитета на един командос. Те са отдали всичко, което имат, за тази страна, а за отплата виждат, че Америка се разпродава на безценица. Нямам предвид всички политици. Има и добри, честни хора, но те са рядкост и много бързо биват изхвърляни зад борда. Повечето са жалки егоисти. — Мичъл замълча. — Има много омраза и недоверие между военните и Вашингтон. Винаги е било така и дори още по-зле, когато става дума за личния състав на Спецсилите.

— Значи според теб писмото е истинско?

— Кой знае? — Мичъл замълча отново и погледна през прозореца. — Ако трябваше да заложа пари на него, не бих се поколебал. Истинско е и още как! По дяволите, само пусни радиото, иди в местния бар — на хората им писна от начина, по който се управлява страната. Тези убийства не са част от заговор, целящ да провали администрацията на Стивънс. Извършени са в деня на гласуването, защото процедурата е била гаранция, че всички мишени ще са налице. Обзалагам се, че са дело на бивши командоси от Спецсилите на САЩ и че те наистина виждат нещата така, както са изложени в писмото. Което означава, че ако тези идиоти горе не възприемат сериозно техните искания, ще ви се наложи да разследвате и нови убийства на политици.