Винс Флин
Крайни мерки (38)

38.

Майкъл се промъкваше през натовареното сутрешно движение в центъра на Вашингтон зад волана на тъмнозеления си „Чеви Тахо“. Беше изморен и напрегнат. Нервите му бяха изопнати от безсънието. Когато бе на четири преки от Хувър Билдинг, той набра телефона на централата. След няколко позвънявания жена с приятен глас отвърна:

— Федерално бюро за разследване. С какво мога да ви услужа?

— Специален агент Макмахън, ако обичате.

— Един момент.

Телефонът зазвъня отново. Отговори друг глас.

— Специален агент Макмахън, ако обичате — повтори Майкъл.

— Специален агент Макмахън в момента отсъства. Кой го търси?

— В сградата ли е тази сутрин?

— Съжалявам, но нямам право да отговарям на такива въпроси. Бихте ли ми казали кой се обажда?

Майкъл натисна рязко спирачките, за да избегне сблъсъка с едно такси, което спря точно пред него.

— Конгресмен О’Рурк на телефона. Трябва да говоря с него. Спешно е!

— Специален агент Макмахън е зает. Бих могъл да му предам какво желаете.

— Нищо не желая. Трябва да му дам нещо, което ще го заинтригува.

— За какво се отнася?

Майкъл въздъхна, без да крие раздразнението си.

— Чуйте, знам, че си вършите работата, но става въпрос за нещо, което не мога да обсъждам по телефона.

— Казахте, че сте конгресмен О’Рурк?

— Да.

— Ще видя дали ще успея да го открия, но ще бъде от полза, ако мога поне да му намекна за какво се отнася. Напоследък му се обаждат доста конгресмени и сенатори.

— Трябва да му дам нещо. Нещо, което ще има огромно въздействие върху разследването му.

— Един момент, конгресмен. Ще се помъча да го открия.

С телефон, притиснат до ухото, О’Рурк заобиколи Хувър Билдинг. Няколко минути по-късно прозвуча гласът на Макмахън:

— Конгресмен О’Рурк, съжалявам, че ви накарах да чакате. Как сте?

— Бил съм и по-добре.

— Съжалявам. С какво мога да ви услужа?

— Разполагам с нещо, което искам да ви дам.

— За какво се отнася?

— Не желая да говоря за това по телефона.

— Добре, нека да си извадя разчета за деня и да погледна дали имам някакъв луфт.

— Спешно е.

— Конгресмен, имате ли представа колко съм зает?

— Да. Повярвайте ми, няма да си загубите времето.

— Кога искате да се видим? — след пауза попита Макмахън.

— Аз съм долу, на улицата, в джипа си.

— Хм… в момента придвижвам нещо, можете ли да ми отпуснете един час?

Майкъл се опита да звучи спокоен.

— Специален агент Макмахън, искате ли да научите кой е убил сенатор Олсън и конгресмен Търнкуист?

Последва мълчание.

— Слизам след пет минути. Вземете ме от южния вход.

О’Рурк направи още една обиколка и спря до бордюра. Миг по-късно Макмахън излезе от сградата и се насочи към колата, придружен от непозната жена. Майкъл спусна прозореца отдясно, Макмахън се приведе, надникна вътре и протегна ръка. Майкъл я стисна и попита:

— Коя е тя?

— Айрини Кенеди. Работи за ЦРУ, сътрудничи ни в това разследване.

— Качвайте се — каза О’Рурк.

Макмахън се настани на предната седалка, а Кенеди седна отзад. Майкъл потегли отново и се включи в потока на движението. Като гледаше в огледалото за обратно виждане, той попита:

— Какво работите за ЦРУ, доктор Кенеди?

— Аналитик съм.

— И какво анализирате?

— Моята специалност е тероризмът.

— Познавате ли човек на име Артър Хигинс?

Кенеди се приведе напред.

— Много добре. Какво знаете за него?

Майкъл се извърна и подаде на Макмахън кафяв плик.

— Намерих го пред вратата си тази сутрин заедно с една лента. Няма да повярвате какво има вътре — каза Майкъл и включи касетофона.

* * *

Стансфийлд и Роуч се настаниха срещу Нанс и Гарет. Двамата директори поздравиха президента, но пренебрегнаха неговия съветник по национална сигурност и шефа на щаба му.

Появата на Роуч не влизаше в плана на Нанс, но той успя да се усмихне насила и каза:

— Директор Роуч, нямахме информация, че ще се присъедините към нас тази сутрин.

— Аз го помолих да дойде — поясни Стансфийлд. — Артър е бил превозен през щатската граница и убит. Разследването попада в юрисдикцията на ФБР.

— Какво разследване? — попита Нанс.

— Разследването на неговата смърт.

— Едва ли говорите сериозно. Не можем да позволим онова, което Артър е вършил за ЦРУ, да бъде разследвано официално.

— Това ще бъде решено от директор Роуч и Министерството на правосъдието. — Стансфийлд погледна към президента. — Сър, мога ли да говоря направо?

— Бих предпочел — отвърна, обзет от раздразнение, Стивънс.

— Артър Хигинс имаше достъп до огромно количество изключително важна информация. Най-голямата ми тревога е да намеря връзката между отвличането му от собственото му имение и захвърлянето на трупа на моравата у господин Гарет. Трябва да разбера какви са били отношенията между Артър и господин Гарет, за да мога да преценя евентуалните щети за Управлението. Можем да подходим към този въпрос по два начина: господин Гарет да разкаже на мен и моите хора всичко, което знае, под закрилата на Закона за държавната тайна, или да ни запознае със своята история, като даде показания под клетва пред ФБР.

Президентът се обърна към Гарет:

— Стю?

Гарет се обърна към Нанс за инструкции. Нанс се изкашля и каза:

— Директор Роуч, бихте ли ни извинили за момент?

Роуч не каза нито дума, само погледна към Стансфийлд, който му кимна в знак, че всичко е наред. Роуч стана и излезе от стаята. Стансфийлд се нахвърли върху Гарет:

— Какви отношения сте имали с Артър?

Гарет отново погледна Нанс за подкрепа.

— Артър ни оказваше помощ по един малък проект — започна той, — който няма нищо общо с ЦРУ или с разузнаването.

— От какъв характер е бил този проект?

— Предпочитам да не пояснявам. — Нанс не искаше да капитулира твърде бързо.

— Няма да стане така, Майк. Или ми казваш, или ФБР започва да рови, а това не устройва никого от нас.

— Беше по чисто вътрешен въпрос… от политически характер.

— Още по-голямо основание ФБР да се намеси — отвърна Стансфийлд.

— Томас, казвам истината. Онова, което правехме с Артър, нямаше нищо общо с Управлението. Той извършваше извънредна услуга за нас. Услуга с политически характер.

— Да повикам ли господин Роуч? — каза хладно Стансфийлд.

Гарет бе изгубил дар слово, по челото му бяха избили капчици пот. Едва поклати глава в знак на отказ.

— Какво става тук, по дяволите? — възкликна президентът. — Трупът на бивш служител на ЦРУ е открит на собствената ти морава, Стю, а ти изглеждаш така, сякаш всеки момент ще получиш нервен припадък! Искам отговор!

— Сър, както казах по-рано — намеси се Нанс, — с оглед на собствената ви сигурност смятам, че ще бъде най-добре, ако останете в неведение.

— С оглед на собствената си сигурност държа да знам какво става, по дяволите! — изкрещя Стивънс с пламнало лице.

Нанс пое дълбоко въздух, замълча за момент, сякаш да събере мислите си, и започна:

— Ангажирахме Артър да ни окаже съдействие за прокарването на вашия бюджет през Конгреса.

— Как? — попита президентът.

— Той извърши някои… проверки. Проучи миналото на определени конгресмени.

Стансфийлд поклати глава. Прекрасно знаеше какво означава „проучване на миналото“.

— Артър събра известна информация за нас, която използвахме да убедим някои по-упорити конгресмени да гласуват за бюджета ви.

— Какво сте направили? — възкликна яростно Стивънс. — Стю, това твоя идея ли беше?

— Не… ами, в известен смисъл…

Стансфийлд наблюдаваше президента. Реши, че по всяка вероятност той е бил държан в неведение.

* * *

Кенеди слушаше онемяла. Когато записът свърши, реши, че трябва незабавно да се свърже със Стансфийлд. Набра директния му телефон. След шест иззвънявания апаратът превключваше автоматично на секретарката му.

— Кабинетът на директор Стансфийлд. С какво мога да ви услужа?

— Пат, Айрини на телефона. Къде е Томас?

— В Белия дом.

— Намери го веднага. Спешно е.

Макмахън се опитваше да се свърже с Роуч.

Майкъл стискаше волана, подготвяйки се за неизбежната лавина от въпроси.

* * *

В Оперативната зала Стансфийлд изчака президентът да престане да крещи и попита:

— Кой извърши изнудването?

— Мисля, че бяхме предостатъчно откровени — каза Нанс. — Не ви трябват имена.

— Напротив. Трябва да разговарям с тези хора.

— Томас, бих предпочел да оставиш този случай без последствия — възрази Нанс.

— Убеден съм, но нямам подобни намерения. Който е убил Артър, го е и разпитвал. Лекарят, извършил аутопсията, ми каза, че е бил натъпкан с натриев пентотал. Ако вие двамата смятате, че сте се отървали, като сте ми съобщили, че сте изнудвали няколко конгресмени, много се лъжете! Който е отвлякъл Артър, е измъкнал някаква информация от него, и тя очевидно има нещо общо с господин Гарет!

— Те са го разпитвали? — простена Стю.

Нанс запази спокойствие.

— Блъфираш, Томас — усмихна се криво.

— Ако искаш, ще ти покажа докладите от токсикологичните изследвания.

— Не ме обиждай! Можеш да ги инструктираш да кажат всичко, което пожелаеш.

— Престани, Майк. Кой кого обижда? Я виж Гарет! Всеки миг ще избухне. Ти не ми казваш всичко за вашите общи дейности с Артър и това е добре. — Стансфийлд вдигна ръце. — Убеден съм, че Роуч и неговите хора ще имат по-голям успех в установяването на онова, което се е случило.

— Достатъчно! — избухна президентът. — Стю, Майк, искам да чуя цялата история незабавно. Край на игрите!

Последва почукване на вратата и в залата влезе един агент от Тайните служби.

— Директор Стансфийлд, търсят ви от кабинета ви. Казват, че е спешно. Можете да проведете разговора оттук. — Агентът посочи телефона на една масичка до вратата.

Стансфийлд вдигна слушалката.

* * *

— Томас, Айрини е. Къде си?

— В Белия дом.

— Разполагам с нещо, което ще искаш да чуеш незабавно.

— Какво?

— Не мога да ти кажа. По-добре веднага идвай в Лангли.

— Айрини, тук се случва нещо наистина важно.

— Томас, разполагам със запис на признанията на Артър! Дори не можеш да си представиш какво има вътре.

Стансфийлд се поколеба само секунда.

— Идвам. — Затвори, върна се при масата и се обърна към президента: — Съжалявам, сър, но изникна нещо изключително важно. Налага ми се незабавно да отида в Лангли.

Стивънс поклати глава.

— Какво би могло да бъде по-важно от това?

— Ще ви се обадя веднага щом разбера. Ще трябва да продължим по-късно.

* * *

Кабинетът на Стансфийлд бе свързан с малка заседателна зала с безупречна звукоизолация. Кенеди, Макмахън и Майкъл се настаниха около голямата маса и зачакаха. Майкъл знаеше, че Макмахън ще го попита защо убийците са избрали точно него за свой куриер, и смяташе да заяви своята ненавист и нескрито презрение към политиката във Вашингтон. Касетата бе неговият коз. Докато ФБР и ЦРУ смятаха, че всеки момент десетки копия могат да се разпространят по медиите, щяха да внимават къде ровят.

Вратата се отвори рязко. Стансфийлд и Роуч влязоха задъхани. Стансфийлд хвърли палтото си и се обърна към Кенеди:

— Айрини, дано не грешиш. Измъкна ме от изключително важно съвещание.

— Не се тревожи, няма да е загуба на време. — Кенеди посочи към Майкъл. — Томас, това е конгресмен Майкъл О’Рурк. Той дойде при нас с информация, на която направо няма да повярваш! — Обърна се към О’Рурк: — Конгресмен, представям ви господата Стансфийлд и Роуч.

Майкъл подаде ръка.

— Когато конгресменът станал тази сутрин — започна Макмахън, — намерил пред вратата си малък пакет. Пратка от убийците. Вътре бил записът с признанията на Артър Хигинс. Той съдържа доста обезпокоителна информация. Приложен е и списък с условия, които убийците настояват да бъдат удовлетворени.

— Да я чуем — предложи Стансфийлд.

Макмахън пусна касетата.

Откъм малкия касетофон се разнесе слабо пращене и после измененият от компютър глас на Майкъл попита:

— Как се казвате?

— Какво? — чу се упоеният глас на Артър.

— Как ви е името?

— Артър… Артър Хигинс.

Стансфийлд притвори очи.

— Кога сте роден?

— 13 февруари 1919 година.

— Кои са родителите ви?

— Артър и Мери Хигинс.

— За кого работите?

— За никого. Защо не смъкнете тези маски и да поговорим… аз съм много богат човек.

— А за кого сте работили, господин Хигинс?

— ЦРУ.

— И какво сте правили за ЦРУ?

— Много неща… Защо не се разберем и не ме пуснете, преди да сте узнали нещо, което не искате да знаете?

— Докато бяхте в ЦРУ, в кое управление работехте?

— „Секретни операции“.

— И по-точно в кой сектор?

— „Черни операции“. Свърших доста работа.

— Какво правехте там?

— Ръководех ги.

— Защо напуснахте ЦРУ?

— Реших да се откажа.

— Доброволно или ви принудиха?

— Принудиха ме.

— Защо?

— Страхуваха се от мен.

— Кои се страхуваше от вас?

— Всички.

— По-точно?

— Стансфийлд и Олсън.

Стансфийлд слушаше с наведена глава.

— Господин Хигинс, вие ли бяхте авторът на тайната операция в началото на шейсетте, която завърши с убийството на няколко френски политици?

Остра болка прониза слепоочието на Стансфийлд.

— Да.

— За кого работехте по онова време?

— За ЦРУ.

— Колко френски политици убихте?

— Двама.

— Кои бяха те?

Стансфийлд закри очите си с длан. Питаше се как убийците са разбрали за една от най-секретните операции в историята на Управлението.

Електронният глас продължи:

— Защо бяха убити?

— Защото бяха неблагодарни копелета.

— Можете ли да бъдете по-конкретен?

— Бяха ръководители на движение вътре във френския парламент, което настояваше за премахване на всички американски ядрени оръжия от френска земя.

— Някой от френското правителство разбра ли, че ЦРУ е ликвидирало двама законно избрани държавници?

— Не.

— Как ги убихте, без да ви хванат?

— Представихме го като деяние на френски революционери.

— Докато сте били в ЦРУ, ръководили ли сте други подобни операции?

— Да.

— А откакто сте извън Управлението, провеждали ли сте операции като онази във Франция?

— Да.

— Някога провеждали ли сте такава операция на територията на Съединените щати?

Стансфийлд светкавично разбра накъде е насочен въпросът.

— Да.

— Използвахте ли поредицата от извършените наскоро политически убийства, за да премахнете сенатор Олсън и конгресмен Търнкуист?

— Да.

Роуч поклати глава и възкликна полугласно:

— Боже мой!

— Защо бяха убити сенатор Олсън и конгресмен Търнкуист?

— За убийството на сенатор Олсън имах лични причини, а Търнкуист… ликвидирахме го, за да объркаме ФБР и ЦРУ.

— Защо убихте сенатор Олсън?

— Мразех го. Беше мухльо и не му беше работа да се меси в операциите на Управлението.

— Защо го мразехте?

— Той попречи на кандидатурата ми за директор на ЦРУ. Аз трябваше да бъда следващият директор, но вместо мен стана Стансфийлд, тоя лигав идиот и то изцяло заради Олсън.

— Кой друг беше замесен в заговора ви да убиете сенатор Олсън и конгресмен Търнкуист?

— Майк Нанс и Стю Гарет.

— Невероятно! — не се сдържа Роуч.

— А те защо искаха смъртта на Олсън?

— Олсън се канеше да обяви публично, че новата коалиция е само имитация и че предложените ограничения в разходната част на бюджета са прах в очите.

— И затова Гарет и Нанс искаха той да бъде убит?

— Идеята беше моя, а Нанс въвлече и Гарет, тъй като знаехме колко отчаяно искаше да овладее създалото се положение. Освен това знаехме, че ако убием някакви федерални агенти, това ще урони обществената подкрепа за терористите.

— И какво щяхте да получите от сделката?

— Гарет обеща, че ще убеди президента да изхвърли Стансфийлд и да го замени с мен.

— Президентът запознат ли е с вашите планове?

— Нямам представа. — След няколко напрегнати секунди, в които звучеше само паразитен шум, лентата свърши.

Роуч и Стансфийлд размениха пълни с изумление погледи. Майкъл ги наблюдаваше от другата страна на масата. Знаеше, че Стансфийлд приема най-тежко новата информация. Неговата агенция щеше да пострада най-много, ако лентата стане публично достояние.

Роуч се приведе и прошепна в ухото на Стансфийлд:

— Това за френските политици… вярно ли е?

Стансфийлд кимна.

Роуч пое дълбоко въздух.

— Възникват някои проблеми от първостепенна важност — каза бавно.

— И не само това. — Макмахън вдигна къс бяла хартия в пластмасова обложка. — Това е адресирано до вас двамата. — Макмахън изгледа Роуч и Стансфийлд и зачете: — „След като чухте записа, би трябвало да ви е пределно ясно защо оставихме трупа на Хигинс в къщата на Стю Гарет. Ако бяхме побърканите атентатори, както ни обрисуваха президентът и неговите хора, щяхме да разпратим тази лента на всички водещи медии по света. Вредите за Америка щяха да бъдат огромни. Президентството щеше да бъде съсипано като институция, вярата на американския народ в системата щеше да бъде унищожена, а ЦРУ щеше да бъде закрито в рамките на двайсет и четири часа.

Ние не желаем да видим Америка разкъсана заради егоистичните действия на няколкото политици, но деянията на Майк Нанс и Стю Гарет не могат да останат ненаказани. В замяна на това, че не огласихме признанията на Артър Хигинс, изискваме следното:

Майк Нанс да оповести оставката си до утре по обяд и да се оттегли завинаги от политическия живот.

В трийсетдневен срок, считано от днес, Стю Гарет също да обяви оставката си и да преустанови всякакво участие в политическия живот на страната на каквото и да било равнище.

В рамките на шест месеца се очаква както Нанс, така и Гарет да обърнат в пари половината от онова, което притежават, и да го дарят анонимно на семействата на осемте федерални полицейски служители, които убиха.

Нищо от горепосоченото не подлежи на договаряне. Ако в даден момент Нанс и Гарет направят опит да нарушат някое от поставените условия, ще бъдат премахнати.

Не сме сигурни какво е участието на президента Стивънс в този заговор и засега възнамеряваме да го оставим на заеманата длъжност, в случай че удовлетвори поставените искания. Той ще играе ролята на посредник между двете страни и ще предотвратява всякаква партизанщина в политиката. За следващата фискална година ще предложи добре балансиран бюджет и ще удовлетвори всички наши предишни искания за национален закон срещу престъпността и национален данък продажба с цел погасяване на вътрешния дълг. Ако тези условия бъдат удовлетворени, ще позволим на Стивънс да се кандидатира за втори мандат. Ако президентът прояви колебание в някакъв момент, ще предоставим касетата на медиите.

Втората част от нашите искания се отнася до ФБР. Директор Роуч, ние не очакваме да простите това, което сме извършили, но поне трябва да признаете разликата между извършеното от нас и Хигинс, Нанс и Гарет. Ние ликвидирахме четирима корумпирани политици в опит да възстановим някаква почтеност и разум в една политическа система, абсолютно лишена от тях. Гореспоменатите убиха двама от малкото честни политици във Вашингтон и осем федерални служители на закона изцяло заради собствените си деформирани лични интереси.

Ако решите да не търсите съдебна отговорност от Нанс и Гарет, трябва да приемете никога да не повдигате обвинения заради убийствата на сенатор Фицджералд, конгресмен Козловски, сенатор Даунс и председателя Басет. Разбираме компромисното положение, в което изпадате заради тези условия, но с оглед на информацията, с която разполагаме, считаме това за разумно споразумение.

За вашата лична безопасност и реномето на ФБР бихме предложили също да не показвате на президента, Нанс и Гарет какво знаете във връзка с нашата договореност. Би било най-добре за всички, ако директорът Стансфийлд води преговорите с Белия дом. Ще чакаме съобщението за оставката на Майк Нанс. Ако не бъде огласена до утре на обяд, няма да ни остане друга възможност, освен да предоставим записа на медиите.“

Макмахън остави писмото.

Стансфийлд затвори очи и поклати глава. Всички го изчакваха да заговори.

— Извинете ни за момент — каза.

Стана и се отправи към страничната врата, която водеше към личния му кабинет. Роуч го последва. Стансфийлд затвори тежката, звукоизолираща врата и застана до големия панорамен прозорец.

— Даа, ужасни признания.

— Вярваш ли им? — попита Роуч.

— За съжаление, да — кимна Стансфийлд.

Роуч подпря с ръка брадичката си.

— Не съм убеден, че ще има някаква сила в съда.

Стансфийлд махна с ръка.

— Да не подхващаме тази линия. Ако направят този запис достояние на обществеността, ще имаме големи неприятности… говоря за страната като цяло. Тялото на Артър е разпознато от медиите и те са го заснели, подпрян на оградата на Гарет. Двама френски политици са били убити в началото на шейсетте и зад този акт стои ЦРУ. — Стансфийлд посочи към заседателната зала. — Браян, всичко, което казват тези убийци, е истина. Тази лента ще разсипе Америка!

— Какво да правим тогава?

— Трябва да приемем условията и да действаме бързо.

Роуч въздъхна.

— Можем ли да се доверим на тези хора?

Стансфийлд се извърна рязко.

— Очевидно много повече, отколкото на съветника по национална сигурност и на оглавяващия президентския щаб — каза с омраза.

— Смяташ ли, че президентът е бил наясно какво правят?

— Интуицията ми подсказва нещо, но не съм имал време да обмисля ситуацията. — Стансфийлд си погледна часовника. — Браян, налага се да действаме незабавно. Много неща трябва да се случат до утре по обяд. Въпросът е предрешен. Длъжни сме да направим всичко, което е във властта ни, за да не допуснем този запис да стане обществено достояние.

Роуч помълча малко.

— Аз също не желая касетата да стигне до обществеността, но безспорно не одобрявам идеята Нанс и Гарет да си отидат просто ей така.

— Браян, имам чувството, че до година убийците ще се погрижат за тях двамата, а ако не са те, ще го сторя аз. Това да си остане между нас!

— Май нямаме голям избор, а?

— Нямаме. Значи си съгласен да удовлетворим исканията им?

— Да, но не мога да гарантирам, че няма да бъде възбудено съдебно преследване. Ами ако Скип разкрие тези убийци?

— С радост ще се занимая с този проблем, ако изобщо възникне, но нещо ми подсказва, че никога няма да разберем кой се крие зад тази история. Те обаче бяха прави за нещо друго. Ти трябва да останеш настрана! ФБР не бива да се замесва в това.

— Предполагам, че си прав. Да отидем сега да говорим с другите.

* * *

Майкъл се опитваше да се придържа към ролята си. Не му беше трудно да изиграе ярост, но виж, да се прави на наивен, си беше проблем. Непрекъснато си напомняше какво трябваше и какво не трябваше да знае. За щастие всички бяха така шокирани от признанията на Хигинс, че изобщо не бяха в състояние да му задават въпроси.

Роуч седна, а Стансфийлд остана прав. Директорът на ЦРУ скръсти ръце и заяви:

— Излишно е да отбелязвам, че положението е изключително трудно. По обясними за всички ни причини двамата с Браян решихме да се опитаме да удовлетворим исканията на терористите. Ако имате мнение, сега е моментът да го изкажете.

Стансфийлд погледна първо Айрини Кенеди. Тя вдигна очи към своя шеф и поклати глава. Прекрасно знаеше, че са притиснати до стената. Единственото разумно действие бе да се приеме сделката.

Макмахън бе следващият.

— Разбирам, че възможностите ни са ограничени, но смятам, че Гарет и Нанс се измъкват твърде леко. Според мен трябва да бъдат обесени и оставени на лешоядите.

— Аз се присъединявам към твоето желание за възмездие — кимна Стансфийлд. — Както казах на Браян току-що, ще бъда изненадан, ако терористите оставят някой от тях жив за повече от година.

— А какво ще стане с моето разследване? — попита Макмахън.

— Ако ги спипаш, ще решаваме проблема, когато му дойде времето. А иначе каква ти е нагласата — би ли ги пуснал, ако се стигне дотам?

— Ако се окажат такива, каквито мисля, и наистина се ръководят от патриотични мотиви… — Макмахън направи пауза. — Ще погледна по различен начин.

— Конгресмен? — попита Стансфийлд.

Майкъл се облегна назад и каза:

— Не съм във възторг от идеята нещата да бъдат потулени, но не виждам друга възможност.

— В такъв случай всички сме единодушни — каза Стансфийлд. — Преди да продължим, искам да зная дали някой друг знае за този запис. Конгресмен?

— Не съм казвал на никого — невъзмутимо заяви Майкъл.

— Скип?

— Не. Веднага щом конгресмен О’Рурк ни пусна касетата, тръгнахме насам.

— Айрини?

— Не.

— Добре. — Стансфийлд погледна часовника си. — Ще отида сам в Белия дом, за да проведа тези преговори.

Майкъл се изкашля.

— Бих искал да дойда с вас, сър.

— Смятам, че би било най-добре, ако отида сам — отвърна сухо Стансфийлд.

— Убеден съм, но сенатор Олсън бе мой приятел. Искам да видя изражението им, когато разберат, че този път няма да се измъкнат.