Джон Банвил
Мефисто (23)

Откраднах заради нея. Знаех къде ги държат и точно какво да взема. Старшата сестра не беше на мястото си, а ключът от лабораторията стоеше в чекмеджето. Тръгнах нагоре по стълбите. Беше време за чай и никой не ми обърна внимание. В една болница дори аз мога да мина незабелязано. Заключих вратата на лабораторията след себе си. Изведнъж настъпи глуха тишина, сякаш се намирах под вода сред всичките тези рафтове от зеленикаво стъкло, сред тези шишенца, пълни със сън. Намерих това, за което бях дошъл, но продължих да се мотая, погледнах през прозореца. Сумрачно и ветровито. По небето мълчаливо се носеха отломъци и разруха. Долу в градината една череша се прегъваше, шумолеше, а изпадалите по земята цветове се люшкаха напред-назад като вълни над сивата трева. Колко такива моменти познавам, когато всичко се превива, колебае, губи кураж, като въртележка преди да спре. Уморените ми очи изведнъж доловиха онова, което винаги си е било там. Опрях чело в стъклото. Да остана тук така, да остана завинаги. Да се свърши най-после.

Тя крачеше нервно из стаята, обвила тялото си с ръце. Нахвърли се срещу мен, къде съм се губел! Подадох й малките пластмасови ампули. Тя ги пъхна в джоба на пеньоара си и за миг се вцепени, замръзна с празна усмивка върху устните, зазяпана в нищото. После се намръщи.

— Не — промърмори, — не, не, в стаята е опасно, вратата не се заключва и всеки може да влезе когато си поиска.

Освен това нещата й не били тук, скрила ги другаде. Отново закрачи из стаята, говореше си сама, с едната ръка разрошваше косата си, а с другата чоплеше раничката в крайчеца на устата. Изведнъж спря и кимна.

— Там няма да има никой — рече. — По това време там няма никой. Чудесно! — Сграбчи ме за ръката и ме повлече след себе си. — Да — каза, — да, там е мястото.

Помислих си колко много тези коридори приличат на манастирските — със сводести тавани, статуи в нишите, изрисувани кралски лилии и безмълвие, което не е точно тишина. Тя бързаше напред, вървеше прилепена до стената — босоного видение. Заведе ме в параклиса. Той представляваше малка килия с купол, цялата обкичена със знамена, флагчета и картини на светци в огромни кафяви рамки. Прозорчето, през което се виждаше, че денят помръква, беше с цветен стъклопис, изобразяващ Успение Богородично в розови и яркосини багри. В миниатюрния олтар някой бе оставил нарциси. Месингова газена лампа с рубиненочервено стъкло висеше на тежка верига от тавана. Мястото, мрачно и накичено, бе така претрупано и някак потънало в разпуснатост и разкош, че по-скоро приличаше на шатрата на номадски главатар. Миришеше на дърво и восък. И тук тишината шумеше с ехото на остатъчни гласове. Адел бръкна зад картина на прободения със стрели свети Себастиан и извади найлонов плик, който бе прикрепила с пластир за гърба на рамката. Останахме в миг насред притихналата обител, допрели глави, захласнати по нейните съкровища. В пликчето имаше шишенце, лъжичка, гутатор и спринцовка за еднократна употреба със счупен връх на иглата, която бе намерила в някаква боклукчийска кофа. Спомних си друг случай, когато пак стояхме така — дъхът ни се смесваше и се сгрявахме един друг от топлината, която излъчвахме. Навън духаше вятър. Ръцете й трепереха. Раненият светец ни съзерцаваше с безтрепетен, тъжен и похотлив поглед.

Тя коленичи на стъпалото пред олтара, за да забърка коктейла си, а аз седнах на пейката да я наблюдавам. Работеше с усърдие и любов, напълно погълната от заниманието си, бе прехапала устната си, стоеше намръщена и съсредоточена, забравила за всичко друго. Сякаш изобщо не я познавах — коленичила в мрака, преобразена, унесена в задачата си — тя, обещаната ми жрица. От време на време й се налагаше да спре и да почака, докато треперещите й ръце се успокоят, и тогава се оглеждаше наоколо с невиждащи очи. Запали остатък от евтина свещ и го постави върху стъпалото, за да затопли сместа в лъжичката. После седна на пети и нави ръкава на пеньоара си чак до рамото. Голата й ръка блещукаше в сумрака. Напипа една вена и взе да я помпа, като свиваше и разпускаше юмрук, докато вената изпъкна, изду се — морава и пълна с кръв. Отначало иглата не влизаше, но тя продължи да мушка и натиска, като току приплакваше пискливо и извиваше гръб. Най-сетне счупеният връх влезе и надутата кожа наоколо заприлича на малка свита уста, която лакомо засмука от фината метална дупчица, а тя взе плавно да натиска буталото, докато пулсиращата вена смучеше ли, смучеше, и накрая отметна глава назад, клепачите й примигаха и тя изпусна дълга трепетлива въздишка.

Коленичих върху студения под и я прегърнах. Тя ме гледаше безжизнено. Ръката й, която продължаваше да държи спринцовката, лежеше отпуснато върху стъпалото. Сграбчих студената коприна на пеньоара й и я смачках в обятията си.

— Обеща ми — казах. — Ти ми обеща.

Взех я на ръце и я занесох до вратата, изправих я с гръб към нея, така че никой да не може да влезе. Тя преметна едната си ръка през рамото ми, а с другата стисна главата ми в яростна прегръдка, като търкаше брадичка в бузата ми. Бедрата й бяха ледени. С вяло учудване се заслушах в собствения си дрезгав и учестен дъх. Тилът й се удряше в дебелата дъбова врата и кънтеше тъпо. Тя се смееше или плачеше, не знам кое от двете.

— Ще ми донесеш още, нали — прошепна в ухото ми. — Обещай ми, обещай, че ще ми донесеш още.

— Да — казах. — Обещавам.

Но не беше нужно да й донасям, защото вече го имах — достатъчно да й стигне за седмици напред. Беше в джоба ми — достатъчно и за двама ни за седмици напред.

И така вечер след вечер по едно и също време двамата отивахме в параклиса и аз й давах дневната дажба спокойствие, а тя ми се отплащаше, като разтваряше пеньоара си и за кратко ме притискаше към себе си — задъхан, вкопчен в треперещата й плът. Спомням си тишината около нас, помръкващата светлина в ярките цветове на прозореца и миризмата — миризма на ковчег, както и тропота навън, защото в отделенията беше време за чай — шум, идващ от един друг свят. След това оставахме още дълго, седнали, притихнали в мъждукащия мрак на олтарната лампа, а навън още един ден бе угаснал, за да дойде нощта. Понякога старица в болничен халат се промъкваше тихо, падаше на колене, въздишаше и мълвеше със скрито в шепи лице. Не ни обръщаше внимание, дори май не ни забелязваше. Беше май, месецът на Богородица — всеки ден пред олтара носеха свежи цветя: нарциси, лалета и момини сълзи. Адел седеше с наведена глава и отпуснати в скута ръце, така притихнала, сякаш изобщо не дишаше. Разказах й доста неща за числата, как действат, колко просто и чисто е всичко при тях. Не знам дори дали ме слушаше. Разказах й и за онзи миг в планината, когато в ума ми просветля, нещо ми се яви и ми каза по-ясно отвсякога, че под хаоса на нещата цари скрит порядък. Някакво въодушевление заседна в гърлото ми и аз го преглътнах като бучка скръб. Тя седеше уморено облегната на рамото ми.

— Трябва да се махна оттук — промълви. — Помогни ми.

Звънецът ни сепна. Щяха да заприиждат за общата молитва. Станах. Тя ме погледна с помътнелите си замаяни очи.

— Помогни ми.

Феликс ме изслушваше. Той разбираше. Това е то, слушай мен! — така ми казваше, усмихваше се, кимаше и ме подтикваше. Да знаеш, да действаш, да се гмурнеш в тайните дълбини на нещата — нали винаги това ми бе казвал да правя? И сега обеща да ми помогне. Притежаваше и връзки, и влияние. Имало и други хора освен професора, и други машини, дори по-големи и по-съвършени, о, да, ще ми ги покаже, разбира се! Обичах да слушам, когато ми говореше така, защото това задействаше у мен някаква възбуда, в която имаше и тревога, и предчувствие, и мрачно задоволство. Понякога се случваше да го погледна неочаквано и да уловя как ме съзерцава с дяволито пламъче в очите и онази негова лукава усмивка, но истината е, че вече не ми пукаше.

Следобедите понякога се разхождах с него из града. Често отивахме в зоологическата градина — едно от любимите му места. Там за него всичко беше ужасно смешно. Заставаше пред клетката на тигъра или пред потъналата в летаргичен мрак бърлога на алигатора и се превиваше от смях. Животните на свой ред го наблюдаваха озадачено и подозрително или поне така ми се струваше.

— О, виж, виж! — провикваше се той в захлас, грабваше ръката ми и тресейки се от смях, ми показваше с пръст павиана, който дръгнеше червения си задник, или пък хипопотама, който се опитваше да възседне женската. — И все пак колко странен е този престарял свят — подхвърляше. — Какви само чудовища го обитават, какво ще кажеш, а, Калибан?

Там често срещахме разни особняци — хора, които се криеха зад дърветата или пък сваляха ниско разтворените си вестници, за да го изгледат с влажен взор. Имаше нещо у тях — някакво напрежение, а може би и терзание, което беше в пълен унисон с мястото. Сякаш надничаха през невидими решетки. Когато се случеше да ги забележи, той се изсмиваше тихо, сякаш на себе си, тръгваше право към тях и им казваше нещо, но с гръб към мен. След това не споменаваше нищо за тези срещи, просто закрачваше редом с мен и любезно продължаваше разговора ни от мястото, където го бе прекъснал. Но имаше и дни, в които ми правеше впечатление, че се озърта предпазливо, улавях как в усмивката му се прокрадва леко напрежение, и тогава гледаше да бъдем винаги на открито.

— Ако някога ти се наложи да ме търсиш — съветваше ме той, — знаеш къде да ме намериш, нали?

Разговаряхме до едно изкуствено езеро. Денят беше облачен, а въздухът светеше със седефено сияние. Ближеше сладолед в розова фунийка и небрежно подритваше към патиците, които се тълпяха край ленивата вода на плитчината.

— Искам да кажа — продължи той, — в случай че не можеш да ме намериш или просто съм изчезнал за известно време. Според мен, когато нещата започнат да се усложняват, най-добрата тактика е да се оттеглиш.

Погледна ме и се ухили. Един черен лебед се плъзна безмълвно край нас, целомъдрен и свенлив, с горда осанка. Патетата се разкрякаха. Той им хвърли остатъка от сладоледа и мигом настана страшна врява. На малко островче в средата на езерото две маймуни се люлееха и си приказваха сред клоните на голо, мъртво дърво.

— Трябва да се подкрепяме — каза ми Феликс. — Ние сме сродни души — ти и аз.

Хвана ме подръка, минахме през портата на парка и тръгнахме нагоре към автобусната спирка. Под нас се виждаше градът — клекнал под схлупеното небе. Попаднахме на задръстване покрай реката, изведнъж заплющя порой и забарабани по рейса. Спря така внезапно, както беше започнал, и градът мигом се окъпа в бледа слънчева светлина, която заблестя по покривите и камбанариите, а високо в небето самотна бяла птица се рееше сред стена от облаци с цвят на прясна синина. Спомням си, че всичко ми изглеждаше непорочно, безобидно и безгрижно — свежата измокрена светлина, камбанариите, птицата — като мечтателен пейзаж, сътворен от талантлив чирак, а на преден план препускащи коне и маври, забелили очи, докато клетият окаяник умира, прикован за дървото.

На Чандъс Стрийт попаднахме на Лиз, която се бе свила на стъпалата пред външната врата. Когато я приближихме, тя трепна и вдигна ръце пред лицето си, сякаш да се защити. Под едното й око се виждаше голяма синина, а долната й устна бе разцепена и покрита със засъхнала кръв. Отказваше да стане, само се дърпаше и свиваше колене към гърдите си. Коленичих до нея, ала тя извърна лице и изплака, Феликс се бе надвесил над нея с ръце в джобовете и току потупваше с крак.

— Тони пак се е разпалил, така ли? — попита той. — Лесно се пали, а? Кибритлия е.

Лиз измънка нещо. Един от предните й зъби бе избит и не й се разбираше какво говори.

— Какво каза? — подкани я Феликс, наведе се над нея и сложи ръка зад ухото си.

— Изчезна! — изкрещя му тя.

Настъпи мълчание, с изключение на нейните сподавени ридания. Съвсем се беше стъмнило. Феликс я изгледа замислено, като подрънкваше монети в джоба си.

— Изчезнал ли? — каза той тихо. — Какво искаш да кажеш с това „изчезнал“?

Тя стисна очи, ала сълзите продължиха да се стичат. Долната й уста отново се разкървави. Беше се прегърнала и трепереше.

— Те ни причакаха на един ъгъл — едва произнесе тя — и го накараха да тръгне с тях.

Феликс огледа улицата в двете посоки, после пак се надвеси над нея, подпрял длани върху коленете, и се усмихна.

— Сега пък „те“? — попита. — Кои по-точно са тези „те“?

Тя поклати глава.

— О! — обади се той. — Някакви непознати, така ли? Би ли казала например, че са нещо като моряци? Да? — Той ме погледна, като продължаваше да се усмихва. — Значи — обърна се пак към нея — двама подпийнали моряци, не повече, нали? Чудя се кои ли са?

Скочи надолу по стъпалата, застана на тротоара и отново огледа улицата, този път по-внимателно. Върна се при нас, клекна пред Лиз, прегледа лицето й и поклати глава.

— Знаеш ли, никак не ми харесваш — каза. — Ама никак!

Тя го наблюдаваше уплашено, подсмърчаше и току прокарваше пръсти през сплъстената си пепеливоруса коса. Той й се усмихна, повдигна вежди и килна глава на една страна.

— Знаеш ли какво — рече й, — какво ще кажеш за една дозичка колкото да се свестиш? Какво ще кажеш, а? Прекрасно, нали? — Извади от вътрешния си джоб малко правоъгълно найлоново пликче, вдигна го във въздуха и закачливо го размаха пред очите й. Тя мигом скочи и се опита да го грабне от ръцете му, ала той се отдръпна и пак се ухили. — Аа! — рече. — Първо един въпрос. Какво по-точно търсеха тези юнаци морячетата?

Тя не сваляше очи от пликчето, само облиза напуканите си устни.

— Теб — отговори му тя. — Теб търсеха.

Той зяпна уж учуден и сложи ръка на сърцето си.

— Мен ли? — ахна изумен. — Мен? Боже Господи!

Изсмя се, стана от мястото, където беше клекнал, и се извърна от нея. Тя обаче се разплака и тръгна да лази подире му на колене, като най-после успя да улови пеша на шлифера му. Той спря.

— О, шумящото прахче, да! — рече. — Ето ти го.

Хвърли й пликчето върху стъпалото. Тя го взе, разкъса го с нокти, дръпна с ръка подутата си долна устна и изсипа съдържанието му в процепа между устната и венеца. После пропълзя обратно, сгуши се пред вратата и притисна колене към гърдите си. Плачеше, чувахме я през целия път, докато се отдалечавахме в мрака.

На ъгъла на площада имаше телефонна кабинка. Феликс влезе вътре, стисна слушалката под брадичката си, пъхна коляно така, че да не се затваря вратата, смигна ми и рече:

— Да, на Чандъс Стрийт, точно така. Май е взела нещо, понеже има вид на… Защо питате? Аз ли, полицай? Редови гражданин, полицай, който просто изпълнява гражданския си дълг. Чао, засега.

Остави вратата да се тресне зад гърба му, вдигна яката на шлифера си и забели очи.

— Сюжетът се заплита, напрежението расте. Какво ще кажеш, Уотсън?

Съобщението беше във вечерните издания. Сбиване на пристанището. Тяло на млад мъж, извадено от реката, рани от силни удари по главата и особено по лицето, поради което не може да бъде разпознат. Полицията работи по случая.