Джон Банвил
Мефисто (11)

Тази година пролетта подрани — не, лъжа, закъсня. Но когато дойде, беше прекрасна. Спомням си ливадата в Ашбърн и кичестите нарциси, които се поклащаха от вятъра. Работата в мината бе напълно преустановена. Подпорите на галериите се оказаха изгнили. Хората обаче говореха, че мястото било прокълнато и обитавано от зли духове, че често чували гръмовните им въздишки, а понякога над входа на мината се появявало мъждукащо синкаво сияние. Всяка сутрин точно в девет чичо Амброуз пристигаше с колата си и оставаше пред входа на къщата цял час, след което потегляше обратно — бавно и тъжовно. Мистър Касперл не излизаше от къщи, само катереше скърцащите стъпала и обикаляше празните стаи. Срещах го на най-неочаквани места — безмълвно застинал в някое кьоше като блокирал автомат с изцъклен, напълно отсъстващ поглед. Сякаш го бе сковала парализа. Седеше в стаята си и гледаше тъпо страниците на разтворената в скута му черна тетрадка. Изглеждаше някак особено, не като нас, останалите. Сякаш бе дошъл от страна, където други живи хора е нямало.

Една сутрин пристигнах рано-рано и на тавана заварих Феликс, който клечеше в коридора пред стаята на Софи. Допря пръст до устните си и ми посочи вратата. Тя бе открехната. Софи още спеше, легнала на една страна, с ръка под бузата си и със затворени очи. Лъчиста бяла мараня бе полепнала по стъклото на кръглото прозорче над нея, огряно от бледото утринно слънце. Дрехите й бяха захвърлени в безпорядък върху стола до леглото. Мистър Касперл седеше малко встрани от нея, сякаш потънал в размисъл, и потупваше дебелата си долна бърна с палец и показалец. Навън под стряхата един гълъб гукаше тихо и похотливо.

— Виж! — изсъска злорадо Феликс и стисна китката ми. — Виж го само!

Мистър Касперл се приближи до леглото, спря и се загледа в спящата Софи. След това някак трудно и мъчително подът под ботушите му изпъшка и той коленичи до стола, събра в шепи дрехите на Софи и зарови лице в тях, като тихо изпръхтя, Феликс не се сдържа и изпусна кратък пресеклив кикот, после бързо запуши уста със собствените си ръце. Мистър Касперл беше като в несвяст, забиваше нос все по-надълбоко в купчината коприни, като жадно поглъщаше тайните им ухания, а дебелите му старчески плещи току потръпваха. Софи бе отворила очи и без да се помръдне, го наблюдаваше. След миг погледна към вратата и ни видя — бяхме притиснали лица към открехнатия процеп. Тя се усмихна.

— Погледни го само! — прошепна Феликс в екстаз. — Виж го ти, дъртия му пръч!

Феликс също се спотайваше. Беше станал скандал в „Блакс“, когато роднина на един от загиналите се опитал да го нападне и той трябвало да се спасява през задната врата на хотела. Чувстваше се ужасно засегнат. Защо точно него бяха нарочили? Той нямаше никаква вина. Сигурно някой от онези дръвници — Пади, Мик или там както се именуваха — е запалил фас да си пафка долу в мината. Ала целият град се беше разбунил. Майка ми дълго слуша какво говорят хората и накрая реши, че е дошло време да се действа. Една вечер се прибрах вкъщи и я сварих да глади официалната си рокля и белите памучни ръкавици, като сърдито блъскаше ютията, ту я натискаше, ту я изправяше с гневен замах. Чичо Амброуз беше у дома, целият пламнал и начумерен, гледаше в пода и се опитваше да овладее разтрепераните си колене. Баща ми бе повдигнал бдително едната си вежда.

На следващата сутрин чичо Амброуз дойде да ги вземе с колата. Мама се беше приготвила и вече го чакаше, седеше до прозореца в хола с чанта в ръце, с шапка и бели ръкавици. Беше една неделя през май. Спомням си слънцето в прозореца и тежката миризма на нейната пудра. Баща ми, обръснат и сресан, закуцука надолу по стълбите, нещо си мрънкаше под носа. Чичо Амброуз чупеше ръце и нервничеше. Погледна ме крадешком и адамовата му ябълка подскочи. В края на краищата нали и двамата бяхме прелъстени от Ашбърн. Изглеждаше като прищипан в тесния си костюм. Тримата застанаха на тротоара, за миг облени в слънчевата светлина, сякаш смутени от нея, от закачливия ветрец, от дърветата, които вече напъпваха с нежни цветове. Но ето че чичо Амброуз ги поведе към колата и с обичайната си предпазливост се настани на шофьорското място. Хвана кормилото, държеше го на една ръка разстояние, сякаш се боеше от него, и натисна амбреажа, докато другите двама се качваха в колата. Баща ми седна до чичо Амброуз, а мама — отзад. Искаше нещо да ми каже, ала прозорецът беше затворен, опита се да навие ръчката, но тя, изглежда, заяде и мама не успя да го отвори, след което колата пропищя остро, защото чичо Амброуз бе настъпил газта, и последното нещо, което успях да видя през стъклото на тази подвижна сцена, бе размитото от отражения лице на мама, която, отдалечавайки се, продължаваше да ми говори безгласно.

* * *

Леля Филомена дойде да ме потърси. Отпърво си помислих, че е просто пияна. Устата й бе разкривена, а един кичур се спускаше чак до бузата й. Когато отворих вратата, тя вече говореше. Гласът й бе одрезгавял от нещо, което първоначално определих като маниакален смях.

— Нищичко не знам! — изломоти тя. — Обадиха ми се, ама нищичко не ми казаха!

Забързахме към града. Неделните улици бяха пусти. Ослепителният диск на слънцето се търкаляше редом с нас в околните витрини. Леля Филомена се клатушкаше на високите си токове, потеше се и сумтеше.

— Роднина ли сте? — не спираше да повтаря тя. — Роднина ли сте? — това ме питаха. Дали съм роднина! Какво нахалство!

Болницата представляваше голяма бяла сграда, кацнала точно на върха на хълма. Огряна от пролетното слънце, изглеждаше много внушителна, като грандхотел в някоя южна страна, прозорците й оплискани с празничната синева на небето. Обитаваха я хора от друг биологичен вид, съвсем различни от мен и леля Филомена — крехки посърнали създания, облагородени от невидимите си рани. Дори посетителите, които излизаха отвътре, изглеждаха някак особено — сякаш бяха влезли пияни, а сега бяха изтрезнели. Във входното антре миришеше на чай и паркетол. На регистрацията монахиня с крилата касинка записваше нещо в дебела книга. Двамата с леля Филомена стояхме и чакахме върху лъснатия под, захлупени от глухата тишина, която цареше навред. След малко пристигна една сестра — дребна жена с червена коса, красиви, зачервени по края очи и голям часовник на каишка, който висеше отпред на гърдите й. Забелязах чистите й бели обувки. Каза ни името си, което забравих на мига, и любезно се здрависа с нас. Ръката й беше топла и суха, притисна я към моята, сякаш ми даваше малък подарък, и в същото време ме гледаше мълчаливо с нещо като безмълвна страст. Поведе ни по тесен коридор, после по извита стълба. През един голям прозорец се виждаше градът, а след него в далечината и ивица тъмносиньо небе. В ниша на стълбищната площадка се издигаше статуя на Спасителя в естествена големина, скръбно разкрил рубиненото си сърце, лумнало в пламъци. Лицето му беше като на брадата жена — меко, кадифено, гладко и тъжно.

Влязохме в огромно помещение, изпълнено с ярка светлина и шум като гимнастически салон. Татко и чичо Амброуз се бяха проснали по гръб на две съседни легла, неподвижни и бледи като изваяни от мрамор рицари. И двамата бяха положили дясната си ръка върху сърцето, а лявата, изпъната встрани, бе на система, тоест чрез тръбичка бе свързана със стъкленица на поставка. И на двамата главите бяха бинтовани. Дишаха леко и едновременно. Носът на чичо Амброуз стърчеше като каменна брадва — преди не бях забелязал, че е толкова голям. Той отвори очи и погледна с недоумение към мен и леля Филомена.

— Мистър Суон! — извика сестрата, и то толкова силно, че се стреснах. — Имате посещение, мистър Суон, ето, вижте!

Той изобщо не реагира, а след миг отново затвори очи с трепетлива въздишка.

Баща ми обаче продължаваше да спи спокойно.

Появи се докторът — нисък набит млад мъж с неспокойни очи и увиснал перчем русолява коса, който се развяваше на челото му. Очевидно, че бяха прекъснали закуската му с чай, защото по реверите на бялата му престилка имаше трохи, а дъхът му ухаеше на топъл кейк.

— Предното стъкло — рече той и заби юмрук в дланта си. — Ето така. Имали са късмет. Голямо черно куче — уточни — изскочило ненадейно и право под колелата.

Леля Филомена извърна очи встрани със задавено ридание, после запуши уста със смачканата си на топка носна кърпа. Докторът стоеше намръщен, забил поглед във върховете на обувките си. В едно легло от редицата в противоположния край на помещението едър възрастен мъж с раирана пижама седеше и ни гледаше вторачено със зачервените си зли очи.

— Ами сигурно ще искате да… — рече докторът припряно.

Леля Филомена, която продължаваше да дъвче носната си кърпа, рязко разтърси глава и пак изхлипа сподавено.

Тръгнах след доктора, излязохме от залата и поехме надолу по стълбите покрай превзето усмихнатата статуя и панорамната гледка. Откъм стълбищния кладенец долиташе дрънчене на баки за чай и чаши. Докторът вървеше пред мен с тежка стъпка, коленете му стърчаха навън като лакти, а бялата му престилка се развяваше отзад. Той също ми се представи, но и неговото име забравих на мига. Един гърбав портиер в зелена болнична престилка мина наблизо, докторът го извика, той закова на място, погледна ни апатично, с една ръка небрежно пъхната в джоба на престилката, сякаш стискаше пистолет. Имаше гъста напомадена черна коса и очила с дебели стъкла и тежки рамки, които като че бяха част от него, приличаха на рогова арматура, поникнала направо от черепа му.

— К’во? — извика той.

Докторът му отвърна с тих глас, онзи кимна и ни поведе по един коридор, като извади от джоба си гигантска връзка ключове на метален пръстен. Не можех да откъсна поглед от гърбицата му. Влязохме в извит мръснозелен проход с кръгли прозорчета като люкове високо на стената, който ни отведе до сива метална врата. Спряхме и зачакахме, докато портиерът намери ключа. Докторът отметна престилката и пъхна ръце в джобовете на панталона си.

— Понеже е неделя — обясни и сви рамене оправдателно. — Всичко е заключено.

Вратата се отвори и се озовахме в малка стая с висок таван, осветена от поклащаща се гола крушка. От едната страна имаше вграден метален шкаф с много стоманени врати. Портиерът го отвори и изтегли оттам три замръзнали трупа, добре завити и подредени върху плъзгащите се рафтове. Погледнах главите им, белите им като вар уши, от краищата на които излизаха кълба леден дим. Портиерът се наведе, за да прочете етикетите с имената, като присви очи зад дебелите стъкла и оголи кътници.

— Не! — отсече. — Не е тук.

Затвори всичко и се затътри към следващото, по-отдалечено помещение, като ни направи знак да го последваме. В ъгъла на стаята имаше мивка, бюро със стол и малък прозорец, през който се прокрадваха златни снопове слънчева светлина. Обувките ни скърцаха по гумения под. Вкараха легло на колелца. Покрито със саван тяло. Докторът се оригна тихо с шепата си.

— За съжаление има една формалност — рече той доверително. — Разпознаването. Иска се в такива случаи. Просто трябва да потвърдиш, че това е тя, и толкоз. Нищо повече.

Портиерът отметна чаршафа.

— Ето сега — рече той с леко професионално подсмъркване.

Жената върху количката изобщо не приличаше на майка ми. Беше по-възрастна, с ниско чело, а и косата й беше по-друга, но въпреки това имаше някакво сходство, което ме обърка и за миг не знаех какво да мисля. Възможно ли беше това наистина да е моята майка, само че с разместени до неузнаваемост черти на лицето? Сигурно затова искат да я разпозная, за да могат да върнат чертите на лицето й на старите им места. Затворих очи. Не, не, невъзможно. После дойде проблемът какво да кажа. Притеснението отвори паст и издиша горещия си дъх в лицето ми. Чувствах се като глупак, сякаш по някакъв начин всичко това бе лично моя грешка. Моментът се разточи във времето и изтъня като нишка. Докторът взе да нервничи. Отстъпих крачка назад. Трябваше да се прокашлям, за да си възвърна гласа.

— Не — казах. — Надали. Трябва да е станала някаква… Това не е…

Докторът премига.

— Не е ли?

— Не. Не е майка ми.

Той мигом се обърна към портиера, който почеса глава и се намръщи. После отвори уста.

— О, приятел — рече, — чакай малко.

Прекоси помещението, скри се зад един параван и гордо излезе оттам, бутайки друго легло на колела, върху което бе положено тялото на майка ми, увито в карирано шотландско одеяло. Ръцете й бяха скръстени. На едната й ръка все още стоеше бялата ръкавица. Лицето й бе обърнато настрани, така че бузата й опираше в рамото. Очите й не бяха съвсем затворени. Не виждах никакви белези от катастрофата с изключение на малък прорез върху челото. Но нещо в начина, по който лежеше — някак скупчена на едно място, — ме накара да си помисля, че някой я е грабнал и я е раздрусал толкова силно, та всичко в нея се е изпотрошило на парчета. Усетих лек мирис от пудрата й. Докторът кръжеше край мен, беше се надвесил над рамото ми. Аз кимнах тъпо, в знак че съм разпознал онова, което вече не беше там, защото това не беше моята майка, а нещо, което бе оставила след себе си, все едно празна ръкавица.

След това мислите ми се объркаха. В паметта ми зейнаха пробойни. Спомням си как седях в тясна малка стая, може би амбулатория, с чаша чай, който бавно изстиваше в ръцете ми. До мен на стената висяха цветни схеми с напречен разрез на дробове, на раздразнен стомах и на огромно алено сърце с всичките му клапи и камери. Усетих дълбоко спокойствие, сякаш бях извършил дързък и изтощителен подвиг. През цялото това време обаче част от ума ми продължаваше да работи самостоятелно и ето че най-неочаквано ми хрумна отговорът на едно от уравненията в черната тетрадка на мистър Касперл, което можеше да се реши само с три елегантни преобразувания, които ме осениха, изтърколвайки се в мрака на главата ми, както обсипан с лъскави пайети акробат изпълнява безупречно тройно салто. В коридора сестра Ер разговаряше с доктор Блър. Най-неочаквано се разплаках. Също както ти потича кръв от носа. Риданията ми приличаха на безпомощен вътрешен срив, като че огромна бездна се бе отворила в мен и аз пропадах стремглаво в нея. Бурята утихна така внезапно, както бе и започнала. Избърсах очи, бях уплашен и гледах глупаво, но в същото време неизвестно защо се чувствах горд от себе си, от моята обилна, всепоглъщаща скръб. Тогава докторът си тръгна и аз го последвах. Отново изкачихме извитата стълба. Вече се бе свечерило — не можех да повярвам. Огромно ослепително зарево обагряше хоризонта, сякаш някаква трагедия се разиграваше в морето. Баща ми и чичо Амброуз още спяха. Лицето на леля Филомена бе цялото разкривено и на червени петна. Тя увисна на ръката ми и двамата тръгнахме да си вървим. Входното антре бе пламнало от непоносимата слънчева светлина. Калугерката с крилатата касинка бе отлетяла, а върху бюрото й стоеше отворена огромна книга. Не, нямаше никаква калугерка, това си го измислих. Тръгнахме към къщи, вървяхме бавно по пустите улици. Небето беше бледо с червени ребра по него — изглеждаше много далеч, високо, необикновено високо. Леля Филомена подсмърчаше и въздишаше. Искаше ми се да се махна от нея. Дърветата на площада бяха обсипани с розови, кремави и чисто бели цветове. Една врана припляска с криле току над главите ни и се прокашля. Ключът беше под изтривалката.