Джон Банвил
Мефисто (13)

Докато вървяхме по пътя край мината, той не спря да си свирука и весело поклащаше куфара си. Входът на мината продължаваше да пуши, а димът се издигаше нагоре към бялото като хума небе. Един камион, натоварен със счупени тухли, тъкмо влизаше през вратата на сметището. Неколцина вехтошари бяха наобиколили купчината от натрошени камъни и баластра, окаяни черни силуети, които се открояваха на фона на бялото небе. Събирачите на боклуци пак се бяха разшетали. Над блатото се бяха проточили кълба мъгла, Феликс спря и се огледа наоколо. Вдигна едната си ръка в саркастичен поздрав и издекламира:

— Сбогом, поля на моето щастие!

Минахме покрай разрушената ограда и обеления телеграфен стълб. Той се направи, че не забелязва нищо, и думичка не каза.

Улиците в града бяха мокри и миришеха на морска тиня. Наоколо почти не се виждаха хора, но въпреки това Феликс се движеше предпазливо, почти прилепен до околните стени. При хотел „Блакс“ спря.

— Един последен поглед, какво ще кажеш? — подхвърли той. — Защо не, хайде, нека рискуваме. Ако дойдеш, влизам и аз. Нали знаеш, аз съм човек сантиментален и лесно се разнежвам.

Седнахме на масата на мистър Касперл до прозореца. Феликс се обърна с гръб към улицата и прикри лице с ръка. Разказах му как бях видял Д’Арси тук. Той сви рамене.

— О, Д’Арси ли? Не го мисли ти него! — каза. — Той е само представител.

Пристигна келнерката — селско девойче с румено лице. Феликс потри ръце. Умираше от глад и искаше нещо пържено — наденички, дреболии, месо.

— Бекон — поръча той, — наденички и едно хубаво парче черен дроб.

Девойчето му се усмихна притеснено и прехапа устна.

— Не бива да ви обслужвам — каза тя.

Феликс я изгледа възмутено.

— Какво?

— Мисис Суон рече…

— Мисис Суон ли? Мисис Суон! Уведомете мисис Суон, че искам веднага да говоря с нея.

Тя побърза да се отдалечи, като продължаваше да се усмихва притеснено, Феликс ми намигна. Аз гледах навън към улицата през бледите ни отражения във витрината. Той ме побутна.

— Ей, старче, не се ядосвай — каза ми. — Не си струва, повярвай ми. Забрави миналото, това е моето мото. Остави всичко, зарежи го, загърби го и почни наново.

Не ревнувах, дори не бях огорчен. Чувствах се изоставен. През процепа на открехнатата врата бях зърнал един свят — сложен, объркан и необясним, за чието съществуване не бях подозирал, свят, в който не можех да вляза. Феликс запали фас и продължи да пуши мълчаливо, като току ме поглеждаше състрадателно.

— За твое добро го направих. Освен това ти също можеше да я имаш. Колко пъти съм ти намеквал! Но по-добре стой настрана от тази работа. Знам, защото аз му я намерих. Навремето това ми влизаше в задълженията, сега разбираш ли защо искам да се махна? — Той ме погледна право в очите и се изсмя. — Да, знам — каза засрамено. — И теб също аз те намерих — за него.

Сетих се за куклите, които се полюшваха на конците си, мъчеха се да изглеждат като живи въпреки застиналите си усмивки и скованите, умолително протегнати напред ръце. Това силно желание, този копнеж! Много добре ги разбирах, аз, клетият Пинокио, който смяташе и броеше, подскачаше и лудуваше в желанието си да изглежда като истински.

Феликс чукна гневно по масата с кокалчетата на пръстите и се изправи.

— Добре тогава! — провикна се гръмогласно. — Щом няма да ме обслужат, няма да им стоя!

Хвърли угарката върху килима, смачка я с пета, грабна куфара си и навири нос. На излизане срещнахме леля Филомена, зад която ситнеше ухилената келнерка. Феликс отстъпи крачка назад и повдигна шапка за поздрав.

— О — засмя се любезно, — мисис Суон, ето ви и вас!

Тя стоеше с каменно лице, стиснала ръце отпред и със забит в краката си поглед. На мен не ми обърна никакво внимание. Прашинки пудра бяха полепнали по косъмчетата в двата края на устата й. Тя освободи келнерката със свиване на едното рамо. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

— Трябва да поговорим насаме — обърна се тя към Феликс.

Той й се усмихна мило.

— Разбира се — рече. — Само че не сега. Много бързам. Ще изпусна влака.

Умълчаха се. Тя обаче не помръдна от прага. С очи, все още втренчени в пода, даде едно рамо напред и безапелационно ме загърби. Изнизах се покрай нея. Келнерката, която се мотаеше във фоайето, ми намигна съучастнически. Зад себе си чух гласа на Феликс:

— Какво? Спестявания ли? Какви спестявания? О, Боже Господи, съжалявам, това беше в порядъка на инвестициите, смятах, че ви е ясно. В края на краищата вие не сте единствените…

Изчаках го отвън на улицата и след малко той се появи, като поклащаше глава.

— Пфу! — възмути се. — Сега разбираш ли за какво говоря? Никакво чувство за хумор. Напират, напират за нещо и после при първия провал вадят ножовете, искат си своето, готови са от месото ти да отрежат. — Изсмя се и ме шляпна по рамото. — Но ти не си такъв, нали? — рече. — Не, не и ти.

Продължихме по Оул Стрийт. Кокошките в двора на продавача се разкудкудякаха. Пред нас градът плуваше в мъгла.

— Ела с мен — подкани ме Феликс. — Защо не дойдеш? Страхотна двойка ще бъдем — ти и аз. Той казва, че те чака блестящо бъдеще, наистина блестящо. А той знае, защото самият той е имал блестящо бъдеще навремето. Ха!

Поведе ме по малката Гоут Стрийт, надолу по слузестите стъпала към вълнолома. Морето беше спокойно, с цвят на кал.

— Между другото — рече той, — донесъл съм ти нещо. Отвори куфара върху коляното си и извади голямата черната тетрадка на мистър Касперл. — Пази я — каза. — Като страшно предупреждение. Чуй ме, послушай съвета ми и стой настрана от него. С него е свършено. Минало му е времето. Това се отнася и за двамата. С тях е свършено.

Стигнахме гарата. Влакът беше композиран, Феликс скочи пъргаво във вагона, като поклащаше куфара си, после отиде до прозореца и се подаде навън. Локомотивът изсвири.

— Сбогом — извика той и ми намигна. — Auf Wiedersehen.

Влакът издрънча и потегли, отнасяйки със себе си Феликс, който продължи да маха и да се усмихва по протежение на целия перон, край блокпоста, край семафора, докато най-накрая изчезна в дългия, спускащ се надолу завой на Кулмайн.

Остави всичко, зарежи го, загърби го и почни наново.

Ашбърн бе притихнал. Обиколих празните стаи под високите потъмнели тавани. Изпочупени кепенци, прогнили дъски на пода и изглед към красиви дървета. В студиото куклите си бяха там, където ги бе оставила Софи, проснати върху пода с отпуснати разкрачени крака под мукавения си навес. Колко сполучливо бе докарала приликата — косата на Д’Арси, лъщящото теме на чичо Амброуз, моето безизразно лице и очите на мистър Касперл, тези сини очи, които сега ме гледаха безжизнени както винаги. Не, не безжизнени, а по-скоро сякаш ме съзерцаваха отдалеч, толкова отдалеч, че не можеха да ме разпознаят. Тя си беше същата, със същия отнесен поглед. Усмихваше се. Изправи се, роклята й прошумоля сподавено. Мистър Касперл стоеше почти прилепен зад нея и дишаше тежко. Обадих им се. Но те не ми отвърнаха. И как можеха да ми отвърнат? Колко тихо бе всичко наоколо, ала изведнъж нещо се олюля. Под краката си усетих глухо ръмжене, отпърво едва доловимо, ала грохотът му бързо се усилваше — оглушителен тътен се разнесе изпод земята. Подът хлътна, изпъшка и се продъни с трясък. Дебелият и момичето потънаха бавно, сякаш във вода, а не в пламъци. Синьото му око. Нейната усмивка. Косата ми се запали. Червен рев блъвна от дупката и стиснал черната си тетрадка, полетях на огнени криле през пушек, прах и парченца стъкла нагоре в необятната шир на студения въздух.