Дъглас Кенеди
Изкушение (5)

Пета глава

Спал съм като умрял и се будя с онова приповдигнато чувство, което е резултат от деветчасов непробуден сън. Облегнат на възглавниците, аз си давам ясна сметка за това, че нервите ми са били опънати като струни на пиано от момента на първоначалния пробив и последвалите го катаклизми. Предполага се, че успехът прави живота на човека по-лесен. Но той неизбежно го усложнява и може би наистина има нужда от тези усложнения, от интригите, от новите стремежи към още по-голям успех. След като получим нещото, към което сме се стремили цял живот, неочаквано откриваме наличието на нова нужда, на ново усещане, че нещо не ни достига. И започваме поредното блъскане, за да се домогнем до това друго нещо, тази нова житейска промяна, с надеждата, че сега вече удовлетворението ще бъде пълно… та ако ще то да означава, че ще зарежем всичко останало, което сме съзиждали в хода на досегашния си живот.

Но ето че когато сме си осигурили и следващия набор от успехи, започваме да се питаме: ами сега, дали ще успеем да задържим всичко постигнато? Да не ни се изплъзне между пръстите? Или — още по-лошо — из един път да разберем, че онова, което сме имали в миналото, е всичкото, което сме искали истински.

Изключвам меланхоличния унес, като си спомням думите на този изтъкнат познавач на холивудския бит, Марк Аврелий, според когото промяната носи радост на природата. Повечето писатели, които познавам, биха продали родната си майка, за да се окажат в моето положение понастоящем. Особено предвид обстоятелството, че с едно натискане на копчето имам възможност да вдигна завесата и да се насладя на утринния карибски лазур. Или пък да взема слушалката и да получа в стаята си всяко нещо, за което се сетя.

Следва приятното откритие, че Боби Бара е напуснал околността с голям устрем.

Установявам този факт малко по-късно, когато най-подир се надигам, за да посетя банята и виждам пъхнат под вратата ми плик. Отварям го, а в него намирам следната набързо надраскана бележка:

Гъз такъв,

Щях да ти се обаждам снощи, но Мег каза, че вече си гушнал меченцето и нанкаш. Както и да е. Пет минути след пристигането ни вчера научих от Уолстрийт, че във връзка с предстоящо излизане на стоковата борса президентът на някаква нова оръжейна компания е обвинен от федералните власти във всичко, което може да си представи човек — от злоупотреба и измама до сношение с дакели. По вина на чиста случайност, ние със съдружниците ми сме вързали към трийсет милиона в тези нови акции, което означава, че трябва мигом да отлепям към Ню Йорк и да подгоня пожарната, преди да е лумнало като факел цялото ни предприятие.

Което на свой ред означава, че ще бъдеш лишен от компанията ми през следващите няколко дни. Не се съмнявам, че си напълно съкрушен и с разбито сърце гърмиш тапи от шампанско в настоящия момент. Май вчера се посдърпахме малко нещо. Естествено, твоята позиция бе изцяло погрешна. Естествено, надявам се, че си оставаме приятели.

Наслаждавай се на острова. Трябва да си пълен идиот, ако не го сториш. Ще направя всичко възможно да се върна до няколко дни, когато и господин домакинът ще трябва да се е вече прибрал с наловената цаца.

Не се впрягай много-много. Наистина приличаш на сдъвкан и изплют, така че няколко дни на слънце ще направят вида ти по-малко сговнен.

Чао.

Боби

Не мога да удържа усмивката си. Боби наистина знае как да подходи към приятел в момент, когато оня се готви да го отпише окончателно.

Пристига закуската, а с нея и бутилка шампанско „Кристъл“.

— Пийте колкото ви се пие — казва Мег, докато подрежда чинии на балкона.

Изпивам две чаши и изяждам чиния тропически плодове. Опитвам от екзотичните печива, обръщам чашата кафе. Докато се храня, слушам „Лирични пиеси за пиано“ на Григ, като установявам, че в стената на балкона е вграден дискретно говорител. Слънцето работи на пълна мощност. Живачният стълб сигурно е прехвърлил трийсет. И, ако изключим бърз преглед на електронната поща, няма какво друго да се прави през този ден, освен да се припичам на слънце.

Бързо съжалявам за решението си да вляза в Мрежата. Понеже утринните новини от киберпространството са далеч от приятни. Най-отпред се мъдри рязко послание от Сали:

Дейвид,

Останах изненадана и наранена от твоята характеристика на бъркотията във Фокс „като незначителна криза“. В момента се боря за спасяване на професионалния си живот и твоята подкрепа ми е необходима повече от каквото и да било. Вместо нея получавам празни нравоучения. Реакцията ти ме разочарова дълбоко. Така ми се иска да съм непоклатимо уверена в твоята любов и твърдост.

Тази заран трябва да летя за Ню Йорк. Не прави опити да се свързваш с мен, но ми изпрати имейл. Ще ми се да вярвам, че става дума просто за малко недоразумение от твоя страна.

Сали

Прочитам това послание два пъти, поразен от проявеното пълно неразбиране на казаното от мен. Влизам в папката „изпратено“ и отново чета имейла си от снощи с усилие да проумея какво, по дяволите, в него я е обидило. В края на краищата, написал съм само следното: „Доколкото те познавам, не се съмнявам, че вече разполагаш с готова стратегия за излизане от тази незначителна криза. Нали затова умът ти сече повече, отколкото на другите…“.

Да, сега разбирам. Дразни я мисълта, че приемам грандиозната й битка като „незначителна“, докато всъщност искам да кажа, че в общия контекст на живота тя би следвало да й се стори такава.

Мили боже, на това се вика докачливост. Но моята позиция не благоприятства победоносно излизане от положението и това ми е известно. До момента двамата със Сали сме се наслаждавали на едно рядко срещано преимущество — да живеем без недоразумения. Никак не ми се ще това да се превърне в първото. Затова, с ясното съзнание, че тя няма да приеме благосклонно нещо от рода на „напълно погрешно интерпретираш казаното“, решавам, че най-добрата тактика би била да си посипя главата с пепел. Ако дългите години, прекарани в брачни окови, са ме научили на нещо, то е: искаш ли да разведриш атмосферата след разправия, най-добре поеми вината за нея… дори когато си убеден в своята правота.

И ето че маркирам иконката „Отговор“ и пиша:

Скъпа,

Да те ядосвам точно сега е последното нещо на този свят, което бих желал. Мисълта да приема като незначително нещо, което правиш ти, също няма как да мине през главата ми. Исках да кажа само, че проявяваш толкова голяма интелигентност при всяко нещо, с което се заемеш, че тази криза — макар и огромна в момента — ще ти се види в бъдеще незначителна, тъй като ще успееш да се измъкнеш от нея с фанфари. Грешката ми се състои в това, че не съм намерил най-точния израз за тази идея. Разбирам, че съм те наранил и се чувствам ужасно.

Знаеш, че в моите очи си най-прекрасното нещо на света. Знаеш, че имаш стопроцентовата ми любов и подкрепа за всяко нещо, с което се заемеш. Страхотно съжалявам заради това, че моят неудачен избор на думи стана причина за подобно недоразумение. Моля те, прости ми.

Обичам те.

Дейвид

Е добре, малко раболепнича. Но пък, от друга страна, знам, че независимо от цялото си професионално самочувствие, Сали има лесно уязвимо его, което постоянно се нуждае от поддържане. Освен това стабилността е от изключително значение в този ранен етап на нашите отношения. Повтарям своята мантра от последните няколко дни: Тя е поставена в условията на изключителен натиск. Сега и часът да я попита човек колко е, може да предизвика недоразумение. Но когато се успокои топката, ще се успокои и тя.

Или поне разчитам да стане така.

Изпратил този имейл, поглеждам втория. Той е от Луси и принадлежи към посланията от разред „Майната ти, изрод, следва сериозно писмо“.

Дейвид,

Сигурно ще ти бъде неизказано приятно да научиш, че Кейтлин проля реки от сълзи, когато разбра, че няма да идваш за уикенда. Поздравявам те. Отново успя да разбиеш сърцето й.

Аз убедих Мардж да долети от Портланд и да остане две нощи при Кейтлин, докато ме няма.

Но в последния момент можа да намери билет само за първа класа и освен това се налага да остави Дидо и Еней в приют, докато я няма. Общо всичко това струва заедно с билета 803,45 долара. Очаквам чек в най-скоро време.

Мисля, че поведението ти в дадения случай е ярко доказателство за правилността на всичко, което си мисля за теб през периода, откак позна тази кучка, наречена успех: действията ти са мотивирани единствено от личен интерес. И което ти казах снощи по телефона е все още в сила: през носа ще ти го изкарам.

Луси

Мигом грабвам слушалката и набирам един номер. Поглеждам часовника си. 10:14 преди обяд островно време. 7:14 на Западното крайбрежие. При малко късмет, Кейтлин може и да не е излязла още за училище.

И късметът е на моя страна. Дори в по-голяма от очакваната степен: именно дъщеря ми вдига слушалката.

— Тате! — писва тя щастливо.

— Здрасти, детенце, всичко наред ли е?

— Играя ангел във великденската пиеса, дето я поставяме в училище.

— Ти бездруго си ангел.

— Не съм ангел. Аз съм Кейтлин Армитидж.

Засмивам се.

— Съжалявам, че не мога да дойда този уикенд.

— Но нали леля Мардж идва при мен. Само че котките й трябва да вървят на котешки хотел.

— Значи не ми се сърдиш?

— Нали ще дойдеш другата седмица?

— Абсолютно сигурно, Кейтлин. Обещавам.

— И ще остана ли при теб в хотела?

— Естествено. Целия уикенд ще правим каквото ти кажеш.

— А ще ми донесеш ли подарък?

— Обещавам. Мога ли сега да поговоря с мами?

— Добре… но без да се карате.

Задържам дъх.

— Ще се опитаме, миличка.

— Липсваш ми, татенце.

— И ти на мен.

Пауза. Чувам как слушалката преминава от една ръка в друга. Следва продължително мълчание, което Луси най-накрая нарушава.

— Е — започва тя, — за какво искаш да говориш?

— Тя наистина изглежда съсипана, Луси. Напълно.

— Нямам какво да ти кажа…

— Не искам да те разубеждавам — и аз не желая да разговарям с тебе. Само че през ум да не ти минава занапред да ме заблуждаваш относно емоционалното й състояние. И те предупреждавам: опиташ ли да я настройваш срещу мен…

Линията заглъхва — Луси е треснала слушалката. Това е то — зрял обмен на становища между двама възрастни. Но поне изпитвам дяволско облекчение от факта, че детето изобщо не е притеснено заради това, че няма да ме види този уикенд. Въпросът за леля Мардж и неделната й тарифа от осемстотин и три долара е от различно естество. Мардж е привидно въодушевена от идеите на „Ню ейдж“ глупачка, която живее усамотена с любимите си котки, кристали и записи на кози напеви от Непал в едностайния си апартамент, разглеждан от нея като азиатски манастир. За тази жена мога да кажа само, че има добро сърце и обожава единствената си племенница, което ме радва. Ама осемстотин кинта за транспортиране на масивната й фигура до Сан Франциско… да не говорим за осигуряването на петзвезден лукс на нейните скъпоценни космати приятели (кой, за бога, кръщава котките си Дидо и Еней?).

Както и да е, ясно ми е, че ща не ща, трябва да платя, а също и че Суоми Мардж най-вероятно ще получи само половината от тия осемстотин долара. Но нямам намерение да се разправям. На практика излизам победител от този сблъсък с Луси. Достатъчно е да чуя, че липсвам на Кейтлин, за да изчезне цялата натрупана сутринта горчилка и да си върна доброто настроение. А сега на мое разположение остава цял карибски остров.

Вдигам слушалката и питам дали не се намира някой вестник. Информират ме, че хеликоптерът току-що е доставил „Ню Йорк таймс“. „Качете го тук, моля.“ Докосвам дисплея и маркирам „музика“. Избирам си сонати за пиано от Моцарт. Вестникът пристига. Мег ми приготвя плажен шезлонг на балкона. После изчезва в банята, за да се появи отново с шест различни лосиона за слънце в ръце, които осигуряват абсолютна защита против изгаряне. Напълва чашата ми с шампанско. Казва ми да позвъня, когато пожелая да обядвам.

Чета вестника. Слушам Моцарт. Препичам се доволно на слънцето. След около час решавам, че е дошло време да поплувам. Вдигам слушалката. Свързват ме с Гари.

— Здравейте, господин Армитидж. Добре ли си прекарвате в рая?

— Никак не е зле. Питах се само дали на острова има някое по-особено място за плуване. Имам предвид, извън басейна?

— Ами разполагаме с великолепен малък плаж. Но ако имате желание за гмуркане…

Двайсет минути по-късно съм вече на борда на „Трюфо“ (да, точно както се казва прочутият френски режисьор), тринайсетметрова яхта за далечно плаване с петчленен екипаж. Движим се с постоянна скорост около половин час, докато стигаме коралов риф, разположен край архипелаг от островчета. Двама от екипажа ми помагат да навлека леководолазния костюм („Малко е хладно във водата днес“ — обяснява единият), сетне ме оборудват с плавници, маска и шнорхел. Член на екипажа е издокаран в същия вид.

— Това е Денис, който ще ви разведе около рифа — осведомява ме Гари.

— Благодаря, но наистина не е необходимо.

— Господин Флек държи много гостите в никакъв случай да не плуват сами. Пък и това е просто част от обслужването.

Този израз се чува непрекъснато на Шафрановия остров. Всичко е част от обслужването. Осигуряването на личен водач за плуването около кораловия риф е също част от обслужването. Наличието на четиричленен екипаж, който следи за моята безопасност и удобства на борда, е също част от обслужването. Както и освободеният от черупката си омар, който сервират (единствено за мен) на борда на яхтата в компанията на бутилка много скъпо френско вино. Когато същия ден следобед се връщаме на острова и питам за тазседмичен „Нюйоркър“, те изпращат хеликоптера до Антигуа да донесе, независимо от моите енергични протести срещу тези излишни главоболия — и разходи! — само заради някакво си списание. Но, за пореден път: това е част от обслужването.

Прибирам се в стаята. Обажда се Лорънс, майстор готвачът, да попита какво ще обичам за вечеря. Когато моля той да предложи нещо, отговорът гласи: „Всичко, което пожелаете“.

— Съвсем всичко ли?

— Кажи-речи.

— Предложете вие.

— Ами, специализирал съм кухнята на тихоокеанския басейн и понеже разполагаме с изобилие и богат избор от прясна риба…

— Оставям на вас да решите.

След няколко минути звъни Джоан от бизнес центъра. Тя е успяла да преполови сценария, но има десетина въпроса във връзка с моя загадъчен почерк. Изясняваме ги всичките. Съобщава, че преписът ще бъде напълно готов до утре по обед, тъй като се очаквало господин Флек да се появи малко след това, а като научил, че съм преработил сценария, пожелал да се запознае с него при първа възможност.

— Това не изисква ли да работите половината нощ? — питам аз.

— Всичко е част от обслужването — гласи отговорът, а в добавка научавам, че с мое позволение, утре копие от преписа ще бъде донесено заедно със закуската. Така че, ако имам още забележки, тя ще може да реагира до обяд.

Опъвам се върху леглото. Унасям се. Когато се събуждам, един час е отлетял… а под вратата е пъхната бележка. Отивам да я взема.

Драги господин Армитидж,

Не искахме да ви безпокоим, но пред прага ще намерите пожелания от вас брой на „Нюйоркър“, както и каталог на островната филмотека. Може би ще поискате да гледате нещо довечера. Ако е така, позвънете на вътрешен 16. Освен това, стига да имате желание, свържете се с Клод от винарната. Той иска да обсъди с вас избора на питие за вечеря. Също на него можете да съобщите кога бихте желали да ви бъде сервирана тя. Кухнята е изключително гъвкава в това отношение. Само кажете.

Още един път искаме да изразим удоволствието си от вашето присъствие сред нас. И, както казах снощи, наистина се надявам да ви видя в киното…

С най-добри пожелания,

Чък

Отварям вратата. Вдигам каталога и списанието, доставено по въздуха след моя молба. Просвам се отново върху леглото с мисълта за това как са успели да разберат, че съм задрямал и следователно — не бива да ме безпокоят. Да не би да подслушват помещението? Да няма някъде скрита камера? Или просто ме напада параноя? В края на краищата напълно логично е да се предвиди подобна възможност — след цялото изтощение от жаркия ден всеки би имал нужда от кратък отдих. Май реагирам не съвсем адекватно на всички тези грижи, в чийто обект съм превърнат.

Неочаквано ми идва наум стар анекдот: Хемингуей и Фицджералд си седят в някакво парижко кафене и наблюдават група фукльовци, които се перчат наоколо. „Знаеш ли какво, Ърнест — обажда се изтежко Фицджералд, — богатите не са като тебе и мен.“ „Така си е — имат повече пари.“

Но сега си давам сметка, че основна функция на парите е да осигуряват поддържането на санитарен кордон за предпазване от всички баналности на всекидневието, с които е принудено да се справя останалото човечество. Разбира се, те осигуряват и власт, но основното им предназначение е да ви разграничат от начина на живот, който водят всички останали. Двайсет милиарда долара. Продължавам усилията да осмисля тази сума, като изхождам от статистическите данни (цитирани, естествено, от Боби), според които седмичната лихва върху състоянието на Флек възлиза на около два милиона… при това след облагането с данъци. Без да накърнява състоянието си дори с един цент, той има за харчене по сто милиона годишно. Това е пълен абсурд. Два милиона на седмица за харчене. Дали този мъж си спомня какво значи да събираш пари за наема? Или пък да мислиш за телефонната сметка? Или да се примиряваш с капризите на десетгодишна кола, която категорично отказва да включва четвъртата скорост, тъй като все не остават пари за ремонтирането й?

Дали има някакви амбиции… след като всичките му земни желания са вече задоволени? И по какъв ли начин отсъствието на материални желания променя светогледа на човек? Дали насочва вниманието му към по-възвишени материи, що се отнася до идеи и дела? Може би се превръща в нещо като съвременен владетел философ, следовник на Медичите от Флоренция? Или в подобие на римски папа от рода на Борджиите?

Забелязвам как се разглезвам след само едно денонощие, прекарано в царството на Флек. И мога да кажа, че този процес ми допада. Дремещият в мен комплекс на роден в по-нисък обществен слой се обажда и бързо започвам да свиквам с мисълта, че на острова има многоброен екип, чиято едничка задача е да угажда на всяка моя прищявка. Гари ми каза на лодката, че ако ми се прище да направя еднодневен излет до Антигуа, той ще уреди това да бъде сторено с помощта на хеликоптера. Или пък, ако толкова ми се ще да предприема по-далечно пътуване, гълфстриймът чака бездеен на летището в Антигуа и може да бъде приведен в движение във всеки един момент.

— Много мило от ваша страна — отвръщам аз, — но предпочитам да остана на острова и да си почина.

Което и правя без сянка от съмнение. Същата вечер, след фантастичната рибешка супа на майстора, придружена от не по-малко удивителното френско шардоне, аз сядам насаме в кинозалата и гледам двойна програма на Фриц Ланг — станалите класически „Извън всяко съмнение“ и „Жегата“. Традиционните пуканки са заменени в дадения случай от поднос с белгийски шоколад и отлежал коняк, който Мег донася от време на време в залата. След това се появява Чък, за да се впусне в нескончаемо повествование относно подвизите на Фриц Ланг в Холивуд. Познанията му, свързани с всичко от света на киното, са така всеобемни, че му предлагам да сподели с мен скъпия коняк и да разкаже нещо за себе си. Изглежда се е запознал с Филип Флек още през студентските години в Нюйоркския университет в началото на седемдесетте.

— Бе много, много преди Фил да се домогне до каквото и да било богатство. Знаех, разбира се, че баща му има фабрика за опаковки някъде си в Уисконсин, но той си оставаше на първо място човек, който желае да стане режисьор, а междувременно обитава мърляв апартамент на Единайсета улица и Първо авеню. Свободното си време прекарваше в „Киното на Блийкър стрийт“ или в „Талиа“, „Нюйоркър“ или в някой друг от отдавна изчезналите манхатънски филмотечни салони. Ето така се сприятелихме с Фил — непрекъснато се засичахме из тия малки кина, в които като едното нищо гледахме по четири прожекции дневно. Но Фил винаги се е стремял към целта да създаде авторска продукция, докато моята бе да си имам собствена филмова компания и може би от време на време да виждам по някой положителен отзив за труда си в едно от прочутите филмови списания на Европа, каквито са „Sight and Sound“ или „Cahiers du Cinema“. Но ето че през втората ни студентска година бащата на Фил умря и се наложи той да се върне в Милуоки, за да поеме семейния бизнес. Връзката помежду ни прекъсна напълно, макар да ми бе добре известно какво се случва с него — когато направи първия милиард като изкара компанията на стоковата борса, всички медии разтръбиха за това. А по-нататък, след като извърши своите инвестиционни авантюри и се превърна в… е, във Фил Флек… аз не можех да повярвам. Моето старо другарче от киноманските години е вече мултимилиардер. И ето че един ден, най-неочаквано, самият той ме търси по телефона. Издирил ме чак в Остин, където работех като помощник завеждащ филмовия архив на Тексаския университет. Не бе лоша длъжност, макар да изкарвах едва двайсет и седем хилядарки на година. Не можах да повярвам, че чувам неговия глас по телефона. „Как ме откри, по дяволите?“ — питам го аз. „Имам си хора за такива работи“ — отвръща той. И — право на въпроса: иска да създаде свой собствен киноархив, най-богатата частна колекция в САЩ… и желае аз да я оглавя. Приех още преди да ми каже колко възнамерява да плаща. Та това е шанс на живота — да създадеш огромна филмотека, при това за един от най-добрите си приятели.

— И сега, където той — там и вие, така ли?

— Правилно сте разбрали, приятелю. Главният архив се намира в склад, разположен недалеч от жилището му в Сан Франциско, но негови подразделения има към всяка от останалите му къщи. Аз оглавявам екип от петима, който се занимава с главния архив, но и пътувам с него, за да бъда подръка, когато има нужда от мен. Неговото отношение към киното е изключително сериозно.

Не се и съмнявам. Защото наистина трябва да си погълнат изцяло от тази материя, щом мъкнеш непрекъснато по петите си личен киноархивар, та да ти е подръка, ако случайно ти се прище късно през нощта да погледаш някое от ранните произведения на Антониони или просто да си побъбриш относно монтажната техника на Айзенщайн, докато в същото време слънцето напуска небосклона над Шафрановия остров.

— Изглежда великолепна работа — отбелязвам аз.

— Най-добрата на света — съгласява се Чък.

 

 

Още една нощ непрекъснат сън — несъмнен признак за това, че само след денонощие на това място започвам да се отпускам. Не нагласям будилник, нито поръчвам събуждане по телефона. Будя се от само себе си към единайсет преди обяд — също като предния ден — за да намеря нова бележка, пъхната под вратата.

Драги господин Армитидж,

Надявам се наистина да сте спали добре. Искам да ви уведомя за това, че днес сутринта се обади господин Флек. Изпраща ви най-сърдечни поздрави, както и съобщение за това, че ще се забави още три дни. Но с положителност ще бъде тук в понеделник сутринта и се надява да продължите почивката си на острова дотогава. Каза още, че ако междувременно пожелаете да отидете донякъде или да направите нещо, да ви улесним по всякакъв начин.

С други думи, господин Армитидж, просто вдигате телефона по всяко време. Всички сме на вашите услуги.

Надявам се днес да ви осигурим още един прекрасен ден в рая.

С най-добри пожелания

Гари

Значи рибата меч продължава да кълве, а Филип Флек продължава да мисли, че собствената ми персона не е важна колкото нея. Неизвестно защо това не ме трогва. Щом иска да го чакам, така да бъде.

Преди да се захвана с такива отговорни решения, какъвто е изборът на закуска, се стягам за кратка схватка с електронната поща. Но днешните комюникета не носят мъка. Напротив, пристигнало е пълно с желание за помирение послание от Сали.

Скъпи,

Съжалявам, съжалявам. В разгара на битката успях да забравя кой е верният ми съюзник — при това до такава степен, че да побеснявам от всяко нещо. Благодаря за чудесния ти имейл. И в още по-голяма степен — за проявеното разбиране.

В момента съм в Ню Йорк, разквартирувана в „Пиер“, а то съвсем не е най-лошото място, което може да си представи човек. Намирам се тук по повеля на Стю Баркър, който поиска да се срещне в Ню Йорк с някои от най-важните клечки във „Фокс“. Настоя да му бъда подръка за обсъждане на есенната ни програмна стратегия. Както и да е, летяхме с вътрешните аеролинии (той хитро предпочете да не се представя за някой напорист и тщеславен службогонец, като се набута в служебен самолет, едва заел мястото на Ливай). По време на целия полет до Ню Йорк щеше да се размаже от любезности — тотален обрат в поведението. Каза, че страшно искал да работи с мен, наистина имал нужда от моя милост в екипа и желаел да загърбим годините неприязън. „Противоречията ми бяха свързани с Ливай, не с теб“ — така се изрази.

Както и да е, след няколко часа предстои срещата на върха във „Фокс“. Разбира се, че съм изнервена, защото (да го кажа направо) е много важно да блесна — както пред големите батковци от Главната квартира, така и пред новия си пряк началник. Ще ми се да бе тук и да ме прегърнеш (както и да свършиш някои други неща… но нека не бъда груба в киберпространството). Ще се опитам да ти позвъня днес, но се опасявам, че веднага след заседанието летим назад към крайбрежието. Надявам се, че правиш тен и за двама ни. Тоя остров на Флек изглежда е невероятен.

Обичам те.

Сали

Е, така е определено по-добре. Явно затоплянето в отношението на Стю Баркър казва своята дума, но нищо не е в състояние да повдигне толкова много духа на човек, колкото едно извинение от страна на жената, която обича.

Предстоят още по-добри новини, защото докато съм все още в Мрежата, иконката „Нова поща“ започва да примигва. Маркирам и виждам следния имейл от Алисън:

Здрасти, Суперстар,

Надявам се точно в настоящия момент да се търкаляш омаломощен от слънце в хамака, защото имам страхотни новини за тебе:

Току-що те номинираха за „Еми“.

Бог да ни е сега на помощ на всички нас, които ще трябва да се справяме с още по-раздутото ти его (шега).

Страшно се радвам за теб, Дейвид, а също и за себе си, защото съм сигурна, че ще мога да вдигна мизата за следващата ти поредица с двайсет и пет на сто. Което, ако вземеш да го пресметнеш…

Ако си послужа с репликата на крал Лир, добре се справяш, човече. Ще ме вземеш ли на тържеството по връчване на наградите… или Сали ще ме ухапе?

С обич

Алисън

Към края на този ден съм приятно опиянен от всичките поздравления, които получавам. Брад Брус ми се обажда на острова, за да каже колко са щастливи всички от екипа на „Да те продам“ заради мен, макар да са доста разочаровани от комисията по номинации, която издига единствено моята кандидатура по повод продукцията. Шефът на комедийния отдел при ФРТ, Нед Синклер, също звъни. Пристигат приветствени имейли от десетина приятели и сътрудници из средите на нашата така наречена индустрия.

А най-приятно от всичко е обстоятелството, че Сали съумява да се измъкне от заседанието в Ню Йорк, за да ми се обади.

— Насред сесията влиза секретарката на един от шефовете и носи списъка на номинациите. И, разбира се, тежкарите начаса връхлитат отгоре му, за да разберат колко се падат на компанията. И тогава един от тях ме поглежда и казва: „Тоя Дейвид Армитидж не е ли приятеля ти?“. И ми казва. Само дето не изпищях. Толкова се гордея с тебе. И трябва да се похваля: новината ме постави в изключително благоприятна светлина пред големите момчета.

— Как върви иначе?

— Не мога да говоря точно в тоя момент… но, общо взето, печелим.

Ние? Ще рече Сали плюс готиния Стю Баркър, описван в миналото от самата нея като Хайнрих Химлер на телевизионната комедия?

— Изглежда вие двамата наистина сте се съюзили за цял живот — отбелязвам аз.

— Все още му нямам доверие. Но е сто пъти по-добре да бъде на моя страна, вместо да прицелва тактическите си ракети в главата ми. Но както и да е, не искам да ти досаждам с професионалната ни кухня…

— Ти никога не можеш да ми досадиш, любов моя.

— А ти си най-сладкият и талантлив мъж на планетата.

— Е, сега наистина ще навиря нос.

— Направи го — заслужил си.

— Знаеш ли какво — казвам аз. — Моят домакин продължава да преследва големи риби между островите и няма да се прибере преди понеделник. Но ми е дал картбланш на острова, което означава, че мога да поискам да изпратят гълфстрийма да те докара от Ню Йорк.

— Господи, колко ми се иска да стане, миличък… но трябва да се прибера със Стю в Ел Ей. От изключително значение е да укрепя този съюз. А той иска да се заемем сериозно със стратегията още тази неделя.

— Разбирам.

— Ако не бе тази криза в работата, знаеш, че и в настоящия момент щях да съм там, при тебе.

— Така е.

— Добре — отвръща тя. — Исках само да ти кажа каква фантастична новина е тази за теб… и че те обичам… и че наистина трябва да се връщам на онази среща. Ще ти се обадя утре от къщи.

И преди сам да успея да се сбогувам, линията заглъхва. Отвореният за пет минути прозорец към света на Сали хлопва.

Усещането ми за несигурност е притъпено от нова вечер на пълно обслужване, полята с безумно скъпо вино и гарнирана с още два филма („Асо в дупката“ на Били Уайлдър и „Ударът“ на Стенли Кубрик), както и със специално оформена от майстор сладкаря в контурите на наградата „Еми“ торта.

— Как разбрахте за номинацията? — питам Гари, когато я донася в киносалона, придружен от шестима члена на персонала.

— Хубавите новини се разчуват бързо.

Това е свят, в който се знае всичко за теб, в който всички желания се задоволяват, в който няма незначителни подробности. Дават ти точно онова, което си поискал и когато си го поискал. А в хода на всичко сам се превръщаш в затворник в златна клетка — напълно откъснат от външната действителност.

Не че имам нещо против битността си на турист в тази рафинирана атмосфера. Но макар да съм се зарекъл да не се занимавам с никаква работа по време на престоя тук, в мига, когато идва Джоан от бизнес центъра със сценария в ръка, аз се просвам върху хамака на балкона, въоръжен с червената химикалка. Новата версия е с около осем страници по-кратка. Действието е отривисто, накъсано. Диалозите са изострени и с по-малък апломб. Върховите моменти в интригата са очертани с лекота. Но после — при втори прочит — установявам, че на места фабулата е изкуствена: атмосферата след удара, както и внезапното настървяване на всеки срещу всички останали звучат като изсмукани от пръстите. Затова през целия уикенд преработвам основно всичките трийсет и една последни страници, за да изпадна напълно в дълбоката забрава на усиления труд. Независимо от вълшебното време, аз излизам от стаята само по за три часа на денонощие и приключвам преработката на сценария в шест часа в неделя следобед. Джоан от бизнес центъра се появява малко след това, за да вземе четирийсетината листа жълтеникава хартия формат А5, върху които съм събрал преработената трета част. Отбелязвам случая с глътка шампанско. Цял час се плацикам в горещата вана. Вечерям скариди с половин бутилка прекрасно бяло вино от Нова Зеландия. Към десет същата вечер се появява Джоан с напечатаната трета част.

— Ще ви ги дам пак около полунощ — обещавам аз.

— Благодаря, сър.

Доставям страниците в уговорения час и падам в леглото. Спя до късно. Отново препечатаният текст на сценария пристига заедно със закуската, придружен от бележка:

Току-що се обади господин Флек. Получил е сценария ви с намерение да го прочете при първа възможност. За съжаление му се налага да закъснее още малко, но ще бъде тук в сряда сутринта, когато очаква с нетърпение да се запознае с вас.

Първоначалната ми реакция на това послание е проста: „Върви да ти го заврат някъде, мой човек. Нямам намерение да вися тук в очакване да ме удостоиш с присъствието си“. Но когато звъня на Сали по мобилния в Ел Ей, за да се оплача от поведението на моя домакин, който видимо се забавлява с това да ме държи на верига, тя казва:

— А ти какво очакваш? Този тип може да прави каквото му се прище. И затова, разбира се, прави каквото си ще. Но както и да е, любов моя, ти си само писател…

— Ясно, много ти благодаря.

— Не се прави на ударен — знаеш как е устроена хранителната верига. Този тип може и да е новак в занаята, но парите са у него. А това мигом го превръща в най-големия специалист от бранша…

— Докато в този план аз се явявам робът.

— Като толкова не ти харесва, тегли му една майна и си поискай гълфстрийма за обратен полет до Ел Ей… но не очаквай да се видим през следващите три денонощия, понеже ще правя посещения на добра воля у съдружниците ни в Сан Франциско, Портланд и Сиатъл.

— Това пък кога се реши?

— Снощи. Стю иска да инспектираме водещите пазари по Тихоокеанското крайбрежие.

— Вие със Стю май наистина сте се съюзили здравата.

— Мисля, че успях да го завоювам, ако това имаш предвид.

Не това имам предвид, но не ща да доразвивам темата. Сали отлично знае за какво говоря.

— Не долавям ли мъничко ревност в тона ти? — пита тя.

— Надали.

— Знаеш защо ми е нужно да омайвам този тип, нали?

— Разбира се, разбира се…

— Известно ти е, че трябва да държа варварите колкото е възможно по-надалеч от портата.

— Известно ми е…

— … както и че съм влюбена в теб до уши, така че през ум не ми минава…

— Добре, добре… извинявай.

— Прието — отвръща тя студено. — Трябва да се връщам на заседанието. Ще се чуем по-късно.

И затваря.

Тъп, тъп, тъпанар. Вие със Стю май наистина сте се съюзили здравата. Каква интелигентна забележка. Сега ще трябва да се подмажа извънредно, за да я умилостивя по някакъв начин.

Вдигам слушалката и се обаждам на Мег. Питам дали може да се поръча букет с доставка в Ел Ей. Няма проблем, отвръща тя. И не, не е необходимо да й давам номер на кредитна карта. „За нас е огромно удоволствие да ви направим тази дребна услуга.“ Дали имам определени предпочитания? Не — но да бъде нещо стилно. А текстът върху картичката? Трябва ми нещо примирително и раболепно, но не прекалено, затова се спирам върху следното:

Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало в живота. Обичам те.

Мег ме уверява, че цветята ще бъдат доставени в кабинета на Сали в рамките на час. И наистина, след деветдесет минути пристига имейл от госпожица Бърмингам:

Ето, това се казва стилно извинение. И аз те обичам, но се опитай да лъснеш малко косъма.

Сали

Решавам да последвам съвета й. Обаждам се на Гари да уреди еднодневна обиколка с яхта между островите. Корабчето на Флек е напълно пригодено за подобно плаване. На борда има и необходимата екипировка, в случай че ми хрумне да се гмуркам. Придружава ни помощник-готвачът, за да приготви обяд. Освен всичко останало, опъват хамак между мачтите, където дремвам около час. Когато се събуждам с чаша капучино под носа (приета с радост), подават ми разпечатан имейл от Чък кинаджията:

Здравейте, господин Армитидж!

Надявам се да не сте замислили нещо за довечера, защото току-що говорих с господин Флек и той поръча да ви организирам прожекция на един твърде особен филм. Ще ми кажете ли по кое време би било най-удобно за вас, та да подготвя всичко?

Казвам на стюарда, че бих желал да говоря с Чък лично и той ми подава слушалката на станцията за връзка между кораба и брега.

— За кой филм става въпрос? — питам аз.

— Съжалявам, господин Армитидж, но това е изненада — по нареждане на господин Флек.

И така в девет същата вечер аз се появявам в прожекционната зала. Потъвам в едно от дебело тапицираните кожени кресла, а между коленете стискам купа от скъп кристал, пълна с пуканки. Светлините угасват и прожекционният апарат се пробужда с блясък. Разнася се пищен запис на „Тези глупави неща“, правен през четирийсетте, а сетне върху екрана се появява неголям правоъгълник, изписан на италиански, от който става ясно, че ще гледам „Сало или сто и двайсетте дни на Содом“ на Пиер Паоло Пазолини.

Чувал съм, разбира се, за скандалното последно творение на италианския режисьор — следвоенна интерпретация на извратен роман от Маркиз дьо Сад. Но никога не съм го гледал. Тъй като след първите няколко прожекции той е забранен почти навсякъде из САЩ, включително в Ню Йорк. А когато нещо е забранено в Ню Йорк, значи е забъркана такава каша, каквато е трудно да си представи човек.

В рамките на двайсет минути разбирам защо тамошните власти хранят някои резерви от нравствен характер във връзка с този филм. Действието се развива в Сало (фашистка република, основана от Мусолини в последния период на неговото управление) и започва с решението на четирима италиански аристократи (с крайно неблагопристойно поведение) да се изпоженят за щерките един на друг. Това се нарежда сред най-невинните морални прегрешения на скандалния квартет, защото не след дълго членовете му започват да претърсват селцата на Северна Италия за поотраснали юноши — момчета и момичета — които биват излавяни за тях от фашистката гвардия. След това откарват жертвите в една величествена сграда, където техните похитители им заявяват, че вече се намират извън обсега на всеки закон — място, в което от тях ще се иска да участват в оргии, а всеки заловен да извършва някакъв религиозен акт, ще бъде незабавно екзекутиран.

И сега аристократите започват да правят каквото им хрумне със своите жертви. Сношават се с момчета и провеждат пародийна „сватба“ между девственица и младо момче, като карат двамата да консумират „брака“ пред очите им. Но тъкмо когато момчето ще проникне в тялото на булката, негодниците се хвърлят напред, за да дефлорират и двамата.

Става и по-лошо. По време на „оргия“ един от организаторите се изхожда върху пода, а сетне кара детето булка от предишната сцена да яде екскрементите му. Решили, че всички трябва да участват, четиримата принуждават пленниците си да се изходят в нощни гърнета, а сетне организират банкет със сервирани в китайски порцелан лайна.

Тъкмо приемам, че повече няма накъде, започва изтезаване и убийства на юношите във вътрешния двор на великолепната сграда — избождат очи, задушават млада жена с гарота, изгарят гърдите на друга с помощта на голяма свещ, изтръгват езици. А когато звуците на „Тези глупави неща“ отново се разнасят в залата, двама мъже във фашистки униформи сплитат тела за бавен танц.

Екранът притъмнява до черно. Надписи.

Когато лампите светват, аз съм буквално в състояние на шок. „Сало“ не е просто прекален… това е нещо напълно извън човешките представи. А още повече ме смущава обстоятелството, че тук не става дума за някакъв евтин и некадърен опит на група амбициозни несретници, заснели цялата идиотщина с пет хиляди долара бюджет в някой изоставен склад. Пазолини е ултрапрофесионален, ултраизтънчен режисьор. А филмът представлява ултрасериозно изследване на тоталитаризма, изведено до крайните предели на естетическата търпимост. Току-що съм станал свидетел на най-отвратителните ексцесии в човешкото поведение, удобно разположен в пищно обзаведена прожекционна зала на един частен карибски остров. И няма как да не си задам въпроса: Какво се опитва да ми каже този Филип Флек?

Но преди да открия отговора, зад мен се разнася глас:

— Едно питие сигурно ще ви дойде добре след всичко това.

Обръщам се назад, за да се видя изправен срещу жена в началото на трийсетте — привлекателна по типичния за Нова Англия агресивен начин, с очила в рогови рамки и вдигната на кок кестенява коса.

— Мисля, че трябва да е нещо по-силно — отвръщам. — Това тук е…

— Ужасяващо? Отблъскващо? Гадно? Противно? Или може би само по старомоден начин грубиянско?

— Всичко от изброеното.

— Съжалявам за това, но мисля, че такава е представата на моя съпруг за добра шега.

Мигом се озовавам на крака с протегната в нейна посока ръка.

— Толкова съжалявам, че не можах да ви позная. Аз се ка…

— Знам това, Дейвид — заявява тя с лека усмивка. — Аз съм Марта Флек.