Дъглас Кенеди
Изкушение (2)

Втора глава

Боби Бара е богат. Внушително богат. Но не и шибано богат.

— Какво искаш да кажеш с „шибано богат“? — питам го един път.

— В смисъл на цифри ли?

— В смисъл да го разбера. Карай с цифри.

— Сто милиона.

— Чак толкова?

— Не е кой знае колко.

— На мен ми се вижда бая.

— Колко такива са в един милиард?

— Май не знам, да ти кажа.

— Хиляда.

— Хиляда милиона правят милиард?

— Значи милиард е „шибано“ богат?

— Не само „шибано“ за теб самия, ами „шибано“ за още десет поколения след теб.

— Значи доста богат. Но когато човек има само сто милио…

— Пак може да каже „шибано“ богат, но трябва да внимава пред кого го казва.

— Самият ти трябва да си вече „шибано“ богат, Боби.

— Близо съм дотам.

— Звучи ми доста добре.

— Но още не е „шибано“. Ще ти кажа едно: завъртиш ли се около момченца като Бил Гейтс, Пол Алън, Фил Флек, сто милиона започват да ти се виждат миша пикня. Една десета от милиарда. Какво е това за типове, дето струват трийсет, четирийсет, петдесет?

— Дребни за дискоса в черквата?

— Улучи. Само за там стигат. Просяшка тояга.

Позволявам си една усмивка.

— Е, от позициите ми на простосмъртен, спечелил за миналата година едва милион…

— Да, но можеш да стигнеш дотам… ако ме оставиш да ти помогна.

— Цял съм в слух.

Стане ли дума за пазар, Боби Бара е пълен със съвети, защото Боби Бара живее от това. Играе на борсата. И го прави с такъв успех, че днес, на трийсет и пет години, наистина е близо до статута на „шибано“ богат.

А онова, с което новопридобитото му богатство впечатлява още по-силно, е обстоятелството, че всичко постига самичък. Боби се нарича сам „даго^[1] от Детройт“: син на електротехник от заводите на Форд, който духва от града на автомобилите в мига, когато взема шофьорска книжка. А преди това — докато повечето хлапета са изцяло заети от мисли за тормоза на младежките пъпки — Боби разсъждава върху проблеми на висшия финансов пилотаж.

— Искаш ли да позная какво си чел на тринайсет години? — пита ме Боби Бара, когато сме се вече посприятелили. — Джон Ъпдайк.

— Я не се занасяй — отвръщам аз. — През живота си не съм обличал пуловер^[2]. Виж, Том Улф…

— Този е ясен.

— Ами ти? Какво си чел на тринайсет?

— Лий Йакока^[3]… и не се хили като идиот.

— Кой се хили?

— И не само него, но също Том Питърс^[4], и Адам Смит^[5], и Джон Майнард Кейнц^[6], и Доналд Тръмп…

— Доста сериозен диапазон, Боби. Мислиш ли, че Тръмп е чел някога Кейнц?

— Надали, обаче копелето знае как се прави казино. И е много навътре в „шибаното“. Какъвто реших да стана от момента, в който прочетох книгата му.

— Защо тогава не се хванеш в строителния бизнес?

— Защото там е чисто връзкарство. Нали се сещаш: братовчедът Сал си има чичо Джои, чийто племенник Тони може да даде едно рамо пред дъртия евреин, който е собственик на парцела, дето ти искаш да го купиш… Ясна ли ти е картинката?

— Прекалено далеч съм от тия среди.

— Виж сега, същата педалска игра играят и ония гъзове от корпоративния свят. Само че облечени в костюми от „Брукс Брадърс“^[7], с помощта на отличници от „Уортън“^[8] и посредством балансирани сливания^[9]. Та реших аз, понеже не харесвам връзкарски истории, а съм сигурен, че на Уолстрийт няма да харесат произношението и мижавия ми произход, то Ел Ей е най-подходящото място за човек като мен. Защото девизът тук е „пара̀ владее, глупак гладнее“. И освен това на никой тук не му пука дали говориш като сина идиот на Джон Готи^[10]. Колкото по-дебела е пачката, толкоз ти е по-дълга патката.

— Както отбелязва по един повод лично Джон Майнард Кейнц.

Трябва да му се признае на Боби: изкарва си сам парите за таксата в Южнокалифорнийския университет, като върши черната работа три вечери в седмицата в златната мина за вехтошарски книжа на Майкъл Милкън^[11] през периода на последните й славни дни. После, след колежа, го наема някакъв съмнителен тип на име Еди Едълстийн, собственик на малка брокерска къща в Сенчъри сити, докато най-накрая се вижда курдисан в затвор с лек режим заради непозволени сделки с ценни книжа.

— Еди бе моят гуру — най-великия брокер в западната половина на континента. Нюхът му към борсовите новаци бе като на питбул. А стигне ли се до машинации с марджа — няма равен. Но, разбира се, курът му сплеснат преебава всичко, само и само да гушне сто бона от някакъв южноафрикански брокер — долен африканерски^[12] нацист — комуто пробутва поверителна информация за една решила да излезе на борсата флотационна компания. Оказва се, че мръсният му нацист е копой от Агенцията за контрол над търговията с ценни книжа. Под прикритие бил, изродът. Казвам на Еди да пледира умишлено подвеждане от страна на властите, но нищо не помага. Дават му три до пет и макар да става дума за един от ония затвори на облекчен режим, дето можеш да си занесеш даже ракетите за тенис, тази присъда го уби. Рак на простатата. На петдесет и три години. Ти чистиш ли си зъбите с конец, Дейв?

— Какво? — питам аз, донякъде развеселен от внезапния обрат в монолога.

— От своето смъртно ложе Еди ми завеща два съвета: никога да не се доверявам на човек, който твърди, че е африканер, а говори като жител на Ню Джърси… и да си чистя редовно зъбите с конец, ако не искам да пипна рак на простатата.

— Не виждам връзката.

— Като не ги чистиш с конец, всичките лайна оттам отиват право надолу, през гърлото, и се складират в простатата. Тъкмо това му се случи на Еди — класен брокер, класно копеле, но… трябвало е да си чисти зъбите с конец.

След този разговор с Боби започвам най-редовно да си чистя зъбите по препоръчания начин. Също така редовно си задавам въпроса, какво толкова харесвам в компанията на тоя тип.

Отговорът ми е добре известен: първо, като брокер вече започна да печели пари за мен и второ, през цялото време е забавен.

Боби се появява в моя живот през първия сезон на „Да те продам“. След излъчването на третия епизод той ми пише върху официална бланка на компанията си чрез ФРТ, за да съобщи, че моят сериал е най-интелигентното нещо, което е гледал от години, и предлага услугите си като брокер: „Аз не съм мошеник, който ви предлага целия свят на тепсийка. Не обещавам да ви направя богат, докато успеете да си хапнете филийката на закуска. Просто съм най-прозорливият брокер в този град и с течение на времето ще направя наистина добри пари за вас. Вън от всичко това съм безкрайно почтен, а ако не вярвате, моля обадете се на…“.

Писмото съдържа един куп имена от първа и втора лига в богатски Холивуд, които били вече станали клиенти на Роберто Бара. Преглеждам посланието. Преди да го метна в кошчето, пускам лека усмивка. Защото сред двайсетте или трийсетте подобни писма, получени откак „Да те продам“ се добра до малкия екран — писма от търговци на скъпи коли, брокери от компании за търговия с недвижими имоти, данъчни консултанти и прочее тъпанари от групата на „влезте в контакт с мен“, всички пълни с поздравления за постигнатия от мен успех, всички предлагащи съответни услуги — това на Боби е най-арогантно, най-безочливо нескромно. Последното изречение е направо абсурдно: „Аз не съм просто добър в своя занаят. Аз съм върхът в него. Ако искате да видите как парите ви произвеждат пари, длъжен сте да ме потърсите. А ако не щете, ще съжалявате докато сте жив“.

На другия ден получавам копие от същото писмо със залепено към него листче. Надписът гласи: „Понеже смятам, че сте изхвърлили вчерашното ми писмо, ето ви го още веднъж. Дайте да направим пари, Дейв“.

М-да, налага се да оценя самочувствието на това копеле… макар зачестилите след този случай негови обаждания в офиса да са ми малко нещо досадни (по мое нареждане секретарката Дженифър има грижата да съм непременно в заседание, когато той се обажда). Позицията ми не се разколебава под въздействието на изпратената от него каса скъпо калифорнийско вино. Разбира се, постъпвам като възпитан човек — реагирам с лаконична писмена благодарност — но седмица след това пристига нова каса, този път с „Дом Периньон“^[13]. С визитка. И надпис: „Това ще си го пиеш като лимонада, ако ме оставиш да ти натрупам малко истински пари“.

Случва се така, че в този момент Брад Брус е при мен.

— Коя е почитателката — пита той — и дава ли си телефонния номер?

— Ами тя е всъщност той.

— Майната му, значи.

— Бе не е съвсем така. Копелето иска да ме вкара в леглото си във финансов смисъл. Брокер е. При това много нахален.

— Име?

— Боби Бара.

— А, той значи.

Наострям уши.

— Знаеш ли го?

— Как не. Работи за Тед Липтън — отвръща гостът ми, споменал името на вицепрезидента на ФРТ. — За Дито…

Каканиже дълъг списък имена, част от които присъстват в онова първо писмо.

— Значи може да му се довери човек?

— Напълно — според онова, което съм чувал. И очевидно знае как да си опича работата. Що не вземе моят брокер да ми изпраща шампанско?

Същия следобед звъня на Тед Липтън. След задължителните общи приказки го питам за Роберто Бара.

— Миналата година ми направи двайсет и седем на сто възвръщаемост върху инвестициите. Да, мога да кажа, че имам доверие на малкото копеленце.

В този момент не разполагам с брокер поради простата причина че в налудничавия ход на събитията, откакто бе поръчана първата поредица, не съм имал време за обмисляне на подобни екстри, като инвестиране на отскоро спечелените пари. И ето че възлагам на секретарката да ми изрови всичко, което е в състояние, относно Роберто Бара. След четирийсет и осем часа тя се явява с информация от сигурни източници: доволна клиентела, липсва съдебно досие, сертификат за благонадеждност от Агенцията за контрол над търговията с ценни книжа.

— Добре — обаждам се аз, след като прочитам доклада. — Уреди ми обяд.

Оказва се, че Боби Бара е с проблеми по вертикалата — висок е метър и петдесет и пет, има гъста черна коса и носи безупречен черен костюм с италианска кройка (виж ти, виж ти). Завежда ме в „Орсо“^[14]. Говорът му е бърз и твърде характерен. Изненадва ме с общата си култура — както в областта на киното, така и на литературата. Ласкае ме, а сетне се шегува с това. Казва: „Не го правя като приятел — широко разпространена тъпотия в Ел Ей“, а минута по-късно нарочно вмъква в изречението израза „като приятел“. „Ти не си просто телевизионен драматург, ти си сериозен телевизионен драматург и в твоя случай казаното не е оксиморон^[15].“ Великолепен за компания — търговец със словото от световна класа, който владее занаята до съвършенство и постоянно смесва ерудиция с уличен хумор („Ако някога ти се прииска да счупят някому краката — мърка той с доверителен тон, — знам две мексиканчета, които ще свършат работата за три стотака плюс транспортните разходи“). Като го слушам да приказва, няма как да не се сетя за чикагските тарикати, така умело описани от Сол Белоу^[16]. Той е убедителен. Той е проницателен и само мъничко опасен. Без умора ме замеря с известни имена, но не забравя да се подиграе на себе си, задето е такъв неспасяем „фукльо“. Става ми ясно защо тия играчи от първа и втора дивизия искат да работи за тях. Защото целият излъчва усещане за владеене на материята. И защото в това най-рафинирано царство на себепродажбата умее да се предлага най-успешно от всички.

— Не ти трябва да знаеш друго: умирам да правя пари за своите клиенти. Защото парите са свързани с правото на избор. Парите имат отношение към личната свобода. Към възможността да се противопостави на чистата случайност в човешката орис поне самосъзнанието за това, че разполагаш със солиден арсенал за справяне с голяма част от житейските усложнения. Защото парите — истинските пари — дават свободата да се вземат решения без страх. И да се каже на целия свят: Я да вървиш на майната си!

— Това не е ли аргумент на Адам Смит от „Богатството на нациите“?

— Харесваш ли Адам Смит?

— Чел съм единствено рецензии.

— Тури го на Макиавели, тури го на „Успехът е въпрос на избор“^[17]. „Богатството на нациите“ от Адам Смит е най-великият капиталистически манифест.

Сега си поема дъх, за да се успокои, и продължава с тон, който се характеризира най-добре от фразата „детройтско кресчендо“:

— Ако всяка структура, основана било върху привилегии, било върху ограничения, бъде по този начин премахната напълно, ще се установи на свое собствено основание логичната и естествена система, базирана върху свободата на отделния индивид. Всеки човек — доколкото не престъпва нормите на закона — е свободен да преследва собствените си цели по избран от него начин, като впряга своя капитал и труд в надпревара с тези на всеки друг човек или организация от човеци… Закрилата на тази система, впрочем, е много по-важна от самото богатство. — Млъква за момент, отпива глътка минерална вода и отбелязва с обичайния си глас: — Е, знам, че няма да заслужа „Оскар“ за актьорско майсторство с подобно изпълнение, но…

— А стига бе — възкликвам аз. — Ти ме шашна. При това го цитира цялото без суфльор.

— Ето ти я истината: живеем в условията на най-мащабната ера на „индивидуална свобода“, която е познало човечеството. Но Адам Смит е дяволски прав: преди да развържеш кесията, гледай да си събрал достатъчно за всякакъв случай. И ето къде се отваря моята ниша. От финансова гледна точка аз не само ще те осигуря за всякакъв случай, а ще ти изградя цяла крепост, направена от капитал. Което означава, че каквато и карта да ти раздаде съдбата в бъдеще, ти пак ще можеш да разчиташ на силни позиции. И, да си го кажем направо, докато заемаш такива позиции, никой не ще може да те ползва за изтривалка.

— Какво предлагаш конкретно?

— Не ти предлагам абсолютно нищо. Просто ще ти покажа как постигам резултат. Виж сега как става: ако решиш да ми довериш определена сума пари — да речем петдесет бона — аз ти обещавам да я удвоя в рамките на шест месеца. Написваш чек за петдесет хиляди на името на моята компания, изпращам ти нужната документация, а след половин година получаваш чек за сто бона минимум…

— Ами ако се провалиш…

Той ме прекъсва.

— Аз не се провалям.

Мълчание. Обаждам се пръв:

— Да те питам нещо: защо полагаш толкова много усилия да ме зарибиш?

— Щото си злободневен, затова. Пък аз обичам да се навъртам в средите на А-отбора. Пак ще те замеря с прочуто име, ама чувал ли си за Филип Флек?

— Мултимилиардера отшелник? Пишман режисьора. Че кой не го е чувал? Ползва се с лоша слава.

— А всъщност си е човек като всички нас. Но с двайсет милиарда в джоба…

— Това положително е „шибано“ богатство по твоята стандартизация, Боби.

— Толкова е „шибано“, че е чак за Пантеона на славата в тази област. Той ми е близък приятел.

— Не е зле.

— И голям твой почитател, между другото.

— Занасяш ли ме?

— Най-интелигентния телевизионен драматург. Така те нарече пред мен миналата седмица.

Чудя се да захапя ли, или не. Казвам само:

— Благодари му от мое име.

— Мислиш, че пак се правя на велик с чужда пита, нали?

— Щом казваш, че си приятел на Фил Флек, аз ти вярвам — и толкоз.

— Достатъчно ли ми вярваш, за да подпишеш чек за петдесет бона?

— Естествено — казвам аз с неособено естествен глас.

— Ами напиши го тогава.

— Сега веднага?

— Ми да. Извади чековата книжка от вътрешния джоб на сакото…

— Откъде знаеш, че я нося?

— Ами, собственият опит ме е научил, че когато някой се добере до сериозни пари — особено ако това става след дълги години нищета — той започва да носи чековата си книжка постоянно. Защото вече е в състояние да купи сума неща, които по-рано не е могъл. А в подписването на един чек има стил. То не ти е като да метнеш на тезгяха някое боядисано парче пластмаса…

Несъзнателно докосвам сакото над вътрешния си джоб.

— Признавам вината, както е описана в обвинителния акт.

— Пиши чек тогава.

Вадя чековата книжка и писалката. Разполагам ги върху масата. Вторачвам се в тях. Боби почуква нетърпеливо с показалец върху чековете.

— Хайде, Дейв — казва той. — Време е за сделка. Настъпил е един от ония критични моменти, които определят облика на бъдещето. Освен това знам какво си мислиш: „Мога ли да се доверя на тоя тип?“. Е, повече няма накъде да се рекламирам. Ще те питам само едно: Стиска ли ти да станеш богат?

Вземам писалката. Отварям книжката. Пиша чека.

— Умно момче — отбелязва Боби.

След няколко дни в офиса ми пристига официалната документация за моето капиталовложение при „Роберто Бара & Партньори“. Минават два месеца, преди да го чуя отново — кратък телефонен разговор от типа „здрасти — как си“, в рамките на който ми съобщава, че пазарът цъфти и връзва, а „ние печелим“. Обещава да се обади отново след още два месеца. И го прави — почти на деня. Пореден бърз, приятен разговор, в който той прозвучава напрегнат, но оптимистичен във връзка с пазара. А след още два месеца в кабинета ми се появява куриер с плик в ръка. Вътре име банков чек за сумата 122 344, 82 долара. Към него е прикрепена бележка: „Всъщност направихме малко над сто на сто. Време е за купон“.

Няма как да не оценя стила на Боби. След като полага такива усилия да ме зариби, изчезва почти напълно до момента, в който може да покаже резултат. Като следствие от тези събития, аз реинвестирам получената сума при Боби, а когато е решена съдбата на втората поредица, изпращам в същата посока още двеста и петдесет бона. Започваме да се виждаме по-често. Боби още не е женен (от мен не става добър затворник, както ми казва сам), но винаги си има закачено някое сладко ремарке, обикновено модел или кандидат-актриса. Неизменно руса и красива, без особено голямо присъствие в главата. Подкачам го, че се приспособява към общоприетия стереотип за „паралия момче“.

— Виж сега, по-рано бях недорасло макаронаджийче от Града на моторите, а сега съм недорасло макаронаджийче с пари. И, естествено, използвам това обстоятелство, за да го навра в муцуните на всички клакьори, дето ме смятаха за мърлява маймуна.

След като прекарвам няколко вечери с Боби и поредната му „кифла на деня“, аз давам да се разбере, че не проявявам интерес към неговата конвейерна практика. След това свеждаме ежемесечните си излизания „по мъжки“ до статута на кротки вечери на четири очи, в хода на които аз се облягам удобно и оставям Боби да ме угощава с неспирни приказки буквално за всяко нещо на света.

Сали не може да разбере какво харесвам у него. Макар да одобрява начина, по който Боби влага парите ми, нейната първа и единствена среща с моя брокер се превръща в социално бедствие. След като проявява голяма доза съпричастност в периода на терзанията ми около развода, той няма търпение да се запознае със Сали, когато нещата са се вече поуталожили, а освен това е напълно наясно със служебните й позиции във „Фокс“. Три месеца след като сме се превърнали в официална обществена единица, той ни кани в един изискан френски ресторант. От мига, в който се настаняваме около масата, за мен става пределно ясно, че Сали го е класифицирала мигом и завинаги в раздела „селяндури“. Той се мъчи да я омае с обичайния си брътвеж.

— Всеки, който се има за нещо в този град, знае коя е Сали Бърмингам — пуйчи се Боби. Прави опит да се възползва от начетеността си, като я кара да назове любим роман от Дон Делило^[18].

— Нямам такъв — отрязва го моята приятелка. — Животът е прекалено кратък, за да се занимавам и с неговото авторско самосъзнание.

Той играе ко̀за с прочутите имена, като съобщава, че Джони Деп го търсил оня ден по телефона от парижкия си апартамент, за да обсъдят някакви борсови проблеми. Сали пак го порязва с думите:

— Какъв интересен живот водите само.

Изнервяща гледка: Сали методично сразява всеки негов почти маниакален опит да спечели благоволението й. И все пак най-интригуваща в цялата разрушителна операция си остава патрицианската усмивка, която краси устните на Сали през цялото време. Нито веднъж не му каза „глупости дрънкаш, братче“. Нито един път не повишава глас. Но към края на вечерта е вече успяла да го направи по-нисък от Тулуз-Лотрек и дава ясно да се разбере по нейния неуловим начин, че го смята за долнопробен дребнобуржоазен тип, който не заслужава нейното време.

На път за дома тази вечер тя протяга ръка към шофьорското място и погалва тила ми.

— Скъпи, знаеш, че те обожавам, но никога недей да ме подлагаш на подобно изпитание отново.

Продължителна тишина. Най-накрая проговарям:

— Толкова ли бе зле?

— Разбираш ме много добре. Той може да е блестящ брокер… но в човешки аспект е пълен глупак.

— На мен ми се вижда забавен.

— Прекрасно разбирам защо — особено ако доживееш да напишеш някога нещо за Скорсезе. Но той е колекционер на личности, Дейвид, а ти си неговият шедьовър на месеца. На твое място бих го оставила да се занимава с финансите и нищо повече. Той е прост и лишен от вкус. От оня тип хора, които могат да се окъпят в скъп френски парфюм и пак да си вонят на пор.

Знам, че Сали е жестока и никак не ми е приятно да съзирам тази отблъскваща черта точно у нея. Но нищо не казвам. И с Боби не говоря дълго, когато няколко дни след вечерята ми звъни, за да съобщи, че тази година предвижда двайсет и девет на сто възвръщаемост.

— Двайсет и девет — повтарям аз поразен. — Това ми звучи с положителност противозаконно.

— А, съвсем законно си е даже.

— Шегувам се — казвам аз, усетил подозрителност в гласа му. — Много съм доволен. И благодарен. Следващата вечеря плащам аз.

— Ще има ли такава? Сали си каза, че съм пълно лайно, нали?

— Не пред мен поне.

— Лъжеш, разбира се, но оценявам твоята деликатност. Можеш да ми вярваш: винаги усещам, когато не си допаднем с някого.

— Химията помежду ви просто не сработи. Това е цялата работа.

— Много си любезен. Но доколкото ти самият не споделяш нейното мнение…

— Защо да го правя? Особено пък с оглед на перспективата да ми спечелиш двайсет и девет процента.

Смее се.

— Всичко се върти около произхода, нали?

— На мен ли го казваш?

На Боби му стига акълът никога повече да не отвори дума за оная вечеря, макар всеки път да се интересува от Сали, когато се видим. А ние вечеряме заедно един път в месеца. Двайсет и девет на сто са си двайсет и девет на сто в края на краищата. Но аз наистина го харесвам и знам, че зад лъскавата маска на бизнесмен, зад тарикатското перчене се крие просто още един човек, който върви напред с надеждата да остави собствена следа в този дълбоко безразличен към всички ни свят. Също като останалите от нас, той запълва времето си с разработване на амбициозни идеи и планове за решаване на проблеми, мъчи се да повярва, че всичко създадено от нас в рамките на мъчителния спазъм, наречен живот, има някакво значение.

Както и да е, аз съм до такава степен затънал в работа по втората поредица, че — като изключим редовните месечни вечери — не поддържам контакт с Боби. Когато втората част от „Да те продам“ влиза в производствена фаза, стигам до заключението, че животът ми не е нещо повече от следване на една гъсто наситена програма: четиринайсет часа на ден, седем дена в седмицата. Малкото оставащи часове са посветени изцяло на Сали. Тя самата не се оплаква от недостиг на време да бъдем истински заедно. В нейните очи всеки, който работи по-малко от седемнайсет часа на ден, е пълен мързеливец.

Двата редки и кратки светлика в тази мрачна програма са уикендите, които прекарвам в Саусалито^[19] с Кейтлин. Пукнатината помежду ни бързо се затваря. При първото ми посещение в новия й дом тя се държи на разстояние. Но прекарваме един великолепен ден в Сан Франциско и отношението поомеква.

Рано тази вечер, докато се храним в един рибен ресторант, тя се обажда:

— Трябва да те питам нещо, тате.

— Давай.

— Липсваме ли ти с мама?

Тежка мъка ме наляга.

— Само през всеки час от денонощието — отвръщам аз и поемам ръката й. Тя не я отдръпва и дори стисва моята.

— Не можеш ли да заживееш отново с нас?

— Бих желал това да е възможно, обаче…

— Защото не обичаш вече мама ли?

— Винаги ще обичам майка ти… но понякога се оказва трудно за хора, които се обичат, да живеят заедно. Те или се разделят, или…

— Или се разделят — допълва тя.

Усмихвам се на това словотворчество.

— Не става така просто, Кейтлин. Хората са в състояние да правят неща, които са трудни за прощаване в очите на другите. Или пък стигат до извода, че е дошло време да променят целия си живот.

Тя дръпва ръката си и се вторачва в масата.

— Не ми харесва да те няма наблизо.

— И на мен не ми харесва тебе да те няма наблизо. Ще ми се да имах магическа пръчица и да променя всичко из основи. Но не мога. Все пак ще бъдем заедно два уикенда в месеца. През всяка твоя ваканция можеш да прекарваш при мен колкото си искаш време…

— А ти ще си на работа.

— Ще се погрижа да не съм.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— И ще идваш да ме виждаш на всеки две седмици?

— Без пропуск.

И аз не пропускам посещение. Напротив, по никакъв начин не позволявам нещо да ми попречи да се видя с моето момиченце в уречения ден.

Нови шест месеца се изнизват. Втората поредица е готова. Ранните отзиви в телевизията са невероятни. Алисън вече разговаря с Брад Брус и Тед Липтън за трета поредица, а сме все още два месеца преди премиерата на втората. Животът е хаотичен, но много приятен. Кариерата ми разцъфва. Страстта към Сали не повяхва… тя също изглежда запленена от мен. Парите ми правят други пари. И макар Луси пак да ме гледа кръвнишки, когато отида в Саусалито, Кейтлин поне изглежда доволна да види своя татко и дори започва да идва при нас, в Ел Ей, за по един уикенд месечно.

— Какво ти става пък на тебе? — пита ме един път по време на обяд Алисън. — Изглеждаш щастлив.

— Ами щастлив съм.

— Да предупредя ли медиите?

— Какво му е лошото да си щастлив?

— Нищо. Само че… никога досега не си бил, Дейв.

Права е. Но пък, от друга страна, никога по-рано не съм получавал онова, което искам.

— Е, може би ще започна отсега нататък.

— Би било нещо ново. И докато това е така, вземи си малко отпуска. Успехът те е направил на нищо.

Отново е права. Не съм опитал вкуса на онова, дето му викат отпуска, вече четиринайсет месеца. Изтощен съм и чувствам остра нужда от почивка. До такава степен, че когато към средата на март звънва Боби и казва „Ако ти се ходи към Карибите този уикенд… можеш да вземеш и Сали“, мигом приемам.

— Добре — отвръща той. — Щото Фил Флек иска да се запознае с теб.