Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Temptation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Изкушение

Преводач: Павел Главусанов; Кристин Димитрова (стихове)

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 11.03.2009

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-677-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2869

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

С Боби сме единствените пасажери в гълфстрийма. Екипажът обаче се състои от четирима: двама пилоти и две стюардеси. И двете са руси, и двете карат двайсетте, и двете имат вид на бивши мажоретки. Казват се Черъл и Нанси и работят само за „Еър Флек“, както Боби нарича въздушната флотилия на господина. Още преди да излетим, той започва да се слага на Черъл:

— Дали ще е възможно да ми се направи едно масажче пътьом?

— Несъмнено — отвръща Черъл. — Уча задочно остеопатия[1].

Боби пуска ослепителна усмивка.

— Ами ако поискам строго локализиран масаж?

Усмивката на Черъл застива. Обръща се към мен и казва:

— Ще желаете ли нещо за пиене преди излитане, сър?

— Би било чудесно. Имате ли газирана вода?

— Не се занасяй, Дейв — намесва се Боби, — полетът трябва да се полее с шампанско. „Еър Флек“ предлага само „Кристъл“… нали, скъпа?

— Да, сър — отвръща момичето. — „Кристъл“ е шампанското, с което разполагаме на борда.

— Тогава две чаши, ако обичаш, и моля… направи ги кингсайз.

— Да, сър. Да кажа ли на Нанси да приеме поръчката ви за закуска преди излитане?

— Става — отвръща Боби.

Щом Черъл изчезва към кухнята, Боби казва:

— Сладко дупе, ако си падаш по устати веселячки.

— Голямо лайно си, Боби.

— Че аз само я занасях.

— Според тебе поканата към ръчно облекчаване е форма на флирт, така ли?

— Не съм си поискал направо. Казах го завоалирано.

— Деликатен си като носорог. И кой поръчва скъпо шампанско в бирени чаши? Това да не ти е „Макдоналдс“? Правило номер едно за възпитания гост, Боби, гласи: не се мъчи да спиш с персонала.

— Ако тук има гостенин, господинчо, това си ти.

— Тоест ти какъв си?

— Постоянно присъствие.

Черъл се появява с две чаши шампанско. Придружават ги триъгълничета тост, украсени с черен хайвер.

— Белуга? — интересува се Боби.

— Иранска белуга, сър.

Откъм интеркома се чува гласът на пилота, който ни приканва да закопчаем коланите. Настанени сме в претъпканите кожени тапицерии на завинтени към пода кресла, които обаче се въртят на триста и шейсет градуса. По сведения от Боби, това е малкият Гълфстрийм — с осем места отпред, миниатюрна спалня, работно бюро и диван отзад. Днес машината лети само заради нас. Нямам причина да се оплаквам от това.

Отпивам от шампанското. Самолетът се придвижва към пистата и застива. Двигателите набират мощност и той рязко се хвърля напред. За броени секунди сме високо във въздуха, а долината на Сан Франциско изчезва под нас.

— И сега какво? — пита Боби. — Един филм, или два? Малко покер с високи ставки? „Шатобриан“ за обяд? Може даже да имат опашки от раци…

— Смятам да поработя.

— Страхотна компания си, няма що.

— Искам да покажа подобрен вариант на сценария, когато се видим с нашия домакин. Дали има секретарка на острова?

— Фил разполага там с пълен работен екип. Ако искаш да ти напечатат сценария, няма проблеми.

Нанси пристига да ни вземе поръчката за закуска. Боби пита:

— Може ли да ми се приготви пухкав омлет от белтъци с миди и съвсем мъничко грюйер?

— Разбира се — отговаря смаяна Нанси. Сетне ме поглежда усмихната. — А за вас, сър?

— Само грейпфрут с тост и кафе без захар.

— Откога си станал мормон? — пита Боби.

— Мормоните не пият кафе — отвръщам аз, преди да се оттегля в задната кабина за работа.

Изваждам „Ние, трите мрънкала“ и червения флумастер. Организирам си производството върху бюрото. Прочитам отново първата половина и оставам доволен от направените до момента поправки. Онова, което най-силно ме поразява в творението ми от 1993 година, е стремежът да обясня всичко от игла до конец — да набия всяка подробност в чуждото съзнание с помощта на пневматичен чук. Срещат се и прилични диалози, но, господи, колко много ми се ще да демонстрирам ум, да се поперча! Ако си сложа ръка на сърцето, това си е боза за тълпата и нищо повече. Само че аз се мъча да го прикрия зад декорите на тарикатско остроумие, което не може да стори нищо повече от това, да привлече внимание само върху себе си. Отвсякъде лъха самонадеяност. Като продължавам наченатото дело, аз кастря безмилостно, махам претоварени от обяснения диалози и ненужни акценти от интригата, правя цялата работа по-груба, по-схематична, с повече сарказъм в нея и… определено по-остра.

Работя без прекъсване пет часа. Смущават ме само донасянето на закуската и произнесените с лъстив глас от Боби абсурдни поръчки („Разбирам, че може би е малко прекалено, миличка, но ще ми направиш ли едно бананово дайкири“), или по телефона, с груб, лаещ — нареждания до някого от дребните подчинени в главната квартира на „Боби Бара“ в Ел Ей. Черъл се появява от време на време в моята задна кабина, за да ми долее кафе в чашата и да попита дали не се нуждая от нещо.

— Дали не бихте могла да затъкнете устата на моя приятел?

— С удоволствие — отвръща усмихната тя.

Чувам го да крещи по телефона в предната кабина: „Слушай ме добре, лайняна главо, ако не се справиш с този дребен проблем — и то веднага — не само ще го начукам на сестра ти, но и на майка ти ще го завра“.

Усмивката на Черъл отново посърва. Проговарям:

— Всъщност не ми е истински приятел — брокер е.

— Сигурно ви печели доста пари, сър. Мога ли да направя нещо за вас, след като съм тук?

— Бих желал да ползвам телефона, когато той приключи.

— Няма защо да чакате, сър. Линиите са две.

Тя вдига слушалката от апарата на бюрото, въвежда някакъв код и ми я подава.

— Набирате номера и сте готов.

Черъл излиза от кабината, аз набирам номера на Сали. След два сигнала съм свързан с гласовата й поща. Правя опит да прикрия разочарованието си посредством лаконично съобщение.

— Здрасти, обаждам ти се от единайсет хиляди метра височина. Напълно се убедих, че трябва да си купим един Гълфстрийм за Коледа. Това е едничкият начин да се пътува — за предпочитане в отсъствие на Боби Бара, който се мъчи да спечели „Оскар“ за мъжко изпълнение в ролята на пълно леке. Както и да е… целта на това обаждане е да проверя как вървят нещата в крепостта „Фокс“ и да ти кажа колко много ми се иска да седиш точно отсреща ми в настоящия момент. Обичам те, скъпа, и когато излезеш за минутка от корпоративните окопи, звънни ми на мобилния. До скоро, миличка…

Затварям, обхванат от усещане за някаква празнота, което ме обзема всеки път след разговор с телефонен секретар. Пак се залавям за работа.

Пет часа по-късно, когато започваме да се снижаваме над Антигуа, редакцията на сценария ми е завършена. Оглеждам измененията и оставам общо взето доволен от по-интересния диалог, по-динамичния развой на фабулата, макар да съм убеден, че след като видя текста напечатан, мигом ще ми се прииска да внеса нови промени в него. А пък ако Филип Флек наистина рече да го реализира, той положително ще поръча съвършено нов вариант, което предполага изработване на втори след него, шлайфане, трети вариант, ново шлайфане, пристигане на „доктор“, негов вариант, негов шлайф, след това извикване на трети писач за вливане на свежа кръв в действието, после четвърти за наточване на кулминациите, след което Флек може внезапно да реши, че действието трябва да се премести от Чикаго в Никарагуа, а цялата история да се превърне в посветен на сандинистката революция мюзикъл, гарниран с пропели партизани…

— Шибаният господин Грета Гарбо се завръща — отбелязва Боби, когато влизам в предната кабина. — Напомняй ми никога повече да не пътувам с тебе.

— Работата си е работа, а Флек ще има възможност утре да се запознае с един напълно обновен сценарий. Но ти също не си губил време. Някой от колегите си ли заплашваше така цветисто?

— Копеленце едно, дето ми провали малка сделчица.

— Напомняй ми никога да не влизам в разправия с теб.

— Аз не си еба клиентите — и го казвам в буквален и преносен смисъл. — Пуска ми една от своите ослепителни усмивки. — От което файда няма, понеже клиентите ебат мен. А защо трябва да става така?

Усмихвам се в отговор.

— Защо, наистина?

Капитанът отново се включва в интеркома с молба да се закопчаем за кацане. Надничам през илюминатора, за да видя огромно синьо пространство, което запълва цялата гледка под нас. След това се спускаме рязко в мига, когато морето отстъпва място на мърляво градче — няколко десетки миниатюрни унили кубчета, които приличат на пръснати ожулени зарове. След миг те също изчезват и започваме бързо да се спускаме сред палмови дървета към устремения насреща ни асфалт на пистата, проснат под жаркото, безмилостно слънце.

Движим се надалеч от сградата на терминала. Когато Черъл отваря вратата и натиска бутона за спускане на стълбата, срещу ни нахлува непоносима тропическа жега. Забелязвам двама мъже, които ни очакват: силно загорял блондин в пилотска униформа и антигуански полицай. В едната ръка последният държи тампон и печат. В мига, когато стъпваме на земята, пилотът проговаря:

— Господин Бара, господин Армитидж… добре дошли в Антигуа. Аз съм Спенсър Бишоп и ще ви откарам на Шафрановия остров днес следобед. Но най-напред трябва да преминете през антигуанския граничен контрол. Бихте ли показали паспортите си на този господин, ако обичате?

Връчваме документите на полицая. Той не си прави труда да сверява снимките, нито дори да провери дали са валидни нашите паспорти. Просто плясва по една входна виза на първата попаднала му празна страница и ги връща. Пилотът му благодари и протяга ръка. Забелязвам как сгъната американска банкнота преминава в ръката на полицая при поздрава. Сега пилотът ме докосва леко по рамото и сочи малък хеликоптер, очакващ ни на стотина метра от самолета.

— Хайде да ви качим на хвърчилото, момчета — казва той.

След броени минути сме вързани с колани към креслата, разговаряме помежду си с помощта на микрофон и слушалки, докато роторът над главите ни се заема с шумните си дела, пилотът натиска газта, летището изчезва и синьото отново идва на власт. Гледам през прозореца към аквамариновия хоризонт, заслепен от неговия бистър колорит, от категоричната му безграничност. Когато приближаваме, един фрагмент добива по-ясни очертания — остров с около осемстотинметров диаметър, гъсто обрасъл с палми, с простряна върху голяма площ ниска постройка по средата. Мярвам дълъг кей със закотвени край него няколко лодки. От кея започва просторна пясъчна ивица. И внезапно точно под нас се появява асфалтов кръг с голямо X по средата.

Две-три секунди са нужни на пилота, за да ни нагласи точно над него. Сетне курдисва машината върху знака с лек, но осезаем удар.

И пак ни очакват двама служители — мъж и жена — и двамата в края на двайсетте си години, и двамата руси, силно загорели, в еднаква тропическа униформа — шорти в цвят каки, бели маркови маратонки с бели чорапи, светлосини ризи с надпис Шафранов остров, бродиран с дискретен курсив. Имат вид на аниматори в скъпарско летовище. Застанали са край чисто нов тъмносин ландровър дискавъри. Усмивките им разкриват резултата от превъзходна зъболекарска работа.

— Добре дошъл на Шафрановия остров, господин Армитидж — обажда се мъжът.

— Добре дошъл отново, господин Бара — казва жената.

— Добре заварил те тебе — отвръща Боби. — Меган беше, нали?

— Имате великолепна памет.

— Никога не забравям красива жена.

Отправям взор към небето, но премълчавам.

— Казвам се Гари — обажда се отново мъжът. — И, както вече каза господин Бара, това е Меган…

— Но можете да ми викате Мег.

— И двамата ще се грижим за вас по време на престоя ви тук. Каквото ви потрябва, каквото ви се прииска — ние сме за това.

— Кой към кого е прикрепен? — пита Боби.

— Ами — започва Гари, — понеже предишния път Мег имаше грижа за вас, господин Бара, решихме сега тя да наглежда господин Армитидж.

Хвърлям поглед към Меган и Гари. Служебната им усмивка не говори нищо. Боби цупи устни. Изглежда разочарован.

— Както и да е — казва той.

— Да качим багажа ви в колата — обажда се Гари и тръгва енергично.

— Колко куфара имате, господин Армитидж? — пита Меган.

— Само един… и, моля, наричайте ме Дейвид.

Двамата с Боби сядаме в ландровъра — двигателят работи, климатикът вече е охладил въздуха вътре — а организаторите на почивката товарят багажа.

— Я да видим дали ще позная — обаждам се аз. — При миналото си посещение тук си се пробвал на Мег, нали?

Боби свива рамене.

— Това си е нормално, щом човек има пенис.

— Тя е доста атлетична, бих казал. Да не те сгъна с някоя хватка, когато опита да я хванеш за задника?

— Чак дотам не можах да я докарам. Нямаш ли друга тема?

— Ама, Боби, умирам да слушам твоите любовни истории — толкова са трогателни.

— Да кажем така: на твое място не бих й посягал. Бицепсите й са като на морски пехотинец.

— За чий ми е да й посягам, след като у дома ме очаква Сали?

— Я па тоя, господин Моногамия. Господин Велик Съпруг и Баща.

— Я да си го завреш.

— Майтап бе, братче.

— Как не.

— Ах, какви сме докачливи.

— Ти на уроци ли си ходил за тая работа, или си се родил идиот?

— Съжалявам, ако съм засегнал чувствителна струна.

— Не съм чувствителен по отношение…

— Изоставените жена и дете? — пита той с усмивка.

— Изрод.

— Обвинението се въздържа от по-нататъшни въпроси.

Мег отваря предната пасажерска врата.

— Как я карате, момчета? — пита тя.

— Караме се за първи път в живота — отвръща Боби.

Гари скача на шофьорското място и включва на скорост. Движим се по черен път, а над главите ни се сключват короните на дърветата. След около минута поглеждам назад. Малката площадка за приземяване е изчезнала. Пред нас има само джунгла.

— А сега, господа — обажда се Гари, — имам новини за вас. Господин Флек е много доволен от пристигането ви и желае двамата да прекарате незабравими дни на острова. За нещастие той самият трябваше да замине за известно време…

— Какво? — възкликвам аз.

— Господин Флек отлетя вчера за няколко дни.

— Майтап си правиш сигурно — казва Боби.

— Не, господин Бара, няма място за шеги.

— Но той нали знаеше, че пристигаме — упорства Боби.

— Разбира се, че знаеше. И много съжалява, че се наложи да замине така внезапно…

— Нещо голямо в бизнеса ли възникна? — пита Боби.

— Не съвсем — отвръща Гари с тих смях. — Нали знаете колко е запален по риболова. Та щом научихме, че по крайбрежието на Сейнт Винсънт рибата меч кълве като побъркана…

— Сейнт Винсънт? — повтаря Боби. — Та това е на две денонощия плаване оттук.

— По-скоро трийсет и шест часа.

— Великолепно — отбелязва Боби. — Значи, ако пристигне тази вечер и лови утре, ще се върне най-рано след три денонощия.

— Боя се, че е горе-долу така — казва Гари. — Но господин Флек желае да забравите всяка грижа и да се наслаждавате на всичко, което е в състояние да предложи Шафрановият остров.

— Ама нали дойдохме по негово настояване, уж за да се срещнем — упорства Боби.

— И ще се срещнете — отвръща Гари. — След няколко дни.

Боби ме ръга с рамо.

— Какво ще кажеш? — пита той.

Знам какво ми се ще да кажа: „… нали се правеше на голям приятел с него?“. Но нямам желание за повече словесни схватки с Боби. Затова казвам друго:

— Ако аз трябва да избирам между писател и риба меч, без съмнение ще предпочета рибата.

— Да, ама на рибата хич не й пука за стадото клиенти или скапаното положение на борсата в момента.

— Господин Бара, известно ви е, че нашият бизнес център е в състояние да ви вкара направо в бърлогата на която си поискате стокова борса по света. Можем също така да осигурим защитена връзка между вас и клиентите ви във всеки миг на денонощието или седмицата. Така че не съществува никакво реално основание за тревога.

— И — намесва се Мег — прогнозата за времето през следващите дни е направо фантастична. Ни капка дъжд, лек южен ветрец и постоянна температура от 29 градуса.

— Така че можете да си следите пазара и да правите тен в едно и също време — заключава Гари.

— Яд ли те е? — пита ме Боби.

Яд ме е, разбира се. Но нали вече реших да бъда любезен и сдържан. Затова свивам рамене и казвам:

— Май малко слънце няма да ми навреди.

Ландровърът продължава да подскача по неравния път през джунглата. Сетне излиза на поляна. Паркираме край открит заслон, под покрива на който са наредени три други ландровъра и един минибус. Иде ми на езика да попитам за какво са четири ровъра и един минибус на толкова малък остров, но за пореден път преглъщам думите си. Следвам Мег, която ни води по настлана със ситен чакъл пътека. След десетина метра стигаме до висящ над декоративно езеро тесен мост. Поглеждам надолу и забелязвам, че е пълно с най-различни тропически риби. Сетне вдигам поглед и ахвам. Защото там, точно пред мен, се издига масивната постройка на „Замък Флек“.

От въздуха прилича на огромно съоръжение от дървени трупи. Отблизо се оказва екстравагантно творение на съвременната архитектура — нискоетажно стълпотворение от огромни прозорци и лакирано дърво. От двете страни на тази тропическа сграда се издигат като катедрали две еднакви кули, образувани от цели стъклени страни. Между тези подобни на крила съоръжения са разположени други — V-образни кули, всяка с огромен, панорамен прозорец. Вървим по дървена настилка към противоположния край на къщата. Докато завиваме край ъгъла, едва удържам второ неволно ахване — точно пред нея е разположен огромен, изсечен в скалата плувен басейн. Отвъд него отново започва синевата — къщата разполага с директен, от нищо несмущаван поглед към безбрежието на Карибско море.

— Боже мили — промълвявам аз, — това е то панорама.

— Да — съгласен е Боби, — това се казва наистина „шибанярско“.

Мобифонът му звъни. Отговаря. След лаконично „здрасти“ се впуска в делови разговор. Какъв е марджът?… Да, ама по същото време миналата година продаваха на двайсет и девет… Разбира се, че ги наблюдавам тия от Нетскейп… наистина ли си мислиш, че ще те насадя на пачи яйца? Не помниш ли краткото оживление на пазара от 1997… 4 февруари 1997 година, малко след като овцата Люински пръсна лайната, а през следващите седемдесет и два часа последва незначителна обща корекция…

Аз слушам, очарован от лекотата, с която моят приятел борави с факти и цифри, от коректния начин, по който третира клиентите си (в сравнение със страховития тормоз, на който подлага подчинените). Забелязвам, че Гари и Мег също се наслаждават на завършеното му майсторство. Питам се дали и в техните глави витае моята мисъл за момента: как е възможно подобна пазарна акула да се превръща в такъв кретен, когато се види изправен пред сериозни пари? И защо толкова много държи да прилича на неандерталец, когато въпросът опре до жени? Но не правят ли всички ни на глупаци както парите, така и сексът? Най-вероятно Боби е решил, че няма нищо против — стигне ли се до истинските му страсти — светът да го види в пълната голота на неговата глупост.

Затваря мобифона, сетне разтърсва рамене и казва:

— Никога не бива да се взема за клиент дерматолог. За тях всяко шавване на пазара е меланома. Както и да е — той ръгва Гари с рамо, — нали ме чу да обещавам на тоя хуй сплескан отговор до десет…

Гари откача портативната радиостанция от колана си и заговорва:

— Джули, водя господин Бара. Ще му трябват актуалните индекси на електронната стокова борса — да бъдат на дисплея, докато стигнем при тебе след около… три минути. Разбрано?

Нечий глас пробива пращенето:

— Има ги.

— Върви напред — обръща се Боби към Гари, след което обръща глава към мен и добавя: — Запази си мисълта за по-късно, ако все още благоволяваш да разговаряш с простосмъртни като мен.

Те изчезват, а Мег пита:

— Да ви покажа ли вече стаята?

— Нямам нищо против.

Влизаме в сградата. Главното фоайе представлява продълговат, просторен хол с бели стени и изциклен под. Още с влизането се озовавам изправен пред едно от основните произведения на съвременното абстрактно изкуство в Америка: приковаващо вниманието платно с математически уравнения, гениално съчетани със сивкави повърхности.

— Това не е ли „Универсално поле“ на Марк Тоби? — питам аз.

— Подкован сте в изкуството — отвръща жената.

— Виждал съм я само в албуми. Удивителна творба.

— Ако ви интересуват подобни неща, ще трябва да се разходите до Голямата стая, както я наричаме тук.

— Имаме ли време сега?

— Тук сме на Шафрановия остров — време бол.

Завиваме по коридора наляво, минаваме край поставени в рамки класически творби на Даян Арбъс[2]. Голямата стая си е точно такава — една от двете огромни кули, дето приличат на катедрали. Таванът е на дванайсет метра височина, стените са изцяло стъклени, а от пода никне гигантска палма. Както всичко видяно до момента, и Голямата стая е доказателство за присъствие на скъпо задоволяван изискан вкус. Има и роял „Стейнуей“. Налице са множество дивани и изобилно тапицирани кресла в белезникави оттенъци на бялото. Огромен аквариум е вграден в зидарията на ниската стена откъм къщата. Осветлението е изкусно приглушено. А стените са отрупани с произведения на изкуството… неща, които очакваш да срещнеш в Музея за модерни изкуства, в Музея на американското изкуство „Уитни“, в този на Гети или в Института по изкуствата на Чикаго.

Обикалям из залата също като посетител в музей, поразен от показаното. Хопър. Бен Шан. Две творби от средния период на Филип Гъстън. Ман Рей. Томас Харт Бейкър. Клаус Олдънбърг. Джордж Л. К. Морис. И цяла колекция фотографии от поредицата „Панаир на суетата“, правена от Едуард Стейхън през трийсетте години.

И все така. Трябва да има над четирийсет творби в тази зала. Дори не мога да си представя с каква сума се събира подобна колекция.

— Не е за вярване това, което е тук.

Глас от нищото отговаря:

— Трябва да видите какво има из другите къщи.

Вдигам поглед, за да съзра нисичък мъж в средата на четирийсетте си години, около метър и шейсет и три, с дълги до раменете коси, събрани в мазна конска опашка. Обул е къси дочени панталони, сандали от „Биркенщок“[3] и тениска, опната на корема, с лика на Жан-Люк Годар отпред, под който се мъдри цитат: „Киното е истина в 24 кадъра за секунда“.

— Сигурно сте Дейв Армитидж — обажда се човекът.

— Да, аз съм.

— Чък Карлсън — продължава мъжът, като протяга ръка. Поемам я. Тя е влажна. — Аз съм голям ваш почитател.

— Приятно е да го чуя.

— М-да. Според мен „Да те продам“ е най-доброто нещо, което е излизало на телевизионен екран. Фил е на същото мнение.

— Приятел ли сте с него?

— По-скоро сътрудник. Отговарям за филмите.

— И в какво се състои тази отговорност?

— На първо място — филмовия архив.

— Той разполага с такъв?

— И още как. Седем хиляди на лента и още петнайсет хиляди други, разпределени между DVD и видео. Ако изключим този на Американския филмов институт, неговият е най-добрия в страната.

— Да не говорим за Карибския район.

Чък се усмихва.

— На Шафрановия остров държи само около две хиляди филма.

— Ами като се отчете отсъствието на градски кинокомплекс…

— Така си е, а и да имаше, не можете да очаквате на подобно място да ви предложат Пазолини.

— Харесвате ли Пазолини?

— В моите очи той е бог.

— А в очите на господин Флек?

— За него е Бог Отец. Имаме всичките му дванайсет филма, така че ако имате желание, кинозалата е на ваше разположение.

— Благодаря — отвръщам аз с мисълта, че „Евангелие от Матея“ (единствената позната ми творба на Пазолини) не оглавява списъка на филмите, които бих желал да гледам на един карибски остров.

— Впрочем искам да ви кажа, че Фил очаква с нетърпение началото на съвместната ви работа.

— Това е хубаво.

— Ако ми позволите да го споделя, това е великолепен сценарий.

— Кой по-точно? Неговият, или моят?

Още една от великолепните му усмивки.

— И двата са на едно ниво.

Дипломатична формулировка, казвам си аз, при положение че става дума за един и същ.

— Понеже говорим за сценария — казвам на глас, — напоследък поработих малко над него, та се питам дали има начин да се напечата отново целият текст.

— Никакъв проблем. Ще изпратя Джоан да намине край стаята ви и да го вземе. Ще се видим в киното, Дейв.

И сега Мег ме води към отредената ми стая. Пътьом я разпитвам за нея самата. Казва, че е от Флорида, а в „екипа на Шафрановия остров“ участва от две години насам. По-рано плавала с туристически кораб, с база в Насау, но това тук било далеч по-приятно. И по-лесно, понеже, общо взето, през повечето време само екипът обитава мястото.

— Искате да кажете, че господин Флек не пребивава особено често тук?

— Само три-четири седмици годишно.

— А през останалото време?

— Празно е… макар понякога да го предоставя на някой от приятелите си. Но и това трае максимум още толкова. Иначе сме си сами тук.

— Колко души сте?

— На пълно работно време — четиринайсет.

— Боже мили — казвам аз с мисълта за вероятната сума на заплатите… и особено при положение че островът се използва по-малко от два месеца на година.

— Е, господин Флек разполага с пари — отбелязва моята придружителка.

Стаята ми се намира в една от по-малките V-образни кули, които образуват централната част от сградата. „Малка“ не дава най-вярна представа за подобното на просторна мансарда помещение. Стени от бял камък. Дъсчени подове. Прозорци от тях до тавана, извисени директно над водата. Огромно двойно легло. Много широко пространство за дневна с два дивана в него. Истински бар, зареден с най-доброто от света на алкохола. Баня с вкопана в пода вана, сауна и кабинка от прозрачна пластмаса, в която душове пръскат тялото под пет различни ъгъла. Над спалнята — достъпен посредством вита стълба от метал — се намира напълно оборудван с всички канцеларски и комуникационни средства кабинет.

Но истинският „връх на сладоледа“ представляват трите плоски монитора. Те са разположени много сполучливо върху бюрото, върху специална масичка от мебелировката на дневната и край леглото. Всеки от тях е интерактивен — докосваш го с пръст и той оживява, осведомява ви, че се намирате пред своя персонален видео и компютърен център. Включвам един от екраните и маркирам иконката с надпис „Видеобиблиотека“. Излиза азбучен указател. Посочвам А и върху дисплея цъфва списък с трийсет заглавия. От „Алфавил“ на Годар до „Армагедон“ на Майкъл Бей. Посочвам „Алфавил“. Внезапно върху стената светва окачен там плосък „Панасоник“, последна дума на техниката. След миг е изпълнен от шантавите футуристични сцени на френския режисьор. Връщам отново списъка. Натискам Г и „Алфавил“ изчезва в небитието, за да отвори място пред „Гражданина Кейн“ и класическата му интродукция — общ план на уединените стени и двери, зад които стърчи огромното имение на съвременен Кубла хан[4].

Само че Чарлс Фостър Кейн[5] не разполага с играчка, подобна на тази безусловно подчинена на човешките команди система.

На вратата се чука. Виквам „Влезте!“ и в стаята се появява Мег.

— Ще имате ли нещо против да ви разопаковам багажа? — пита тя.

— Благодаря, но мога и сам.

— Това е част от обслужването — заявява тя, докато вдига чантата. — Аз съм личният ви камердинер.

Отправя ми едва забележима усмивка, която представлява много тънък намек за ирония, скрита зад непроницаемата професионална фасада.

— Виждам, че сте успели да разгадаете видеосистемата. Малко прекалено модерна, не намирате ли?

— Само малко. Удивителна колекция от филми.

— Господин Флек разполага с всичко — отвръща тя, преди да изчезне в съседния на стаята дрешник заедно с моята чанта. Качвам се в офиса. Отварям своя лаптоп и го свързвам направо в Интернет. Както ме е осведомила вече Мег, фибро-оптическата система е съвсем малко по-бърза от мигване на окото. След милионна от секундата вече проверявам електронната си поща. Сред съобщения от Брад Брус и Алисън намирам онова, на което се надявам.

Скъпи мой,

Тук е пълна лудница, но аз държа фронта.

Много ми липсваш.

С.

Този имейл извиква в главата ми няколко мисли. Първата е: поне се обади… Втората: поне казва, че й липсвам. Третата: защо не завършва с „обичам те“?

Сетне се пробужда рационалната половина от моето съзнание, за да напомни, че Сали се намира понастоящем в епицентъра на Sturm und Drang[6] в стил Ел Ей. А в условията на Холивуд една професионална криза от подобен мащаб бива начаса обърната от засегнатите от нея в сталинградска битка.

Казано иначе, тя е прекалено заета.

Ново почукване по вратата. Появява се жена в началото на трийсетте, с късо подстригани черни коси и дълбок загар. И тя носи задължителните за острова шорти и тениска. Също като Мег, и тя прилича на някоя от ония бивши гладконоги, свежолики хубавици от женски клуб в елитен университет, които с положителност са излизали навремето със своя плещест мъжага по прякор Бъд.

— Здравейте, господин Армитидж — проговаря тя. — Аз съм Джоан. Удобно ли се настанихте?

— Направо чудесно.

— Научих, че имате някакъв ръкопис за нас. За препис.

— Точно така — съгласявам се аз, като измъквам сценария от чантата на лаптопа и поемам надолу по стълбата. — Боя се, че не мога да ви предоставя оригиналния диск…

— Нямайте грижа за това. В състояние сме да препечатаме всичко изцяло.

— Не е ли малко прекалено?

Тя свива рамене.

— Напоследък донякъде се изхайлазихме. Известно количество работа не ще навреди.

— Ще трябва да дешифрирате йероглифите ми — отбелязвам аз, като отгръщам на трета страница и почуквам с пръст по множеството зачертавания и добавки.

— Виждала съм и по-лошо. Вие така или иначе ще останете няколко дни, нали?

— И аз така разбрах.

— Ако закъсам в някой момент, ще ви потърся.

След като тя излиза от стаята, в нея се появява Мег с два чифта мои панталони в ръце.

— Малко са се поомачкали в чантата. Ще ги дам да ги изгладят. А сега да ви питам: нормална вечеря ли предпочитате, или нещо по-леко?

Поглеждам часовника си. Близо девет вечерта, макар психически да съм настроен с четири часа назад, каквото е положението в Ел Ей.

— Нещо съвсем леко, ако не ви затруднявам…

— Ами, господин Армитидж…

— Дейвид, моля…

— Господин Флек предпочита да се обръщаме към гостите официално. Какво ще кажете за дузина скариди с бутилка…

— Гевюрцттраминер. Но само чаша.

— Ще ви изпратя специалиста по вината, за да донесе бутилка. Ако не я изпиете цяла, не е болка за умиране.

— Имате си и специалист по вината?

— На всеки остров трябва да има. — Още една бегла усмивка. — След малко ще ви донеса стридите.

Излиза.

След няколко минути звъни завеждащият избата. Казва се Клод. Съобщава, че е щастлив от предоставилата се възможност да ми съдейства при избора на гевюрцттраминера, от който сорт разполагал с две дузини бутилки в момента. Казвам му да предложи някоя от тях. Той започва най-подробно описание и обосновка на собствените си предпочитания и препоръчва особено горещо едно вино от 1986 година — „Гиселбрехт“ от Елзас с „изключителни качества“ и превъзходно съчетание на плодов аромат с киселинност.

— Но, видите ли, аз искам само една чаша.

— Ще ви изпратим все пак цяла бутилка.

Щом се освобождавам от телефонната слушалка, мигом въвеждам в търсачката „Гевюрцттраминер — Гиселбрехт, 1986“. Върху дисплея на лаптопа ми се появява бутилка заедно с подробно описание, от което научавам, че става дума за флагмана във флотилията вина от този сорт, както и че мога да си я доставя срещу 275 долара при „специална отстъпка“.

Както започва да ми става ясно, животът на този остров е организиран въз основа на принципа „парите не са пречка“.

Надвесвам се отново към дисплея и натраквам едно кратко съобщение за Сали.

Скъпа,

Поздрави от новобогаташкото приказно царство. Тук е едновременно прекрасно и абсурдно. Заслужава почетно място в сериала „Животът на богати и прочути“. Длъжен съм да го призная: този тип притежава вкус… но след едва половин час, прекаран на острова, започвам да си мисля, че има нещо принципно извратено в това да притежаваш всяко нещо, което си пожелаеш. И, разбира се, за да ни покаже кой точно командва парада, от Флек в момента няма и помен. Прави се на Хемингуей и преследва някаква огромна бяла риба кой го знае къде, оставил твоя благоверен да лови мухи на острова му. Не мога да реша дали да се обидя, или да приема всичко като аванта в големи размери. Засега съм решил да се придържам към втората нагласа и да се заема с такива полезни и хиперактивни дейности, каквито са придобиването на тен и наваксване на сън. Щеше ми се само второто да протича в споделяно с тебе легло. Можеш да ме намериш директно на 07045558660. Моля те, звънни, когото успееш да откриеш промеждутък в състезанието с бойни колесници. Доколкото те познавам, не се съмнявам, че вече разполагаш с готова стратегия за излизане от тази незначителна криза. Нали затова умът ти сече повече, отколкото на другите.

Обичам те и ми се ще да беше сега тук.

Дейвид

Изпращам имейла. После вдигам слушалката и се обаждам на дъщеря си в Саусалито. Бившата съпруга вдига отсреща. Приятелски настроена, както обикновено.

— А, ти ли си — започва тя с безизразен глас.

— Точно така: аз съм. Как вървят нещата при теб?

— Какво значение има това?

— Виж какво, Луси, не те виня за това, че продължаваш да ми се сърдиш… но няма ли все пак някакви предели в цялата тази работа?

— Няма. И не обичам да се лигавя с гъзове като теб.

— Добре, добре, карай я както знаеш. Край на разговора. Може ли да чуя дъщеря си, моля?

— Не, не можеш.

— И защо да не мога?

— Защото е сряда вечер, а в сряда вечер тя — щеше да го знаеш, ако бе наистина родител с чувство за отговорност — ходи на балет.

— Аз имам чувство за отговорност.

— По тая тема пък въобще няма да говоря.

— Не възразявам. Ще ти оставя един номер на Карибите, където се намирам в момента…

— Боже мили, с какво внимание подхождаш само към тая скъпо образована пачавра…

Пръстите ми се свиват около слушалката.

— Нямам намерение да удостоявам с коментар подобна недостойна забележка. Но ако все пак те интересува истината…

— Хич даже.

— Тогава просто запиши номера и помоли Кейтлин да ми звънне.

— За какво трябва да ти звъни, след като другиден ще се видите?

Степента на раздразнението ми — вече повишена в резултат от любезността на този задушевен, топъл разговор — скача още нагоре.

— Какви ги дрънкаш? — питам аз. — Нямаме свиждане, преди да са изтекли две седмици от петъка.

— Да не си забравил бе…

— Какво да съм забравил?

— Да си забравил, че съгласно споразумение между нас двамата, този уикенд я вземаш ти, понеже аз съм на конференция в…

Мама му стара, да пукна дано! Тя има право. Оформя се гигантски скандал.

— Я почакай… кога сме обсъждали тоя въпрос? Преди месец и половина, или два?

— Хич през ум да не ти минава да ми играеш на засегнат от амнезия.

— Ама това е самата истина.

— Разправяй ги на шапката ми.

— Какво друго да ти кажа, освен mea maxima culpa.

— Не минава. Но уговорката си е уговорка — чакам те тук след трийсет и шест часа.

— Съжалявам, но това е невъзможно да стане.

— Дейвид, връщаш се, както е уговорено — и точка по въпроса.

— Бих искал да го сторя, но…

— Не се ебавай с мен, момченце…

— Намирам се на около осем хиляди километра от тебе. Дошъл съм по работа и не мога да си тръгна.

— Ако не го направиш…

— Няма никаква пречка сестра ти да вземе самолета от Портланд. Или пък наеми бавачка за уикенда. За моя сметка, разбира се.

— Бога ми, историята не познава по-себична свиня от тебе.

— Имаш право на лично мнение, Луси. А сега запиши телефонния ми номер…

— Не ни е изтрябвал, защото силно се съмнявам, че Кейтлин ще пожелае да говори с теб.

— Остави на нея да реши.

— Ти й отне усещането за сигурност в деня, когато се измете. Но аз ти обещавам, че в крайна сметка тя ще те намрази заради това.

Замълчавам, а ръката ми със слушалката трепери. Най-накрая отново проговаря Луси.

— През носа ще ти го изкарам.

И затваря.

Оставям слушалката. Обронвам глава в длани. Завладява ме ужасяващо чувство за вина.

Но въпреки това няма да прекося цял един континент, за да може Луси да отиде за ден и половина на някаква си конференция. Да, изумил съм. Но, господи, минали са цели два месеца, откакто сме говорили по този въпрос. Нито един път не съм пропуснал който и да било от полагащите ми се уикенди с Кейтлин. Тъкмо напротив: тя иска да прекарва повече време с мен и Сали у дома, в Ел Ей. Толкова за онова силно се съмнявам, че Кейтлин ще пожелае да говори с тебе. Дълбочината на Лусината обида не знае предел. Ако питат нея, аз съм еманация на злото и — макар да е възможен известен момент на себичност при вземане на решението ми да сложа край на този брак — тя по никой начин няма да признае слабостите, допуснати от самата нея и допринесли за обръщането на общата каруца (или поне така твърди терапевтът, когото посещавах по времето на развода).

Ново почукване по вратата. Виквам „Влезте!“ и се появява Мег, забутала пред себе си елегантна сервитьорска количка от хромиран метал. Спускам се по стълбата. Моята дузина стриди пристига в компанията на панерче с черен хляб и малка зелена салата. Бутилката „Гевюрцттраминер“ се намира в прозрачна шампаниера от плексиглас.

— Ето я и вечерята — проговаря жената. — Какво ще кажете да ви я сервирам на балкона? Така ще можете да се насладите на залеза.

— Звучи ми добре.

Отваря френските прозорци откъм дневната. Изведнъж се оказвам с поглед, втренчен в кървавооранжевия диск на бавно потъващо в притъмнелите карибски води слънце.

Отпускам се в едно кресло на балкона и се опитвам да потисна емоционалната неразбория, която ме е завладяла след обилно напоения в киселина телефонен разговор с Луси. Навярно излъчвам стрес на могъщи вълни, защото след като подрежда масата, Мег казва:

— Видът ви говори, че някоя и друга глътка ще бъде от полза.

— Сама не знаете колко сте права.

Докато вади тапата на виното, аз питам:

— На какво се е посветил господин Бара?

— Не пуска телефонната слушалка. И през цялото време крещи.

— Кажете му, моля, че съм си легнал рано — нареждам аз с мисълта, че наистина не бих могъл да понеса нова доза негово присъствие тази вечер.

— Разчитайте на мен.

Тя отваря бутилката. Налива съвсем мъничко във високата набраздена чаша.

— Ето че сте готов — заявява засмяна.

Вдигам чаша. Извършвам всички стандартни за случая действия: разклащам виното, внимателно го помирисвам, след което допускам само една капчица в допир с езика си. Усещам нещо като високоволтов удар. Такъв прекрасен вкус.

— Наистина си го бива — отбелязвам аз. Но пък и няма как да е иначе при цена от 275 долара за бутилка.

— Радвам се да го чуя — отвръща жената, докато пълни чашата догоре. — С нещо друго да ви помогна?

— Нищо… само искам да ви благодаря за всичко.

— То е част от обслужването. Ако ви потрябва нещо когато и да било, просто вдигнете слушалката.

— Глезите ме.

— Такава е и целта.

Вдигам чаша. Хвърлям нов поглед към последните следи от стапящото се във водата слънце. Поемам дълбоко въздух и гърдите ми се пълнят с уханието на жасмин и евкалипт, което неизменно съпътства живота в тропиците. Отпивам от абсурдно скъпото, абсурдно прекрасно вино. И си казвам: „Бе май наистина бих могъл да привикна към всичко това“.

Бележки

[1] Костни заболявания (мед.). — Б.пр.

[2] Американска фотографка (1923–1971), признат майстор на портретни снимки на представители на маргиналните обществени слоеве — джуджета, проститутки, травестити и пр. — Б.пр.

[3] Скъпи немски обувки. — Б.пр.

[4] Герой от стихотворение на английския поет Коулридж (1772–1834), чийто прототип е китайско-монголският владетел Кублай хан. — Б.пр.

[5] Главен герой на споменатия филм, който оглавява списъка от стоте най-добри американски кинотворби. Измисленият образ има за прототип магната Рандолф Хърст. — Б.пр.

[6] Буря и натиск (нем.), мощно течение в немската литература и изкуство от края на XVIII век, което налага пълен изказ на човешката емоционалност, като противовес на проповядвания от Просвещението релативизъм. Ярки представители на това движение са Гьоте и Шилер. — Б.пр.