Дъглас Кенеди
Изкушение (6)

Шеста глава

— И като как се чувства един човек с талант?

— Моля? — откликвам аз, леко озадачен.

Марта Флек ми отправя усмивка и казва:

— Най-обикновен въпрос.

— Доста прям въпрос.

— Така ли? Мислех, че е по-скоро любезен въпрос.

— Аз не съм особено талантлив.

— Щом сам го казвате — отвръща тя отново с усмивка.

— Но това е самата истина.

— М-да, скромността е достойно за уважение качество. Но едничкото нещо, което със сигурност знам във връзка с писателите, е, че те представляват смесица от несигурност и нахалство. Като последното обикновено преобладава.

— Да не би да казвате, че съм нахален?

— Едва ли е това — отвръща тя и пак ми отправя усмивка. — От друга страна, всеки станал сутрин, за да се изправи срещу един празен екран, има нужда от невероятно усещане за собствена значимост. Нещо за пийване? Сигурна съм, че имате нужда след гледането на „Сало“… макар съпругът ми да смята този филм за безспорен шедьовър. Но пък нали той създаде „Последен шанс“. Гледали сте го, предполагам.

— М-да, много интересен.

— Доста дипломатично се изразявате.

— Не е лошо човек да бъде дипломатичен.

— Но от това разговорът не става по-естествен.

Замълчавам.

— Хайде, Дейвид, настъпва часът на истината. Какво е истинското ви мнение за филма на Филип?

— Ами… не е… най-доброто нещо… което ми се е случвало да видя.

— Вие можете да правите по-добри.

Изучавам лицето й за някакъв сигнал. Но съзирам единствено развеселена усмивка. Казвам така:

— Добре, щом като искате да чуете истината, намирам, че филмът представлява претенциозен боклук.

— Браво. А сега ще си получите питието.

Тя се пресяга и натиска малък бутон отстрани на стола. Седнали сме в Голямата стая, където сме се уединили по нейна идея. Тя се е разположила под платно на Ротко от късния му период — два огромни правоъгълника в черно преливат един в друг на фона на централно разположена тънка ивица оранжево — слаб намек за настъпваща зора сред царството на мрака.

— Харесвате ли Ротко? — пита ме тя.

— Да.

— Филип също. Поради което му се налага да притежава осем негови творби.

— Доста нещо.

— И доста пари — около седемдесет и четири милиона за колекцията.

— Внушителна сума.

— Джобни пари.

Поредна кратка пауза, през която гледа как я наблюдавам. Но през цялото време говори с лековат и закачлив тон. За голяма моя изненада започва да ми се вижда доста привлекателна.

Появява се Гари.

— Приятно е да ви видим отново сред нас, госпожо Флек. Как мина в Ню Йорк?

— Забавно. — Обръща се към мен. — Ще му дръпнем ли едно яко пиене, Дейвид?

— Ами…

— Приемам го за да. Колко вида водка имаме, Гари?

— Трийсет и шест, госпожо Флек.

— Трийсет и шест водки. Не е ли забавно това, Дейвид?

— Ами, бих казал, че е бая водка.

Отново насочва поглед към прислугата.

— Значи, Гари, разкрий тайната до края: коя е най-съвършена от всичките ни съвършени водки?

— Разполагаме с тройно дестилирана „Златна столичная“ от 1953 година.

— Нека позная: от личния резерв на Сталин, нали?

— За това не мога да гарантирам, госпожо Флек. Но се предполага, че е забележителна.

— Донеси ни от нея тогава… с малко белуга за мезе.

Гари леко кимва с глава и напуска помещението.

— Не сте били на кораба със съпруга си, госпожо Флек?

— Казвам се Марта и, доколкото никога не съм си падала по Хемингуей, не виждам никаква причина да преследвам няколко дни из морето рибата, която си е харесал Филип.

— Значи в Ню Йорк по работа?

— Наистина съм силно впечатлена от твоята дипломатичност, Дейвид. Понеже, ако съпругът ти струва двайсет милиарда, никой не допуска ти самата да работиш каквото и да било. Но позна: бях в Ню Йорк за среща с борда на малка ръководена от мен фондация, чиято задача е да подпомага изпаднали в нужда драматурзи.

— Не знаех за съществуването на такава порода.

— Не са ли повечето драматурзи на ръба на мизерията, докато… ги споходи късметът? Както се случи с теб.

— Да, но… това бе наистина късмет.

— Започвам силно да се притеснявам по повод на твоята скромност, Дейвид — съобщава тя с леко докосване до ръката ми.

— Била си сценариен редактор, нали? — питам аз, докато я издърпвам.

— О, ти си доста добре информиран господин. Да, аз бях онова, което в маргиналните театрални среди се определя като „драматург“ — претенциозен немски начин да се каже, че се занимавам с лечение на чужди сценарии и работя с автори, като от време на време откривам по някоя интересна творба, заслужаваща да види бял свят.

— И по такъв начин се запознаваш с…

— С господин Флек ли? Да, именно по този начин се сблъсках с брачната си орис. В онова царство на примигващи светлини и романтична атмосфера, известно с името Милуоки, щат Уисконсин. Познаваш ли Милуоки, Дейвид?

— Опасявам се, че не.

— Чаровен град. Венеция на Средния Запад.

Засмивам се.

— Какво тогава те накара да се забиеш там?

— Имаха театър с донякъде свестен репертоар. Търсеха редактор. А пък аз имах нужда от работа — и те ми предложиха такава. И парите не бяха за изхвърляне — двайсет и осем хиляди на година. Повече от ония, които съм вадила където и да било на друго място. Но за да си позволи подобен репертоар, театърът бе много солидно субсидиран от тяхното успяло момче, господин Флек, който бе повел кръстоносен поход към целта да превърне Милуоки в своя еднолична Венеция. Нова художествена галерия. Нов комуникационен център в университета и със — какво по-естествено от това? — собствена филмотека. Какво ли друго му трябва на Милуоки повече от тях? И, разбира се, чисто нова, лъскава сграда за местния професионален театър. Мисля, че Филип се изръси с двеста и петдесет милиона за трите.

— Много щедро от негова страна.

— И много ловко също така, защото съумя да отпише всичко това от данъците.

Гари се връща с ниска сервитьорска количка, върху която се мъдри купичка хайвер, уютно настанена сред натрошен лед, чиния с малки резени черен хляб, бутилка водка и две стилни масивни чаши. Гари измъква водката от леда и тържествено я представя пред погледа на Марта. Тя поглежда етикета, който излъчва благоговение и славянски дух с кирилските си букви.

— Можеш ли да четеш руски? — пита ме жената. Поклащам глава. — Нито пък аз. Но съм сигурна, че 1953-та е много добра година за водката. Така че, карай нататък, Гари, наливай.

Той прави каквото му е наредено и подава на всеки от двама ни по една блеснала чаша. Марта вдига нейната и я чуква в моята. Дръпваме по глътка. Водката е много студена и много мека. Давам си сметка за това, че примигвам от удоволствие, когато течността се стича по задната стена на гърлото и оттам — право в мозъка. Усещанията на Марта са изглежда подобни.

— Върши работа — отбелязва тя.

Гари пълни отново чашите ни, а сетне предлага по едно кръгче черен хляб, украсено с хайвер. Опитвам. Марта се интересува:

— Съобразено ли е с вкуса ти?

— Ами… прилича на хайвер.

Тя казва на Гари, че е напълно в състояние да се оправя с бутилката и сама. След излизането му пълни отново моята чаша и отбелязва:

— Знаеш ли, преди да срещна Филип, нямах и най-малка представа от стоките на лукса, от разликата между… де да знам и аз… един куфар на „Самсонайт“ и на „Луи Вюитон“. Тия неща хич не ме бяха занимавали.

— А сега?

— Сега съм подкована с най-разнообразни и задълбочени пазарски познания. Знам колко струва иранският хайвер — 160 долара унцията. Знам също така, че чашата в ръката ти е произведена от „Бакара“, а креслото, върху което си се паркирал, е оригинално „Иймс“, за което Филип е платил четири хиляди и двеста долара.

— Докато в годините преди да научиш всичко това?

— Получавах хиляда и осемстотин на месец и живеех в малка гарсониера, като карах дванайсетгодишен фолксваген рабит. За мен връх на дизайнерските постижения можеше да се търси единствено в „Гап“^[1].

— Безпаричието притесняваше ли те?

— През ум не ми е минавало за това. Работех в нископлатен сектор, така че се обличах като просякиня и разсъждавах като просякиня, което не нарушаваше в никаква степен душевния ми покой. А ще бъда ли права, ако предположа, че ти лично си ненавиждал постоянното състояние на банкрут?

— С пари е по-лесно.

— Това е така. Но докато работеше в „Книжен кюп“, не се ли изпълваше с чувство на завист към всички ония успели писатели, които се разхождат наоколо, с техните седемцифрени договори и поршета на паркинга, с картиета по китките и…

— Откъде знаеш за „Книжен кюп“? — прекъсвам я аз.

— Чела съм досието ти.

— Моето досие? Разполагаш с досие за мен?

— Не точно. По-скоро систематизирани сведения, които хората на Филип събраха, когато стана ясно, че ще ни посетиш.

— И какво по-точно пише в тези сведения?

— Най-обикновени изрезки от вестници и една осъвременена биография, списък с награди, както и малко по-задълбочени сведения, събирани от хората на Филип тук-там.

— Като например?

— Е, много добре знаеш — най-основни неща, които трябва да се знаят, като например какво обичаш да пиеш, какви филми гледаш, състояние на банковите ти сметки, на инвестиционния ти портфейл, името на терапевта ти…

— Но аз не ходя на терапия — възразявам ядосано.

— Да, но си ходил. Веднага след като напускаш Луси и се местиш при Сали, в продължение на половин година посещаваш някой си доктор… как му беше името? Тарбук май. Доктор Доналд Тарбук, чиято практика се намира отдясно на „Виктори“ в Западен Холивуд. Извинявай… май дрънкам дивотии, а?

Внезапно започвам да се чувствам крайно неудобно.

— Кой ти разказа всичко това?

— Никой нищо не ми е казвал. Прочетох го…

— Но някой трябва да го е казал преди това на вашите хора. Кой?

— Честно да ти кажа, нямам представа.

— Обзалагам се, че е малкото копеле Бара.

— Ясно е, че те ядосах, а не това имах предвид. Но мога да те уверя, че Боби не е доносник, нито пък тук се намираш в някогашната ГДР. Просто моят съпруг е много задълбочен човек и желае да разполага с много задълбочен анализ на всекиго от онези, които възнамерява да наеме на работа.

— Не съм кандидатствал за никаква работа.

— Ясно. Просто Филип прояви интерес към евентуална съвместна продукция и реши да се добере до някои основополагащи сведения… както прави всеки разумен човек в наши дни. Толкоз. Доволен ли си?

— Не ме гони параноя…

— Кой твърди такова нещо? — отвръща тя, като налива и на двама ни. — Забрави тия глупости.

Отново чукваме чаши и пием. Този път водката се спуска по гърлото с лекота — ясен белег за това, че както гърлото, така и мозъкът ми са започнали да изтръпват.

— По-добре ли се чувстваш сега? — пита тихо тя.

— Бива си я водката.

— Смяташ ли се за късметлия, Дейвид?

— Какво?

— Питам се само дали дълбоко в себе си храниш някакви съмнения относно своя успех и това дали го заслужаваш.

Засмивам се.

— Всеки път ли се правиш на агент-провокатор?

— Само пред хора, които ми харесват. Но съм права, нали? Усещам, че не вярваш в собствените си постижения и тайно съжаляваш задето си напуснал предишната си жена и детето.

Следва продължително мълчание, по време на което аз протягам ръка към бутилката водка и наливам чашите отново.

— Май прекалено много въпроси задавам — обажда се тя най-накрая.

Вдигам чашата и я гаврътвам.

— Но ще ми се разреши ли още един?

— Какъв?

— Кажи ми какво наистина мислиш за филма на Филип.

— Нали го казах…

— Не, ти каза „претенциозен боклук“, но не обясни защо го смяташ за такъв.

— Наистина ли искаш да научиш? — питам аз.

Тя отпуска ръката с чашата и кимва. Тогава излагам причините, които ме карат да мисля, че това е най-слабият филм, който ми се е случвало да гледам, разнищвам го сцена по сцена, разкривам фундаменталната абсурдност на образите, новите измерения на понятието „изкуствено“, които му придават диалозите, както и цялостния му нелеп характер. Водката изглежда е завъртяла някакво кранче на словоохотливостта в моето съзнание, тъй като бъбря нонстоп цели десет минути, като млъквам само за две допълнителни дози водка. Когато приключвам, настъпва продължителна и тежка тишина.

— Е… нали попита за мнението ми — промълвявам най-накрая аз, като завалям леко думите.

— И ти го даде — няма съмнение по въпроса.

— Съжалявам.

— За какво? Всичко, което каза, е самата истина. Всъщност то е точно онова, което самата аз заявих пред Филип преди да започне работа върху филма.

— Аз пък си мислех, че си му сътрудничила тясно при подготовката на сценария.

— Така е и можеш да ми вярваш — окончателният работен вариант превъзхождаше в пъти първоначалния… което не е кой знае какво, след като филмът е такава катастрофа.

— Никакво влияние ли нямаше над него?

— Че кога който и да било нищожен сценарист е успявал да повлияе върху режисьор? Имам предвид, че щом 99,5 на сто от сценаристите в Холивуд се разглеждат като наемна работна ръка, то сценарийният редактор си е направо получовек.

— Дори в очите на влюбен режисьор?

— А, това се случи доста след филма.

Разправя ми как един път Флек цъфва в театъра, построен от него в Милуоки, за малка интимна среща със състава, със собствения му състав, ако трябва да бъдем точни, доколкото с негови пари се покриват всички разходи. Както и да е, по маршрута на това царствено посещение художественият директор го прекарва набързо през кутийката, която Марта назовава свой кабинет, за „здравей-здрасти“. Когато ги запознават и Флек научава, че тя е драматургът на театъра, мигом съобщава, че току-що е привършил работата си върху един сценарий, което открива възможност да получи от нея мнение във връзка с евентуалните му преимущества и недостатъци.

— Разбира се, че още начаса споделих радостта си от предоставената възможност — какво друго бих могла да кажа? Та той е нашият светец покровител, нашият човек от „голямото добрутро“. Вътрешно си казах: Господи, сценарий на суетата, дело на Джо Богаташа. От друга страна, не вярвах, че наистина ще изпрати сценария, защото господин с такава бала пари спокойно може да си наеме имена от калибъра на Робърт Тауни или Уилям Голдман^[2]. Обаче на следващата сутрин — прас! — сценарият се оказва върху бюрото ми. Върху първата страница лепната бележка: „Ще бъда наистина признателен, ако получа искреното ви мнение до утре заран“. Подписано с Ф. Ф.

И така пред Марта не остава друг избор, освен да се заеме с проклетия сценарий, да го чете цял ден, а после — през нощта, да потъва във все по-дълбоко безпокойство при ясното съзнание за това, че макар творението на Флек да е несъмнено пълен боклук, ако напише именно това, може веднага да се сбогува с работата си.

— Останах будна до пет сутринта, като се мъчех да изготвя доклад, който, от една страна, да сочи безнадеждността на цялата работа, но от друга — да звучи колкото е възможно по-безпристрастно. Но главното си остава: не мога да измисля една добра дума. В крайна сметка, когато слънцето започна да наднича, скъсвам четвъртия вариант на моя критически опус и си казвам: ще постъпя с този човек като с който и да било начинаещ автор и ще обясня какво точно куца в неговата работа.

И тя запретва ръкави, за да напише една убийствена рецензия, изпраща я в театъра и си ляга с мисълта за това, че когато се събуди, трябва да мисли за нова работа.

Но към пет следобед телефонът й звънва. Обажда се един от „хората на Флек“, за да съобщи, че самият той иска да се срещне с нея — гълфстриймът ще я откара в Сан Франциско същата вечер. Ах да, в театъра били вече уведомени за предстоящото й отсъствие през следващите няколко дни.

— Сега… до този момент не бях се качвала на нищо по-скъпо от такси, така че лимузината до летището и полетът с гълфстрийма ми дойдоха малко множко. Да не говорим за къщата на Филип в онова богаташко предградие, с пет души прислуга и прожекционна зала в приземния етаж. И, разбира се, през целия път до Сан Франциско се питах за какво му е да се среща с мен и дали цялата работа не е просто демонстрация на сила: „Докарах те тук с частен самолет, за да ти кажа в очите, че те изхвърлям“. Но когато пристигам в къщата, той се оказва олицетворение на домакински чар, което, с оглед вродената му сдържаност, сигурно му е струвало известно усилие. Хванал рецензията ми в ръка, казва: „Вие видимо не обичате да целувате задници, нали?“. След това предлага да остана там през следващата седмица, за да поработя заедно с него за подобряване на сценария. Както и да назова цената на своя труд. Казвам, че ми се плаща от театъра в Милуоки, така че не очаквам нищо допълнително в дадения случай, освен… упорит труд. „За мен сте просто поредният автор, който предлага нуждаещ се от сериозна преработка сценарий. Така че, ако имате желание да се вслушате в съветите ми, аз ще ви помогна с готовност.“ Следващите седем дни преминават в разчленяване на целия сценарий и сглобяването му на нова сметка. Филип превключва всичките си останали дела на режим „изчакване“, за да работи с мен. И наистина се вслушва. Освен това ми се струва, че откликва на критиките ми, защото към края на седмицата съумяваме да окастрим повечето баласт от сценария, да постегнем вътрешната му структура и да направим образите донякъде достоверни. Споделям, че по мое мнение сценарият като цяло си остава доста префърцунен. Но няма съмнение в това, че е станал по-добър. И, без съмнение, помежду ни се появява нещо неизказано. Филип е в състояние да изглежда свръхестествено отчужден, но когато опознае човека, става доста забавен. Допада ми неговият интелект. За човек, който е съумял да изгради многомилиардна империя, познанията му в областта на киното и литературата са изключителни, а готовността да хвърля огромни средства за изкуство — невероятна. Както и да е, последната ни съвместна вечер протича в пиянски маратон…

— Водка? — питам аз.

— Разбира се — отвръща тя, като вдига закачливо вежди. — Моята любима отрова.

Срещам погледа й.

— Дали ще позная какво става после?

— Сигурно. Само че, когато се събуждам на другия ден, от Филип няма и помен, макар на възглавницата да се мъдри бележка със следното крайно романтично съдържание: „Ще се обадя“. Добре че поне не бе подписана с Ф. Ф. И така, връщам си се аз в Милуоки, а от него — ни вест, ни кост. След половин година научавам отнякъде, че „Последен шанс“ се снима в Ирландия. След още осем месеца е обявена премиера в единственото филмотечно кино на Милуоки и — разбира се — аз отивам и не мога да повярвам на очите си. Господин Флек не само е изхвърлил осемдесет на сто от онова, което бяхме сътворили заедно, но и е възстановил поне половината от глупашкия първоначален диалог. Аз не съм единствената, според която е направил голяма грешка, след като вестниците са пълни с ругатни по повод филма, както и с клюки около скорошната му раздяла с някаква дама супермодел, с която движел през последната година. От това ми става поне ясно защо не съм чула една дума от господина след онази единствена нощ в леглото му.

Както и да е, аз съм вбесена от неговото поведение — заради това, че е съсипал резултата от съвместния ни труд и поради обстоятелството, че не си е мръднал пръста да ме потърси — и сядам да му натракам едно гневно писмо, в което давам израз на своето огромно недоволство заради лошото му отношение към мен в професионален и личен план. През ум не ми е минавало да очаквам отговор. Но ето че една вечер, около седмица след това, на прага ми се изтъпанва той лично. А първите му думи са: „Сбърках във всяко отношение. Особено с теб“.

— И после?

— След шест месеца бяхме женени.

— Каква романтика — отбелязвам аз.

Поредна усмивка от нейна страна, докато налива остатъка от съдържанието на бутилката.

— И така, поуката от цялата история е… каква? — питам аз. — Вината за калпавия филм на съпруга ти не е твоя?

— Нова точка за теб.

Гаврътвам чашата. Сега дори не усещам съдържанието й в гърлото си. Защото съм престанал да усещам каквото и да било.

— Нека споделя с теб една тайна. Причината съпругът ми да те държи тук в очакване, се крие в неговата неспособност да понася присъствието на истински талантливи хора около себе си.

— Мисля, че всеки, който е успял да натрупа пари колкото неговите, заслужава да бъде окачествен като талантлив.

— Сигурно е така. Само че талантът, за който жадува той — за който мечтае непрекъснато — е оня, който е даден на теб. Аз също му се възхищавам неизмеримо. Защо мислиш, че съм долетяла днес тук? Заради възможността да се запозная с теб. Наистина съм убедена в това, че „Да те продам“ е емблематична продукция.

— Поласкан съм.

— Това ме радва.

Тя ме поглежда право в очите и отново се усмихва. Хвърлям поглед към часовника си. Тя проговаря:

— Ако ти е време за лягане, не ме оставяй да те задържам. Ще накарам Гари да ти донесе топло мляко и сладки. Не се съмнявам, че ще ти намерим плюшено мече, ако ти трябва компания за през нощта.

Тя вдига едва забележимо вежди с повече развеселен, отколкото чувствен израз. Или обратното. А може и да ги вдига без каквато и да било специална причина. Майната му, нищо не мога да кажа по въпроса, понеже съм пиян като пън.

— Мисля, че просто трябва да се видя с възглавницата — заявявам аз. — Благодаря за водката.

— И тя е част от обслужването — отвръща моята домакиня. — Приятни сънища.

Казвам лека нощ и се помъквам към стаята.

Нямам спомен за това, как съм се добрал дотам. Не помня и кога съм потънал в мъртвешки сън, напълно облечен. Но с положителност помня много добре как се стряскам към четири сутринта и едва съумявам да се добера до тоалетната, където драйфам неудържимо цели пет минути, преди да сваля всички дрехи и да се завра под горещия душ, за да мога след това отново да се довлека до леглото и да се пъхна — мокър като корабна пачавра — под завивките с мисълта за проведения с Марта Флек разговор, а после отново се унасям, за да се събудя някъде около пладне с впечатлението, че мозъкът ми е станал жертва на термоядрена реакция и в усилие да осмисля случилото се предната вечер: от неизвестно защо пробутания ми „Сало“ в неговото лайноядско величие до оня пиянски разговор флирт с Марта.

Но докато се опитвам да реконструирам шантавата плетеница от снощи, стигам и до конкретно решение: напускам този остров още днес. Държат ме тук прекалено дълго без основателна причина и повече нямам намерение да задоволявам капризите на някакъв богаташ. Така че вдигам слушалката и звъня на Гари с въпроса дали е възможно да уреди полета ми до Антигуа днес следобед с връзка за Лос Анджелис. Той отвръща, че ще ми отговори след малко. Пет минути след това телефонът звъни. Марта.

— Имал ли си случай да се запознаеш с едно нещо, което се нарича берока?

— Здравей, Марта.

— Добро утро, Дейвид. Звучиш ми като тежко ранен.

— Защо ли наистина. Ти обаче си свежа като краставичка.

— Дължи се на удивителните възстановителни свойства на берока. Разтворима комбинация от витамини с масирано присъствие на C и B — единственият ефикасен лек срещу махмурлук, на който съм имала щастието да попадна. Прави се в Австралия, а там много ги разбират тия работи.

— Изпрати ми две, моля, още сега.

— Вече са на път. Само не ги кълцай на прах с кредитна карта, за да ги смръкнеш с помощта на свита на руло банкнота от петдесет долара.

— Не се занимавам с подобни неща — отвръщам аз с глас, сякаш се оправдавам.

— Шега бе, Дейвид. Отпусни се малко.

— Извинявай… и да знаеш, че вечерта ми бе много приятна… наистина.

— Защо тогава искаш да ни напуснеш още днес?

— Новините наистина се разпространяват бързо по тия места.

— Надявам се това решение да не е мотивирано от нещо казано от мен.

— Едва ли. По-скоро има отношение към обстоятелството, че съпругът ти ме задържа тук вече повече от седмица. А пък аз си имам собствен живот, за който трябва да мисля, както и дъщеря в Сан Франциско, която трябва да посетя този петък.

— Това е лесна работа. Ще наредя гълфстриймът да те закара право там в петък заран. След като часовата разлика е в твоя полза, ще пристигнеш в ранния следобед. Никакъв проблем.

— Но това означава да си клатя краката тук още два дена.

— Виж сега, разбирам, че си ядосан на съпруга ми. Както казах и снощи, той си играе с теб, както и с всички останали. Това не ми е никак приятно, тъй като именно аз предложих да опита съвместна работа с теб. До такава степен съм твоя почитателка. Освен „Да те продам“, прочела съм и всичко останало, което си написал…

— Сериозно? — възкликвам аз в неуспешен опит да не покажа колко съм поласкан.

— Да. Наредих на една от секретарките във фондацията да издири всичко, което си създал…

Не ще да е било лесно, казвам си, като се има предвид, че никоя от пиесите ми не е публикувана. Но ако вече съм научил нещо за семейство Флек, то е следното: когато искат нещо, те го получават.

— … и наистина ми се ще да си поговорим относно преработката на сценария, която си подготвил за Филип.

И която явно й е вече предоставена от Джоан.

— Прочете ли я?

— Първата ми работа днес.

— А съпругът?

— Няма как да знам. Не сме се чували от няколко дни.

Понечвам да питам защо, но преглъщам въпроса. Замествам го с друг:

— Наистина ли долетя от Ню Йорк, за да се видим?

— Не се случва особено често на острова да пребивава писател, от когото се възхищавам.

— И новата версия на сценария наистина ти харесва?

Тя пуска приглушен смях.

— От подкрепа ли имаш нужда?

— Разбира се.

— Е, тогава знай, че намирам свършената от теб работа за невероятна.

— Благодаря.

— Вярвай ми — ако бе иначе, щях да го кажа.

— Не се съмнявам.

— И ако пожелаеш, няма вече да те поя с водка… освен ако сам не го искаш.

— В никакъв случай.

— Тогава ще си останем въздържатели като някакви мормони през целия ден. Даже ако искаш, мога да ти викам Братко Дейвид…

Мой ред е да се засмея.

— Добре, добре. Оставам още един ден. Но ако и утре не е тук, заминавам.

— Дадено.

Бероката пристига след няколко минути и — за голяма моя изненада — наистина облекчава мъчителния махмурлук. Но същия ефект има и прекараният с Марта следобед. Предвид количеството столичная, което дрънна предната вечер, видът й е удивително свеж, да не кажа лъчезарен. Тя нарежда да сервират обяд върху главния балкон на сградата. Слънцето е в зенита, но лек бриз освежава жаркия въздух. Пием доматен сок с подправки и дрънкаме като обезумели. Марта е изоставила кокетниченето от снощи и се показва в светлината на забавна и ерудирана личност, която е в състояние да говори свободно и интересно по десетина различни теми. Още по-впечатляващи са знанията й в нейната професионална област, което веднага проличава от направените уместни, точни забележки по повод преработената версия на „Ние, трите дрънкала“. За моя изненада, тя наистина е прочела цялото литературно наследство на Дейвид Армитидж, включително две забравени пиеси от началото на деветдесетте, стигнали едва до първи прочит в неизвестни театърчета на Ню Йорк, които оттогава събират прах в картонени кутии.

— Мама му стара, дори аз не съм ги чел от години.

— Ами, когато Филип ми каза, че е съгласен да работи с теб, реших, че ще бъде разумно да се запозная с всичко онова, което си създал преди да се прочуеш.

— Тогава ли попадна на „Ние, трите мрънкала“?

— Да, моя е вината за това, те да стигнат до ръцете на Филип.

— Идеята да се сложи неговото име отгоре също ли е твоя?

Тя ме поглежда така, сякаш съм опасен луд. И промълвява:

— Какви ги дрънкаш, за бога?

Разказвам й за малката манипулация на нейния съпруг с моя сценарий, как е стигнал до мен (през ръцете на Боби) с името Флек върху титулната страница.

Тя изпуска въздух през стиснати зъби.

— Наистина съжалявам за това, Дейвид.

— Недей. Не виждам вина тук. Пък и нали приех да дойда независимо от всичко… от което разбираш какъв непоправим глупак съм.

— Парите на Филип привличат неудържимо всяка жива душа. Това му дава възможност да играе любимите си игрички. Което ме кара да се чувствам зле. Защото трябваше да се усетя, когато ме потърси специално, за да си говорим за теб.

— Потърсил те е специално, за да говорите за мен? Вие двамата не сте ли нещо като женени?

— Всъщност ние двамата сме нещо като разделени.

— О, разбирам.

— Не е официално. И в никакъв случай не е нещо, което някой от двама ни би желал да стане публично достояние. Но, така или иначе, в продължение на около година живеем поотделно.

— Мъчно ми е да го чуя.

— А не бива. Защото решението е мое. Не че Филип си е строшил езика да ме разубеждава, или краката — да ме гони из четирите краища на света. Не е в негов стил. Не че поначало има някакъв стил.

— Мислиш ли, че е за постоянно?

— Нямам представа. Говорим си от време на време — може би един път седмично. Ако му потрябвам за някакъв официален случай — голям благотворителен бал, супер тежкарска бизнес вечеря или пък годишния прием в Белия дом — навличам подходяща рокля и подходяща замръзнала усмивка и го оставям да ме хване под ръка, за да изиграем двамата етюд на щастлива семейна двойка. И, разбира се, живея във всичките му къщи, летя с неговите самолети, но само когато той няма нужда от тях. Обстоятелството, че притежава толкова много къщи и толкова много самолети, дава възможност да се избягваме взаимно.

— Толкова ли са зле нещата?

Тя замълчава за малко, вперила поглед в играта на слънчевите лъчи, отразени от блестящата повърхност на Карибско море.

— Аз знаех от самото начало, че Филип е малко особен. Но се влюбих именно в тази му особнящина. И в интелекта му. И в уязвимостта, която скрива зад фасадата на студен богаташ. През първите години вървеше много добре. Докато един ден започна да потъва в уединение. Нищо не разбирах. И той нищо не обясняваше. Бракът прилича на лъскава нова кола, която една сутрин просто отказва да запали. И макар да правиш всичко възможно да я подкараш, неволно започваш да си мислиш: бе да не е счупена окончателно? И допълнително те тревожи мисълта за това, че независимо от всичко, все още обичаш идиота, за когото си се омъжила.

Тя отново млъква, загледана във водата.

— Разбира се, ти в момента си викаш, бе що и аз нямам нейните ядове.

— Несполучливият брак си остава винаги несполучлив брак.

— Твоят много несполучлив ли се оказа?

Мой ред е да избегна погледа й.

— Уклончив отговор ли очакваш, или искрен?

— От теб зависи.

Поколебавам се за миг и казвам:

— Не, като обърна сега поглед назад, не бе чак толкова лош. Излязохме малко от релсите и си мисля, че и двамата бяхме понатрупали известна неприязън един към друг, главно поради обстоятелството, че тя дълги години понасяше основната финансова тежест по семейната издръжка. А моят успех не опрости нещата помежду ни. Напротив, раздалечи ни още повече…

— И тогава срещаш възхитителната госпожица Бърмингам.

— Следователите ви си знаят работата.

— Влюбен ли си в нея?

— Разбира се.

— Това уклончив отговор ли е, или искрен?

— Разбирай го така: много по-различно е, отколкото при първия ми брак. Ние сме „зенитна двойка“ с всичките му плюсове и минуси.

— Звучи ми доста искрено.

Поглеждам часовника. Почти четири е. Следобедът се е изнизал като за секунда. Поглеждам я в лицето. Слънчевите лъчи падат под такъв ъгъл, че то е окъпано в нежно сияние. Изучавам това лице внимателно и изведнъж си казвам: та тя е наистина красива. И толкова интелигентна. Така остроумна. И (за разлика от Сали) толкова самокритична. А което е по-съществено — чувствителността ни е в такъв безподобен синхрон. Разбирателството помежду ни се установява така спонтанно, толкова е всеобхватно, такова едно…

И ето че в главата ми нахлува друга мисъл: хич през ум да не ти минава.

— Къде се отнесе, Дейвид? — прекъсва размисъла ми тя.

— Моля?

— Мислите ти, Дейвид. Отнесли те бяха бог знае къде.

— Нищо подобно, тук си бях.

Тя отвръща с усмивка:

— Добре че ми каза.

В този момент осъзнавам… какво? Че тя е видяла как я гледам, че помежду ни остава „нещо неизказано“? Заражда се „любов от пръв поглед“? „Я да пораснеш веднага, идиот такъв!“ (Това е гласът на Разума, който кънти в моето съзнание.) Ами ако наистина се привличаме взаимно? Ясно е какво ще последва, ако се поддадем. Тотален финал, последван от най-дългата ядрена зима, която може да си представи човек.

Сега тя поглежда часовника си.

— Боже мили, виж колко е часът.

— Надявам се да не съм попречил на нещо.

— Надали. Впрочем времето лети едновременно с думите.

— Бих вдигнал тост по този случай.

— Да го разбирам ли като намек за прекратяване на периода на трезвеност и поръчка на нещо френско и шумящо?

— Не веднага.

— А по-късно?

Чувам собствения си глас да казва:

— Ако нямаш нещо специално предвид…

— Точно днес програмата ми на това място не е претоварена.

— Нито пък моята.

— Значи ако предложа нещо… един малък излет, ще приемеш?

„Не го прави“, съска в ухото ми гласът на Господин Разум. Но аз, естествено, отговарям:

— Не възразявам.

Час по-късно, докато слънцето се спуска стръмно към хоризонта, двамата с Марта стоим на борда на яхтата, отпиваме шампанско и напредваме към хоризонта. Преди да се качим, тя ми казва да си взема кат дрехи и пуловер.

— Къде отиваме по-точно?

— Ще видиш.

След около половин час пред погледите ни изниква островче. Хълмисто, тучно, накичено с палми. От това разстояние мога да различа само пристан, плажна ивица и три непретенциозни постройки зад нея — издигнати в неиздържана имитация на стил от Великденския остров, с покриви от палмови листа.

— Бая ми ти скривалище — отбелязвам аз. — Кой е собственикът?

— Аз.

— Сериозно?

— Напълно. Сватбен подарък от Филип. Отначало искаше да ми купи някакво огромно скъпоценно паве а ла Лиз Тейлър, но аз казах, че не съм момиче за „Звездата на Индия“^[3]. Тогава той предлага: „Ами островче?“. И аз си викам, че това е дяволски оригинално.

Яхтата акостира и Марта ме води на брега. Плажът не е особено голям, но пясъкът е бял и фин. Приближаваме малката група постройки. Главната сред тях представлява цилиндър, снабден с удобна дневна (цялата в рендосано дърво и бледи тъкани) и просторна веранда, върху която се мъдрят шезлонги и голяма маса за хранене. В задната част — кухня. Отстрани на цилиндъра са залепени две бюрета — полинезийски хижи — всяка с по двойно легло, стилни кресла от бамбук, допълнителни площи избелени тъкани и баня, облицована с дърво. Къща и градина в тропически стил.

— Бива си го сватбеното подаръче — отсъждам аз. — Предполагам, имаш пръст в обзавеждането?

— Така е. Филип докара специалисти от Антигуа, но ми даде на практика картбланш. И, разбира се, аз им поисках петзвезден вариант на Джонстаун^[4].

— Да не възнамеряваш да си основеш собствена секта?

— Мисля, че специална клауза от брачния ми договор го забранява.

— Сключила си предбрачно споразумение?

— Когато си тръгнала да се омъжваш за жених, дето струва двайсет милиарда, хората му, естествено, настояват за такъв, а той в нашия случай е с дължината на Гутенберговата Библия. Само че аз наех прословут със своята заядливост адвокат да представлява моите интереси в дадения случай… та, ако нещата тръгнат на зле, ще бъда добре подсигурена. Готов ли си за една малка островна обиколка?

— Няма ли да се стъмни скоро?

— Точно затова я предлагам — отвръща тя, като ме хваща за ръка.

На излизане от бюрето взема закачен край вратата електрически фенер. И ме повежда по стръмна пътека, която започва зад цилиндъра и върви право нагоре сред джунгла от палми и сплетени лиани. Слънцето продължава да хвърля избледняла светлина, но нощният звуков фон на тропика, изтъкан от насекоми и птици, вече е заявил изцяло своите права: отекващи звуци, съскания и писъци, които пробуждат дълбоко заложените в мен, градското момче, атавистични страхове.

— Убедена ли си, че това е най-разумното нещо, което можем да сторим? — питам аз.

— Още е рано за питоните по това време, така че…

— Да умреш от смях.

— С мен си в безопасност.

И ние се катерим нагоре-нагоре, а присъствието на флора и фауна става така осезаемо, че все едно се движим в някакъв тунел. Но ето че изведнъж се оказваме на върха на хълма, чийто склон изкачваме. Той е гол. Марта е преценила много точно времето: пред очите ни блясва пламтящият диск на слънцето, идеално оформен върху фона на притъмнелия небосклон.

— Мили боже! — възкликвам аз.

— Харесва ли ти?

— Бива си го това шоу.

Стоим, потънали в мълчание. Марта се обръща усмихната към мен, хваща ръката ми и я стисва. И след това, за един миг, светът потъва в мрак.

— Финална сцена — обявява Марта и пали фенера.

Поемаме бавно надолу. Държи ръката ми, докато стигаме постройките. И там, съвсем неочаквано, я пуска и отива да преговаря с готвача. Разполагам се на верандата с устремен към тъмния плаж поглед. След малко пристига Марта в компанията на Гари. Той носи табла със сребърен шейкър за коктейли и две замразени чаши за мартини.

— Пък аз си мислех, че ще я караме на сухо тази вечер — отбелязвам неуверено.

— Не помня да се възпротиви особено решително срещу двете чаши шампанско на борда на яхтата.

— Така е, но мартинито е от по-висок разред алкохол. Все едно да сравняваш ракета земя-въздух с флоберка.

— Пак повтарям: никой няма да ти го налива насила в гърлото. Но предположих, че ще го поискаш с чист бомбайски джин и две маслини.

— Вашите хора и в това отношение ли са ме проучили?

— Не, беше най-обикновена догадка.

— Е, права си. Заявявам обаче най-тържествено: изпивам само едно.

Но, разбира се, на Марта не се налага да ме връзва, за да изпия второ мартини. Нито да ми плаща, за да разделя с нея бутилка абсурдно прекрасно бяло вино, сервирано с рибата на грил. Докато преполовим този невероятен австралийски мускат, двамата изпадаме в състояние на пълна невъздържаност, надпреварваме се да разказваме невероятни истории от света на театъра и киното. Спомени за детските години, прекарани в Чикаго и Филаделфия, за пропадналия опит на Марта да се заеме с театрална режисура след като завършва университета, за моите петнайсет години на безкрайни професионални провали, за любовните бъркотии, дали цвят и вкус на третото ни десетилетие. Когато започваме да си разменяме не така приятни за спомняне истории, вече сме на втората половина от бутилката мускат. Късно е и Марта казва на Гари и останалите да приключват за тази вечер. Те се оттеглят по стаите си зад кухнята, а тя проговаря:

— Хайде да се поразходим.

— Мисля, че в това състояние бая ще се поклатушкаме.

— Пука ти.

Грабва остатъка мускат и две чаши и ме повежда надолу по склона, към плажа. Присяда върху пясъка и казва:

— Обещах кратко клатушкане.

Сядам до нея на пясъка и вдигам поглед към нощното небе. Вечерта е изключително ясна, а космосът изглежда по-необятен от обикновено.

Марта пълни чашите с лепкаво златно вино и казва:

— Нека да позная за какво си мислиш, когато гледаш нагоре. Казваш си, че всичко е толкова банално и лишено от смисъл, а след петдесет години ще бъдеш мъртъв.

— Ако извадя късмет…

— Добре де, четирийсет. Десет години безсмислени амбиции по-малко. Защото кое от онова, дето правим в момента, ще има някакво значение през 2041 година? Освен ако някой от двама ни не започне война или не вземе да напише най-гледаната телевизионна серия на хилядолетието…

— Как разбра, че това е най-съкровената ми мечта?

— Защото ми стана ясно от мига, в който те зърнах за първи път…

Тя замълчава и докосва лицето ми с длан. Усмихва се и преглъща думите, които са на върха на езика й.

— Кажи — окуражавам я аз.

— … още от този миг разбрах, че едничката ти мечта е да станеш Толстой на телевизионния сериал.

— Винаги ли дрънкаш подобни дивотии?

— Без изключение. Това е едничкият начин да забравиш за своята абсолютна незначителност в космически мащаб, което събужда у мен любопитство по повод на съпругата ти.

— Какво по-точно те интересува?

— Това с нея… наистина ли бе любов от пръв поглед?

— Без съмнение.

— Тя ли бе първата ти голяма любов?

— Да. Без грам колебание.

— А сега?

— Сега голямата ми любов е моята дъщеря, Кейтлин. И Сали, разбира се.

— Разбира се.

— А Филип?

— Филип никога не е бил голямата любов на моя живот.

— А преди него?

— Преди него бе един на име Майкъл Уебстър.

— Е, той ли…?

— С положителност. Запознахме се като студенти. Беше актьор. Още като го видях, си казах: ето го. За щастие беше взаимно. До такава степен, че от втори курс нататък останахме неразделни. След университета опитахме да живеем заедно цели седем години в Ню Йорк, но повечето време минаваше в усилия да свържем двата края. Сетне той си намери работа за един сезон в най-престижния театър на Минеаполис — фантастичен късмет, който стана още по-фантастичен, когато аз пък успях да си уредя работа в сценарийния им отдел. Както и да е, мястото се хареса много и на двама ни. Директорът на свой ред хареса Майкъл и го нае за втори сезон. Даже някакъв режисьор от Ел Ей го поиска за роля в телевизионен журнал, нещо като филмова антология. Започнахме да говорим за брак… с други думи, и на нашата улица започна да грее слънце. И не щеш ли, една наистина снежна вечер Майкъл решава да отскочи до местния супер за кашонче бира. На връщане колата му минава през буца почернял от кал лед и се блъсва в дърво с близо шейсет и пет километра в час, а идиотът забравил да си сложи предпазния колан. Така че излита право през предното стъкло и с главата — в дървото.

Тя посяга към бутилката.

— Още малко?

Кимвам. Тя пълни чашите до ръба.

— Ужасна история — казвам аз.

— Такава е. Още по-ужасна я правят четирите седмици, прекарани от него на командно дишане, макар мозъчната смърт да бе вече обявена. Родителите му бяха починали отдавна, брат му служеше в армията на немска земя, така че на мен се падна да взема решение. А не можех да понеса мисълта за това, че аз ще съм тази, която го изпраща в смъртта. До такава степен бях превъртяла от мъка, че живеех с фантастичната мечта за възможно възкресение, което ще върне моята голяма любов — цял и невредим.

Най-накрая някакъв боен кон, едно наистина кораво, дърто женище, което се беше нагледало на какво ли не в спешното, ме завежда след работа почти насила за по чашка в един съседен бар. По онова време аз прекарвах по двайсет и четири часа на денонощие край леглото на Майкъл, та не бях спала близо седмица. Както и да е, това женище ме занесе почти на ръце в най-близката кръчма, накара ме да гаврътна две уискита едно подир друго и ми заяви право в очите: „Твоето момче никога вече няма да се събуди. Чудо не се предвижда. Той е мъртъв, Марта. За да не полудееш напълно, длъжна си да приемеш този факт и да дръпнеш щепсела“.

След това ме черпи трето уиски и ме заведе у дома. Където най-после се предадох и спах около дванайсет часа. Когато се събудих късно на другия ден, позвъних в болницата, за да кажа на дежурния лекар, че съм готова да подпиша нужните документи… за изключване на животоподдържащата система на Майкъл.

А седмица след това, в миг на предизвикано от скръбта умопомрачение, подадох заявление за тази новооткрита длъжност в Милуоки и докато разбера какво става, вече я бях получила и пътувах към Уисконсин.

Тя пресушава чашата си.

— Разбираш ли какво ти говоря: прието е, когато човек чезне от скръб, да замине за Париж, Венеция или поне Танжер. А аз — в Милуоки.

Млъква и се заглежда в морето.

— Скоро след това ли се запознахте с Филип?

— Не — мина почти година. Но през седмицата, в която работихме заедно, аз успях да му разкажа за Майкъл. Филип бе първият мъж, с когото съм спала след неговата смърт. Което направи постъпката му след това десет пъти по-грозна. Отписах го като невъобразим нахал… особено след като видях какво е сторил със сценария… докато се появи на прага ми оная вечер с гневното ми писмо в ръка и молба за прошка.

— А ти веднага ли му прости?

— Не бих казала. Накарах го да ме гони. Което и стори — с голямо усърдие и стил, бих добавила. За велика собствена изненада, започнах да установявам, че се влюбвам в него. Може би заради тази негова отчужденост от всички и всичко, въпреки които обаче — и това започнах да разбирам постепенно — той ме харесва заради онова, което съм, което мисля, което виждам в този свят. А имаше и нужда от мен. Тук се крие най-неочакваното — този мъж, с всичките си пари и възможности да си достави каквото му хрумне, заявява, че съм най-хубавото нещо, което е могло да му се случи на тази земя.

— Значи те спечели на нова сметка?

— Да, най-накрая — Филип винаги печели най-накрая… посредством идиотско упорство. — Изпразва чаша. — Проблемът се състои в това — продължава Марта, — че веднъж спечелил, започва да губи интерес.

— Глупак.

— Да бе.

— Не, така си е — чувам гласа си аз. — Как е възможно човек да загуби интерес към теб?

Тя ме поглежда втренчено, а сетне протяга ръка да погали косите ми. И проговаря:

— До Завоюването траят

Победите на всеки —

но те — макар да се изплъзват —

са негови Навеки.^[5]

— Ако назовеш автора, печелиш целувка — казва тя.

— Емили Дикинсън — отвръщам.

— Браво.

Прегръща ме през врата, привлича ме към себе си и нежно целува устните ми. Тогава аз казвам:

— Аз съм на ред. При същите условия.

Научен Факт е туй и ето

Подкрепям го и аз

Красноречиво е Сърцето

когато няма Глас.

— Това е трудничко — отсъжда Марта, докато отново ме прегръща през врата. — Емили Дикинсън.

— Впечатлен съм.

Отново се целуваме. Малко по-продължително.

— Пак съм аз на ход — обажда се тя, без да ме пуска от прегръдката си. — Готов ли си?

— Напълно.

— Много внимавай. Тук има уловка.

Как мек е тоз затвор

как мила таз решетка

сам сякаш Пухеният Крал

е стъкнал тази клетка.

 

Съдбата в този Свят

е само блед Фантом

Тъмницата е негов Брат

Килия — моят Дом.

— Костелив орех — преценявам аз.

— Давай наслуки.

— Ами ако сбъркам? Тогава какво?

Тя ме притиска още по-силно.

— Разчитам на теб. Давай.

— Да не би да е… Емили Дикинсън?

— В десетката — отвръща тя и ме придърпва до себе си на пясъка.

Започваме да се целуваме страстно и дълбоко. След няколко мига на самозабрава Гласът на Разума започва да кънти в ушите ми със звука на противовъздушна сирена. Когато правя опит да се измъкна от плетеницата крайници, Марта ме притиска към пясъка и шепне:

— Не мисли за нищо. Просто…

— Не мога — шепна аз в отговор.

— Можеш, можеш.

— Не.

— Само тази вечер.

— Няма да е само тази — и ти го знаеш. Тия неща винаги имат последици. Особено…

— Да?

— Особено, когато… ти знаеш, както и аз знам, че няма да остане само тази нощ.

— Изпитваш ли същото?

— Кое същото?

— Онова…

Внимателно отделям ръце от нейните и сядам.

— Онова, което усещам, е, че… съм пиян.

— Май не разбираш, а? — проговаря тя тихо. — Огледай се: ти и аз, островът, морето, това небе, тази нощ. Не коя да е нощ, Дейвид. Тази именно. Тази единствена, неповторима нощ…

— Разбирам, разбирам, но…

Отпускам длан върху нейното рамо. Тя я хваща и стиска здраво.

— По дяволите твоята чувствителност.

— Бих искал…

Тя се надига и ме целува едва-едва по устните.

— Замълчи, моля те. — Изправя се на крака. — Ще се поразходя.

— Да дойда ли с теб?

— Мисля да го направя сама, ако не възразяваш.

— Сигурна ли си?

Тя кимва.

— Безопасно ли е?

— Това си е моят остров — всичко ще бъде наред.

— Благодаря ти за тази вечер — казвам аз.

Тя се усмихва печално и отвръща:

— Не, аз ти благодаря.

После се извръща и поема покрай плажа. Минава ми мисълта да я последвам, да я прегърна отново и да я целуна, да изригна океан объркани мисли за любовта и естеството на съвпадението, за нежеланието ми да усложнявам своя живот, за това, колко много ми се ще да я целуна…

Но вземам благоразумното решение и поемам нагоре по хълма. Стигнал стаята, присядам върху ръба на леглото, обхващам лицето си в длани и си казвам: това бе една много особена седмица. Но нищо повече не мога да измисля, тъй като сетивата и мислите ми са парализирани от алкохолен еквивалент на шокова доза отрова. Ако бях в състояние трезво да преценя с какво съм се разминал току-що — да не говорим за крайно обезпокояващата мисъл, че може би, ама съвсем мъничко може би съм леко влюбен в нея, може би бих попаднал в състояние на пълно объркване.

Само че нямам никаква възможност да се огъна пред чувството за вина. Понеже, за втора поредна нощ, изведнъж падам в обятията на съня, напълно облечен. Само че този път изтощението ми е толкова пълно, че не помръдвам чак до 6:30 сутринта, когато на вратата ми се чука тихичко. Изломотвам нещо на език, който има някакво далечно сходство с английския, вратата се отваря и вътре влиза Гари с поднос в ръце. Върху подноса съзирам кана за кафе и голяма чаша вода. Забелязвам, че — макар издокаран в дрехите си от вчера — някой ме е завил внимателно с одеяло. Питам се кой ли е влизал в стаята, за да се прави на добрия самарянин.

— Добро утро, господин Армитидж — проговаря Гари. — Как се чувстваме тази сутрин?

— Зле.

— Значи ще ви трябват две такива — преценява той, като пуска две таблетки берока в чашата. Когато се разтварят напълно, ми я подава.

Поглъщам цялото съдържание на един път. То поема по хранопровода, а отделни сцени от снощните подвизи започват да се мяркат в онова празно пространство, което обикновено е известно като вътрешна част на главата ми. Когато си спомням прегръдката ни на плажа, трябва да положа усилие, за да овладея неволна тръпка. Усилието остава безплодно, но Гари се прави, че нищо не забелязва и предлага:

— Допускам, че чашка от това много силно кафе без мляко и без захар може да се окаже изключително полезна в този момент.

Кимвам. Той налива кафето. Аз отпивам, като почти се задавям при първата глътка. С втората е значително по-лесно, а когато отпивам за трети път, бероката започва да вдига пелената от моето съзнание.

— Добре ли прекарахте вечерта, сър? — пита Гари.

Изучавам внимателно израза на лицето му, за да разбера дали раболепното копеленце не се опитва да ми каже нещо… дали не е дебнал с бинокъл от верандата, за да наблюдава ученическите ни изпълнения на плажа. Но това лице не издава нищо. И аз няма да го направя.

— Да, чудесно.

— Съжалявам, че се налага да ви вдигам в такъв ранен час, но, както сам пожелахте, гълфстриймът ще ви закара днес до Сан Франциско. Ще имате ли нещо против да ви изложа плана на полета?

— Карайте, но се опасявам, че ще трябва да го повторите два-три пъти.

Той пуска тънка усмивка и започва:

— Госпожа Флек ни каза, че искате да сте в Сан Франциско около четири часа следобед, за да вземете момиченцето си от училище.

— Точно така. Как се чувства госпожа Флек?

— В момента е на път за Ню Йорк.

Решавам, че не съм чул правилно.

— На път за къде?

— За Ню Йорк, сър.

— Но как…

— Както обикновено го прави, сър. С един от нашите самолети. Напусна острова снощи. Малко след като си легнахте.

— Сериозно?

— Най-сериозно.

— Виж ти.

— Но остави бележка за вас — добавя Гари, като подава малък бял плик, надписан с моето име.

Устоявам на порива да го отворя и го полагам върху възглавницата до себе си.

— Тя ме помоли още да уредя всичко, което има отношение към вашия полет до Западното крайбрежие. И ние организирахме следното: ще ви върнем на Шафрановия около девет. Хеликоптерът излита за Антигуа в десет и половина, а гълфстриймът — в единайсет и петнайсет. Пилотът ме информира, че полетът до Сан Франциско трае седем часа и четирийсет минути, но с оглед четиричасовата разлика, ще пристигнете около три и десет. Уредили сме да ви чака лимузина, която ще бъде на ваше разположение през целия уикенд. Освен това сме запазили, като израз на специално внимание, апартамент за вас и дъщеря ви в „Мандарин Ориентал“.

— Прекалено екстравагантно.

— Можете да благодарите на госпожа Флек — идеята е нейна.

— Непременно ще го сторя.

— И накрая още нещо: господин Флек очаква да ви види в рамките на деветдесетте минути, които ще прекарате на Шафрановия остров.

— Какво? — възкликвам аз, а дланите ми изведнъж изстиват и стават лепкави.

— Господин Флек ви очаква в девет.

— Върнал се е на острова?

— Да, сър. Късно снощи.

Великолепно, казвам си аз. Направо — здраве му кажи.